(Йоан 18:33–36)
Иуда Искариот-предателят, призна в храма пред първосещениците и старейшини на иудейския народ: ,, Съгреших, че предадох невинна кръв“, с което ясно и енергично засвидетелства невинността и светостта на своя Бог и Господ. Съвсем друго се чува в съда пред римския управител. Евангелист Лука ни разказва за враговете на Господа: ,, И почнаха да Го обвиняват , говорейки: намерихме Тогова, че развращава народа ни и забранява да се дава кесарю данък, като казва за Себе Си, че бил Христос Цар“. (Лк. 23:2). Знаем, че това обвинение не е нищо друго, освен жалка лъжа. Първосвещениците заедно с народа с най-голяма охота биха се отказали от данъците и задълженията си към кесаря; с голямо желание биха отхвърлили игото на римската власт и биха изгонили от страната си ненавистните притеснители. Но Спасителят никога не е и помислял за това, в което сега Го обвиняваха с такова безпримерно безсрамие. Народът Го търсеше, желаейки да Го направи цар, но Той се отделяше в уединение. Направо им каза в лицето: ,,Отдайте кесаревото кесарю, а Божието – Богу“! А на човека, който настояваше Иисус да отсъди как да поделят наследството с брат си, Той отговори: ,, човече, кой Ме е поставил да ви съдя или деля?“ (Лука 12:14.
Господ Бог до дълбочината на душата Си изпитваше болката, че невинен трябва да слуша и понася това нагло и лъжливо обвинение. Той знаеше, че според словата от Писанието, трябва да бъде поруган ( срв. Лука 18:32) и заради това се държа кротко и не отваряше устатата Си, за да обезсили и отхвърли явната лъжа. Той не възразяваше, макар да го ругаеха, не заплашваше, макар да изпитваше такава болка и охулване. В този час Той изпитваше това, което бе изповядал благочестивият Йов: ,, И сега, ето, на небесата е моят Свидетел, и Застъпникът ми е във висините!“ (Йов 16: 19). На небесния правосъден Отец, Христос предостави всичко, затова имаше силите безмълвно и кротко да понася незаслужените обиди и в сърцето Му се раждаше само въздишка на милосърдна любов, която чуваме от святата Му уста на Голготския кръст: ,,Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 23: 34).
Понтий Пилат добре е познавал еврейските законници, за да не повярва на думите им. Той гледаше своя Подсъдим в лицето и чувстваше, че този Човек не прилича на злодей, за какъвто Го представят. Заедно с това, обаче, бе длъжен да върши това, което изискваше заеманата от него длъжност и затова с очевидна добронамереност отправи въпроса: ,,Ти ли си Иудейският Цар?“- очаквайки вероятно не друг отговор, а именно: ,,Не, аз не съм Цар и никога в живота Си не съм мислил за нещо такова. Много би дал Пилат, за да чуе подобен отговор от Иисус. Ако Обвиненият бе се възползвал от временното разположение на Своите съдии и представил в ясна светлина – от една страна Своя живот и Своите дела, а от друга – злобата и несправедливостта на Своите врагове, то Той без съмнение би бил веднага оправдан от управителя. Но Спасителят не се оправда, а на въпроса на Пилат отговари с въпрос: ,, от себе си ли говориш това, или други ти казаха за Мене?“ (Иоан 18: 34). С това искаше да му каже: ,,Сам ти ли, Пилате, твоето сърце и твоята съвест ли отправят към Мене този въпрос? За себе си ли искаш да знаеш дали съм цар и какъв точно цар съм?? Или ме питаш просто като съдия, понеже Моите врагове са Ме обвинили пред тебе? Искаш да знаеш дали съм опасен за твоя кесар или дали мога да бъда Спасител и Избавител на твоята душа?“. Това е въпрос на милосърдие, който Иисус предлагаше на Пилат в тази минута. Със Своя въпрос Той искаше да проникне в сърцето на този човек. Христос протягаше към него ръка и хлопае на вратата на неговата съвест. Така езическото място на съда се превърна в една сериозна и тиха изповедалня, а свързаният Подсъдим отне разпита от своя знатен и могъщ съдия. Сега Пилат трябваше сериозно да изпита себе си относно своя въпрос: ,, Ти ли си Царят Иудейски?“ – дали го беше отправил като съдия по задължение или като човек – в сърдечния си стремеж към светлина и спасение, живот и блаженство.
