Икона на Всички Светии

Св. прор. Агей. Св. мчк Марин

Жития на светиите
Сподели:
16 ДЕКЕМВРИ

В памет на свети пророк Агей

Свети пророк Агей произхождал от Левиевото коляно[1] и бил роден по време на вавилонския плен[2]. Още като юноша той се завърнал в Иерусалим и пророкувал тук със свети пророк Захария[3] тридесет и шест години. И двамата живели 500 години преди въплъщението на Христа. Свети Агей бил съвременник на построяването на втория Иерусалимски храм, издигнат на мястото на Соломоновия храм. След завръщането от вавилонски плен Зоровавел, водачът на иудеите, назначен за техен владетел от персийския цар Кир, започнал строежа му. Изграждането на храма било съпроводено с много трудности, създавани от самаряните, чието участие в това дело иудеите отклонили, защото искали да запазят чистотата и неприкосновеността на богослужението от всичко нечисто и езическо. Самаряните подкупили началниците на някои персийски области и те наклеветили иудеите пред персийския двор. Но главното препятствие било това, че предишното горещо усърдие на иудеите охладняло. Те насочили дейността си към други неща, започнали да строят и украсяват своите собствени домове, като смятали, че още не е дошло време да се строи Божият дом и посочвали много други оправдания за нерадението си. И в това време Господ им пратил пророк Агей с изобличения и заплахи, а също и с обещание за помощ свише и славно пророчество за превъзходството и величието на втория храм в сравнение с първия. С Божията помощ и при съдействието на пророците Агей и Захария Зоровавел преодолял козните на враговете и бездействието на иудеите и храмът, започнат през 520 г. пр. Р. Хр., бил завършен през 516 г., на шестата година от владичеството на персийския цар Дарий. “Ръцете на Зоровавеля – казал Господ чрез пророка – туриха основата на тоя Дом; неговите ръце ще го и свършат”[4]. Речите, с които пророк Агей призовавал към изграждането на храма, са четири[5]. В тях той подбужда иудеите и изобличава безгрижието и нерадението им за Божия дом, посочва, че поради това са неуспешни делата им, земята им е безплодна и ги застигат Божии наказания. Той ги увещава, че строежът е безопасен и своевременен, уверява ги в присъствието и покровителството на Бог, величието и превъзходството на новия храм, нуждата от него и обещанието за Божието благословение заради изпълнението на Господнята воля. Пророкът изобразява величествено бъдещата слава на храма и утвърждаването на непоклатимото царство на земята, царството на Христа: “Защото тъй казва Господ Саваот: още един път, – и ето, скоро ще бъде, – ще потреса небе и земя, море и суша; ще потреса всички народи, – и ще дойде Желаният от всички народи; ще изпълня тоя Дом със слава, казва Господ Саваот. Среброто е Мое и златото е Мое, казва Господ Саваот. Славата на тоя последен храм ще бъде по-голяма, отколкото на предишния, казва Господ Саваот; и на това място ще дам мир, казва Господ Саваот”[6]. И още имало слово Господне към пророка: “кажи на Зоровавеля, управителя на Иудея: ще разтърся небе и земя; ще срутя престоли на царства и ще изтребя силата на царствата езически… В оня ден, казва Господ Саваот, ще те взема, Зоровавеле, сине Салатиилев, рабе Мой, казва Господ, и ще те държа като печат, защото те избрах, казва Господ Саваот”[7].

След кончината си свети Агей бил погребан с почести близо до свещеническите гробове, защото произхождал от свещенически род. Той бил мъж съвършен в добродетелите и като славен и велик пророк бил обичан и почитан от всички. Името му означава празник или празнуващ[8].

Свети Агей се изобразява като старец с благообразно лице и кръгла брада, главата му била почти без коса.


Житие на блажената царица Теофания

Блажената Теофания била родена в Цариград и произхождала от царски род. Родителите ѝ – Константин, който имал сан илюстрий[9], и майка ѝ Анна, живеели в честно съпружество, но дълго време били бездетни и много скърбели за това. Те силно желали да имат плод на съпружеството си и се молели на Пречистата наша Владичица Богородица, често посещавали Нейния храм във Форакия[10] и в прилежни молитви разкривали пред Нея сърцата си.

– Господарке на мира – молели се те, – нека се разреши нашето безплодие чрез Твоето милосърдие и по Твоето застъпничество Създателят да ни сподоби с чедо.

