Житие на светия наш отец Кирил, архиепископ Александрийски
Кондак:
Излял си море от богословски учения, от изворите на Спасителя, блажени Кириле, потопило ересите и запазващо стадото невредимо от бурните вълнения. На всички страни си наставник, преподобни, явил божествено познание.
Великият църковен учител свети Кирил Александрийски бил роден в град Александрия. Той произхождал от благородни родители християни и по майчина линия бил племенник на известния Теофил, патриарх Александрийски[1]. Кирил получил блестящо за времето си възпитание. Той в съвършенство изучил цялата светска елинска мъдрост, а също така добре изучил и Божествените Писания и християнското вероучение. Чичото на Кирил – патриарх Теофил, виждайки неговите блестящи способности и целомъдрения му начин на живот, ръкоположил младия Кирил за архидякон и го причислил към своя клир. И ето, свети Кирил се показал като благоуханен цвят, насаден в църковната градина, който цъфтял с възвишената си чистота и разпръсквал в Христовата Църква дивното благоухание на своето богомъдро учение.
След смъртта на Теофил, блаженият Кирил единодушно бил избран на патриаршеския престол[2] и след като станал патриарх, незабавно отстранил от града еретиците, наричани новациани, които били подобни на фарисеите, тъй като се показвали праведни пред очите на човеците и мислели за себе си, че са чисти и праведни и непричастни на никакъв грях. Новацианите носели бели одежди, като знак за техния непорочен живот, и учели, че не следва да се приема в общение с Църквата човек, който след Кръщението е паднал в някой смъртен грях. “Смъртният грях не може да се прости и трябва да се умие във второ кръщение” – такова било тяхното учение.
Основател на тази ерес бил Новациан, който по време на управлението на император Декий[3] бил презвитер в Рим и след мъченическата кончина на папа Фабиан[4] се стремял да заеме папския престол[5]. Въпреки всичките му кроежи, той не успял да постигне желаната цел и на папския престол бил избран блажени Корнилий[6]. Завиждайки на Корнилий, Новациан започнал да плете интриги срещу него и му се противял във всичко. В това време Църквата била подложена на жестоко гонение от страна на езичниците[7] и мнозина от вярващите, от страх пред жестоките мъчения, малодушно принесли жертви на идолите, а след това, като се връщали с покаяние в Църквата, със сълзи изповядвали своя грях. Като виждал тяхното покаяние, папа Корнилий ги приемал отново в общение със светата Църква, подобно на това, както Христос приел горчиво ридаещия Петър. Презвитер Новациан се противил на папата, като казвал, че са недостойни да се намират в оградата на Христовата Църква тези, които се отрекли от Христа и са принесли жертва на бесовете[8]. При това той произнасял хули срещу светия папа, като го наричал съобщник на идолопоклонниците. Сам той прекратил общението си с него и като събрал около себе си неколцина свои единомишленици, направил себе си втори папа в Рим[9]. Така възникнал разколът на Новациан[10].
Впоследствие новацианският разкол се разпространил навсякъде, като достигнал до Александрия и просъществувал тук до времето на свети Кирил. Тук новацианите допуснали немалко противни на православието действия. Те извършвали второ кръщение над постъпващите при тях, които по-рано били кръстени в католическата Църква, и не позволявали второбрачието, наричайки го прелюбодеен грях. При тях имало и други несмислени нововъведения.
Свети Кирил още от самото начало на своето патриаршество изгонил от Александрия тези еретици заедно с техния епископ Теопемпт. А след това той се въоръжил и срещу враговете на човешкия род – нечистите духове, които прогонил от техните обиталища.
На 120 стадия[11] от Александрия се намирало едно селище, наречено Коноп (или – Канопус)[12]. Недалече от него се намирала една местност, която се наричала Манутин[13] (по-рано там имало селище). Тук имало древно капище, което било обиталище на демони. Това място предизвиквало ужас у всички и още патриарх Теофил искал да го очисти от бесовете и да го освети за принасяне на славословия на Бога. Но зает с други грижи, той не успял да изпълни своето намерение. Свети Кирил, след като приел Александрийската катедра, решил да изпълни желанието на своя чичо и негов предшественик на патриаршеския престол. Той усърдно молил Бога да му подаде помощ и сила свише, за да победи и да прогони нечистите духове от Манутин. И ето – във видение на този свят мъж се явил ангел Господен, който му казал да пренесе в Манутин честните мощи на мъчениците Кир и Иоан[14], за да прогони бесовската сила. Свети Кирил така и постъпил – пренесъл мощите на светиите и построил църква на тяхното име. Нечистите духове незабавно изчезнали, а това място станало извор на изцеления, които се извършвали чрез мощите на мъчениците.
Като прогонил по този начин невидимите бесове от околностите на Александрия, светителят положил цялото си старание да очисти напълно и самия град от смущения и вражди. От древност в града живеело безчислено множество иудеи. Още от времето на Александър Велики и основаването на Александрия[15] тук се били поселили немалко пришълци от Иудея, които се превърнали в многобройна колония. Ненавиждайки Христа и хората, носещи Неговото име, те тайно и явно причинявали на християните големи скърби и неприятности. Зловредни за града били споменатите еретици новациани, но несравнимо по-големи злини причинявали иудеите, които не само че подклаждали междуособни смутове в града, но и устройвали многобройни убийства и кръвопролития. Като извикал при себе си началниците на иудейските синагоги[16], Божият светител ги увещавал да удържат своя народ от подобни злодейства. Но иудейските старейшини не само че не се вслушали в увещанията на светителя, но се изпълнили с още по-голяма злоба.
В града имало една голяма и прекрасна църква, наричана Александровска, по името на епископ Александър[17], който я построил. Веднъж иудеите се въоръжили, като за война, и когато паднала нощта, предизвикали на улицата сред християнските домове смут и безредица, като крещели:
– Александровската църква гори!
Като чули този вик, християните един след друг се затекли от домовете си към мнимия пожар с намерение да го потушат. А безмилостните иудеи чакали пред вратите на християнските домове и избивали християните, които излизали от тях, като ги пробождали с меч и ги поразявали с копия или с ножове; с една дума – убивали всеки, който им попадне. Така през тази нощ било избито голямо множество християни.
Когато настъпил денят, светейшият патриарх Кирил узнал за станалото кръвопролитие. Като се съвзел от скръбта поради убитите християни, той започнал да търси правосъдие срещу иудеите. Но епархът на града Орест, макар и да бил християнин по вяра, понеже изпитвал вражда срещу светителя, помагал на иудеите и защитавал убийците. Тогава свети Кирил заедно с множество християни отишъл в иудейския квартал и изгонил от града всички иудеи, предал на разрушение жилищата им и изгорил тяхната синагога.
Епархът, като се възпламенил от гняв срещу светителя, започнал да причинява зло на неговите родственици, а също и на други известни граждани, които били поддръжници на патриарха. Така той съблякъл на площада граматика[18] Иеракс и го подхвърлил на безмилостни изтезания. Между управителя и патриарха произлязло голямо разногласие, тъй като светейшият патриарх защитавал християните, а управителят помагал на иудеите. И двамата писали писма на император Теодосий Младши[19] дотогава, докато не издал указ, който забранявал на иудеите да живеят в града.
