/В какво се състои смисълът на живота от гледна точка на християнина?/
Автор: Дякон Игор Цуканов
Много хора не разбират какъв е смисълът на живота за християните. Четат в православните сайтове, че човек трябва да се моли, да пости, да живее по заповедите, но дали всичко това може да е в крайна сметка смисълът на живота? Четат, че смисълът е в любовта, но са озадачени, защото смятат, че не е необходимо да си непременно християнин, за да обичаш…
Този въпрос съвсем не е толкова прост, както изглежда. Смисълът на земното съществуване невинаги е ясен дори за вярващите хора.
Израилският цар Соломон (X век до Р. Х.), един от най-мъдрите люде на всички времена и народи, син на богобоязнения цар Давид ( автор на по-голямата част от Псалтира) е бил човек несъмнено религиозен. Но на преклонна възраст написва книгата на Еклесиаста ( включена в Свещеното Писание на Стария Завет), изпълнена с тъжни разсъждения за крайното безсмислие на всичко, което човек би могъл да определи за цел на своя живот. „И озърнах се, та погледнах всичките си работи, които бяха извършили ръцете ми, и труда, с който бях се трудил, вършейки ги: и ето – всичко е суета и гонене на вятър, и няма от тях полза под слънцето!” (Eкл.2:11) ,, За всекиго и за всички – едно: една съдба за праведник и нечестивец, за добър (и лош), за чист и нечист, за който принася жертви и който не принася; както за добродетелен, тъй и за грешник; както за който се кълне, тъй и за който се бои от клетва. Това е тъкмо лошото във всичко, що се върши под слънцето, че една съдба е за всички,..“ (Екл.9:2, 3). Заради каквото и да живееш – всичко ще се превърне в прах, всичко ще бъде умножено по нулата на неизбежната смърт. Няма как да бъде отминат този факт. И тогава, за какъв смисъл на живота би си струвало да говорим?!
Тезис 1.
Днес не е прието да се обсъжда смисълът на живота, защото с това се напомня за смъртта.
Но човек, който не се замисля за живота и смъртта, е дълбоко нещастен!
Често живеем така, като че ли смъртта не съществува. Тя е като изтласкана зад хоризонта на нашето уютно съществуване, някъде в периферията на съзнанието ни, а когато все пак се промъкне в нашия комфортен и устроен живот ( при смъртта на близки, съседи, колеги, приятели), се възприема като нещо съвършено непредвидено, връхлетяло ни внезапно и от това – двойно по-трагично. Може би едва сега, в епохата на корона вируса, започваме отново да привикваме с мисълта за това, че човек все пак е смъртен.
По същата причина не е прието днес да се замисляме и за смисъла на живота. Защото подобни размисли неизбежно ни изправят пред лицето на крайността на нашето битие (да си спомним Еклисиаст!).
Като студенти понякога сме се шегували, започвайки разговора с: ,,Хайде да поговорим за смисъла на живота!“ и в крайна сметка сме обсъждали съвършено различни неща – музика, момичета, книги или просто си разказвахме вицове, т.е. да говорим за смисъла на живота тогава, за нас е означавало да преливаме от пусто в празно, философствайки за разни неща.
Децата се замислят за смъртта, когато са на четири-пет години. Поначало мисълта, че ,,един ден няма да ме има“, изглежда толкова страшна, че на детето му се иска веднага да я изпъди от себе си! Всичко ще си остане, както е, но вече ,,няма да знам за него, защото ще съм изчезнал“. Но после децата се справят някак с ужаса от тази мисъл. Да кажем, на мен някога ми е помогнало разсъждението на Епикур: ,,Докато те има, смърт няма, а когато дойде смъртта, тебе вече те няма, тъй че никога няма да се срещнеш с нея“.
Разбира се, всичко това е една уловка – една от многото, позволяваща временно на човек да се успокои. Но някой така и доживява до почтена възраст, избягвайки мисълта за смъртта, а значи – и мисълта за смисъла на живота.
Обикновено това не води към добро. Иска или не иска човек, един ден ще се сблъска със смъртта. Ще умрат родителите, ще умре някой от приятелите… случва се да умрат съпруг, деца… И човек, не мислейки сериозно за това, за което си струва да живее, пред лицето на необратимата смърт може да понесе безкрайно тежко мъката, да изпадне в тежко униние, дори да посегне на живота си.