И тъй като се молели с вяра, получили исканото с благодатта на Онази, към Която усърдно се обръщали с молитва. Родило им се момиче, което нарекли Теофания.

От шестгодишна възраст те започнали да обучават дъщеря си в писмо и да я наставляват във всяко добро дело. Още от детските години ясно се разкривали знаменията на бъдещите ѝ големи добродетели и святост. Като виждали благонравието и ума на дъщеря си, родителите ѝ много се радвали и се надявали впоследствие да се утешат с нейните чеда. Те търсели юноша от знатен род, подобен на нея по благонравие и ум, да стане неин съпруг, защото вече била в подходяща възраст и повече от всички свои връстнички била украсена с дарования.

По това време цар Василий Македонец[11] търсел прекрасна и добродетелна девица, за да я съчетае в брак със сина си Лъв Мъдри[12]. Той намерил, че Теофания е най-достойна и я оженил за сина си, обявен вече за наследник на престола. Царският брак бил сключен при всеобща радост и ликуване.

В скоро време лукавият враг посял плевелите на раздора в царския дом и бащата в силен гняв се изправил против сина си. Той го хванал заедно със съпругата му Теофания, затворил ги в тъмница и поставил стража. Това станало по тайната злоба и хитрото коварство на Теодор Сантаварин, епископ Евхаитски и влъхва, когото Лъв не обичал.

Всичко станало така: когато умрял Константин – първородният царски син, по-големият брат на Лъв, царят скърбял и плакал безутешно, защото много го обичал. Тогава влъхвата, като го видял в голяма печал, пожелал да го утеши и с вълшебствата си му показал умрелия Константин жив, възседнал кон и яздещ насреща му. Царят прегърнал сина си и го целунал с любов, но скоро го изгубил от погледа си, защото вълшебното привидение изчезнало. Царят се ужасил и като сметнал видяното за действителност, започнал да почита много Сантаварин, смятал го за свой искрен приятел и го слушал във всичко. Младият Лъв, бидейки благоразумен и богобоязлив, се гнусял от влъхвата, ненавиждал го и го презирал като враг Божий. А Теодор мислел с какво да му отмъсти заради презрението и се решил на коварна хитрост. Той избрал удобно време, когато двамата останали насаме, и като се престорил на доброжелателен и предразположен, казал:

– Ти си млад и ходиш на лов с баща си. За всеки случай трябва тайно да носиш малък меч, за да можеш при нужда да го употребиш против някой звяр, или пък да го подадеш на баща си, ако някой негов враг – а той има много такива – неочаквано и внезапно го нападне. Тогава ти ще можеш тайно да извадиш скрития меч, да поразиш врага и да спасиш живота на баща си.

Лъв послушал коварния съвет на своя враг и без да подозира лукавство, започнал тайно да носи в ботуша си малък меч, когато ходел на лов или другаде с баща си.

А лукавият Сантаварин казал на цар Василий:

– Твоят син Лъв иска да те убие внезапно, за да царува сам. Доказателство за злия му умисъл е това, че когато двамата отивате на лов, той носи скрит в ботуша си меч, за да те удари и убие внезапно в подходящ момент. Ако искаш да се убедиш в това, изпитай го на дело: когато отидете на лов, заповядай да проверят какво има в обувката си.

Скоро цар Василий взел младия цар и тръгнал на лов. В полето заповядал на слугите да видят какво има в ботуша му и те намерили скрит малък двуостър меч. Царят пламнал от ярост и гняв против сина си и сметнал за истина думите на Сантаварин, че Лъв иска да го убие.

– За това е приготвил и меча – казал той.

А невинният Лъв уверявал, че носи меча не за да убие баща си, а за да опази живота му. Но разгневеният цар не пожелал да изслуша нито една негова дума, веднага затворил него и съпругата му, блажената Теофания, в едно тайно помещение в царските палати и поставил строга стража. Така лукавият влъхва отмъстил на цар Лъв. Но най-ужасното било, че по негово внушение бащата искал да извади очите на сина си. И това непременно би станало, ако патриархът и целият синклит не възпрели царя.

