Кръщениe Миропомазание Причастие Изповед Маслосвет Брак Свещенство

 

С благодатта на Светия Дух

ставрофорен иконом Дончо Александров

Може би голяма част от вас, присъствайки на разговор, свързан с теми за вярата, за Църквата, са чували това : „Вярвам в Бога, но не приемам свещениците, защото не са ми необходими посредници”. Спомням си как в студентските ми години се водеха разгорещени дебати на духовни теми и някои открито защитаваха мнението, че няма нужда от Църква и свещеници и твърдяха, че те са плод на човешка измислица. По-късно, вече свещеник, също съм попадал в подобна ситуация и са ми отправяни такива запитвания, а понякога и върху мен се е стоварвала цялата агресивност на словесен поток за пълната безполезност от свещенството. И понеже подобни въпроси и в бъдеще ще вълнуват хората, следващите редове ще посветя на темата за тайнството ръкоположение (свещенство).

Тъй като на първо място ми се ще да погледнем поставената тема от интересната позиция за произхода на свещенството, нека надникнем в необятния свят на Божието слово – светата Библия. В Стария Завет от всички Израилеви колена Господ избрал едно – Левииното за служение при скинията, а от него отделил за преимуществено служение семейството на Аарон (Лев. 8:1-13). В новозаветно време Божият Син Иисус Христос, започвайки общественото Си служение, от всички слушащи и следващи Го избрал дванадесет апостоли. Тях изпратил на проповед, като им дарил властта на благодатно-тайнствните действия лекуване и изцеление. В десетата глава на евангелието на Матей може по – подробно да се запознаем с това пратеничество. Също на апостолите, а не на всеки и всички, Спасителят е дал властта и правото да свързват и развързват грехове. „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето”(Мат 18:18). На тях дава и правото да извършват светата евхаристия (Лук. 22:19). За Божественото установление на свещенството, св.ап. Павел говори: „И никой се сам не сдобива с тая почест, освен оня, който е призван от Бога, както и Аарон” (Евр. 5:4). И св. Климент прави същата констатация: „ Христос бил изпратен от Бога, а апостолите от Христа, едното и другото е станало по волята на Бога Отца”. Апостолите и техните приемници станали носители на необикновени дарования, подавани чрез ръкоположението. Св. ап. Павел съветва Тимотей със следните думи: „Не занемаряй дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството” (1 Тим 4:14). Силата на свещената им власт се съдържала в това, че не хората, а Светият Дух ги е поставял и поставя да пасат Божията Църква. В този смисъл всеки свещенослужител е част от единната верига на иерархията, която води началото си от Христос, преминава през апостолите, продължава без прекъсване до наши дни и така ще бъде до свършека на света.

Църквата още от самото начало гледа на ръкоположението като на тайнство. Чрез полагане на ръце от епископ върху главата на избрания той получава благодатта на Светия Дух, която го освещава и му дава възможност да извършва тайнствата, да поучава и управлява повереното му паство. И тук, както при всяко тайнство, има видима и невидима страна. Видимо е полагането на ръце от епископа върху главата на ръкополагания и четенето на молитвата за изпросване снизхождането на благодатта на Св. Дух. Тайнството свещенство се извършва само по време на светата литургия. В различните степени на свещенството това става и в различно време на службата. Ръкополагането на епископ е след малкия вход, на свещеник след великия вход, а на дякон – след освещаване на Даровете. Според 2 апостолско правило дяконът и свещеникът се ръкополагат от един епископ, а хиротонията на епископ се извършва от трима, в краен случай от двама епископи (1апостолско правило).

Невидимо за нашите очи остава слизането върху ръкополагания на благодатните дарове на Светия Дух, нужни за неговото пастирско служение. Благодатта на свещенството е една, но се дава в различни степени, според видовете служение: в по-малка степен на дякона, по-голяма на свещеника и още по-голяма на епископа, защото той има пълната власт в Църквата. Свещеникът е пълномощник на епископа да извършва всички тайнства без това на ръкоположението, а дяконът е помощник на епископа и свещеника и не може самостоятелно да свещенодейства, поучава и управлява. Епископът може да извършва абсолютно всички свещенодействия и тайнства.

