Рождество на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос

Рождеството на Иисуса Христа станало така: то станало след годежа на Преблагословената Му Майка, Пречистата Дева Мария с Иосиф, мъж праведен и вече стар (защото бил на осемдесет години). Според свидетелствата на свети Григорий Нисийски и на свети Епифаний Кипърски, Пречистата Дева му била дадена като съпруга, за да съхранява той девството ѝ и да се грижи за нея. Още преди да започнат да живеят заедно, се оказало, че тя е заченала в утробата си от Светия Дух. Праведният Иосиф бил мним мъж на Мария, а в действителност бил пазител на посветената ѝ на Бога девическа чистота и очевидец на непорочния ѝ живот. Защото на Господа било угодно да укрие от дявола тайната на Своето въплъщение от пречистата Дева, и затова Той покрил девството на Майка Си със съпружество, за да не знае врагът, че това е тази Дева, за Която Исаия предрекъл: “ето, Девицата ще зачене”^[2]. За това свидетелства свети Атанасий, архиепископ Александрийски със следните думи: “Иосиф е трябвало да послужи на тайнството, за да се слави Девата, като че имаща мъж^[3], и за да остане скрита за дявола самата истина за нещата, тъй че той да не знае това, което има да стане, по какъв начин Бог ще благоволи да пребивава с хората” (Слово на Рождество Христово). И свети Василий Велики казва: “Годежът с Иосиф е извършен за това, да се укрие от княза на този век (тоест дявола) въплъщението на Сина Божий” (Слово на Рождество Христово). Същото казва и свети Иоан Дамаскин: “Иосиф се сгодява за Мария като мъж, та дяволът, не знаейки за безмъжното Рождество Христово от Девица, да отстъпи, тоест да престане да подбужда Ирод и да подстрекава иудеите към завист. Защото дяволът още от времето, когато Исаия предрекъл, че “ето, Девицата ще зачене и ще роди”, зорко следял всички девици да не би някоя от тях да зачене без мъж и да роди, оставайки девица. Божият промисъл устроил годежа на Дева Мария с Иосиф, за да се скрият от княза на тъмнината и девството на Пречистата Богородица, и въплъщението на Бога Слово.” Още преди извършването на съпружеската тайна, Пречистата Дева Мария се оказала непразна от Светия Дух и святата ѝ утроба възраствала, вместявайки в себе си невместимия Бог. А бременността ѝ започнала особено да се забелязва тогава, когато, след като изминало тримесечното ѝ пребиваване при Елисавета, тя се върнала у дома си^[4] и Божественият плод вътре в нея възраствал с всеки изминал ден, а денят на раждането на младенеца Христос все повече и повече приближавал. Като видял това, Иосиф бил в голямо недоумение и печал, защото мислел, че тя е нарушила обета на девството. В голямо смущение праведният старец казал: “Как е могло да стане това? Аз не съм я познал и дори с мисъл не съм съгрешил против нея, а ето, тя е бременна. Уви, как се случи това? Кой я прелъсти? И какво да сторя, не зная. Да я изоблича ли като законопрестъпница, или да замълча заради срама, който тогава ще легне върху нея и върху мен? Ако я изоблича, тогава, разбира се, тя ще бъде убита с камъни по Моисеевия закон и аз ще се явя като че мъчител, който я е предал на люта смърт. А ако не я подложа на изобличение, ще имам част с прелюбодейците. Какво да сторя? Недоумявам. Ще я изпъдя тайно, нека върви където иска. Или аз сам ще избягам от нея в далечна страна, за да не видят очите ми този позор.” Размишлявайки така, праведният Иосиф се приближил до Дева Мария и ѝ казал, както свидетелства за това свети Софроний, патриарх Иерусалимски: “Мария, какво е това, което виждам в теб: зад честта – срамота, зад веселието – скръб; и вместо похвали, укор ми донесе; приех те непорочна от иерея в църквата, а какво виждам сега?^[5]  И свети Атанасий Александрийски повествува за същото така: “Иосиф, като видял, че Дева Мария е заченала в утробата си, но като не знаел, колко е велико съкровището вътре в нея, в смущението си я попитал: “Какво се е случило с теб, Мария? Не си ли ти чистата Дева, възпитана в свещените притвори на храма? Не си ли ти тази Мария, която не искаше да погледне лицата на мъжете? Не си ли ти тази, която свещениците не можеха да уговорят да встъпи в брак? Не си ли ти тази, която обеща да съхрани неувяхнала розата на девството? Къде е чертогът на твоето целомъдрие? Къде е горницата, охраняваща девствената ти чистота? Къде е срамежливото ти лице? Аз се срамувам, а ти чувстваш дръзновение, защото скривам греха ти.” Докато Иосиф ѝ говорел всичко това, о, как се срамувала нескверната Агница, непорочната гълъбица, целомъдрената Дева, изчервявайки лицето си от тези Иосифови думи? Тя не смеела да му разкрие благовестието, което ѝ донесъл Архангелът, и пророчеството, което изрекла за нея Елисавета, не смеела да стори това, защото се бояла да не се покаже тщеславна и обичаща похвалата. За това свидетелства и свети Атанасий, който влага в устата ѝ следните думи към Иосиф: “Ако сама започна да ти разказвам за себе си, ще ти се сторя тщеславна. Потърпи малко, Иосифе, и пастирите ще ти открият (истината) за мен.” Само едно казала Дева Мария на Иосиф в отговор на недоумението му: “Жив Господ, Който ме пази и досега в непорочно девство, защото аз не съм познала грях и никой не ме е докоснал, а това, което е в мен, е от Божието желание и по Божие действие.” А Иосиф, като човек, мислел по човешки и подозирал, че зачатието ѝ е станало от грях. Но бидейки праведен, той не искал да я изобличи, а пожелал тайно да я отпусне, или (както е написано в сирийския превод) той намислил тайно да я остави, тоест да замине от нея някъде надалеч. И когато той помислил това, ето ангел Господен му се явил насън, казвайки: “Иосифе, сине Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си.” Ангелът затова нарича Девата жена на Иосиф, за да опровергае мисълта му за прелюбодейство (понеже Иосиф мислел, че жена му е заченала от прелюбодейство). Ангелът като че ли казвал на Иосиф така: “Сгодената е твоя жена и не принадлежи на друг мъж.” За това блаженият Теофилакт^[6] казва така: “Ангелът нарича Мария жена на Иосиф, показвайки с това, че сгодената за него не се е осквернила с друг. А също и затова, заедно с девството да бъде почетено и законното съпружество.” Така разсъждава и свети Василий Велики: “Ангелът нарекъл Мария и Дева, и сгодена за мъж, та така и девството да почете, и брака да не укори. Девството било избрано като необходимо за светото рождение, а годежът, който е начало на брака, бил извършен по закона за това, за да не помисли някой, че раждането е произлязло от беззаконие, а също и за това, Иосиф да стане всякогашен свидетел на Мариината чистота, за да не бъде подлагана тя на упреци, че уж е осквернила девството си. Тя си имала (в лицето на Иосиф) годеник, който бил свидетел и пазител на живота ѝ.” Ангелът казва на Иосиф: “Не бой се да приемеш Мария, жена си”. Тази думи означават: “Приеми жена си, според годежа, и девицата, според обета ѝ, даден на Бога (така обясняват свети Григорий Нисийски и блажени Иероним), защото тя е първата девица от израилския народ, която е обещала на Бога да запази девството си неосквернено до самата си кончина. Не бой се, защото заченалото се в нея е от Духа Светаго. Тя ще роди Син, и ще Му наречеш името, ще наречеш името като баща, макар че не си участвал в зачеването Му; защото за бащите е обичайно да дават имена на децата си, както и Авраам е назовал своя син Исаак^[7]. Така и ти, макар че не си природен, а само мним баща на Младенеца, ще Му послужиш по бащински, като Му наречеш името.” Блажени Теофилакт от името на Ангела казва на Иосиф така: “Макар че не си имал никакво участие в зачеването на Младенеца, аз искам да ти дам този сан (бащинския), за да Му наречеш и името; ти ще Му назовеш името, макар че Той не е твоя рожба; така ти ще Му сториш това, което е свойствено за бащата. А кое е името? Иисус, което значи Спасител, защото Той ще спаси народа Си от греховете му.” Като станал от сън, Иосиф направил така, както му наредил ангелът Господен, и приел жена си, сгодена за него, която била непорочна Девица, посветена на Господа чрез обета за девство, и Майка на Владиката, заченала Спасителя на света от Духа Светаго. Той я приел като своя годеница, въздавайки ѝ с любов голяма чест, като на Господня Девица, служейки ѝ с благоговение и страх, като на Майка на Спасителя. “И не познаваше я, докле тя роди”^[8], тоест (според изяснението на Теофилакт) никога не я познал като жена. Защото как би могъл той, бидейки праведен, да познае тази, която му била дадена от храма Господен не за брак, а за опазване на девството ѝ под вид на брак? Как би могъл да се докосне до девицата Господня, която била обещала на Бога вечно девство? Как би могъл да се докосне до Пренепорочната Майка на своя Господ и Създател? А това, че Евангелието казва: “докле тя роди”, представлява обичаен начин на изразяване на Писанието, което употребява думата “докле” в смисъл на безкрайно време. Защото и Давид казва: “Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти”^[9].  Тук мисълта не е тази, че Господ-Син само дотогава ще седи отдясно на Господа-Отца, докато Той не положи враговете Му в подножието на нозете Му; но тази, че и след като враговете Му бъдат покорени под нозете Му, Господ-Син още по-преславно ще седи, като Победител, в безкрайните векове. Подобно на това и за свети Иосиф се пише: “не познаваше я, докле тя роди”, не в смисъл, че той после уж я бил познал, както мислели някои еретици^[10], каквото учение е чуждо на Православната църква; но в този смисъл, че след раждането на такъв Син, Който бил въплътен Бог, и след толкова велики чудеса, станали по време на раждането Му, на които Иосиф бил очевидец, този благочестив старец не само не смеел да я докосне, но и дълбоко я почитал, както роб господарката си, служейки ѝ със страх и трепет, като на Божия Майка. За тази дума “докле” свети Теофилакт пояснява: “За Писанието е обичайно да говори така, както казва то и за потопа: “врана(та)… отлиташе и прилиташе (в ковчега), докле изсъхна земята от водата”^[11], а враната после не се върнала. И Христос казва: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”^[12]. А нима след свършека на света Той не ще бъде с нас? Напротив, тогава, в безкрайните векове, Той още повече ще бъде с нас. Така и тук се казва: “докле тя роди”, тоест, че Иосиф не е познал Пресветата Дева нито преди раждането, нито след раждането на Христа, подобно на това, както и Господ ще бъде неотстъпно с нас и докато свят светува, и след свършека на света. А и как би могъл Иосиф да докосне Пречистата Дева, след като е узнал за неиказаното раждане на Спасителя от нея?”

