Св. Климент, архиеп. Охридски. Св. Климент, папа Римски. Св. Петър, еп. Александрийски

Във великия и славен древен град Рим живеел един човек от знатен произход на име Фавст, произхождащ от рода на древните римски царе. Той имал жена, на име Матидия, също от царски произход, която била в родство с римските императори Август и Тиберий. Мъжът и жената били ревностни езичници и се покланяли на идолите. Отначало им се родили двама сина близнаци, единия от които нарекли Фавстин, а другия – Фавстиниан; след това им се родил трети син, на когото дали името Климент.

Фавст имал брат, зъл и безнравствен човек. Като виждал красотата на Матидия, той се прелъстил от нея и започнал да я съблазнява към грях; но тя, бидейки твърде целомъдрена, не пожелала да наруши верността към мъжа си и с оскверняване на ложето да обезчести достойнството на своя знатен род; затова с всички сили се стараела да отстрани съблазнителя от себе си. Като не желаела да го изобличи явно, тя не казала на никого за това, дори и на мъжа си, защото се бояла да не се разпространи лоша мълва за тях и да се опозори домът им. Но братът на Фавст дълго време с молби и със заплахи я принуждавал да се покори на нечистото му желание. Матидия, като видяла, че не е в състояние да се избави от преследванията му, ако не се отдалечи от срещите с него, се решила на следното.

Една сутрин тя се обърнала към мъжа си със следните думи:

– Чуден сън видях през тази нощ, господарю мой: видях почтен и стар мъж, като че ли един от боговете, който ми каза: ако ти и двамата ти сина близнаци не заминете от Рим за десет години, ще умреш заедно с тях от мъчителна и внезапна смърт.

Като чул тези думи, Фавст се удивил, много размишлявал за това и се решил да я пусне заедно с двамата им сина от Рим за десет години, разсъждавайки: “По-добре любимата ми съпруга да бъде жива заедно с децата в чужда страна, отколкото тук да умре от внезапна смърт”.

Като подготвил един кораб и като го запасил с нужното продоволствие, той я изпратил заедно с двамата им сина Фавстин и Фавстиниан в гръцката страна, в Атина. С тях той изпратил множество роби и робини и ги снабдил с голямо имущество, като наредил на Матидия да даде синовете им в Атина да се обучават на гръцката мъдрост.

Така те се разделили един с друг с неизразимо съжаление и сълзи. Матидия заедно с двамата си сина отплавала с кораба, а Фавст останал в Рим с най-малкия син Климент.

Когато Матидия плавала в морето, се разразила силна бура и се повдигнало голямо вълнение; корабът бил отнесен от вълните и от вятъра в неизвестна посока, в полунощ бил разбит и всички потънали. А Матидия, носена от бурните вълни, била изхвърлена на скалите на един остров, недалеч от Асийската страна. Тя плакала безутешно за удавените си деца; от горчива скръб искала даже да се хвърли в морето, но жителите на онази страна, като я видели гола, крещяща и стенеща, се съжалили над нея, взели я в града си и я облекли.

Няколко страннолюбиви жени, като дошли при нея, започнали да я утешават в мъката ѝ. Всяка от тях започвала да ѝ разказва всичко прискръбно, което ѝ се било случило в живота, и със съчувствието си малко облекчили скръбта ѝ. Една от тях казала:

– Мъжът ми беше моряк. Още съвсем млад се удави в морето и аз останах млада вдовица. Мнозина желаеха да се оженят за мен, но аз, обичайки мъжа си и като не бях в състояние да го забравя и след смъртта му, реших да остана вдовица. Ако искаш, остани в дома ми да живееш с мен, двете с теб ще се изхранваме с труда си.

Матидия последвала съвета ѝ, поселила се в дома ѝ, изкарвала прехраната си с труд и прекарала така двадесет и четири години.

Децата ѝ Фавстин и Фавстиниан след корабокрушението, по Божия воля, също останали живи. Изхвърлени на брега, те били видени от намиращите се там морски разбойници, които ги взели в лодката си, закарали ги в Кесария Стратонийска и ги продали на една жена, на име Иуста, която ги възпитала като свои деца и ги дала да се изучат. По такъв начин те изучили различните езически науки, но после, като чули Евангелската проповед за Христа, приели свето кръщение и последвали апостол Петър.

А Фавст, баща им, живеел в Рим с Климент и не знаел нищо за бедствията, постигнали жената и децата му, след като изминала една година, изпратил неколцина роби в Атина, за да узнаят как живеят близките му, и изпратил с тях много и различни неща; но робите му не се върнали. На третата година, след като не получил никаква вест за жена си и за децата си, Фавст много се опечалил и изпратил други роби с всичко необходимо в Атина. Като пристигнали там, те не намерили никого и на четвъртата година се върнали при Фавст и му съобщили, че изобщо не могли да открият в Атина господарката си, защото там никой дори не е и чувал за нея; те не могли да попаднат на следите ѝ, тъй като не могли да намерят никого от своите. Като чул всичко това, Фавст още повече се опечалил и започнал горчиво да плаче. Той обиколил всички крайморски градове и пристанища в Римската страна, разпитвал моряците за жена си и децата ѝ, но не узнал нищо. После, като построил кораб и като взел със себе си неколцина роби и малко имущество, сам се отправил да издирва своята другарка и любимите си деца, а най-малкия син Климент оставил с верни роби в Рим да изучава науките. Той обиколил едва ли не цялата земя и по суша, и по море, като много години издирвал домашните си, но не ги намирал. Накрая, като се отчаял, мислейки, че вече няма да ги види, той потънал в дълбока скръб, така че не искал дори да се върне у дома си, понеже считал за тежко бреме да се наслаждава на благата на този свят без възлюбената си съпруга, към която изпитвал голяма любов заради целомъдрието ѝ. Като отхвърлил всички почести и славата на този свят, той се скитал като бедняк по чуждите страни, без да разкрива пред никого кой е.

Междувременно Климент навършил пълнолетие и изучил добре всички философски учения. При все това, нямайки нито баща, нито майка, той винаги се намирал в печал. Вече започнала двадесет и четвъртата година, откакто майка му излязла от дома им, и двадесетата година, откакто изчезнал баща му.

Като изгубил надежда, че са живи, Климент скърбял за тях като за мъртви. Заедно с това той помнел и за своята смърт, тъй като добре знаел, че всеки може да умре; но като не знаел къде ще се намира след смъртта и има ли някакъв друг живот след този кратковременен живот, или не, винаги плачел и не искал да се утеши с никакви светски наслади и радости. В това време, като узнал за Христовото идване в света, започнал да се стреми да разбере истината за него. Случило му се да беседва с един благоразумен човек, който и му разказал как в Иудея дошъл Синът Божий, как дарувал вечен живот на всички, които изпълняват волята на Изпратилия Го Отец. Като чул за това, Климент се разгорял от необикновено желание да узнае по-подробно за Христа и за Неговото учение. За тази цел той решил да отиде в Иудея, в която се разпространявало Христовото благовестие. Като оставил дома си и големия имот, той взел със себе си верни слуги и достатъчно злато, качил се на един кораб и отплавал към Иудейската страна. Вследствие на разразила се в морето буря той бил отнесен от вятъра в Александрия и там намерил апостол Варнава, учението за Христа на когото слушал с наслада. После отплавал за Кесария Стратонийска и намерил свети апостол Петър. Като приел от него свето кръщение, той го последвал заедно с другите му ученици, между които били и двамата му братя, близнаците Фавстин и Фавстиниан. Но Климент не ги познал, както и братята му не го познали, защото те били твърде малки, когато се разделили и не се помнели един друг. Апостол Петър, отправяйки се към Сирия, изпратил пред себе си Фавстин и Фавстиниан, а Климент оставил при себе си и по-късно заедно с него се качил на кораб и отплавал в морето.

Докато плавали, апостолът попитал Климент за неговия произход. Тогава той подробно му разказал: от какъв произход е и как майка му, под влияние на съновидение, напуснала Рим с двамата си малолетни сина, как баща му, като минали четири години, тръгнал да ги търси и не се върнал; добавил и това, че са изминали вече двадесет години, откакто той не знае нищо за семейството си и затова мисли, че родителите му и братята му са умрели. Петър, като изслушал разказа му, се умилил.

Междувременно, по Божий промисъл, корабът спрял до този остров, на който се намирала Климентовата майка – Матидия. Когато няколко души слезли от кораба, за да купят в града необходимото за житейските нужди, слязъл и апостол Петър, а Климент останал на кораба. Отправяйки се към града, апостолът видял една старица, седяща при вратите и просеща милостиня; това била Матидия, която вече не можела да се изхранва с труда си, поради слабост на ръцете, и затова просела милостиня, за да храни себе си и другата старица, която я приела в дома си и която също била разслабена и лежала болна у дома си. Апостолът, като видял Матидия, разбрал духом, че тази жена е чужденка и я попитал за отечеството ѝ. Като въздъхнала тежко, Матидия се просълзила и казала:

– О, горко на мен, странницата! Защото на света няма по-бедна и по-нещастна от мен.

Като видял тежката ѝ скръб и сърдечните ѝ сълзи, апостол Петър започнал внимателно да я разпитва коя е и откъде е.

От разговора с нея той разбрал, че тя е майката на Климент и започнал да я утешава, като ѝ казал:

– Аз познавам твоя най-малък син Климент; той се намира в тази страна.

Като чула за своя син, от ужас и от страх, Матидия станала като мъртва; но Петър я хванал за ръката и ѝ наредил да тръгне след него към кораба:

– Не скърби, старице – казал ѝ апостолът по пътя, – защото ей сега ще узнаеш всичко за сина си.

Докато вървели към кораба, насреща им излязъл Климент и като видял жената, вървяща след Петър, се удивил. А тя, като се вгледала в Климент, веднага го познала по приликата с баща му и попитала Петър:

– Това не е ли Климент, моя син?

Петър казал:

– Точно той е.

И се хвърлила Матидия на шията на Климент, и заплакала. А Климент, не знаейки коя е тази жена и защо плаче, започнал да я отблъсква от себе си. Тогава апостолът му рекъл:

– Чедо, не отблъсквай тази, която те е родила.

Като чул това, Климент се просълзил и паднал в нозете ѝ, като я целувал и плачел. И ги обзела голяма радост, защото се намерили и се познали един друг. Апостол Петър се помолил за нея на Бога и изцерил ръцете ѝ. А тя започнала да моли апостола да изцели старицата, при която се била поселила. Апостол Петър влязъл в дома ѝ и я излекувал; а Климент ѝ дал 1000 драхми^[1], като награда за това, че дала храна и подслон на майка му. После, като взел майка си и изцерената старица, ги качил на кораба и отплавали.

