Протоиерей Димитрий Смирнов
Откакто човек отпадна от Бога и стана смъртен, възникна и времето, което отмерва дните, часовете, годините ни. И когато се замислим за времето, ние неволно се обръщаме назад. Живеем в настоящето, но то се оказва миг, който не може да бъде уловен; бъдещето не ни е открито, заради което, умът ни се обръща към миналото.
Така е и с православното богослужение. Наскоро започна новата Църковна година, но ако се вгледаме в старата, можем да видим неща, които са ни убягнали от погледа. Православното богослужение е устроено така, че една част от него остава неизменна, а друга се променя. В абсолютна пълнота и до най-малка подробност богослужебният кръг се повтаря веднъж на около петстотин години. Поради това, никой, дори и през целия си живот да ходи в храма сутрин и вечер, не може два пъти да попадне на еднаква служба, защото всяка една е уникална! И при внимателно вглеждане, разликата става видна, макар и на пръв поглед да съществува прилика. Както две брези изглеждат еднакви – бели стволове, зелени зъбчати листа, но ако се разгледат подробно, ще стане ясно, че те са напълно различни – количеството, формата и размерите на листата и ресите им не съвпадат. Така е и в Църквата, така е и с всички Божии творения- съществува пълно разнообразие!
Всеки е участник в богослужението според мярата, на която е способен. На един службата му навява някакви чувства, до които той се ограничава; друг участва само слухом; трети – само зрително, гледайки какво се случва, но в ушите му нищо не влиза. Някой участва и с ума си- старае се да вникне в смисъла на случващото се, на това, което се чете или пее. А друг – го пуска и в сърцето си – не само следи службата, но се моли духом, всяко произнесено слово става негова лична молитва.
Отците на Църквата са нарекли богослужението живот в Светия Дух, защото познаването на Бога се извършва в молитвата, а чрез богослужението ние се учим на молитва и на вечен живот, който също е познание за Бога. Ние всички ще преминем от този земен живот към вечния, но за всеки той ще бъде различен. Както земният живот за всеки е различен, така съответно и предстоящата за всеки вечност. Но докато в земния си живот ние можем да се променяме – стареем, поумняваме или обратно – оглупяваме с времето, то във вечността няма изменения. Поради което, от това, доколко ще преуспеем тук в духовния живот, зависи и нашата вечна участ.
Какво се случва с човека, с неговата душа, когато той напуска този временен живот? Когато такъв се сподоби с вечен живот, тоест съзерцание на Бога, непрестанно Го славослови. Именно заради това, свети апостол Павел ни е заповядал непрестанно да се молим, за да придобием този дар – денем и нощем, каквото и да вършим, с ум и сърце да прославяме Бога и така да се подготвяме за вечността. Защото във вечността не ще ни е необходимо нито да сеем хляб, нито да шием дрехи, там ще има само едно занятие- или да страдаме заради страстите си, които ни разкъсват на части, или да славословим Бога.
И именно чрез православното богослужение ние се научаваме да славим Бога. Затова, всеки път, когато отиваме в храма, независимо дали разбираме или не разбираме какво се случва, дали всички слова на молитвата или пък само някаква част от тях влизат в ума ни, по този начин ние посещаваме голямата школа на молитвата, където се учим да се молим духом и с ума си, от цялата си душа и със съзнанието си. За да бъде това учение успешно, трябва да вникваме в богослужението. Всеки празник, който сме пропуснали, е невъзвратима загуба, защото всеки ден в православното богослужение има велико поучение и свои особености, свое четиво, свой тропар, своя духовна окраска.
Всеки път, когато пропускаме служба – поради леност, нерадение или поради някакви обстоятелства, които ни възпират да отидем в храма, трябва да скърбим. Времето тече, празникът свършва, и ние, като че ли оставаме ненаучени. Макар че, за съжаление, можем да пребиваваме в храма, участвайки в богослужението, а много от него да пропускаме покрай ушите си. Нужно ни е още дълго да привикваме, дълго да се настройваме и още по-дълго да се научаваме на молитва. Също като децата – първо по букви, после на срички, после цели думички и изречения. А след това идват и грешките в изреченията – ортографически, пунктуационни и т.н.
