Публикации

Протоиерей Андрей Ткачев

Настъпи Пасха и много от написаното в Евангелието се облече в плът и кръв.
Случва се, слушаш ... 

Прочети още

Автор: Андрей Ахметшин

На класическата икона на Рождество Христово в центъра е изобразена Божията Майка. И самият празник е неразделно свързан с почитането на Родилата Сина Божий в оная зимна пещера на Витлеем.

Подготовката за празника би могла да стане по-основателна и по-духовна, ако обърнем особено внимание на едно от обичайните песнопения, които звучат на всяка възкресна вечерня, след стихирите на ,,Господи воззвах“ и се наричат ,,догматици“. Това название е дадено, защото в тях се съдържа догматът за Боговъплъщението.

Заради какво и от Кого, и как се роди Бог на земята? Православно, тоест правилно вярващият трябва да знае точния отговор на тези въпроси!
Темата за Рождество Христово е толкова важна, че през цялата година ние споменаваме това събитие във всеки неделен ден, благодарение на догматиците. Догматиците са осем – по числото на гласовете. Техен автор е съставителят на Осмогласието (Октоих-а) преподобният Йоан Дамаскин – VIII век.

Богородичен догматик, Глас 1

Всеми́рную сла́ву от челове́к прозя́бшую и Влады́ку ро́ждшую, Небе́сную дверь воспои́м, Мари́ю Де́ву, Безпло́тных песнь и ве́рных удобре́ние: Сия́ бо яви́ся не́бо и храм Божества́; Сия́ прегражде́ние вражды́ разруши́вши, мир введе́ и Ца́рствие отве́рзе. Сию́ у́бо иму́ще ве́ры утвержде́ние, Побо́рника и́мамы из Нея́ ро́ждшагося Го́спода. Дерза́йте у́бо, дерза́йте, лю́дие Бо́жии, и́бо Той победи́т враги́, я́ко Всеси́лен.

„Да възпеем Дева Мария – Всемирната слава, просияла от човеци и родила Господа; Небесната врата, на безплътните – песен и на вярващите украшение, защото Тя стана небе и храм на Божеството; Тя разруши преградата на враждата, мира доведе и Царството отвори. Като имаме Нея за опора на вярата, имаме Защитник- родения от Нея Господ. Дерзайте, прочее, дерзайте, люди Божии, защото Той ще победи враговете като Всесилен“ (български текст)

Славата на целия свят, произхождаща от човешкия род, Която роди Владиката, Нея – Небесната врата, Дева Мария, да възпеем! Действително, Божията Майка е слава на цялото човечество. Бидейки по природа равна на нас, но израснала като най-благоуханно и дивно цвете в полето на човешкия род, Тя се удостои да роди Господа Бога и с това отвори врата на Небето, през която в нашия свят влезе Христос Бог!

Най-висок Обект на възпяване от безплътните Ангелски сили и украшение на истински вярващите, Тя заедно с това стана небе и храм на Божеството. Когато слушаме и произнасяме на всяка служба словата на ,,Честнейшую Херувим“, то с това и ние, самите, признаваме величието на Божията Майка. С чест и слава Я удостояваме, които са по-високи от тези на Херувимите и Серафимите- най-височайшите Ангелски сили, предстоящи пред Бога. А ако уподобим целия човешки род на раззеленило се пролетно поле, то Пресвета Богородица е уникален, неповторим, необикновено красив и неувяхващ цвят на него. Защо е наречена Небе? Нима не по небето се движи източникът на светлина – слънцето, даващо живот на всяко същество? В нашето разбиране – това е Слънцето на Правдата, Христос Бог Наш, както се пее в Рождественските химни. А защо Храм – разбираемо е, понеже храмът е мястото на особеното присъствие на Бога на земята; мястото, където Църквата призовава всички хора на среща с живия Бог в съвместната молитва и тайнства.

Тя, като разруши преградата на враждата, донесе мира и отвори Царството. Много хилядолетия между Бога и човека бе издигната стена, но преди две хиляди години се появи възможността за всеки човек да преодолеее тази преграда. За съжаление, не всички искат това. Някому – грехът, другиму-страстите, не трети – духовната слепота не им позволяват да се приобщят към тайната на спасението! Но вярващите в Христа, особено православните християни, които пазят вярата на светите отци, апостоли и учението на Самия Бог, са призвани с подвига на своя живот и страдания заради любовта си към Бога, да разрушат тази стена! А зад нея се открива непостижимият мир на душата, основан на примирението с Бога и общението с Него. Това е всъщност и входа в Царството Небесно, където са приготвени вечните обители за тези, които със своя живот са възлюбили Бога.