По пътя Матидия попитала сина си за своя мъж Фавст и като узнала, че той тръгнал да я търси и че от двадесет години няма никакво известие за него, тя горчиво заплакала за него като за умрял, като не се надявала да го види жив. Като доплавали до Антандрос^[2], оставили кораба и продължили пътя си по суша. Като достигнали Лаодикия^[3], те били посрещнати от Фавстин и Фавстиниан, които дошли тук преди тях. Те попитали Климент:

– Коя е тази жена и старицата с нея?

Климент отговорил:

– Майка ми, която намерих в чужда страна.

И започнал да им разказва поред, от колко време не е виждал майка си и как тя тръгнала от къщи с двете си деца близнаци.

Като чули това, те разбрали, че Климент е техен брат, а тази жена е майка им и заплакали от голяма радост, като възкликнали:

– Значи това е нашата майка Матидия, а ти си нашият брат Климент, защото ние сме близнаците Фавстин и Фавстиниан, напуснали Рим с майка си.

Като казали това, те се хвърлили един другиму на шията, плакали много и мило се целували. Като видели как майка им се радва за децата си, които неочаквано намерила здрави, и като разказвали един на друг по какви Божии пътища били спасени от удавяне, те прославили Бога; само за едно скърбели, че никой не знаел нищо за баща им. После те започнали да молят апостол Петър да кръсти майка им. Рано сутринта те отишли до морето, свети апостол Петър в отделно помещение извършил кръщение над Матидия и съпровождащата я старица в името на Отца и Сина, и Светия Дух, и като я отпратил със синовете ѝ, самият той тръгнал по друг път.

И ето, по пътя го срещнал един благообразен мъж, с побеляла брада, бедно облечен, който чакал апостол Петър и почтително го приветствал:

– Виждам, че си чужденец и не си прост човек; самото ти лице показва, че си разумен човек; затова искам да побеседвам малко с теб.

На това апостолът казал:

– Говори, господине, щом искаш.

– Видях те днес да се молиш на едно съкровено място на брега – казал той, – като те погледнах незабелязано, аз си тръгнах и те изчаках тук, желаейки да ти кажа, че напразно си правите труд, като се молите на Бога, защото няма никакъв Бог нито на небето, нито на земята, и няма никакъв Божий промисъл за нас, но всичко в този свят е случайно. Затова не се увличайте и не се трудете да се молите на Бога, защото Той не съществува.

Като чул тези разсъждения, свети Петър му казал:

– Защо мислиш, че всичко става не по Божий промисъл и устройство, а случайно, и с какво ще докажеш, че няма Бог? Ако няма Бог, то кой е сътворил небето и го е украсил със звезди? Кой е сътворил земята и я е облякъл в цветя?

Този човек, като въздъхнал от дълбината на сърцето си, промълвил:

– Господине, познавам отчасти астрономията, а на боговете служех така усърдно, както никой друг; и познах, че всички надежди на Бога са суетни и няма никакъв Бог. Ако на небето имаше някакъв Бог, Той би чул въздишките на плачещите, би се отнесъл с внимание към молитвите на молещите се, би погледнал към горестта на сърцето, изнемогващо от печал. Но тъй като няма такъв, който да подава утешение в скърбите, оттук заключавам, че няма Бог. Ако имаше Бог, Той би ме чул, молещия се и ридаещия в скръбта си, защото, господине мой, от двадесет и повече години се намирам в голяма скръб, и колко много се молих на всички богове, колко много жертви им принесох, колко много сълзи пролях и колко много ридания! И нито един от боговете не ме чу, и целият ми труд беше напразен.

След това апостол Петър казал:

– Затова и не си бил чут толкова време, защото си се молил на суетни и лъжливи богове, а не на Единия Истинен Бог, в Когото вярваме и на Когото се молим.

Като беседвал така с този човек и разсъждавайки за Бога, Петър разбрал, че говори с Фавст, мъжа на Матидия, бащата на Климент и на братята му, и му казал:

– Ако желаеш да повярваш в Единия Истинен Бог, сътворил небето и земята, ето сега ще видиш невредими и здрави и жена си и децата си.

На това той отговорил:

– Нима жена ми и децата ми ще възкръснат от мъртвите? Сам узнах по звездите, а и от премъдрия астролог Анувион ми е известно, че жена ми и двете ми деца са се удавили в морето.

Тогава светият апостол завел Фавст в жилището си; когато той влязъл там и видял Матидия, се ужасил и като я гледал втренчено, с удивление, мълчал. После казал:

– По силата на кое чудо се извърши това? Кого виждам сега?

И като пристъпил по-близо, възкликнал:

– Наистина, моята възлюбена съпруга е тук!

В същия миг от внезапната радост двамата се обезсилили, така че не можели и да говорят един с друг, защото и Матидия познала мъжа си. А когато дошла малко на себе си, казала така:

– О, любими мой Фавст! Как се намери жив, когато чухме, че си умрял?

Тогава настанала неописуема радост за всички и от радостта се пролели много сълзи, защото и съпрузите се познали един друг, и децата познали родителите си; и като се прегърнали, плакали, и се веселили, и благодарили на Бога. И всички, които били там, като видели неочакваната за тях обща среща след дългата раздяла, се просълзили и благодарили на Бога. А Фавст паднал пред апостола, просейки кръщение, защото искрено повярвал в Единия Бог и бидейки кръстен, отправял със сълзи благодарствени молитви към Бога. После всички заминали за Антиохия.

Когато те се учели там на вяра в Христа, Антиохийският хегемон узнал всичко за Фавст, жена му и децата му, за високия им произход, а също и за приключенията им, и веднага изпратил вестоносци в Рим, за да извести царя. Императорът наредил на хегемона по-скоро и с голяма чест да изпрати Фавст и семейството му в Рим. Когато това било изпълнено, императорът се зарадвал на връщането им, а когато узнал всичко, случило се с тях, дълго плакал. В същия ден той устроил пир в тяхна чест, а на следващия ден им дал много пари, а също роби и робини. И те били на голяма почит пред всички.

След като прекарали живота си в дълбоко благочестие, давали милостиня на бедните и след като в преклонна старост раздали всичко на нуждаещите се, Фавст и Матидия отишли при Господа.

Децата им, когато апостол Петър дошъл в Рим, се подвизавали в апостолското учение, а блаженият Климент даже станал неразделен негов ученик във всички негови пътешествия и трудове и бил ревностен проповедник на Христовото учение. Затова Петър го поставил за епископ преди разпятието си, което претърпял от Нерон^[4]. След смъртта на апостол Петър, а след него – на епископ Лин^[5] и на епископ Анаклет^[6] , във времена на вълнения и междуособици в Рим, Климент управлявал мъдро кораба на Църквата Христова^[7], която тогава била смущавана от мъчителите и пасял стадото Христово с голям труд и търпение, бидейки обкръжен от всички страни, подобно на ревящи лъвове и хищни вълци, от люти гонители, които се стараели да погълнат и да унищожат Христовата вяра. Намирайки се в такова бедствие, той не преставал да се грижи с огромно усърдие и за спасението на човешките души, така че обърнал към Христа много неверни не само от простия народ, но и от царския двор, благородни и високопоставени, в числото на които бил някой си сановник Сисиний и не малко хора от рода на цар Нерва^[8]. Веднъж с проповедта си на Пасха свети Климент обърнал към Христа четиристотин двадесет и четири души от знатен род и ги кръстил. А Домицила, племенницата си, която била сгодена за Аврелиан, син на първия римски сановник, благословил да съхрани девството си. Освен това той разделил Рим между седем писари, за да описват те страданията на мъчениците, които тогава били убивани за Христа.

А когато с неговото учение и трудове, с чудните му дела и с добродетелния му живот Църквата Христова започнала да се увеличава, гонителят на християнската вяра комитът Торкутиан, като видял безчисленото множество повярвали в Христа, научени от свети Климент, подбудил неколцина от народа да въстанат против него и против християните. Настъпило вълнение сред народа, метежниците отишли при епарха на града, Мамертин, и започнали да крещят:

– Докога Климент ще унижава нашите богове?

А други, защищавайки го, казвали:

– Какво зло е сторил този човек или кое добро дело не е сторил? Всеки недъгав, който е отивал при него, той го е изцерявал. Всеки, който е идвал с някаква скръб, е получавал утешение. Той никога никому не е сторил зло, но на всички е направил много благодеяния.

Но всички останали, изпълнени с дух на неприязън, крещели:

– Той прави всичко това с магия, а службата на нашите богове изкоренява. Не нарича Зевс бог; Херкулес, нашия покровител, нарича нечист дух; честната Афродита нарича не иначе, а блудница; за великата Веста казва, че трябва да се изгори; а също и Атина, Артемида, Хермес; а Хронос и Арей хули и позори; постоянно позори и осъжда всички наши богове и храмове. Затова нека или да принесе жертва на боговете, или да бъде наказан.

Тогава епархът Мамертин, под влияние на шума и вълнението на тълпата, заповядал да доведат свети Климент при него и започнал да му говори:

– Ти си произлязъл от благороден род, както казват всички римски граждани, но си се съблазнил и затова не могат да те търпят и да мълчат. Неизвестно е кой Бог почиташ. Някакъв нов, наричан Христос, противен на нашите богове. Трябва да оставиш всяка заблуда и увлечение и да се поклониш на боговете, на които ние се кланяме.

Свети Климент отговорил:

– Моля твоето благоразумие, послушай мен, а не безумните думи на грубата тълпа, напразно въставаща срещу мен, защото ние сме човеци – здрави и разумни, а те като кучета без разум, лаят безсмислено срещу доброто дело; вълненията и метежите винаги са се появявали от неразумната и несмислена тълпа. Затова отначало им заповядай да замълчат, така че, когато настъпи тишина, разумният човек да може да говори за важното дело на спасението, за да можем да се обърнем към търсенето на Истинния Бог, Комуто с вяра трябва да се покланяме.

Това и много други думи казал светецът и епархът не намерил в него никаква вина, затова и изпратил известие до цар Траян^[9], че народът е въстанал срещу Климент заради боговете, макар че няма достатъчно свидетелства за неговото обвинение. Траян отговорил на епарха, че Климент трябва или да принесе жертва на боговете, или да бъде заточен в пустинното място Понт, близо до Херсонес^[10]. Като получил такъв отговор от царя, епархът Мамертин съжалявал за него и го молел да не си избира доброволното изгнание, а да принесе жертва на боговете, и тогава щял да бъде свободен от заточението. Светецът известил епарха, че не се бои от изгнание, напротив, още по-силно го желае. В думите на Климент имало такава сила на благодатта, която Бог му дал, че дори епархът се умилил с душата си, заплакал и казал:

– Богът, Комуто служиш от цялото си сърце, да ти помогне в твоето изгнание, на което си осъден.