Непорочното девство на Пречистата Богородица и след рождеството на Спасителя се открива ясно и от това, че когато Иосиф започнал да се съмнява относно бременната Девица и дори си мислел дали тя не е лишена насилствено от девството си, тогава ангелът му се явил и нарекъл Мария негова жена: “не бой се (казал той) да приемеш Мария, жена си” и с това опровергал съмнението му за прелюбодейство. А когато същият ангел се явил на Иосиф вече след Рождеството Христово във Витлеем и в Египет, и когато този праведен старец вече получил откровение за Мариината чистота и за Богомладенеца, заченат от Светия Дух, тогава ангелът вече не нарича Пречистата Дева Мария негова жена, а само Майка на Родения, защото в Евангелието пише така: “А след като си отидоха, ето, Ангел Господен се явява насъне Иосифу и казва: стани, вземи Младенеца и майка Му (а не “жена ти”), и бягай в Египет^[13]. И в Египет ангелът отново казва на Иосиф: “стани, вземи Младенеца и майка Му и иди в земята Израилева”^[14], явно показвайки с това, че той насочвал Иосиф не към брак, а към служение на Младенеца и на Майка Му. И така, не само че Иосиф не познавал Мария като своя жена дотогава, докато тя родила своя първороден Син, но и след раждането на Богомладенеца тя останала нетленна Дева, както всички велики църковни учители единогласно свидетелстват за това.

Разказва се и това^[15], че по времето, когато Пресвета Дева Мария вече била заченала в утробата си, един от книжниците, на име Анин (вече след явяването на ангела на Иосиф), като дошъл в дома им и като видял бременната Девица, бързо отишъл при първосвещеника и при целия синедрион и им казал: “Този дърводелец Иосиф, когото вие наричахте праведен, е извършил беззаконие: той тайно е обезчестил и осквернил Девицата, която му беше дадена от храма Господен, за да я пази, и ето, тя сега е заченала в утробата си.” Изпратените от първосвещеника слуги отишли в Иосифовия дом и намерили Мария бременна, както им казал онзи книжник. Те я хванали заедно с Иосиф и ги завели при първосвещеника и при целия синедрион. А първосвещеникът казал на Дева Мария: “Забрави Господа Бога ти, възпитаната в Светая Светих, получавалата храна от ангелски ръце и слушалата ангелско пение! Какво е това, което си сторила?” А тя с плач казала: “Жив Господ, Бог мой, чиста съм и мъж не познавам.” След това първосвещеникът казал и на Иосиф: “Какво е това, което си сторил?” Той отговорил: “Жив Господ, Бог мой, чист съм от нея.” А първосвещеникът му казал: “Тъй като ти не преклони главата си под крепката Божия ръка, за да бъде благословено потомството ти и тайно от синовете Израилеви се смеси с Девицата, посветена в дар на Господа, затова двамата с нея трябва да изпиете горчивата вода, що докарва проклятие^[16], за да разкрие Господ греха ви пред всички.”

А от Бога чрез Моисей бил установен такъв съд, както пише за това в 5-а глава на 4-ата Моисеева книга (Числа): ако някой мъж или някоя жена бъдат заподозрени в прелюбодеяние и не открият истината за себе си, на такива в храма Господен им се давала клетвена вода при специални свещенодействия и при специален чин. И след изпиването на тази вода Божият съд извършвал някакво изобличително знамение над извършилите прелюбодеяние, с което знамение ставало явно извършеното беззаконие. С такава именно вода първосвещеникът по подобаващия чин напоил отначало Иосиф, а после Мария, и над нея не се извършило никакво изобличително знамение, тъй че народът се чудел на това, че грехът им не се открива. Тогава първослещеникът им казал:

– Щом Господ Бог не яви греха ви, идете си с мир.

И ги отпуснал. А Иосиф, като взел Дева Мария, отишъл у дома си, радвайки се и славейки Бога Израилев.

След това излязла заповед от кесария Август^[17] да се направи преброяване по цялата земя, и всички отивали да се записват, всеки в своя град. Тръгнал и Иосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, града Давидов, наречен Витлеем, понеже произхождал от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която била бременна. Витлеем е малък град, недалеч от Иерусалим, в южна посока; разположен край пътя, който води към планинската страна, към Хеврон, свещеническия град, където се намирал домът на Захария и където Пречистата Дева, след архангелското благовестие, посетила и поздравила Елисавета, майката на Предтеча. По такъв начин Витлеем е разположен на средата на пътя между Иерусалим и Хеврон, а от галилейския град Назарет той е на разстояние три дни път или малко повече. Витлеем се нарича град Давидов, защото в него се родил Давид и в него бил помазан за цар; там е умряла Рахил, там е и гробът на Иесей, бащата Давидов^[18]. Предишното название на Витлеем било Ефрат, но Иаков, когато пасял там стадата си, назовал това място дом на хляба (Витлеем), предвиждайки с духа си и предвъзвестявайки, че в това място трябва да се роди “хляб(ът), слязъл от небето”^[19], Христос Господ. А близо до Витлеем, на изток, срещу Давидовия кладенец, до който той веднъж силно ожаднял и казал: “Кой ще ми донесе да пия вода от Витлеемския кладенец, който е при портите”^[20] – в скалистия хълм, върху който е разположен град Витлеем, се намира една пещера. Недалеч от тази пещера се намирала нива, принадлежаща на Саломия, която също била жителка на Витлеем и се падала сродница както на Дева Мария, така и на Иосиф. И когато Иосиф се приближавал към града, на непознаващата брак Чиста Невеста ѝ дошло време да роди и той започнал да търси дом за нощуване, където Раждащата би могла да си намери удобно място, за да роди благословения Плод на утробата си. Но той не можал да намери подслон поради множеството народ, дошъл да се записва, който препълнил не само общата странноприемница, но и целия град. Затова Иосиф се приютил в посочената пещера, защото в странноприемницата нямало място за тях, а денят вече клонял към вечер. Тази пещера служела за подслон на добитъка, и в нея Пречистата и Преблагословена Дева в полунощния час усърдно се молела на Бога и пребивавайки цялата в богомислие и горейки от желание за Господа и от любов към Него, родила без болки нашия Господ Иисус Христос, в двадесет и петия ден на месец декември^[21]. Така безболезнено трябвало да роди тази, която заченала без съпружеска сладост: “не познах (казала тя) сладост, към брака съм непричастна”^[22]. И тъй като тя заченала в чистота, то и родила без болка, както казва за това свети Григорий Нисийски: “Девата заченала, Девата носила (плод) в утробата си, Девата родила, Девата си останала дева; на земята още не е бивало чудо, подобно на това” (Слово на Рождество Христово). И свети Дамаскин казва: “О, чудо ново сред всички древни чудеса! Кой е видял майка, без мъж родила”^[23]. Пресветата Дева родила без мъж Христа, подобно на Адам, който без жена произвел Ева, за което свети Иоан Златоуст казва така: “Както Адам без жена е произвел жената, така и тук Девата без мъж родила Мъжа, връщайки чрез това дълга на мъжете за Ева. Адам останал цял след вземането на ребро от тялото му, и Девата пребивавала непокътната след раждането на Младенеца” (Слово на Рождество Христово). И се изпълнило това, което като че в сянка било преобразувано в неизгарящата къпина и в Червено море: “И както къпината опалвана не изгаряше (възпява Църквата), така и дева си родила, и дева си останала”^[24]. И на друго място: “Морето след преминаването на Израиля остана непроходимо; Непорочната след раждането на Емануил остана непокътната”^[25]. Така Приснодева Мария родила въплътения Бог, без да накърни девството си. И това раждане станало без обичайната помощ и прислужване на баба, както свидетелства за това свети Атанасий Александрийски, когато, беседвайки за следните евангелски слова: “роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли”^[26] – казва така: “Погледни тайнственото раждане на Девата: сама родила тя, и сама повила Младенеца. При светските жени една ражда, а друга повива, а при Пресветата Дева не е така. Сама родила тя, и сама повила в пелени, Сама бидейки безболезнена майка и необучена баба, не позволила на никого да се докосне с нечисти ръце до Пречистото Рождество: сама послужила на Родения от нея, и Го повила, и Го положила в ясли.” А свети Киприан казва така: “В раждането и след раждането Девата с Божествена сила си останала дева, тя, която родила безболезнено и не се нуждаела от никакви услуги от страна на акушерка, но сама била и родителка, и прислужница на раждането, и затова полага благоговейни грижи за своя Младенец: милва Го, прегръща Го, целува Го, подава Му гърдите си, и всичко това извършва радостно, без никаква болка, без никаква немощ на природата, обичайна при раждането.” И така, тя сама с девическите си ръце послужила на некърнимото си Рождество (на Божествения Младенец), очаквайки старицата Саломия, сродницата си, която Иосиф отишъл да повика, за да прислужва на Пресветата Дева. Но Саломия дошла, когато делото вече било извършено, защото тази, която родила, тя също и служела, носейки Младенеца, повивайки Го и полагайки Го в ясли.