По това време по улиците на града често възниквали смутове и безредици, в които загивали немалко хора, които дори не участвали в тях. В Александрия живеела една девица, на име Ипатия, която била дъщеря на философа Теон. Тя била вярваща и добродетелна жена и отличавайки се с християнска мъдрост, преживявала дните си в непорочност и чистота, пазейки девство. От младост тя била изучена от своя баща Теон във философията и дотолкова преуспяла в любомъдрието, че надминала всички философи, които живеели в това време, както съобщават за нея Сисиний, епископ Птолемаидски[20] и Суида, който я прославя с много хвалебствия. Тя не пожелала да се омъжи, за да може безпрепятствено да се упражнява в любомъдрието и в изучаването на книгите, но най-вече пазела девството си поради любов към Христа. В Александрия отвсякъде се стичали всички любители на любомъдрието, за да видят премъдрата дева Ипатия и да чуят нейните разумни слова, така че тя била и учителка на мнозина. Тя била почитана от всички духовни и светски власти, а също и от народа, и мнозина прибягвали към нея, търсейки нейните мъдри съвети. Като желаела да примири епарха и патриарха, тя със смирение и кротост отишла и при двамата и с мъдри думи се опитвала да ги слони към мир. Светейшият патриарх и сам търсел случай да се примири с управителя, който, поради своето злонравие, не искал и да чуе за примирение между тях. Веднъж, когато Ипатия с колесница се връщала в дома си отнякъде, ненавиждащите мира метежници я нападнали и като я извлекли от колесницата, разкъсали дрехите ѝ и я пребили до смърт. Но тяхната звероподобна ярост не се задоволила с това злодеяние и заслепени от своята злоба, те започнали да издевателстват и над мъртвото тяло на девицата. Като го разкъсали на части, те го изгорили на едно място, наричано Кинарон[21].
Когато жителите на града узнали за станалото, всички, а най-вече любителите на науките, много се натъжили. Междувременно слухът за станалия метеж достигнал и до монасите на Нитрийската планина[22]. Те се изпълнили със скръб и състрадание към невинните жертви на метежа и като се събрали до петстотин души, дошли от пустинята в града, желаейки да защитят патриарха. Случайно на пътя се натъкнали на управителя, който идвал с колесница насреща им. Като го видели, монасите започнали да го укоряват и го наричали елин и идолопоклонник, тъй като по-рано той се придържал към елинската вяра[23] и съвсем неотдавна бил приел Кръщение в Константинопол. Един от монасите хвърлил камък срещу управителя, който го уцелил в главата. Когато на виковете на обкръжаващите управителя се отзовало множество народ, монасите побързали да се отдалечат. Но слугите на управителя заловили един от монасите, на име Амоний. Управителят, като предположил, че монасите са били подбудени срещу него от патриарха, силно се разгневил и предал Амоний на жестоки изтезания и мъчения, от които той умрял. Като узнал за това, светейшият патриарх много се натъжил и като наредил да вземат тялото на мъченика, го погребал с почит.
В същото време изгонените от града иудеи, като устроили за себе си място за зрелища и игри, поставили – за поругание на Христа и за оскърбление на християните – един висок кръст и като хванали едно християнско дете, го разпънали на кръста. Те го прикрепили на кръста не с гвоздеи, а го привързали с въжета и дълго се гаврели, смеейки се и плюейки върху него. Като свършили с подигравките, те го били, докато то не умряло на кръста и така станало подражател на Христовите страдания. Свети Кирил, като узнал за това ново злодеяние, се обърнал с писмо към императора, с което му съобщавал всички обстоятелства около случилото се. И от императора, макар и не скоро, било издадено справедливо разпореждане. По силата на това разпореждане, иудейските началници, които стоели начело на това злодеяние, били наказани, а управителят бил уволнен от длъжността си.
След това Христовият светител Кирил, като победил смутовете, злобата и враждата, благополучно се грижел за повереното му словесно стадо на Христовите овци.
Но когато в Александрия утихнали описаните смутове, по цялата поднебесна вселена настъпило още по-голямо вълнение, подбудено от ереста на Несторий, и на свети Кирил сега предстояло да извърши нов, още по-велик, подвиг. В Константинополската църква, след кончината на патриарх Сисиний[24], който бил приемник на Атик[25], на патриаршеския престол бил възведен Несторий[26], който дошъл от Антиохия[27]. Както се предполагало тогава, той бил човек твърд във вярата и добродетелен по живот, но всъщност вътрешно тайно бил еретик. Той сеел сред вярващите, подобно на плевели посред пшеница, семената на еретическото учение. Отначало Несторий вършел това не лично, а чрез своите единомишленици. Неговата ерес представлявала от себе си хула срещу Христа Бога и срещу Пречистата Дева – Пресвета Богородица, тъй като той окаяният утвърждавал, че от Дева Мария се родил прост човек – Христос, а не – Бог, понеже женската утроба не може да вмести Бога, а – само човек. Според учението на Несторий, Бог Слово се съединил с Човека Иисус от самия момент на зачатието, но само по благодат, обитавайки в Него като в храм. Поради това Несторий отказвал да нарича Дева Мария – “Богородица”, а я наричал – “Христородица”. Тази ерес на Несторий сеели сред народа намиращите се при него негови привърженици – епископ Доротей и презвитер Анастасий, които били дошли с него от Антиохия.
Веднъж, по време на някакъв празник, Анастасий, произнасяйки в съборната Константинополска църква поучение към народа, започнал да критикува употребяването на думата “Теотокос”, или “Богородица”, по отношение на Пречистата Дева Мария[28]. А именно той утвърждавал, че Дева Мария не трябва да се нарича “Богородица”, тъй като тя била човек; а по какъв начин, питал той, от човешката плът може да се роди Бог? Проповедта предизвикала голям шум и ропот в църквата. Срещу Анастасий завалели обвинения в ерес.
А когато за това бил попитан самият Несторий, той започнал явно да разкрива своето безумие, изригвайки отровата насвоите хули срещу Христа Бога и срещу Неговата Пречиста Майка.
– Аз не мога – казвал той – да наричам Богородица жената, която родила плътския Човек, еднакъв с нея по естество; понеже тя е майка на скинията, приготвена от Светия Дух за обиталище на Божественото Слово. Поради това по-справедливо е да се нарича “Христородица”. С тази дума ние обозначаваме отношението ѝ към Този, в Когото обитавало Божеството.
И ето – сред народа настъпили разпри и раздори: едни се противели на ереста и не желаели да имат общение с Несторий, а други, напротив, се съблазнявали от еретическото мъдруване и приемали учението на еретиците. Тази ерес внесла смут не само в Константинопол, но и по всички краища на земята, понеже нечестивият Несторий написал заедно със своите единомишленици множество съчинения в защита на своето учение, които разпространявал по околните градове, а също и в отдалечените страни, и по пустините, сред монашестващите[29]. С това той предизвикал такъв смут и разцепление сред християните, какъвто по-рано предизвикал нечестивият Арий[30], който посегнал да разкъса Христовата одежда; тъй като мнозина сред духовенството и миряните тръгнали по стъпките на Несторий, както по-рано мнозина последвали Арий.
Свети Кирил, Александрийският патриарх, като узнал за еретическото учение на Несторий и за успехите на неговите проповеди, силно се възмутил и като верен раб и храбър воин на Христа Бога и на Пречистата Божия Майка се надигнал против Христовия враг и твърдо застанал в защита на честта на Бога и на Пресветата Богородица. Той се показал като истински пастир на Христовите овци, който зорко наблюдава и се грижи за безопасността на своето стадо и се сражава с вълците грабители. Най-напред свети Кирил изпратил на Несторий едно писмо, изпълнено с миролюбив дух, с което го увещавал да остави своето лъжеучение и чрез публичното изповядване на правата вяра да прекрати смущението, което бил предизвикал в Христовата Църква[31]. След това, като видял, че Несторий не се изправил, той му изпратил строго послание, в което изобличавал неговото заблуждение. Свети Кирил писал също и на клира на Константинополската църква и до царския двор[32]. В своите писма той ги убеждавал да не се съблазняват от учението на Несторий. Той изпратил писма и до папата на древния Рим – Целестин[33] и до другите патриарси[34], в които им съобщавал за ереста на Несторий и ги молел да увещаят Несторий да се покае. Освен това изпратил писма и до всички власти и до епископите на различните страни и градове, в които предупреждавал всички да се пазят от увлечение в ереста на Несторий. Тъй като тази ерес развратила, между останалите, и много монаси, той изпратил послания и на тях, в които им изяснявал душепагубната вреда на ереста и ги предпазвал да не се прелъстят от нея. С една дума, свети Кирил не престанал да се бори срещу този вълк дотогава, докато съвсем не го прогонил от Христовото стадо.
