Зачатие на св. Анна

Нашият Господ и Бог, желаейки да създаде за Себе Си жива Църква и свят Дом за Своето пребиваване, изпратил Своя Ангел при праведните Иоаким и Анна. От тях Той пожелал да подготви Своя Майка по плът и предвъзвестил на бездетната и неплодна Анна за зачатието и раждането на Девата от нея. Така Светата Дева Мария била зачената и родена по обещание от Бога, макар и чрез плътско съединение. Защото само един Господ и Бог Иисус Христос се родил от Пресветата Дева Мария без мъж и без брак, неизречено и неизказано, от Дух Свети, родил се съвършен Бог и съвършен Човек. Господ, за Своето въплъщение в съвършенство, възприел всичко необходимо за човешкото естество, както изначално сътворил и създал и самото човешко естество. Някои казвали, че Пресветата Дева се родила след седем месеца – и без мъж, но това е неправилно. В действителност, тя се родила след девет месеца и по пътя на човешкото съединение. Празненството в чест на Зачатието се чества в пречестния храм на Пресветата наша Владичица Богородица, намиращ се в Евораний, близо до светата велика Църква^[1].

Светата и блажена Анна пророчица произхождала от град Арматем, намиращ се в планинската страна в частта на Ефремовите^[2]  синове, и била в съпружество с Елкана, мъж от Левиевото^[3]  коляно. Понеже тя била неплодна и не раждала деца, мъжът ѝ Елкана си взел друга жена – Фенана, която му раждала деца, и той се радвал с нея. Огорчавана от укора на бездетството^[4], не само от своята съперница Фенана, но и от мъжа си, въпреки че я обичал, и от съседите и роднините, Анна силно скърбяла и много се молела на Бога, ревностно изпълнявайки заповедите на Божия закон; всяка сутрин и вечер тя възнасяла светите си молитви Господ да я избави от този укор и да ѝ дарува да ражда деца. Елкана всяка година отивал със семейството си в определеното от закона време от своя град в Силом^[5] да принесе чрез ръката на първосвещеника Илий^[6]  жертва на Господа Бога Вседържителя^[7] . И ето, веднъж, след жертвоприношението на Бога, Елкана, разделяйки между членовете на семейството си остатъците от жертвата, едната част дал на Фенана и синовете и дъщерите ѝ, а другата – на Анна, понеже я обичал повече от Фенана, макар и да нямала деца: от това сърцето на Фенана се изпълнило със завист и досада, а за Анна то било извор на нови, още по-тежки огорчения и оскърбления. Смущавана от завистливите укори, тя плачела и не ядяла, и не намирала радост в утешенията на своя любещ мъж^[8] ; лицето ѝ се огорчило, и тя не знаела какво да прави. След завършването на жертвената трапеза Анна, след като оставила мъжа си и семейството си, побързала към скинията и паднала на земята, изливайки пред Бога своята сърдечна скръб, и дала следния обет:

– Господи Саваоте! Ако Ти си спомниш за мене и не забравиш рабинята Си и дадеш на рабинята Си дете от мъжки пол, аз ще го дам на Господа в дар за през всички дни на живота му.

Докато Анна се молела така дълго влеме, първосвещеник Илий, седящ при дверите на скинията, ѝ обърнал внимание и забелязал, че устните ѝ се движат, а гласът ѝ не се чува, и казал:

– Докога ще бъдеш пияна? Отрезней от виното и се махни от лицето Господне!

– Не, господарю мой – отговорила Анна, – аз съм жена, която душевно скърби, вино не съм пила; но изливам душата си пред Бога; не смятай рабинята си за негодна жена, защото от голямата си печал и от скръбта си говорих досега.

Тогава Илий казал:

– Иди си с мир и Бог Израилев ще изпълни молбата ти.

И наистина, Бог не отхвърлил молбата на Анна, и не само я удостоил да ѝ дари рожба, но след това удостоил и родилия се от нея син с пророчески дар.