Чрез Нея, имайки Я за опора на вярата, придобиваме Защитник- Родилия се от Нея Господ. Важен момент! Нужно е правилно да се определи каква точно за нас се явява Божията Майка? Самоценен източник на Спасение, както считат католиците? Обикновен човек, недостоен за прослава и почитание, както мислят повечето протестанти? Не! Тя е опора или още по-добре казано – фундамент на нашата вяра! Можете ли да си представите здраво и красиво здание без фундамент? Така и вярата във Въплътилия се Бог, без почитане на Тази, чрез Която му е предадена човешката, общата с нас, природа, се явява непълноценна и не напълно спасителна. В такава вяра няма опора, няма признание за еднакво ценното за Спасението съединение на двете естества (природи) в Сина Божий – Божественото и човешкото. Човешката природа е също достойна за внимание. Тя е образ и подобие Божие, затъмнено, повредено от нас, хората- същите, като Божията Майка, но Която в противовес на многовековното въздействие на света, принесе на Бога най-драгоценен дар от чистота и святост, от името на всички човеци. Принесе, за да се осветят всички човеци от присъствието на Самия Бог, да имат възможността да се спасят всички, които се докоснат до тази тайна! А за причастниците на тайната, Бог става Защитник от греха, проклятието и смъртта. Той ги измъква със слизането Си в ада и като Озаряващ тъмнината, прогонва всяка нечистота от душите и телата, разсейва ги като нощ пред изгрева на слънцето, ставайки вечна Светлина на Горния Йерусалим.

Дерзайте, стойте във вярата, люди Божии, защото Той ще победи враговете, понеже е Всемогъщ! Неслучайно се изпращат на хората изпитания в живота, неслучайно пътят е осеян с тръни. Вярата се познава чрез дръзновението. Правиш ли завой към вярата в разсеяния си живот? Стъпваш ли на пътя на героите на вярата? Това може да е път на противопопставяне на човешката злоба, на самотата, на неразбирането от околните, може да е път на скърби и болести. Скромният труженик на нивата Христова – учител, лекар, администратор, пенсионер, обременен от немощи, майка и баща, борещи се за спасението на семейството и децата, инвалид – всеки ден гледащ във вечността – всички ние ставаме герои, ако носим търпеливо до край кръста, даден ни от Бога. Тогава Той е с нас – защитава нас, слабите, но ставащи силни и непобедими с Неговата сила. Защото Той е Всесилен!

Богородичен догматик, Глас 2:

Пре́йде сень зако́нная, благода́ти прише́дши: я́коже бо купина́ не сгара́ше опаля́ема, та́ко Де́ва родила́ еси́ и Де́ва пребыла́ еси́. Вме́сто столпа́ о́гненнаго пра́ведное возсия́ Со́лнце, вме́сто Моисе́я – Христо́с, спасе́ние душ на́ших.

„Премина сянката на закона, щом дойде благодатта, защото, както горящата къпина не изгаряше, така и Ти си родила като Дева и пак си останала Дева. Вместо огнения стълб възсия Слънцето на правдата; вместо Моисей – Христос, Който е спасение за душите ни.“ (български текст)

Премина сянката на закона, щом дойде благодатта! Най-важният въпрос за Боговъплъщението: в какво съотношение по степен на важност са сега – от началото на Новата ера, събитията от Ветхия и Новия завет? Единият отстъпи на другия, старото – на новото, и следователно сега можем да забравим Ветхозаветното ли? Но нима десетте заповеди на Моисей, като закон за отношението към Бога и междучовешките отношения, са загубили актуалността си в наши дни? ,,Премина сянката на закона“ – не бива да се разбира единствено в смисъл, че законът е бил сянка, закриваща светлината. Събитията от Ветхия Завет и всички книги, съставени до Раждането на Христос, трябва да бъдат изучавани и да бъде познавано Свещеното Писание, напълвайки всяко събитие и думите на пророците с ново съдържание, което може да даде само светлината Христова! Премина сянката, която ни пречеше в пълнота да разбираме Божията воля, словата, изречени от пророците, когато се яви Светлината на Божествената Благодат. Ненапразно и днес слушаме в храма Божий и Псалтира, и Паримиите от Ветхия Завет, и многочислените възпоменания на събития от живота на праотците. Но Ветхият Завет трябва да бъде четен при едно условие: за да премине сянката, трябва да бъде осветено разбирането на Свещеното Писание със светлината на Божествената истина, доколкото вече това е възможно за нас.