Свети свещеномъченик епископ Зинон предава още, че бабата, като дошла, не повярвала, че раждането било девствено и безболезнено, и се опитала с помощта на обичайните прийоми на акушерското изкуство да узнае наистина ли е такова това раждане. Но веднага я поразило наказание за дръзката ѝ постъпка, защото ръката ѝ, осмелила се да извърши тази проверка, внезапно силно се възпалила от огнена болест и изсъхнала. А когато боледуващата допряла ръката си до Божествения Младенец, тя веднага се изцерила и станала така здрава, както била и по-рано. Тогава Саломия повярвала, че Майката е Дева, а Младенецът – Бог^[27].

След това непорочната Родителка и необичайната Служителка на новородения си Младенец, като повила пресладкото си Чедо с чисти бели ленени тънки пелени, предварително приготвени за това и донесени от Назарет, и като Го положила в яслите, намиращи се в тази пещера, Му се поклонила, като на Свой Бог и Създател, за което си спомня блаженият Иосиф, творецът на канони^[28], когато се обръща със следните думи към Пречистата Дева: “Отроковице, като държеше на ръце и се покланяше, и майчински целуваше Въплътения и Покрития с човешко подобие, ти казваше: пресладко Чедо, как така държа Теб, Държащия в ръката Си цялата твар^[29]? Достоверно е, че Богоотроковицата се е поклонила до земята на Родения от нея, лежащ в яслите и ангелските чинове с удивление невидимо ги окръжавали, както и Църквата свидетелства за това, когато казва: “Ангелите окръжиха яслите като херувимски престол; пещерата виждаха като небе, заради лежащия в нея Владика”^[30]. А към яслите били привързани вол и магаре, за да се изпълни Писанието: “Волът познава стопанина си, и оселът – яслите на господаря си”^[31]. А тези вол и магаре били доведени от Иосиф от Назарет. Магарето било доведено заради бременната Дева, за да я носи на себе си по време на пътя, а вола Иосиф довел, за да го продаде и да даде дължимия данък, събиран по заповед на кесаря, а също и за да си купи всичко нужно. Тези две безсловесни животни, стоейки до яслите, с диханието си съгрявали Младенеца, по случай тогавашното зимно време и по такъв начин служели на своя Владика и Творец^[32]. А Иосиф се поклонил и на Родения, и на Родилата, защото тогава той разбрал, че Роденото от нея е от Светия Дух, както говори за това и свети Атанасий: “Наистина Иосиф не я е познавал, докато тя не е родила своя пръвороден Син; дотогава, докато Девата носела Заченатото от нея, той не я познавал, не знаел какво има в нея, не знаел какво се извършва в нея. А когато тя родила, тогава той познал; тогава Иосиф познал каква била силата на Девата и каква се е сподобила да стане тя. Тогава познал той, виждайки Девата, кърмеща с гърдите си и в същото време запазваща нетленния цвят на девството. Тогава познал той, когато Девата родила, но не изпитала това, което е свойствено на родилките. Тогава познал той, че неразсичащият се камък подавал гърдите си на духовния Камък^[33]. Тогава познал Иосиф, че за нея е писал Исаия: “ето, Девицата ще зачене.” Тези думи на свети Атанасий потвърждават, че в този момент Иосиф познал силата на тайнството и като познал, поклонил се със страх и с радост, благодарейки на въплътения Бог, Който го сподобил да бъде очевидец и служител на тази тайна.

А относно времето на Христовото рождество, мнозина достоверни писатели казват, че това е било в полунощ в събота срещу неделя; и това известие се съгласува с Шестия Вселенски събор^[34], който обяснява празнуването на неделния ден така: “Понеже в този ден Бог сътвори светлината; в същия този ден Бог благоволи да се роди; в същия този ден Той прие кръщение в Иордан от Иоан; в същия този ден Самият премилостив Изкупител на човешкия род, заради нашето спасение, възкръсна от мъртвите; в същия този ден Той изля Светия Дух върху учениците Си”. И тъй както, според достоверно известие, Той бил заченат в девическата утроба по време на благовещението в петък и пострадал пак в петък, така и в неделен ден се родил, и в неделен ден възкръснал. И на Христа Му приличало да се роди в неделния ден, в който Бог рекъл: “да бъде светлина”, и в който “биде светлина”^[35]; подобавало и в същия този ден и Самият Той, вечносъществуващата Светлина, да възсияе на света. А това, че Христос е трябвало да се роди през нощта и в определен час, за това пророчески е предречено в книгата “Премъдрост Соломонова”, където се казва така: “когато тихо мълчание обгръщаше всичко, и нощта в течението си бе стигнала до средата, слезе от небето, от царствените престоли, всред гибелната земя всемощната Твоя дума като страшен воин”^[36]. По време на Христовото Рождество станали и големи чудеса по цялата земя. Така, в същия този час, в който нашият Господ излязъл през девическите врати, запечатани с чистота, внезапно в тази пещера от скалата бликнал воден извор, а в Рим от земята избликнал ручей с елей и потекъл в река Тибър. Идолският храм, наричан вечен, се разрушил; идолите се разбили, и пак там на небето се появили три слънца. В Испания през тази нощ се появил облак, по-светъл от слънцето, а в Иудейската страна енгадските лозя разцъфтели, въпреки зимното време^[37]. А особено чудесно било това, което е описано в Евангелието, когато ангели слезли от небето с песнопение и явно се показали пред хората. Това се случило така. Срещу пещерата, в която се родил Христос, според свидетелството на блажения Иероним, се намирала много висока кула, наречена Адер, в която живеели пастири на стада. Там през тази нощ трима от тях случайно бодърствали и пазели стадото си, и ето, върховният сред небесните сили ангел (който, според мнението на свети Киприан, бил светият благовестител Гавриил) им се явил в голямо сияние, блестейки с небесна слава, с която той ги осиял; като го видели, те много се уплашили. Но явилият се ангел, като им наредил да оставят страха и да не се боят, им благовестил радостта, настъпваща за целия свят чрез раждането на Спасителя. При това той им казал и белег за истинността на благовестието си: “ще намерите (казал той) Младенец повит, лежащ в ясли.” Докато ангелът им казвал това, внезапно във въздуха се чуло пение на многобройни небесни воинства, които прославяли Бога и възпявали: “слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение”^[38]! След това ангелско явяване и пение на небесните сили, пастирите, като се посъветвали помежду си, отишли бързо във Витлеем, за да видят, истинни ли са думите на ангела, и те отишли и видели Пречистата Дева Мария Богородица и свети Иосиф, годеника ѝ, а също Младенеца повит, лежащ в ясли. И като повярвали, че това несъмнено е Христос Господ, очакваният Месия, дошъл да спаси човешкия род, те Му се поклонили и разказали всичко, което видели и чули, и което им било казано от ангела за Този Младенец. И всички слушащи (Иосиф, Саломия и тези, които през това време дошли тук) се чудели на думите на пастирите, а особено Пречистата Дева Майка, безболезнено родила, спазвала всички тия думи, слагайки ги в сърцето си. И пастирите се върнали, славейки и хвалейки Бога. Така станало Рождеството на Иисуса Христа, нашия Господ, на Когото и от нас, грешните, да бъде чест и слава, поклонение и благодарение, с безначалния Му Отец и с Вечносъществуващия Дух, сега и винаги, и във вечни векове. Амин.

