Йеродякон Илиодор
На 26 октомври се представи пред Господа йеродякон Илиодор (Гайриянц) от руския манастир Оптина пустиня. Кой не помни гръмкия му напев?: „Радвай се, блага Вратарнице, отваряща райските врати на верните!”– Стоейки до него се разпяваха дори и най-бездарните. И още дълго след акатистите, отслужвани от него, душата на всеки пееше и ликуваше. Той беше апостол на радостното, звънкото благовестие на онова най-главното човешко щастие – да бъдеш с Бога, под Покрова на Пресветата Богородица. И ето, че в деня на Иверската икона на Божията Майка- Вратарница, Тя го пусна в райската обител. А четиридесетте дни от упокоението му се паднаха на Въведение Богородично – престолния празник на манастира. Отец Илиодор ни завеща: „Всички и на всяка цена трябва да използват времето, което Господ отпуска на всеки човек – 24 часа в денонощието, в това число и за почивка!“.
Да си спомним за отец Илиодор с този разговор на чашка чай, записан някога от Олга Орлова
Кога на човек му е хубаво?
Често човек дълго търси себе си. Така и аз бродих по живота до четиридесетте – ту тук ще свърна, ту там… А после Господ ме доведе в лаврата. И аз всичко разбрах и си казах: давай напред! Така приех монашество. Останах там, в обителта. Започнах да се моля, както е редно. И ето, че започнаха да ми се откриват тайните и премъдростите на нашето битие, на отношенията ни с Бога. Целият ни живот е в Божиите ръце. Да оправим отношенията си с Бога – това е и всичко, което ни е нужно. Всичко останало ще ни се прибави (както е казано при Мат. 6, 33).
Над умните са разумните, над разумните – мъдрите, над мъдрите – премъдрите, а над премъдрите е светата простота. Но това вече е висш пилотаж. При Бога всъщност всичко е просто. „Където е просто, там ангелите са сто, където се мъдрува – няма нито един”, – както казваше нашият Оптински старец Амвросий. Ние хората сами усложняваме всичко. „Бог не създава кръста за човека. Колкото и тежък да е кръстът, който носи в живота си някой, все пак дървото, от което е направен, винаги пораства върху почвата на неговото сърце”, така наставляваяше отец Амвросий и показвайки сърцето си добавяше: „дърво, посадено при потоци води, а водите там кипят”, – водите, т.е. страстите. Оттам са и всичките ни беди.
Целият ни живот е в Божиите ръце. Да оправим отношенията си с Бога – това е и всичко, което ни е нужно.
А какво е светостта? Външно тези хора са скромни, прости, добри, достъпни, непосредствени, доброжелателни, незлобливи. Ако човек на никого не се озлобява, считай, че този човек е свят. Ако никого не съди, не осъжда. „Да живеем без да тъгуваме, никого да не осъждаме, никому да не досаждаме и на всички почит да отдаваме!” – кой не знае тези думи на отец Амвросий? Не търси за себе си нито чест, нито слава. Сам бъди снизходителен, внимателен към всички. Обичай всички… Просто започни да постъпваш така, и ще имаш вече мир в душата си. Ако в теб няма любов, започни да вършиш дела на любовта, макар и без любов, а Бог, виждайки твоето желание и страдание, ще даде любов на сърцето ти, – както наставляват оптинските старци.
Та кога му е хубаво на човек? Не когато го обичат, а когато той сам обича. Тогава всичко му е наред: и времето – прекрасно, и хората наоколо – всичките такива забележителни… А когато човек не обича, нищо не му е наред, всичко му е тежко, непосилно… Господ затова ни е дал заповедта „Обичайте се един другиго” (Йоан. 13, 34).
Без любов нищо няма смисъл
Казват: светът ще загине, когато престане любовта. Защо ще се разруши светът? Защото без любов нищо няма смисъл. И като няма любов, могат да започнат много бедствия, за да събудят поне малко чувствителността на хората. Всичко е по волята на Бога. Имало е пророчества, и когато хората са се покайвали, Господ е променял решението си. Ако се бяха намерили в Содом и Гомор 10 праведника, поне по пет на всеки град, които да се покаят, Бог не би унищожил тези градове (Бит.18, 32)!
