Кръщениe Миропомазание Причастие Изповед Маслосвет Брак Свещенство

 

Със страх Божий, вяра и любов пристъпете!

ставрофорен иконом Дончо Александров

„Със страх Божий, вяра и любов пристъпете”! Този възглас на свещеника чуваме на всяка литургия. Той го произнася, като държи в ръка Светата Чаша. Защо е тази покана? Какво има в Чашата? Вярващите хора, редовните участници в богослужението, знаят отговорите на въпросите, но малцина надскачат знанието и смирено откликват на поканата и стават участници в едно превелико тайнство на Църквата. Става дума за Светото тайнство Причастие. Нарича се още Евхаристия. Тази гръцка дума означава благодарност. И може би не е съвсем точно да го наречем едно от седемте тайнства, а тайнство на тайнствата.

В една йерусалимска горница Господ Иисус Христос събира дванадесетте апостоли на вечеря. Остава известна с названието Тайната вечеря. Именно на нея Спасителят за първи път извършва светата Евхаристия. „И когато ядяха, Иисус взе хляба и като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Мат. 26:26-28). След като причастил апостолите, Христос поръчал: „ Това правете за Мой спомен (Лк. 22: 19). Апостолите изпълнили тази поръка и още от самото начало на Църквата Евхаристията е основната и най- важната част от християнското богослужение. Църквата винаги е изповядвала вярата, че в светото причастие християните приемат самото Тяло и Кръв на Христос, а не обикновен хляб и вино. Св. ап. Павел категорично изразява тази вяра с думите: „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово?” ( 1Кор. 10:16 ), „Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (1Кор. 11: 27-30).

Навсякъде в светоотеческата литература се изразява ясно мисълта, че евхаристийният хляб и вино са Плът и Кръв на Иисус Христос. Св. Иустин Мъченик пише: „ Защото ние приемаме това не като обикновен хляб или обикновено питие, а като въплътил се в славата Божия Иисус Христос, нашия Спасител, Който имал и плът, и кръв заради нашето спасение. И така, според нашето учение, тази евхаристийна храна, от която чрез превръщането по силата на молитвените слова, изречени от него, нашата кръв и плът се хранят с Плът и Кръв на Въплътилия се Иисус”. В този дух говори и св.Игнатий Богоносец : „ Не изпитвам удоволствие от храната на развалата, нито в насладите на този живот. Искам от Божия Хляб, който е плътта на Иисус Христос – Този от семето на Давид, и питие искам – кръвта Му, която е нетленна любов.

Така както и при другите тайнства и тук различаваме видима и невидима страна. Към видимата страна на тайнството Причастие спадат : използваните за него хляб, вино, вода; самото богослужение, по време на което то се извършва; думите, при произнасянето на които хлябът и виното се претворяват в действителни Тяло и Кръв Христови. Св. Йоан Златоуст изповядва: „ Христос не ни е предал нищо сетивно – осезаемо, а само духовно, но облечено в сетивното”. И при евхаристията има изисквания за веществата. Хлябът трябва да е пшеничен и квасен. В Евангелието и апостолските послания за хляб е употребена гръцката дума артос, което означава бухнал хляб т.е квасен хляб. Той трябва да бъде приготвен от качествен материал, като се съблюдава чистота както на веществото, така и в начина на приготвяне. За виното изискаването е да бъде също чисто, без примеси на захар, от грозде и задължително червено. Прибавя се към него вода в спомен на пробождането на Спасителя с копие, когато е на кръста и от ребрата Му изтича кръв и вода.

Тайнството Причастие се извършва на всяка литургия. Това всъщност е основното и най-велико богослужение на Църквата. Всичко в тази служба води към централния момент Евхаристията.Тя е не само тайнство, което ни съединява с Христос, но и един с други, с хората около нас, по време на нейното извършване Църквата принася благодарствена, хвалебна и умилостивителна жертва на Бога за спасение на всички хора – живи и покойни. Евхаристийната жертва има същата сила като Голготската. Тук се принася същото тяло и се пролива същата кръв. Разликата обаче от извършената на Голгота жертва е, че Евхаристийната жертва е безкръвна, възпоменателна.

На литургията когато певците или хорът запеят песнопението: „Тебе поем”, свещеникът се призовава Светият Дух да слезе върху принесените дарове и ги благославя кръстобразно. Първо хляба, после виното и накрая и двете при произнасянето на съответните точни молитвени формули. При това свещенодействие хлябът и виното се претворяват в истинско Тяло и Кръв Христови. Ето и невидимата част на тайнството. Трудно обяснима, велика тайна, приемаме я с вяра. Невидимата, тайнствената част, скрита за нашите физически очи е и самото ни причастяване със светите Дарове. Ние се съединяваме със Самия Христос. Той обитава в нас и ни прави участници във вечния живот. Спасителят ни утвърждава в тази истина с думите: „Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него”( Йоан 6: 55 -56).