Такъв човек може да представлява опасност и за околните. Спомнете си от какъв главен принцип се ръководеше в живота си пушкиновия герой Евгений Онегин? Пропилявайки младостта си в светски развлечения, а после отегчен и потънал в душевна пустота започва да се безпокои само за едно: какво мнение ще си съставят за него околните. И когато младият и разгорещен Ленски го извиква на дуел, Онегин приема като въпрос на чест, защото какво ще стане, ако се откаже да стреля?– шепот и присмиване от глупци, неблагоприятно обществено мнение. Пред страха от това, Онегин застрелва приятеля си. Заради раболепството пред чуждото мнение, той се показва в очите на Татяна като една безполезна твар, нищожество, пародия. А заради какво всъщност е живял, Онегин така и никога не се е замислял.
Тезис 2.
Традиционните отговори на въпроса за смисъла на живота страдат от непълнота.
Впрочем, тежко е на човек да живее, без изобщо да се замисля за смисъла. Като разумни същества, хората непрестанно си задават въпроси: ,,защо правя това, с каква цел, заради какво работя денонощно?“. Съвременният свят поставя като глава на ъгъла ефективността и производителността, съвременните мениджъри се учат да оценяват всяка минута работно време от гледна точка на резултата.
Често може да се чуе: смисълът на живота ми са моите деца! Необходимо е да се възпитат така, че да станат достойни хора, да им се даде добро образование, да се научат на самостоятелност е много важно- няма спор. Но това ли е главното в живота? А ако човек няма семейство и деца, какво тогава – безсмислено ли ще е съществуването му? А ако с децата нещо не върви добре (не е задължително да е по твоя вина) и те не са получили блестящо образование или не са идеално възпитани, то какво – твоят живот е отишъл напразно ли?! Или, да допуснем, че си вложил в децата си всичките си сили, посветил си им се изцяло, те са се изучили в реномиран ВУЗ, уредили са се на високо платена работа, а сега не се и сещат за теб, дори на рождения ти ден не те поздравяват – къде е тогава смисълът на живота ти?
Дори не казвам, че в чисто философски план, човек да свързва безрезервно целия си живот с децата е абсурдно, защото тогава и смисълът на техния живот ще се заключи в децата им ( твоите внуци), и смисълът на живота на внуците – в тяхното потомство ( твоите правнуци) и така до безкрайност. Тоест, за всеки смисълът на живота ще бъде устремен някъде в ,,прекрасното бъдеще“…
Друг популярен отговор: смисълът на живота за мен е максимално да се реализирам, да успея в живота. Както в известната формула: ,,да построя къща, да родя син, да засадя дърво“. Звучи доста добре, но кой може безгрешно да определи кое в твоя живот е главното и кое не? В старостта си хората нерядко с болка признават, че твърде много време и сила са отделили в преследването на призрачни цели, нямащи, както се оказва в края на живота, никаква стойност. Направил кариера, а разрушил семейството си; търсил вечната любов, а останал сам; всичко пожертвал заради любимата си работа, а затворили предприятието като нерентабилно…
Или построил си човек къща, т.е. първото важно дело в живота си извършил, но минали десетина години и покривът се пробил, фундаментът пропаднал от влагата, тръбите протекли и т.н. Отново сили, средства и неизвестно още колко ремонта в бъдеще, без да е сигурно, че домът ще остане годен за живот на децата, когато вече няма да те има. А и дали те ще искат да останат там, дали няма да се разбягат на различни посоки и този дом, който си строил и поддържал през целия с живот, няма да потъне в буренак и накрая да се срути…
Още един популярен ,,смисъл на живота“ (слагам го в кавички) – да се изпитат и узнаят колкото се може повече неща, да се пътува из целия свят, да се напълни душата с впечатления, а умът със знания. Понятно е, че и този смисъл е напълно условен, защото колкото и да постигаш, все едно – ще бъде като капка в морето на общочовешкото знание и опит. Към това още древногръцкият философ Хераклит отбелязва: ,,многознанието не научава ума“. Но и освен това, какъв е смисълът от механично трупане на количество впечатления, пазещи в паметта факти, ако с това не се решават глобалните задачи на моя живот: да направя близките си щастливи, да се предпазя от стареене, болести и смърт. Един внезапен инсулт и вчерашният ерудит – този обаятелен човек и увлекателен събеседник, стремително ще регресира до положението на невръстно дете. Нима ,,смисълът на живота“ ще излети заедно с паметта и остротата на ума му?!
