Страдание на свети мъченик Емилиан
Кондак:
Разпалван от божествена ревност, не си се уплашил от служителите на огъня, но безстрашно отишъл при разпалващите огън, си изгорил себе си и си се принесъл като жертва на Владиката, славни мъчениче Емилиане: моли Христа Бога да ни дари велика милост.
При царуването на нечестивия Юлиан богоотстъпник[1] било повдигнато жестоко гонение срещу християните, което подобно на вихър или буря смутило цялата вселена. До всички области и градове на цялата Римска империя била изпратена заповед, според която християните от двата пола и от всички възрасти, независимо към кое племе или народ принадлежали, се предавали без милост на различни мъки и жестока смърт. С тази несправедлива заповед богоненавистният император нарушил правните закони и обагрил целия изток и запад с проливаната безпощадно християнска кръв, като пламтял от гняв и вражда срещу Христос и Неговите раби. Наред с другите жестоки управители, които той разпратил в различни области и градове да мъчат християните, в град Доростол (днешния български град Силистра) в областта Мизия той назначил безмилостен мъчител, на име Капитолин, губител на хора и служител на идолите. Като пристигнал в града, той отишъл първо в идолското капище, принесъл жертва на бесовете и се поклонил на бездушните идоли. На следващия ден излязъл на съдилището, което се намирало на площада, седнал на високия трон, гордо и застрашително за страх на християните и като обявил императорската заповед, започнал старателно да разпитва има ли в града противници на боговете и дали някой не се нарича християнин. Гражданите с клетва твърдели, че при тях в града няма нито един такъв, но всички се покланят на боговете и ежедневно им принасят жертви. Като чул това, управителят Капитолин много се зарадвал и поканил всички именити граждани при себе си на обяд, като казал:
– Тъй като виждам, че вие усърдно почитате отеческите богове, днес трябва заедно да хапнем, да пийнем и да се повеселим.
В този град имало един таен християнин, на име Емилиан, роб на един уважаван началник, езичник. По време на пиршеството на управителя с началниците, като използвал удобния момент, той влязъл, без никой да го види в идолското капище, като носел със себе си железен чук и започнал да удря идолите; той ги разбил на парчета, разрушил олтарите им, разпръснал жертвите им, счупил огромните светилници, които стояли пред идолите, и като опустошил всичко, като храбър воин, си тръгнал, като се радвал и тържествувал в душата си. След него в капището влязъл някой от езичниците; като видял, че всичко е опустошено, той изпаднал в ужас и побързал да каже за това на управителя и на обядващите заедно с него граждани. Всички веднага се разтревожили, управителят изпаднал в ярост и заповядал да разследват кой е направил това. Изпратените побързали и скоро видели някакъв селянин, който идвал от полето и минавал покрай капището. Те го хванали и го завлекли при управителя, при което го биели като че ли е злодей; и много хора заедно с жреците вървели зад тях, при това, всички говорели за поругаването на своите богове и изпадали в ярост. А блаженият Емилиан, като видял това, помислил в себе си:
– Ако скрия делото си, каква полза ще имам от това? Само ще обременя съвестта си или заради мен ще убият невинен човек и пред Бога ще бъда убиец.
Като размислил така, той се обърнал към тези, които водели и биели селянина, и се опитал да ги спре, като викал силно:
– Пуснете този невинен човек! Хванете мен! Аз разбих и потъпках вашите бездушни богове!
Те оставили селянина, сграбчили с ярост свети Емилиан и с побой и оскърбления го повели към управителя. Управителят, като седнал на обичайното място в съда пред целия народ и като видял доведения при него Емилиан, попитал гражданите:
– Кой е този?
Гражданите отговорили:
– Това е злодеят, който разби боговете и потъпка жертвите.
Управителят, като се преизпълнил с гняв, се обърнал с упрек към гражданите:
– А вие казахте по-рано, че във вашия град няма нито един противник на боговете. Ето, благодарение на вашето нехайство, се намери такъв. За тази вина вие ще внесете в царската хазна един литър злато[2].
Като казал това на гражданите, той се обърнал към Емилиан и гневно започнал да го разпитва:
– Кажи ни, нечестивецо, как се казваш?
Доблестният Христов воин отговорил:
– Аз съм християнин.
