Кондак на свети Теофилакт:
Лъчезарен светилник си бил до краищата на земята, светителю Теофилакте; проповядвал си Единосъщното на Отца и Духа Слово, събора на Божествените отци си изяснил и си се явил угодник на Троицата, пред Която предстоиш, моли се непрестанно, за всички нас.
В дните, когато Църквата била смущавана от ереста на иконоборството[5], от източните страни в Цариград дошъл един благочестив мъж на име Теофилакт и се сближил с църковното светило, свети Тарасий – тогава още мирянин и сенатор, главен управител на тайните дела в царските палати. След смъртта на царя иконоборец Константин Копроним[6] се възцарил неговият син Лъв[7] с майка си Ирина; патриарх Павел, наречен милостиви, по добра воля оставил своя престол и вместо него бил възведен в патриаршество свети Тарасий, който свикал седмия Вселенски събор и проклел иконоборческата ерес[8]. Тогава блаженият Теофилакт, и заедно с него и Михаил Синадски, оставили света, приели монашество и били изпратени от светейшия Тарасий в един манастир, построен на брега на Черно море; там, подвизавайки се в монашески трудове, преуспели в добродетелите и получили дръзновение пред Бога в молитвите си.
Било жътвено време и голяма горещина и хората изнемогвали от силна жажда. Светците се помолили на Бога и сухият меден съд в манастира започнал да се пълни с вода в количество, достатъчно за потребностите. Така изпълнявал Господ волята на тези, които Му се боят и чува молитвите им! Това чудо било подобно на древното чудо, което станало в пустинята, когато Моисей извел вода от камъка за жадуващия Израил[9], и на другото, когато за умиращия от жажда Сампсон сухите кости на магарешката челюст станали извор на жива вода[10]. Когато преподобните отци Теофилакт и Михаил просияли като звезди със своя добродетелен живот, светейшият патриарх Тарасий ги намерил достойни за високия архиерейски сан и като посветил и двамата, Михаил изпратил в Синад, а блажения Теофилакт поставил за епископ в Никомидия. Какви грижи за словесното Христово стадо проявил свети Теофилакт в Никомидия, каква подкрепа на бедните, сираците и вдовиците – за това свидетелствали създадените от него божествени храмове, болници, странноприемници и неизмеримата всекидневно давана от него милостиня. Той сам служел на болните, слепите, сакатите и немощните; обхождайки приютите и градските площади със съд с топла вода, той със собствените си ръце умивал и очиствал прокажените, които срещал, без да се гнуси от нищо при служенето им.
След като светейшият Тарасий напуснал света, след него престола на Константинополската църква приел Никифор Премъдри; тогава отново се надигнала бурята на иконоборческата ерес, възбуждана от нечестивия цар Лъв Арменец. Светейшият патриарх Никифор, като събрал избраните архиереи Емилиан Кизикски, Евтимий Сардийски, Иосиф Тесалоникийски, Евдоксий Аморийски, Михаил Синадски и блажения Теофилакт, епископ Никомидийски, се отправил с тях при злочестивия цар; много поучавали царя от свещените книги на божествените отци, увещавайки го да не внася смут в Христовата Църква с тази ерес, която седмият Вселенски събор е проклел. Но те не могли да убедят развилнелия се цар, изпълнен със змийската отрова на ереста и дишащ ярост и гняв срещу тях. Когато светите отци замълчали, блаженият Теофилакт казал на царя:
– Зная, че ти, оскърбявайки Божието дълготърпение и пренебрегвайки своето спасение, се противиш на древното предание на светите отци и смущаваш Църквата; но подобно на буря внезапно ще те настигне люта пагуба и неочаквана беда, и няма да намериш избавител.
Като чул това, царят още повече се изпълнил с ярост и прогонил епископите с безчестие, осъждайки ги на заточение на различни места: светейшия патриарх Никифор на остров Проконис[11], свети Михаил, епископ Синадски, в Евдокиада, другите на други места, а свети Теофилакт Никомидийски в приморския град Стровул, който е в Кивериоти[12]. Там Христовият изповедник и велик поборник на благочестието прекарал останалото време от живота си, около тридесет години, в утеснение и много скърби, и се представил в Господа.
Цар Лъв Арменец загинал, както и било предсказано от светеца, от зла и неочаквана смърт: той бил посечен с меч от своите войници в деня на Рождество Христово, в църквата по време на утренята (820 г.). След него живели и починали, Михаил, наречен Гъгнивия (829 г.), и синът на Михаил Теофил (842 г.), царе иконоборци. Когато царица Теодора (842 -855) със сина си Михаил (855-867) (това бил третият цар с името Михаил) приела скиптъра на царството, свети Методий бил възведен в патриаршество (842 г.) и беззаконната ерес била унищожена, а Православието възсияло – тогава честното тяло на преподобния наш отец Теофилакт било пренесено в Никомидия и положено в построената от него църква за чест и слава на Христа, нашия Бог.