Благодарение на определени медицински познания човек може да съумее да продължи живота си с някоя и друга година. Но какво са те в сравнение с вечността? Ако така или иначе му е съдено да умре, то важно ли е кога точно ще му се случи – дали след двадесет години или тази нощ? От гледна точка на вечността той е вече мъртвец. И толкова важно ли е тогава какво количество факти ще успее да вложи в паметта си, колко книги ще успее да прочете, ако всичкото това знание се акумулира само за кратко време в главата му?..
Разбира се, смисълът на живота може да бъде открит в много по-благородни неща, като: да служиш всеотдайно на ближния си, да се грижиш за бедни и болни, да се отдаваш на хората с техните многочислени нужди. И си мислиш – има ли нещо по-висше от това? Но и тук ни постига разочарование. Скърбите, болестите, нищетата ограждат човека отвсякъде и радикално да се преодолее подобна ситуация, в която се намира един или друг страдалец, често не ни е по силите. Колкото и да дадеш на нищия, след кратко време пак ще го видиш на същото място, протегнал ръка. Колкото и да се грижиш за болния в хосписа, можеш да продължиш дните му, но не за дълго. Това в никакъв случай не означава, че делата на милосърдие са безсмислени – категорично не, напротив, те са от изключително значение! Никак не е безразлично в какво състояние на духа ще си отиде от този свят пациентът от палиативното отделение – дали в пълна самота, изоставен, в отчаяние и страх, или ще напусне мирно, спокойно, усещайки до последния миг в дланта си ръката на другия човек.
И напълно бихме могли да се съгласим, че това е смисъл на живота –да извършваме добри дела, докато сме в силата си, ако не беше онова ,,НО“, за което вече говорихме. Това добро, което сме способни да сътворим, никого не може да спаси. Можем да облекчим тежката участ на някого, отчасти да го ,,разтоварим“, можем да ограничим в някаква степен действието на злото в света и си заслужава да вършим всичко това, но в никакъв случай тези неща не изпълват в пълна мяра нашия живот, защото нито едно добро дело не бихме могли да доведем докрай истински. Да не говорим пък за някои недобри чувства (раздразнение, неприязън, погнуса), които изникват в нас, когато обслужваме тези, за които полагаме грижи, и се опитваме да им правим добро…
И все се връща човек към същото: „Суета на суетите, … всичко е суета!“ (Екл. 12:8).
Тезис 3.
Вярата в Бога все още не гарантира, че животът на човек ще бъде изпълнен със смисъл.
Еклисиаст е живял преди три хиляди години. Бихме могли да се надяваме, че науката, образованието и техническият прогрес оттогава са променили живота ни към по-добро. Но ето какво констатира в средата на ХХ век френският писател-екзистенциалист Албер Камю: ,, животът е абсурден по силата на факта, че всичко завършва със смърт. И ако отсъствието на смисъл в живота не е задължително да води човека към самоубийство, то е точно поради това, че му е дадена възможността да въстане против този абсурд“!…
Камю не е успял да види в живота никакъв смисъл поради това, че се е придържал радикално към атеистическия мироглед. Всички опити да привлече Бог към обяснението на абсурдността на отношенията на човека със света, му се стрували мошеничество, изопачаване на суровата истина за живота. Други философи-екзистенциалисти, като датчанинът Сьорен Киркегор и немецът Карл Ясперс, пък напротив – въвеждат в своите разсъждения религиозната вяра като единствената възможност да се придаде смисъл на живота. Но и това не е направило философията им по- оптимистична. Вярата в Бога, сама по себе си, все още не гарантира избавянето на човека от гнета на безсмислеността.
Атеизмът не е бил популярен до края на XVIII век. Абсолютното болшинство хора винаги са изхождали от факта за съществуването на Бог (или богове). Но в дохристиянската епоха е съществувала представата, че Бог благославя праведника само в този земен живот, награждава го със земни блага и радости, със семейно щастие и човешко уважение. Но със смъртта човек загубва всичко. И от тази гледна точка, всичко, към което човек се е стремил, докато е бил жив, се оказва безсмислено. ,, … в гроба, където ще идеш, няма ни работа, ни мислене, ни знание, ни мъдрост“ (Екл. 9:10).
