Преп. Атанасий Атонски

Тропар:

Ангелските чинове се удивиха на твоето житие в плът, как с тяло си воювал срещу невидимите, вечнопаметни, и си уязвил демонските пълчища; затова, Атанасие, Христос ти въздаде богати дарования: моли да се спасят нашите души.

Кондак:

Изряден зрител на безплътните и истинен наставник на деятелния живот те нарече твоето стадо, богопроповедниче: не преставай да се молиш за твоите раби, за да се избавят от беди и навети зовящите ти: радвай се, отче Атанасие.

Преподобният Атанасий^[1], достоен за безсмъртни похвали, се родил за смъртния човешки живот в град Трапезунт^[2]. В книжната мъдрост го възпитала Византия (Константинопол^[3]), а Кименската обител^[4] и Атонската планина^[5] го принесли като богоугоден плод на Господа. Родителите на Атанасий били благородни и благочестиви хора. Баща му бил родом от Антиохия^[6], а майка му – от Колхида^[7]. Те живеели в Трапезунт. Бащата на Атанасий починал още преди той да се роди, а като го родила и го възродила със светото кръщение, майка му също се преставила на Господа. В светото кръщение на момчето било дадено името Аврамий. Една благородна монахиня взела и възпитала сирачето. Още от детските години на Аврамий проличавало какъв ще бъде неговият живот, когато достигне пълнолетие. Макар и невръстно дете, той се държал като разумен и добронравен мъж, и дори в детските игри връстниците му не го избрали за цар или воевода, а за игумен. И наистина, още като малък той навиквал на монашески живот. Като виждал възпитателката си непрестанно да пребивава в молитва и пост, се стараел да ѝ подражава, доколкото е възможно за едно дете, като пости и възнася молитви. Той преуспявал повече от връстниците си и в началното училище. Така, възмъжавайки в тяло и разум, Аврамий достигнал пълнолетие. По това време починала монахинята, която го отгледала. Отново осиротелият Аврамий я оплакал като родна майка. После той пожелал да отиде във Византия, за да продължи образованието си. Бог, Който се грижи за сираците, изпълнил така неговото желание. По това време в Гърция царувал благочестивият император Роман^[8]. Той изпратил в Трапезунт един от дворцовите евнуси^[9], за да събере търговските данъци. Евнухът се запознал с благовидния и разумен юноша Аврамий, взел го със себе си във Византия и поверил грижата за неговото философско образование на един изтъкнат учител на име Атанасий. Скоро ученикът се изравнил в знанията със своя учител. В ония години във Византия живеел воеводата Зефиназер, който сгодил сина си за една родственица на Аврамий. Той се запознал с юношата и го взел в своя дом. Аврамий, макар и да пребивавал в богат дом, изобилстващ на изискани ястия, не оставял постническото въздържание, на което навикнал при своята възпитателка монахиня. Той избягвал насладите от храната и не се съгласявал да яде на воеводската трапеза, но задоволявал глада си – и то по необходимост – със сурови треви и зеленчуци. Стараел се винаги да е бодър и желаейки да победи естествения сън и дрямката, напълвал купа с вода и потапял в нея лицето си. Всячески изнурявайки тялото, Аврамий умъртвявал плътта си и я поробвал на духа. Заради този добродетелен живот, а също и заради големия си ум, Аврамий бил обичан от всички и станал известен на хората и дори на самия император. Той назначил Аврамий за учител в държавното училище, наравно с бившия му наставник Атанасий. Но тъй като преподаването на Аврамий се харесвало повече и при него идвали повече ученици, Атанасий завидял на бившия си ученик и започнал да го ненавижда. Като научил за това, блаженият Аврамий скоро оставил учителската длъжност, защото не желаел да огорчава учителя си. Той живеел в дома на воеводата и се посвещавал на своите обичайни подвизи. Скоро воеводата получил от императора заповед да се отправи по държавни дела в Егейско море^[10]. Воеводата, който силно обичал Аврамий, взел в плаването и него. Те стигнали до Авид, а после се отправили в Лимен. Тук Аврамий забелязал Атонската планина, обикнал я много и у него се породило желание да се засели в нея. Когато изпълнили поръчението на императора и се завърнали у дома, по Божия промисъл от Кименския манастир, разположен близо до Атон, в Константинопол пристигнал преподобният Михаил, наречен Малеин^[11]. Аврамий познавал богоугодния живот на преподобния отец и когато научил за това, много се зарадвал и отишъл да го посети. Той получил голямо наслаждение от беседата със стареца и след боговдъхновените му наставления се разгорял с още по-голямо желание да остави света, за да служи на Бога в монашески чин. Тогава открил намерението и желанието си на преподобния Михаил и му разказал за себе си – откъде е, кои са родителите му, какво възпитание е получил и защо живее в дома на военачалника. Прозорливият старец видял в Аврамий съсъд на Светия Дух, много го обикнал и дълго го поучавал в спасението, посявайки в сърцето му като в благодатна почва семената на Божието слово, за да въздаде стократно плода на добродетелите. Докато водели духовна беседа, при преподобния Михаил дошъл неговият племенник Никифор, военачалник на Изтока, който впоследствие станал гръцки император^[12]. По време на беседата с преподобния си чичо, той забелязал юношата Аврамий и запитал стареца кой е той. Светецът му разказал всичко за младежа, а също и това, че мечтае да стане монах; оттогава Аврамий станал известен на Никифор. След няколко дни преподобният Михаил се завърнал от Константинопол в своята обител. Аврамий не бил в състояние повече да пребивава сред житейската суета и презрял всичко в света, увлечен от стремежа си към монашеството и любовта към преподобния, побързал да отиде при него. Когато пристигнал в Кименската обител, той паднал в нозете на светия старец Михаил и със сълзи го умолявал да го облече в монашески образ и да го присъедини към избраното стадо на словесните Христови овци. Преподобният Михаил посрещнал приветливо Аврамий: без да отлага изпълнението на молбата му и без да го изпитва, той веднага постригал Аврамий с името Атанасий, като вече опитен подвижник, защото виждал горещата му любов към Бога. Макар че в тази обител нямало обичай след пострижението монасите да се обличат във власеница, блаженият Михаил облякъл в нея Атанасий – сякаш въоръжавайки доблестния Христов воин с ризница против враговете. Атанасий умолявал стареца да му наложи послушанието да вкусва храна само веднъж седмично. Но премъдрият наставник отсякъл волята на ученика си и му заповядал да приема храна на третия ден. Атанасий усърдно изпълнявал всички наложени му манастирски и църковни послушания, неуморно пребивавайки в монашески подвизи. По заповед на духовния си отец той посвещавал свободното от манастирски занятия време на преписване на свещените книги. За това трудолюбие го обикнали всички братя. Така, в продължение на четири години, той се показал съвършен в монашеския живот. По-късно преподобният отец му заповядал да живее в безмълвие в пустинна килия, отдалечена от обителта на едно поприще^[13]. При това старецът му дал следната заповед за поста: да вкусва храна не на третия, както досега, а на втория ден, да яде сух хляб и да пие по малко вода; заповядал му също от вечерта и до третия час на деня на всички Господски и Богородични празници и в неделните дни да пребивава без сън в молитви и славословене на Бога.