Междувременно Несторий, след като получил Кириловите послания, не само че не се изправял, но извършил и нещо още по-лошо. Един от неговите привърженици – епископ Доротей, в присъствието на самия Несторий, застанал на проповедническото място в църквата и гръмко произнесъл:
– Анатема на този, който нарече Дева Мария “Богородица”!
И след това самият Несторий започнал да подхвърля на мъчения тези от духовенството и иноците в Константинополската църква, които му се съпротивлявали и не приемали неговата ерес. Заедно с това, той яростно воювал и срещу свети Кирил, въставайки тщеславно и гордо срещу него и наричайки го еретик, когато всъщност сам той бил такъв. Като измислил след това множество несправедливи и лъжливи клевети срещу светия и праведен Александрийски патриарх, той започнал да ги разпространява сред народа, хулейки и безчестейки името на Кирил. Но Александрийският светител не обръщал никакво внимание на тези клевети и се грижел единствено за спасението на човешките души.
Въпреки тази деятелност на Кирил, вълненията и смутовете продължавали и несторианската ерес от ден на ден все повече се разпространявала и придобивала все по-голямо влияние. Вече много от епископите се били заразили с това душепагубно еретическо учение и станали последователи на Несторий. Между останалите известна поддръжка му оказвал и Иоан[35], Антиохийският патриарх, който, въпреки че не одобрявал това, което казвал Несторий, постоянно умолявал свети Кирил да не придава особено значение на неговите думи. Това обаче не могло да потуши разгорелия се пожар. Оставало само едно средство, за да се прекрати този смут: да се свика Вселенски събор. Да се свика събор в еднаква степен желаели както и противниците на Несторий, така и неговите поддръжници, тъй като всяка от страните се надявала, че ще възтържествува нейното учение. И така, Теодосий Младши, отстъпвайки пред общите прошения, решил да свика Вселенски събор[36].
Като място, където да се състои съборът, той посочил малоазиатския град Ефес[37] и поканил всички митрополити и епископи в империята да се съберат тук на Петдесетница в 431 г. Освен това той изпратил в Ефес своя комит[38] Кандидиан, за да присъства на събора в качеството си на императорски представител.
Несторий пристигнал в Ефес скоро след Пасха (19 април), съпроводен от 16 епископи. Свети Кирил пристигнал в навечерието на самия празник Петдесетница, начело на петдесет египетски епископи. Пристигнали и около 40 епископи от околните малоазиатски градове[39]. Папа Целестин, поради недоброто си здраве и поради възрастта си, не могъл да се яви на събора, а изпратил двама епископи и един презвитер, в качеството на негови представители и “на целия западен събор”, като ги наставил в съжденията да се ръководят от свети Кирил. Събрали се всичко 200 епископи. Но Иоан Антиохийски и другите сирийски епископи, които в болшинството си били на страната на Несторий, все не се явявали. Събралите се за събора епископи напразно ги чакали до 21 юни и без да ги дочакат, накрая открили заседанията на събора (на 22 юни 431 г.). По силата на достойнството на своята катедра, свети Кирил приел председателското място на събора, а за негови съпредседатели били избрани Ювеналий Иерусалимски[40] и Мемнон Ефески. Но нечестивият Несторий противодействал на провеждането на събора и отказвал да се яви на него, под предлог, че чака пристигането на Иоан Антиохийски и на сирийските епископи. Отците на събора трикратно го канили да се яви на събора, но той упорито им отказвал. Тогава те пристъпили към разглеждането на съчиненията на Несторий и след като внимателно ги изследвали, ги осъдили като еретически. Свети Кирил представил на събора своите писма към Несторий и към други лица, в които той изобличавал нечестивото мъдруване на еретика. Той представил също и определенията на поместния събор, който се бил състоял по-рано в Александрия. Отците на Ефеския събор се съгласили с учението на светия мъж, като го признали за православно и богомъдро и одобрили определението на поместния Александрийски събор.
Междувременно в Ефес пристигнал Иоан Антиохийски, заедно със сирийските епископи. Като узнал за хода на делата, той съставил отделен събор в защита на Несторий, на който участвали Несторий и всички негови привърженици. Заразеният с ереста Кандидиан оказал съдействие на този беззаконен събор, на който свети Кирил бил несправедливо обвинен, че поддържа ереста на Аполинарий[41], която отричала действителното човечество на Христа и утвърждавала, че Христос няма разумна човешка душа и че нейното място се заема от Божеството. Като нападали светия мъж с това обвинение, лъжливо клеветейки срещу него, привържениците на Несторий се стремели да настроят срещу него и самия император. На първо време им се удало да постигнат целта си. Императорът повярвал на техните клевети и заповядал да затворят свети Кирил в тъмницата, заедно с блажения Мемнон, Ефеския епископ. Но след това, като подложил всичко на подробно разглеждане и като се убедил, от една страна, в невинността на Кирил, а, от друга – в явната лъжа и злоба на неговите врагове, Теодосий възстановил светия и доблестен светител и неговия привърженик Мемнон в техните длъжности, като похвалил търпението и кротостта на първия. А еретиците заповядал да бъдат обуздани.
По такъв начин свети Кирил отново застанал начело на светите отци, събрали се в Ефес, за да разгледат мъдруването на Несторий. На този събор бил утвърден догматът на вярата, който гласи, че Въплътилият се от Пречистата Дева Мария наш Господ Иисус Христос е истински Бог, а родилата Го Пречиста Дева Мария е истинска Богородица. Когато това съставено от събора определение било провъзгласено пред народа, голяма радост обхванала всички вярващи и всички жители на град Ефес възклицавали, но не така, както някога, когато казвали: “велика е Артемида Ефеска”[42], а със съвсем различни думи, викайки: “велика е Пречистата Дева Мария – Богородица!” Несторий бил осъден като еретик и богохулник и не само бил лишен от сана си, но и бил отлъчен от Христовата Църква и предаден на вечно проклятие. Към това съборно определение се присъединил по-късно и Иоан Антиохийски заедно със сирийските епископи. А императорът заточил Несторий в една отдалечена страна, която се наричала Оасим[43]. Тук, като си останал все така неразкаян, нечестивият Несторий завършил своя живот в тежки страдания – още докато бил жив, богохулният му език бил изяден от червеи.
Колко противна на православието е произлязлата от еретика Несторий хула срещу Божията Майка, става ясно от следния случай, за който разказва преподобни Иоан в своето съчинение “Духовни полета”[44]: “Един ден – пише той – отидохме при презвитера на Коломанската лавра[45] авва Кириак, и той ни разказа следното: “Веднъж видях насън, зад вратите на моята килия да стои светозарна и неизказано прекрасна Дева, облечена в царска дреха, а заедно с нея стояха и двама световидни мъже. Аз познах, че това е нашата Владичица – Пречистата Дева Богородица, а придружаващите Я мъже бяха свети Иоан Кръстител и свети Иоан Богослов. Тогава веднага излязох от килията си и като се поклоних, започнах да Я умолявам да влезе при мене и да благослови килията ми, но Тя не желаеше да стори това. Дълго време Я молех, като казвах:
– Владичице! Нека не остане унизен и посрамен Твоя раб!
И много други молби произнесох пред Нея. Като видя усърдната ми молба, Тя ми отговори:
– Ти държиш в своята килия моя враг – как тогава можеш да изказваш желание да вляза при теб?