С извода, който следва от това, ще се съгласят и много съвременни хора: Благодари на Бога за всичко, което имаш, и не мисли за бъдещето! ,, И тъй, иди, яж радостно хляба си и пий с радостно сърце виното си, щом Бог има благоволение към твоите работи. Във всяко време да ти бъдат дрехите бели, и да има винаги елей на главата ти. През всички дни на суетния си живот наслаждавай се от живота заедно с жената, която обичаш, и която ти е дал Бог под слънцето за всички твои суетни дни; защото това е твой дял в живота и в твоите трудове, с които се трудиш под слънцето“ (Екл. 9:7–9).
Нито чисто земните, ни даже религиозните отговори на въпроса за смисъла на живота ,,не работят“, докато перспективата на този живот остава вечната смърт. Радостният и благополучен живот в кръга на семейството, домът – пълна чаша, крепкото здраве и самореализацията – всичко това е прекрасно и благословено от Бог, но придобива смисъл, единствено когато е умножено с вечността, а не със зануляващата всичко смърт.
Тезис 4.
Истинският смисъл в живота се появява тогава, когато изчезва страхът от смъртта.
На древния Израил му било известно, че някога в света ще се яви Месия-Спасител – Този, който ще избави верните Богу люде от робство и ще ги въведе в Царството на мира и любовта, където вече няма да има никакви причини за скръб. Но нито Еклисиаст, нито другите хора от Ветхозаветното откровение не смеели да се надяват на перспективата за вечен живот. Тази перспектива открива на хората само въплътилият се Бог, Господ Иисус Христос.
За тези, които вярват в Христа, животът никак не е случайност ( както е за атеистите или за будистите). Животът е дар! А дарът не е някаква прагматична постъпка, с която се отдава нещо, като в замяна се очаква ответна любезност. Това е, което се дава от изобилие, понеже дарителят е щедър и иска да се порадва на този, когото обича. Именно такъв е Бог в християнското разбиране. Той извиква на живот всеки от нас, за да сподели Своята радост и Своето блаженство, при това, не в течение на някакво време, а във Вечността. Защото Сам Бог е вечен. Друг въпрос е, че да се приеме такъв дар, съвсем не е просто. Необходимо е да поискаме да живеем във вечността с Бога и да извършим свободния си избор в полза на такъв живот. Защото Господ, сътворявайки човека, е създал същество, подобно на Себе Си: ,, И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори (Бит 1:27). А значи, го е създал освен всичко и свободно същество.
От Библията знаем как са се възползвали от свободата първите хора. Те се съблазнили от думите на сатана, който им се явил в образ на змия и им обещал, че откъсвайки плод от дървото за познаване на добро и зло – единственото, от което Господ им бил забранил да ядат, ще станат като Него богове ( срв. Битие 3:5). Тоест ще получат някакъв сурогат блаженство, без дори да се обърнат към Бога – да станат богове, но без Бога. Повярвали на падналия ангел и нарушили ясно дадената Божия заповед, Адам и Ева всъщност изявили своето недоверие и недостатъчна любов към Бога.
Господ е бил готов да им прости тази грешка, ако тя бе се оказала такава, а не съзнателно предателство. Той неколкократно предоставил възможност на Адам и жена му да принесат своето покаяние. ,,(Адаме), где си?“ – викал Господ към първия човек, когато той се скрил от Него между дърветата (срв.Бит. 3:8, 9). Този въпрос на всевиждащия Бог, който прекрасно знаел къде е Адам, светите отци обясняват като предложение към Адам да погледне в себе си, да осъзнае и признае, че е съгрешил, което той не направил. ,,… Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти забраних да ядеш? “(Бит. 3:11) — на тези въпроси Адам е можел да отговори честно и да помоли за прошка за непослушанието си, но предпочел да обвини за всичко жена си, а косвено и Самия Бог, Който му я е дал. Ева, на свой ред, хвърлила вината върху змията, която я прелъстила(срв. Бит. 3:13)…
Покаянието така и не се случило, и това, което можело да бъде само грешка, вече се превърнало в съзнателно отстъпление от Бога. В резултат, не само първите хора, но и целият свят бива постигнат от катастрофа, която християните наричат грехопадение. Плътското, материалното надмогнало над духовното и човекът станал смъртен, а природата – някога естествената нему среда на обитаване, сега се превърнала във ,,външен свят“ – жесток, опасен и непредсказуем.
