Автор: Виктор Морщиков
Именно така, през сълзи, изповяда Иисус като Господ бащата на нещастния син, ,,хванат от ням дух“. Изповяда го веднага, щом чу от Него за силата, която обладава всяка (голяма, а и дори малка), но ИСТИННА вяра в Него: ,, ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия“ (Марк 9:23).
И вярата на измъчения баща се оказа истинска – Господ освободи сина му от немия дух и това стана по вярата му! Такава истинска беше вярата и у хората, които бяха донесли разслабления, както и у разкаялата се блудница, и у кръвоточивата – всички те получиха заради нея милостта на прощаване на греховете и на изцеление от болестите.
И тук възниква много важен въпрос: Защо с нас нищо подобно не се случва? Къде е проблемът – във ВЕЛИЧИНАТА на нашата вяра или в нейната ИСТИННОСТ?
Ще ни помогне отговорът, който Сам Господ дава на учениците си, озадачени от същия този въпрос. Когато Го попитаха: ,, защо не можахме ние да го изгоним?“ Господ им отговори: ,, поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно“ (Матей 17:20). Значи, ако можем поне малко да повярваме, поне колкото синапово зърно, то и това ще е достатъчно по нашата вяра да се извършат различни богоугодни чудеса. Но, както и тогава учениците Му, и ние днес- поради неверието ни, не можем да се ползваме от милостта на Господа и Неговата сила!
И ето тук ни обхваща главното нерaзбиране! Как така, нали ЗНАЕМ, че ВЯРВАМЕ в Господа?! Истина е, че не изпълняваме Неговите заповеди, от което постоянно произлизат и се множат нашите грехове. От това са и породени Неговите скръбни слова към нас: ,, И защо Ме зовете: Господи, Господи! а не вършите, каквото казвам? (Лука 6:46). Наистина е така – НЕ ВЪРШИМ! Но това сме ние – с нашите слабости и немощи! Затова и постоянно ходим в храма и изповядваме греховете си. Иначе строго съблюдаваме всички норми, правила, предписани ни от Църквата и изведнъж се оказва – поради нашето НЕВЕРИЕ!?
В това е и работата – В КАКВОТО ВЯРВАМЕ, ТОВА И СЪБЛЮДАВАМЕ! За нас, болните от страсти, Господните заповеди за любов не са ни ВЪТРЕШНО потребни. Ние сме изпълнени не с любов, а със себелюбие и заради това заповедите за любов са малко убедителни за нас и ги приемаме само като безусловна част от нашата вяра в Господ. И тогава заплахата от ,,НЕМИЛОСТТА“ Божия и неизбежното ,,НАКАЗАНИЕ“ за нашето немилосърдие, става за нас много убедителна! И молитвите за ,,умилостивяване“ на Господ вече стават наша ВЪТРЕШНА потребност! И да изпълняваме такова служение на Господ вече не ни пречат никакви наши немощи и слабости…
Какво се получава? Истински да се вярва в Господ = да се изпълняват Неговите заповеди! Колкото ги ИЗПЪЛНЯВАМЕ = толкова и ВЯРВАМЕ в Него! И тук се появява нашето постоянно надеждно оправдание: вярваме, но не изпълняваме Неговите заповеди заради нашите немощи и слабости! Това е главният аргумент на искреното ни заблуждение за нашата вяра…
И тук е време да си зададем най-важния за нас въпрос – в Какъв точно Бог ВЯРВАМЕ? Да, несъмнено вярваме в Него, но Кой е Той?..
За това, какъв точно си Го представяме нашия Господ, можем да съдим по служението ни Нему, за чието изпълнение не ни пречат нашите немощи и слабости. Това се разкрива от нашето душевно намерение, с което изпълняваме служението си Господу.
Съдейки по него, ние вярваме в Господ, Който е СТРАШЕН, макар и справедлив, Който по нашите многобройни и упорити молитви и заради добросъвестното ни изпълнение на църковните правила се СМИЛЯВА над нас, грешните, които не принасяме истинско покаяние и НЕ ЖЕЛАЕМ истински да се променим чрез любовта. Тоест, Той за нас е една Сила, която ще се смили, ще ни прости и някак си ще ни спаси – такива, каквито сме си… Ако вярваме така – макар и искрено, но вярата ни не е ИСТИНСКА!
