Кръщениe Миропомазание Причастие Изповед Маслосвет Брак Свещенство

 

Духовната лечебница

ставрофорен иконом Дончо Александров

На много места в Библията се говори за греха, който нарушава хармонията между Бога и човека. За съжаление, няма безгрешни хора. Св. Йоан Богослов потвърждава това с думите: “Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истината не е в нас (І Йоан 1:8).”

Грехът влече човека надолу, притъпява неговия ум, сърце и съвест, ослепява духовният му взор, обезсилва волята му. Затова в спасителните Си действия Бог ни призовава за живот и чрез св. тайнство Покаяние.
След своето възкресение Господ Иисус Христос се явил на учениците си и им казал: “ Мир вам! Както ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им каза: Приемете Духа Светаго. На когото простите грехове, тям ще се простят, на когото задържите, ще се задържат (Йоан 20:21-23).”

Тайнството Покаяние е благодатно свещенодействие, в което на вярващия, след искрено разкаяние за греховете, Господ му дава по Своята милост прощение посредством пастирите на Църквата.
В това тайнство се лекуват духовните болести на човека, снема се духовната му нечистота и християнинът, получавайки опрощение на греховете, отново става осветен, както е излязъл от водите при кръщението. Ето защо тайнството се нарича още духовна лечебница.

Облекчен от бремето на греха, вярващият отново оживява духом, укрепява и става способен чрез Божията благодат да се подвизава в християнския път.

Покаянието не идва в момента, когато отидем на изповед. То е започнало много преди това. Покаянието се осъществява всеки ден. Скърбим за греховете си, каем се. Изповедта е печатът на покаянието, а не самото покаяние. По време на изповед в невидимото присъствие на Бога изповядваме с разкаяние пред свещеника греховете си лице в лице. След завършване на изповедта свещеника чете молитвата за опрощение.
Изповедта е израз на вътрешното покаяние, то е негов резултат и показател. И така изповедта е акт, а покаянието е състояние.

В какво всъщност се състои Покаянието?

Началото му е в съзнанието за греховете и съкрушението за тях. Често, поради незнание или невнимание към спасението си, християните погрешно мислят, че тайнството се състои само в изповедта и е достатъчно само с изговаряне на греховете пред духовника да се извърши пълно очистване. Такава изповед е формална. Господ очаква друго. Да почувстваме цялата тежест на прегрешенията си да се отвратим от тях, да имаме сърдечно съкрушение и обещаем да променим живота си. Изповедта трябва да се извършва свободно и с желание. Доброволното разкриване на греха показва, че вярващият повече не желае и не приема този грях.
Само тогава покаянието ни е действително и спасително.

Сърдечното и искрено разкаяние е необходимо. То дава възможност действеността на тайнството да се простира не само върху снемането на греховете, но и да прониква в душата като благодатно лекарство, което не допуска отново да се върнем в калта на греха. Покаянието носи промяна.

Библията ни разкрива най-различни събития и персонажи, свързани с истинското покаяние и действието на очистващата чрез него Божия благодат. Пред нас се откриват покъртителни картини на човешкото падение, разкаяние и изправяне. Да си припомним за св. цар Давид и прочутия негов 50-и псалом, за жителите на Ниневия (Иона 3:1-10), Блудния син (Лука 15:11-32) , за Закхей (Лука 19:1-10), за Митаря (Лука 18:9-14) и благоразумния разбойник (Лука 23:42).

В живота на всеки от нас, а и на хората от заобикалящата ни среда, има такива живи примери.
Необходимо е преди да пристъпим към тайнството, да се помолим, да поседим мълчаливо, да обърнем поглед навътре в душата си, да преосмислим станалото и да си направим равносметка. След тази подготовка нека влезем в духовната лечебница.

Сред не малко вярващи битува неправилното мнение, че не е нужно да се изповядват пред свещеник, достатъчно е само да се покаят вътре в себе си и ще им бъде простено.
Но какво говори Божието слово? Христос се обръща към апостолите и им казва:”Истина ви казвам, каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето, и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето (Мат. 18:18).” А как те да простят нещо, което не са чули?
Тази власт, която дава Спасителя на апостолите, минава по приемство в свещениците и епископите от всяко време.