Повече от три години невинният Лъв и блажената Теофания, които не били сторили никакво зло, прекарали в затвора. Те се упражнявали в молитва и пост, скърбейки за участта си и призовавайки Бог като свидетел за своята невинност. Няколко пъти синклитът възнамерявал да моли царя за сина му, но не намирал подходящо време. Накрая дошъл момент, когато можели да се обърнат към него с такава молба. Това станало така. В царските покои имало един папагал, който бил научен да говори с човешки глас някои думи и забавлявал царя и присъстващите. Веднъж на празника на свети пророк Илия царят свикал на обяд всички свои придворни, за да се радват и веселят заедно с него. А птицата започнала да повтаря, научила неизвестно от кого или случайно, думите:

– Уви, уви, за господаря Лъв!

Пируващите се смутили и оставили ястията си. Като видял, че придворните нито ядат, нито пият, царят започнал да ги разпитва защо са така тъжни. А те сметнали, че е дошъл подходящият момент, станали, облени в сълзи, и казали:

– Щом дори неразумната птица скърби за своя невинно страдащ господар и го търси с думите : “Уви, уви за господаря Лъв!”, как ние, разумните и словесни твари, които със сигурност знаем, че твоят син, нашият господин, страда невинно и понася твоя бащински гняв поради злоба и клевета, можем да се веселим и пием?! Не трябва ли още повече да скърбим? О, царю! Ако синът ти е съгрешил с нещо, ако е замислил да вдигне ръка против тебе, дай го на нас и ние ще го посечем на части. Ако пък е невинен, което знаем със сигурност, защо измъчваш родната си кръв?

Царят се умилил от тези думи и воден от сърцето си и от бащинска жалост, веднага заповядал да освободят Лъв, да острижат косите му, пораснали в тъмницата, да го облекат в царски одежди и с почести да го доведат при него. Когато изпълнили повелята и довели сина му, царят се изправил в сълзи, започнал да го целува и му върнал предишния царски сан.

Скоро след това Василий се разболял и починал, а царската власт оставил на сина си. След смъртта на баща си Лъв хванал Сантаварин, заповядал да бъде бит и да му бъдат извадени очите и го пратил на заточение в Атина.

Така злобата на влъхвата се обърнала против самия него. Сантаварин бил манихей по вяра, влъхва по учение, на вид християнин, по сан – епископ, а цар Василий го смятал за светец заради чудесата, които правел с вълшебство.

Междувременно блажената Теофания, навлязла в царския живот след затворничеството си, прилежно се грижела за своето душевно спасение, като смятала царската слава за нищо и презирала като плевел и сън житейската суета и наслади. Тя непрестанно, и денем, и нощем имала на устата си псалмите, духовните песни и молитви и целия си живот прекарвала, угаждайки на Бога и призовавайки милосърдието Му. Тя не се грижела да украсява по царски тялото си и макар външно да се обличала с благолепие, под дрехите носела груба власеница, с която умъртвявала плътта си. Животът ѝ бил постнически, тя се хранела с хляб и сушени зеленчуци, а обилните ястия и трапези отхвърлила напълно.

Богатствата, скъпоценностите, скъпите предмети и одежди, които имала в ръцете си, тя раздавала на нуждаещите се и бедните, на сиротите и вдовиците. Бедните килии на монасите и манастирите обновявала и дарявала с имущество и всичко необходимо. Такова било усърдието и грижата на христолюбивата царица! Тя имала слугите и робините си като братя и сестри и никого не наричала просто по име, а почитала всички със звание в Господа, уважавайки името, чина и длъжността на всички. Никога не изрекла клетва и никаква лоша дума не излязла от нейните уста и към всички се отнасяла с любов – плачела с плачещите и се радвала с радостните. Макар ложето ѝ да било постлано с висон[13] и украсено със златни украшения, тя не спяла на него, а слагала на пода чиста рогозка върху остри кости и зъби на животни, лягала си върху нея и по думите на пророк Давид всяка нощ обливала ложето си със сълзи[14]. След кратък сън ставала да славослови Бога. От този толкова суров, изпълнен с лишения живот, света Теофания се разболяла от тежка телесна болест, но не изнемогнала душевно от непрестанната молитва, не преставала да се поучава в Божествения Закон, четяла свещените книги и изпълнявала прочетеното. Всичките ѝ грижи били насочени към това, да помага на обидените, да се застъпва за вдовиците, да се грижи за сираците, да утешава скърбящите, да изтрива сълзите на плачещите – тя била майка за всички, които нямали покрив и помощ. Живеейки в света, тя отхвърлила всичко светско, пребивавайки в съпружество, възлюбила благото Христово иго, взела и понесла кръста си и така угодила на Бога.