Всеки от нас на всяка цена трябва да използва това време, което му е отпуснато от Бога, а именно: 24 часа в денонощието! Точно толкова се дава и на Патриарха, и на всеки друг. Ето и ти, както се разпоредиш, така и ще бъде. Както казва народът: всеки човек е строител на своето щастие и нещастие. Нужно е не обстоятелствата да ръководят човека, а човек да ръководи обстоятелствата. А то се почва: навикът ми е втора природа, жена ми е такава-онакава… Всичко това са оправдания.
Човек има три основни задължения: ако е семеен – семейството. После работата – мъжът не трябва да стои без работа, жената има своите грижи: децата, дома. И третото е Църквата. Разбира се Църквата трябва да е приоритет. Когато Бог е на първо място – всичко останало си е на своето място. Но трябва и човек да е узрял за това. Защото при много хора и семейството отпада от полезрението… „Ето, той все работи, работи, и ние не го виждаме вкъщи”, – отвсякъде това се чува. И на кому тогава е нужен такъв живот?
Господ е заповядал и осветил не само шест дни за труд, но и седми – за отдих
Трябва да почиваме, защото Господ е заповядал и с примера Си е осветил не само шест дена за труд, но и седми – за отдих (Свети Николай Сръбски хубаво е написал за това). Трябва да изпълняваме заповедите. Но и отдихът не е самоцел, както си мислят някои. Сега има много изхвърляния: или трудохолизъм, или прахосване на живота… това всичкото е заради липсата на смисъл. Защото, ако в живота няма любов, той наистина е безсмислен.
Какво да се иска от невъцърковените? Те не разбират смисъла на живота. Но когато християните се отдръпват от Църквата – това наистина е беда. „А оня слуга, който е знаял волята на господаря си, и не е бил готов, и не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много” (Лука 12, 47). И как ли само не се оправдават: „Ами, ние не можехме тогава, а че сме закъсняли сега, това е нищо работа… Господ ще прости”. А после идват и болести, и скърби.
Да живеем, за да се подготвим за вечността
„В скърбите ще се помолиш на Бога и ще отстъпят, а болестите и с пръчка не можеш ги прогони” – казваше преподобният Амвросий. Изцелението често се дава за укрепване във вярата. Познавам една Надежда от Финландия. Разболя се от саркома. Дадоха й месец-два до края. Тя продаде всичко, което имаше и тръгна по светите места. Молеше се пред мощи, целуваше светини, чудотворни образи, започна да води християнски живот, да помага на другите, да се изповядва, причастява, направи маслосвет. А след маслосвета не се ленеше да се помазва ежедневно, както и с елей от чудотворни икони и мощи. Пиеше светена вода, не започваше деня си без нафора, потапяше се в аязмени води. Стана вярващ човек. Не й беше вече до скептицизъм: един вид, за какво ми е всичко това.., а лекарите не можеха да повярват:
– Къде се лекувате?
– Имам светено масълце, светена вода, просфорки… – точно така им отговаряше.
– Така ли?! Ами-и-и… – споглеждаха се лекарите.
И тя поживя още 12 години! Тези отпуснати й години й бяха достатъчни да се подготви за вечността. Тя си отиде много просто и леко от този свят. Да се спасиш, както казва преподобни Амвросий, не е трудно, но е премъдро. По-лошо е когато болести се изпращат на вече вярващите християни…
Нима Бог няма да ни спре?
Какво ли не ще свърши човек в живота си. Но да се обърне към Бога –такива да ги нямаме! И всичко това е заради гордостта! Как така?! Така комунистическата власт е извратила човека. А когато такива безбожници и сега се промъкнат във властта – Боже, опази!
Ето чуйте Зюганов: това ще ви дам, онова ще ви осигуря… А кой си ти всъщност? Ти, какво, природните ресурси ли си създал? Ние вече знаем, минали сме през това какво и как умеете да обещавате: светло бъдеще и прочие. Така ни дадохте, че до сега още хълцаме. Утре ще изнесат всеки един такъв обещаващ напред с краката, ето ги и всичките обещани и раздадени дарове. Светът е виждал такива: и Хитлер, и Сталин, и Ленин… и никой от тях не е тук.