След известно време военачалникът Никифор, племенникът на преподобния Михаил, който изпълнявал едно царско поръчение и минавал близо до обителта, посетил преподобния си сродник Михаил. Докато беседвал с него, си спомнил за Аврамий и запитал:

– Отче, къде е юношата Аврамий, когото видях при теб в престолния град?

– Той моли Бога за нашето спасение – отговорил старецът. – Сега вече е монах и се нарича Атанасий.

С Никифор бил и брат му – патрицият^[14] Лъв. Те двамата чули разказа за добродетелния живот на Атанасий и поискали позволение да се видят с него, и тъй като старецът не се противял, се отправили към мястото на безмълвния му живот. Атанасий ги посрещнал и беседата му с тях била изпълнена с духовна премъдрост, защото устата му били наситени с благодатта на Светия Дух. Те толкова се насладили на словата му, че изразили желание завинаги да останат с него, ако само можеха да се освободят от длъжностите и грижите си в света. После се завърнали при преподобния Михаил и му казали:

– Благодарим ти, отче, че ни показа съкровището, което си скрил сред своето стадо.

Тогава старецът призовал Атанасий и му заповядал отново да предложи на гостите поучително слово за спасението на душата. И чрез устата на светеца Господнята благодат действала така, че слушателите му се умилявали, съкрушавали се сърдечно и плакали. Пък и самият старец се изумявал на благодатта на поучението, изхождаща от Атанасиевите уста. Оттогава военачалникът Никифор и патрицият Лъв обикнали блажения Атанасий. И като се уединил с него, Никифор му открил намерението си:

– Отче, искам да оставя бурите на света и като избегна житейските грижи, да служа на Бога в монашеско безмълвие. Това желание и намерение се затвърдиха у мене най-вече под влияние на твоите боговдъхновени слова и се надявам с помощта на твоите свети молитви да получа това, което желая.

Блаженият Атанасий му отговорил:

– Господине! Възложи надеждата си на Бога и Той ще устрои за тебе така, както желаеш.

Така след дълги беседи Никифор и Лъв се отправили отново на път с голяма полза за душите си.

Преподобният Михаил искал да постави Атанасий игумен след себе си, защото вече бил в преклонна възраст и наближавала кончината му. Като научил за това, Атанасий избягал оттам, макар и да не желаел да се раздели с любезния си отец, защото се страхувал от бремето на началството и се смятал недостоен за пастирския сан. Той странствал по Атонската планина, посещавайки пустинни отци, и с примера на добродетелния им живот се вдъхновявал за високи подвизи. Като намерил няколко братя да живеят сред скалите недалеч един от друг, той се заселил сред тях и започнал да подражава на строгия им живот. Те нямали никаква грижа за тялото, нямали нито покрив, нито храна, нито имущество, но заради Бога охотно и с радост понасяли и студа, и зноя, и глада. Засищали се с дивите плодове, които растели в тази пустиня, и хапвали съвсем малко от тях в определен час. По това време починал преподобният Михаил Малеин. Като научил за кончината му, Атанасий плакал за него като за роден баща. Той научил също, че военачалникът Никифор с брат си Лъв отново ще минават покрай Атонската планина и се побоял, че отново ще го потърсят. Той оставил пустинниците, защото били известни на другите братя, които често ги посещавали. Опасявайки се, че посетителите им ще го познаят, Атанасий тръгнал към една отдалечена обител, наречена на гръцки “Тузига”. Тук намерил един живеещ в безмълвие извън обителта старец и го помолил да го приеме, а за да не го познаят по името, се нарекъл Варнава. Но старецът го разпитвал:

– Кой си ти, брате, откъде си и защо си дошъл тук?

– Бях моряк – отговорил Атанасий – и когато изпаднах в беда, дадох обещание на Бога да се отрека от света и да се съкрушавам за греховете си. Затова се облякох в светия монашески образ и наставляван от Бога, дойдох тук при твоята святост, защото желая да остана при тебе и ти да ме ръководиш по пътя на спасението. Името ми е Варнава.

Старецът повярвал на разказа на Атанасий и го приел. И оттогава нареклият се Варнава му се подчинявал във всичко като на отец. След известно време той казал на стареца:

– Отче, научи ме на четмо, за да мога поне по малко да чета Псалтира. Докато бях в света, не знаех друго, освен да плавам с кораба.

Блаженият Атанасий се престорил на неграмотен, за да не бъде разпознат от онези, които го търсят. Тогава старецът му написал азбуката и започнал да го учи, като че е някой неук. Варнава се преструвал, че не може да проумее и да разбере азбуката. Той постъпвал така дълго време и старецът се огорчавал, а понякога се сърдел и с гняв го прогонвал от себе си. А нареклият се Варнава смирено му казвал:

– Отче, не прогонвай неразумния и лошия, но заради Бога претърпи и ми помогни с молитвите си, за да ми даде Господ разум.

После ученикът сякаш по малко започнал да разбира писаните думи и вселявал в стареца надеждата, че занапред ще усвои книжното знание. По това време прочутият военачалник Никифор научил, че Атанасий е напуснал Кименския манастир, много се натъжил и размишлявал как да го намери. Той писал до Солунския^[15] съдия и му наредил да отиде на Атон и да разучи подробно за Атанасий. Като прочел писмото, съдията незабавно тръгнал към Света гора и като призовал прота, началника на всички игумени на атонските манастири, започнал да го разпитва за монаха Атанасий, описвайки лицето, възрастта и книжовното му изкуство, както му съобщил Никифор. Протът уверено твърдял:

– Такъв мъж, какъвто вие търсите, не е идвал тук, но – добавил той – със сигурност не зная това. Скоро ще имаме събор, на който са длъжни да присъстват всички, които живеят в тази планина. И ако търсеният от вас е някъде тук, той, разбира се, ще се яви заедно с другите и тогава ще го познаем.

Съдията се завърнал в Солун.