Управителят, като се разгневил още повече, казал:
– Кажи ни името си, мерзавецо!
Мъченикът отговорил:
– Родителите ми са ме нарекли Емилиан, а Христос, истинният Бог, ме удостои да стана и да се наричам християнин.
Управителят попитал:
– Кажи, нечестивецо, кой те научи да нанесеш такова оскърбление на безсмъртните богове?
Христовият раб отвърнал:
– Бог и душата ми ми заповядаха да разруша бездушните истукани, които вие наричате богове, за да видят всички, че те са бездушни, глухи и неми, че в тях няма разум, но че те са камък и дърво, което не чувства нищо. Знай, че не съм оскърбил истинния Бог, Който е сътворил всичко, а оскърбих вашите лъжливи богове, които нищо не са сътворили, но самите те са направени от вас. И аз ги хвърлих на земята, за да загинат завинаги!
Управителят казал:
– Ти сам ли изпочупи боговете или имаше още някой с тебе?
Светецът отговорил:
– Аз сам, с помощта на моя Христос, стрих на прах вашите идоли и стъпках с краката си жертвите и светилниците им. И нито един от тях не можа да ми отмъсти за обидата, дори не можа да избяга от ръцете ми, тъй като те са безсилни и безчувствени. Такива сте и вие, които ги правите, и всички, които се надявате на тях.
Разярен, управителят заповядал да съблекат Христовия раб, за да го бият. Докато сваляли дрехите от тялото на мъченика, управителят му казал:
– Кажи ни, окаянико, кой те научи да счупиш боговете?
Светецът отговорил:
– Вече ти казах по-рано и пак ще кажа, че никой друг, а само Бог и душата ми ми заповядаха да направя това.
Тогава управителят заповядал на слугите:
– Разголете го и го бийте по-силно, за да разбере, че дързостта му няма да му помогне и никой няма да го избави от ръцете ми!
И започнали да го бият жестоко.
Когато вече го пребили от бой, така че земята се обагрила от кръв, управителят попитал светеца:
– Кажи, нещастнико, кой те научи да извършиш това злодейство?
А мъченикът, докато го биели, отговорил:
– Казах ти, че Бог и моята душа ми заповядаха да направя това, а ти все не ми вярваш. Освен това аз не съм направил зло, а добро, защото посрамих беса и прославих Бога.
Управителят казал на слугите:
– Обърнете го и го удряйте по корема и гърдите! Той е горд и не се подчинява на императорските закони.
Дълго и безпощадно били мъченика. После управителят заповядал да престанат да бият светеца и го попитал:
– Роб ли си, или си свободен?
– Роб съм на градоначалника – отговорил светецът.
Тогава управителят се разгневил на градоначалника – господаря на Емилиан, за това, че държи при себе си такъв роб – противник на боговете и непокорен на царската заповед. Наказал го да заплати глоба, като внесе в царската хазна един литър сребро, а мъченика осъдил на изгаряне. Веднага слуги и множество народ хванали светеца и го повели вън от града. После запалили огромен огън на брега на река Дунав и хвърлили в него мъченика. Огненият пламък обкръжавал светеца, но не го докосвал. После се разпространил в кръг на голямо разстояние и изгорил всички неверници, до които достигнал, някои силно обгорил, а други едва успели да избягат. Тайните християни, които били сред народа, не получили никаква вреда от огъня, въпреки че пламъкът достигал и до тях. Светецът стоял в огъня, с лице на изток, като се оградил с кръстния знак и благославял Бога. Като се помолил, колкото искал, той казал:
– Господи Иисусе Христе, приеми духа ми![3]
С тези думи той легнал и починал в Господа, когато огънят вече угасвал. Тялото му ни най-малко не било повредено от огъня, дори косата му не се запалила. Тези от гражданите, които били тайни християни, отишли при жената на управителя, също изповядваща тайно християнската вяра, разказали ѝ всичко за светеца и я убедили да измоли от мъжа си запазеното по чудесен начин от огъня тяло на мъченика, за да го погребат. Тя помолила мъжа си и той ѝ разрешил безпрепятствено да вземе тялото на светеца. Верните го взели, повили го с погребален саван с аромати и го погребали с чест на едно място, наречено Гизидина, намиращо се на три поприща от града[4]. Светият мъченик Емилиан пострадал заради Христа от управителя Капитолин на осемнадесети юли, петък, при царуването над римляните и гърците на Юлиан Отстъпник, а над нас – на нашия Владика Иисус Христос, на Когото, заедно с Отца и Светия Дух, се отдава чест и слава, сега и във вечни векове. Амин.