Така и в духовния живот постоянно се учим. И оглеждайки се в изминалата година, трябва да помислим над това: какво научих, докъде стигнах? Цяла година посещавах службите в храма – просто бях там или все пак със сърце и ум влизах в празниците, в тези големи уроци, които ми преподава Църквата- уроците по благочестие!? Какво познах от Закона Божий, макар и само с ума си, какво започнах да въплъщавам в живота си?
Трябва да се наблюдаваме. Но как става това? Господ казва: ,,Царството Божие няма да дойде забелязано“ (Лука 17:20). Заради това, вглеждайки се в душата си, не ще разберем дали сме близко до Бога или далеч, не ще познаем своята висота или низост, ни степента на своето падение, защото е необходимо да се погледнем отстрани. Още повече, че съществуват някакви препятствия по пътя ни, които обезателно трябва да следим, за да, както казва св. ап. Павел: забравяйки това, що е зад нас, силно да се стремим към това, що е напред (срв. Филип 3:13), а да не тъпчем на едно място.
И ето, с Църковното новолетие, ние постъпваме в нов клас на тази духовна школа, където Църквата със своите празници, песнопения, четива – Евангелски и Апостолски, ще ни учи на Царството Небесно, ще ни приучва към тези навици, които са необходими за духовния живот и ще изкоренява онези, които го възпрепятстват.
Всеки от нас, чрез Кръщението си става син Божий. Ако се опитаме да сравним това царско достойнство, което имаме во Христа, със своя собствен живот, ще видим, че той (животът ни) никак не съответства на това високо призвание, което сме длъжни да следваме. В човека всичко се състои от навици – привикнали сме към греха, към светския живот и ни е много трудно да преминем от падение към възход. А за да израстваме в духовния живот, е необходимо преди всичко да преодоляваме греховните си навици.
Какви са препятствията на този път? Първо – това движение трябва да започне като приучваме себе си постоянно да посещаваме храма – както ученик ежедневно ходи на училище. Отначало няма да помним нищо, както и първокласникът не си спомня нищо, когато майка му го пита какво са правили на училище.
Да се изисква някакво духовно развитие или разбиране за духовен живот от човек, който не посещава редовно храма, е просто безсмислено! И да научиш такъв на нещо, или нещо да изправиш в него, практически е невъзможно, ако той не ходи на богослужение. Посещаването на храма е първо и основно условие. Който от нас няма още такъв навик, трябва да го придобие – в противен случай е ясно, че духовният живот не би могъл да започне.
За начало човек трябва да се научи да посещава неделното богослужение – това е върхът на седмичните служби! После е необходимо да се посещават службите на главните дванадесет празници. Някои ще се оправдаят, че са на работа, ако празникът се случи в работен ден. Да, но тогава можеш да отидеш на вечерната служба в навечерието на празника или на бдение- където се извършва такова, защото цялата литургийна красота на празника се разкрива тогава, което е и подготовка към кулминацията – самата света Божествена литургия. Това е първият етап.
Постепенно редовното ходене на служба от навик прераства в любов към богослужението, което богомолецът започва да разбира и чувства. Започва да чувства неговата красота – не земна, а Небесна, защото чрез богослужението ние се приобщаваме към Небесния живот, то насочва живота ни към високите предмети на богословието и предизвиква нашата съвест и покаяние. Какво да правим по-нататък?
Вторият етап е вглеждане в собственото сърце. Трябва да видим какво се случва в него. Как може да стане това? Чрез постъпките, които извършваме. Вторият етап от духовния живот се заключава в това, в протежение на целия ден да следим какво говорим, какво вършим, как се държим и да сравняваме с това, на което ни учи Светата Църква чрез богослужението и Евангелието. Тогава ще открием много постъпки, напълно противоположни на това, на което ни учи Господ. Всички тези дела, мисли, слова, противоречащи на Божията воля, са грехове, които ни пречат да се доближим до Небето.