Състоянието, в което се оказал падналият човек, превъзходно е описано от свети апостол Павел: „Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша“ (Римл. 7:18–19). Заради това, всъщност, не действат всички тези приземни цели и смисли, които се опитваме да намерим в своя живот. Загубвайки непосредствената връзка с Бога, ние дотолкова сме опустошили, оголили своя живот, че сега са ни необходими някакви външни ,,цели“ и ,,смисли“, и ,,оправдания“, за да обясним на самите себе си, какво всъщност правим и заради какво сме на тази земя. Но всички тези ,,цели“, ,,смисли“ обясняват толкова живота ни, колкото препасаните листа са успели да покрият някога голотата на съгрешилите хора.
Разбира се, ние се стремим към добро: да възпитаме децата си, да вдигнем къща, да усъвършенстваме професионалните си качества или да обогатим ума си с мъдростта, натрупана от човечеството през многото векове. Но често действаме неправилно и извършваме куп глупости. А то е, защото всички тези измислени земни ,,смисли“ засенчват главния смисъл на нашия живот. Този, който ни е даден от Самия Подател на живота- нашия Творец, и който само ни остава свободно да приемем. Или пък също толкова свободно да отхвърлим, както историята с Адам и Ева ни напомня, че със свободата може и да се злоупотреби…
Тезис 5.
Смисълът на живота за християнина е движението към Бога и съединяването с Него.
Християните са убедени, че отговорът на въпроса за смисъла на живота е даден от Господ Иисус Христос, Синът Божий, Който преди две хиляди години се яви в човешка плът. Той Сам казва: ,, Аз съм пътят и истината, и животът“ (Иоан 14:6). Той Самият е живот и без съединяване с Него, ние сме като един компютър, изключен от електрическата мрежа. Известно време той може да работи, ако батерията му е заредена, но не задълго. И нашата задача е бързо, докато все още е останал някакъв ,,заряд в батерията“ на нашия живот, отново да се включим в неизчерпаемия Източник на истинския непресъхващ, вечен живот. В това християните намират смисъла на земния временен живот.
Предметът на разговора може да ни се стори чиста абстракция, (защото как точно да се включим в Източника на истинския живот?), но Сам Бог е направил всичко, за да стане за нас тази задача постижима и практически осъществима. В определен момент от човешката история Той дойде в нашия свят, роди се като човека Иисус; целият Си човешки живот, пълен с трудности и лишения посвети на грижата за хората, които лекуваше, хранеше, учеше, възкресяваше. В крайна сметка върхушката на иудейското общество – първосвещениците и книжниците, от завист Го осъди на умъртвяване чрез разпъване на Кръста. Но на третия ден след смъртта, Христос възкръсна и създаде на основата на обществото от Своите ученици Църквата – събранието на верните Нему люде, които, изпълнявайки Неговите заповеди и участвайки в Тайнствата, ядейки в Тайнството Евхаристия Неговите Плът и Кръв под вида на хляб и вино, стават свързани с Него с още по- крепки и силни връзки, отколкото дори кръвните, сродяващи човек с Адам и Ева. Благодарение на тази връзка с Христос, членовете на Църквата – християните, се оказват съединени със Самия Бог и в тях се заражда вечният живот – прекрасен и блажен!
Всичко това Сам Христос изразява с кратката и изчерпателна фраза: ,, Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие“ (Иоан 10:10).
Това не означава, че християните са престанали да боледуват, да стареят и умират, тъй като макар сродили се с Христос, те не престават по плът да бъдат потомци на Адам, а значи и подобно на всички хора, са онаследили от него падналата човешка природа, влечаща към разрушение и смърт. Едновременно с това, за човека, съединен с Христос, смъртта вече не е край на всичко, а само преход във Вечния живот, раждане за живот с Бога. И най-интересното е, че небесният живот започва още тук, на земята. ,,Правда, мир и радост в Светаго Духа“ – това, което апостол Павел определя като отличителни признаци на Царството Божие (Римл. 14:17), може човек да усети вътре в себе си още в този живот. И чудесата, за които така често се разказва в житията на светиите, не са нищо друго, освен проблясъците на този Вечен живот, живот в изобилие в нашата оскъдняла реалност.