Небесният благовестител посочва на витлеемските пастири следния белег за идването на Спасителя в света: Младенец, повит с пелени и положен в ясли. Защото той им казва така: “Ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли”^[39]. Може би някой ще помисли, че не е голямо това знамение – да се види повит младенец, понеже за всяко новородено е обичайно да бъде повито. Би било велико знамение, ако ангелът, в свидетелството и за ясно потвърждаване на истинноста на Христовото Рождество, би показал нещо необичайно, както например на влъхвите – звездата на изток или както сибилата^[40] показала на Август девица в слънцето, носеща на ръцете си младенец. Но ако някой поиска да се вгледа с духовното си око в тайнствата, извършващи се в този повит Младенец, той ще види и ще познае, че белегът, посочен от ангела на пастирите: Младенец повит, лежащ в ясли, е велико знамение. Защото този Младенец е Този, Рождеството на Когото откри за света светлината на богопознанието, по ясно от звездите и от слънцето, и пелените Му са по-широки от облаците, яслите Му са по-обширни от небесата, защото в тях лежал невместимият Христос Бог. И така, да обърнем мисления си взор към младенческия вид на Христа. Защото Този, Който е сътворил времената и от вечност ни е приготвил спасение, се явил на земята като младенец, за да обнови ветхостта на нашата природа: “ще намерите (казал ангелът) Младенец”.

Може би някой би бил на мнение, че Христос би трябвало да дойде в света не като младенец, а като исполин, според пророчеството на Давид, който е предсказал за пришествието на Месия така: “и то(й) излиза като жених из брачния си чертог (тоест от утробата на Пречистата Дева), радва се като исполин да измине пътя си^[41] . Може би затова ангелът казва: ще намерите младенец, а не исполин. Но ако поразмислим за младенчеството Христово, ще намерим друга причина за тези думи на ангела. Както Христовото Рождество не приличало на обичайно и свръхестествено, така и младенчеството му е необичайно и неприличащо на младенчеството на другите младенци. Всички новородени младенци са немощни и неразумни; те нямат в себе си сила и не умеят да правят нищо дотогава, докато, след дълго време на растеж, при тях не започнат да се проявяват и заедно с тях да растат силата и разумът. А този новороден Младенец, нашият Господ Иисус Христос, се ражда и със сила, и с разум. Затова и ангелът посочва такъв Младенец, Който се ражда и с непобедима сила, и с неизказана мъдрост, като чудо, единствено по рода си и все още невиждано в света. Що се отнася до непобедимата Му крепост и сила, Църквата не я премълчава в днешния празник, когато възпява заедно с пророк Исаия: “Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира”^[42]. Някъде се казва, че лъвът се познава по ноктите. Лъвът от Иудиното коляно, Христос, “от младите Си нокти” (тоест от младенчеството Си) се разкрива като “крепкият и силният Господ, силният на война Господ”^[43]. Да обърнем внимание на това, колко е голяма крепостта и силата на новородения Младенец. Веднага щом започнала да се разпространява вестта за Неговото Рождество, Ирод вече “се смути(л) и цял Иерусалим с него”^[44]. Още не говори Младенецът, а вече плаши тези, които искат да владеят света; още е в пелени, а вече е изпълнил с ужас мъчителите; още е в ясли, а вече е разтърсил седящия на царския престол.

Един от най-изкусните лекари предава, че за тези, на които им предстои да станат велики, именити и славни в света, или пък царе и храбри воини – за тях, според думите му, е характерно “от младите си нокти” (тоест от младенчеството си, от бебешката си възраст) да посочват предварително бъдещото си могъщество и бъдещите си деяния. При това същият лекар казва, че Перикъл^[45] още не се бил родил, а вече уплашил гърците със съновидения; Александър^[46] още не се бил родил, а вече бил наричан от всички син на Юпитер^[47] и властелин на царството. И на друго място се разказва, че мравки носели пшенични зърна и ги слагали в устата на Фригийския цар Мидас^[48], още когато той бил младенец, по време на съня му, предуказвайки с това несметните му бъдещи богатства. Така и нашият Цар и Владика, новороденият днес Младенец, още в детството Си явява явни указания за бъдещите Си сили и действия. Бъдещите богатства, които са приготвени за обичащите Го, са посочени от знамението, при което, по Негов промисъл, от най-далечни страни Му донасят злато, ливан и смирна. Бъдещата Му победа над смъртта и над дявола и тържеството Му над целия ад се предизобразява с това, че Той разтърсва и смущава Ирод и цял Иерусалим. Властта Му над видимия и невидимия свят, която щяла да бъде дарувана на човешкото Му естество, и за която Той, като му дойде времето, ще каже: “даде Ми се всяка власт на небето и на земята”^[49], се предизобразява с това, че, по волята Му, на Неговото Рождество служат ангели и пастири, а източните царе се покланят, според пророчеството на Давид: “и ще (М)у се поклонят всички царе (земни)”^[50]. Защото ето, вече се изпълнило това пророчество, когато Той, като Цар на царете, бил почетен от страна на трима земни царе с поклонение и дарове. Предстоятелят на Ипонската църква, блаженият Августин, прекрасно казва за това така: “Такива са знаменията на Твоето Рождество, Господи Иисусе: преди морските вълни да се изгладят под нозете Ти, когато Ти ще ходиш по морето; преди да замлъкнат ветровете по Твоята заповед; преди да възкръснат мъртвите по Твоето слово; преди слънцето да помръкне в минутата на смъртта Ти и земята да се разтърси при възкресението Ти от гроба, и небето да се отвори при възнесението Ти; преди да извършиш всичко това и преди всички други чудеса, преди това Ти още се носиш на Майчините Си ръце и в същото време се откриваш като Господар на целия свят”. Крепостта и силата на новородения Младенец, нашия Господ Иисус Христос, са такива, че още в детството Си Той ясно се открива като всемогъщ Владика: “Бог крепък, Владика”. Наистина, “силата (Божия) се в немощ напълно проявява”^[51]. Защото в малки и немощни младенчески членове виждаме великата сила на Иисуса Христа, която посочва Църквата, когато уподобява родилия се Господ на агнец, и когато Го нарича агнец, прославяйки Го в моление за поклонението на пастирите със следните думи: “виждат Го като непорочен Агнец, откърмен в утробата на Мария, която възпяха, и ѝ рекоха: “Радвай се, майко на Агнеца и Пастира”^[52].

Тук родилият се от Девата Христос е уподобен на агнец и е наречен агнец. Но каква крепост има в агнеца, каква сила? Силата е наистина непреодолима, както виждаме от следното. Някога свети Иоан Богослов видял в откровението си различни зверове и змейове, които излизали от различни места – от морето, от бездната и от пустинята, много страшни на вид, разтворили паст, пълна със смъртоносна отрова. Всички те въстават против един Агнец, както казва Писанието: “те ще воюват против Агнеца”^[53]. Може би, гледайки тази борба на змейовете и зверовете с Агнеца, някой ще помисли, че дори и най-слабият от тях веднага ще разкъса Агнеца, така че големите зверове няма да имат с кого да се борят. Но погледни силата на Агнеца: Той така крепко се е въоръжил против тях, че цялата зверска сила внезапно, по Неговото действие, пада и отива в земята, както е написано: “и Агнецът ще ги победи, защото Той е Господар на господарите и Цар на царете”^[54]. О, наистина, велика е силата на Агнеца! Този Агнец символизира Божия Син, а змейовете и зверовете означават бесовете и техните слуги. Тук има предмет, достоен за размисъл: защо ангелът, показвайки под тези образи борбата на Сина Божий с враговете Му, не Го е нарекъл с истинското Му име, донесено от небето по време на благовещението на Пречистата Дева и дадено Му при обрезанието? Защо не казал: “те ще воюват против Иисуса Христа”, а казал: “те ще воюват против Агнеца”? Защото Той още при Рождеството Си, без да чака да бъде наречен с име, поваля враговете Си. Още почива като агне на сеното, а вече прекършва като тръстика мислените змейове и зверове, разбива ги като глинени съдове. Добре е написано в пророчеството: “наречи му име: магер-шелал-хаш-баз (грабеж бърза, плячка тича); защото, преди да се научи детето да изговаря: тате, мамо, – богатството на Дамаск и плячките самарийски ще бъдат понесени пред асирийския цар”^[55]. Не чака Този новороден Агнец времето, когато ще стане лъв и ще бъде казано за Него: “ето, лъвът, който е от Иудиното коляно… победи”^[56]. Не изчаква Този Младенец времето, когато ще порасне по сила като исполин. Не чака Това Дете времето, когато младите Му членове ще получат сила като на Самсон^[57]. Но още в обятията на Майка Си, То побеждава враговете Си. Преди да може да произнесе с уста името Си или името на Своята Пречиста Майка, То заличава имената на недостойните от книгата на живота. Преди Този Младенец да започне да придобива мъжка сила, според мярката на израстването Си, Той поваля силните от престолите: “Агнецът ще ги победи, защото той е Господар на господарите и Цар на царете.” Такава е крепостта на нашия Агнец, такава е непобедимата сила на Божествения Младенец, с която се ражда Той!