А Бог е тук, имало Го е и ще Го има! – ето я цялата аксиома. Той е Единственият Вседържител.
А властта разваля човека. Човекът е слаб. Трябва да взимаме пример от оптинските старци: какви кротки са били винаги. И силните на този свят са ги слушали, а самите старци оставали смирени. А комунистите обявиха оптинските старци за „врагове на народа”. А кой се оказа враг в крайна сметка?
Както и да ни върти, докато не осъдим всичкото зло, което е вилняло в страната през XX век, всичките тези престъпления на комунягите пред народа, докато не снемем всичките тези идоли от пиедесталите в страната, не махнем имената на палачите-терористи от наименованията на улиците, площадите, библиотеките и прочие, – за какво възраждане да говорим? Накъде отиваме? Нима Бог няма да ни спре? Та така не може да продължава още дълго. Такова е било вече преди революцията. От нейното наследство още не сме се оправили…
По Божията земя ходят хората, дишат Божия въздух, топлят се от Божието слънце… А прославят онзи идол? На трупа в Мавзолея се покланят, венци полагат?! „Ето пенсия имам…” Каква пенсия, ако този ваш кумир е избил милиони хора? Каква пенсия, полята с кръвта им?
Започват да защитават тази идеология. „Ти поне знаеш ли какво е комунизъм в действие?”- питам един добре облечен и охранен господин. „Светло бъдеще” – ми отговаря. И не го е срам.
А ние с мир подхождаме. Не вярва човек в Бога – добре. Не му е дадено. Какво да го правиш? Питаш комуниста: „Не вярваш ли в Бога?”- „Не вярвам”. – „Ти комунист ли си?”- „Да. Комунист съм.”- „Дай Боже 1000 години да живееш. А пък аз вярвам.”
А те? ,,Аз не вярвам – и от теб ще избия вярата. Ако вярваш, нашият Феликс Едмундович ще те разстреля. Ти си враг на народа”.
„Добре, – спомням си как питах комунистите,- вярвате ли?”- „Не вярваме. Имаме си свои идеали.”- „Да-да, разбира се. Вярата е свободен избор на човека. А трябва ли да караме децата да вярват в Бога?”- „Не.”-„И възрастните?”-„Не, разбира се.”- „А да ги караме да не вярват, може ли?” Гледам ги, изчервяват се. И си мисля „Ах, какъв си ти, значи Бог Го няма, а теб те има?” Безполезно е да се говори с тях.
Да обичаш всички и всеки
Ние, християните, винаги трябва да оставаме непоколебими по образа на Христа. Каквото и да са правили с Господа, както и да са Го предавали, както и да са издевателствали над Него, Той продължавал да обича всички и всеки. А виновните ще понесат наказанието си. Те наказват сами себе си. А ние не бива да отговаряме на злото със зло. Даже повече, призвани сме да жалим тези нещастници. Та те не са достигнали главното. Всички новомъченици, с които са се гаврили и които са разстрелвали, са се молили за палачите си: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят”. (Лк. 23, 34).
Даже Цар Николай молел: предайте да не отмъщават на никого заради мен… „Той прости на всички и за всички се моли да не отмъщават за себе си и да помнят, че онова зло, което сега е в света, ще бъде още по-силно, но че не злото ще победи, а само любовта…”- това е предавала великата княгиня Олга… Ето това е висота! А цялата тази злоба, ненавист – всичко това, разбира се е болест. Ако човек отрича Бога, не вижда слънцето, не се любува на красотата на небето, на природата, не изпитва родство, нежност по отношение на чуждите, особено пък на децата… комунистите оставяли и децата без родители, или изгонвали всички навън на минусови температури, или ги откарвали в Сибир без вещи, без храна. Жени с младенци на ръце, стари хора оставяли някъде насред пустошта… Ако човек няма поне състрадание, то какъв човек е той? По-лош и от скот.