Тезис 6.
Да се съединиш с Бога, не означава да се разтвориш в Него. Това значи да намериш истинския себе си.
За съединение или сливане с Бога говорят и последователите на ред източни религии – например, индуизмът. Като правило те имат предвид, че личността на човека е призвана в крайна сметка да се разтвори в Бога като капка вода в океана. Оттогава, откакто човешкото ,,Аз“ се е съединило с Абсолюта, за никакво ,,Аз“ не можа да се говори – уверени са последователите на тези учения: индивидуалността изчезва, остава само Божественото ,,Свръх-Аз“, превъзхождащо всяка индивидуалност…
Но християните имат предвид съвсем друго. Съединявайки се с Бога, човекът остава самият той – съхранява собствената си възможност да чувства, да мисли, да общува, да чува, да вижда. ,,Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго ще Го видят“ – пророчествал за предстоящата среща с Бог още ветхозаветният праведник Иов (Иов 19:27). Съединявайки се с Господа, човек съхранява и възможността да се радва, което би било наистина невъзможно, ако нашето ,,Аз“ бе се разтворило в някакъв Абсолют. За радостта на пребиваването в Бога говори целият Нов Завет. Апостол Павел, например, свидетелства, че това е такова блаженство, което не би могло да се изрази с никакви човешки слова: ,,око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“(1 Кор 2:9). Дори Сам Христос описва блаженството на съпричастност с Бога не буквално, а чрез притчи, метафори, образи – в частност с образа на сватбения пир или Небесното Царство.
Съединявайки се с Бога, човек не само не изчезва, а напротив, още повече става самия себе си, придобива същинския си облик. В книга Откровение на свети Иоан Богослов четем следните думи: ,, Който има ухо, нека чуе, що Духът говори на църквите: на оногова, който побеждава, ще дам да яде от съкровената мана, и ще му дам бяло камъче, и на камъчето написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го получава“(Откр 2:17). Това име на бяло камъче, според най-срещаното тълкувание, означава дълбоката същност на човека, неговото реално ,,Аз“, тази истинска негова индивидуалност, която е знайна само на Бог и ще се прояви най-ясно в Царството Божие.
Като че ли на това противоречи апостол Павел, пишейки: ,, Чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:19–20). Не става ли тук дума точно за загубата на индивидуалност на апостола? Не! Свети Теофан Затворник (1815–1894) тълкува, че иначе авторът на посланията не би могъл да каже за себе си ,,аз“. Това е един алегоричен израз, който означава: ,, Аз се привързах към Него (Христос), вкорених се като дива маслина и Той ме изпълни със Своя живот. Той действа в мен, направлявайки всичко за слава Божия и за моето, и на другите спасение“. ,,И това не е, за да изчезне личността – продължава по-нататък св.Теофан Затворник, но така душата съзнателно и свободно предава себе си на вседействието Христово… С вяра Христос се вселява в сърцето ( срв. Еф 3:17), и се изпълнява това, което Той е обещал: вие пребъдвате в Мене и Аз във вас (срв. Иоан 15:4).
Съединяващият се с Бога човек не изчезва и не се ,,разтваря“, а се обожава – в това са единодушни светите отци на християнската Църква! Обожените люде стават богове с малка буква ,,б“. Да подчертаем това: те не са като богове ( помните ли тази дяволска съблазън?), а истински богове- но не по изначалната си природа на своето същество като Самия Бог, а по силата на благодатното Божие въздействие върху тях! Техните тела, например, престават да бъдат зависими от външните ограничения на този свят: те могат да не страдат от недостиг на храна и сън, студ и жар; могат да преодоляват ограничения, свързани с времето и пространството. Нали помните как възкръсналият Господ Иисус Христос, преминаваше през заключени двери и можеше едновременно да се появи на няколко души на различни места? Как по подобен начин и света Мария Египетска, четиридесет и седем години принасяща Богу покаяние в пустинята заради греховете си от младостта, можела да преживява с по къшей хляб на ден, да минава през Йордан и за един миг да преодолява път, който се извървява за няколко дни.