И като приготвил един кораб и всичко необходимо, той го пуснал.

Заедно със свети Климент в изгнание се отправили и мнозина от християните, решили, че е по-добре да живеят с пастира си в изгнание, отколкото да останат без него на свобода.

Като пристигнал на мястото на заточението, свети Климент заварил там повече от две хиляди християни, осъдени да дялат камъни в планините. за същата работа бил определен и той. Като видели свети Климент, християните със сълзи и скръб пристъпили към него, като казали:

– Помоли се за нас, светителю, за да станем достойни за обещанията на Христа.

Светецът рекъл:

– Аз съм недостоен за такава благодат от Господа, Който ме е сподобил да бъда само участник във вашия венец!

Докато работел с тях, свети Климент ги утешавал и ги наставлявал с полезни съвети. Като узнал, че при тях има голям недостиг на вода, така че им се налагало от шест поприща^[11] да носят вода на раменете си, свети Климент рекъл:

– Да се помолим на нашия Господ Иисус Христос да открие на последователите Си извор с вода, както е открил на жадуващия Израил в пустинята, когато от камъка потекла вода; и като получим тази Негова благодат, да се развеселим.

И всички започнали да се молят. След завършването на молитвата свети Климент видял агне, стоящо на едно място и повдигащо крак, като че ли посочвайки мястото. Свети Климент разбрал, че това е явилият се Господ, Когото никой друг освен него не виждал, и отишъл на това място, като казал:

– В името на Отца и Сина, и Светия Дух, копайте на това място.

И всички, застанали в кръг, започнали да копаят, но не можели да попаднат на мястото, където стоял Агнецът.

След това свети Климент взел една мъничка лопата и започнал да копае на мястото, където стоял кракът на агнето, и веднага се появил извор с хубава чиста вода; и от извора се образувала цяла река. Тогава всички се възрадвали, а свети Климент рекъл:

– “Речни потоци веселят Божия град”^[12].

Слухът за това чудо се разпространил из цялата околност; и много хора започнали да се стичат, за да видят реката, неочаквано и чудесно образувала се по молитвите на светеца, а също и за да чуят учението му. Мнозина повярвали в Христа и били кръстени във водата на свети Климент. Толкова много хора идвали при светеца и се обръщали към Христа, че всеки ден се кръщавали по петстотин и повече човека. За едно лято броят на вярващите се увеличил дотолкова, че дори били по-строени седемдесет и пет църкви и били разрушени всички идоли, а капищата по цялата страна – съборени, тъй като всички жители приели християнската вяра.

Като узнал, че в Херсонес безброй хора са повярвали в Христа цар Траян, веднага изпратил един сановник, на име Авфидиан, който след пристигането си подложил много християни на мъчения и мнозина умъртвил. Като видял, че всички с радост отиват на мъчение за Христа, сановникът не пожелал повече да мъчи народа, а с всички сили започнал да се старае да принуди свети Климент да принесе жертва. Но като го намерил непоколебим във вярата и крепко вярващ в Христа, наредил да го качат на една лодка, да го откарат навътре в морето, да привържат котва за шията му и да го хвърлят в най-дълбоко място, така че християните да не намерят тялото му. Когато това станало, вярващите стояли на брега и плачели. После двамата му най-верни ученици, Корнилий и Фив, казали на християните:

– Да се помолим Господ да ни открие тялото на мъченика.

Когато народът се помолил, морето отстъпило от брега на разстояние три поприща и хората, подобно на израилтяните в Червено море, преминали по сухо и намерили мраморна пещера подобно на Божия църква, в която почивало тялото на мъченика, а близо до него намерили и котвата, с която бил потопен. Когато верните искали да вземат честното тяло, Корнилий и Фив получили откровение да оставят тялото му тук, защото всяка година в негова памет морето щяло да отстъпва така в продължение на седем дни, давайки възможност на всички желаещи да дойдат и да се поклонят. И така било много години, започвайки от царуването на Траян до царуването на гръцкия цар Никифор^[13]. И много други чудеса станали там по молитвите на светеца, когото Господ прославил.

Веднъж, в обичайното време, морето открило достъп до пещерата и много народ дошъл да се поклони на мощите на светия мъченик. Случайно в пещерата останало едно дете, забравено от родителите си при тръгването им. Когато морето започнало да се връща и вече покривало пещерата, всички, които били в нея, побързали да тръгнат, боейки се да не ги покрие морето, и родителите на оставеното дете също побързали да излязат, като мислели, че детото е излязло по-рано с другите хора. Като се оглеждали и го търсели навсякъде, те не го намирали, а да се върнат отново в пещерата вече нямало възможност, тъй като морето я покрило. Родителите плакали неутешимо и тръгнали към дома си с голям плач и със скръб. На следващата година морето отново отстъпило и родителите на детето отново дошли да се поклонят на светеца. Като влезли в пещерата, те го намерили живо и здраво, седящо до гробницата на светеца. Преизпълнени с радост, те го попитали как е останало живо.

Детето, посочило с пръст към гробницата на светеца, казало:

– Този светец ме запази жив, хранеше ме и прогонваше от мен всички морски ужаси.

Тогава велика радост обзела родителите и народа, дошъл на празника, и всички прославили Бога и Неговия угодник.

При царуването на гръцкия цар Никифор, в деня на паметта на светеца, морето не отстъпило, както това ставало в предишните години, и това продължило над петдесет години. А когато епископ на Херсонес станал блаженият Георгий, той силно скърбял за това, че морето не отстъпва и мощите на великия Божий угодник се намират като че ли под крина, покрити от водата.

През времето на неговото управление на епархията в Херсон дошли двамата християнски учители Методий и Константин Философ, наречен впоследствие Кирил. Те отивали на проповед при хазарите^[14] и по пътя разпитали за мощите на свети Климент. Като узнали, че се намират в морето, тези двама църковни учители започнали да подбуждат епископ Георгий да открие духовното съкровище – мощите на свещеномъченика.

Епископ Георгий, подтикнат от учителите, се отправил към Константинопол и разказал всичко на царуващия тогава император Михаил III^[15], а също и на светейшия патриарх Игнатий^[16]. Царят и патриархът изпратили с тях избрани мъже и целия клир на “Света София”^[17] . Като пристигнал в Херсонес, епископът събрал целия народ и с псалми и с пение се отправили към морския бряг с надеждата да получат желаното, но водата не се отдръпвала. Когато слънцето залязло и те се качили на един кораб, изведнъж, сред полунощния мрак, морето се озарило от светлина; отначало се появила главата, а после целите мощи на свети Климент излезли от водата. Като ги взели благоговейно, светителите ги положили в кораба и като ги внесли тържествено в града, ги поставили в църквата. Когато започнали светата литургия, станали много чудеса: слепи прогледнали, хроми и всякакви болни получили изцеление и бесновати се освободили от демоните, по молитвите на свети Климент, с благодатта на нашия Господ Иисус Христос, Нему слава във вековете. Амин^[18] .

Бог във всички времена си има мъже, които просияват за Негова слава със светлината на живота си като светила в света, “имайки в себе си словото на живота”^[20]. Именно такива мъже просветиха българската страна в последно време, като просияха с учение и чудеса пред Бога и народа: Методий, който красеше Панонската епархия като архиепископ Моравски, и Кирил, който подчини на Христовата мъдрост елинската философия, както се подчинява робиня на господарката си, и който познаваше естеството на действително съществуващото, толкоз повече на Единия Съществуващ, чрез Когото получи битието си всичко несъществувало. Като приеха Бога в себе си поради чистотата на живота си, те получиха словото на учителството по гръцки език. Но понеже славянският или българският род не разбираше по гръцки съчинените Писания, те считаха това за най-голяма загуба и основание за неутешима скръб. И обърнаха очи към Утешителя, Чийто първи дар са езиците, предадоха се на прилежен пост и непрестанна молитва и откриха славянските букви, преведоха боговдъхновените Писания от гръцки на български и се постараха да преподадат божествените учения на най-умните свои ученици, от които най-избрани и първи са Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава.

Понеже знаеха как Павел предложи за проверка своето благовестие пред другите апостоли^[21], затова и те се отправиха в Рим при блажения папа, за да му представят своите преводи на Писанията, и не напразно се потрудиха^[22]. Като чу за тяхното пристигане, папа Адриан, който тогава красеше Римския апостолски престол, се зарадва много, защото, поразен от вестта за светците, пожела да види и мълнията на благодатта в тях. Затова взе всички свещеници и намерилите се в Рим по онова време архиереи и излезе да ги посрещне, а пред него според обичая носеха кръстния знак и със светлината на много лампади изразяваха както чистотата на неговата радост, така и светлостта на гостите. А когато папата се запозна с тяхното дело и видя славянския превод на Писанията, той просто не знаеше какво да прави от радост! Като взе преведените книги, положи ги върху божествения жертвеник и ги посвети на Бога като някакво жертвоприношение, защото именно с такива жертви – плода на устните – се угажда на Бог^[23] и тъкмо такива плодоприношения Той приема като приятно благоухание^[24]. Какво е по-хубаво за Словото от словото, понеже То избавя словесните човеци от животинско безсловесие? А в църква изповяда пред всички, че тези апостолски мъже са предприели подвиг, равен на Павловия, и че са принесли жертва на Бога свършения принос на езичниците^[25]. После някои от последователите на светците, за които учителите свидетелстваха, че притежават достатъчна опитност в славянската грамотност и че са украсени със свят живот, сподоби със свещеническа степен, някои с дяконска, някои пък с иподяконска, а самия велик Методий ръкоположи за епископ на Моравия и Панония.

Така Римският първосвещеник почете Методий с епископско достойнство, или по-скоро почете епископството с него. А Кирил Философ го повика великият Първосвещеник^[26] в Святая Святих^[27] да свещенодействува там вътре в истинската скиния^[28], да се причастява с тайнствата още по-духовно и да се приобщава с новата чаша още по-божествено! Защото като че ли за това му беше предоставено да живее в плът, докато изнамери славянските букви и преведе Писанията, а след като послужи по този начин на Божията воля, бе взет от Бога, Който го беше научил на разум^[29]. Предузнал своя край, той се облече в монашески образ, преживя в него 10 дни^[30] и след като възприе светлина към светлината, се пресели в небесата. След като предаде дух на Бога на духовете^[31], папата почете любезно тялото му с божествено опело и с участието на целия клир го положи в храма на Климент, който бил спътник на върховния апостол Петър. А и Бог засвидетелствува славата, която Кирил получил на небесата – бесновати пристъпваха към неговия ковчег и намираха изцеление, или ако някой само призовеше името на преподобния отец, намираше веднага избавление от своя оскърбител според вярата си.