Ако човек няма поне състрадание, то какъв човек е той?
Все пак и хищниците умеят да състрадават. Колко такива случаи са известни, когато даже вълчиците отглеждат малкото на някое друго животно, спасяват, облизват, хранят със своето мляко. Какво да кажеш за онези, за които законите на всичко насъщно са недействителни? Тези хора са мъртви още приживе. Такива можеш само да ги съжалиш. Светиите, старците се молели за тях.
Великата княгиня Елизавета Фьодоровна ходела, превързвала, намирала страдащите, за да ги спасява… Коя от светските девойки или от издигналите се в кариерата модерни дами е способна на такова? Дължината на миглите, дължината на ноктите… Макар, разбира се, и днес да има подвижнички в същата тази болница на Свети Алексий. Има кръстоносици.
Безнадежните и готовите ги взимат
Помните ли как преподобни Макарий изпратил ученика си да върви напред? Онзи срещнал жреца, одумал го едно хубаво, езичникът пък добре набил многознаещия неофит. А после дошъл старецът и съжалил заблудилия се… приветствал го, нарекъл го трудолюбив, а онзи се умилил. Признал си, че току що е набил един човек, който го нарекъл „демон”… тогава свети Макарий видял ученика си…
И все пак всички сме хора, – творения Божии. Ако Господ удължава още нечий живот, значи за този човек не е приключила възможността за спасение. Всички безнадеждни или вече готови (ако нямат тук някакво особено поръчение) ги вземат оттук. Целият ни живот е в ръцете на Бога.
Ако Господ удължава още нечий живот, значи за този човек не е приключила възможността за спасение
Всички ние сме хора. Така и трябва по човешки да се отнасяме един към друг. Това е принципът на съвместното ни съществуване. Поне така да строим обществото си. Да не лъжем, да не крадем, да не се убиваме един друг – та това е общочовешка етика. И Господ е изложил всичко толкова просто: каквото не желаеш на себе си, не го прави и на другия – това е всичко (срв.Мт. 7, 12). Да обичаш всички – това вече е за съвършените.
Но ние, християните, сме призвани към съвършенство (срв. Мт. 5, 48). Ние сме „светлината на света” (Мт. 5, 14). Както слънчицето свети за всички, без да се интересува, добър или лош е той, така и ние трябва да се стремим на всички да правим добро. Да се молим с иноверци не можем: това е престъпление срещу вярата, но да правим добро на всички – и можем, и сме длъжни: и на мюсюлманите, и на католиците, и на юдеите, и на атеистите, и на комунистите. Да се отнасяме към всички просто по човешки.
Раждането във вечността и първият вик на душата
Когато всеки от нас попадне на онзи свят, там първият въпрос ще бъде: ти на земята беше ли човек? „Първата заповед – бъди човек!”. По нея най-много ще ни питат, така ми се струва. Когато душата попада във вечността, тя вижда Твореца и първото, което се откъсва от нея е: „Господи, помилуй!” Вярвал ли си там, докато си бил жив, не си ли вярвал, просто наддаваш вик към Христа… Когато се ражда дете, то самопроизволно наддава вик! Така също и душата, та тя е християнка!
И ето тя вика, наддава вопъл: „Господи, помилуй!” А в отговор – всичко това е изложено в Евангелието: а ти милвал ли си другите? Напоил ли си, нахранил ли си, приютил ли си, посетил ли си, помогнал ли си в беда? Даже ако си самарянин, – вярваш там някак си, неправилно, – но това си могъл да го направиш, нали?
Така и по време на Великата Отечествена война, например, мюсюлманин, рискувайки себе си, изважда от боя приятелите си един по един, тръгва за следващия и сам умира. Той какво, не умря ли заради другия? Не изпълни заповедта ли? А ако ти си православен, и ти е било нужно в някаква извънредна ситуация да чакаш благословение… кой от вас се е оказал християнин?
Господ ще иска от нас на първо място ЧО-ВЕЧ-НОСТ. На второ място ще бъде въпросът за вярата. Той също ще бъде поставен. Но на първо място ще е човечността. Защо? Защото ние сме човеци.
