Автор: Протоиерей Игорь Рябко
Бъдещите апостоли били опитни рибари. Те много добре разбирали, че чудният улов не е случайност – че е произлязло нещо свръхестествено, което е извън обичайния ход на събитията. Те били поразени, но не започнали шумно да скачат от радост и да разнасят рибата по домовете си. Оставили я на брега за другите, а самите тръгнали след Този, Който сътворил чудото. Това е все едно човек да посочи на някакъв бедняк числата от тотото, този да спечели и да не отиде да си получи голямата печалба, а да тръгне да търси тайнствения си благодетел. Защо? Те просто имали нужда, както и всички ние, от вечен живот!
Има поговорка: ,, Каквото почукало, такова се обадило“. Ако нашите мисли са само за тялото ни и неговото благополучие, то ние получаваме само скръб и тъжно очакване на неминуем провал. Когато човек търси живот вечен, неговата душа започва да вдишва въздуха на небесния живот и да усеща в устата си вкуса на безсмъртието, което така напомня мириса на забравеното детство! Ние всички сме родом оттам – от безсмъртието- създадени в него и призвани да живеем в него. Изразът ,, трудно е да се спасим“ стана забраняващ знак, ,,стена“, стояща на пътя ни към спасението и гласяща: ,, преминаването забранено“. Да, да се спасим не е лесно! Но за кого?
Трудно е за егоиста да се спаси – за този, който живее за своето ,,аз“, ,,на мен“, ,,моето“. А лесно е за този, в чието сърце няма подобни мисли. Такова сърце принадлежи на Бога, а значи и на вечността. Бинокълът има две страни: който живее по ум, гледа на света от обратната страна на учвеличителните стъкла – там всичко е далеко- и Бог, и раят, и спасението. Такъв не вижда нищо под нозете си, оплитайки се постоянно в мислите си. Ако обърне бинокъла и погледне на света със сърце, то всичко ще си дойде на мястото – и Бог е до нас, и спасението е близо, и вечният живот започва не утре и не след като умрем, а точно тук и сега. Но само да се разсеяме и започва суматоха, светът ни притиска, умът ни подчинява, и идват страхът и неувереността.
Нямаме голям избор – или ,,аз“ , или Бог! Или ,,аз“ ще решавам всички свои въпроси, или Той. Когато в нас влезе ,,аз“, Бог си отива. Когато ,,аз“ си отиде, идва Бог. Нашето ,,аз“ е пружина, задвижваща механизма на суетата и времето. Кабинетните теоретици разсъждават доста за свободата на човека, за важността на избора. Но практиците знаят, че умът няма никаква свобода. Той има само мисли. А това са вериги, които ни свързват с вещите, със страховете, с преживяванията, с фантазиите, със собствените илюзии, в това число и в отношение на Бога и спасението. Сатана отдавна е разчел нашите мислени ходове и реакциите ни на всякакви случващи се в света събития. Траекторията на всички наши съждения, оценки, сравнения са като детски рисунки; алгоритъмът на мисленето на хората е отдавна разшифрован, реакциите и емоциите са разчетени, картата на пътищата за ада е нарисувана. И човечеството се движи по нея ,,напълно свободно“ и демократично!
В духовния живот е същото. ,, Ти нищо няма да постигнеш“, ,, духовният ти напредък е спрял“, ,,да се спасиш е невъзможно“, ,, ти си разочарован“, ,,Бог е глух и не те чува, или ако те чува, не ти отговаря“… Всичко това са твои мисли, нищо повече. Тогава кое е правилно, как трябва да постъпваме? ,, Защо се безпокоиш, когато е казано: ,, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята“ (Мат.6:10); ако без волята Божия дори и ,,косъм от главата ви няма да загине“ (Лука 21:18)? Ако ти напълно осъзнаваш това, нима няма да започнеш да живееш с пълно доверие към Бога?! Нима няма да се освободиш тозчас от мирската суета и задължения?! Нима няма да приемеш от все сърце светите слова на Евангелската истина, за да влезеш във вечния живот?“(Старецът Симон Безкръвни).