А Той се ражда и с разум, защото Този, Който има в младенчеството Си крепост и сила, Той заедно с това има и разум. “Велик е Господ наш, и велика е силата Му, и разумът Му – неизмерим”^[58]. Има ли такъв младенец, на когото биха подхождали следните думи: “Аз съм по-вещ от старците”^[59]? Тези думи са приложими само за Божествения Младенец. Обикновените младенци след раждането си не разбират нищо до времето, когато поотраснат, но и при отрастването им е нужно обучение, за да се научат да разбират. А Този Божествен Младенец, както преди Рождеството Си бил самата Премъдрост, така и в Рождеството Си е “бездна… премъдрост и знание у Бога”^[60]. По младенчество Той е подчинен на условията на времето, а с премъдростта Си е предвечен. Ражда ни се и Младенец, и “Старият по дни”^[61], Дете, и Отец, както пророк Исаия казва за това днес в деня на Неговото Рождество: “Отец на вечността”^[62]. Това наименование “Отец” прилича не на деца, а на мъже, и никой никога досега не е назовавал младенеца, хранещ се с майчино мляко, отец. Въпреки това пророкът открито нарича родилия се Христос отец. Защо? За да покаже, че в този обожен Младенец се съдържат същият разум и същата премъдрост, както и в “Стария по дни” Отец. Както някой най-премъдър баща постъпва с децата си, така постъпва с нас и Този Небесен Младенец, родил се от Пречистата Богородица. И ето, по кое знамение ние се уверяваме в това, че днес ни се е родил Спасител: по това, че Той в младенчеството Си се явява за нас отец. А по какъв начин Той ни става отец? Да чуем как става това: раждайки се Сам, Той в същото време и нас възражда от смърт към живот, и то не по друг начин, а както евангелският баща възродил блудния син, който по-рано бил мъртъв и после оживял. Този баща, за да възроди към живот мъртвия си син, се хвърлил на шията му и го обцелувал. Тази бащина целувка била знак за сина, че са му простени греховете, които били причинили духовната му смърт, понеже чрез греха идва смърт. А след като греховете, тези причини за смъртта, били отнети от грешника чрез прошката, мъртвият веднага оживял. Защото, както след като измине нощта, идва ден, така и след отделянето от човека на мрачната греховна смърт, започва да сияе благодатта Божия, която е живот за душата. Наистина е вярно това, че при Рождеството Си Христос, нашият Спасител, е целунал нас, умрелите поради греховете си, възродил ни е към живот със Своята благодат и чрез това Той се явява за нас премъдър отец в младенчеството Си. А за да разберем, че нашият Спасител Христос ни е целунал при Рождеството Си, да обърнем внимание на това, как в книгата “Песен на песните” едно боголюбиво лице пламенно изразява желанието си да се съедини с Бога: “Нека ме целува той с целувки на устата си!”^[63] Искаме ли да узнаем, кой е този, който желае Божията целувка? Да чуем свети Амвросий^[64], който казва, че нашата природа, нашата плът, тя желае да достигне чрез въплъщението на Сина Божий Божията любов и близост до Бога, за да може да Го гледа като че лице в лице и да Го целува като че уста в уста със свята целувка. Този учител казва така за това: “Нека разбираме, че (боголюбивото лице от книгата “Песен на песните”) това е тази плът, която в лицето на Адам била пропита с отровата на змията и изгнивала от греховната смрад. Като узнала от много пророчества, че ще дойде Бог, Който, като унищожи змиината измама, ще излее благодатта на Светия Дух, тя се моли, казвайки така: “Нека ме целува той с целувки на устата си!” И свети Иоан Златоуст казва така от името на Църквата, събрана измежду езичниците: “Аз, Църквата от езичниците, по-скоро искам Той Сам да беседва с мен, отколкото да разговаря с мен чрез Моисей, Исаия, Иеремия и другите пророци. И така, нека Той Сам се яви, и аз ще говоря с Него уста с уста. Нека Той дойде и ме целуне с целувката на устата Си. Чувам Иеремия, който казва за Него така: “Сърцето (на човека) е дълбоко повече от всичко и кой ще го узнае”^[65]? Аз желая Самия Него, Той да се яви и да ме целуне с целувката на устата Си. Чувам Амос, който пророкува за Него така: “ето, Мъж стоеше на диаментено ограждение, и в ръката Му имаше диамант”^[66]. Но аз търся Него Самия, Той да дойде и да ме целуне с целувката на устата Си.” От тези думи на светите учители ясно се открива, че целувката Божия с нашата природа е въплъщението на Сина Божий. Защото, както при целувката устата се допират до уста, така и при въплъщението на Спасителя природата Божия се е допряла до природата човешка и се е съединила с нея. Така при Рождеството Си нашият Спасител Христос ни е целунал като баща, за което предрекъл Давид, когато казал: “правда и мир ще се целунат”^[67], в което място тълкувателят Евтимий Зигабен^[68] под “правда” разбира Божията природа, понеже единствено Бог е праведен Съдия, а под “мир” – човешката природа в Христа, поради присъщата на тази природа истинска кротост. Затова за тези две естества се казва, че взаимно са се целунали, защото в Христа те имат тясно съединение, съгласие и съизволение.