Подобна е била вярата във ветхозаветната еврейска църква, където цялото служение е било подчинено само на една цел – ,,УМИЛОСТОВЯВАНЕ“ на Бога. Въпросът за личностното покаяние и изменение не е стоял пред евреите. Осъзнато или не, но такава вяра като на Каин, прехвърля вината за неразкаяността за греховете от човека на Бога и на Неговото ,,НЕМИЛОСЪРДИЕ“. И на човек му остава само да УМОЛЯВА Бога и да ИЗИСКВА от Него решение за всички свои насъщни проблеми. Зад нелепостта и безсмислеността на такава вяра веднага могат да се открият страстите на човека. Независимо от цялата искреност, ТАКАВА вяра няма нищо общо с учението на Господа…
Господ е Любов! Той е Истината, пребиваваща в Любов. А истинската любов изобщо не познава страстите, не се гневи, не мъсти, не наказва… може само да спасява и помага, да изобличава злото, да върши добро и да го защитава. Той, Който е Любов, НЕ МОЖЕ ДА НЕ ВЪРШИ ДОБРО, защото милосърдието и благостта са начин на съществуване на любовта! В Своите милости, Той никога не дели хората на зли и добри, но ,, оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Матей 5:45). Изборът да бъдем добри или зли винаги е оставен на нас, самите. И вярвайки не в СТРАШНАТА сила, а само в НЕПОБЕДИМАТА любов, която винаги изхожда от Господа и която ние с радост усещаме в себе си, само така ИСТИНСКИ вярваме в Него!
Единствено разбирайки по този начин Господа, ние започваме да изпитваме истинска вяра в Неговите заповеди за любов и потребността от изпълнението им, да изпитваме истинска благодарност към Господ и духовна жажда за нашето покаяние. И НИКАКВИ наши немощи и слабости не ще могат да ни попречат да изпълним това служение. Всъщност, всичко зависи от страха БОЖИЙ и конкретното състояние, в което се намира отделният човек. Да си припомним, че истинският страх Божий няма нищо общо със страстния ЖИВОТИНСКИ страх за собственото физическо съществуване и има съвсем друга природа. Разкаялият се за своите грехове и обърналият се към Бога човек, все още не се е избавил се от своите страсти и реалното състояние на хората в познаването на Бога и приближаването си към Него, е много различно. По думите на свети Василий Велики, всеки, дошъл при Бога, в своето отношение към Него се оказва в едно от трите състояния:
- служещ Му поради страх и отклоняващ се от зло, заради страха от наказания и мъка, се намира в състояние на роб;
- служещ Му, търсейки награда за собствена полза, се намира в състоянието на наемник;
- служещ Му с любов и вършещ добро заради самото добро, се намира в състояние на син.
Страхът Божий, пребиваващ в тях и движен от тях, съответно като : страх от наказание, страх от неполучаване на награда и страх да не огорчи любимия Отец се явява показател за ,,степента“ на тяхното познание на Бога и близостта му до Него. Единствено СИНЪТ изпълнява волята на Отца не от себелюбие (страх от наказания или корист), а от любов. Неговият страх да не огорчи любимия си Отец е единственият страх Божий, а вярата на любовта е единствено истинската и спасяваща! Само в такава вяра животът по заповедите на Господа стават за човека естествена ПОТРЕБНОСТ!
Без такава вяра, изпълняването на Господните заповеди е мъчение и принуда. Първо е любовта! Само при любов заповедите са естествени и необходими норми на живот. За себелюбието- те са противоестествени и неприемливи. Ето защо, мъчението, принуждаването да ги изпълняваме поражда възмущение, униние, раздразнителност и в добрия случай – уморителна покорност… Хората разбират това по себе си….
Когато изцеляваше двамата слепци, които го молеха за милост, Господ ,,се допря до очите им и рече: нека ви бъде по вашата вяра. И очите им се отвориха“ (Матей 9:29,30). Ето, така и ние, истински имаме всичко – СПОРЕД НАШАТА ВЯРА!
Превод от руски език: Валя Марчелова