Понеже голяма част от протестантските общности отричат трите степени на свещенството, отново ще потърсим библейско основание. За ръкополагането на дякони намираме сведения в книга Деяния на светите апостоли (6:1-6), в същата книга (14:23) ясно се говори за свещенството, а за епископската степен може да се посочат следните места (Деян. 20:28 ), (1 Тим.4:14), (2 Тим.1:6). Нека отправим поглед и към ученика на св.Йоан Богослов и приемник на св. ап. Петър по епископство в Антиохия – св.Игнатий Богоносец. В посланието си до смирненци той пише: „ Всички последвайте епископа, както Иисус Христос Отца, а презвитерите – както апостолите. А дяконите почитайте като заповед Божия”. За тези, които задават въпроса: не може ли да няма три степени на свещенството?, отговорът е само един: не може. Нима човешкото тяло може да съществува без главата или без шията? Пак св. Игнатий Богоносец казва: „Всички почитайте дякона….. епископа…. и презвитерите като Божие събрание, като сонм Апостоли. Без тях няма Църква”.
Интересно е да се знае, че за разлика от повечето тайнства, които могат да се повтарят в живота на човека, свещенството, подобно на кръщението,е неповторяемо. Само в един единствен случай се повтаря – ако първото ръкоположение е извършено от еретик.

След като стана ясно, че в Църквата има три степени на свещенство по Божие установление, логично е да се попита : какви тогава са патриарсите, митрополитите?

Патриарсите, митрополитите, архиепископите са също епископи, но те са отличени по чест и имат административни и управленски функции. По благодат обаче са равни с другите епископи. Така е и при свещениците. Протопрезвитерите, свещеноикономите, протойереите са отличени за служението си свещеници. Присъждането на тези отличия се нарича офикия. В монашеските среди на заслужилите йеромонаси се дава офикия архимандрит. Съответно духовната награда за дякон е протодякон, а за йеродякон ( това е дякон – монах) – архидякон.

В широкообхватната и разностранна тема за това превелико тайнство необходимо е да погледнем и въпроса за служението на духовника. От кандидатите да поемат този нелек път се изисква да имат благочестие и завършено богословско образование. Добрата образователна подготовка, задълбоченото познаване на Свещеното Писание и Предание, на произведенията на светите отци са предпоставка за по-ползотворна духовно-просветна мисия на свещенослужителя. Днешното време изисква той да има всестранна информация за постиженията на човешката мисъл, за да може с лекота да отговаря на разностранните въпроси, които вълнуват миряните. Още св. Йоан Златоуст и св.Григорий Богослов насърчават пастирите към подобна подготовка. Не всеки свещеник може да бъде на интелектуална висота, но е задължително да бъде молитвеник, застъпник пред Бога за поверените му души. Особено да разпалва този дух, стоейки пред светия престол, служейки светата литургия. В душепопечението да има пред себе си образа и примера на Добрия Пастир – Господ Иисус Христос.