Методий изпълни сърцето си със скръб, след като се лиши от своя сподвижник и истински брат по плът и в Господа. Но се утешаваше с надеждата, че ще има Кирил за свой помощник в учителската си дейност, понеже без тялото той ще бъде по-близко до Бога и ще има много по-голямо дръзновение пред Него. Когато беше време да отиде в Панония и да поеме епископията на оная страна, прегърна гроба на брата си, оплака телесната си разлъка, призова помощта на неговите молитви и пое пътя заедно със своите ученици. Като пристигна в Моравия, той беше такъв епископ, както Павел описва образа на епископа^[32] – повече от всички други светеше със своето учителство. Защото не зарови таланта си^[33], нито благодатта на духовния си дар постави под ключ, нито превърна своето началство в начало на сласти, ами на всички преподаде доброто, като сияеше със своето словесно слънце по равно^[34] и не преставаше да раздава евангелската храна^[35] и добре знаеше казаното “Горко на апостола, който не благовествува”^[36]. Затова не преставаше всеки ден да съветва тогавашния Моравски княз Ростислав и да благоустройва душата му с божествените заповеди. Но и владетеля на Панония Коцел наставляваше да прикове душата си към страха Господен^[37] и по този начин да се отклони от всяко зло. И не само това, но и българския княз Борис, който беше по времето на византийския цар Михаил, и него великият Методий предварително направи свое чедо, спечели го за привърженик на своя прекрасен език и непрестанно го обсипваше с благоденията на своите слова. А Борис беше човек с извънреден ум, който възприемаше доброто. При него българският народ се сподоби с божественото кръщение и по този начин избавени от скитската заблуда^[38], те познаха пътя на истината, Христа^[39], и макар и късно влязоха в божественото лозе^[40] по благодатта на Този, Който ги призва^[41]. Призоваването на този народ стана през годината 6377 от сътворението на света или 869 от Рождество Христово^[42].

Великият Методий не преставаше да поднася всякога на князете всякакво назидание било като ги води към благочестив живот, било като им преподава неизопаченото учение на Църквата. Защото и тогава имаше такива, които изкривяваха и разклащаха определенията на нашите отци в Божията Църква. И мнозина повредиха душите си чрез въвежданото от франките изопачение, които твърдяха, че Синът се ражда от Отца, а Духът изхожда от Сина. Противейки се на това, светецът било с думи Господни, било с изказвания на отците, опровергаваше такива мисли и всяко превъзнасяне, което въстава против Божия разум, и мнозина пленяваше за послушание към Христа^[43], като ги обръщаше от лъжливото към истинското и неизопаченото учение.

Понеже еретическото общество биваше побеждавано със силата на словото и с истината, еретиците само това и можеха да му правят, като му додяваха с хиляди оскърбления и изпитания; така например направиха съучастник на своето лъжеучение и Светополк, който стана Моравски княз след Ростислав, и който беше варварин и несмислен по отношение на доброто. Как нямаше той, робът на женските страсти и окалян с тинята на гнусните отношения, да предаде своята мисъл на ония, които му отварят всички врати към страстите, отколкото на Методий, който порицаваше душепагубната горчилка на всяка страст? Каквото началникът на аномеите^[44] Евномий изнамери, за да привлече повече последователи, това и несмисленият франкски народ измисли: всичко да се разрешава на грешниците без труд и скръб само срещу тази цена – да се съгласяват с тяхното учение, и им позволяваха да живеят нечисто, за да намират по този начин привърженици на своето изопачено учение. Но великият Методий доказваше на княза правотата на своето учение, ту от божествените Писания, ту го заплашваше, че ако се присъедини към еретиците, ще погуби себе си и всички под неговата власт (което впрочем и сполетя княза според пророчеството на светеца след неговата смърт), и докато беше сред живите, нито князът посмя да прояви заболяването на сърцето си, нито Божият съд пусна в действие своя бич. Но когато светецът си замина, цялата злоба се показа, без да прикрива срамотата си със завеса, а повдигна гонение против православните (тогава и Бог не пощади княза от Своето отмъщение). Методий подсказа на княза своята кончина, която щеше да настъпи подир три дни, и както ми се струва, с това пророчество той искал да потвърди своите чести увещания: ако изпълненото предсказание го представя за пророк, тогава ясно е, че е бого-вдъхновено учението, което той проповядва.

И повика своите ученици, подражавайки на Павла или по-скоро на самия Иисус, и със своите предсмъртни думи ги утешаваше и утвърждаваше, като рисуваше на своите чеда добрия жребий за понесените трудове. Той им рече: “Вие знаете, мои чада, силата на еретиците в злобата и как мътят словото Божие и се стараят по всякакъв начин да напоят ближните си с мътното изопачение, като възприемат и поднасят тия две средства – препирня и ярост, първото за по-простите, а второто за по-страхливите. Но се надявам и се моля вашите души добре да бъдат запазени и от двете: нито да бъдете привлечени със словесна препирня и напразна лъжа, нито стълбовете на сърцата ви да се разклатят от някакъв страх, защото вие сте научени да не се боите от убиващите тялото, които обаче не могат да направят зло на душата^[45]. Напротив, утвърждавайте и другите да пазят преданието^[46], което в свое време сме приели от апостолите и от светите отци, и за което ще ви се иска сметка в деня на въздаянието! Ето, предварително ви казах и чрез предсказанието си ви направих виновни в греха, ако го извършите! Аз съм невинен за вашата кръв^[47], защото открито ви казах всичко^[48]. С голямо внимание пазете сърцата си и сърцата на вашите братя! Защото подир моята кончина “ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото”^[49], за да прелъстят народа подире си, но вие им се възпротивете с твърдата си вяра^[50]! Бог Отец, Който е над всички, и Бог Син, Който преди вековете е безстрастно роден от Него, и Бог Дух Светий, Който изхожда от Отца, да ви “упъти на всяка истина”^[51] и да ви представи непорочни в Христовия ден за моя похвала^[52]!

Това като рече, предаде духа си на ангелите, които го бяха носили и пазили по всичките му пътища^[53], след като беше сиял 24 години в архиерейство с много мъка и труд^[54] и подготвял спасението не само на себе си, но и на другите. Това се вижда от множеството свещеници, дякони и иподякони, каквито остави около 200 на своята епархийска църква, когато умря. Ако само служителите на олтара са били толкова, можем да си представим колко голямо е било множеството на мирските християни. Пръв между тях беше Горазд, когото сам светецът провъзгласи за Архиепископ Моравски, когато доживяваше последните си дни. Обаче дръзкото еретическо множество не търпеше да има за свой жив противник Методия и подир неговата смърт, и чрез насилие лишиха Горазда от епископската му власт, а на престола му възкачиха някой си Вихинг, пиян от силното вино на ереста, който беше в състояние и други да опива, и когото заради това Методий беше предал на сатанинско проклятие. И колкото се славеше оня престол заради Методий, толкова се наклони към пропастта на безславието заради Вихинга. Така ереста надигна глава срещу православното множество Методиеви ученици. Еретиците въстанаха срещу верните и рекоха: “Защо все още държите здраво на Методиевите мъртви и вонящи слова, а не се съберете около живия архиепископ и не изповядвате, че Бог Син е роден от Бога Отца, а Светият Дух изхожда от Бога Син?”

Те отговориха чрез Горазда и Климента: “Методий продължава да живее, защото Господ е казал, че който вярва в Него, той “и да умре, ще оживее”^[55] и защото Бог е наречен Бог на Авраама, Исаака и Якова като живи, а не като мъртви^[56]. И какво грешим ние, като имаме учителя си жив в Бога, който присъства с нас духовно и чрез нас говори и спори с вас? А тази ваша нова вяра и сега не приемаме, защото не я намираме засвидетелствана от Писанията или съчинена от светите отци, и защото се боим да не попаднем под проклятието, което Павел ясно произнесъл: Ако някой “ви благовествува нещо по-друго от онова, що приехте, анатема да бъде!”^[57]. За нас един е Бог Отец, едно е началото на Ония, Които са от Него: Отец на Сина и Производител на Духа. Защото Иоан ни представя Сина да говори за “Духа на истината, Който изхожда от Отца”^[58]. Престанете да забивате в себе си меча на противника! Престанете да се противите на Божия Син, великия Благовестник, от Когото и чрез Когото и за Когото е цялото благовестие евангелие, и да учите за Светия Дух без Светия Дух, или по-скоро да говорите с духа на противника!”.

Вихинговите заговорници не можеха да изтърпят тия думи, затова запушваха ушите си и за малко не се нахвърлиха с ръце върху православните. Накрая скочиха и побързаха към последното си прибежище, Светополк, и клеветяха православните, че измислят нещо ново и че ще въстанат против неговата власт, ако не са единомислени с него в учението. Той веднага повика Методиевите ученици и рече: “Какъв е тоя разкол между вас и защо всеки ден се спречквате едни с други като на война? Не сте ли братя и не сте ли християни? Защо не сте единомислени помежду си и не се стремите към единство?”.

Те отговориха чрез устата на Горазда и Климента, които бяха първенци в словото^[59]: “Княже, по тия въпроси се налага да говорим дълго, защото ни е сполетяла беда не за дребни работи, а за учението на Църквата – за блажената Троица и за душата, която за нас е по-скъпа от всичко. Но понеже непознаването на Писанието не ти позволява да слушаш по-дълги или по-дълбоки речи, нашият отговор на твоя въпрос е прост: Разделяме се, защото и Господ дойде да донесе меч и да отлъчи по-доброто от по-лошото^[60]. Но и Давид намразил ония, които мразят Господа, и много почитал Божиите приятели^[61]. А християни не можем да наречем никога ония, които не приемат Евангелието. Там пък един от Светата Троица, Божият Син, казва: “Духът на истината, Който изхожда от Отца”^[62]. Как сега тези говорят, че Духът изхожда от Сина? Ако беше това така, какво пречеше на Господа да каже: “Духът на истината, Който изхожда от Мене?”. Това едно! Второто е Вторият вселенски събор в Цариград, където се събраха архиереите от цял свят, за да оборят духобореца Македоний и да попълнят Никейския символ на вярата за Светия Дух. Нека видим в този символ, който е взет от гръцките книги, които ти, княже, всеки ден четеш в църква, дали изповядваме вярата, че Духът изхожда от Сина или само от Отца?! Затова, как да се съгласим с мислещите против Евангелието и против изложението на светите отци, което е съставено по вдъхновение на Светия Дух? Ако ли изменят своето разбиране и застанат на страната на Евангелието и светите отци, ние ще се затечем и ще ги прегърнем като братя. Ако ли пък отхвърлят единствения наш наставник Христа^[63] и се поведат по своята мисъл и се заблудят в помислите си^[64], тогава ние от такива наставници не приемаме да се учим на догмата за Светата Троица!”.