Както горящата къпина не изгаряше, обгърната от пламъка, така и Дева, раждайки, девица си остана – едно събитие от Стария Завет ( виж Изход 3:2-3)- явяването на Бога на свети пророк Моисей във вид на горяща в огън къпина, придобива ново значение в Новия Завет. Пресвета Богородица уподобяваме на неизгарящата къпина ( дори има и такава икона). Защо? Може ли човек да си представи горящия храст, който дълго време гори и не изгаря, не става на прах и пепел? Така не е възможно и да си въобразиш, че Вездесъщият Бог, изпълващ със Себе Си целия свят – видим и невидим, би могъл да се вмести в утробата на Дева. А наистина това се е случило, за да бъде явено всемогъществото на Бога не само в това, което касае Неговото величие, но и в това, което касае Неговото непостижимо смирение. И както из горящата в пламък къпина свети пророк Моисей чу гласа на Бога, така и Роденият от Дева след известно време произнесе Божествените слова, бидейки Сам по ипостас Слово Божие. А това, че Божията Майка е Приснодева, Църквата многократно твърди и пази това учение, защото в него е залогът за свръхестествената сила Божия, затваряща устата на подигравателите от този свят и заблужденията на еретици.

Вместо огнения стълб, възсия Слънцето на правдата – този стълб вървеше пред израилтяните във времето на бягството им от Египет (виж Изход 13: 21). Защо беше даден на израилтяните такъв чуден източник на светлина? Огненият стълб им помогаше да се придвижват не само денем, но и нощем. Благодарение на това, на бегълците им се удаде да напреднат значително към Червено море, докато египтяните успеят да ги догонят. И четем за това събитие в книга ,,Изход“ от Библията. Но как да снемем ,,сянката“ на непълното разбиране за произходящото не само в този момент от Библейската история, но по аналогия и във всички останали събития от Ветхия Завет? На пръв поглед виждаме само унижения от тривековното робство еврейски народ, получил възможност да си върне дългоочакваната свобода. Ето, той излиза от Египет, а след него фараонът с войската си го преследва. Заедно с това в новозаветната традиция ,,египет“ означава власт на греха, а бягството от него – възмовност за изкупление; Моисей и другите пророци – апостоли на новозаветното учение, а пред тях и над тях – Сам Бог, водещ своя народ към спасение. Слънцето на правдата – Иисус Христос…

Вместо Моисей — Христос, спасението на нашите души. Всички пророци са говорили от името на Бога – дадена им е била тази благодат. И никой от тях не е дръзвал, подобно на падналия ангел, имайки необикновена сила свише, да назове себе си бог. Напротив, колкото по-близо до Бога, толкова по-смирен е бил човекът-пророк. Дори Моисей, собственоръчно приел заповедите на планина Синай, е наречен в Библията най-кроткият от всички човеци на земята (срв.: Числа 12: 3). ,, Най-кроткият от всички човеци“! Мисля, че е казано не от красноречие. Написаното в догматика ,,вместо Моисей“ не бива да мислим, че Христос заема мястото на следващ пророк, защото така, едва ли не продължаваме Ветхия Завет. Според мен, написаното означава ,, вместо всички пророци въобще“, вместо самия принцип на ветхозаветното Богообщение, когато пророците са преразказвали на народа волята Божия. С Новия завет завършва епохата на ,,сянката“ и Сам Бог, разпръсквайки мрака на греха, става източник на Спасение. Той води Своята Църква и всяка душа в Нея извежда из ,,египетския плен“ в обетованата Земя, в Царството на верните люде, които искрено Го обичат!..

Следва продължение…

Превод от руски език: Валя Марчелова

Прочети още

Автор: протоиерей Андрей Ткачев

Ако имаме желание и добра воля, можем в този Рождественски пост да се уподобим на трите влъхви! Те тръгнаха отдалеко и дълго вървяха към люлката на Великия Цар. На това ги научи небето, което наблюдаваха.

И ние, приближавайки се към Рождество, вървим, осъзнато се движим към яслите на Спасителя – в силите ни е да възприемем поста като пътешествие, подобно на това на влъхвите.