Житие на преподобния наш отец Памво
Преподобният Памво преживял до дълбока старост като постник в пустинята до Нитрийската планина в Египет[5]. За неговия добродетелен, богоугоден и свят живот разказват много велики отци, както ще стане ясно от по-нататъшното повествование, събрано от различни източници. Най-напред преподобният Антоний Велики[6] казал за него, че със страх Божий (с който бил преизпълнен Памво) той вселил в себе си Божия Дух. Преподобният Пимен[7] казал:
– Три неща видяхме в отец Памво: ежедневен пост, мълчание и ръкоделие.
Преподобният Теодор Студит[8] дава следното свидетелство за същия блажен отец: “да облажим Памво с деяние и слово, защото стои високо”[9]. А Сократ Схоластик[10] пише за него, че в началото на своето монашество той, бидейки неграмотен, отишъл при един от братята, за да научи от него Давидовите псалми. Като чул в самото начало първия стих на тридесет и осми псалом, а именно: “Ще пазя пътищата си, за да не сгреша с езика си”, той не пожелал да чуе други стихове, а си тръгнал с думите:
– Стига ми само този стих, ако се науча да го изпълнявам на дело.
И повече не се върнал при учителя си.
След шест месеца учителят му го видял някъде и го попитал:
– Защо от толкова време не идваш при мене?
Памво отговорил:
– Още не съм се научил да изпълнявам на дело този стих.
– По-късно, след като изминали много години, един от познатите отци го попитал:
– Брате, научи ли вече онзи стих?
Памво отговорил:
– Деветнадесет години се учих, без да преставам, и едва привикнах да изпълнявам на дело това, което той учи.
Макар че свети Пемво отначало бил неграмотен, по-късно той бил умъдрен от Бога и добре знаел Свещеното Писание, дори станал умел учител и за другите (както пише за него Паладий[11]). Неговите ученици били четирима братя: Диоскор, Амоний, Евсевий и Евтимий.
Тяхната слава се носела из Египет, те били наречени велики и били споменати в житието на свети Иоан Златоуст[12]. Първият от тях, Диоскор, станал по-късно Ермополски епископ. Това не е онзи Диоскор, който бил еретик и бил проклет от светите отци на Четвъртия Вселенски събор[13], а друг, със същото име, живял по-рано. Освен него и честният Драконтий, споменат в житието на преподобни Иларион Велики[14], епископ и Христов изповедник, изпратен на заточение от арианите, в младостта си също бил ученик на блажения Памво. Учител на всички тези ученици бил Памво.
Заедно с многото си други велики добродетели преподобният се отличавал и със съвършеното си презрение към златото и среброто. Когато света Мелания римлянка[15], която заради Христа раздала навсякъде цялото си богато имущество на нуждаещите се, пристигнала в Александрия, като чула за свети Памво, отишла при него заедно с александрийския презвитер Исидор. Тя донесла със себе си триста литра сребро и молела Памво да вземе колкото иска от донесеното сребро. Но той дори не погледнал към него и не престанал да се занимава с ръкоделието си (той плетял рогозки), а само ѝ отговорил:
– Да те възнагради Господ за усърдието, което имаш към Него.
Когато тя настойчиво продължавала да го моли да вземе поне малко, преподобният казал на прислужващия му брат:
– Вземи внимателно каквото ти дават и го занеси и раздай на братята в Либия[16] и на островите. Те много бедстват, тъй като земята при тях е безплодна. А на братята от египетските манастири не давай нищо, тъй като земята при тях е плодородна и могат да имат изобилие от блага от труда си.
Тогава блажената Мелания дала на този брат всичкото сребро, което носела, за да го раздаде на бедните, и казала на преподобния Памво:
– Отче, забележи колко сребро давам: триста литра.