С такива думи тя си отиде от мене. Като се събудих от съня, аз започнах да скърбя и да плача, като размишлявах – не съм ли съгрешил с нещо в своите мисли пред Пречистата Дева; понеже в моята килия не живееше никой друг освен мен. След като подробно изследвах съвестта си, не открих нищо, с което бих могъл да съм съгрешил пред нея. Виждайки, че скръбта ме разяжда, аз, за да се разтуша, макар и не много, сред скръбта си, взех една книга, за да почета. Това беше книгата на блажения Иерусалимски презвитер Исихий[46], която навремето го бях помолил да ми я даде. Като прочетох книгата, аз видях в нейния край поместени две слова на нечестивия Несторий и тогава разбрах кой е врагът на Пресветата Владичица, намиращ се в моята килия. Тогава станах и отнесох книгата на този, който ми я беше дал, като му казах:
– Брате, вземи книгата си. Аз получих от нея не толкова полза, колкото вреда!
Той ме попита с какво неговата книга ми е причинила вреда, а не полза. Аз му разказах за явилото ми се видение. Тогава той, като се изпълни с божествена ревност, изряза от книгата двете слова на Несторий и ги изгори в огъня с думите:
– Да не остане в моята килия врагът на нашата Владичица – Богородица и Приснодева Мария!
Не би следвало да се премълчи и за това, как светителят Христов Кирил – този велик Божий угодник, при толкова голямата си святост, е имал и нещо срамно в себе си и противно на благочестието, – та да видим и неговото чудесно изправление. Той без причина се гневял срещу Иоан Златоуст[47] – светец на светеца. Това не трябва да ни удивява, тъй като съвършенството е свойствено единствено на Единия Бог; а от хората никой не може да бъде съвършен сам по себе си, ако не приеме “от пълнотата”[48] Христова. Поради това и светиите, бидейки човеци, са причастни на човешките слабости. Такава слабост имало и в свети Кирил, а именно – в отношението му към Иоан Златоуст. Той се гневял срещу светия мъж не само докато последният бил още жив, но даже и след неговата смърт, и не желаел да споменава името му наред с останалите светии. Гневът на Кирил се дължал не на злоба, а на незнание. Той бил слушал от своя чичо, патриарх Теофил, и от други хора, таящи вражда срещу Иоан Златоуст, много несправедливи клевети срещу този вселенски светилник и по своето незлобие вярвал на лъжата като на истина. Защото е написано: “Незлобивият вярва на всяка дума”[49]. Константинополският патриарх Атик, който живял по-рано от Несторий, в своите послания го убеждавал да впише името на свети Иоан Златоуст в църковните диптихи[50], тоест в книгите с имената на светиите. Сам Атик по-рано също бил един от враговете на Иоан Златоуст, но след това, като съзнал невинността на този свят мъж, и заедно с това и своя грях спрямо него, се разкаял. Когато встъпил, след Арсакий, на Константинополския патриаршески престол, той вписал в диптихите и Иоан Златоуст, а и докато бил жив, непрекъснато увещавал свети Кирил чрез писма, в които го молел да постъпи по същия начин. Но Кирил не искал да се вслуша в неговите молби, като не желаел да отхвърли значението на състоялия се по-рано събор срещу Иоан, който бил свикан от Теофил[51].
По същия начин и свети Исидор Пелусиот[52], родственик на Кирил, мъж на преклонни години, като видял негодуванието на мнозина срещу свети Кирил за това, че той изключва Златоуст от числото на светиите, с дръзновение му писал, като го увещавал да разгледа безпристрастно обстоятелствата около осъждането на Иоан Златоуст.
“Пристрастието не е далновидно, а ненавистта пък съвсем нищо не вижда – писал Пелусиот в едно от своите писма до светителя. – Затова, ако искаш да останеш чист и от единия, и от другия недостатък, не произнасяй необмислени присъди, а подлагай делата на справедлив съд. Тъй като и Сам Бог, Който знае всичко, преди още то да е станало, човеколюбиво е благоволил да слезе от небесата и да види “поплака против Содом”[53], като по този начин ни учи да вършим всичко след подробно изследване. Защото мнозина от тия, които бяха с теб на Ефеския събор, с насмешка говорят, че ти като че ли по-скоро удовлетворяваш собствената си вражда, а не търсиш православно това, което се изисква заради Иисуса Христа. “Той е Теофилов племенник – казват за теб – и е обхванат от неговия дух. Както Теофил явно изля своето неистовство срещу богоносния и боголюбив Иоан, така и този желае да се похвали с това, въпреки че в положението на подсъдимия е налице голяма промяна, тъй като Иоан претърпя изгнание и вече не е между живите.”
В друго писмо свети Исидор Пелусиот писал така на Кирил:
“Плашат ме примерите от Божественото Писание и ме подбуждат да пиша, за което трябва. Защото, ако аз съм отец, както говориш самият ти, то се боя от осъждането, под което попаднал Илий за това, че не е подтикнал към целомъдрие съгрешаващите си синове[54]. А ако, което е по-вярно, аз съм син пред тебе, който носиш върху себе си образа на онзи велик Марко[55], то ме заплашва наказанието, на което се подхвърли Ионатан за това, че не спря баща си, когато той потърси магьосница[56]. Защото доколкото той можеше да го спре, то после умря в сражението даже преди съгрешилия. Та за да не бъда осъден, а и теб да не осъди Бог, прекрати разприте и не пренасяй това отмъщение за собственото оскърбление, което би следвало да се въздаде на смъртните в живата Църква. Под предлог на благочестие, не внасяй в нея вечен раздор”[57].
И на друго място светият писал на Кирил така:
“Ти ме питаш за обстоятелствата около изгнанието на светия мъж Иоан. Но аз няма да пиша подробно за това, за да не се покажа като човек, който изобличава и осъжда другите, тъй като многобройните несправедливости на хората към светия преминаха всякакъв предел. Накратко ще ти припомня жестокосърдечния нрав на Египет, който е наблизо до теб[58]: той се отрече от Моисей, предаде се на фараона, изпонарани с язви смирените, възложи непосилно бреме на тружениците, построи градове и не заплати заплатата на работниците[59]. Упражнявайки се в такива деяния, той произведе на света беззаконния Теофил, който почиташе златото като Бог[60]. Заедно със своите единомишленици той въстана срещу Иоан – боголюбивия и проповядващия за Бога мъж. Но независимо от това, Давидовият дом се утвърждава и умножава, а Сауловият – както виждаш – изнемогва”[61].
Такива били посланията на свети Исидор Пелусиот към свети Кирил. Те оказали върху него такова въздействие, че той, след като ги прочел, започнал да осъзнава своя грях. А най-вече го осъзнал и напълно се разкаял, когато бил изплашен от следното видение. На него му се представило, че се намира на някакво неизказано прекрасно и изпълнено с неизразимо веселие място. Тук той видял дивните мъже Авраам, Исаак и Иаков, а също и други светии, както старозаветни, така и новозаветни. Заедно с това видял и един твърде голям и светъл храм, чиято красота не би могла да бъде описана от човешкия език. В него свети Кирил чул песнопение на сладкозвучни гласове. Като влязъл в храма и изумявайки се от неговата красота и великолепие, Кирил видял в него стояща в сиянието на славата Пречистата Владичица Богородица, обкръжена от множество ангели. Сред стоящите около Божията Майка се намирал на почетно място и свети Иоан Златоуст, който сияел подобно на Божий ангел с чудна светлина и държал в ръката си книга със своите съчинения. Той бил обкръжен, като от слуги, от множество дивни мъже. Всички били въоръжени, сякаш се готвят за нападение. И когато Кирил поискал да падне в нозете на Богородица, за да ѝ се поклони, свети Иоан заедно със заобикалящите го оръженосци се устремили срещу него, като му забранили да се приближи до Пречистата Божия Майка и го прогонили от чудния храм. Кирил, като видял негодуващия срещу него Иоан и себе си – изгонен от храма, бил обхванат от страх и трепет. Но изведнъж чул Пречистата Дева Богородица да се обръща към Иоан, застъпвайки се пред него за Кирил и увещавайки го да му прости и да не го прогонва от храма, тъй като Кирил бил съгрешил срещу него не от злоба, а поради незнание. Но Иоан изглеждал така, като че не желаел да прости на Кирил. Тогава Пресвета Богородица казала:
– Прости му, заради Мене, защото той много се потруди заради моята чест! Прослави ме сред човеците и ме нарече “Богородица”!