Мъдреците носеха със себе си три подаръка: тамян, злато и смирна. За Бога – тамян, за Царя – злато, и смирна – за бъдещия Мъртвец, Който ще ни изкупи със Своята смърт. И трите дара са за Христос, Който макар и в тези дни да бъде слаб по човешки като Младенец, но едновременно с това е и Цар, и Бог, и изкупителна Жертва.

Ако ние, подобно на влъхвите, тръгваме към Витлеемските ясли с подаръци, то тамянът ще е нашата молитва. В поста е нужно да умножим молитвата, а и не само това – да я задълбочим! Да се напрегнем сърдечно и с умно внимание да четем пророците, да пеем псалми, както и да положим и други духовни усилия!

Златото ни ще е всяка добродетел, източник на която е Сам Христос. Казано е: ,, съветвам те да си купиш от Мене злато, през огън пречистено“ (Откр. 3:18) В Христа е търпението, състраданието, мъжеството, въздържанието. Накратко казано, в Христос е ВСИЧКО!

Нещичко от това трябва да придобием. Да се насилим да простим на враговете си, да се постараем да не празнословим и сквернословим. Да поведем борба с беса на леността и унинието… Нещичко да се постараем да занесем на Христос като дар, отивайки към яслите.

А смирната – благовонието, с което се помазва тялото на мъртвеца, в нашия случай ще е помненето на смъртта и молитвата за покойниците.
Дай, Боже, повече от нас да изберем добрия път, да последваме Мелхиор, Балтазар и Гаспар, и по пътя да се запасим с духовно злато, духовен тамян и духовни благовония!

Още в предпразничните дни, а и на самия празник, такива християни ще преживеят като дар от Господа обновлението на вярата в сърцата си. Ще придобият драгоценни сълзи и съкрушение, които Бог не ще презре. Такива ще почувстват, че все едно за пръв път са повярвали. И не на върха на езика им, нито на повърхността на суетния ум, а в тайнствената дълбочина на сърцето им ще изгрее в тях името на Господ Иисус Христос. Ще изгреее като звездата Витлеемска, за да не угасне никога!

Превод от руски език: Валя Марчелова

Прочети още

Автор: Протоиерей Игорь Рябко

Бъдещите апостоли били опитни рибари. Те много добре разбирали, че чудният улов не е случайност – че е произлязло нещо свръхестествено, което е извън обичайния ход на събитията. Те били поразени, но не започнали шумно да скачат от радост и да разнасят рибата по домовете си. Оставили я на брега за другите, а самите тръгнали след Този, Който сътворил чудото. Това е все едно човек да посочи на някакъв бедняк числата от тотото, този да спечели и да не отиде да си получи голямата печалба, а да тръгне да търси тайнствения си благодетел. Защо? Те просто имали нужда, както и всички ние, от вечен живот!

Има поговорка: ,, Каквото почукало, такова се обадило“. Ако нашите мисли са само за тялото ни и неговото благополучие, то ние получаваме само скръб и тъжно очакване на неминуем провал. Когато човек търси живот вечен, неговата душа започва да вдишва въздуха на небесния живот и да усеща в устата си вкуса на безсмъртието, което така напомня мириса на забравеното детство! Ние всички сме родом оттам – от безсмъртието- създадени в него и призвани да живеем в него. Изразът ,, трудно е да се спасим“ стана забраняващ знак, ,,стена“, стояща на пътя ни към спасението и гласяща: ,, преминаването забранено“. Да, да се спасим не е лесно! Но за кого?

Трудно е за егоиста да се спаси – за този, който живее за своето ,,аз“, ,,на мен“, ,,моето“. А лесно е за този, в чието сърце няма подобни мисли. Такова сърце принадлежи на Бога, а значи и на вечността. Бинокълът има две страни: който живее по ум, гледа на света от обратната страна на учвеличителните стъкла – там всичко е далеко- и Бог, и раят, и спасението. Такъв не вижда нищо под нозете си, оплитайки се постоянно в мислите си. Ако обърне бинокъла и погледне на света със сърце, то всичко ще си дойде на мястото – и Бог е до нас, и спасението е близо, и вечният живот започва не утре и не след като умрем, а точно тук и сега. Но само да се разсеяме и започва суматоха, светът ни притиска, умът ни подчинява, и идват страхът и неувереността.