А той ѝ отговорил:
– Дъще! Бог, на Когото си донесла среброто, не те пита колко сребро си донесла. Нима Този, Който е претеглил на теглилка планините и на везни – хълмовете[17], не знае колко тежи твоето сребро? Ако даваше среброто на мен, разбира се, че би ми казала колко сребро ми даваш, а ти го даваш на Бога, Който не презрял и двете лепти на вдовицата, но ги приел по-охотно от много богатства[18]. Така че, мълчи и не тръби пред себе си![19]
Веднъж при преподобния Памво дошъл отец Пиор и донесъл неголямо парче корав хляб. На въпроса на Памво:
– Отче, защо носиш хляб със себе си?
Пиор отговорил:
– За да не те притеснявам (тоест, за да не те лиша от твоя хляб, а да ям моя).
След няколко дни преподобният Памво отишъл при отец Пиор, като взел със себе си парче от своя корав хляб, което предварително бил накиснал във вода. Като видял това, Пиор запитал:
– Отче, защо си донесъл накиснат хляб?
Той отговорил:
– За да не те притеснявам не само с хляба, но и с водата.
Веднъж, свети Атанасий Александрийски[20] помолил отец Памво да отиде при него в Александрия. По пътя старецът и придружаващите го братя видели седнали миряни, които не обръщали внимание на минаващите покрай тях монаси. Памво казал на тези миряни:
– Станете и с уважение поздравете монасите, за да получите от тях благословение. Те често беседват с Бога и устата им са свещени.
След това, като влезли в града, той видял една блудница, която се била разсъблякла, за да съблазнява хората. Старецът заплакал. Тогава братята го попитали:
– Отче, защо плачеш?
Той отговорил:
– Плача по две причини: за гибелта на душата на тази жена и за това, че не полагам толкова грижи за душата си, колкото тя полага за тялото си. Тя се е разкрасила така, за да угоди на хората, а аз не се грижа да украся моята душа така, че тя да стане угодна на Бога.
Като бил постоянно преизпълнен с умиление, преподобният Памво никога не се смеел, никога на лицето му нямало дори и усмивка. Веднъж бесовете поискали да го заставят да се засмее. Те завързали едно перо с връвчица и го повлекли пред очите му като някакъв тежък товар, като си говорели и викали един на друг:
– Помогнете! Помогнете!
Като видял това, отец Памво се разсмял. Тогава бесовете се зарадвали и закрещели:
– Ето, накрая Памво се засмя!
А той възразил:
– Аз не се смях, а се присмях над вашата немощ. Едно перо не можете да повдигнете!
Посрамени, бесовете избягали.
Учениците му разказват за него и това, че той бил много внимателен при разговор и разсъдителен в отговорите. Когато го питали за нещо от божественото Писание или за някоя работа, той не отговарял веднага, а отначало дълго мълчал и размислял вътре в себе си, а след това често казвал:
– Не знам какво да отговоря на този въпрос.
И едва след три дни или три седмици, а понякога и след три месеца, давал отговор на въпроса. Отговорите му били справедливи и много полезни, тъй като се влагали в разума му от Божията благодат. Затова всички приемали със страх думите от устата му, като от Божиите уста. Бог говорел с неговите уста.
По времето, когато живял преподобният, в египетските земи живеели двама родни братя – Паисий и Исаия, деца на богати родители. Баща им бил известен търговец, който пътувал със скъпи товари чак до Испания. Като разделили помежду си голямото богатство, останало след смъртта на родителите им, те си казали един на друг:
– Какъв живот да изберем? Ако се занимаваме с търговия, както нашия баща, кой знае кому ще се паднат след смъртта ни плодовете от нашия труд? Освен това ще трябва постоянно да се страхуваме да не изпаднем в някаква беда: разбойници, корабокрушения. По-добре да изберем монашеския живот и да вложим бащиния имот в небесната съкровищница. Като направим така и душите си ще спасим.