Така стоеше пред управителя Спасителят на света – в свята и обаятелна красота! Делото на Неговия живот – винаги и навсякъде, бе да намира грешниците и да ги привежда към спасение и блаженство. Дали беше на сватбата в Кана Галилейска или при кладенеца на Иаков в Сихем; странстваше по равнините на Обетованата земя или беше в пустинята; дали общуваше с богати или с бедни, със здрави или с болни, с тъжни или с радостни- винаги и навсякъде вършеше волята на Своя Отец, изпълняваше делото, заради което бе дошъл на този свят, в който властват грехът и смъртта. Той постоянно мислеше за това – дори и по пътя на Своите страдания и смърт. Това бе разбрал Симон Петър след своето тежко и дълбоко падение, това бяха разбрали във времето на своите сълзи и дъщерите Иерусалимски, разбрал го беше и обърналият се към Христос с изповядване и молитва, висящият на кръста разбойник. Именно това изпитваше сега и римският управител, когато Христос чукаше на сърцето му и простираше към него милосърдната си десница, за да просвети със светлината Си живота му, ако той поиска това.
Обърни се към Своя Спасител, мило християнско сърце! Защото и към теб Господ постоянно простира милостната си десница, желаейки по Своето милосърдие и доброта да те привлече към Себе Си.
Понтий Пилат, разбира се, е почувствал, какво желае със Своя кротък, но сериозен въпрос стоящият пред него Окованник. Но той се противеше така лесно и бързо да се предаде на Чудния Мъж. Затова се въоръжи с цялата надменност на своя народ и своята длъжност, презрително предлагайки въпроса: ,, та аз иудеин ли съм? Твоят народ и първосвещениците Те предадоха на мене“ (Иоан 18: 35). ,,Аз тук разсъждавам с теб и те разпитвам като съдия, затова не ме задържай дълго, а отговаряй: ,, Какво си сторил, че Твоят народ и първосвещениците Те предадоха на мене“. На този надменен въпрос Спасителят кротко отговари на Пилат: ,, Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството Ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но сега царството Ми не е оттук“ (Иоан 18: 36). Как простичко и в същото време силно и мощно звучат словата Му! При тези думи, обвиненията на враговете на Господа, че Той възбужда народа против кесаря, станаха нищожни. Спасителят никога не е и помислял за земни висоти и величие, никога не е желаел да основава земно царство. Свидетелство за това е, че Той, по Чиито молитви могат да се явят дванадесет легиона Ангели, без съпротива позволи да бъде хванат и осъден. Но толкова силно и с пълно достойнство свидетелстваше Господ с думите Си пред Пилат за това, че Той всъщност е основал някакво царство, чийто Вечен и Славен Цар се явява Сам Той.
