Протоиерей Андрей Ткачев
Настъпи Пасха и много от написаното в Евангелието се облече в плът и кръв.
Случва се, слушаш думи, думи, думи, но не разбираш, или ти се струва, че не ги разбираш. Но после идва някакъв вътрешен опит и това, което си чул със слуха си, се превръща в сърдечно познание.
След това се изисква паметта на сърцето, иначе ще дойде ,,забравата“, за избавянето от която, заедно с малодушието и окаменелото безчувствие, проси от Бога св. Йоан Златоуст в моливите си.
И така, дойде Пасха, и какво можем да разберем с туптящото си сърце, а не с хладния си ум?
Можем да разберем защо св. Серафим Саровски на всеки дошъл при него казвал: ,, Христос воскресе, радост моя!“.
Да, той е влизал в някакво състояние, в което се изчерпват, изгарят немощите и скърбите човешки и можел да предаде това състояние от своето сърце към сърцето на човека, който го е навестил. Пасха e била за батюшка Серафим вечно продължаваща, а не събитие веднъж в годината.
Щом Пасха има в себе си нещо от вечността, то разбираемо е за каква радост говори господарят на благоразумния роб: ,, влез в радостта на господаря си“ (Матей 25:23). Вечният живот не е сънливо лежане под райските храсти, а е ,, радост и мир в Святаго Духа“ (Римл. 14:17).
И що за радост е тая, ако не радост за Агнеца, Който умря, но е жив во веки веков?
Радостта на Царството Божие е истинската Пасхална радост, умножена стократно. И именно отчасти тази радост са изпитвали мъченици и преподобни, и праведни люде, които са имал властта да кажат: ,, Христос воскресе, радост моя!“.
Както псетата ядат трохите, падащи под масите на техните господари, така и ние, живеещите на земята и даже пълзящите по корем, събираме трохите на Пасхалната радост.
Там, горе е истинската трапеза! А тук на земята са само трохите, които падат под масата. Но по вкуса на тези неподражаеми трохи можем да си представим вкуса на вечните блага, понеже радостта и на Небето, и на земята е заради Възкръсналия Господ.
Небесният и земният празник се отличават със силата на преживяванията и ,,бала на вълните“ на благодатта. Някой се беше молил с: ,, Господи, намали у мен вълните на благодатта!“. При небесните жители е буря от радост. А тук- ,,морето се вълнува“ с няколко неопасни бала. А и се вълнува по различен начин: по мярата на вярата в сърцето, по мярата на постническите усилия и ограничения, по мярата на покаянния труд, предприет доброволно и навреме.
Един се прозява на нощната служба, друг спи – подобно като в гроб, а трети- целият е озарен! Невъзможно е за всеки един от тях радостта да е еднаква. А то, на грешника и не подхожда силно да се зарадва, защото, както кога ново вино се налее в стари мехове, меховете ще се скъсат и виното ще се разлее, така и Пасхалната радост винаги се съпътства с чувството на недостойнство. Пасха не е заработен пир, а незаслужен дар, с който ,,никой да се не хвали“.
И има нужда Бог да уравновесява подаваемата благодат с откриването на немощите, стаени вътре в човека. Иначе той ще пропадне. А ако пък само се откриват тайните, скритите дълбоко в човека немощи, то той би умрял от мъка или дори би посегнал на живота си. А ако пък му се подаваше само благодат, то би се превърнал в още един дявол.
Заради това, изобилните с благодат дни изобилно откриват вътрешните многочислени рани на християнина, които не пречат на празнуването на великата Пасха, но препречват пътя на гордостта и величаенето.
И на дневен ред идва въпросът за съхранението на благодатта.
Написани са немалко книги за това, как да се готвим за Свето Причастие, но почти няма за това, как да се държим след него. Можем да получим много от Бог – Той не е скъперник, но ще можем ли добре да се разпоредим с получените дарове?
И така, Пасха дойде и по своя ред ще си отиде, а животът ще продължи. Задълго ли ще си отиде Пасха? – Само за седмица!
Всяка неделя е Пасхален ден!
Истинският поклонник на Възкръсналия Господ е не този, който веднъж в годината идва на дългото и особено богослужение, натоварил ръцете си с кошници храна, а този, който всяка неделя, във възкресния ден, почита и слави Победителя на смъртта – Иисус!
Превод от руски език: Валя Марчелова