След като се посъветвали така и двамата се отрекли от света. Единият веднага раздал своята част от наследството на бедните, църквите и манастирите и като не оставил нищо за себе си, отишъл в пустинята и там се научил на някакъв дребен занаят, с помощта на който се изхранвал от труда на ръцете си. И живеел сам богоугодно, като усърдно постел и се трудел. А другият си построил малък манастир недалеч от едно населено място и като приел при себе си няколко братя, давал подслон на странниците и хранел бедните. Като построил странноприемница и болница, давал подслон на всички идващи и с голямо усърдие прислужвал на болните, а в съботните и неделните дни устройвал по две, три или четири трапези за бедните. Като поживели по този начин няколко години и двамата братя се преставили в Господа. След смъртта им много братя започнали да беседват за тях. Едни хвалели повече този, който веднага раздал имота си и отишъл в пустинята да се упражнява в безмълвие, а други давали предпочитание на другия брат, който с имота си дълго време служел на странниците, бедните и болните. Като не отстъпвали дълго време един на друг в този спор, братята отишли да попитат за това преподобния отец Памво, като искали да узнаят животът на кого от братята е по-угоден на Бога и кой от тях ще получи по-голяма награда. Преподобният Памво отговорил на въпроса им така:
– И двамата са съвършени пред Бога. Този, който приемал странници, се уподобил на праведния Авраам[21], а пустинникът – на свети пророк Илия[22]. И двамата еднакво са угодили на Бога.
Братята все пак не се съгласявали и спорели един с друг. Едните, като хвалели повече пустинника, казвали:
– Той е изпълнил евангелската заповед: продай имота си и го раздай на бедните, и като взел кръста си, е последвал Христа, търпейки всеки ден глад и жажда. А другият брат, макар и да е служел на бедните, все пак и самият той се е ползвал от имота си, ял е и пил със странниците, обядвал е с болните.
А противниците възразявали, като казвали, че и този, който обичал странниците, е изпълнил Христовото слово, казано в Евангелието: “не дойде, за да Му служат, но да послужи”[23] на другите. Та нали той послужил на мнозина, като излизал всеки ден на оживения път и търсел странници, просяци, болни и бедни и ги водел в дома си, където давал покой на всички. И ако за една чаша вода, подадена на жадния, е обещана награда от Бога, то каква награда би получил братът, който приемал странници, задоволявал нуждите на безброй жадни и гладни и служел на всеки болен като на Христос.
Виждайки такова разногласие между братята, преподобният Памво им казал:
– Почакайте малко, братя, докато получа известие от Бога. Тогава ще ви кажа.
След няколко дни братята отново отишли при него за отговор на своя въпрос. Тогава старецът им казал:
– Пред Бога ви казвам, че видях и двамата братя (Паисий и Илия) да стоят заедно в рая.
Като чули това, всички братя се успокоили и прославили Бога.
След това откровение, което преподобният получил за двамата братя, на всички им станало ясно каква велика благодат има той от Бога, щом се удостоил преди смъртта да види райското блаженство. И самият той бил подобен на райските жители вследствие на това, че ги е видял, а още повече, вследствие на изобилната Божия благодат, обитаваща в него. Още в тленно тяло и живеейки сред хората, той вече носел на лицето си печата на райското нетление, бил светъл не само с душа, но и с тяло, и лицето му сияело със слава, както някога лицето на свети пророк Моисей. Затова в житията на светите отци се разказва следното. Три години преподобният се молел на Бога:
– Господи, моля Те, не ме прославяй на земята!
А Бог, Който прославя Своите угодници, така го прославил, че от славата, която имал, братята не смеели да гледат към лицето му. Така светецът бил прославен на земята в тялото си преди прославянето си на небето. А когато, след седемдесетата година от живота му, настъпило времето на неговата блажена кончина, той казал на стоящите около него братя:
– От времето, когато се заселих в тази пустиня, построих си килия и живея в нея, не е имало нито един ден, в който да не съм работил нещо с ръцете си до умора. Не помня също някога да съм ял хляб, даден ми от някого, но винаги – изработен с труда на моите ръце. И от устата ми не е излизала такава дума, за която сега да се налага със срам да се разкайвам. Въпреки това аз отивам при Господа така, като че ли и не съм започвал да живея богоугодно и по монашески.
С тези думи той предал своята честна и свята душа в Божиите ръце[24], без да страда от никаква телесна болест. Такива били животът и кончината на този Божий угодник, чиито свети молитви да ни помогнат и на нас да се научим на богоугоден живот и да получим добър край по милосърдието на нашия Господ Иисус Христос, на Когото с Отца и Светия Дух се отдава чест и слава, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.
Житие на преподобния наш отец Иоан Многострадални
През много скърби трябва да влезем в царството Божие[25] е казал апостол Павел.