Истина е и това, че чрез тази целувка при Рождеството Си Христос, нашият Спасител, ни е възродил от греховната смърт към живот в Божествената благодат. В четвърта книга “Царства”^[69] четем следното. Когато жената сонамка молела пророк Елисей, пребиваващ на планината Кармил, като влезе в дома ѝ, да възкреси умрелия ѝ син, пророкът не тръгнал веднага сам, а отначало изпратил слугата си Гиезий с жезъла си, за да постави този жезъл върху лицето на детето; но умрелият не издава глас и не обръщал внимание на Гиезий. А когато самият пророк дошъл при умрелия, той допрял устата си до неговите уста и духнал върху него – и ето, отрокът отворил очите си. Обърни внимание на това, как на мъртвия отрок е даруван живот чрез допира на устата на пророка до неговите уста, както това става при целувка. Там наистина е имало целувка, когато устата са се допрели до устата на отрока и чрез целувката на тези уста мъртвият възкръснал. Това било предобраз на Христовото въплъщение. Смъртта, като влязла чрез греха в света, похитила първия отрок Адам, който едва започвал да живее. Жената, човешката природа, с умиление вика към Бога: “Господи, наклони небесата и слез”^[70], “да светне лицето Ти, и ще се спасим”^[71]. Господ Бог не идва веднага Сам, но, подобно на това, както Елисей изпратил слугата си, тъй и Господ отначало изпраща Своите раби – пророците, с жезъла на закона, за да възложат този жезъл върху отрока, върху Адамовия род. Но той не оживял, хората все още пребивавали “в тъмнина и сянка смъртна”^[72]. А когато Самият Господ дошъл във въплъщението Си и, както е казано, допрял устните на Божествето Си до устата на човечеството, и ни целунал с целувката на устата Си, отрокът веднага се изправил, мъртвият възкръснал, “Адам бе възвърнат, клетвата бе унищожена, Ева бе освободена и ние оживяхме”^[73] – възродихме се от смърт към живот в Рождеството Христово. Това е подобно на следната старинна повест. Един добър човек, като видял, че любимият му приятел е ранен от намазания с отрова меч на врага, старателно се погрижил да го изцели от смъртоносната рана. Но ето, лекарите му казват, че тази рана е неизлечима, понеже мечът не само уязвил плътта и причинил голяма рана, но чрез отровата повредил цялото тяло, така че при всички случаи приятеля му го чака смърт, освен ако някой не го изкупи със здравето си по следния начин: нека допре устните си до раната му и да изсмуче от нея тази отрова; “тогава твоят приятел”, казали лекарите, “лесно би получил изцеление, но затова пък, изсмукалият отровата при всички случаи ще умре”. Като чул това, този истински приятел, макар че и собственият живот му бил скъп, но обичайки приятеля си повече от себе си и предпочитайки неговото здраве пред собствения живот, излекувал приятеля си по посочения начин – след като допрял устни до раната му, изсмукал отровата и със своята смърт дарил здраве на приятеля си. Подобно на това е направил и нашият Господ Бог с нас, уязвените от отровния меч на греха на адовия воин. Никой не могъл да ни изцери от раните и да ни избави от смъртта, като преди това отнеме смъртоносната вреда. Не се намерил толкова съвършен лекар, докато Самият Той, Вишният, Седящият на Херувимите, съвършеният Лекар и Творец на душите и телата, допрял устата Си, тоест Сина Си; защото, както Светият Дух се нарича в Писанието пръст на Отца: “с пръста Божий (казва Господ) изгонвам бесовете”^[74] – така Бог Син се именува уста на Отца, както е написано: “чрез духа на устата Му – цялото им воинство”^[75]. И така, казвам, поради любовта Си към човешкия род, Господ Бог допрял устата Си, тоест Своя възлюбен Син, до раната на нашето естество: “Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син”^[76]. А какви уста разбирам аз? Бог Син, като се съединил с уязвеното наше естество, взел върху Себе Си тази греховна отрова: като взел греховете на света, Той понесъл греховете ни и ни изцерил, като положил здравето Си за нас. Чрез това Той ни възродил към благодатен живот чрез Своята целувка, тоест чрез въплъщението, и по такъв начин в младенчеството Си Той се показал като наш Спасител, наш премъдър Отец, изкусен Лекар и премил Приятел. Погледни към младенчеството Христово, как се ражда Христос: и с непобедима сила, и с непостижима премъдрост. И справедливо ангелът посочва на пастирите, като белег на идването на Спасителя в света, Младенец – Младенец необикновен и неподобен по раждането Си на другите младенци: Младенец крепък и разумен, Дете силно и премъдро. Ето ви белег: ще намерите Младенец, и Младенец повит, защото и пелените на Този Младенец са пълни с тайнства. Свети Амвросий казва: “Христос се повива в пелени, за да се освободиш ти от дрипите на смъртта. В това и се заключва тайнството на пелените Христови: ние да съблечем грубите дрипи на тлението, в които ни е облякла смъртта.” Да вникнем внимателно в Амвросиевите думи. Защо той не казал “една дрипа”, а “да се освободиш от дрипите”? Предполагам, че тук той има предвид Адамовите дрехи, защото Адам след грехопадението си имал две дрехи: листна и кожена. Листна – в рая, която Адам и Ева сами си направили: “съшиха смокинени листа и си направиха препасници”^[77]. А кожена дреха – извън рая, когато Бог направил на Адам и на жена му “кожени дрехи” и го облякъл в тях^[78]. И двете тези дрехи били смъртни, защото и листата били от дървото, донесло на човека смърт; понеже някои от учителите на Църквата предполагат, че дървото, от което на Адам му било забранено да вкусва плодове, било смокиня. И кожата била от убит звяр. Листната дреха означавала Адамовото непослушание, чрез което той отпаднал от Бога като лист от дърво; а кожената била символ на плътолюбието или безсловесната похот. А Христос, новият Адам, бил повит в пелени, за да освободи човека от едната и от другата дрипа, а именно: от непослушанието и от безсловесните въжделения; понеже светите Му пелени тайнствено изобразяват и послушанието, и чистотата. За това, по какъв начин изобразяват послушанието, нека чуем същия учител на Църквата, свети Амвросий.

“Погледни към тайнството – казва той, – от девическата утроба излязъл и раб, и (заедно с това) Господ: раб, за да работи, понеже, който се препасва с пелени, той се препасва за служение; а Господ – за да владичества. Добро е това служение, което Му е придобило име, което е по-високо от всяко друго име, понеже това, което за другите се явява безчестие, за Христа е слава. Да обърнем внимание на тези думи. Който се препасва с пелени, той се препасва за служение. И така, с пелените е изразено послушанието Христово, тъй като работещият и служещият е послушник. А на послушника му прилича да се препаше, съгласно заповедта на един господар в Евангелието: “приготви ми да вечерям, препаши се и ми шетай”^[79]. И нашият Господ взел върху Себе Си чин на послушник, понеже казва за Себе Си: “Не дойдох, за да Ми служат, но да им послужа”^[80]. Той се препасва с пелени, за да ни послужи, съгласно Евангелското слово: “истина ви казвам, той ще се препаше, и ще ги тури да седнат, и като пристъпи, ще им служи”^[81]. А с това Свое послушническо служение Той изцерява Адамовото непослушание. Ветхият Адам бил непослушен, а новият – “послушен дори до смърт”^[82]. По такъв начин с пелените на Христовото послушание се премахва дрипата на Адамовото непослушание. А що се касае за чистотата, ние и нея виждаме тайнствено изобразена в Господните пелени, ако поразмислим, защо ветхият Адам е бил покрит с кожена дреха, а новият Адам – с ленени (както това е достоверно известно) пелени, предварително приготвени за това от Пречистата Богородица. При хората често се случва така, че външната дреха съответства на вътрешните мисли и на нрава на човека, тъй че чрез външното облекло явно проличава “вътрешният” човек на сърцето^[83]. Гордият Ирод^[84] в назования в книгата “Деяния на светите апостоли” ден се облякъл в царска дреха, и нима тази дреха не съответствала на вътрешното му високоумие? Наистина е съответствала, както казва за това Писанието: “седна на трона (пред народа с гордост) и говореше към тях”^[85]. Чрез гордото външно облекло явно проличала вътрешната гордост. Смирената и богобоязлива царица Естир^[86] някога в нужното за това време също се облякла в одеждата на царското достойнство, но не от гордост, а поради опасността, заплашваща еврейския народ. След като изминали три дни, когато тя престанала да се моли, съблякла тъжовните дрехи и се облякла в празничните си дрехи^[87]. Последните ѝ дрехи не съответствали ли на светлата ѝ душа и на доброто ѝ и чисто намерение? Разбира се, съответствали, както казва Писанието: “и като се нагизди великолепно, призовавайки Всевидеца Бога и Спасителя”^[88] , така че външната ѝ красота съответствала на вътрешната ѝ, душевна красота. Да си припомним и Адам. Когато съгрешил в рая, той от човек се превърнал като че в див звяр: звяр, защото похитил забранения плод; а див, защото тогава той започнал да бяга и да се укрива като звяр в пустинята. На това негово животинско вътрешно разположение трябвало да съответства и животинска, кожена дреха, така че вътрешният нрав и външната дреха взаимно да си съответстват. Така разбира това и свети Григорий Нисийски (в живота на Моисей), който казва така: “Нека употребяват животински кожи тези, които вътре, със зверския си нрав, са обезобразили душата си.” Разбери, защо ветхият Адам бил в дрипа, и защо новият Адам, Христос, се повива с ленени пелени. Ленът в Свещеното Писание, според свидетелството на светите Григорий и Исидор^[89], се явява символ на чистотата, затова и във Ветхия Завет свещеническите одежди били направени от лен, в знак на непорочното и чисто служение на свещениците. С това бил съгласен и блаженият Иероним, който в посланието си до Фабиола^[90] казва така: “Когато ние, приготвяйки се да се облечем в Христа, събличаме кожените дрехи, тогава обличаме върху себе си ленена дреха, нямаща в себе си никаква сквернота, но във всичко чиста”. Ленената дреха е определена като знак за чистота, но, о, колко е чист нашият Спасител Христос! С невинни ръце и чист по сърце, Той грях не стори и лукавство не се намери в устата Му^[91]. Той е така чист, че и най-чистите и светли звезди угасват пред Неговата чистота, съгласно Писанието: “и звездите са нечисти пред очите Му”^[92]. А на такъв пречист Младенец, роден от Пречиста Дева, приличала не кожена, животинска дреха, но чист лен и бели пелени; за да има взаимно съответствие между вътрешната и външната чистота. Има и друго значение. Защо Адам се облича в животинска кожа, а Христос – в ленени пелени? Кожата е така тясно съединена с тялото, както нищо друго. Тя така здраво е прилепена към него, че може да се отдели само с голямо усилие; а ленът не познава никаква плът; той съществува сам по себе си и няма такова съединение с плътта. Това е последното основание, поради което Адам е бил облечен в кожа, а Христос – в лен. Адам бил плътски: той дотолкова обичал “плътта от плътта си”, че не поискал да я остави дори в най-лошия случай – при разгневяването на Бога, но заедно с нея, като кожа с плът, прогневил своя Създател; затова и Господ го облякъл в плътска, кожена дреха, като мислещ по плътски^[93]. А Христос, макар че при явяването си в света носел плът, все пак бил по-горе от всяка плът, бидейки Сам Източник на чистотата. Затова Той и бил повит с ленени пелени, нямащи никакво съединение с плътта, и чрез това отхвърлил кожената дрипа на плътолюбието и безсловесната похот. Погледни към тайнството на пелените Христови: тези пелени са пластири за нашите греховни язви; те изтриват сълзите от очите ни; неразделно ни свързват за по-близко съединение с Бога и в съвършена любов към Него. И яслите, в които лежи повитият Младенец, не са лишени от тайнствено значение. Да чуем какво казва за това блажени Теодорит^[94]: “Погледни – казва той – бедното пребиваване на Този, който обогатява небето; погледни яслите на Седящия върху Херувими; погледни земната Му нищета, размисляйки за небесното Му богатство. Богатият на милост Бог е обеднял, за да се обогатим ние с Неговата нищета и за това е бил положен в ясли Небесният Цар, за да се научим на Неговата доброволна нищета и смирение.” А свети Киприян казва: “Той се полага в ясли за това, за да променим ние скотското си житие и да се храним не със сеното (на греховните сласти), а с небесен хляб.” Теодорит казва още: “Словото Божие се полага в ясли, за да могат и словесните, и безсловесните (тоест праведните и грешните) свободно и безпрепятствено да се причастяват със спасителната храна.”