Тогава на Атон съществувал обичаят два пъти годишно братята да се събират в така наречената Карейска Лавра на три празника: Рождество Христово, Великден и Успение на Пресвета Богородица. Когато се събирали заедно в определеното време, монасите празнували, причастявайки се с божествените Тайни на Тялото и Кръвта Христови и вкусвали обща трапеза. Когато настъпило Рождество Христово и от манастирите и пустинножителните килии се събрали отците и братята, се явил и старецът учител с ученика си, нарекъл се Варнава. Протът внимателно разглеждал братята, търсейки сред тях монаха, който да отговаря на признаците, описани от Никифор. Като забелязал такъв, той запитал за името му и когато чул, че се нарича Варнава, се усъмнил – търсеният монах се казвал Атанасий. Но протът решил да определи личността на монаха по знанията му. И ето, когато дошло време за четене и била предложена книга, протът заповядал на брат Варнава да прочете определеното четиво пред събора. Но Варнава отказвал и твърдял, че е невежа и неграмотен. Като забелязал това, неговият старец тихо се засмял и казал на прота:

– Авво^[16], остави го, този брат не знае да чете и тепърва се учи да съединява буквите и сричките на първия псалм.

Но протът настоявал и строго заповядвал да бъде прочетен текстът. Тогава блаженият Атанасий разбрал, че не може повече да се крие. Принуден от строгата заповед, той се подчинил на установената от Бога власт и започнал да чете, както умеел, разкривайки своя звучен глас и необикновена изразителност, така че всички слушащи се удивлявали. Удивил се, а заедно с това се ужасил и старецът, като видял и чул нещо, което не очаквал. Но наред с това той се радвал, въздавайки със сълзи благодарност на Бога, че се е сподобил да бъде учител на толкова учен мъж. Тогава Атанасий бил разпознат и всички се отнесли към него с уважение, а един от най-почтените отци на име Павел, от Ксиропотамската област, пророчески казал на братята за него:

– Този брат, който след нас дойде в планината, изпревари всички ни в добродетелта и ще бъде преди нас по слава в Царството Небесно. За мнозина той ще стане отец и наставник по пътя на спасението.

Протът казал на Атанасий, че го търсят Никифор и брат му Лъв. Атанасий го умолявал да не им съобщава за него, за да не се наложи да напусне Света гора. Тогава и протът разбрал, че за Атон би било голяма загуба да се лиши от такъв мъж, и обещал да не го разкрива. А на Атанасий заповядал да живее безмълвно в пустинна килия, отдалечена на три поприща от Лаврата^[17]. Тук, подвизавайки се за Бога в уединение, преподобният Атанасий се препитавал с труда на ръцете си. Понеже бил калиграф и бързописец, той преписвал книги, и за шест дни, без да изоставя при това обичайното монашеско правило, преписвал целия Псалтир; за преписаните книги отците го снабдявали с хляб.

Докато преподобният Атанасий живеел в безмълвие, братът на Никифор – Лъв, който вече станал военачалник на Запад, се връщал от война след победа над дивите скити, завоювана с помощта на Бога и Пречистата Му Майка. Той се отбил на Атон, за да въздаде благодарение за победата на Христа Бога и Пречистата Богородица. След благодарствения молебен, Лъв започнал настойчиво да разпитва за Атанасий и като научил къде живее, тръгнал към неговата безмълвна килия. Щом го видял, Лъв много се зарадвал, приветливо го прегърнал и дори заплакал от радост. Ден и нощ той прекарвал в беседи с Атанасий, наслаждавайки се на богомъдрите му речи. Като забелязали силната любов на военачалника към Атанасий, монасите замолили преподобния да ходатайства пред Лъв да устрои за монасите в Карейската Лавра нова голяма църква, защото старата била малка и не събирала всички братя. Атанасий съобщил на военачалника за това. Христолюбивият воевода незабавно с радост им дал много сребро и злато за изграждането на църквата. После се простил с Атанасий и другите отци и когато се завърнал в Константинопол, разказал за него на брат си Никифор. Оттогава атонските отци започнали да се отнасят с особено уважение към Атанасий и го възхвалявали, а много от тях започнали да го посещават заради своя душевна полза.

Но преподобният, който обичал безмълвието и избягвал човешката слава, напуснал жилището си и започнал да обикаля вътрешността на планинската пустиня. Наставляван от Бога, той стигнал до самия край на Атон, в една местност, наречена Мелана – обширна пустиня, разположена далеч от останалите килии на постниците. Като си устроил колиба на един хълм, Атанасий започнал да се подвизава тук, устремен към висши подвизи. Отначало коварният враг дяволът, желаейки да прогони преподобния, му внушил ненавист към новото място, като възбуждал у подвижника настойчиво, трудно преодолимо желание да го напусне. Но добрият подвижник побеждавал своите съмнения с такъв размисъл:

– Ще претърпя тук цялата тази година, а когато тя изтече, ще постъпя така, както устрои Бог.

Когато определеното време изминало, в последния ден на годината подвижникът бил завладян особено силно от помисли, които го гонели оттам, така че си казал:

– Сутринта ще стана и ще се завърна в Карейската Лавра.

И когато после застанал на молитва, извършвайки пението на третия час, внезапно го озарила небесна светлина и облакът от помисли веднага се разсеял. С чувство на неизразимо веселие и възторг светецът проливал радостни сълзи от преизпълненото си с божествена любов сърце. Оттогава преподобният Атанасий получил дара на умилението и плакал, когато пожелаел. А мястото, където живеел, обикнал толкова силно, колкото силно го ненавиждал преди, и останал там, прославяйки Бога. В това време императорът пратил военачалника Никифор с войска на остров Крит^[18], който тогава бил завладян от мюсюлманите. Никифор не се уповавал на силата на гръцката войска, а търсел молитвената помощ на светите отци. Затова пратил един свой довереник на Атон, като написал на целия събор на атонските отци писмо, в което молел за тяхната молитва към Бога, за да му бъде пратена помощ свише против мюсюлманите. Той още молел да му изпратят Атанасий, за когото знаел от брат си Лъв, че живее на Атон. Като прочели писмото му, атонските отци неуморно отправяли молитви за военачалника, а после, когато намерили Атанасий в пустинята, го призовали на събора и му заповядали да иде при него. Отначало Атанасий отказвал и се подчинил само поради укорите на старците. Заедно с него те пратили и един от уважаваните старци, който Атанасий почитал като свой учител и го следвал като ученик. Двамата се качили на кораб и отплавали за Крит. Те се явили пред благочестивия военачалник Никифор и още щом зърнал Атанасий, той се хвърлил на врата му, разцелувал го с радостни сълзи, почитайки го като свой духовен отец. А когато забелязал, че Атанасий се отнася към своя спътник – стареца, като ученик към учител, Никифор се учудил на смирението му. Той оставил всички външни дела и прекарвал времето си в духовна беседа с преподобния Атанасий. При това си припомнял своето отдавнашно обещание да се отрече от света и да приеме монашество; и умолявал преподобния за начало да устрои килии за безмълвниците в пустинята, в която самият той живее. За тази цел той му давал сребро и злато, но Атанасий, който обичал безпечалния и безмълвен живот, се отказал да поеме грижите за килиите и не приел среброто и златото, с което много огорчил военачалника. След като прекарали заедно няколко дни и се насладили на общуването и дружелюбните си беседи, те се разделили. Атанасий се завърнал в Атон, а военачалникът тръгнал на война и по молитвите на светите отци победил мюсюлманите и отново присъединил Крит към Гърция. Скоро след това Никифор отново изпратил в Атон един от своите приближени на име Методий (който по-късно станал игумен на Кименската обител) при преподобния Атанасий с три литри^[19] злато, за да се заеме с устройването на килиите.