С него е съгласен и възлюбеният Христов ученик, девственикът Иоан, който е казал:
– Аз, Иоан, който съм и брат ваш, и съучастник в скръбта[26].
С тях е съгласен и възлюбеният ученик на Пресвета Богородица от Печерската обител, руският девственик Иоан, който е наречен Многострадални. Наистина, много скърби претърпял той заради обета за девство, даден на небесния Жених. Така казал самият той за живота си, когато бил вече близо до смъртта, по следния повод. При този преподобен, затворил се в едно тясно място, в пещерата на преподобния Антоний и, провел там целия си живот, често идвал един от братята, когото дяволът разпалвал с плътска похот. Той молел светеца да се моли на Господ за отслабване на страстта му. Преподобният му казал:
– Брате, бъди мъжествен! Нека укрепне сърцето ти! Търпи в името на Господа и пази пътищата Му и Той няма да те остави в ръцете на нашите врагове и няма да им позволи да те уловят.
Обхванатият от страст му отговорил:
– Повярвай ми, отче, ако не ми помогнеш да намалее страстта, аз няма да си намеря покой, а ще скитам от място на място.
Преподобният Иоан му казал:
– Защо искаш да се предадеш на врага, за да те разкъса? Ти ще се уподобиш на човек, стоящ на ръба на пропастта; идва при него врагът и внезапно го бута надолу и това падане ще бъде толкова ужасно, че няма да може повече да се изправи. А ако останеш тук, в светия манастир, ще приличаш на човек, стоящ далеч от пропастта, когото врагът, колкото и да се мъчи да го тегли към пропастта, не може да го хвърли в нея. Така и Господ заради твоето търпение ще те избави от пропастта на страстите и от плътската нечистота. Чуй, брате, сега ще ти разкажа какво се случи с мен в младостта ми.
И той започнал да разказва подробно целия си живот:
– Когато дойдох – казал той – в тази света печерска обител и започнах да се трудя според чина на светия ангелски монашески образ, аз, силно разпалван от похотта, претърпях твърде много заради спасението си. По два, понякога по три дни не се хранех, често и цяла седмица не приемах абсолютно никаква храна и умъртвявах себе си с жажда. Не спях по цели нощи. Прекарах три години в такива подвизи, но и по този начин не намерих покой. Тогава отидох в пещерата, където е бил погребан преподобният наш отец Антоний и ден и нощ стоях на молитва до гроба му. И ето, чух гласа на преподобния да ми казва:
– Иоане, Иоане, ти трябва да се затвориш тук в пещерата, за да можеш, като не виждаш нищо и като пребиваваш в мълчание, да победиш страстта. Господ ще ти помогне по молитвите на Своите преподобни.
Затова – продължил той – оттогава се затворих в това тясно и печално място, където живея вече тринадесета година. Но не намерих бързо покой. Много години се борих със страстите и с плътските помисли, като водех строг живот и като изнурявах тялото си, отначало само с пост и бодърстване, а после, като не знаех какво да правя и като не бях в състояние да преодолея плътската страст, реших да живея гол; закачих на тялото си тежки вериги и така от тогава и до сега се изнурявам със студ и с тежестта на желязото. Но когато всичко това се оказа недостатъчно, аз измислих друго. Изкопах дълбока до раменете ми яма. Когато настъпиха дните на светия Велик пост, влязох в ямата и целия се зарових с пръст, така че останаха открити само ръцете и главата ми и прекарах целия пост така под тежестта на земята, като не бях в състояние да помръдна нито една става, но и от това не премина изгарящата ме плътска страст. Освен това врагът, дяволът, ме плашеше, като искаше да ме изгони оттук и аз почувствах следното негово коварство: на дъното на ямата нозете ми пламнаха, сухожилията в тях се стегнаха, костите трепереха, пламъкът стигна до корема и членовете ми започнаха да горят. Аз не обръщах никакво внимание на жестоката болка, но се радвах в душата си, радвах се, че душата ми се запази чиста от сквернота. Предпочетох до изгоря в този огън заради Господа, вместо да изляза от ямата поруган от беса и в същото това време видях страшен и жесток змей, който изригваше пламъци от устата си, обгаряше ме с огнени искри и искаше да ме погълне. Така правеше той няколко дни, като искаше да ме прогони. С настъпването на Светлата нощ на възкресение Христово този страшен змей внезапно ме нападна, погълна в устата си главата и ръцете ми, косата и космите на брадата ми се запалиха, както и ти сега виждаш и аз, намирайки се вече в пастта на този змей, викнах от дълбината на сърцето си:
– Боже Господи, Спасителя мой, защо си ме оставил? Владико, бъди щедър към мене, защото само Ти си Човеколюбец! Спаси ме, грешния, защото само Ти Си безгрешен! Избави ме от моето скверно беззаконие, за да не погина навеки в мрежите на лукавия; спаси ме от този враг. Ето, той реве като лъв, искайки да ме погълне. Покажи силата Си и ела да ме спасиш! Блесни със Своята светлина и го прогони, за да изчезне от лицето Ти!