Князът едва разбра малко нещо от казаното, защото беше много несмислен да разбира божествените слова, освен това беше грубо и просто възпитан, а и умът му бе засегнат от скверните страсти. Как би могъл да вникне в словата за Светата Троица един човек, който стоеше далеч от светинята на целомъдрието, “без която никой няма да види Господа”?^[65]. Но научен от еретиците, той даде този отговор на православните: “Аз познавам своята голяма неграмотност и не съм в състояние с думи да разреша тия спорове, нито пък мога да различа лъжеучителя от православния. Но приемам християнството и ви съдя като християнин. Затова и по туй учение отговарям така, както имам обичая да отговарям и за другите работи: който пръв дойде и се закълне, че вярва добре и православно, него признавам, че няма никакви уклони във вярата и на него справедливо ще предам църквата и църковното свещенство”. Тогава франките, предварително и усърдно подготвени за клетвата, не дочакаха даже края на княжеския отговор, заклеха се и представиха своето злословие, противно на православието, като по този начин поставиха съответен край на безсмисления съд. Благодарение на такива съдии ереста получи право против православието и пълна власт да ограбва и измъчва Христовите предани раби и пазители на вярата. Кое слово може да опише последствията, които извърши злобата, след като получи власт? Едните принуждаваха да се съгласят с техния неправ догмат, а другите защитаваха вярата на светите отци; онези бяха готови всичко да сторят, а тези – всичко да претърпят: едни мъчиха безчовечно, на други разграбиха домовете, трети влачиха голи по тръните, и то стари мъже! А ония от презвитерите и дяконите, които бяха по-млади, продадоха на юдеите, които бяха достойни за участта и обесването на Юда. И не бяха малко тия служители на олтара – около двеста души на брой, както и по-горе казахме. А които имаха учителски чин, като Горазд, който произхождаше от Моравия, владеещ много добре двата езика, славянски и гръцки, и комуто Методиевата добродетел предаде архиепископския трон, а злобата на еретиците загрози трона, като го лиши от този човек; и Климент презвитер, мъж, много знаменит, Лаврентий, Наум и Ангеларий – тия и още много други, вързаха с железни вериги и ги заключиха в тъмници, гдето им забраниха всякакво удобство, поради което сродници и познати не смееха даже да доближат. Но макар и под тежестта на железни вериги те не прекъсваха молитвата. И ето, докато пееха песните на третия час, биде голям трус^[66], веригите паднаха и окованите дотогава получиха облекчение, свързани единствено от Христовата любов. Разтърсиха се и жителите на оня град и се смутиха от това събитие, та се чудеха и недоумяваха какво ще бъде това Божие знамение. Но като приближиха до тъмницата и видяха станалото със светците и че веригите са паднали и светците са в голямо облекчение – бързо дойдоха при княза и рекоха: “Какво е това? Докога ще се борим против Божията сила? Докога няма да погледнем към светлината на истината? Не разбираме ли станалото чудо? Не се ли боим от Божието знамение?”. Но езикът на еретиците се опитваше да клевети против чудото, както някога езикът на фарисеите против вършените от Господа чудеса, и казваха: “Това са явни магесничества и изкуства на вълшебници!”. После пак вързаха светците с вериги, по-тежки от първите, защото така подобаваше на неразумния княз да не разбере, и ги отрупаха в тъмницата с още по-безутешни изтезания отколкото бяха първите.

Минаха три дни и стана същото като преди. Когато извършваха молитвата си, на третия час се появи трус с небесен шум и спадане на веригите. И пак богоборците не доложиха на княза нищо от станалото, затова подхвърлиха светците на такива изтезания, които самите те всъщност заслужаваха по съда на истината. Като минаха десет дни, трети път Изтокът свише^[67] погледна към страдалците, но безчувствените еретици си останаха в същото сърдечно ожесточение^[68]. Понеже бяха получили от княза позволение да постъпват с тях по свое разбиране, изведоха ги из тъмницата и ги подхвърлиха на безчовечни рани, без да пощадят нито старческите бели коси, нито недъзите, които тяхната голяма злоба отпреди беше нанесла върху телата на светците. Князът, който робуваше на ония еретици, не знаеше нищо за това, защото се беше случило да отсъства. Ако ли би бил там, не биха си позволили такова нещо с изповедниците на истината: макар и хиляди пъти да беше се предал на франките и макар да беше полуоскотял и жесток, той се боеше от добродетелта на светите мъже, и най-вече за това,че Бог три пъти извърши чудо. Подир всички тия безчовечни изтезания и след като не позволиха на светците да приемат храна, нито допуснаха някой да подхвърли на Христовите раби троха хляб, ги предадоха на войници да отведат единия насам, другия натам в Дунавските предели, след като бяха осъдили тия небесни граждани на изгонване от този град завинаги.

Войниците варвари, защото бяха немци и по природа имаха буйството в себе си, като поеха светците и като прибавиха към това още и заповедта на еретиците, ги изведоха вън от града, съблякоха ги голи и ги повлякоха. Съчетаваха в едно – унижението и страданието от въздуха, който винаги е леден в Дунавските предели. Но и мечовете си допираха до шиите им, като да искаха да ги заколят, и копията си до гърдите им, като да искаха да ги забият. И всичко това враговете бяха заповядали на войниците. Когато вече бяха много далеч от града, водачите ги оставиха и хванаха пътя назад за града.

А Христовите изповедници, научени от Господа, когато ги гонят от този град, да бягат в друг^[69], се надяваха да намерят покой в България – нали свети Климент беше от български произход както и свети Наум? Само се стараеха да се скрият от човешки очи, пък от храна и дрехи търпяха лишение, както и всякакво друго страдание. Затова се видяха принудени да се разделят един от друг поради страх и един тръгна насам, а друг нататък, Климент взе Наума и Ангелария и вървяха по пътя към Дунава, и като срещнаха някакво село, пожелаха да позволят на телата си един малък отдих, понеже бяха отрудени с лишение от храна и дрехи. Потърсиха в селото кой е боголюбив и страннолюбив и белязан с благочестив живот^[70]. Намериха такъв един и ги прие. Той имаше красив син и в разцвета на своята възраст. Но когато гостите влязоха в дома, синът се лиши от живот. Колко страдаше горкият баща, колко много ридаеше за своето чедо и какво само не каза на гостите: “Хубава награда за моето гостоприемство. Затова ли ви отворих вратата си, за да се заключи моят дом, лишен от наследник? Не сте ли вие някакви чародеи и врагове на Единия Бог, поради което така бях осъден от Него, задето приех под своя покрив неприязнени Нему хора? Обаче няма да избегнете присъдата си, защото сте попаднали в ръцете на баща, който заради вас оплаква своя син!”. И поиска да му донесат вериги и мъчителски оръдия.

Но и те самите страдаха не по-малко от бащата. Разсъдиха да се обърнат с дръзновена вяра, за която всичко е възможно, дори и невъзможното според думата на Господа^[71], а пламналия гняв на бащата те успокояваха, жестокостта на справедливата му ярост смекчаваха и казваха: “Човече Божий, ние не сме чародеи, а служим на истинския Бог, Който с докосване на ръката Си побеждава смъртта. Затова, ако смяташ нас виновни за смъртта на твоя син, бъди спокоен! Защото ние вярваме, че Господ ще му дарува живот заради нас!”. И като се помолиха за детето, го представиха живо на скърбящия баща. Тогава бащата завика вън от себе си от радост: “Свети раби Божии, спасители на моя дом, простете ми, защото съвсем не ви познавах, преподобни отци! Но ето, всичко мое е пред вас, пред вас съм и аз, вашият бъдещ раб! Използвайте всичко мое, само да гледам моето чедо, което вие сега ми родихте!”.

Те похвалиха вярата на човека, но бързаха към предстоящия път, и като приеха само нещо за из път, се отправиха към Дунава, изпратени с много почести. Когато бяха на Дунавския бряг, видяха силното течение, свързаха три дървета с лико и пазени от силата свише, преминаха реката. И като пристигнаха в Белград, който е забележителен сред крайдунавските градове, се явиха пред Боритакан^[72] и му разказаха всичко за себе си. Той разбра, че това са велики хора и приближени на Бога. И разбра, че трябва да изпрати тия странници на българския княз Борис, чийто ипостратег беше сам той, защото знаеше, че Борис жадува за такива мъже. След като ги отмори от далечния път, той ги изпрати на княза като много ценен дар, като му докладва, че те са такива, каквито той желаеше много силно.

Когато пристигнаха при Борис, той ги прие с уважение както подобава. Попитани за станалото с тях, разказаха всичко от начало до край, без да пропуснат нещо. Князът като ги изслуша, много благодареше на Бога, че му е изпратил такива труженици и такива благодетели на България, учители и устроители на вярата, и то не прости мъже, а изповедници и мъченици. Прие ги с много почит, даде им свещенически облекла, нареди да им дадат жилища, предназначени за първите му приятели, и се погрижи да имат изобилие от всичко необходимо, понеже добре знаеше, че да се връщаш с мисли към дребните телесни нужди, отвлича твърде много от богомислието. Самият той имаше силно желание да беседва всеки ден с тях и да се учи на древни истории и светийски жития и да прочита Писанията чрез техните уста. Но и всички, които бяха при него, по знаменит род и голямо богатство превъзхождащи другите, и те идваха при светците като деца при учители и разпитваха за всичко, което се отнася до спасението, и черпейки от тия вечнотечащи извори, сами пиеха и на домовете си даваха. И мнозина додяваха на светците да ги молят да влязат в техните домове, като смятаха за освещение посещението на учителите и вярваха, че сам Господ ще дойде там, където биха били тия тримата. Но светците избягваха народа, пък и се стараеха да угодят на княза, затова не скланяха да посещават много домове, ако боголюбивият княз не им наредеше. Затова един от българите, по име Есхач, по сан сампси, отиде при княза и се сподоби да приеме в своя дом свещения Климент с преподобния Наум. Понеже му беше угоден, скоро изпълни молбата му и рече: “Приеми учителите с голяма почит, докато напълно завършим онова, което правим за тях”^[73]. Освети се и домът на Чеслава с идването на Ангеларий: той помоли да вземе един учител и князът благоволи, но Чеслав не можа дълго след това да се наслаждава в този живот от неговото присъствие, защото Ангеларий поживя някое време при него и с радост предаде душата си в ръцете на светите ангели. А Климент и Наум живеха при Есхач, оградени с много почит, но самите те сподобиха него и дома му с много по-големи и скъпи дарове, доколкото сеейки духовното, жънеха телесното при оня мъж^[74].