Когато Пречистата Богородица изрекла тия думи, Иоан незабавно се смилил и отвърнал на Богородица:
– По твоето ходатайство, Владичице, аз му прощавам!
След това, като дружелюбно се приближил към Кирил, той го прегърнал и целунал и по този начин във видението те се примирили един с друг.
След това видение свети Кирил започнал често да се разкайва и да осъжда себе си за това, че до този момент напразно се гневял срещу Божия угодник. После, като събрал всички египетски епископи, той тържествено почел паметта на свети Иоан Златоуст и записал името му в църковните книги, причислявайки го към сонма на великите светии. По такъв начин било снето петното, което лежало върху светия мъж Кирил, който враждувал срещу свети Иоан, при което враждата между Своите рабиразсеяла Сама Пречистата Богородица. От това време, докато бил жив, свети Кирил облажавал свети Иоан Златоуст с похвални слова.
Останалото време от своя живот свети Кирил прекарал сред велики подвизи, грижейки се не само за своето спасение, но и за спасението на другите, и наставлявайки мнозина на праведния път. Разказват за такъв случай от живота на светия Божий угодник. В Долен Египет живеел един старец, който бил известен със светостта на своя живот. Но въпреки това той, бидейки човек необразован и прост, се придържал към едно неправилно мнение. По своето невежество, старецът утвърждавал, че Мелхиседек е Божият Син[62]. За това негово мнение било съобщено на светейшия Кирил и тогава той поканил при себе си този старец. Знаейки, че старецът върши чудеса и е така угоден на Бога, че Бог изпълнява всяка негова молба, а също, че и мисли неправилно за Мелхиседек, само поради своята простота, патриархът измислил следния мъдър начин, за да го настави в истинския път:
Като се обърнал кротко към стареца, той казал:
– Авва, моля те, помогни ми да разреша едно недоумение: от една страна, разсъдъкът ме довежда до следното заключение, че Мелхиседек е Божият Син, а – от друга, нещо ми говори, че това е неистинно и че той е обикновен човек и Божий архиерей. И се намирам в съмнение и недоумение, като не знам кое да приема. Затова нарочно те повиках при себе си, за да се помолиш за това на Бога и Той да ти открие истината. И което ти открие Бог, не отказвай да ми съобщиш.
Основавайки се на своя богоугоден живот, старецът смело отвърнал на свети Кирил:
– Позволи ми, владико, да се уединя за три дни, за да измоля отговор за това от Бога, и ще ти съобщя това, което ми бъде открито.
Като се затворил в своята килия за три дни, старецът молил Бог да му открие истината за Мелхиседек. Като получил отговор на молитвите си, той дошъл при свети Кирил и му казал:
– Мелхиседек не е Божият Син, а е човек. И нека ти бъде известно, владико, че действително е така.
Свети Кирил много се зарадвал, задето спасил душата на този старец, и като му благодарил, го пуснал да си върви. А старецът, като си отишъл, започнал да проповядва на всички, че Мелхиседек не е Божият Син, а е човек. Така мъдро Божият угодник наставил незнаещия на истинския път.
След като предстоятелствал на Александрийския патриаршески престол тридесет и две години и в продължение на целия си живот очистил Христовата Църква от всички ереси, които съществували тогава, след като написал и много душеполезни съчинения[63], свети Кирил починал в мир в Господа[64]. При изхода на неговата душа присъствала Сама Пречистата Божия Майка, тъй като той вярно се потрудил за нея и доблестно се подвизавал за нейната чест. По достойнството си той бил причислен към свети Иоан Златоуст и заедно с него, пламенеейки от никога неотпадащата любов, предстои пред Христа Бога и пред Пречистата Божия Майка, пребивавайки в нейната слава, близо до нейния престол и възхвалявайки Преблагословената Дева, заедно с родения от нея истински Бог, в безконечните векове. Амин.
В същия ден се чества паметта на преподобни Александър, игумен Куштски.
В същия ден е паметта на светите мъченици Текла, Марта и Мария, пострадали в Персия в 364 г.
В същия ден се празнува успението на преподобни Кирил, игумен Белоезерски, в 1427 г.
По молитвите на преподобния и богоносен наш отец Кирил, архиепископ Александрийски и на всички светии, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас.
Амин.
[1] Теофил заемал Александрийската патриаршеска катедра от 385 до 412 г. В историята е известен най-вече със своята вражда срещу Иоан Златоуст. Отличавайки се с голямото си честолюбие, той се стремял да подчини на своето влияние Константинополския архиепископ и поради това, след смъртта на Нектарий, който заемал Константинополската катедра от 381 до 397 г., започнал усилено да действа за това – на Константинополската катедра да бъде избрано предано нему лице. Когато, въпреки плановете на Теофил, за епископ на столицата бил избран свети Иоан Златоуст, който дотогава бил презвитер в Антиохия, Теофил се настроил враждебно срещу него и станал опора на противната на свети Иоан партия. Той имал дейно участие в интригата срещу Константинополския светител, в резултат на която свети Иоан бил свален и на два пъти бил изпращан на заточение. На събора “Под дъба”, свикан от враговете на Иоан Златоуст, за да го свалят, Теофил присъствал в качеството си на председател. Въобще отношението му към свети Иоан Златоуст слага тъмно петно върху неговото име. Но в останалото Теофил бил достатъчно мъдър йерарх и извършил много полезни неща за Александрийската църква.
[2] Свети Кирил заемал Александрийската патриаршеска катедра от 412 до 444 г.
[3] Римският император Декий управлявал от 249 до 251 г.
[4] Фабиан, епископ Римски, заемал Римската катедра от 236 до 250 г.
[5] Фабиан пострадал през януари 250 г. и неговата катедра останала свободна до месец юни на следващата година, тъй като жестокостта на гоненията не позволявала да се извърши изборът на нов папа. На Декий се приписват думите, че той по-скоро би се съгласил да види претендент за императорския престол, отколкото нов епископ в Рим. В периода на това едногодишно вдовство на Римската църква Новациан, който се отличавал с красноречието и учеността си, а също така и със суровия си начин на живот, се ползвал с голямо влияние и реално можел да разчита да бъде избран за епископ. Но тези негови планове не се оправдали.
[6] Свети Корнилий бил папа в Рим от 251 до 252 г.
[7] Това било 7-ото общо гонение срещу християните. То било насочено най-вече срещу епископите и духовенството. Сред жертвите на гонението били Фабиан Римски, Вавила Антиохийски, Александър Иерусалимски. При това в живота на още много други свети мъже (като Киприан Картагенски, Ориген, Григорий Чудотворец, Дионисий Александрийски) този период бил белязан със заточения и с претърпяването на още други страдания. Главна цел на гонението била обаче не да се подхвърлят християните на смърт, а да се принудят към отричането от Христа. С тази цел те били подлагани на разпити, затваряни в тъмници и измъчвани с глад. При такива изпитания, твърдостта на мнозина се разколебала.