Живата любов към Бога и ближните носи благодатни плодове, но и спомага да се побеждават трудностите, изпитанията, прелестите, изкушенията, които се изпречват по трънливия път на пастирското служение. Според думите на св.Йоан Златоуст любовта към ближните „превръща душата на пастира в пространно небе”. Духовникът, заставайки пред миряните, подобно на гореспоменатия велик свети отец да изповяда: „Ако можеше да извадя сърцето си и да го покажа, бихте видели, че всички вие се побирате в него”. Има една мъдрост, която гласи: „Животът на свещеника е евангелие за народа”. Какво велико призвание! Колко хубаво звучи, но и същевременно толкова трудно изпълнимо! Това само един свещеник може да разбере в цялата му дълбочина. И каква огромна отговорност! Защото всеки мирянин иска да вижда в свещеника своя идеал за служение и посвещаване на Бога. Иска от свещеника да бъде внимателен, търпелив, скромен, сърдечен, отзивчив, образован…И най-малката грубост и небрежност да са му непознати. Всяко разочарование от свещеника /когато е основателно, разбира се/ причинява на вярващия /и не само на него/ болка и може да го отчужди, да го отдалечи от Храма. Може би много се иска от свещеника? Нали и той е човек, казват някои… Да, но е Божи служител, пастир. Погледът към него, критерият е друг. И аз съм се сблъсквал с това десетки пъти. Носим отромна лична отговорност за образа на всички наши събратя. Но когато си поел този път, връщане назад, място за униние и разколебаване не бива да има. Достатъчно примери на достигнали подобна висота изникват пред нас. От по-ново време е нужно да споменем св.Йоан Кронщадски – изряден, благодатен пастир, служещ за вдъхновение на всеки духовник. Той с думи обрисува желателния образ на свещеника : „Както със слънцето са неръзлъчни светлината и топлината, така с личността на пастира трябва да бъдат неразлъчни: светоста, учителноста, любовта, милосърдието към всички, защото чий сан носи той?- Христовия. С кого се приобщава толкова често? – Със самия Христа Бога, с Неговото Тяло и Кръв. Затова свещеникът трябва да бъде в духовния свят, в кръга на своето паство, това същото, каквото е слънцето в природата; той трябва да бъде светлина за всички, живителна топлина, душа на всички”. Какво повече да прибавим към тези думи? Нищо, защото ще бъде слабо и немощно.

За мнозина служението на свещеника им се струва празна или лесна работа. Една реална случка от първата половина на миналия век ни напомня да не съдим прибързано.

Свещеник минавал край една новострояща се къща в неговата енория. Един от зидарите казал:
– Няма по-лек занаят от тоя на свещениците, защото те почти нищо не работят. По цял ден се разхождат с чадър в ръка и с няколко книги в чантичка. Това бих работил и аз…
Останалите работници се изсмели, а свещеникът се обърнал към говорещия с думите:
– Колко печелиш на ден?
– Сто и петдесет лева – отговорил работникът.
– Добре, аз ще ти платя всичко, което припечелваш за цяла седмица, само ела за няколко часа с мен – казал свещеникът.
Работникът не се съгласявал отначало, но другарите му го принудили да приеме.
– Сега ще отидем да видим един болен.
– Но от каква болест страда? – попитал работникът.
– От коремен тифус – отговорил свещеникът.
– Щом е така, аз ще остана вън, защото се боя да не се заразя. Имам жена и деца, които също така ще бъдат изложени на опасност.
– Та и с мен е същото – кротко отговорил свещеникът, и аз не съм боледувал от тази болест, и аз имам жена и деца. Трябва обаче да дойдеш, защото такова ни е условието.
– След това къде ще отидеш? – попитал зидарят.
– При едни бедни деца, болни от скарлатина. Баща им преди няколко дни се помина от туберкулоза.
Без да дочака, какво ще му каже по-нататък свещеникът, работникът отстъпил няколко крачки и рекъл:
– Щом е така, аз съм доволен от занаята си и не ще ти завиждам повече…
Труден и трънлив е пътят на свещенството и в трите му степени. Но едновременно с това прекрасен и неповторим по своята същност, с възможността да отдаваш себе си, да бъдеш опора, да посочиш път и светлинка по него, да даряваш разбиране и топлота, да напътстващ, да вдъхващ смелост, да разкриваш богатството на упованието в Бога, да помогнеш някому в някой час да отговори, да отключи вратата на сърцето си, когато Божият син чука на нея… Често истинският живот на свещеника остава скрит и невидим за нашите очи. Да бъдеш духовник е призвание, а не професия. Служение на Бога и човеците. Само тези, които живеят в Христовата Църква, могат да разберат и усетят необходимостта и ползата от свещенството. За останалите, които ги отричат, нека се молим да намерят верния път, да придобият опитност, да вкусят благодат, а после да свидетелстват.

Откъс от книгата „Жажда за вяра” на ставрофорен иконом Дончо Александров, издателство „Захарий Стоянов” София 2019