После този същински Божий подстратег Михаил^[75] когото ние в нашето слово нарекохме и Борис, не преставаше да мисли как да даде пълна свобода на тези свещени мъже за Божието дело. Бог му внуши тази мисъл: да отдели Кутмичевица от Котокия, като ѝ постави за управител Домета и като го откъсне от областта на Курта, да предаде на Домета блажения Климент или по-скоро на Климента да предаде Домета. Като го изпращаше за учител на Кутмичевица, той издаде заповед до всички жители на оная страна с ревност да приемат светеца и да му дадат всяко изобилие, да му поднасят дарове и чрез видимото пред всички, да проявят скритото в душата съкровище на любовта. И за да ги засрами още повече, сам Борис подари на триблажения Климент три дома в Девол, снабдени изобилно с всички необходимо и със собственост на комитски род, а и в Охрид и Главеница му подари места за почивка. И по този начин неговата чудна душа изливаше върху Христовия раб своята любов към Христа, колкото можеше, и представи на другите пръв пример на такова ценно усърдие.

А Климент дали се възгордя от тия почести и дали се въобрази, че е повече отколкото беше, дали започна разкошно да живее и дали си помисли, че всичко вече е наред? Съвсем не! Но като че ли още с нищо не бе послужил на Христа, тия почести ги постави за начало на своя подвиг в учителството и на усърдието в проповедта. И никога не престана да се грижи, за да не би надеждите на княза в него да се окажат лъжливи. Обикаляше всички поменати краища, като велегласно проповядваше на езичниците Божието спасение, с всички общо беседваше за спасителните Божии заповеди и божествени догмати и уверяваше, че и благочестивият живот без здравите догмати всъщност е мъртъв и вонящ, и догматите без благочестив живот не могат да въведат във вечния живот. Първият случай го уподобяваше на слепец с нозе и ръце, вторият – на виждащ човек, но без ръце и нозе.

Имаше си достатъчно избраници изсред останалите по всички енории, около 3500 човека, с които повече се занимаваше и им откриваше глъбините на Писанията. А нас^[76], смирените и недостойни, ни направи по своята доброта по-близки от другите, и постоянно бяхме с него, винаги го следвахме, когато нещо правеше или нещо говореше и учеше с делото и словото си. Никога не го видяхме да стои без работа, но или децата учеше различно: на едни показваше буквите, на други изясняваше смисъла на писаното, на трети нагласяваше ръцете за писане, и не само денем, но и нощем; или се предаваше на молитва, или внимателно четеше, или книги пишеше, а понякога в едно и също време разделяше вниманието си между две работи – хем пише, хем на децата показва нещо от науките. Защото знаете, че бездействието е научило хората на много злини^[77]. Затова неговите ученици бяха по-добри от всички други и с живота си, и с науката си. Трябваше така добре посадени и така прилежно напоени, и Бог да ги възрасти!^[78] От тях посвети четци, иподякони, дякони и презвитери. Във всяка област той вършеше всичко с помощта на триста свои ученици, които нищо не плащаха на княза, а служеха на Бога, и предназначени да дават на Него, по-скоро получаваха от Него. Климент вършеше това цели седем години. Осмата година на неговото учителство бе последна в живота на Божия раб Михаил-Борис, осветения княз на България. Властта пое неговия син Владимир, но четири години беше на власт и умря, а наследник на всичко стана брат му Симеон, който и пръв се провъзгласи за Император Български. Него Михаил роди по свой образ и по свое подобие^[79], запазил неизменни чертите на неговата благост, към всички прост и добър (най-вече към ония, които полагат обет за чисти нрави и които водят християнски живот), проявяваше гореща вяра и го изяждаше ревността за Божия дом^[80]. Затова той запълни отсъствието на баща си^[81], засили проповедта за Бога, навсякъде се зидаха църкви, православието постави непоколебимо и даде широк път на Божия закон.

Понеже вестите правеха Климента велик и наистина с висок възход в сърцето^[82], те съвършено плениха и цар Симеон и го направиха любител на неговата добродетел. Затова царят повика светеца, встъпи в беседа с него и като почувства освещение даже от неговия външен образ – блаженият беше внушателен дори и за враговете със своя външен вид, – той започна много да възхвалява българската страна и да смята блажено своето царство, загдето е получило от Бога такова велико благо – Климента. След това, като разсъди с най-умните си съветници, които се отнасяха към Климента с голямо внимание като към баща и вярваха да угодят на Бога с това, с което биха изразили своята почит към него, го предложи за епископ на Дрембица и Белица. Така Климент бе поставен за пръв епископ на български език. Когато му се връчи епископското дело, той положи висотата на своя сан за основа на своето издигане към Бога и към първите си трудове прибави многократно повече.

Соломон казва: “Голяма мъдрост – голямо страдание”^[83]. И Симеон като прибави на Климент чест, прибави му страдание. Понеже намери хората на оная област твърде необучени с Божието слово, нито възпитани с красотата на Църквата и духа на благочестието, той не даваше сън на очите си, нито дрямка на веждите си^[84], а грижата за народа превърна в своя храна и наслаждение. И винаги поучаваше, и винаги разпореждаше, като поправяше незнанието, уреждаше безпорядъка и ставаше за всички всичко според нуждата на всекиго^[85]: на клира показваше църковния ред, псалмопение и молитви, така щото клириците на неговата епископия в нищо да не отстъпват на никого от прехвалените; на народа утвърждаваше мислите върху скалата на православното християнско благочестие и им създаваше твърдост на вярата^[86], защото мнозина бяха неуки и диви. Като ги хранеше тъй със словото си като с истински хляб, който укрепява сърцата^[87], той не пропускаше да храни и телесно ония, които имаха нужда от такава храна. Така той беше подражател на Иисуса, за Когото знаеше, че е хранел незнаещите и с учението Си, и с хляб^[88]. Затова беше баща на сираците и помощник на вдовиците^[89], като се грижеше за тях по всякакъв начин. Вратата му беше отворена за всеки бедняк и странник не нощуваше вън^[90].

За образец на живота си имаше великия Методий и се стараеше да не сбърка, като му подражава. И като постави пред себе си живота му като някаква картина на мъдър в изкуството художник, по него рисуваше себе си усърдно. Защото той знаеше живота му като никой друг, тъй като го следваше още от младини и със собствени очи беше видял всичките дела на своя учител.

Познавайки грубостта на народа в разбирането на Писанията и това че много български свещеници не разбираха гърците, с чиито букви само се обучаваха да четат, защото още нямаше църковно слово на български език – познавайки всичко това, той изнамери оръдието, с чиято помощ събори крепостната стена на невежеството: изнамери други образи на българските букви, по-ясни от ония, които беше изнамерил премъдрият Кирил^[91]; и състави за всички празници слова прости и ясни, които нямат в себе си нищо дълбоко или премъдро, но чийто смисъл няма да избегне и на най-глупавия сред българите. С тях хранеше душите на простите българи, с мляко поеше неможещите да се докоснат до по-твърда храна^[92] и така стана друг Павел за другите коринтяни – българите. По тях могат да се изучат тайнствата на Христовите празници, паметите на пречистата Богородица, често празнувани през годината, която Климент е почел с похвални слова и с повести за нейните чудеса; и Кръстителя ще намериш в тях прославен, и за чудесните обретения на неговата глава ще научиш; и с житията и пътешествията на пророци и апостоли ще се украсиш; и от мъченическите подвизи ще литнеш към Оногова, Който е приел пролятата им кръв. Обичаш ли житията на светите отци и ревнител ли си на безплътния живот? И това ще намериш с прилежание, съставено на български език от мъдрия Климент. Всичко това е запазено от трудолюбиви мъже. И Църквата украси с песенни молебени и благодарствени канони на Божията Майка и на много светци. С една дума казано, всичко църковно, което изяснява празниците на Бога и на светците и умилява душите, Климент ни предаде на нас, българите.

Всичко това той остави на своя манастир, който построи в Охрид, докато още беше жив блаженият Борис и преди да приеме Беличката епископия. Когато видя, че князът опаса като с пояс цяла България чрез седем катедрални храма, запалил с вяра като някакъв седмосвещен светилник, пожела и сам да издигне свой манастир в Охрид. Към него прибави и друга църква, в която по-късно поставиха архиепископския трон. Така в Охрид станаха три църкви – една катедрална и две на свети Климент, които по размери са много по-малки от катедралната, но по-красиви от нея със своята кръгла и сферична форма. Стремеше се по всякакъв начин да прогони от българите тяхното равнодушие към божествените работи, с красотата на зданията да ги привлече и събере, и да укротява свирепостта и неблагородството на сърцата им и съпротивата им против богопознанието. И нищо чудно, щом се стремеше да промени човешките мисли към кротост и човечност!

Тъй като в цялата българска страна растяха диви дървета и тя се нуждаеше от облагородени плодове, той ѝ подари и това благо. Пренесе от страната на гърците всякакъв вид благородни дървета и чрез присаждане облагороди дивите, та и по този начин да настави човешките души да усвоят соковете на благостта и да принасят плод на Бога – изпълнението на божествената воля, която той самият беше направил своя храна^[93]. Така изцяло беше полезен за душите и се грижеше да разширява Божията Църква, без да има грижа за своето тяло, но имаше грижа за множеството, за да се спасят^[94].

Имайки такава любов към Бога, синът влюбен в небесния си Баща имаше големи свидетелства, че е възлюбен и от Него… Веднъж се връщаше от Белица в Охрид, било за да види народа в тоя край, дали са крепки духом, било свободното си време да посвети на богосъзерцание в манастира, чиято красота обичаше, и тежко му беше да се развлича някъде другаде. Но двама разслабени паднаха пред него на пътя му, един от които освен това беше лишен и от светлина на очите, и развълнуваха неговата състрадателна душа към жалост. Но колкото беше готов да съжали, толкова беше устремен към смиреномъдрие, и по-голяма беше неговата грижа да скрие чудесата си, отколкото желанието на парализираните да получат изцеление. Затова се огледа наоколо и като не видя никого, вдигна очи към небето и простря преподобни ръце за молитва^[95] и низведе божествената помощ: докосна се до разслабените тела със същите ръце, с които изпълни молитвата си, и това докосване стана за тях стягане и свързване на членовете. И както казва Исаия, всеки от тях скачаше като елен^[96], макар преди това да беше не само хром, но и целият беше неподвижен и не се различаваше от земята, върху която лежеше. И за слепия скоро изгря светлината, и величаеше Господа с висок глас. Но не можа съвсем да се скрие това чудотворение от човешките очи: видя един от слугите му. И понеже светият знаеше, че той е бил таен зрител на станалото – беше се скрил до килията му и гледаше оттам, му заповяда никому да не казва за видяното, докато е жив.