Такова е тайнството на яслите Господни и такъв е очевидният белег на идването на Спасителя в света, посочен от ангела на пастирите: “Младенец повит, лежащ в ясли.” И наистина, това е велико знамение, защото то е пълно с велики тайнства, както вече чухме.

И така, на родилия се заради нас Божествен Младенец да бъде чест, благодарение и поклонение от цялата твар, и на родилата Го Пречиста и Преблагословена Дева Мария слава и похвала от всички родове во веки. Амин.

“А когато се роди Иисус във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха”^[95] – не от една отделна източна страна, а от различни страни, както това е видно от писанията на светите Отци, произнасящи се различно по този въпрос. Някои от тях са на мнение, че влъхвите са били от Персия; така мислят свети Иоан Златоуст, свети Кирил Александрийски, Теофилакт и други – на това основание, че в тази страна особено процъфтявало изкуството на звездобройците^[96] и там никой не можел да стане цар, ако предварително не изучи това изкуство. А други предполагат, че влъхвите били от Арабия, това мнение поддържат: свети мъченик Иустин, свети Киприан, свети Епифаний – на основанието, че тази страна била твърде богата на злато, ливан и смирна^[97]. А някои мислят, че влъхвите са дошли от Етиопия; защото някога оттам дошла в Иерусалим Савската (тоест етиопската) царица, за да чуе премъдростта на Соломон^[98], което, според обяснението на блажени Иероним, било предобраз на настоящото събитие, а именно: идването на влъхвите при духовния Соломон – Христос, Който е Божията премъдрост (блажени Иероним, тълкувание на пророк Исаия). И псалмопевецът Давид казва: “Етиопия ще простре ръце към Бога”^[99]. Впрочем всички назовани страни – източни и съседни една на друга, изобилствали със злато, ливан и аромати, във всички тях било разпространено заниманието с магии и звездобройство (астрология); при това, на мъдреците в тези страни не било неизвестно Валаамовото пророчество^[100]  за звездата, която щяла да възсияе, което се предавало при тях от поколение на поколение, отчасти устно, отчасти писмено. Може да се предположи като най-вярно това, че единият от влъхвите е бил от Персия, другият – от Арабия, а третият – от Етиопия, защото за произхода им от различни страни има указание в пророчеството на Давид, където е казано: “Царете на Тарсис и островите данък ще му поднесат; царете на Арабия и Сава дарове ще му принесат”^[101]. Той предрекъл това за влъхвите, които щели да дойдат с дарове при Христа, както предполагат тълкувателите на Божественото Писание. Думите му “царете Тарсийски” означават “задморски”, тъй като “Тарсис” означава “море”; и така, тук разбирай Персия, намираща се зад морето. “Царете Арабски” явно посочва към Арабия. А Етиопия псалмопевецът посочва, когато казва: “и Сава дарове ще му принесат”, понеже Сава е град, който е столицата на цяла Етиопия. И така, тези трима влъхви били от Персия, Арабия и Етиопия. А влъхви те се наричали не в смисъл на хора, занимаващи се с бесовски гадания и зловредни магии, а защото при арабите, сирийците, персите, етиопците и при другите източни народи имало обичай мъдреците и звездобройците да бъдат наричани влъхви. И тези влъхви били не от числото на магьосниците и чародеите, а от числото на най-мъдрите звездобройци и философи^[102]. Те се наричат и царе, но не в смисъл на могъщи царе, владетели на много страни, а като такива, всеки от които е получил от тях (от истинските царе) свой град или определено княжество. Защото Свещеното Писание има навика да нарича владетелите на отделните градове царе, както това е видно от 14-а глава на книгата “Битие”. А точно от кои градове били тези царе, за това няма достоверни сведения; известно е само, че са били от източните страни, и че са били трима, според броя на трите донесени от тях дара: злато, ливан и смирна. Макар че всеки от тях тръгнал от своята страна, но водени от една и съща звезда, те по Божий промисъл се събрали заедно по време на пътешествието си и като узнали взаимно намеренията си, вървели заедно, следвайки звездата, за която някога предрекъл твърде славният звездоброец Валаам, като казал: “Изгрява звезда от Иакова, и се издига жезъл от Израиля”^[103]. А що за звезда била тя? Светите Златоуст и Теофилакт твърдят, че тя не била от числото на небесните или видимите светила, но била някаква Божествена и ангелска сила, явила се вместо звезда. Защото всички звезди от самото сътворяване на света имат собствено битие, а тази звезда се явила в края на вековете, при въплъщението на Бога Слово. Мястото на всички звезди е на небето, а тази била видима във въздуха; всички звезди обикновено се движат от изток на запад, а тази звезда необичайно се движела от изток на юг, по посока на Иерусалим. Всички звезди сияят само нощем, а тази звезда и през деня сияела подобно на слънцето, като несравнимо превъзхождала небесните звезди и със сиянието, и с величието си; всички звезди и другите светила – слънцето, луната и целият кръг от небесни тела, имат свое постоянно движение и посока, а тази звезда понякога се движела, а понякога спирала, както казва и Теофилакт: “когато влъхвите вървели, тогава се движела и звездата, а когато те почивали, и тя спирала.” А за времето на явяването на тази звезда различните тълкуватели мислят различно: едни казват, че тя се явила в самата нощ и в самия час на рождеството на Спасителя от Девата, но това мнение е невероятно; защото, ако звездата се беше появила в това време, как биха могли влъхвите да дойдат отдалеч до Иерусалим за толкова кратко време? Иосиф, след като изминали 40 дни от раждането на Богомладенеца и след изпълнението на законното очистване в храма, веднага, без да се бави в дома си в Назарет, вземайки само необходимото за пътуване, бързешком се отправил към Египет. Някои казват, че тези влъхви взели бързи коне и пристигнали във Витлеем на 13-ия ден след Рождество Христово, но това е невероятно. Та нали те са били царе, а не бързоходци, и са вървели с дарове и с много слуги, както подобавало на царския сан и чест, а също и с животни и вещи, нужни за пътешествието; затова, как е било възможно да пристигнат от Персия, Арабия и Етиопия във Витлеем за 13 дни? При това те били задържани за известно време в Иерусалим от Ирод, докато, след като били събрани и попитани първосвещениците и книжниците, не се изяснило, че Христос трябва да се роди във Витлеем иудейски. А други тълкуватели, към които принадлежи и свети Епифаний, казват, че звездата се появила в часа на Рождеството Христово, а влъхвите дошли на поклонение след две години и намерили Младенеца вече двегодишен. Това мнение е основано на факта, че Ирод заповядал да избият децата от две години и надолу, според времето, което бил точно узнал от влъхвите. Но свети Теофилакт нарича това мнение невярно, защото в цялата Църква съществува вярно разбиране, според което тези влъхви са се поклонили на Христа във Витлеем, когато Христос се намирал още в пещерата; а след като изминали две години Христос не само че не бил във Витлеем, но дори не бил и в Палестина, а в Египет. Защото, както е казано, според свидетелството на свети Лука, след очистването на 40-ия ден в храма, където старецът Симеон срещнал Господа, и след като всичко било извършено по закона Господен, свети Иосиф и Пречистата Дева Мария с Младенеца веднага се върнали в Галилея, а не в Иудея, върнали се в своя град Назарет, а не във Витлеем; и вече от Назарет, по заповед на ангела, се отправили към Египет. А как биха могли влъхвите, след изтичането на двете години, да намерят Христа във Витлеем? Древният гръцки историк Никифор^[104] съобщава, че две години преди Рождество Христово на изток се появила звезда и че влъхвите пътували две години до Иерусалим, тъй че пристигнали в самия час на Рождеството. Изглежда, че съобщението на този историк е съгласно с това, което пише в Евангелието за избиването на младенците до две години, но и неговото мнение е недостоверно. От източните страни, откъдето може да се стигне до Иерусалим за два или три месеца, дори и да пътуваха бавно и продължително, като царе, пак не е вероятно да са пътували повече от шест или седем месеца. Кое мнение за появата на звездата е достоверното? Мисля, че мнението на свети Иоан Златоуст и Теофилакт. Тези учители казват така: “Звездата се явила на влъхвите преди Христовото Рождество. Тъй като им предстояло да прекарат много време в пътуване, звездата им се явила дълго преди Рождеството на Спасителя, за да могат те, като достигнат Витлеем, да се поклонят на Христа, намиращ се още в пелени.” Да обърнем внимание, че тези учители на Църквата не определят двегодишен срок, а само казват: “преди много време”, като че казвайки: “преди няколко месеца”. Но основание на това тълкувание, според което звездата се появила преди времето на Рождество Христово, трябва да се разбира, че в същия ден и час, в които с благовещението на Архангела и със слизането на Светия Дух, Словото станало плът, зачевайки се в пренепорочната девическа утроба, девет месеца преди рождеството, се появила на изток и звездата. Разбирайки така, ние не ще отстъпим от свидетелството на споменатите учители и в същото време ще отхвърлим невероятното забавяне на влъхвите по пътя в продължение на две години. А за двегодишната възраст на убитите младенци ще бъде казано по-нататък, в деня на паметта им. И така, девет месеца преди Рождество Христово, по време на благовещението, влъхвите видели звезда на изток и отначало в удивление и недоумение размишлявали за това, каква би могла да бъде тази звезда? Дали това не е комета, възвестяваща някакви нещастия?^[105] И действително тази звезда предвъзвестила в тези страни нещастие за душегубеца – враг, а именно: падане на идолите, изгонване на бесовете, ярко сияние на светлината на светата вяра. После, като разбрали, че тази звезда не е случайна, а има Божествена природа и Божествено подобие, влъхвите си спомнили за древното Валаамово пророчество, вразумили се също и от това, което предсказала индийската сибила Еритрея за тази звезда; а според свети Лъв, папа Римски, те били тайно научени от Самия Бог, че е настъпило времето на раждането на Господаря и Царя на цялата вселена, Който трябвало да се роди в Израиля, както и Валаам предрекъл: “И се издига жезъл от Израиля^[106], и че това е Неговата отдавна предвъзвестена звезда. Като повярвали несъмнено, че това е така и като се снабдили с всичко необходимо за път, те тръгнали от своите страни, и както вече беше казано, по време на пътешествието се събрали заедно и в единомислие продължили пътя си. А междувременно изтекъл деветмесечният срок от времето на появяването на звездата и наближил часът на Христовото Рождество. И те приближили до палестинските предели и накрая, в самия ден на Христовото Рождество, достигнали и столицата на Иудея – Иерусалим. А когато влизали в Иерусалим, звездата се скрила от очите им; защото, ако тя беше засияла и в Иерусалим, народът би я видял и заедно с нея би тръгнал след влъхвите при Христа. Тогава и Ирод, и завистливите иудейски началници на синагогата, биха узнали къде се намира роденият Христос и поради завист биха Го убили преждевременно. Но Божият промисъл, който по-добре устройва нашето спасение, заповядал на звездата да се скрие, за да не могат търсещите душата на Младенеца да узнаят мястото на пещерата, и защото очите на злонравния иудейски народ били недостойни да видят тази пречудна звезда, и още, за да бъде изпитана вярата им – ще повярват ли на думите на тези мъдреци, които възвестявали идването на Месия, и ще поискат ли да познаят Христа, Спасителя на света; ако не поискат, то нека това им бъде за по-голямо осъждане. По този въпрос блаженият Теофилакт разсъждава така: “За какво – казва той – са дошли влъхвите? За осъждане на иудеите, защото, щом влъхвите, бидейки езичници, повярвали, то какъв отговор могат да дадат иудеите? Влъхвите дошли от толкова далечни страни, за да се поклонят на Христа, а иудеите, имайки Го при себе си, Го изгонили.”