Християните сме призвани да участваме в светата Евхаристия редовно. Без приобщаването с драгоценните Дарове ние се лишаваме да бъдем участници в Божието Царство. Биваме християни само по име, но не и по живот. Словата на Господ са много ясни: „Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден”( Йоан 6: 53-54). И така, древната Църква изисквала от нейните членове всяка неделя да се причастяват със Светите Христови Тайни. За това се говори в Апостолските правила, в каноническите определения на вселенските и поместните събори. Деветото Апостолско правило и второто правило на Антиохийския събор заповядват да се отлъчат от църковно общение християните, които без уважителна причина си тръгват преди края на Литургията, а също така и онези, които, макар и да дочакват края на богослужението, не се причастяват. Тези правила и канони естествено не са отменени и те в пълна сила се отнасят и за сегашните християни. Разбира се участието в светата Евхаристия не бива да е механично и формално, за да се изпълни канонът. Нужна е деятелна подготовка. Покаянието, очистването на съвеста, въздържанието, живата молитва, делата на любов, борбата с греха да са превъплътени в ежедневието ни. Спасението ни изисква от нас постоянни усилия. Те трябва да бъдат насочени към това причастяването да стане център на нашия духовен живот.

„ Делото на Светото Причастие е дело на живота, учи свети Теофан Затворник. Да се причастяваш или да не се причастяваш означава да бъдеш или да не бъдеш християнин, да живееш или да не живееш в Христа”.
В една далечна римска провинция живял презвитер Епиктет. За чистотата на своя живот той получил от Бога дара на чудотворството: на слепите възвръщал зрението, прокажени изцелявал и бесове прогонвал. Веднъж при него довели петнайсетгодишно болно момиче. Бащата на момичето, виден държавен сановник, паднал в нозете на светията с молба:
– Човече Божий, съжали се над мене и не ме отблъсквай. Единствената ми дъщеря е болна вече от три години и не може да се помръдне. Помоли се за нас, смили се над нас, нали сме чеда на Църквата Христова, просветени от Светото Кръщение.
Преподобният Епиктет, изпълнен със състрадание към нещастния баща, усърдно се помолил на Бога за дъщеря му. След това помазал болната с осветен елей и тя начаса получила изцеление и се изправила на крака. Свети Епиктет казал на зарадвания баща, който благодарил на Бога за оздравяването на чедото си:
– Ако искаш в твоя дом никой да не боледува, цялото семейство всяка неделя се причастявайте с Божествените тайни на Тялото и Кръвта Господни, като предварително очиствате сърцата си.
Казват някои: „Ама аз не съм достоен, как така по – често”. Никой човек не достоен за тази велика светиня. Приобщаваме се със Светите Дарове по великата Божия милост. От преголямата любов и снизхождение на Спасителя към човека. Без съединението с Христос ние сме загубени и в този, и в бъдещия век. И винаги, заставайки пред Чашата, да пристъпваме с тази нагласа за недостойнство.

Иеросхимонах Симеон (1869-1960) повече от шейсет години се подвизавал в Псково-Печерския манастир. Той е един от основоположниците на Псково-Печерското старчество на двайсти век. Старецът съветвал своите духовни чеда да се причастяват колкото е възможно по-често. Понякога, когато намирал за необходимо, благославял човека да се причастява дори два дни подред. При това отец Симеон подчертавал, че преди приемане на Тялото и Кръвта Господни причастникът е длъжен да осъзнава своето недостойнство.Веднъж при стареца Симеон дошла на изповед духовната му дъщеря монахиня Архелая. След изповедта старецът неочаквано казал:
– Ще се причастиш утре!
– Не мога – отвърнала тя, – не съм готова, вчера ядох супа с мляко, недостойна съм.
– Недостойна била! Добре е, дето веднъж осъзнава, че е “недостойна”. Тя, виждате ли, винаги се причастява “достойно”! Но утре ще се причасти “недостойно”.

С приемане на Светите Тайни християнинът получава приток на духовна сила. Под нейно въздействие греховните влечения изчезват и в човека се пробужда стремеж във всичко да угоди на Бога. Ако преди това той често е изпълнявал заповедите Господни, без да влага сърце, сега постоянно гори от желание да върши Божията воля и да се изпълва с благочестие. Такъв стремеж укрепва и дава сили в преодоляване на препятствията, изкушенията и съблазните. Християнинът, като пребивава в Христа, дори започва да чувства още по-голямо желание за духовни занимания, без да се отегчава и уморява.
Светото Причастие е велико лекарство, което Църквата предлага на всяка литургия. Лекарство, което лекува и душата, и тялото. Изгаря греховете, преизпълва с живот и благодат. Ето Светата Чаша отново се изнася, ето и възгласът на свещеника е пак същият. Всъщност това е Божият призив към човека. Нека не оставаме за него глухи и със слепи сърца.

Откъс от книгата „Жажда за вяра” на ставрофорен иконом Дончо Александров, издателство „Захарий Стоянов” София 2019