И колкото повече ходим в храма, толкова повече ще виждаме в себе си грехове. А доколкото все още не виждаме ежедневно в себе си безчисленото множество от грехове, значи не сме встъпили в този втори етап от духовното си развитие, не сме положили началото на покаянието и трябва да продължаваме да ходим в храма с упорство и постоянство, и отново, и отново да просим у Бога милост дотогава, докато не ни се открие духовното виждане. А то се заключава в това, да прозрем, че сме грешни хора, че постоянно се противим на Божията воля- волно и неволно.
Когато видим това, може да се каже, че сме започнали духовно да виждаме, да усещаме духовната си нищета. И когато познали греховете си, продължим да ходим в храма, да се молим, да се каем, ще почувстваме как числото на греховете ни нараства. Когато човек започне да посещава храма, като че ли нищо особено не вижда в себе си, но колкото повече и редовно участва в богослуженията, вижда себе си все по-грешен и по-грешен. Но всъщност не греховете му нарастват, а просто виждането за духовната му болест става все по-ясно. И именно това виждане на собствените духовни недъзи е началото на духовния живот.
После човек встъпва в следващия етап от развитието си – най-продължителния, най-трудния, в който изкоренява в себе си греховете, които съзира, и по мярата на изкореняването им, започва да вижда все нови и нови. Вижда някакъв грях и започва да се бори с него. Но тази борба може да е много продължителна и човек започва да се замисля защо борбата му е неуспешна? Бори се, моли Бога за помощ, кае се, причастява се със Светите Христовите Тайни, но продължава, като че ли, да тъпче на едно място, да боксува. Тогава започва да разбира, че всеки грях е като разцъфнало растение, което си има свой корен, и докато този корен не бъде унищожен, растението ще продължава да се развива – грехът ще процъфтява. Безполезно е този плевел да бъде само подрязван, защото ще продължава да дава плодове, а просто трябва да бъде унищожен из корен.
Наблюдавайки себе си, живота си, греховните си проявления, можем да определим своите главни духовни заболявания, които светите отци наричат ,,страсти“, което в превод от църковно славянски означава точно,, страдания“. Тоест, ние преминаваме в такъв стадий, когато грехът за нас вече се превръща от радостен и сладък в ненавиждан и ни носи само страдания. Апостол Павел казва: ,, не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене“ (Римл.7:19-20). Когато познаем главната страст, която действа в нас, трябва да употребим всичките сили на душата си за нейното изкореняване. Тогава, според мярата на изкореняване на една страст, ще се изяви другата, после третата и така цял живот, докато не се очистим напълно- дай, Боже!
Пълното очистване от страстите е именно сърдечната чистота. Тогава човекът става безстрастен. Това не означава невъзмутим – не! Просто в сърцето му вече няма никакви греховни страсти, а само една любов към Бога! А тя се проявява в любов към ближния и въобще към всяко живо и неживо Божие творение. Ако няма любов към ближния, то всъщност я няма и любовта към Бога. А ако няма любов към Бога, то значи има любов към нещо друго – към различни идоли, грехове, защото страстите ни ни скланят към тях.
Достигнали очистване на сърцата си, ще видим Бога, ще можем да общуваме с Него непосредствено. Сега трябва да си пробиваме пътя до Бога през куп от помисли, разсеяност, леност, сънливост и още какво ли не, но ако викаме към Него от дълбочината на душата си, то общението ни с Бога няма да е затруднено. За тази цел трябва доста дълго да се потрудим. И тогава ще разберем какво означава непрестанна молитва, чисто съзерцаване на Бога, истинско безмълвие. Можем да се научим непрестанно да шепнем някакви молитвени слова- да си изработим такъв траен навик, но непрестанната молитва е нещо съвсем друго! Тя трябва да е сърдечна, а именно – в нея е длъжно да взема участие сърцето! А то може да участва само тогава, когато е очистено от страсти!