Приела с несъмнена вяра Божието обещание, Анна с радост се върнала при мъжа си и след известно време заченала и родила Самуил^[9], който впоследствие бил пророк и ръководител на израилския народ. Когато младенецът бил откърмен, Анна в необходимото време го взела със себе си и отишла заедно с мъжа си в Силом. Там тя отново паднала пред Господа Бога, въздавайки Му благодарност. След принасянето на жертвата бащата и майката довели Самуил при Илий и Анна му казала:

– Господарю мой! Аз съм същата онази жена, която стоеше тук при тебе и се молеше на Господа за това дете, и Господ изпълни молбата ми, за която Му се молих, и аз го предавам на Господа за през всички дни на живота му – да служи на Господа.

Илий благословил Анна и казал:

– Да ти даде Господ деца, и други деца освен Самуил.

Анна се зарадвала и като се поклонила пред светилището, от преизпълнено сърце възпяла молитвена песен: “Утвърди се сърцето ми в Господа, въздигна се рогът ми чрез моя Бог; широко се разтвориха устата ми против моите врагове, развеселих се заради Твоето спасение”^[10].

След това Елкана със своята благочестива съпруга се върнали в Арматем; а Самуил останал при скинията да служи на Господа. Впоследствие Анна имала още трима синове и три дъщери, и вече в дълбока старост се преселила във вечните обители^[11] .

Преподобният Стефан се родил и получил възпитание в Константинопол. Родителите му, Захария и Теофания, се отличавали с благочестие и християнски добродетели; те живеели недалече от храма на първомъченик и архидякон Стефан. Теофания, майката на преподобния, още по време на бременността си спазвала строго въздържание в храната: до самото му раждане тя вкусвала само хляб, зеленчуци и вода, подготвяйки подвижник още в майчината утроба. И още щом се родил младенецът, на гърдите му се открило прекрасно изображение на кръст, което било видимо знамение за разпъването на “плътта… със страстите и похотите”^[13], което проявил в живота си. Той започнал да спазва въздържание още в пелените си, когато се хранел от гръдта на майка си: не приемал млякото ѝ, когато го кърмела след приемане на обилна храна. И това се случвало многократно и продължавало по два и по три дни, така че роднините на светия младенец, виждайки това, недоумявали и се съкрушавали. Но това никак не вредяло на здравето на детето. Младенецът бил кръстен, растял и бил отбит от майчината гръд. Като достигнал детска възраст, той охотно и прилежно се заел с книжното учение, спазвайки послушание към родителите си. Когато архиерейската катедра заел свети Методий^[14], по Божия воля, бащата на Стефан, благочестивият Захария, бил удостоен с презвитерски сан и причислен към клира на великата Константинополска църква; по същото време и богомъдрият Стефан приел пострижение и постъпил в числото на клириците на същата църква и предсказал скорошната смърт на своя родител. В осемнадесетата си година, след смъртта на баща си, преподобният Стефан приел върху себе си подвига на затворничеството; уединявайки се в църквата на светия първовърховен апостол Петър, той пребивавал в непрестанна молитва и се хранел само със зеленчуци. Тук скоро получил ободрение свише в своя подвиг. Веднъж през нощта му се явил Христовият апостол и казал:

– Мир на тебе, чедо. Да ти бъде за добро това начало на твоето добродетелно житие и Господ да те укрепи в него.

След като преживял така три години, преподобният се удостоил и с видение на свещеномъченик Антипа^[15], който му се явил и казал:

– Мир на тебе, чедо; бъди внимателен към себе си; няма да те оставя.

Това внушение предразположило преподобния още повече да усили своя подвижнически труд в молитвата и поста; оттогава той вкусвал зеленчуци само веднъж или два пъти в седмицата, и при това без сол. Водейки такъв живот, той достигнал висока степен на нравствена чистота, удостоил се със светителски сан и вършел много чудеса.

