,,Мир ви оставям; Моя мир ви давам“ (ИОАН 14:27)
Автор: Архимандрит Кирил Павлов
Присъствието или отсъствието на мир в сърцето на човека е свидетелство за това, което обитава в него: Дух Божий или дух лукавий. И както този, последният, е преди всичко дух на злобата и враждата, то и мястото на човек, който изпитва недоброжелателство и злоба към своя брат, не е в Царството на мира, а там, където са всички отхвърлени духове.
Каква полза от поста, ако ние строго се въздържаме от телесна храна, а със своя гняв и избухливост изпояждаме душите и сърцата на своите ближни; когато, боейки се да не оскверним устата си с непозволена храна, не се боим от това, което излиза от устата ни, подобно на смрадлив дим – думи на осъждане, клевети и злословия, язвителни насмешки, пълни със зараза и душевен съблазън.
,,Не такъв пост Аз избрах – казва Господ чрез пророк Исаия, – но разкъсайте оковите на неправдата, умийте се, очистете се; отървете се от злите си деяния; научете се да правите добро“ (срв. Исайя 58:6; 1: 16-17). Не само никакъв пост, но и най-мъченическият подвиг на може да замени истинската любов към ближния, тази любов, която дълготърпи, милосърдства, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не се дразни, не мисли зло, но всички обича и всичко търпи (срв.1 Кор.13:4-7).
Ако отиваме в храма на молитва с непримирено сърце, то как ще чуем Господа? ,, И кога стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви“ (Марк11:25).
Иначе, каква полза от молитвата, когато с устата, с които прославяме Господа, проклинаме своя брат; когато наричаме Бог свой отец, а нашите близки, които Небесният наш Отец нарича свои чеда, ние злословим, ненавиждаме, смущаваме със злопаметството си? Каква полза от молитвата, когато външно се смиряваме, наричайки лицемерно себе си последни, а вътрешно си казваме подобно на фарисея: ,,Не съм такъв като останалите хора- грабители, прелюбодейци или като този митар“!(срв.: Лука18:11).
За такива молитвеници Господ отдавна е казал чрез пророка: ,, този народ се приближава към Мене с устата си, и с езика си Ме почита, а сърцето му отстои далеч от Мене…“ ( Исая29:13) И Сам в Светото Евангелие изрича: ,, Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“ (Мат.7:21).
И накрая, каква полза, ако се каем пред Престола Божий, просейки прощение за греховете си, но с ожесточеното си сърце не сме простили на ближния и не сме се помирили с него? ,,Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Мат.6:14-15).
Каква полза, когато в храма падаме ничком в просене на прощение на греховете, а излизайки оттам, сме готови да преследваме близките си; когато с уста принасяме покаяние, а в сърцето си таим злоба и мъст. Просим от Господа прошка за греховете си, но не сме смирили гордостта си, не сме надмогнали самолюбието и тщеславието си, не сме се помирили с брата си, когото сме оскърбили…
Който иска разкаянието му да бъде прието като благоприятна жертва Богу, е длъжен не само да прости съгрешенията на своя ближен от все сърце, тъй че дори и повече да не си ги спомня, но е длъжен да се постарае и него да предразположи към подобно покаяние, да превърне своя враг в брат –единодушен и единомислен със себе си. Без това, колкото и да е ни разрешил духовникът на изповед, свързаният с вражда наш дух не ще се развърже и Отецът наш Небесен няма да ни прости прегрешението.
Господ казва: ,, И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (Мат.5:23-24).
Ако дръзнем да пристъпим към Тайнството Свето Причастие, към Жертвата, която бе принесена заради любовта на Единородния син Божий към човешкия род, без истинска любов един към друг, то няма ли да бъде това оскърбление на най-високата любов Божия? Имайки в себе си духа на злобата, отмъщението, враждата към ближния, ние потъпкваме Светинята и Кръвта на Господа високомерно отхвърляме.
Някога в Киево-Печерската обител живеели двама монаси, свързани с взаимна обич и дружба. Но заради завистта на дявола, дружбата им пропаднала, а в замяна се възцарила между тях такава вражда и ненавист, че те не искали да се погледнат, в църквата един друг не се прикадявали, отминавали се, все едно не се забелязват.
Но, ето че единият от тях – презвитер Тит, тежко заболял и усещайки приближаването на смъртта, изпратил да повикат брата му – Евагрий, за да го помоли за прошка. Но оня изобщо не искал и да чуе. Тогава другите монаси насила го довели до постелята на умиращия Тит, който се повдигнал и промълвил: ,, Прости ми, братко мой, навярно много съм те наскърбил!“. Но Евагрий непримиримо отвърнал: ,, Няма да ти простя – нито тук, нито в Бъдещия живот!“. Едва изрекъл тези думи и паднал мъртъв на земята, като тялото му толкова бързо се сковало, че братята не могли дори да скръстят ръцете му пред гърдите. А Тит тозчас оздравял. И когато братята монаси попитали какво точно се е случило, Тит разказал как при отказа на Евагрий да прости, изрекъл тежки слова, Ангелът Господен го поразил, а Тит оздравял.
И така, скъпи братя и сестри, да прощаваме от цялото си сърце и като го смиряваме, да встъпваме в светото поприще на поста, просейки от Господа прошка на греховете ни. И винаги да помним думите на светия апостол Павел: ,, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци… и Бог на любовта и на мира ще бъде с вас“ (Римл.12:18; 2 Кор.13:11)!
Превод от руски език: Валя Марчелова