Предчувствайки изхода на душата си, блажената Теофания заповядала всички да дойдат да се простят с нея. После, като им дала последно целувание, тя се преселила от земното в небесното царство и застанала пред Царя на славата, украсена с многобройните си добродетели като с царска багреница[15]. Затова била причислена към лика на светиите, угодили с добродетели на Бога, а честното ѝ тяло било погребано с почести[16].

Мъжът на света Теофания, цар Лъв Мъдри, виждал голямата ѝ святост, почитал я не като съпруга, а като своя господарка и застъпница пред Бога и затова решил още приживе да построи храм в нейно име. Но като научила за намерението му, светата строго му забранила да направи това. Започнатият вече храм в нейно име бил преименуван в името на всички светии. По съвет на Църквата царят установил празник на всички светии в първата неделя след Петдесетница. Той казвал:

– Ако Теофания е свята, нека и нейната памет се чества заедно с всички светии за слава на прославяния от всички светии Бог!

На Него и от нас да бъде слава во веки. Амин.


В памет на свети мъченик Марин

Свети Марин живеел при царуването на Карин[17]  и тъй като бил от благороден произход, въпреки младата си възраст имал званието синклитик, или сенатор[18] . Като християнин той бил хванат и принуждаван да принесе жертва на идолите. Но светият не се покорил и не изпълнил заповедта. Затова го повесили и го рязали с мечове, а после го хвърлили върху огън. След това го сложили на нагорещена решетка, после го хвърлили в кипящ котел, но по Божията благодат той останал невредим. Тогава пуснали срещу него диви лъвове и мечки, но зверовете не го докоснали. Озлоблението на езичниците против твърдия изповедник на Христовата вяра растяло и те решили насила да го заведат в идолското капище и да го накарат да принесе жертва. А той казал:

– Искам да принеса жертва на боговете.

Царят и приближените му много се зарадвали. Свети Марин влязъл заедно с тях в капището, обърнал се с молитва към Господ Иисус Христос и идолите паднали и се разбили. Поразен и огорчен от неочаквания обрат, царят заповядал веднага да отсекат главата на мъченика. Така светецът предал духа си на Господа, а мощите му били благочестиво погребани от богобоязнени християни[19].

По молитвите на преподобните наши отци и майки, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас.
Амин.


[1] Левий бил третият син на Иаков от Лия.

[2] Халдейският цар Навуходоносор през 587 г. пр. Р. Хр. завладял и разрушил Иерусалим. Около 18 хиляди души били отведени като пленници в столицата му Вавилон. Иудеите останали във плен до 538 г., когато царят на мидяните и персите Кир победил халдейското царство и върнал иудеите – около 40000 души – в родината им.

[3] Захария е един от 12-те малки пророци, паметта му се чества на 8 февруари.

[4] Зах. 4:9.

[5] Аг. 1:2-15; 2:1-9,10-19, 20-23. Агей бил един от 12-те малки пророци, книгата му, състояща се от две глави, заема 10-о място сред книгите на тези пророци.

[6] Аг. 2:6-10.

[7] Аг. 2:21-23.

[8] Името на свети пророк Агей се среща още на няколко места в Писанието: в надсловите на някои псалми (134, 145, 146), в Първа книга на Ездра (1, 5, 6) и в Посланието на свети апостол Павел до Евреите (12:26).

[9] Така във Византия се наричали висшите сановници при царския двор.

[10] Местност в Константинопол.

[11] Василий I Македонец царувал от 867 до 886 г.

[12] Лъв VI Мъдри, приемникът на Василий Македонец, царувал от 886 до 911 г.

[13] Скъпоценна тънка и мека ленена тъкан.

[14] Пс. 6:7.

[15] Тържествена дреха с пурпурен цвят, необходима принадлежност на византийските царе и знак на царското им достойнство.

[16] Блажената царица Теофания починала около 893 г. Тя била погребана в църквата на Вси светии, построена от нейния съпруг, където по-късно бил устроен женски манастир. По-късно мощите на блажената царица се пазели в Константинополската патриаршия.

[17] Карин бил римски император от 282 до 283 г.

[18] Синклитици се наричали едни от най-влиятелните царски съветници и сановници, съставляващи синклита – царския съвет.

[19] Свети Марин пострадал около 283 г.