В дванадесетата година от царуването на благочестивия цар Василий^[16] и четиридесетата от живота на Стефан станало голямо земетресение, от което църквата на свети Антип, при която по това време живеел преподобният, била напълно разрушена. Той се отдалечил от това място, заселил се в една погребална пещера и прекарал в нея дванадесет години. В това време всички косми на главата и на брадата му, както и зъбите му, опадали, и цялото му тяло отслабнало, понеже в тази пещера било много влажно; и преподобният достигнал до крайна степен на умъртвяването на плътта си. Като изнурил така плътта си, той излязъл от пещерата, но и след това за постелка му служела проста дъска, покрита с груб плат. След това приел ангелски схимнически образ и само на Господски празници, след Божествената служба, вкусвал по малко зеленчук и вода. Хранейки се така, този блажен гражданин на небесното отечество в продължение на петдесет години преминавал своя тесен, строго подвижнически път на живот, и в седемдесет и третата година от живота си^[17], и по-точно казано, от умъртвяването на плътта си, предал духа си на Бога.

Преподобният Софроний бил син на богомъдри родители християни, които живеели на остров Кипър. Той получил добро образование, но предпочитал да се занимава с писанията на светите отци, денем и нощем поучавайки се в Божия Закон. И толкова преуспявал в благочестието и добрите дела, че се удостоил от Господа с дара на чудотворството и извършил много чудеса. След смъртта на епископа на Кипърската църква, свети Дамиан, Софроний бил избран от свещения събор и целия народ и поставен на неговото място. Като заел светителската катедра и поел управлението на своята родна църква, преподобният се показал като истински отец на своето паство: грижел се за вдовиците и бедните, помагал на сираците и безпомощните, защитавал притесняваните и обижданите. И като поживял така и благоугодил на Бога, починал с мир^[18].

Отец Антим е роден в София. Бил е свещеник. След смъртта на жена си през 1830 година се оттеглил на Света Гора в манастира Симоно-Петра, където приел монашество.

От 1841 г. започнал да юродства, но по каква причина е решил да поеме толкова труден и опасен духовен път, е неизвестно.

Отец Антим обичал манастира “Свети Пантелеймон”, харесвал руското богослужение и затова често идвал в Русик, а понякога оставал в него повече от седмица. Любимото му място било входът на църквата.

Отец Антим се стараел да скрива своя вътрешен живот, като се показвал неразумен и говорел несвързано, сякаш безсмислено, а понякога и се поскарвал. Когато забелязвал, че започват да разбират неговите притчи и да му оказват почит, започвал да говори нещо смешно и се оттеглял да безмълвства в пустинята за два-три месеца или да се скита по пещери и пропасти, а после отново се връщал в манастира.

От самото начало на неговото юродство някои в Русик му обърнали внимание и започнали да следят неговия начин на живот. В началото той носел пет години обикновена дреха, не се отказвал от общата трапеза и не се отделял за дълго в уединение. Но след това като че ли постепенно укрепнал и израснал в самоотвержеността си, малко по малко променил дрехата, започнал да носи скъсана, а после и нея пренебрегнал и тръгнал полугол, в платнен чувал, като направил дупки за ръцете и главата и така ходел навсякъде. Накрая разкъсал и чувала и просто го носел на раменете си, затова го наричали “чувалник”. А в пустинята се лишавал и от него и ходел навсякъде без дрехи.

Мнозина получавали духовна полза, като гледали свръхестественото му търпение, а други се съблазнявали, смятайки го за безумен. Той назидавал мнозина, изобличавал, изправял, ободрявал. Относно вътрешния си живот бил потаен; малцина са се радвали на неговата откровеност; но мнозина са знаели, че той има дар на прозорливост.

В последните години на живота си идвал често в „Русик“, но не влизал в манастира, освен по нечия молба. Обикновено се приютявал в кухнята или трапезарията на работниците, където се стоплял и подкрепял с храна. Настоятелят поръчал на монаха трапезар да приема и приютява стареца. Този монах спечелил доверието на отец Антим и успял да узнае отчасти за съкровените му подвизи.