[8] Отначало Новациан не проявявал нетърпимост към падналите. Киприан, епископ Картагенски, свидетелства, че той бил автор на това писмо, в което римското духовенство признавало, че падналите могат да бъдат допускани в Църквата, ако са се намирали в смъртна опасност. Но след избирането на Корнилий той станал водач на партия, която прокарвала съвсем различни възгледи. Новациан започнал да учи, че макар и покаялите се отстъпници и да могат да бъдат допуснати до божественото милосърдие и поради това да могат да бъдат увещавани да принасят покаяние, но Църквата няма власт да отпусне греха им и трябва завинаги да ги отлъчи от общение със себе си. В противен случай тя би загубила своя християнски характер и своите преимущества.
[9] Посвещението на Новациан в епископски сан било извършено от трима епископи на незначителни градове, които били извикани от неговите поддръжници под незначителни предлози. Новациан бил ръкоположен от тях вечерта, след вечеря.
[10] Новацианството намирало на Запад много последователи и неговите принципи станали още по-строги отпреди. Присъдата за пожизненото отлъчване от общината, която първоначално се прилагала само към тези, които се били отрекли от вярата, впоследствие се разпростряла и върху тези, които след Кръщението били извършили някои повече или по-малко тежки грехове. При това новацианите приели названието “катари”, тоест – чисти. Те повторно кръщавали тези, които преминавали от Църквата към тях, считайки общението с нея за нечистота и вследствие на това – и свещенодействията ѝ за недействителни. Някои от новацианите осъждали второбрачието, като го поставяли на едно място с прелюбодеянието. Що се отнася до главните истини на Евангелието, новацианите били и си останали православни, и мнозина от тях дори пострадали до смърт заради своята вяра.
[11] Около 22 км.
[12] Коноп (Канопус, Канопа) бил разположен при устието на Нил, което по неговото име се наричало Конопийско. До построяването на Александрия, Канопус бил най-значителният град в тази област, но с основаването на тази столица на Египет, той започнал да запада и от времето на навлизането на християнството градът изчезнал. По-късно на неговото място се намирало малко селище.
[13] Това място, според известието за пренасянето на мощите на светите мъченици Кир и Иоан (вж. по-долу, под 28-о число), се намирало на разстояние от две поприща (тоест – ок. 2 км) от Канопус.
[14] Кир и Иоан, безсребърници и целители, пострадали в Канопус в 311 г. Паметта им е на 31 януари.
[15] Александър Велики – македонски цар, който покорил под властта си целия културен Изток; живял в края на IV в. пр. Хр. Град Александрия, който се намира в Египет, е основан от него в 332 г., за да затвърди гръцкото владичество. Превърнал се в един от най-богатите и цветущи градове на Изток, той скоро след своето основаване започнал да привлича предприемчиви преселници от други страни, а между останалите – и от Палестина. Иудеите били доста значителна колония в Александрия и иудейският квартал бил много гъсто населен. Филон, иудейски писател от I в пр. Хр., говори, че по негово време в Египет, и най-вече в Александрия, имало повече от милион евреи. След превземането на Иерусалим Птоломей I поселил в Александрия многобройна колония от иудеи и им дал равни права с гърците. След него римляните потвърдили тези права, а Август учредил особен иудейски съвет, под властта на императорския префект, който да се занимава с еврейските дела. При Калигула евреите били лишени от повечето от своите привилегии.
[16] Синагога – място на религиозните събрания на иудеите. Това били здания предназначени за богослужението, на иудеите. По закон то трябвало да се извършва в скинията, а по-късно – в Иерусалимския храм. Но по времето на Вавилонския плен храмът бил разрушен и поради това се явила нуждата от специални места, където иудеите да се събират. Така се появили синагогите. Синагоги можело да се строят на всяко място, където се намирали достатъчно иудеи. Поради това, вече във времето на Иисус Христос и на апостолите, те били разпространени навсякъде, където живеели иудеи. Съществувало известно сходство между устройството на синагогите и храма. В централното помещение на синагогите се поставял шкаф, където се пазели свитъците на Моисеевия закон, който се четял на народа. По средата на синагогата стоял нисък аналой или катедра. Някои от местата за сядане били направени да са по-високи от останалите и били предназначени за стареите, тоест – за по-възрастните или влиятелни лица в общината. Стареите съставяли съвет, на който принадлежало висшето управление на синагогата. Председателят на този съвет се наричал началник или управител на синагогата (Марк 5:22; Деян. 13:15). Началниците на синагогата имали власт да отлъчват от общината нарушителите на Закона и да ги подлагат на бичуване. В синагогите се разглеждали също така и различни съдебни дела.
[17] Става дума за свети Александър, който бил епископ на Александрия от 312 до 326 г. Той бил един от първите поборници на православието, които се изправили срещу нечестивата ерес на Арий.
[18] Граматик – учител. С това название се наричали не просто учителите, които учели на грамотност, а хора, които имали дълбоки познания за цялата гръцка класическа литература и които я изучавали критически – от гледна точка на формата и на съдържанието.
[19] Теодосий II или Младши царувал на Изток от 408 до 450 г.
[20] Птолемаида, за която се споменава тук, се намирала в Горен Египет (Тиваида), на брега на река Нил.
[21] Кинарон се наричал един от градските квартали, близо до централния площад.
[22] Нитрийската планина се намирала на юг от Александрия, на запад от река Нил, близо до Ливийската пустиня. Своето име планината получила поради изобилието на нитра, или селитра, край езерата, които се намирали в съседство с нея. Сред другите пустинни местности в Египет, Нитрийската планина била предпочитано и любимо място за отшелниците.
[23] Елини се наричали гърците. Тяхната религия представлявала ярък израз на антропоморфизма. На техните богове били приписвани човешки качества, страсти, достойнства и недостатъци. Боговете на гърците са олицетворение на различните свойства и прояви на телесните и духовните качества на човека.
[24] Свети Сисиний заемал епископския престол в Константинопол от 426 до 427 г.
[25] Свети Атик встъпил на Константинополския престол в 406 г. и го заемал до 425 г.
[26] Несторий заемал Константинополската катедра от 428 до 431 г. До своето избиране за епископ на столицата той бил презвитер в Антиохия (вж. за нея по-долу). Той се отличавал с аскетическия си живот и започнал своята дейност в Църквата, като се постригал в монашество. Освен това Несторий имал склонност към учеността и се славел със своето плавно и благозвучно красноречие. Но в същото време той бил обвиняван от някои в гордост и честолюбие; казвали, че любовта към славата го заставяла да прибягва към показна святост в живота и към високопарна изразност в проповедите си. Каквато и да е истината, до избирането си на Константинополската катедра, той се ползвал с добро име. Особено доверие към него в Константинопол внушавало и обстоятелството, че той излязъл от същата църква, от която бил дошъл и високопочитаният Иоан Златоуст. Като станал епископ на столицата, Несторий на първо време се показал като ревностен поборник на православието. По време на проповедта си в съборния храм в деня на встъпването си в епископския сан, той се обърнал към императора със следните думи: “дай ми земята, очистена от еретиците, и аз, от своя страна, ще ти дам небесното царство”. Тези думи били посрешнати с въодушевено одобрение. Но последвалите събития показали, че Несторий сам не бил твърд в православието и се показал като вълк в овча кожа.
