Автор: Протоиерей Игорь Рябко
Ангелите се опитват да раздвижат поканените на брачно пиршество, като ги подканят: ,,Събуждайте се, време е за ставане, отдавна се разсъмна, нощта премина, ставайте!“. Но те не искат да стават и придърпват още по-нагоре сладките си завивки. На някого му се е присънило, че си е купил нова и скъпа кола, друг е пленен в съня си от чара на нежна красавица, трети сънува как прави чудна градина в двора на новия си дом, с изглед към морето и планината. Какви чудни сънища! Защо да се събужда човек, къде сега да ходи? Толкова е приятно, свит на топличко под завивката си, да остане още да поспи и да се излежава…
У един съвременен духовен писател прочетох следната притча:
Баща буди сутрин сина си:
– Сине, ставай, време ти е за училище!
– Не, тате, искам да спя, днес няма да отида.
– Ставай, закъсняваш! Защо не искаш да ходиш на занятия?
– Ами, първо – там е скучно, второ – всички ме дразнят, и трето – не обичам училището.
– Хайде, ставай, хич не си измисляй, трябва да отидеш, защото първо – това е твое задължение, второ – защото си на 45 години и трето – защото си директор на това училище!
Никак не ни се иска да се измъкнем изпод своите комфортни одеяла и се утешаваме с надеждата, че събуждайки се след съня на този земен живот, действителността ще бъде толкова сладка, както и самият сън. Ще станем, ще захвърлим земното покривало от тялото си, ангелите ще ни донесат кафе в леглото, а ние, протягайки се, ще кажем: ,,Здравей, нов, вечен райски живот!“.
Но, за да се пробудим по-рано и да не се осланяме на напразни лъжливи надежди, земният ни сън е започнал постепенно да се превръща в нощен кошмар. Сега на самите нас ни се иска, колкото е възможно по-бързо да се събудим, за да не крещим в съня си от ужас, да не се мятаме в леглото на земния живот, да не ни облива студена пот от страх, да не скърцаме със зъби от всичко, което се случва в главите ни.
„Събуди се – казва Христос – колкото се може по-бързо!“ Във времето на съня размахваме безпомощно ръце, опитваме се през цялото време да решим проблемите си, но нищо не се получава. Когато детето се събужда нощем от страх, то веднага изтичва към кревата на майка си и се гушва в нея, за да забрави ужаса, който го е преследвал в съня му. Точно така се държи и човек, който се е смирил и решително отдава Богу своите мисли и ум.
Тогава той се събужда в обятията на Христос, Който понася неговата душа в Своите ръце към Царството Божие. Той Сам взема върху Си грижите за нашия живот, решава проблемите ни, води ни след Себе Си по правия път. Както тялото диша само по себе си без нашето съзнателно участие, както вътрешните ни органи работят, без да очакват от нас команди, така и Христос ни води след Себе Си, ако можем да Му се доверим.
Тогава заприличваме на деца, които родителите водят сутрин в детската градина. Детето още е сънено, дреме, хванало се за ръка, без да се ориентира в пътя. Така и нашата душа, полусънена от земните блянове, идва, хванала се за Христос, в място, където е светло, топло, където я обичат и я очакват ангелите. Всичко, което имаме, го имаме от Бога – от нас се иска само отричане от самите себе си. Отричането от себе си е смирение и предаване в ръцете Божии. Тогава цялата свобода на духа е наша, всички простори на отвъдната светлина са наши, цялата любов и мъдрост Христови са наши! Нужен ни е само Христос и който живее с Христос, вече живее не в този свят, макар и да се намира в него.