,,Моето царството не е от тоя свят!“(Йоан 18:36). Ето наистина великото и чудно слово, което чуваме от устата на арестувания Спасител. Царството Му няма земен произход; то се основава не на земни сили и могъщество, а почива на истината, която Сам Той ни възвести, на любовта, която ни даде – на нас, окаяните грешници, през целия Свой живот, страдания и смърт. Неговото царство дава не земни блага и съкровища, а правда, мир и радост в Духа Святаго, прощение на греховете, живот и блаженство. Неговото Царство не блести със земни почести, както и Самият Той, застана пред света в унижен вид, но независимо от това, обладавайки необичайно и могъщо величие. Не идва забележимо – то се съдържа вътре в нас, чрез вярата. Царството на Христа е защитавано и охранявано не от видимо оръжие, но чрез проповедта на Неговото Евангелие и даровете на Неговия Дух. Заради това не може да овехтее, нито да изчезне. Минават столетия, хилядолетия, а Царството Му със своето устроение и закони, дарове и блага, остава непроменено! То не е свързано с някакво място, град или страна. А е там, където страдат и въздишат по Спасителя нещастните грешници, където се проповядва и се вярва в Евангелието за прошка на греховете. Така се разпростира то по целия свят, и всички страни и народи трябва да му се покорят, а с настъпването на края на света, да бъдат предадени на Отца, като наследници на Царя на това Царство. Заради това и Небесното Царство не може никога да бъде прекратено. Небе и земя ще преминат, но словото Иисусово никога няма да премине. И когато настане времето за гибелта на целия свят с неговия разкош и слава, тогава ще се раздадат от Небето силните гласове, които ще казват: ,, царството на света стана царство на Господа нашего и на Неговия Христос, и Той ще царува вовеки веков“ (Откр. 11: 15).
,,Моето царство не е от този свят!“ – казва Господ, и ние, недостойните Негови последователи, трябва да осъзнаем, че се опитваме да устройваме целия си живот върху светските правила и закони, които са във всичко противоположни на законите на Царството Небесно! Защото Царството на Христос не е от този свят и ние, които сме причастници на това Царство, трябва да устремим всичките си усилия, желания, да насочим грижите си и стремежите си към това, да стоим твърдо, да се оградим от всички наслади, които ни предлага Небесното Царство, да се привържем към него с най-силни и яки връзки.
,, Моето царство не е от този свят!“ С тези думи Христос показва характера, който трябва да имат Неговите последоватвели- смирение, кротост, човеколюбие и всички добродетели, съставляващи отличителните белези на характера на Божествения Учител и Глава на Църквата Христова. Следваме ли Неговия пример? Уви – длъжни сме да признаем, че не се отличаваме от синовете на този свят, а се уподобяваме на тях чрез гордостта, тщеславието, нетърпимостта, злобата.
,, Моето царство не е от този свят“! Следователно, всичко земно ни отдалечава от Царството Божие- бавим се да приемем благата, които изхождат от Отца Небеснаго, а полагаме усилията си за суетни стремежи, плътски наслади и удовлетворяване на нашите страсти и похоти. Даже и не помисляме колко спасителни за нас са препятствията, заграждащи достъпа ни до света и неговите съблазни; колко драгоценни са преградите, охраняващи ни от мирската суета, разделящи ни от света. Не разбираме, че не бива да се оплакваме от тези препятствия, а да ги благославяме, дори когато те са във вид на болести, лишения, нищета, скърби, унижение… Слушайки за онзи окаян и беден Лазар, потънал в нужди и мъка, който лежи на болничното си легло и сякаш живее само страдайки, но въпреки това не забравя Бога, не роптае, не се оплаква от горчивата си съдба, но търпеливо всичко търпи, моли се усърдно и спокойно очаква смъртта, та, слушайки за такива примери на християнско търпение и смирение, никак даже не подозираме, че този Лазар и други подобни нему, са доста по-блажени и щастливи от много богати и знатни люде, живеещи сред разкош и изобилие, обкръжени от тълпа лъстиви угодници, които нямат и мисъл за Бога или Го презират.
Господи, Боже мой! Колко малко в живота ни са тези свидетелства на добро и истина, които би трябвало да ни отличават от невярващите, от тези, които Те не познават! Колко сме неспособни ние, грешните, да доказваме със слово и дела значението на християнството, да свидетелстваме за Твоето име пред хората, доказвайки с подвига на доброто и истината, че ние принадлежим към Твоето Небесно Царство!
Из книгата: ,,Страстите Христови – беседи за страданията на Господа Бога наш Иисус Христос “
Превод от руски език: Валя Марчелова