Ето, вижте, идва куче и ръмжи: „Ррррр” – „Стой”. Хапва си, не изяжда всичко и си тръгва. А после идва друго куче, също хапва, но не повече от това, което може да изяде: хапне, колкото има нужда и отминава. Това е при кучетата. А човекът, който знае, че има, той не е гладен: той и за днес има, и за утре, и за десетилетия напред… Но все граби, все взема, все трупа под себе си. Всичко това е написано в Евангелието: „безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?” (Лк. 12, 20).
Даже в живота на един човек стават всякакви катаклизми: сега си на гребена на вълната, а в следващия момент какво става? А, ти, за другите помисли ли когато имаше всичко? Днес е затишие, а утре – буря…
Приказки ли не четат хората? Не познават историята ли?
Трябва да се върнем към традиционния ред. Когато в семейството има ред, не е нужно и съкровище. Жената трябва да си бъде на мястото. По колко деца са раждали по-рано? Имали са смирение. А болшевиките с тяхната еманципация развратиха жените. И се започна: „Не искам да бъда проста селянка, искам да бъда царица…”-„Не искам да бъда царица, искам да бъда владетелка на морето”. Все изпращат мъжете си златни рибки да им ловят.
Ето, жената се спасява чрез чадородието (срв. 1 Тим. 2, 15). И къде ги тези чада?
Всичко това са звената на една и съща верига: безбожието води до измиране. Кой пръв в историята на човечеството легализира абортите? Ленин в нашата страна. Нацията сега измира, а нему въздават почести?
Всичко това е от онези същите следреволюционни години: „долу срама” и всичко такова. Бог няма, прави каквото си искаш. Жени се за тази, не ти харесва вече- за онази, а там и трета вече се задава… Еднополови извращения! Нали е свобода, всичко може.
Приказки ли не са чели? История ли не знаят? Ако не им е до Евангелие, то поне нещо трябва да знаят. Стихотворения някакви. Някаква представа за доброто и злото все трябва да имат. Това е както, когато отиваш при затворниците, а те: „Не са ни учили на никакви заповеди… Не сме ходили на Църква”- „И сега какво?”-питам „Трябваше да крадеш ли? Да убиваш? За какво си вътре?” Гледат… разговорът потръгна, не клинчат: „За престъпления”-казват. „И защо ги извърши? Защото нямаше Евангелие ли?” Мълчат, мигат. „Ти човек ли си или какво? Нали имаш съвест?” Кима.
„При нас всичко е прекрасно! Слава Богу! А при вас в света как е?…“
Безбожната идеология, разбира се, поражда престъпност, – тук няма какво да се говори. Убиха Царя, а той е глава на народа. Разориха Църквата, а тя е душата на народа. Отрязаха главата, душата вън – ето защо и тялото смърди. Такива работи. Затова ми е смешно когато питат: „Защо оставихте света и отидохте в манастир?”А какво съм оставил там, си мисля аз? Тъга и печал. Без сълзи не можеш да гледаш нещата. „Саша, Вася, яко. Ко стаа?”- „А, нищо. А при теб?” – „И при мен нищо.”- „Айде, чао!”- „Чао!”- „Ало, Маша. Ко праиш?” – „”Нищо.”- „И аз така”- „Ми, айде тогава.”-„Айде.” И така по сто пъти. Кино, вино, домино! Тъга и печал… Аз наричам всички, които са в света, „мъченици”.
Като дойдеш в манастира, всичко ти е наред. „Отче, как е при вас?”- „При нас всичко е прекрасно! Слава Богу! А при вас в света как е?” – „Ние дойдохме при вас в Оптина само за два дни. Тръгваме вече. Трябва да си събираме бързичко багажа. Трябва да побързаме. Колко е хубаво тук при вас, в Оптина! Колко е хубаво… ” – „Оставайте!”. – „Не, не. Бързаме. Имаме работа.” Знам ги аз вашите работи! Тръгвате си: работа, работа, а после се връщате с очи-палачинки: ето ти ра-бо-та.. – не дай, Боже!
Дай, Боже, покаяние!
Превод от руски език: Йоанна Калешева