За кого е най-трудно да се спаси? За този, който знае много за християнството, но съвсем не познава Христос. У когото, вместо светлината в сърцето, в главата му са цитати. Този, в когото живее Христос, не може да се откаже от Него, защото как да стане това, когато Христос е винаги в сърцето му?! В религията отстъплението става бързо и изцяло. На лицето е маската на благочестието, а в сърцето – ненавист и злоба. На гърдите – кръст и панагия, на езика – идеология. Не намирайки Бога, душата на човек- било то мирянин или свещенослужител, рано или късно стига до разочарование в духовния живот. Или още по-лошо – до цинизъм и приспособленчество към духа на този свят, към пряко и непосредствено служение на дявола.
Целият наш живот е пропит от излюзии. Какво са славата, почестите, властта, похотта, сребролюбието, чревоугодието?! Минава времето и къде изчезва всичко това? Останал е само един самотен, никому ненужен старец или старица, с куп болести и с безсмислено изживян живот. Те вече нищо не могат, нищо не им е нужно, освен едно – да умрат, което невинаги е лесно. Всичко е преходно, освен Бог! Значи е необходимо единствено за Него да се държим, каквото и да ни се случва. Трудно ще се спаси онзи, който постоянно се препира с Бога, дотягайки му с един и същи въпрос: ,, Кога и как ще се спася?“.
Ако напълно се отдадем Нему, то не е необходимо да се безпокоим за нашето спасение – това не е наша грижа. Наша работа е да поверим спасението си на Спасителя. Истинският християнин няма помисли за спасение, защото всеки помисъл е вече НЕспасение! И такъв се спасява без затруднения.
Обсъждайки и осъждайки, спорейки и прекословейки, сами правим спасението си труднопостижимо. Ние наливаме вода в мелницата на ума, като осъдени на пожизнена каторга. Ако сме се настроили за достигане на спасението, защо отново и отново се привързваме към суетния свят? Получава се така, че разпъвайки се между света и отречението от него, приказваме навсякъде за исихазъм и безстрастие. Но такова поведение е показателно по-скоро за безпокойство на ума, отколкото за неговия покой. Който е усвоил исихията и безстрастието, не се показва, не парадира. Този, у когото вечният живот е започнал още тук, на земята, не спори с никого, с никого не се бори, никому нищо не доказва. Каещият се пред Бога, винаги пребивава в молитва пред него. Любещият Бога, безмълства пред Него. Благодарният съзерцава Бога със сърцето си и чрез Неговите творения. Всеки такъв е зает със собствените си дела. А само празният бъбривец разсъждава за покаянието, безмълвието и съзерцанието.
Между спасението и погибелта има само една преграда – енергията на нашия безпокоен ум с всички роящи се мисли. А благодатта скромно стои настрана и чака кога ще престанем да мислим. ,,Всички мисли са егоистични. Защо? Защото са породени от егоизма. От всички тях една изпъква със своята нагла кичливост и нахално самохвалство. Това е главният ти враг: мисълта за ,,аз“. Всеки човек мисли за себе си като за ,,аз“. Почти всяко изречение започва с: ,,аз“ казвам това, ,,аз“ правя това, ,,аз“ мисля така… От това ,,аз“ сърцето направо умира. Трябва само човек да каже: ,,Ти, Господи!“ и в сърцето идва благодатната радост“ ( старецът Симон Безкръвни).
Спасението е трудно за този, който желае да живее в робството на ума си, който не може да изостави привързаностите си, който не иска веднага и напълно да отдаде сърцето си на Бога. Към какво сме привързани? – всеки сам може да определи за себе си. От какво се боим най-много? Ако сме деца Божии, то защо да не бързаме за среща с Него, Който е подобен на изгряващите ранни лъчи на майското слънце. Неговата светлина е вечният живот!
Превод от руски език: Валя Марчелова