Игумен Нектарий (Морозов)
Животът ни прилича на сън. Светът ни поглъща, приспива ни – живеем ден за ден, без да забележим какво се случва в душата ни, накъде отиваме, доколко здрав, а по точно – доколко болен е ,,вътрешният ни човек‘‘. Приспива ни и нашият враг – тъкмо се раздвижим, да се обезпокоим за нещо, и той започва лукаво да ни успокоява: ,, Да, наистина трябва нещо да промениш, да поправиш и ти обезателно ще го сториш, но само не бързай – не точно сега, а после, по-нататък…“.
Често от тази заспалост, от това състояние на лъжовно успокоение ни изважда именно някакво сериозно изпитание – болест, скръб, за които не сме подготвени. А за други, такова пробуждане се оказва смъртта…
Великият пост е времето, когато можем да отърсим от себе си оковите на съня, времето, в което можем духовно да се изправим, чувайки отново кондака от Великия покаен канон на св. Андрей Критски: „Душе моя, душе моя, стани, защо още спиш – краят наближава и ти ще се смутиш“… Това е времето, когато можем да заставим себе си да прекъснем ежедневния си безкраен, суетен бяг, да се вгледаме в сърцето си, да почувстваме колко сме се отдалечили от Бога, от идеала, към който Той непрекъснато ни зове…
Това е времето, когато небето се отваря за нас, когато болката от покаянието силно да уязви душата ни и да я принуди отново да потърси свободата от греха и от страстите, която свобода единствено може да изцели тази болка. И Господ тези дни е така близък до всеки каещ се…
Толкова малко е нужно да направим! Просто да се изтръгнем от ежедневието, да отидем вечерта в храма и да позволим на душата си, като на жадна за дъжд земя, да попие в себе си словата на критския пастир. Да се решим да изпълняваме това, което нашата пробуждаща се и оживяваща душа все по-настойчиво и настойчиво ще изисква от нас!
Превод от руски: Валя Марчелова