Като видял топлата любов на Никифор към Бога и неговото добро намерение и осъзнал, че то е дело на Божията воля, блаженият Атанасий приел златото и започнал грижите за строежа. Той разчистил мястото и преди всичко направил килии за безмълвие на Никифор, устроил храм в името на свети Иоан Предтеча, а после в полите на планината издигнал прекрасна църква в името на Пречистата Дева Богородица. Когато пристъпили към строежа на църквите, завистливият враг започнал да препятства на това дело: ръцете на строителите се вцепенявали и били напълно неподвижни, така че дори не можели да ги доближат до устата си. Преподобният разбрал, че това е дело на бесовете, горещо се помолил на Бога, премахнал козните на лукавия и така освободил ръцете на работниците. Това било началото на чудесата на великия отец. Когато завършил църквата в чест на Пресвета Богородица, преподобният започнал да изгражда килии около нея – с една дума, да издига прекрасна обител. Той устроил трапеза и болница, странноприемница, а после и баня за болните и странниците, като мъдро устроил и всички други необходими за обителта здания. След това събрал много братя, дал им за ръководство строг общежителен устав, съставен по образеца на най-древните палестински обители. За събраното словесно стадо преподобният Атанасий станал игумен, който бил угоден на Бога и към когото благоволявала Пресвета Богородица, защото един от монасите Я видял да посещава създадената от преподобния обител и Своята църква. Сподобилият се с това видение монах Матей бил подвижник, който безукорно преминавал пътя на монашеския живот и имал чисти и просветлени сърдечни очи. Докато с благоговейно внимание и страх стоял на утринното пение, той съзрял Пресветата Дева да влиза в църквата с двама пресветли ангели. Единият вървял пред Нея със запалена свещ, другият Я следвал, а Тя обхождала братята и раздавала дарове. На братята, които пеели в клироса, давала по една жълтица, на онези, които стояли на други места в църквата, давала по дванадесет сребърника, а на останалите в притвора – по шест. Виделият това Матей се сподобил да получи от Пречистите Й ръце шест сребърни монети. След това явление Матей отишъл при преподобния отец и го помолил да му определи място сред пеещите и му разказал какво видял. Преподобният разбрал, че това било посещение на Пречистата Дева Богородица и се изпълнил с голяма духовна радост. За раздадените на братята монети той решил, че това са различните благословии, с които Богородица дарявала всеки според достойнството му: на онези, които по време на пението стояли с гореща молитва и внимание, се давало по-голямо въздаяние, а които внимавали по-малко – малко получили. Сподобилият се с видението монах бил сравнен с малките, от една страна, затова, че е опечален от лишението да разкаже за видяното, а от друга – за да не се възгордее от равенството си с най-достойните, а да пребивава в смиреномъдрие. С това явление очевидно се разкрило какво било благоволението на Пречистата Дева Богородица към преподобния Атанасий и неговата обител. Как била устроена обителта на преподобния, какъв бил редът, уставите и законоположенията в нея, е подробно описано в отделната книга на неговото житие^[20]и който желае, може да прочете за това оттам. А нашият разказ е кратък и затова е посветен на особените му деяния (макар и всички те да са необикновени).

Като научил, че след смъртта на цар Роман^[21] военачалникът Никифор е поставен за цар на Гърция заради многото победи над мюсюлманите, преподобният Атанасий много се огорчил, защото поради неговия обет да стане монах, той поел върху себе си грижите за обителта. (Този император Никифор също бил наречен Фока. Но това не е Фока, който убил императора Маврикий, и не е този Никифор, който се възцарил след императрица Ирина и бил убит във война с българите, а друг Никифор Фока, царувал в по-късни години). Скърбейки за това, че Никифор не е изпълнил своя обет, преподобният поискал да остави всичко и да се скрие. Подготвяйки бягството си, той съобщил на братята, че иска да иде при императора по повод на манастирските дела. Взел със себе си неколцина от братята и тръгнали на път. Като стигнали Авид, той оставил трима от братята при себе си, а другите върнал в манастира с думите:

– Достатъчно са само тези тримата, за да идем в Константинопол.

Когато братята си тръгнали, Атанасий написал до императора писмо, в което му напомнял за обещанията към Бога, укорявал го за суетната промяна на прекрасното намерение и съобщавал за огорчението си, че заради него е поел толкова много грижи. В края на писмото той добавил: “Не съм виновен пред Христа Господа за твоята измама. Оставям ти новосъбраното Божие стадо; връчи го, комуто пожелаеш. Аз от своя страна мисля, че да бъде началник е достоен Евтимий – монах, изтъкнат с живота и учителството си”.