Злото в света ще ни провокира за свада, ще ни дразни, ще ни принуждава да встъпваме в бой с него, но трябва така да го заобикаляме, както внимателният човек заобикаля група хулигани, които се изпречват на пътя му. Само да му обърнем внимание, и то тозчас ще започне да обсебва ума ни, да ни привлича към себе си, разрушавайки нашия живот. Тръгнем ли да се борим с него, тозчас от нас ще се излее гняв, раздразнение, ропот и всякакво друго зло. Но ако се отнесем към него безстрастно, то самото ще започне да се разрушава, като няма поддръжката на нашето внимание. Колко често не забелязваме , че злото живее именно благодарение на това, че се борим с него, крещим му от всеки ъгъл, възмущаваме се, разобличаваме го. Ако бихме се научили да го игнорираме, то би загинало от само себе си, защото няма да е интересно и нужно никому, освен на няколко безнравствени маргинала.
Ние в нищо не зависим от света, а той зависи от нас във всичко! Светът зависи от това, как ние се отнасяме към него. Ако се привързваме към него, то веднага започваме да потъваме. Ако се прилепваме със сърцето си към Христос, Той започва да ни спасява. Истината не е от този свят, затова е противоположна на всичко онова, което на егоистичния ум се струва истински живот. Едни хора се тъпчат с храна, други – с идеи, трети – с убеждения, четвърти – с мнения, но всъщност тази кайма се приготвя в една и съща фабрика – разликата е в ингредиентите.
Само единици, които за света са станали ненужен отпадък, са напълнени с благодат. Но именно такива души търси Бог- тези, които са отделили своите сърца от света, макар и телесно пребивавайки в него, за да живеят вечно в Неговото свято Царство.
„От най-ранно детство са те запълвали с тъма, а после и сам си допълвал тъма към тъмата; мнение към мнение, измислица към измислица, помисъл към помисъл, докато не си загубил духовното си зрение, взора на духовното си сърце. Роден като безграничен дух, си станал ограничен ум. Роден като съзнание, си станал егоизъм. Сега трябва отново да се върнеш обратно: да се избавиш от мнения, да отхвърлиш измислиците, да умиротвориш мислите. Егоизмът трябва да умре, за да можеш като дух да оживееш во Христа, да се преобразиш в Него, да се осветиш с Него, да се съединиш с Христа в собственото си сърце. Както на земята всички пътища водят към Рим, то всички пътища на светските желания водят в земната яма. Такъв е краят на егоизма, който се бори с другите хора за място под слънцето. И само тесният Евангелски път на себеотречението и унищожаването на егоистичния ум води към небето твоето сърце, където ще обитаваш като светъл лекокрил дух там, където вечно сияе Слънцето на правдата – Христос“ (старецът Симон Безкръвни).
Коя си ти, моя душо? Ти приличаш на яйцето на орел, което е било подхвърлено в кокошарник. Орлето се излюпило, научило се да кълве зърна като кокошка и като пораснало, станало подобно на кудкудякащите свои съседки върху полога. Понякога, размахвайки криле, орелът кацвал върху оградата, но целият му живот преминал между двора и курника. А в старостта си, поглеждайки към небето, остарелият орел видял в синевата небесна величествено извисяваща се птица и попитал: ,,Кой е това?“. ,,Това е орел – царят на всички птици“ – отговорили му.
Дълго, много дълго сме събирали камъните на невежеството, които превиха душите ни с непосилното си бреме. Как да успеем сега да ги изхвърлим, за да се отърсим от тяхното помрачение? Как да изправим своя дух, как да го напълним със смирение и любов? Как да отделим от душата си пясъка на страстите и мислите? Как да се научим да живеем с благодат, молитва, да се приучим на вътрешно безмълвие?
Да се надяваме след смъртта да попаднем в рая и да избегнем грозната участ, означава да отлагаме всичко за после. Христос е нашият рай и Той точно сега и тук стои пред врата на нашето сърце и: ,, Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр.3:20). Тази сърдечна врата не могат да видят очите, умът не може да я различи, егоизмът не знае за нея и логиката не може да я открие. Само смирението може да я напипа в килията на своето сърце и да отвори на Христос, да посрещне благодатта и да придобие истинската свобода. Да опипа вратата, да усети, че тя поддава, че се отваря… Не бива да изоставяме своите усилия и тогава ще дойде Божията помощ: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“ (Матей 7:7).
Превод от руски език: Валя Марчелова