Нямаме голям избор – или ,,аз“ , или Бог! Или ,,аз“ ще решавам всички свои въпроси, или Той. Когато в нас влезе ,,аз“, Бог си отива. Когато ,,аз“ си отиде, идва Бог. Нашето ,,аз“ е пружина, задвижваща механизма на суетата и времето. Кабинетните теоретици разсъждават доста за свободата на човека, за важността на избора. Но практиците знаят, че умът няма никаква свобода. Той има само мисли. А това са вериги, които ни свързват с вещите, със страховете, с преживяванията, с фантазиите, със собствените илюзии, в това число и в отношение на Бога и спасението. Сатана отдавна е разчел нашите мислени ходове и реакциите ни на всякакви случващи се в света събития. Траекторията на всички наши съждения, оценки, сравнения са като детски рисунки; алгоритъмът на мисленето на хората е отдавна разшифрован, реакциите и емоциите са разчетени, картата на пътищата за ада е нарисувана. И човечеството се движи по нея ,,напълно свободно“ и демократично!

В духовния живот е същото. ,, Ти нищо няма да постигнеш“, ,, духовният ти напредък е спрял“, ,,да се спасиш е невъзможно“, ,, ти си разочарован“, ,,Бог е глух и не те чува, или ако те чува, не ти отговаря“… Всичко това са твои мисли, нищо повече. Тогава кое е правилно, как трябва да постъпваме? ,, Защо се безпокоиш, когато е казано: ,, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“ (Мат.6:10); ако без волята Божия дори и ,,косъм от главата ви няма да загине“ (Лука 21:18)? Ако ти напълно осъзнаваш това, нима няма да започнеш да живееш с пълно доверие към Бога?! Нима няма да се освободиш тозчас от мирската суета и задължения?! Нима няма да приемеш от все сърце светите слова на Евангелската истина, за да влезеш във вечния живот?“(Старецът Симон Безкръвни).

За кого е най-трудно да се спаси? За този, който знае много за християнството, но съвсем не познава Христос. У когото, вместо светлината в сърцето, в главата му са цитати. Този, в когото живее Христос, не може да се откаже от Него, защото как да стане това, когато Христос е винаги в сърцето му?! В религията отстъплението става бързо и изцяло. На лицето е маската на благочестието, а в сърцето – ненавист и злоба. На гърдите – кръст и панагия, на езика – идеология. Не намирайки Бога, душата на човек- било то мирянин или свещенослужител, рано или късно стига до разочарование в духовния живот. Или още по-лошо – до цинизъм и приспособленчество към духа на този свят, към пряко и непосредствено служение на дявола.

Целият наш живот е пропит от излюзии. Какво са славата, почестите, властта, похотта, сребролюбието, чревоугодието?! Минава времето и къде изчезва всичко това? Останал е само един самотен, никому ненужен старец или старица, с куп болести и с безсмислено изживян живот. Те вече нищо не могат, нищо не им е нужно, освен едно – да умрат, което невинаги е лесно. Всичко е преходно, освен Бог! Значи е необходимо единствено за Него да се държим, каквото и да ни се случва. Трудно ще се спаси онзи, който постоянно се препира с Бога, дотягайки му с един и същи въпрос: ,, Кога и как ще се спася?“.

Ако напълно се отдадем Нему, то не е необходимо да се безпокоим за нашето спасение – това не е наша грижа. Наша работа е да поверим спасението си на Спасителя. Истинският християнин няма помисли за спасение, защото всеки помисъл е вече НЕспасение! И такъв се спасява без затруднения.

Обсъждайки и осъждайки, спорейки и прекословейки, сами правим спасението си труднопостижимо. Ние наливаме вода в мелницата на ума, като осъдени на пожизнена каторга. Ако сме се настроили за достигане на спасението, защо отново и отново се привързваме към суетния свят? Получава се така, че разпъвайки се между света и отречението от него, приказваме навсякъде за исихазъм и безстрастие. Но такова поведение е показателно по-скоро за безпокойство на ума, отколкото за неговия покой. Който е усвоил исихията и безстрастието, не се показва, не парадира. Този, у когото вечният живот е започнал още тук, на земята, не спори с никого, с никого не се бори, никому нищо не доказва. Каещият се пред Бога, винаги пребивава в молитва пред него. Любещият Бога, безмълства пред Него. Благодарният съзерцава Бога със сърцето си и чрез Неговите творения. Всеки такъв е зает със собствените си дела. А само празният бъбривец разсъждава за покаянието, безмълвието и съзерцанието.