Отец Антим имал дар от Бога да пости продължително, но скривал това старателно. Но понякога самите обстоятелства откривали подвизите и благодатните дарования, с които бил удостоен. Веднъж по време на Петровия пост старецът дошъл много изтощен. Монахът го приел с радост и му предложил трапеза. Старецът започнал да се храни, а монахът ходел напред-назад и поглеждал към него. Старецът не обръщал внимание и продължавал да яде. Това съблазнило трапезаря и той започнал да осъжда стареца в мислите си, че такъв изпит монах яде толкова много. Като се смутил от тези помисли, монахът напуснал трапезарията. Старецът, като се нахранил, също излязъл и седнал при вратата. Като видял съблазнилия се приятел, поканил го да седне и като го хванал за ръка, попитал:

– Брате, знаеш ли какво значи смиреномъдрие?

Монахът от скромност казал:

– Не зная.

А старецът казал:

– Смиреномъдрието се състои в това – да не осъждаш никого, а себе си да смяташ за най-лош от всички. Ето, ти се съблазни, че много ядох, но не знаеш от колко дни не съм се хранил. Спомни си кога бях при теб и ядох.

Монахът отговорил:

– Помня, отче, ти беше при нас на Връбница, а оттогава не съм те виждал.

Старецът му казал:

– Ето, виждаш ли колко дни не съм ял (повече от петдесет). А ти ме осъди, че много съм ял. Брате, Божиите дарования са различни: на всекиго е дадено по нещо от Бога. На мен ми е дал сила да търпя глад и студ. Можеш ли да изтърпиш колкото търпя аз? Опитай, смени дрехата си и ела с мен до съседния манастир. Ето, ти си певец, но как пееш на Бога? Твоите мисли са надалеч, разсеяни са, а послушай как аз ще пея.

Старецът издигнал ръце към небето и запял със стенание “Алилуия”, сълзите му потекли като ручеи. Трапезарят изпаднал в ужас и заплакал. Накрая старецът му казал:

– Ето, брате, не осъждай никого, защото не знаеш на кого какво дарование му е дадено, и повече внимавай за себе си.

Братът се поклонил на отец Антим и помолил за прошка. Оттогава старецът станал по-откровен с приятеля си.

Веднъж друг брат се съблазнил от постъпките на стареца и помислил в душата си: “Как така прозорлив? Нима прозорливите ядат толкова много?” Старецът разбрал мислите му, повикал го при себе си и му казал:

– Брате, ти искаш да бъдеш монах, а мислите ти са все в Русия; ти ще отидеш там, ще изпълниш желанието си, а после ще се върнеш обратно и духовникът ще те удостои с монашество.

Думите на стареца се изпълнили с точност. Същият брат се смутил от помисли, оставил манастира и се отправил за Русия, но след година отново се върнал на Атон и се удостоил с монашеско пострижение.

Един от иеромонасите разказвал, че веднъж, като му домъчняло за отечеството, приел мисълта да остави Света Гора. Когато мислел за това, неочаквано в килията му влязъл отец Антим, което преди не се било случвало, и му казал:

– Божията Майка ме изпрати да ти кажа, отче, да не ходиш в Русия, а ако излезеш от пустинята, ще паднеш в грях.

По едно време отец Антим безмълвствал на Атонските височини доста дълго. Братът, който му служел, бил привикнал да се утешава с беседите му и като не го виждал толкова време, се затъжил за него. Замолил Бога да внуши на стареца да дойде при него за духовно утешение, мислейки си: “Може би моят старец се е изтощил от подвизи в пустинята, аз бих го утешил с храна и бих му направил чай.”

На другия ден старецът дошъл при приятеля си и му казал с усмивка:

– Ето, по твоето желание дойдох от Атон; уморих се, подбих краката си в камъните; струва ли толкова усилия твоят чай?

Братът се удивил от неговата прозорливост и помолил за прошка за усилията, които старецът положил.

Нерядко отец Антим утешавал приятеля си в скърбите и го ободрявал със съвети. Понякога, виждайки грешките му, го изобличавал и изправял.

Веднъж братът бил нападнат от тежка печал и скука и като не знаел как да се избави от нея, помолил Бога Той да изпрати отец Антим да го утеши. Изминали няколко часа и старецът се явил пред него. Скърбящият брат се зарадвал и попитал:

– Отче, как така се яви, когато имах нужда от теб?