За да се избегне недоумението, ще подчертая още веднъж: всичко това не отменя смъртността на човека. Същата Мария Египетска, ходеща по водата като по суша, все пак е умряла. Но смъртта на такъв човек, още приживе встъпил в Царството Небесно, се превръща в тържество на Вечния живот! Човек преминава от временната земна реалност във Вечността, съединява се с Бога завинаги.
Обóженият човек може да участва и в живота на други хора ( иначе защо ще се молим на светиите?). Светостта приобщава човека към Божествената светлина – обяснява свети Иоан Кронщадски (1829–1909); в лъчите на тази светлина човек вижда и чува неща, които се случват далеко от него и може лесно да ,,достигне“ до друг човек, да му се притече на помощ.
Един от ранните християнски богослови, светителят Атанасий Александрийски (ǂ373) казвал, че обóжението е осиновление от Бога, но не по природа, а по благодат. Този, който се е научил да вижда в Бога свой Отец, Му става роден син или дъщеря, а значи и сам става бог. Това е разбираемо от простата аналогия: човек ражда човешки деца, а не примерно някакво животинче. И това, че човекът обективно не се явява Бог, а друго биологическо същество, не е пречка за Бога. Осиновявайки човека, Господ го прави не Себе Си, а равен на Себе Си.
Такъв е замайващо високият смисъл на живота на човека съгласно християнското учение.
Тезис 7.
Да се съединиш с Бога, значи да преодолееш ненормалността и ограничеността на земното битие и да станеш истински щастлив.
Всички наши човешки отговори на въпроса за смисъла на живота в крайна сметка не са нищо друго, освен опит да се докоснем до щастието. Но земното щастие е мимолетно, то е винаги или в миналото, или в бъдещето. Много рядко човек казва: ,,Ето сега съм щастлив!“. И не е учудващо, че той си е определил ,,смисъл“ на живота, който в действителност не е никакъв смисъл, а само сурогат.
А блаженството, към което се стремят християните, то принадлежи на Вечността! И целта, на достигането на която християните посвещават своето земно съществуване, е да съучастват във Вечния Живот, който е Сам Бог. А затова е нужно да видим и разпознаем кълновете на този Живот още тук, на земята, и да поискаме да се приобщим, да се вкореним в тези кълнове. Именно заради това на земята съществува Църквата.
От Евангелието знаем, че Господ Иисус Христос възкръсна и четиридесет дни се явяваше на учениците си, а после се възнесе при Бог Отец и оттогава не пребивава в нашия свят във видим за нас образ. Би ни било много сложно да съдим за това, доколко плодотворни са нашите опити да влезем в общение с Бога, ако Господ не бе основал Църквата – това видимо съобщество на хора, стремящи се към живот с и в Него и предприемащи за това напълно практически стъпки. Четенето на Свещеното Писание ( именно в Църквата създадено и познато като такова) и творенията на светите отци, молитвата, участието в светите Тайнства и богослужения – всичко това прави духовния живот на човека ( телом и духом) напълно реален и осезаем, а не някакъв ефимерен, разплут и лишен от всякаква достоверност.
Присъединявайки се към Църквата, която апостол Павел нарича тяло Христово, и пристъпвайки към църковните Тайнства, човек придобива опита на съединяването с Бога, вкусва от пребиваването със своя Небесен Отец и получава възможността да преодолее ненормалността на своето земно съществуване и да започне да живее пълноценно.
Така че, от една страна смисълът на живота, изначално вложен от Бога в човека, опитите му да го изяви самостоятелно, действително не водят до целта. Но от друга страна, този смисъл за човека съвсем не е външен, натрапен отстрани или ,,спуснат отгоре“. Този смисъл живее вътре в самия човек, който (да не забравяме) е създаден по образ Божий. Ненапразно един от ранните учители на християнската Църква Тертулиан (втората половина на II — първата половина на III в.) казва, че ,,всяка душа по природа е християнка“.
А ето как се е произнесъл за това един от най-авторитетните богослови на християнската Църква блажени Августин (354–430г): ,, Ти, Боже, си ни създал със стремеж към Тебе, и нашето сърце е неспокойно, докато не се успокои в Тебе!“ . По-красноречиво не би могло да се изрече!
В никакви лъжовни смисли не би могло да намери удовлетворение нашето сърце, само ще тъгува по щастието дотогава, докато не срещне своя Творец!
Превод от руски език: Валя Марчелова