Влъхвите, като влезли в столичния град Иерусалим, питали за новородения Цар: “Де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним”^[107]. И веднага тази вест удивила народа и смутила цар Ирод и всички иерусалимски началници. Царят, като събрал всички първосвещеници и книжници, ги попитал:

– Къде трябва да се роди Христос?

Той започнал да се бои да не би да му бъде отнето царството и обмислял как да убие новородения Цар. Като узнал, че Христос трябва да се роди във Витлеем, той повикал влъхвите и ги разпитал за времето на появата на звездата. След това, като прикрил измамата, имайки неправедна мисъл и зло намерение, казал лукаво:

– “Идете, разпитайте грижливо за Младенеца и, като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня”^[108].

Щом влъхвите тръгнали от Иерусалим, звездата, която ги водела, веднага се появила и тръгнала пред тях, и те много се зарадвали на повторното ѝ появяване. Тя вървяла пред тях, докато не ги довела до Витлеем, до пещерата, и не се спряла над мястото, където се намирал Младенецът. Звездата се спряла над жилището, където се намирал Младенецът, тоест слязла от висините долу и се приближила до земята. Иначе, ако тя не се беше спуснала ниско, не би могло да се узнае над кое място стои. Така разсъждава и блаженият Теофилакт, следвайки свети Златоуст: “Това било необичайно знамение, казва той, защото звездата слязла от висините и като се спуснала към земята, показала на влъхвите мястото. Защото, ако тя се намираше нависоко, то как те биха могли да узнаят определеното място, където се намирал Христос? Защото всяка звезда господства над много места. Както и ти често виждаш луната над твоя дом, така и на мен ми се струва, че тя се намира над моя дом; и на всички им се струва същото, а именно, че луната или някоя звезда стои само над тях. По същия начин и тази звезда не би могла явно да посочи Христа, ако не се беше спуснала надолу и не беше се спряла над главата на Младенеца”. И от това чудо се вижда, че тази звезда не била от звездите, намиращи се на небесната твърд, но била особена Божия сила. И така, като влезли в къщата, влъхвите намерили Този, Когото търсели, както казва Евангелието. На това основание мнозина предполагат, че те намерили Христос не в пещера, а в една от къщите на града, тъй като Евангелието споменава не пещера, а къща. Според това мнение Евангелието като че ли казва така: “Когато множеството народ, дошъл за преброяването, се разотишъл, тогава се освободили и странноприемницата, и другите къщи на витлеемските граждани; тогава и Майката с Младенеца била преместена от пещерата в една от къщите.” Но свети мъченик Иустин, Златоуст, Григорий Нисийски и Иероним казват, че Господ останал в пещерата, в която се родил, до самото време на очистването, което ставало на 40-ия ден, и че там го намерили и влъхвите. И това се случило така, за да узнаят земните царе, че царството на новородения Цар е в нищетата, в смирението и в презрението на светската слава, а не в богатствата, тщеславието и дворците. Целта на това била също и тази – да може по този начин по-силно да се прояви вярата им, чрез силата на която те не се разкаяли и не възроптали, когато намерили в такава нищета Този, заради Когото извършили такъв продължителен път и Когото се надявали да намерят в царските палати.

Като намерили Господ в пещерата, влъхвите Му се поклонили не с обикновен, а с подобаващ на Бога поклон, те му се поклонили не само като на човек, но и като на Бог. Защото, както казват свети Ириней и папа Лъв, “Тези влъхви, тайнствено просветени от Божията благодат, като видели Младенеца, познали и повярвали, че Той е Бог, и затова Му се поклонили не само като на Цар, но и като на Бог – с подобаващо на Бога поклонение. Затова и е написано: “паднаха, та Му се поклониха; и като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове”^[109], изпълнявайки заповяданото: “и нека се не явява никой с празни ръце пред лицето Ми”^[110]. А какви са даровете? Злато, ливан и смирна: злато – като на Цар, ливан – като на Бог, смирна – като на смъртен човек (Блажени Теофилакт). Защото със смирна иудеите помазвали тялото на умрелия, желаейки да го съхранят цяло. По такъв начин тримата царе почели с три дара Единия от Троицата и с тези дарове изповядали в Него две естества. Свети Лъв казва за това така: “Те принасят ливан на Бога, смирна на човека, злато на Царя, правилно почитайки Божието и човешкото естество в единство; със сърцата си те вярват в това, а с даровете си го изповядват”^[111].

Като получили насън вест от явил им се ангел да не се връщат при Ирод, който замислял зло и възнамерявал да убие новородения Цар, влъхвите се завърнали по друг път всеки в страната си, и там станали учители и проповедници Христови, според достоверното свидетелство на Никифор. Защото, проповядвайки идването в света на Христа, Сина Божий, те учели хората да вярват в Него, както и самите те вярвали. И е несъмнено, че след смъртта си те са се сподобили да бъдат причислени към лика на светиите. А имената им са следните: първият – Мелхиор, стар и побелял, с дълга коса и брада; той принесъл злато на Царя; вторият – Гаспар, млад и без брада, с румено лице; той принесъл ливан на въчовечилия се Бог. Третият – Валтасар, със смугло лице и дълга брада; той донесъл смирна на смъртния Син Човечески. След много години телата им били пренесени отначало в Константинопол, след това в Медиолан^[112], в чест на въплътения Христос Бог, на Когото с Родилата Го да бъде от нас слава во веки. Амин.