Между спасението и погибелта има само една преграда – енергията на нашия безпокоен ум с всички роящи се мисли. А благодатта скромно стои настрана и чака кога ще престанем да мислим. ,,Всички мисли са егоистични. Защо? Защото са породени от егоизма. От всички тях една изпъква със своята нагла кичливост и нахално самохвалство. Това е главният ти враг: мисълта за ,,аз“. Всеки човек мисли за себе си като за ,,аз“. Почти всяко изречение започва с: ,,аз“ казвам това, ,,аз“ правя това, ,,аз“ мисля така… От това ,,аз“ сърцето направо умира. Трябва само човек да каже: ,,Ти, Господи!“ и в сърцето идва благодатната радост“ ( старецът Симон Безкръвни).

Спасението е трудно за този, който желае да живее в робството на ума си, който не може да изостави привързаностите си, който не иска веднага и напълно да отдаде сърцето си на Бога. Към какво сме привързани? – всеки сам може да определи за себе си. От какво се боим най-много? Ако сме деца Божии, то защо да не бързаме за среща с Него, Който е подобен на изгряващите ранни лъчи на майското слънце. Неговата светлина е вечният живот!

Превод от руски език: Валя Марчелова

Прочети още

Протоиерей Григорий Дьяченко

Не смущавайте молитвеното настроение на своите събратя! Храмът Божий е ,,скинията на Бога с човеците“ (Апокалипсис 21: 3).

Смело може да се каже, че храмът на Соломон с цялата си слава дори, стои по-ниско от всеки православен храм, защото в него истинно и изцяло присъства, по неизречената Си към нас любов, Синът Божий, скрит под формата на хляб и вино. Заради това, ние сме в съвършеното си право да припишем на нашите храмове това, което е казал светият пророк на иудеите относно втория храм: „Славата на тоя последен храм ще бъде по-голяма, отколкото на предишния“ (Агей 2: 9), защото в нашите храмове се явява Сам Иисус Христос видимо и то неведнъж или дваж, както е било в древния храм, а постоянно го изпълва със Своята слава!

И тъй като нашите храмове по същността си са наистина домове Божии, то от само себе си е понятно, че сме длъжни да влизаме и пребиваваме в тях не другояче, а с най-дълбоко смирение, с най-строго внимание и най-пълно благоговение.

Именно тези усещания в отношението към Божия дом виждаме във всички светии. Така, когато Иаков по време на своето бягство в Месопотамия се пробудил от съня, в който Бог му открил бъдещата му съдба, той бил цял обзет от благоговение и казал: „наистина Господ е на това място, аз пък не знаех! И уплаши се и рече: колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий“. (Битие 28: 16–17). И Моисей, когато Бог му говорил от горящата къпина, бил проникнат от най-дълбоко смирение и благоговение и словото Божие казва за него така: „Моисей закри лицето си, защото се боеше да погледне към Бога“ (Изход 3: 6).

Ако сравним поведението на много християни в наше време с поведението на светиите, ще намерим ли нещо подобно? За нещастие – почти не! Много съвременни християни почитат дома Божий като място за сборище, в което няма нужда от скромност, в което отиват, за да се отдадат на разни приказки и напълно да се разсейват. Почти всяка черта на лицата им и всяко движение на телата им служат за доказателство на това, което Иисус Христос каза за иудеите: ,, тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене“ (Мат. 15 : 8 ).

Подчинявайки се на обичая, те се молят, кланят се понякога доземи и коленичат, показват вид на благочестие, но къде са сърцата им? – У дома! Занимават се с домакинството си, с децата си, или с други неща, които обичат, или от които получават препитанието си… Някои стоят с наведени глави и имат съкрушен вид, но къде са сърцата им? – В светското общество, в някоя безобразна игра, в дома на пороците…

Това вътрешно неблагоговение, с което повечето пребивават при богослуженията, нерядко се съединява и с външно. Някои от намиращите се в храма- било то отзад, по средата, дори и пред самия олтар, си позволяват да разговарят оживено, смеят се, шумят и дори заглушават самото богослужение.

Братя и сестри! Замислете се, дали всички светии, които са на небесата, виждайки това наше неблагоговейно поведение, биха могли да припознаят в нас приемниците на своята вяра?!

Православни християни! Не постъпвайте така богопротивно в храма Божий! Идвайте и пребивавайте в него в дълбоко смирение и благоговение! Ако ви е нужно да си купите свещ, направете го тихо и внимателно, без да смущавате молитвеното настроение на своите събратя.

Към това ни задължава и величието на присъстващия тук наш Бог, и светостта на действията, извършващи се в храма за нашето вечно благо!

Превод от руски език: Валя Марчелова

Прочети още