[27] Антиохия Сирийска – един от най-древните и богати градове в Сирия, неин главен град. Намирал се при река Оронт, на около 10 км от мястото, където тя се влива в Средиземно море. Основана е около 300 години преди Христа от Селевк I Никатор и наречена така на името на неговия баща – Антиох. За християнската Църква Антиохия имала особена важност, като втория по време след Иерусалим голям център на християнството и като майка на християнските църкви на християните от езически произход. Самото название “християни” за пръв път било дадено и започнало да се употребява по отношение на последователите на Господ Иисус Христос именно в Антиохия. Оттук за пръв път започнали и християнските мисии, тъй като оттук апостолите Павел и Варнава се отправили на своето първо мисионерско пътешествие и след това се върнали пак тук (Деян. 13:1, 4 и 14:26). Тяхното второ пътешествие започнало пак оттам, макар че този път те не заминали заедно (Деян. 15 гл.; 39 и 40 гл.). Пак там свършило и второто пътешествие на апостол Павел и оттам той тръгнал на третото си мисионерско пътешествие (Деян. 18:22, 23). В последващото време в Антиохия се състояли немалко значителни събори, които били свиквани по повод на еретическите смутове. Антиохийската църква от древност се ползвала с особени преимущества, наред с Александрийската, Иерусалимската и Римската църква. От древно време в нея възникнала значителна богословска школа, която се отличавала с трезвото си разсъдъчно направление, с ясното изложение на последователния ход на развитие на Божественото Откровение и с въвеждането на историко-граматическия метод при тълкуването на Свещеното Писание (тоест – чрез исторически и граматически анализ). Основаването на тази школа се свързва с антиохийския презвитер Лукиан и с неговия съвременник Доротей, които живели в III в. По-късно нейни възпитаници били Иоан Златоуст, Теодор, епископ Мопсуестийски, Теодорит Кирски и др. Несторий също бил възпитаник на тази школа, но той довел до крайност нейните трезво-разсъдъчни начала и в стремежа си да приближи тайната на Въплъщението до възможностите на нашето разбиране, изпаднал в ерес.
[28] Названието “Богородица” на Пречистата Дева Мария, което било отричано от Анастасий и Несторий, се употребявало в предишния век от Евсевий Кесарийски, Атанасий Велики, Григорий Велики, Григорий Нисийски и от др. То не означава, че Пресветата Дева е предала на Спасителя Неговото божествено естество, но утвърждава в едното Лице на Бог-Слово, тъй като Синът Божий е възприел не отделна човешка личност, а само човешко естество.
[29] Така например – преписи от проповедите на Несторий се разпространили сред египетските монаси и вследствие на това, мнозина от тях престанали да наричат Пресветата Дева “Богородица”.
[30] Александрийският епископ Александър получил видение насън: явил му се Господ и Александър видял, че Неговата дреха е раздрана. Когато той Го попитал: “Господи, кой разкъса така Твоята одежда?” – тогава чул такъв отговор: “безсвестният и беззаконен Арий”. Скоро след това действително Арий се надигнал с еретическото си учение за Лицето на Господа Иисуса Христа.
[31] С такова увещание Кирил се обърнал към Несторий в своето пасхално послание от 430 г.
[32] Свети Кирил написал два специални трактата: единият бил предназначен за император Теодосий Младши, а другият – за императриците Пулхерия и Евдокия, от които първата била сестра, а втората – жена на императора.
[33] Целестин I бил епископ в Рим от 422 до 432 г.
[34] Тоест – до Антиохийския и до Иерусалимския патриарх.
[35] Иоан I, патриарх Антиохийски, заемал Антиохийската катедра от 423 до 440 г.
[36] Указът за свикването на Вселенски събор бил подписан не само от Теодосий, а и от западния император Валентиан III, който царувал от 423 до 455 г.
[37] Ефес – главен град на малоазиатската провинция Икония, близо до устието на Каистър (сега Кючюк-Мендерес). Той бил център на търговията в Предна Азия. В древността градът се славел с прочутия си храм на Артемида. В християнската история Ефес е известен и като мястото, където живеел в края на живота си апостол и евангелист Иоан Богослов. Поради това и църквата в Ефес се ползвала с голямо уважение, като основана от апостолите, и епископите на Ефес получили в V в. патриаршески права, които те впрочем притежавали не за дълго време.
[38] Комит – спътник. Така се наричали лицата, които били в свитата на императора. В описваното време названието “комит” станало почетна титла, която се давала на висшите сановници на империята.
[39] Начело на тези епископи бил Мемнон, Ефеският епископ, чиято катедра по това време се ползвала с патриаршески права. По-късно Ефеският епископ, останал с титлата митрополит на областта, бил подчинен на Константинополския патриарх.
[40] Ювеналий заемал Иерусалимската катедра от 420 до 458 г.
[41] Аполинарий бил Лаодикийски епископ в Сирия († 390 г.). Отначало той бил един от главните поборници за Никейския символ. Но по-късно, в борбата си с ереста на Арий, изпаднал в противоположната крайност. Като изхождал от положението, че съвършен Бог и съвършен човек не могат да се съединят в едно лице, Аполинарий учел, че Христос имал само две части на човешкото естество – тяло и душа, а третата част – духът, се заемала при Него от Божеството. Тази ерес била осъдена на Александрийския събор в 362 г.
[42] Тук се прави връзка с известния случай, описан в Деяния на светите апостоли (19:24-28). Това станало в апостолските времена в Ефес, където тогава имало прочут храм на Артемида (богиня на лова) и където към тази с богиня се отнасяли с особено голяма почит. Според известието в Деяния апостолски, когато апостолите Павел и Варнава дошли в Ефес и започнали да проповядват тук за суетността на идолите – художниците, които чрез изработването на малки копия на храма на Артемида имали удобно препитание за себе си, повдигнали народа срещу апостолите, при което тълпата крещяла: “велика е Артемида Ефеска!”. Впрочем, това вълнение било преустановено от пазителите на реда.
[43] С името Оасим е известен един оазис в Ливийската пустиня, разположен на запад от Горен Египет (Тиваида). Той се наричал също и – Голям Либийски оазис. Тук от древно време съществувала гръцка колония, която служела също и като място, където се изпращали заточеници.
[44] “Духовни полета” (на гръцки – “Лимонар”) – съчинение на монаха Иоан Мосх († 619 г.). Написано е в началото на VII в. и съдържа кратки разкази за подвижниците в Палестина, Египет и Сирия.
[45] Лаври се наричали обителите, които се отличавали с големия брой монаси, подвизаващи се в тях и с голямото си значение. “Лавра” – от гръцки – част от града, пресечка; така се наричали заобиколените с ограда или със стена редици от килии, разположени около храма или жилището на настоятеля. Монасите в лаврите водели отшелнически начин на живот и се подвизавали в уединение – всеки в своята килия, като се събирали заедно само за богослужението – в първия и в последния ден на седмицата, а в останалите дни пазели безмълвие. Такъв порядък на монашеския живот бил установен в много лаври и в частност – в споменатата Коломанска лавра. Тя се намирала в Иорданската пустиня, близо до река Иордан и Мъртво море.
[46] Паметта на Исихий, презвитер Иерусалимски, се празнува в Сирна събота.
[47] Свети Иоан Златоуст, Константинополски патриарх, заемал патриаршеския престол в столицата от 398 до 404 г. Неговото ревностно служение на истината и на Христовата Църква, смелите изобличения на всевъзможните пороци и слабости на тогавашното общество, възбудили срещу свети Иоан злобата на хората, които били изобличавани от светителя, и те предприели срещу него цял поход, като нападали светия с всевъзможни клевети и като се стремели да настроят срещу него императора, императрицата, а също – и други лица. Резултат от тези интриги срещу Иоан Златоуст било неговото сваляне и двукратното изгнание от столицата на империята. Второто заточение било особено жестоко. Изпратили светителя в дивия Питиунт в Армения, на брега на Черно море, но той не достигнал до този град, изтощен от трудността на пътя и от различните притеснения по него, а умрял в Коман, в провинция Понт, намираща се в Североизточна Мала Азия. Това станало в 407 г. Кирил Александрийски заварил последните години на Златоуст, но лично едва ли е могъл да познава Иоан Златоуст. Но тъй като неговият чичо Теофил взел дейно участие във враждебните действия срещу свети Иоан, то естествено е това, че и той имал пристрастно отношение към Иоан Златоуст, бидейки подведен от измамата на разпространените срещу светеца клевети.