Вече преклонен от старост и изтощен от трудове, той реши да се откаже от епископията, не че бяга или се отказва от сана си, в който го постави Дух Свети да пасе Божията Църква^[97], а поради блажено и божествено благоговение: боеше се да не би поради неговата немощ да се разруши делото Божие^[98]. Затова дойде при царя и рече: “Царю благочестиви, докато тялото ми беше годно за църковните трудове и грижи, които са по-тежки от гражданските, ако бих оставил Божията Църква, използвайки своята властна ръка, всички биха осъдили това като наемническа постъпка: защото наемникът има навика да бяга и да оставя овцете, когато вълкът идва^[99]. А за мене какво оправдание би имало, без да виждам някакъв вълк да оставям стадото? Затова и не го оставих даже до този момент. Но понеже виждаш, че ме е налегнала старост и премногото трудове ми отнеха всичката сила, погрижи се за Църквата и дай на Божия дом някой по-млад човек, който ще има душевната и телесна сила да поеме църковните грижи! Изпълни ми тази последна просба: дай ми възможност тези последни дни да беседвам със себе си и с Бога! За такова нещо удобно жилище ще ми бъде манастирът, дай ми да умра в него! Какво общо между мене и грижите, които изискват по-крепки членове? Ако ли съм вече немощен за църковните грижи, защо да си присвоявам още това достойнство? Павел нарече епископството “дело”^[100], затова трябва да стои далеч от него неспособният за делото. Нали няма да искаш да видиш Църквата, процъфтяла под моето име повече от много други, под същото това име да завехне?! А както рекох, запази красотата ѝ чрез други по-силни! Защото голяма е опасността нейните дела да се разстроят поради моята немощ!”.

Царят ужасен от изслушаната нова реч, каза: “Защо говориш това, отче? Как бих изтърпял да виждам да седи на твоя трон друг, докато ти си жив? Как бих лишил царството си от твоите архиерейски благословии? Твоята оставка от епископския трон ми изглежда като зловещо предсказание за моето сваляне от царския престол! Ако нещо съм ти съгрешил в неведението си – аз не си спомням нещо такова, – ако с нещо съм оскърбил твое Преосвещенство, и ако ни щадиш като баща и не искаш да откриеш моето невнимание към тебе, а скриваш истинската вина под претекста на твоята немощ – кажи, моля ти се! Готов съм да отговарям и чедото да изцери страданието на баща си! Ако ли нямаш какво да ни порицаеш, защо искаш да оскърбиш ония, които с нищо не са те оскърбили? Но даже и клира нямаш основание да обвиниш като противен и твърдоглав, защото всичките ти си ги родил чрез Евангелието^[101] и си ги покорил на себе си и Бога. Затова защо оставяш своите чеда, ридаещи за твоето неблагословно отричане? Дали ще ме послушаш, отче, или не, но аз дръзновено ще кажа: каквото и да кажеш, няма да те послушам; каквото и да направиш, няма да склоня! Считам отричането прилично само за недостойните^[102], а ти си над всяко достойнство!”

Старецът склони и нищо повече не прибави към своите думи пред царя за отричането си и се завърна в своя манастир. Но Всевишният Цар се оказа благосклонен към неговото намерение: още с връщането си легна болен. Предузнал смъртта си, подари на българските църкви предсмъртен дар: преведе останалото от Триода, защото едва тогава завърши песните от Томина неделя до Петдесетница. И от този случай остроумните могат да съдят какъв е бил, когато е бил крепък телом, щом като и в болест уморяваше себе си с такива трудове. Но вътрешният му човек наистина се обновяваше в такава степен, в каквато външният тлееше^[103] и можеше да каже с Павел: “Кога съм немощен, тогава съм силен”^[104]. И направи завещание – и това според каноните^[105] – за книгите, които написа, и за всичко останало. Всичко раздели на две и остави едната половина на епископията, а другата на светата си обител, като и с това показа как трябва да се печели и употребява – и двете според Божието повеление. Възможно ли е по-похвално отричане от имота си от това на великия Климент?

След като така живя и украси дадения му от Бога трон, той положи край, приличен на началото, и отиде при Господа. Над божественото му тяло, равностойно по чест с душата, се извърши преподобно опело и бе погребано в света обител, където сам със собствени ръце си беше приготвил гроб от дясната страна на притвора, на 27 юли 916 г., в дните на българския цар Симеон. Но и това е голямо доказателство за единодушието на светците, което аз не знаех: пред неговата кончина някои от неговите ученици видели насън, че дошли Кирил и Методий при блажения и предсказали края на живота му.

Но благоволил да остави този живот, благодатта му не секна, а и прахът на учителя и сега още върши благодеяния и изцерява всяко страдание и всяка болест. Свидетелство за това представя оня човек с изсъхналите ръце и нозе, който, дошъл в църква по време на божественото свещенодействие, получи изцеление. Мнозина не знаеха кой е и откъде е. Но като изповядваше своето изцеление и благодареше, вдигаше изцерените си ръце и със своите вопли отегчи богомолците в храма. Тогава го попитаха за причината на неговата благодарност и той разказа всичко… Той бил от Охрид и много години страдал от тази болест. Обхванат от болка и отчаяние, дошло му наум да дойде и да се поклони пред гроба на светеца, за да му бъде Климент утешението, понеже всичко може в Христа^[106]. Влачейки се по ръце и нозе, дошъл до гроба на преподобния, после изпаднал в изстъпление и видял някакъв старец, който го докоснал по косата и му заповядал да стане. И ето, едновременно с неговите думи произлязъл^[107]шум и като че ли се сглобявали членовете и жилите му се разтягали за движение. После дошъл на себе си и се намерил здрав – вече няма изсъхнали ръце и нозе, вече няма повредено естество! “И сега вдигам ръцете си към оногова, който простря своите към мен и стоя на моите си нозе!” Това говореше човекът, който преди това беше разслабен, като изнасяше думите на своята изповед из глъбините на сърцето си, а присъстващите бяха съгласни и с благодарствени думи величаеха преподобния.

И каква нужда всичко това да изброявам? Кой не знае на колко бесновати и на колко други страдалци се подари избавление от мъчителни злини, когато или идваха при гроба му, или само призоваваха името му, стига само да имаха в себе си вяра към него. Заради това българите от всички възрасти, наслаждавайки се от благодатта на света, не може да се опише каква ревност проявяват към неговата почит, като всеки допринася според силата си.

Но, о, добри пастирю, положил светата си душа за нас, твоите овци^[108], и усъвършенствал за Бога стадото си с много пот, който нипосели върху злачното място на обяснените с твоя език Писания и който ни откърми при тихата вода на божественото кръщение и насочи към пътеката на праведността чрез вършенето на добродетелта!^[109] Благодарение на тебе цялата българска страна позна Бога, Църквата се укрепи с песни и псалмопения, празниците се обясниха с твоите четива! Благодарение на тебе монасите се наставляват на подвиг чрез житията на светците! Благодарение на тебе свещениците са наставени да живеят благочестиво според свещените канони! О, ти, земен ангел и небесни човече, който си приготвил на Господа народ избран, ревнители към добри дела^[110], каквито видяха в твое лице! Пак и пак наглеждай своето наследие, понеже сега можеш повече, отколкото някога, когато беше в тяло и отгони лошата ерес, която подир твоето в Христа успение като гибелна болест разорява твоето стадо, разпръсва и погубва овцете на твоето пасбище! Свети и добри пастирю, запази от варварски нападения нас, твоите неопитни питомци, и постоянно ни наглеждай и най-вече сега, когато “скръбта е близо, а помощник няма!”^[111] Когато скитският меч пие българска кръв, когато ръцете на безбожните, които пречупи с десницата на Бога, на Когото ти служеше, предадоха труповете на твоите чеда за храна на небесните птици^[112], дай мир на твоя народ, за да празнуваме твоята памет с голямо веселие, като славим чрез тебе Отца и Сина и Светия Дух, Единия Бог, на Когото подобава всяка слава, чест и поклонение, сега и всякога и във вечните векове. Амин!

Свети Петър, архиепископ Александрийски, бил възпитан в детството си от блажения Теона, архиепископ на същия град, и бил поставен след него на светителската катедра по времето, когато нечестивите Римски царе Диоклетиан и Максимиан повдигнали жестоки гонения срещу християните. Тогава всички тъмници били препълнени с Христови мъченици и мъченическа кръв обливала всички улици, градове и околни поля. В това страшно и скръбно поради беди и нещастия време, свети Петър управлявал Божията църква с търпение и в големи трудове. Със своето учение и с непреодолимата твърдост на духа си той поддържал малодушните и боязливите, удържал мнозина от отстъпление и падение и довел голям брой вярващи до мъченически венец. Изгонен заради Христа и намирайки се в Тир, Финикия и Палестина, светецът поддържал своите чада с послания и ги укрепявал със силата на Светия Дух, и като се боял да не би някой, като се уплаши от мъките, да отпадне от Христа, ден и нощ се молел на Бога за тях. Като се върнал отново в Александрия, светителят помагал на затворените в тъмница, които били шестотин и петдесет, при което между тях имало много презвитери и клирици; всички те били умъртвени след различни мъчения. А той, като виждал тяхното страдание и търпение, се радвал духом. По време на неговото добро управление на паството в Александрия въстанал един хищен вълк в овча кожа – еретикът Арий, който сред пшеницата започнал да сее плевелите на проклетото бесовско учение, хулел Божеството на Иисуса Христа и с тази хула вредял на Църквата Божия. Добрият пастир често заграждал устата на този вълк като го наказвал и го поставял под запрещение, за да не нарушава доброто изповядване на Света Троица, непорочно предадено от Църквата Христова. Но след като Арий оставал все така непоправим и злобата му не искала да се покори на правдата, тогава свети Петър проклел хулителя и го отлъчил от Църквата, като негоден член. И отмъстителният Арий, бидейки изгонен от стадото Христово, се скрил, както тъмнината от светлината, “защото всякой, който прави зло (както е казано), мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши”^[113]; и не се осмелявал беззаконникът да дойде при този бдителен пастир, когото с никаква лъжа и хитросплетени басни не можел да прелъсти.

А в Александрия броят на вярващите в Христа все повече и повече нараствал и се увеличавал, въпреки жестокото време; защото никакви мъчения не могли да възпрепятстват и да преградят пътя към Христа за тези, които желаели спасение. Мнозина не щадели не само имота, но дори и живота си, и бързали при свети Петър, за да получат кръщение, като оставяли идолското служение.