Атанасий не споделил с учениците си какво е написал, запечатал писмото, избрал един от тримата братя и като му връчил посланието, го пратил при императора. След известно време изпратил в манастира и другия ученик на име Теодот, под предлог да навести братята и да наглежда реда в манастира. Самият той останал с ученика на име Антоний и заедно с него се отправил в Кипър, където посетил манастира, наречен обител на “Свещените”, и измолил от игумена да им разреши да живеят в близката пустиня. Като получил позволение, той заживял в безмълвие заради Бога, изкарвайки прехраната с труда на ръцете си – преписвал книги, както и преди. Братът, който бил пратен в Константинопол, предал писмото в ръцете на императора. Отначало Никифор много се зарадвал. Но като разпечатал и прочел посланието, той силно се огорчил, от една страна, поради своята неправда пред Бога, а от друга, защото преподобният Атанасий оставил обителта и се скрил неизвестно къде. А братът, като научил за съдържанието на писмото, започнал да плаче и ридае, че е изгубил своя отец. Императорът незабавно пратил в обителта послание, с което нареждал за известно време Евтимий да поеме ръководството ѝ. Наред с това царят разпратил навред из своите владения заповед да бъде намерен преподобният Атанасий. Тази повеля на императора достигнала и до остров Кипър и за малко не било изпълнена. Преподобният научил за нея и веднага взел ученика си, отишъл на морския бряг, където по Божествения Промисъл видял един кораб, качил се на него и с помощта на попътния вятър скоро достигнал другия бряг. Преподобният старец недоумявал накъде да тръгне. Той желаел да се отправи към светите места в Иерусалим, но пътуването дотам било сложно, поради мюсюлманското нашествие. Не искал и да се завръща в Гърция, защото го търсел императорът. И така, той не знаел накъде да продължи пътя си. С настъпването на нощта преподобният застанал на молитва, търсейки съвет и наставление от Бога. Тогава получил Божествено откровение и повеля да се върне в обителта си на Атон, защото с неговите трудове тя трябвало да бъде доведена до окончателен външен и вътрешен завършек, както и да се спасят мнозина чрез неговите наставления. Като получил такова откровение от Бога, преподобният го съобщил на Антоний и те незабавно тръгнали на път, връщайки се по суша на предишното място. От дългото ходене краката на Антоний заболели и отекли. Те силно горели и той изобщо не можел да върви. Тогава преподобният събрал малко от тревата, която растяла наоколо, и като я разтъркал в дланите си, я приложил към нозете на ученика, обвил ги с листа от дърветата и ги превързал с кърпата си за глава, а после хванал болния за ръка, вдигнал го и Антоний веднага извикал:

– Слава на Тебе, Христе Боже, че облекчи болестта ми!

По-нататък той вървял, както и преди, а краката му били напълно здрави. А брат Теодот, пратен от преподобния отец да навести братята, намерил всички в обителта разколебани поради напускането на светия отец и много се съкрушавал в сърцето си за това. Той не понесъл загубата на своя отец и тръгнал за Кипър да го търси. По Божието усмотрение го срещнал по пътя в Аталия^[22]; като се видели един друг, те много се зарадвали. Но като научил за смутовете сред братята в обителта, отецът се развълнувал и опечалил. Той веднага отпратил Теодот в Лаврата, за да съобщи на братята за завръщането му, а сам се отправил за молитва в манастира в Лампидия. Тук видял един изгубил ума си и буйстващ брат. Атанасий положил ръка върху него и го изцелил. Той поучавал тук известно време, а после тръгнал за Атон и се завърнал в своята обител. Когато го видели, братята се зарадвали, сякаш виждат слънцето, и от радост възклицавали:

– Слава на Тебе, Боже!

Всички идвали и целували ръцете, нозете, власеницата му. А след това преподобният, както и преди, поел ръководството на обителта за нейно съзидание.

След известно време се наложило преподобният отец лично да отиде при императора с ходатайство за манастирските дела и той се отправил в Константинопол. Като научил за пристигането му, императорът се зарадвал, но наред с това изпитал срам: радвал се, защото искал да види преподобния, и се срамувал, защото трябвало да му се покаже в императорски сан. Затова го посрещнал не като император, а като обикновен човек. Взел го за десницата и я целунал, а после го отвел в покоите си. Останали сами, те с радостни сълзи водели любезна беседа.

– Зная, отче – казал императорът, – че станах виновник за всичките ти трудове и скърби, като презрях страха от Бога и не изпълних обещанието си. Но те моля да претърпиш, очаквайки моето покаяние, когато Бог ще ми дарува възможността “да Му въздам обещаното”.

А преподобният го увещавал да бъде боголюбив, благочестив, да не се възгордява, да бъде милосърден, щедър в подаянията и напомняйки му бъдещото въздаяние във вечния живот, го поучавал във всички добри дела, които подобават на християнски император. Преподобният останал дълго в Константинопол и често дружески беседвал с императора. А когато тръгнал обратно, императорът му дал всичко необходимо за манастира. После постановил с указ остров Лимнос да дава ежегодно на обителта двеста четиридесет и четири златника. Преподобният се завърнал при братята с щедра царска милостиня.

Докато преподобният успешно се подвизавал и ръководел по пътя на спасението множество братя, срещу него въстанал с цялата си сила ненавистникът на доброто – дяволът, и започнал война против храбрия Христов воин. Това било открито на един от старците подвижници, който във видение съзрял бесовски полк да приближава Атонската планина. Полкът бил предвождан от един страшен военачалник, който имал голяма власт. Той разделил полка: сто беса отправил да обикалят из цялата планина и да ловят монаси, а сам той с останалите деветстотин се отправил със страшна ненавист в Атанасиевата лавра. Преди това видение да бъде съобщено на преподобния, той бил застигнат от неочаквана болест. Когато се трудел както обикновено с другите работници на морския пристан, върху краката му случайно паднало огромно дърво и пречупило глезените и пищялите му, поради което останал на легло три години. Впрочем той и по време на болестта не желаел да пребивава в бездействие, а пишел книги, като за четиридесет дни завършвал патерика. Дори от одъра той се въоръжавал против невидимия враг и удържал победа, отразявайки козните му. Но като не постигнал успех в Лаврата, врагът смутил старите неуки и простодушни монаси, които живеели в други светогорски манастири или били отшелници; той им внушавал такива неодобрителни мисли за делата на преподобния:

– Защо Атанасий причинява насилие на светата гора и потъпква древните закони? Той издигна пищни здания, устрои нови пристани, изкопа нови водоеми, купи волове, засади поля и лозя, с една дума – направи от планината град, каквито има в света.

Тези старци се посъветвали помежду си и се отправили в Константинопол при император Иоан^[23], приемник на починалия Никифор. Те похулили Атанасий и молели императора да го прогони от Атон. Тогава императорът призовал при себе си Атанасий, който вече оздравял от болестта. Като го видял и почувствал Божията благодат в него, вместо да се разгневи, императорът почувствал разположение към подвижника. Той много обикнал боговдъхновения отец, оказал му почести и го обсипал с царски благодеяния. Иоан потвърдил и предишния указ на Никифор остров Лимнос да дава на обителта данък от двеста четиридесет и четири златника и с почести изпратил Атанасий обратно. Тогава онези простодушни старци се преизпълнили със срам, разкаяли се в замислите си, отишли при преподобния и го помолили за прошка. Посрамил се и врагът дявол и като се разгорял с още повече гняв, отново нападнал Лаврата на светия отец с легиона си. Това нашествие видял честният старец Тома, който имал чисти душевни очи. След молитвословията на третия час, той имал видение и съзрял всички планини и хълмове, дървета и храсти препълнени с малки черни бесове, които разпалени от вражда, злобно и свирепо призовавали един другиго към битка:

– Докога ще търпим, приятели! Защо не разкъсаме със зъби поселилите се тук? Защо не ги изтребим веднага? Пък и докога ще понасяме техния началник и наш враг? Нима не виждате как ни прогони оттук и завладя нашите места?!