Ако човек се опитва да достигне сърдечната молитва, без да очиства сърцето си, то често става бесноват. Много хора, еретици или заблудени, се опитват с помощта на Иисусовата молитва да влязат в някакви духовни състояния, но в резултат не постигат нищо друго, освен лудост, защото ,, си пъхат мръсната гага, където не им е работата“. Заради това някои чудаци казват: ,,не бива да четеш Иисусовата молитва, ще си загубиш разсъдъка!“. Не, няма да полудееш, ако заедно с нея очистваш сърцето си от греха! Защото, преди да поискаш да видиш Бога, трябва да очистиш сърцето си и чак тогава да се стремиш към висотата на съзерцанието!
Състоянието на очистено сърце и неотстъпно предстоене пред Бога – това именно е светостта, защото обикновено в чисто сърце се поселва Светият Дух. И така човек става пророк, раб Божий, живее вече не за себе си, а както сам апостол Павел казва: ,, И вече не аз живея, а Христос живее в мене“(Гал. 2:20). У такъв и мислите, и думите, и делата, и външността – всичко става Христово. Той е като жив Христос, пълнокръвен член на Църквата. И ако Господ не го прибира веднага на Небето, то само по една причина- навярно има дарования, с които може да послужи Богу на хората на земята.
Бог има една грижа – да приведе хората на Небето. И ако някой има такава способност, Господ го оставя да се потруди за това в света. Човекът е предприел труд за очистване а своето сърце, но може да се потруди и за очистване на сърцата на други хора. Серафим Саровски как казваше: ,, Придобий мирен дух и около тебе ще се спасят хиляди“! Ако някъде се появи свят човек, то около него ще се спасят хиляди. И колкото по-свят е, толкова повече е облагодетелстван от Светия Дух и толкова повече хора около него ще намерят спасение.
На човек, поел по този път, му предстои да го извърви, но дотолкова, доколкото е мярката на всеки един. Но началото на този път е редовното посещение на храма. Всички сме ученици, всички сме в началото на този път и от него зависи по-нататъшният. Домът винаги се строи, започвайки от основите му. По милост Божия, всеки, който започва от фундамента в духовния живот, встъпва и в новия кръг на Църковната година от богослужения и нека тя да не преминава напразно, а да усвояваме все повече неща!
Чрез скърби, болести, чрез всякакви жизнени обстоятелства Господ ще ни помага да усвояваме тази духовна наука, тези теоретически знания, които придобиваме в богослуженията. Това, което недосвършим – недомолим, недопостим, недопеем – ще усвояваме вече в практическите занятия на живота. Ще впадаме в грехове, ще разбиваме колене, ще падаме, ще се катерим и ще започваме пак отначало…
Но може и да останем в същия клас?!..
А много от нас ще го повтарят и следващата , че и по следващата година… Защото, за съжаление, някои са нерадиви да ходят на службите, при което няма как да имат развитие, нито пък да пребивават в любов. А след като нямаме любов, значи не сме станали и Христови, не сме разбрали главния закон на християнството – закона на любовта! А ако не сме го разбрали, то и ходенето ни в храма е било напразно! Защото Църквата съществува не заради молебните, панихидите, молитвите за здраве и упокой. Всичко това го има и при мюсюлманите – и те ходят в джамиите да се молят.
Кое отличава Православието? Православието е живот в Светия Дух! Дадено ни е колосално съкровище: бидейки грешни, недостойни за Царството Божие, нямайки в душите си дори едно светло петно, да можем по милостта Божия да достигнем Небето! И всеки път, влизайки в храма и участвайки в богослуженията, ние сме на Небето – така е, откакто Христос слезе на земята и основа Църквата – това Небе, низходило върху апостолите в Духа Святаго. Господ основа Църквата, за да можем чрез нея да възходим на Небето. И колкото повече ние с ум, сърце, чувства, с цялото наше тяло вникваме в църковния живот, в благодатния Църковен ред и устав, толкова повече се приобщаваме с Христос, с вечността, с всичко, което ни е приготвено, и възможно е много скоро да ни очаква.