Веднага щом свърших молитвата, божествена светлина блясна като светкавица и страшният змей изчезна! И до днес, по Божията милост, повече не съм го виждал. И чух тогава гласа Господен да ми казва:
– Иоане, Иоане! Ето, днес получи помощ, а сега внимавай сам, за да не пострадаш повече в бъдещия век.
А аз, като се поклоних, казах:
– Господи, защо ме изостави в това жестоко мъчение?
Гласът ми отговори:
– То ти беше изпратено според мярката на твоето търпение, така че, изпитан с огън, да станеш чист като злато. Бог няма да допусне човек да бъде изкушен повече от силата му, за да не изнемогне и да не бъде поруган от лукавия змей. Но както разумният стопанин поверява на здравите и силните роби по-голяма и по-тежка работа, а на немощните и слабите – по-малка и по-лека, същото разбирай и за борбата с плътската похот, поради която се молиш за себе си. Но помоли се на този мъртвец, който се намира близо до теб, за да те излекува от блудната страст. Той е направил повече от Иосиф[27] и може да помогне на страдащите от тази страст.
– А аз – продължил той, – като не знаех името на този мъртвец, започнах да викам:
– Господи, помилуй ме по молитвите на този преподобен!
После разбрах, че това е бил Моисей[28], по народност унгарец. Тогава ме осия неизказана светлина, в която се намирам и сега, като не се нуждая от светлина нито нощем, нито денем. И всички достойни, които идват при мен, се задоволяват с тази светлина и виждат с очите си моето утешение, което ме освети в тази нощ на Възкресението, давайки надежда за бъдещата светлина.
Като завършил разказа за многострадалния си живот, преподобният наш отец Иоан се обърнал към обладания от плътска страст и казал:
– Ами че самите ние, брате, мислим с ума си за плътското, затова и Бог с праведния Си съд допуска върху нас страдания, защото не принасяме плодове, достойни за покаяние. Но ще ти кажа, брате: да се помолим на този преподобен Моисей и той ще ти помогне.
След това той се помолил заедно с обладания от страст. После взел една кост от мощите на преподобния и му я дал, като казал:
– Допри я до тялото си.
Като направил това, братът на мига почувствал как угаснал огънят в тялото му. Блудната страст престанала да го безпокои и замряла. Оттогава той не бил мъчен повече от нея. Тогава светецът и братът заедно въздали хвала на Бога за това, че тези, които са Го прославили с чистота в живота си , Той и след смъртта прославя с чудеса, очистващи хората от грях.
Скоро след разказа за своите страдания, многострадалният затворник предал духа си в ръцете на Господа на 18 юли[29] за да се възцари с Този, заедно с Когото пострадал. А неговите свети мощи, подаващи неоскъдяващо изцеление, и сега стоят непоколебимо като защитна стена там, където в началото той сам се зарил до плещите, когато се подвизавал, и после, когато узнал времето на своето преставяне. По молитвите на многострадалния затворник, преподобния наш отец Иоан (честното тяло на когото, като победил плътската страст с много страдания, станало стълп в Божия дом), да бъдем и ние насочени, както от стълба светлина, явил се на Моисей, към обетованата небесна земя, в която текат мляко и мед, с което се удостояват младенците, а също и този девственик Иоан, подобно на Иоан – любимеца на Христа, с благодатта и славата на Бога, прославян в Троица, на Когото се отдава слава сега и во веки. Амин.