Докато говорели така, от килията си излязъл преподобният Атанасий. Щом го видели, бесовете затреперили и се смутили. А той ги нападнал, започнал да ги бие и да ги гони; и не преставал да ги удря, докато не ги прогонил далеч от Лаврата. Когато старецът Тома съобщил за видението на Атанасий, преподобният веднага застанал на молитва и със сълзи умолявал Бога да опази стадото от зъбите на врага. И наистина, с молитвата си като с жезъл преподобният прогонвал и убивал невидимите зверове. А те, макар и да бягали от него, след време се завръщали и не преставали да възбуждат вражда с козните си. На един от монасите внушили такава омраза към преподобния, че той дори не искал да го погледне, и по бесовското действие злобата така нараснала у него, че се решил на убийство. Той приготвил и наострил меч и търсел подходящ случай да убие преподобния отец. Една нощ, когато всички спели, а преподобният пребивавал в килията си в молитвено бдение, убиецът отишъл при него под предлог, че има да му съобщи нещо важно. В ръката си държал оголен меч и без страх почукал на вратата с думите:

– Благослови, отче!

А гласът му бил глас Иаковов, а ръцете – ръце Исавови^[24]. Преподобният отец, праведен като Авел, не знаел, че отвън стои Каин и го вика за убийство^[25], и попитал от килията си:

– Кой е?

И открехнал вратата.

А убиецът, изплашен от гласа на отеца, с трепет паднал на земята. Бог, Който пазел Своя верен раб, поразил убиеца с внезапен ужас: ръцете му отслабнали, мечът изпаднал, а той лежал пред нозете на отеца като мъртвец. Като видял това, преподобният се удивил и ужасил и вдигнал падналия. Щом дошъл на себе си, монахът трогнато му казал:

– Отче, помилуй твоя убиец! Прости злобата ми против тебе и нечестието на сърцето ми!

Атанасий запалил свещ и видял на земята меч, остър като бръснач. Той прозрял замисъла на монаха:

– Чедо – казал той, – нима с този меч си се въоръжил против мене, като че съм разбойник?! Но престани да ридаеш, затвори устата си, скрий меча и никому не разказвай за случилото се. Ела при мен и аз ще те целуна, а Бог нека да прости твоето прегрешение!

Такова било незлобието на преподобния старец! Оттогава той с още по-голяма любов се отнасял към този брат. А монахът, винаги помнейки за своя грях и виждайки незлобието и любовта на отеца, непрестанно ридаел и не могъл да скрие станалото произшествие, като изобличавал своя грях и прославял добродетелта на преподобния. Той умрял с искрено разкаяние и преподобният плакал за него, както за никого другиго. И още един брат, ненавиждащ Атанасий подобно на първия, търсел повод да го изтреби сред живеещите на земята. Но като не знаел как да стори това, се отдал на бесовски магьосничества и вълшебства. Макар че направил множество смъртоносни вълшебства и магии на преподобния, за свое учудване нямал никакъв успех. Тогава запитал един брат:

– Причиняват ли вълшебствата смърт на човека?

Братът отговорил, че на благочестивия и живеещия по Бога човек никакво магьосничество или вълшебство не може да причини вреда. Като чул това, вълшебникът започнал да се проклина с цялата си съвест. А когато научил как отецът простил брата, който имал намерение да го убие, той се изумил на неговото незлобие, умилил се и усетил страх Божий. Отишъл при отеца, паднал в нозете му, със сълзи изповядал греха си и молел за прошка – и я получил от незлобивия отец. Такъв бил преподобният Атанасий със съгрешаващите против него. Затова и Бог го прославил навред. В неговото паство се събирали много братя от различни страни, не само от Гърция, но и от Италия, от самия древен Рим, от Калабрия^[26], Амалтия^[27], Иберия^[28], и не само обикновени хора, но знатни и благородни. Дори игумените на много манастири изоставяли началството си и идвали под началството на преподобния. Не само игумените, но и архиереите оставяли своите катедри и паството си, идвали в паството на светия отец и искали да бъдат негово стадо. Такива били великият патриарх Николай (наречен и Харитон), Андрей Хризополит и Акакий, който просиял с дълги години постничество. По същия начин и остарелите в непроходимите пустини подвижници, които по Божия промисъл идвали при отеца, оставали в неговата лавра, желаейки да се поучат от примера на неговия добродетелен живот. Такъв бил и преподобният Никифор, който се подвизавал заедно със свети Фантин в планините на Калабрия. Те двамата имали божествено видение, което заповядвало на Фантин да иде в Солун, а на Никифор – в Атон при преподобния Атанасий, при когото живял дълго време, а после се преставил и бил погребан. След известно време, когато мощите му били извадени от земята, за да бъдат пренесени на друго място, от изсъхналите кости изтекъл извор на благоуханно, несравнимо с никакви други аромати миро. Такива били светите отци, пратени от Бога под ръководството на преподобния Атанасий, което ясно говори за богоугодния му живот. Подобно на това, както по клоните се познава коренът и по плодовете – дървото, така и по преуспелите ученици се познава опитният учител, а по добрите овци – добрият им пастир. Но вече е време накратко да припомним за чудесата на Атанасий и да доведем към края разказа си за него.

Бог, Който прославя светиите Си с чудеса, не лишил и този велик Свой угодник от дара на чудодейството. Преди всичко ще разкажем за неговата прозорливост.

Веднъж настанал страшен студ. Преподобният повикал при себе си един от послушниците на име Теодор и му казал:

– Брате, вземи храна и побързай в Кесарийско (така се наричала една местност в Атон). Като вървиш по посока към морето и застанеш срещу Трохал, ще срещнеш трима мъже, единият от които е монах – те изнемогват от студ и глад и почти умират. Подкрепи ги с хляб, за да си възвърнат силите и да се стоплят, а после ги доведи тук.