И съдът Божий естествено ще се състои в това. Не си мислете, че там ще ни бъдат изброени колко пъти сме обиждали или колко ябълки сме подарили някому – не! Ще застане човек пред Отца със сърцето си, което е известно Нему, открито е за Бога. И Господ ще види дали може този човек да пребивава в Царството Божие или не. Ако може – ще го вземе. Ако не може – ще го отдели за външната тъмнина, където има плач и скърцане със зъби (срв.Мат8:12). Може някой да възкликне: ,,Но това е ужасно!“ Не, не е ужасно, просто е закономерно! Да вземем рибите и птиците: рибите плуват във водата и там им е добре, а на птицата й е добре в небето. Ако сменим местата им, и двете ще загинат. Така и с човек: ако грешникът е поставен в Небесата, ще изгори; ако праведникът е изпратен в преизподнята- и той ще гори. Заради това, всекиму – своето, на каквото е способна душата, това и ще получи.
Ако желаем да достигнем Небесния живот, съзерцанието на Пресветата Троица, трябва да очистваме сърцата си, за да можем още тук, на земята, да се приобщим към Небето. Ако не достигнем това и живеем в грехове, то и такава греховна вечност ще наследим. Докато сме още тук, на земята, имаме възможност за покаяние, изправяне, очистване, а след гроба такава възможност няма да има. Както човек, който макар завършил училище нищо не е научил, а после вече е късно, така и в живота – защото той е нашето училище, нашият университет. Дали ще получим достъп до Царството Небесно или ще ни изгонят още във втори или трети курс?!
Господ е направил всичко за нас: дал ни е прекрасен Закон Божий и Самият Той ни помага да научим духовните уроци, Сам Той ни изправя, води, поддържа, непрестанно ни обгрижва. Ако имаме любов и благодарност към Него, то постоянно ще развиваме това чувство в нас, ще го задълбочаваме дотогава, докато в сърцата ни не остане нищо друго, освен един Христос! Тогава нищо повече не ще обичаме, нищо няма да ни е по-мило от Него. Ще се прилепим към Него, само Нему ще служим, а всичката останала суета, в която живеем, ще помръкне.
Там, във вечността няма да има нищо от това, което съставлява сегашният ни живот. Там ни очаква или вечно блаженство, или вечно страдание. Блаженство – заради чистотата сърдечна, защото човек с чисто сърце не страда от нищо, на нищо не завижда, към нищо светско не се стреми, нищо земно не му трябва – той има всичко, защото има Самия Бог в себе си. Това е състояние, в което пребиваваш в пълнота и нищо не ти е нужно – нито хляб, нито съкровища, нито някакви развлечения. Всичко загубва смисъл, когато човек придобие Бога.
А когато човек е пълен със страсти, той греши и тук, и там, и нямат край греховете му. А когато животът свърши, там няма да има грехове. Ще остане желанието, което няма да може да бъде осъществено. И ето ти страданието! Представете си човек, който изгаря от блуд – не година, не две, не милион, а вечност. Колко е страшно! А има още и сребролюбие, преяждане, многоспане, осъждане, гневливост, злопаметност – представяте ли си какво кълбо?! Що за живот си приготвяме там, ако тук не очистваме сърцата си? Днес можем да намалим този огън на греха, пък макар и със секунди. А ние, какво?! Иска ти се да се напиеш до козирката – напиваш се и ти олеква на душата; някой те е обидил – отвръщаш му с гняв и ти става по-добре… Но там няма как да излееш злобата си и тя ще кипи в тебе, ще те изгаря – ето, това е геената огнена. Греховните страсти ще си останат, но възможността да ги удовлетвориш повече няма да я има и ти ще изгаряш в тях.
А човек, който има само една страст – Бога, ще може да я удовлетвори, защото непрестанно ще Го съзерцава и прославя, непрестанно ще Му се любува – ще живее един живот с Него! Ето, това е вечният живот, спасението, Царството Небесно, светостта – както искаш, тъй го наречи!
И сега, след като влязохме в новия клас на Църковната година, да не останем да тъпчем на едно място, да не пилеем напразно времето си. Нашият живот, за съжаление, е нищожно кратък. Да се трудим за Господа, за да достигнем Царството Небесно!!!
Превод от руски език: Валя Марчелова