[48] Това е отпратка към известното място от евангелието на Иоан Богослов: “И от Неговата (на Иисуса Христа) всички ние приехме и благодат въз благодат” (1:16), тоест – от пълнотата на благодатните дарове в Иисуса Христа ние всички в изобилие сме възприели в себе си действието на Божията благодат.
[49] Притч. 14:15 – слав.
[50] Диптихи се наричали дървени, костени или металически дъсчици, свързани една с друга чрез шнурове и служещи у древните гърци и римляни като паметни книжки. В християнската Църква диптихите от древно време се явявали като поменници, в които се записвали имената на епископите, мъчениците и въобще на всички светии.
[51] Има се предвид съборът “Под дъба”, състоял се недалече от Халкидон, с председател Теофил, и на който свети Иоан Златоуст бил осъден.
[52] Свети Исидор Пелусиот – прочут подвижник, отличаващ се със строгостта на своя живот; подвизавал се близо до египетския град Пелусия. Умрял около 436 г. По значението на неговите съчинения, той може да се нареди сред великите отци на Църквата. Неговите съчинения се състоят от писма, повечето от които представляват тълкувание на Свещеното Писание. Впрочем има и много писма, които са отправени към различни негови съвременници и имат увещателен и вразумителен характер, или са написани с цел да примирят враждуващите помежду си. Броят на писмата на преподобни Исидор достигал, както пишат, до 10000, но до нас са се запазили само около 2090.
[53] Бит. 18:20.
[54] Има се предвид първосвещеник Илий, който живял по времето на пророк Самуил. Той се отличавал с доброта, но неговата доброта граничела със слабост. Това особено се разкрило в отношението към децата му – свещениците Офни и Финеес, които си позволявали да вършат различни безчинства в скинията. Слабохарактерният Илий не обръщал дължимото внимание на това, независимо от нееднократните Божии вразумителни действия. Тогава съдът Божий не се забавил да се открие над Илиевия дом. Настанала война с филистимците и когато по време на войната ковчегът на завета бил изнесен в стана на еврейската войска от синовете на Илий, настъпило истинско поражение: синовете на Илий били убити, ковчегът – взет в плен, а Илий, като разбрал за това, паднал от стола, върху който седял, и умрял (1 Царств. 4 гл.).
[55] Има се предвид апостол и евангелист Марко, който положил началото на християнството в Александрия и бил, според преданието, неин пръв епископ.
[56] Ионатан – син на Саул, еврейски цар. Когато Бог остъпил от Саул и по време на война с филистимците не му дал откровение за изхода на войната, той се решил да се обърне към суеверието и отишъл при една магьосница, която живеела в Аендор. Тук той извикал сянката на Самуил и се опитал да разбере очакващата го участ. В състоялата се след това битка войската на Саул претърпяла поражение и тримата най-големи негови синове били убити пред очите му. А самият Саул паднал върху меча си и се убил. (1 Царств. гл. 28, 31).
[57] По повод на свети Иоан Златоуст, след неговата смърт имало големи разногласия. В същото време, когато официалните представители на Константинополската и Александрийската църква не го признавали за светия, в другите църкви – Римската и Антиохийската, той бил вписан в диптихите и причислен към сонма на светиите. Но и в първите две църкви имало не малко поддръжници на свети Иоан Златоуст, които не споделяли възгледите на своите официални представители и го считали за свят. Върху тази основа произлезли спорове и несъгласия. В Константинопол поддръжниците на свети Иоан Златоуст дори се отделили от Църквата и образували разкола на иоанитите. Този разкол бил премахнат през 438 г.
[58] Александрия е разположена на самия бряг на Средиземно море и като град от гръцки произход, се приема, че той не е в границите на Египет.
[59] Тук се имат предвид големите притеснения, които търпели по времето на египетските фараони робите строители на пирамидите и на другите египетски съоръжения и сгради, а в тяхното число и израилтяните. Изнурявани с непосилната работа, те също така и лошо се хранели и за своя труд не получавали никакво заплащане.
[60] Предшественикът на Кирил на Александрийската катедра, неговият чичо Теофил, се отличавал с користолюбие, както това се вижда от житието на свети Иоан Златоуст (14 ноември).
[61] Изразът е образен – показва тържеството на праведния Иоан Златоуст след неговата смърт, който бил признат за светия в много църкви и имал голям брой последователи и почитатели.
[62] Мелхиседек, цар на Салим, свещеник на Всевишния Бог, се споменава в книга Битие 14:18 (срв. Пс. 109:4; Евр. 5:6, 10; 6:20; 7:1, 10, 11, 15, 21). Когато Авраам се връщал след победата си над Еламския цар и неговите съюзници, които били нападнали Лот и разграбили имота му, Мелхиседек го посрещнал с хляб и вино и го благословил с името на Всевишния Бог. Авраам така благоговейно приел това благословение, че дал на Мелхиседек десетата част от всичко, което бил придобил. Кой е бил този Мелхиседек, остава загадка. (Евр. 7:3). Най-вероятно той принадлежал към племето на амореите, които живеели тогава в Палестина, и бил техен цар и първосвещеник. Смята се, че Салим е същият град, който по-късно се нарича Иевус, а след това – Иерусалим (Пс. 75:3). Може да се предположи, че Мелхиседек бил особен, прославен из цяла Палестина, служител на истинския Бог. Свещеното Писание е скрило подробностите за него, изтъквайки на преден план значението му на предобраз на Христа. Предобразното значение на свещенството на Мелхиседек посочва още цар и пророк Давид, когато казва за Божия Син: “Ти си свещеник навеки по чина Мелхиседеков” (Пс. 109:4). Но особено ясно и подробно е разкрито предобразното значение на Мелхиседек от апостол Павел в неговото Послание до евреите (7 гл.).
[63] Съчиненията на свети Кирил Александрийски според съдържанието си се разделят на тълкувателни, апологетически (в защита на християнството), догматически и нравоучителни. От тълкувателните съчинения най-известно е Тълкуванието на Евангелието според Лука, отличаващо се с краткост и точност на изяснението на думите на Писанието. Забележителни са и неговите обяснения върху посланията на свети апостол Павел до Евреите и Коринтяните. От тълкуванията на Стария Завет трябва да отбележим тълкуванието на Песен на песните, на пророк Исаия и на малките пророци. Превъзходно е съчинението му против Юлиан, съставено като опровержение на това, което Юлиан (Отстъпник), с помощта на езическите философи, написал в защита на езичеството и против християнството. Голяма част от догматическите съчинения на Кирил са написани във връзка с Несторий. Такива са петте книги против Несторий. Тук Александрийският светител, без да го назовава по име, прави анализ на неговото учение. Относно обширното съчинение за Светата Троица, известно под името Съкровища, блаженият Фотий (Константинополски патриарх) говори, че то се отличава със своята обоснованост и че е като опровержение на еретическото учение на Арий и Евномий. То превъзхожда всички други със своята ясност. Две не много обширни съчинения за Света Троица и съчинението “За Въплъщението” представляват катехизически съчинения: важността на тези съчинения се определя от точността на изложението на православното учение. Особено внимание тук заслужава учението за изхождането на Светия Дух. Съчинението против антропоморфизма е написано от свети Кирил за някои от египетските монаси, които по незнание си представяли Бога в човешки образ. Свети Кирил съчинил много беседи. Забележително е неговото слово за изхода на душата, както – по дълбочината на чувствата на съкрушеното сърце, така и с размишленията за състоянието на душите, разделени с тялото. То е твърде назидателно за християните.
[64] Свети Кирил починал на 27 юни 444 г.