Теодор тръгнал и наистина станало така, както пророчески казал отецът, а всички се дивели на прозорливостта му. Веднъж се наложило по манастирски дела преподобният да отплава с кораб до острова с неколцина от братята. По Божие допущение невидимият враг поискал да удави отеца и братята, повдигнал страшен вятър, буря и вълнение и преобърнал кораба в морето, а водата веднага покрила всички. Но Божията десница, бързо избавяща своя угодник от беди, в същия миг върнала кораба в предишното положение, укротила бурята и седнал на кърмата, светецът призовавал братята при себе си. Водата сякаш сама ги носела към кораба. А преподобният отец ги вадел един по един от водата и събрал всички живи. Не бил намерен само Петър Киприянин. Като не го видял, отецът се развълнувал и високо викнал:

– Чедо Петре! Къде си?

И едва отецът възкликнал, Петър бил издигнат от дълбините и понесен към кораба, където го поели ръцете на преподобния. Така и самият отец, и братята били спасени, а злобният враг не само не успял да се зарадва, но бил още повече посрамен. Блаженият отец посрамвал врага навред, удържал победа над него и го прогонвал. Той прогонил беса от монаха Матей, жестоко измъчван от нечистия дух. По молитвите на светеца невидимите мъчители бягали и от други, подложени на пагубни страдания. Преподобният имал също и силата да изцелява и прислужвайки на болните, на мнозина помагал по чуден начин със своите ръце. Той изцелил един прокажен брат; друг, който страдал от язва, също оздравял. Трети, който имал ракова язва, отецът излекувал, като трикратно осенил мястото с кръстното знамение. С молитвата си той прогонил скакалците, които нападнали острова и едва не унищожили цялата растителност. Веднъж, когато заедно с братята той плавал с кораб, станало ясно, че не достига питейна вода, така че братята изнемогвали от жажда. Свети Атанасий заповядал да вземат морска вода, благословил я и я превърнал в прясна, а братята утолили жаждата си. Един брат на име Герасим обработвал лозята и поискал да изтръгне от земята една висока и здрава лоза с голи ръце, понеже притежавал голяма телесна сила. Разклатил лозата с ръце два или три пъти и не успял да я изскубне, но навредил лошо на себе си. Той получил изсипване, вътрешностите му изпаднали и се мъчел силно от болки. Светият отец с молитвите си и знамението на светия кръст излекувал брата. Същият отец Герасим, призовавайки Бога за свидетел, разказал и следното чудо:

– Когато извършвах послушанието си и имах задължението да режа хляба, трябваше да ида при отеца и да го питам за нещо. Случи се, че тогава той беше сам на молитва в храма на светите Апостоли. Приближих се и като погледнах през прозореца, видях, че преподобният отец се моли, а лицето му беше като огнен пламък. Ужасих се и отстъпих малко. Почаках, отново погледнах и забелязах, че лицето му, сякаш озарено от огън, сияе като лице на ангел. От страх викнах: “О, отче!” А той, като видя, че се уплаших и разбра причината, ми забрани да разказвам какво съм видял.

Герасим разказал това на братята след смъртта на преподобния. Един брат, когото отецът пратил с поръчение в едно село, по изкушението на врага се прелъстил от плътски грях и паднал в блуд. После осъзнал тежестта на греха си, отчаял се в мислите си и като се върнал в манастира, паднал в нозете на светеца и със сълзи и ридание му изповядал греха и отчаянието си. Преподобният го поучил с много полезни наставления, убедил го да не се отчайва в Божието човеколюбие и му заповядал да остане сред братята в своето първоначално послушание. Но един от старците на име Павел узнал за падението на брата и за съболезнователното милосърдие на отеца и започнал да роптае и против двамата: брата укорявал за това, че се е осмелил да извърши такава лоша постъпка и да наруши обета за чистота, а на отеца казвал направо в лицето, че е несправедливо да се прощава такъв грешник, който би трябвало да понесе многобройни и тежки наказания. Тогава кроткият отец строго погледнал роптаещия и казал:

– Павле! Виж какво правиш! Наблюдавай себе си, а не разглеждай греховете на братята, защото е писано: “който мисли, че стои, нека гледа да не падне”^[29].

Оттогава по Божие допущение невидимият изкусител започнал да уязвява сърцето на Павел със стрелите на скверните помисли и разпалил плътта му с огъня на сладострастието. Павел нямал покой три дни и три нощи, пламнал от похотта на плътския грях, така че започнал да се отчайва за спасението си. Но най-лошото било, че той се срамувал да разкрие пред отеца своята борба. Преподобният духом предузнал това, призовал Павел при себе си и насаме с него започнал беседа за някои манастирски дела. В разговора той постепенно го насочил към изповядването на плътската страст. Тогава Павел паднал в нозете на отеца и му разказал за бедата си, молейки от него облекчение. Преподобният му дал наставление да не осъжда съгрешаващия брат и го отпратил да изпълнява послушанието си – той бил келар. А той самият застанал на молитва, усърдно и със сълзи се помолил за него на Бога и в същия час Павел се освободил от страстта си. Той усетил някакъв хлад, който се излял на главата му и преминал през цялото тяло до нозете, и от това похотливото въжделение угаснало в него. Друг брат на име Марко, родом от Лампсакия, бил жестоко измъчван от същата греховна плътска похот. Той отишъл при отеца, изповядал пред него страстта и го молел за молитвена помощ. След няколко дни насън видял преподобния да го пита:

– Как се чувстваш, брате?

– Жестоко страдам, отче – отговорил той.

– Легни на земята – казал отецът.

Когато братът легнал на земята, отецът настъпил с крак слабините му. Той почувствал, че е изцелен от страстта и от този час пребивавал в спокойствие, без да изпитва повече плътско вълнение. Като изложихме накратко някои от многото чудеса на преподобния наш отец, извършени приживе, ще разкажем за преставянето му.

Както вече споменахме, при преподобния се стичали отвред много братя. Затова църквата трябвало да се разшири и към стените ѝ се пристроявали притвори и допълнителни олтари. Когато се строял един от допълнителните олтари, наложило се самият отец да отиде и да нагледа работата, преди да тръгне на път за Константинопол: той възнамерявал да иде при императора по манастирски дела. Преди всичко той събрал братята и им предложил поучение на блажения Теодор Студит^[30], като добавил и полезни увещания от своите благоречиви уста. После се затворил в килията си и дълго се молел. След това излязъл, облечен в мантия, със скуфията на блажения свой отец Михаил Малеин, която слагал само на големи празници и при причастяването с Божествените Христови Тайни – в този ден преподобният сякаш отивал на празник и лицето му било светло, като на ангел. Той взел със себе си шестима братя и тръгнал с тях на строежа. Когато били вече на покрива на зданието, по неведомите Божии съдби покривът се срутил и всички паднали долу, засипани с пръст и камъни. Петима от монасите веднага предали на Бога душите си, а отецът и един строител на име Даниил останали затрупани живи. Три или повече часа всички чували гласа на преподобния отец, който зовял:

– Господи Иисусе Христе, помогни ми! Слава на Тебе, Боже!