Страдание на свети мъченик Иакинт
Този свети мъченик произхождал от благочестивите родители Теоклит и Теопила. Той се родил по времето, когато църквата в град Амастрида[30] била управлявана от епископ Ираклий и получил името си от явил се ангел. Като бил на три години, той, като призовал Христовото име, възкресил едно умряло момче, което след това се подвизавало заедно с него и се усъвършенствало в добродетелите. Като достигнал старост и като извършил множество чудеса, веднъж той видял как неразумни идолослужители се покланят на едно кухо брястово дърво. Той отишъл и отсякъл това дърво. Заради това го хванали и го завели в град Амастрида при управителя на областта Кавстрисий, по заповед на когото първо жестоко го пребили, при което му избили всички зъби, после, като го вързали с въже, го влачили по земята и накрая го заключили в тъмница, където той предал духа си на Бога.[31]
По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас.
Амин.
[1] Юлиан Отстъпник царувал от 361 г. до 363 г.
[2] Литър – мярка за тегло, около 300 г.
[3] Свети мъченик Емилиан загинал през 363 г.
[4] Впоследствие в Константинопол била построена църква в чест на свети мъченик Емилиан, в която били пренесени честните мощи на мъченика. Местността в Константинопол, където бил построен този храм, се наричала Равда (от гръцката дума ράβδος жезъл, тоест Моисеевия жезъл, донесен в Константинопол при император Константин Велики и поставен в църквата на Богородица, близо до която бил храмът в чест на Емилиан).
[5] Египет бил обичайно място за живот на много подвижници. Монашески обители имало както в Среден, така и в Долен Египет. Особено известна в Египет била Нитрийската пустиня, която се намирала в Долен Египет и била разположена във вътрешността на страната, зад река Нил.
[6] Паметта му се чества от Църквата на 17 януари.
[7] Паметта му се чества на 27 август.
[8] Паметта му се чества на 11 ноември и 26 януари.
[9] Канон на сирна събота, песен 5-а (този канон е написан от преподобни Теодор Студит).
[10] Сократ Схоластик – византийски църковен историк, живял през V в. Той написал “Църковна история”, обхващаща времето до управлението на император Теодосий II. Посоченото по-долу място от съчинението на Сократ Схоластик се намира в IV книга на неговата “Църковна история” (гл. 18).
[11] Светата Църква чества паметта му на Сирна събота.
[12] Паметта му се чества на 13 ноември.
[13] Четвъртият Вселенски събор се състоял през 451 г. в Халкидон и бил свикан от император Теодосий II за осъждане на евтихианската ерес. Основател на тази ерес бил константинополският архимандрит Евтихий, който твърдял, че в Исуса Христа човешката природа при ипостасното съединение била напълно погълната от божествената. Съборът осъдил лъжеучителя. На този събор бил осъден и Диоскор, партриарх Александрийски, който споделял лъжеучението на Евтихий.
[14] Паметта му се чества от светата Църква на 21 октомври.
[15] Паметта ѝ се чества на 31 декември
[16] Либия се намира в Северна Африка.
[17] Ис. 40:12.
[18] Марк. 12:42.
[19] Мат. 6:2.
[20] Паметта му се чества на 2 май и на 18 януари.
[21] Паметта му се чества на 9 октомври.
[22] Виж житието му на 20 юли.
[23] Мат. 20:28.
[24] Преподобни Памво починал в края на IV век.
[25] Деян. 14:22.
[26] Откр. 1:9.
[27] Иосиф – един от дванадесетте сина на патриарх Иаков. Отличавал се с невинност и простосърдечие. След като бил продаден от братята си в Египет, не се подал на съблазаните на жената на Потифар, в чийто дом се намирал (Бит. 39). Затова в повествованието за житието на Иоан Многострадални се напомня за особеното застъпничество на Иосиф за тези, които, бивайки обхванати от блудна страст, се обръщали за помощ към него.
[28] Виж житието му на 26 юли.
[29] Свети Иоан починал в първата половина на ХII в.
[30] Град Амастрида се намирал в северната част на римската малоазиатска провинция Пафлагония на самия браг на Евксинско, сега Черно море.
[31] Времето на кончината на свети мъченик Иакинт е неизвестно.