Духовникът е свидетел и видимо оръдие при извършване на тайнството, което невидимо извършва сам Бог. Св. Йоан Златоуст, като има предвид божественото установление на властта, пастирите на Църквата да свързват и развързват греховете, казва: “Свещениците определят долу, Бог утвърждава горе и владиката се съгласява с мнението на своите раби.” Свещенослужителят прощава не от себе си, а в името на Св. Троица.
Затова, изправени видимо пред духовника, а невидимо пред Самия Христос, с голям трепет нека да пристъпим към великото тайнство на духовното очистване! Свещеникът слуша изповедта ни, а Бог ще я приеме! Свещеникът ще прегледа душата ни, а Бог ще я излекува! Свещеникът ще предпише лекарствата, а Бог ще стори чудото на духовното обновяване!

Невидимото действие на благодатта в тайнството Покаяние по своята обширност и могъщество се простира върху всички беззакония на човека. И няма грях, който не би могъл да бъде простен, на хората, ако те истински се разкаят за него и го изповядат с жива вяра в Господ Иисус Христос и с надеждата за Неговата милост. Изповедта изключва и най-малкото самооправдание и навлизането в битовизми. Ако някой скрие нещо на изповед, грехът му става двоен. Колкото и големи да са греховете ни, не трябва да се срамуваме да ги открием пред духовника, защото и той има човешки слабости, но е облечен в благодатната сила да свързва и развързва нашите съгрешения. Бог приема с любов всеки искрено разкайващ се и дарява велика милост. Един свещеник разказва следния поучителен пример по отношение на целенасочено скриване на грехове при изповед:
„През дните на Великия пост изповядвах в храма пред иконата на Спасителя. Отдалеч група жени чакат своя ред. Зад тях чака познат на мене старец. Забелязах, че някои от жените го поканиха да се изповяда преди тях, за да не чака, като стар. Но той отказа да се възползва от това и се отдръпна още по назад. Разбрах, че той иска да остане последен. Вероятно искаше да каже при по-спокойна обстановка нещо важно. От опит зная, че мнозина от тия, които имат по-големи грехове и се стесняват да ги изповядат, винаги остават последни на изповедта.

Една след друга минаха и се изповядаха всички чакащи жени. Пристъпи и старецът. Когато го подканих да си каже без стеснение всичко пред Господа, каквото е сгрешил, за да не си излезе от духовната лечебница неизцерен, той започна изповедта си плахо, изповяда някои несъществени грешки, и изведнъж заключи:
– Това е, друго нямам!
Разбрах, че лукавият в последния момент е изиграл своята нечестива роля; той сигурно е нашепнал на ухото на бедния грешник: „Не се ли срамуваш да кажеш големия си грях, който никой не знае?“
Не пуснах аз стареца! Как можех да го пусна, когато за мене беше явно, че той е жалък пленник на врага на своето спасение? Обясних му как сатаната цял живот ни омотава в мрежата си и с какви хитри доводи ни погубва. Та дори и на старост, когато, вече пред зиналия гроб, искаме да направим усилие да се отскубнем от него, той всячески гледа да ни задържи! Предразположих го и го накарах да изповяда това, за което беше дошъл. И той наистина изповяда тогава един свой тежък грях, таен от него повече от 50-60 години! По такъв начин, благодарение на моето настояване, изповедта стана пълна и завърши благополучно.“
Не е необходимо обаче свещеникът да ни подтиква, а самите ние да прескочим летвата на страха, срама и притеснението и покайно да изповядаме греха, за да намерим прошка и пълна благодат в тайнството.

Към тайнството Покаяние можем да пристъпваме по всяко време и особено в моментите, когато тежко сме съгрешили.
“Отче, защо трябва да се изповядвам, след като отново ще извърша същите грехове?” – попитал един вярващ човек отец Паисий от Света гора, живял в края на ХХ век. Отецът му отговорил следното, което е поучително за всички християни: “През войната, когато някой войник е ранен в крака, той отива при лекаря да излекува раната му, за да може да продължи да воюва. Но ако той каже: “Защо трябва лекарят да лекува раната ми, като може да ме ранят отново?” Тогава раната ще остане отворена и открита за бактериите, ще се инфектира и не е изключено войникът да умре от кръвоизлив. Същото става и с изповедта. Трябва да се изповядате, а ако пак съгрешите, отново ще се изповядате, докато не се научите да не падате и да стоите право на краката си.”

Откъс от книгата „Жажда за вяра” на ставрофорен иконом Дончо Александров, издателство „Захарий Стоянов” София 2019