Нечестивият цар Максимиан, владеещ източните страни и пребиваващ в Никомидия, като узнал, че чрез наставленията на свети Петър мнозина започнали да се обръщат от идолопоклонство към Христа, изпратил един трибун и войници, за да задържат светеца и вързан да го доведат при него. Изпратените, като дошли в Александрия, намерили свети Петър в храма с множество верни да отслужва панихида в памет на всички светии, задържали го и го оковали в тежки вериги. Тогава настанало голямо вълнение сред народа, мнозина плачели за светителя, а други възкликвали: “Защо ни вземате пастира?”. И се събрала цяла Александрия, желаеща да положи душата си за своя учител, и целият народ крещял срещу царя и неговите пратеници. Трибунът, като видял силното вълнение и възмущението на народа, заповядал да охраняват светеца в тъмницата, която се намирала близо до храма, и написал на царя за всичко случило се. Като прочел написаното, царят силно се разгневил и писмено наредил да отсекат главата на християнския учител Петър и да погубят с меч всички съпротивляващи се. Трибунът, като получил посланието на царя, се постарал да изпълни заповедта му и се опитал да го отведе на посичане, но тълпата народ, която ден и нощ се намирала пред тъмницата, не позволила да отведат на смърт техния отец. Тук имало безброй мъже, жени, стари и млади, монаси и монахини, които, бидейки привързани с любов към Божия архиерей, не се отделяли от тъмницата. Когато видели въоръжените войници, идващи към тъмницата, всички единодушно възкликнали:

– Отначало избийте всички нас, щом имате заповед от вашия цар, и чак след това вземете и нашия отец. Не ще отстъпим от нашия пастир и не ще допуснем да пострада учителят и лекарят на душите ни.

Трибунът, като чул това и като видял множеството народ, не пожелал да причини голямо кръвопролитие, но за да изпълни заповедта на царя, се стараел тайно да обезглави светия.

Докато ставало всичко това, Арий, като узнал, че архиепископът, отлъчил го от светата съборна апостолска Църква, седи в окови в тъмницата и трябва да бъде убит за Христа, се явил при него с лъжливо и лицемерно покаяние, надявайки се след него да се качи на катедрата и да стане Александрийски архиепископ. Той дошъл, уж молейки за прошка и каейки се за греха си на изпадане в ерес, и помолил няколко презвитери, и най-вече Ахил и Александър, да помолят светителя за него, да му прости съгрешенията и да го приеме в църковно общение. Бог, Който знае всички човешки сърдечни помисли, познавал и лукавото сърце на Арий, и ето, като се явил през нощта на блажения Петър, му открил цялото лукавство на проклетия еретик и му наредил да не го приема в църквата. На сутринта много благоверни и честни граждани, начело с презвитерите Ахила и Александър, като се явили в тъмницата, започнали да молят светия архиепископ, падайки в нозете му, да прости на Арий и да го освободи от клетвата. Блаженият Петър, плачейки и въздишайки, им отговорил:

– Възлюбени, не знаете за кого ме молите; молите ме за този, който разкъсва църквата Христова. Вие знаете, че аз обичам своите овце и не бих желал някоя от тях да загине. И най-много моля Бога да подаде на всички прошка на греховете и спасение. Но Арий отхвърлям, защото той е отхвърлен от Самия Бог и е отлъчен от светата Църква, не толкова от моя съд, колкото от Божия, тъй като той не пред човек, а пред Бога съгреши, хулейки тайната на Света Троица, Която херувимите и серафимите не могат да гледат, а само непрестанно възпяват: “Свят, Свят, Свят е Господ Саваот!”, а небесните сили говорят: “Пълни са небето и земята с Твоята слава!”^[114]. С хулата си безсрамният еретик се осмелява да прави разделение между Отца и Сина, и Светия Дух. Как може да му се прости, когато цялото създание се гневи срещу него заради своя Създател? И така, нека Арий бъде проклет и в сегашния век, и в бъдещия.

Когато блаженият Петър казал това, всички, които го молели за Арий, паднали в нозете му и вече не се осмелявали да го безпокоят. А той, като отвел настрана презвитерите Ахила и Александър, им рекъл:

– Аз съм грешен човек, но зная, че Господ Бог ме призовава към мъченически венец, и преди да умра, ще съобщя на вас, стълбовете на църквата, Божията тайна, която Господ ми откри през тази нощ. Ти, честни Ахила, ще се качиш след мен на архиепископския престол, а след теб – достойният презвитер Александър. А що се касае до Арий, не мислете, че съм несправедлив към него и че съм жесток по отношение на съгрешаващите, защото грехът, извършен поради немощ, макар и да е най-големият, е по-малък от злобата на Арий. На съгрешаващите поради немощ може да се прости; а на този проклетник, за когото ме молите, как мога да простя, когато душата му е препълнена с измама и хула? Защото от сърцето му тече река от хули срещу Всемогъщия Син Божий; той нарича създание Този, Който Сам е Създател на всичко видимо и невидимо, и Когото пророците, апостолите и евангелистите проповядваха. Как можете да ме заставите да проявя снизхождение към вашата молба и да простя на Арий, когато той не послуша моето наказание и вразумление? А дори и да съм го проклел, сторих това не сам, а със съизволението на Христос, моя Бог, Който ми се яви през тази нощ. Докато се молех, както обикновено, изведнъж голяма светлина озари тъмницата и аз видях моя Господ Иисус Христос – в образ на дванадесетгодишен юноша, Който имаше лице по-ярко от слънцето, така че не можех да гледам неописуемата слава на лицето Му. Той беше облечен в бял хитон, раздран от горе до долу; придържайки го към гърдите Си с двете Си ръце, той закриваше голотата си. Когато видях всичко това, обзе ме ужас и трепет и аз с боязън Му се помолих, казвайки: “Създателю, кой Ти раздра хитона?” А Господ отговори: “Безумният Арий го раздра, тъй като той отдели от Мен хората, които Аз придобих със Своята Кръв. Пази се и не го приемай в църковно общение: той замисля лукаво и враждебно дело против Мен и Моя народ. Ето, искат да те молят за него, да му простиш; то ти не ги слушай и не приемай вълка в стадото като овца. Заповядай на Ахила и на Александър, които ще бъдат епископи след теб, да не го приемат, но да го прокълнат пред всички”. Ето, известих ви, което ми беше наредено; а ако вие не послушате и не изпълните заповяданото ви, аз няма да бъда виновен за това.

Като казал това, той преклонил коленете си и започнал да се моли, и всички се молели заедно с него. Като завършил молитвата, той казал: “Помолете се за мен, братя”. Присъстващите, като се помолили, отговорили: “Амин”. А Ахила и Александър, целували ръцете му, плачели, защото той им казал, че те няма да го видят повече. И презвитерите възвестили на хората всички думи, казани от блажения Петър за Арий, и това, че той им заповядал да не приемат Арий в църковно общение, като вълк и враг на Сина Божий.

После свети Петър, като видял, че християнският народ, пламтейки от ревност, не допуска царския пратеник да го изведе от тъмницата на смърт, и като се боял да не би да стане голямо кръвопролитие вследствие на стълкновение между народа и пратениците на царя, и при това желаейки сам по-скоро да се раздели с тялото си и да отиде при Господа, поискал тайно да се предаде на мъчителите, за да запази хората без вреда и по-скоро да отиде към желания край. Тайно от народа той изпратил до трибуна един свой доверен роб с думите:

– Ако желаеш да сториш угодното на цар Максимиан, ела през нощта тайно до тъмницата и като пробиеш стената, ще ме вземеш и ще изпълниш заповедта на царя.

Така и станало: настъпила нощта, множество народ се тълпял пред вратите на тъмницата, където се намирал светият пастир на стадото Христово, не допускайки никого при него. Трибунът дошъл с войниците си и пробил стената отзад, колкото да може да премине един човек. Нощта била зимна и ветровита и никой от християните не чул шума при пробиването на стената. Свети Петър, като се осенил с кръстното знамение, рекъл:

– По-добре един човек да умре, отколкото всички хора да загинат – и излязъл от тъмницата през пробитата стена, така че никой от верните не узнал това.

Трибунът и войниците се удивили на мъжеството на светеца, който отивал на смърт, и го завели на това място, където свети апостол Марк приел мъченическа кончина, и там отсекли честната му глава.

Близо до гроба на свети Марк се намирала една девица, затворница; докато се молела на Бога през нощта, през която свети Петър бил посечен, тя чула глас от небето, който казал: “Петър е начало на апостолите, Петър е край на Александрийските мъченици”^[115].

С настъпването на утрото всички хора, като узнали, че техният пастир е изведен тайно от тъмницата и е посечен при гроба на свети Марк, с плач побързали към святото му тяло и като го взели, го внесли в храма. Тук, като допрели честната глава до тялото, поставили тялото му на престола, тоест на горното място^[116], на следното основание: този свят архиерей приживе, през цялото време на своето пастирско служение, никога не сядал на горното място, но когато настъпвал моментът, сядал само до подножието и никога не се качвал на самите стъпала на мястото. Всички хора и клирът му често се възмущавали от това и го молели да седне на горното място, но той никога не се съгласявал. Веднъж след Божествена литургия, като свикал целия клир, той рекъл:

– Знаете ли защо не сядам на моето горно място и не се качвам на стъпалата му? Защото, когато се приближавам към престола, виждам на него небесна светлина и като че някаква Божествена Сила, пребиваваща на него. Ужас ме обзема и не дръзвам да седна там, считайки се недостоен за това, но сядам до подножието, и то със страх. Казвам ви това, за да не ме принуждавате повече.

На това основание след кончината му хората го поставили мъртъв на горното място и всички възкликнали:

– Моли се за нас, свети угодниче Божий!

После честно го погребали, прославяйки Света Троица: Отца, Сина и Светия Дух, Единия Бог, Нему и от нас чест и поклонение, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.

Светият наш отец Петър се родил в Понт от благочестиви родители, с които живял само седем години. Останалото време от своя живот той провел в благочестие най-напред в Галатия, после, заради усъвършенстването, се отправил към Палестина, където се предал на молитва, и след това се поселил в Антиохия. Като се затворил в една колиба, той, грижейки се за душата си, прекарвал времето си в непрестанни молитви. Не хапвал нищо друго освен хляб, и не пиел нищо, освен вода, и то по малко през два-три дни. Той имал власт над бесовете. Така свети Петър освободил от бяс един човек, на име Даниил; изцереният, след като бил наставен и научен от свети Петър, станал подражател на неговия живот. Свети Петър отварял очите на слепите и изцерявал различни недъзи. Наставленията си преподавал или писмено, или словесно. Със светия си живот той се прославил по цяла Антиохия и пределите ѝ. Като проживял деветдесет години, украсен с много добродетели и с подвизи на безмълвие, светецът мирно отишъл при Господа, около 429 г.^[117]