Събралите се братя с плач и викове разравяли камъните и пръстта с каквото имали под ръка, а някои дори с голи ръце. Те открили отеца вече споминал се в Господа. Тялото му не било повредено, само десният му крак бил леко наранен. Близо до него намерили жив строителя Даниил, целия потрошен, и ги изнесли оттам. Такава била кончината на преподобния наш отец Атанасий, която може би на някого ще се стори безчестна, защото не е умрял на одъра от болест, но “скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии”^[31]. Кончината на Божия угодник, която той предузнал, станала причина да се сподоби с мъченически венец. Известно време преди това той я прозрял духом и я предсказал на най-близкия си ученик Антоний:

– Моля те – казвал му той – да предприемеш пътуването, което ни предстои по манастирски дела в Константинопол. На Бог е угодно аз да не видя повече земния цар.

След кончината^[32] си преподобният не бил погребан три дни, докато не се събрали отците на всички светогорски обители и не му устроили тържествено погребение. Честното му тяло не се променило, не отекло, не потъмняло и лицето му било като лице на спящ, не се усещала и обичайната за покойниците миризма. Всички много плакали за него. А когато извършвали погребалните песнопения, от раната на крака му потекла кръв. Кой е виждал от рана на умрял преди три дни човек да тече кръв? Като видели това, някои от почтените старци започнали да я събират с кърпи и за благословение се помазвали с нея като с велика светиня. Така погребали честното тяло на преподобния отец. Телата на петимата братя, намерени между рухналите камъни, предали на честно погребение преди това. Даниил преживял няколко дни и с въздишка разказал за видението, които имал в нощта преди кончината на преподобния:

– Видях – казал той, – че сякаш императорът бе пратил някакъв светъл пратеник, който викаше светия отец при него. И наистина, той излезе от лаврата с шестима братя, сред които бях и аз, и тръгна след пратеника. И ето, когато стигнахме прекрасния царски дворец и приближихме вратите, преподобният отец с петима братя влезе в царските палати, а аз бях оставен отвън и много плаках. Отвътре чух глас да ми говори: “Напразно плачеш, човече, не можеш да влезеш вътре, ако не ти позволи твоят отец”. А аз, като чух това, започнах по-силно да плача и зовях отеца с тъжен глас. След малко той излезе, взе ме за ръката и ме въведе в двореца, където се сподобих да видя царя и да му се поклоня.

С тези думи Даниил предал душата си в Божиите ръце.

Нека да разкажем и за още някои чудеса на преподобния Атанасий, станали вече след кончината му. На Антоний, ученика на преподобния, и неколцина братя им се наложило да отидат в Гагърска област по манастирски дела. Една вечер те срещнали овчар, чийто единствен син бил ухапан от звяр и умирал. Бащата много плакал за сина си. Като видял минаващите покрай него монаси, той ги помолил да се отбият при него и гостоприемно им предложил за угощение това, което имал – хляб и мляко. Монасите се учудили на добродетелта му, на това, че не пренебрегва странолюбието дори и в скръб, и съчувствали на мъката му. Сред тях бил един брат на име Симеон, който носел кърпа, напоена с кръвта на преподобния. С нея той превързал раната на детето и то веднага заспало дълбок сън до сутринта. Там пренощували и монасите. На сутринта детето станало здраво, изцелено от раната си, и поискало нещо за ядене. Тогава всички прославили Бога. Друг път един брат бил пратен по манастирска работа и му се случило да влезе в дома на някакъв христолюбец, чиято жена лежала на одъра, защото дълго време страдала от кръвотечение. Мъжът ѝ и всички домашни много скърбели за нея. Като научил за причината на тяхната скръб, монахът казал:

– Имам кърпа, напоена с кръвта на свети Атанасий, и ако искате, ще натопим кърпата във вода, ще я изстискаме, а болната нека изпие водата и ще оздравее.

Като чула думите му, жената започнала със сълзи да моли по-скоро да изпълни предложението си. Тогава монахът приготвил вода с кръвта на светеца и я подал на болната жена. Тя взела водата и казала:

– Свети Атанасие, помогни ми!

И я изпила цялата. Кръвотечението ѝ веднага спряло и тя оздравяла.

Веднъж монасите Симеон и Георги били пратени с кораб да изпълнят някакво манастирско послушание. Те стигнали до Певкийския пристан, където видели един тежко болен моряк на смъртен одър, който не проговарял вече осем дни. Приятелите му го оплаквали, а той се отчаял за оздравяването си. Монасите положили отгоре му кърпа, напоена с кръвта на светеца. Болният веднага оздравял и станал, сякаш събуден от сън. Различни чудеса ставали и на гроба на светеца: нечистите духове бягали от хората, онези, които идвали с вяра и се помазвали с елей от горящото на гроба му кандило се изцелявали от различни недъзи. Да припомним и това, което се случило с добродетелния монах Евстратий. Вътрешностите му били повредени и урината му изтичала заедно с кръв. Той страдал от тази болест седем години и въпреки че се обръщал към много лекари, те не били в състояние да му помогнат. Евстратий се отказал от тях и възложил надеждата си на Бога, като отправял молитви към преподобния Атанасий да му бъде ходатай пред Него. Веднага щом потърсил този подател на изцеление, той го придобил. Това станало така. Насън видял, че седи на трапеза, а на обичаното игуменско място е преподобният отец, пред когото има пълен с вода съд и блюдо с грозде. Преподобният взел няколко гроздови зърна, сложил ги във водата и я дал на Евстратий да я изпие. Евстратий си помислил, че това е някакво обикновено лекарство (а от тях се бил отрекъл) и не пожелал да го вземе. Тогава отецът му казал:

– Не се бой, изпий го и то ще ти даде здраве.

Тогава Евстратий изпил водата и се събудил. От този час той се почувствал напълно здрав от своя недъг.

Но трябва вече да завършим словото за живота, подвизите и чудесата на преподобния, изложено съкратено от книгата, която разказва за този свят мъж.

На дивния в Своите светии Бог, проявил чудната Си милост и сила чрез преподобния Атанасий, вечна слава и чест сега и завинаги и во веки веков. Амин.

 

В същия ден се почита паметта на преподобния Лампад, Иринополски чудотворец.

В същия ден се празнува намирането на мощите на преподобния Сергий, игумен Радонежки и чудотворец, през 1422 г.