Старецът се усмихнал и отговорил:

– Ти желаеше да ме видиш и се молеше за това – ето, изпратен съм при теб.

Веднъж в навечерието на 1 октомври, когато в „Русик“ имало бдение в чест на Покрова на Света Богородица, отец Антим пристигнал в манастира уморен, едва държейки душата си. Като срещнал свой познат, казал:

– Тази нощ се намирах близо до „Зограф“ и се молех, стоейки на камъните. По време на молитва видях Божията Майка да слиза от небето във вашия манастир; зарадвах се и побързах да дойда, за да я заваря тук, да покрие и мен, грешния, със своя Покров, заедно с останалите. Но едва бях тръгнал, когато една змия с ярост се хвърли върху мен и силно ме ухапа по крака; аз се досетих, че това ми направи врагът по Божие допускане, за да ме лиши от духовна полза и утеха, затова не обърнах внимание и се впуснах да бягам към вашия манастир.

Братът погледнал крака му и видял, че петата е дълбоко наранена и кръв течала от раната. Голямата любов на стареца го правела нечувствителен към телесните страдания.

През 1862 г. зимата на Атон била студена и снеговита. Отец Антим прекарал това време на Атонските височини в една хралупа. Паднал голям сняг и затрупал всичко, така че било невъзможно да излезе оттам. Прекарал 46 дни без хляб. Тъй като обикновено престоявал по-голяма част от зимата в „Русик“, старците започнали да се тревожат да не е замръзнал някъде. След като изминали 46 дни, старецът дошъл с измръзнало лице и ръце. Затъжилият се за него брат, като го видял така неочаквано, възкликнал:

– Ти ли си това, отче? А ние съвсем бяхме изгубили надежда да те видим. Къде беше през това време?

– Седях в хралупа! – отговорил с усмивка старецът.

– Ами какво яде? – пак попитал братът.

– О, брате Викторе, колко много пострадах там от студа и от бесовете, само Бог знае. Бях се отчаял за живота си, но свети Иоан Кръстител ми се яви и ме избави от смърт.

Веднъж старецът не се явил в Русик повече от пет месеца. Духовникът Иероним изпратил един безмълвник, към когото отец Антим бил откровен, за да го намери и да узнае причината за продължителното отсъствие. На въпроса, защо престанал да идва в „Русик“, старецът отвърнал:

– Докато не ме прославяха и не ме смятаха за светец, ходех, а сега за мен не е полезно, дори е вредно. Последния път един иеромонах падна в краката ми и каза: “Помоли се, отче свети, за мен, грешния, да се спася по твоите молитви!” Едва се бях отдръпнал и до мен дойде друг иеромонах със същата молба. Ето, виждаш ли – как мога да ходя при тях. Обичам манастира, но ще го посещавам по-рядко, защото там ме смятат за светец.

Но и след това отец Антим идвал в Русик, без да влиза вътре, посещавал го като че ли тайно и гостувал на своя приятел. С него беседвал за всичко и му откривал някои свои тайни. Веднъж след предложената трапеза старецът казал:

– Вчера свети Иоан Милостиви посети вашия манастир.

Денят бил неделен и според обичая в манастира дошли много пустинници и всички били нахранени и дарени с хляб и милостиня.

Отец Антим нямал постоянно жилище. Негово убежище била цялата Атонска Гора. Той ходел по всички манастири, скитове и места около планината. Най-често посещавал „Русик“. Последните години от живота си живял край „Зограф“ и идвал да се труди на манастирската постройка, като носел камъни и вода.

През август 1867 г. подвижникът посетил Русик за последен път. Влязъл направо в странноприемницата и дълго беседвал със своя познат, поучавайки го как да побеждава нечистите помисли и страсти, а накрая му казал:

– Вече няма да дойда при вас, защото скоро ще умра.

В края на ноември дошъл в „Зограф“ и се разболял. Настанили го в болницата, където прекарал 12 дни. На 9 декември старецът Антим завършил многотрудния си живот и с мир се преселил при Господа.