В същия ден се чества и паметта на свети апостол Ерм, загинал мъченически през I век.
Страдание на светия свещеномъченик Теодорит, презвитер Антиохийски
От великия цар Константин и неговия син Констанций в Антиохия Сирийска била издигната и богато украсена съборна църква. Сред народа тя получила името “златната църква”, защото била художествено изрисувана със злато и украсена с блестяща златна мозайка; куполът ѝ също бил целият позлатен; безчислените църковни съсъди били всичките от злато и чисто сребро. Царете дали много имущество за издръжка на многочисления църковен клир. В клира на тази велика катедрална църква бил презвитер Теодорит; на него били поверени за съхранение съсъди, утвар и цялото църковно богатство. От младостта си водел добродетелен живот и пазел в сърцето си правата вяра, изпълнявайки словото на Писанието: “…със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение”[1]. С пост, молитви, милостиня, грижа за спасението на човешките души той угаждал на Бога.
Когато починал синът на Константин, Констанций, негов наследник станал Юлиян Отстъпник. Като приел царството, той отначало се показал благочестив християнин и връщал от заточение епископите, изгонени заради благочестие от цар Констанций; а когато се укрепил на трона, явно пред всички се отрекъл от Христа, от Когото тайно отдавна се бил отрекъл, предавайки се на бесовете и вълшебството. И започнал да гони Христовата Църква; ако и да не изтребвал целия християнски народ, но най-малкото залавял, измъчвал и убивал началстващите, християните с духовен сан и сановниците от миряните, отнемал Божиите храмове от християните и ги превръщал в идолски капища, разграбвал голямото църковно наследство и казвал, окаяният:
– Християните не подобава да имат каквито и да е богатства, защото Христос им е заповядал да бъдат бедни, като им е казал: “Не придобивайте нито злато, нито сребро.”
В това люто време била опустошена и антиохийската катедрална църква, наречена златна заради красотата си; всичките ѝ драгоценни украшения били взети в царската съкровищница, църковното имущество било разграбено, клириците прогонени, а Теодорит предаден на мъчения.
Това станало така. Цар Юлиан имал вуйчо със същото име, роден брат на майка му; той го поставил за управител и мъчител на източните страни. Този Юлиан, вуйчото на царя, по-рано бил християнин, но в желанието си да бъде угоден на своя племенник, цар Юлиан Отстъпник, се отрекъл от Христа и се поклонил на идолите. Той дошъл в Антиохия преди пристигането на царя, заедно с друг царски сановник, на име Филикс, отговарящ за царските съкровищници. Знаейки, че в катедралната църква има много богатства, Юлиан хванал пазителя на църковните съсъди, блажения Теодорит презвитер (а всички останали клирици избягали от страх и се скрили, кой където може), тъй като той охранявал църковната ризница[2]. Като взел ключовете, а самия него вързал здраво и го затворил в тъмница, Юлиан заедно с царския велможа Филикс и с многобройна въоръжена войска влязъл със сила в Божията църква, за да отнеме украшенията ѝ, златото и среброто, и всички скъпи вещи и да ги присъедини към царското съкровище.
Влязъл в Божията светиня като крадец и разбойник, с каква безумна дързост и безсрамие похищавал църковното благолепие, вършел безчестие над Господнята светиня и я осквернявал! Той, окаяният, дръзнал да мърси самия Божий престол; когато от олтара били изнесени църковните съсъди и поставени на земята, седнал върху тях за поругание, произнасяйки с нечистите си уста хула и злословие против нашия Господ Иисус Христос. Един от тези, които били там, на име Евзой, го увещавал да не безчести така безсрамно светинята Господня и да не хули Христа. А той, като го ударил силно по главата, казал:
– За християните няма никакъв Божий Промисъл и те са напълно лишени от тази грижа.
Като ограбил и осквернил църквата, нечестивият управител започнал да измъчва Божия служител Теодорит. Когато го довели вързан пред нечестивия съд, Юлиан му казал:
– Теодорите! Защо при цар Константин ти разори храмовете на древните богове, а гробниците на мъртвите украси и заповяда да издигнат над тях църкви?
Светият отговорил:
– Божествените църкви и гробниците на светиите са създадени и украсени още от нашите предци, защото Бог е прославил Своите светии, намирайки ги достойни за това; удивявам се, управителю, че ти от християнин си станал идолослужител.
Управителят заповядал да бият светеца по лицето.
– Грешиш, Юлиане – казал му светецът, – като наричаш богове каменните и дървените идоли.
Тогава мъчителят заповядал да съблекат светеца, да го закачат на дърво и да стържат цялото му тяло с железни нокти. Три часа го стъргали и кръвта текла на струи, но лицето на светеца светело в радост, като че не изпитвал никаква болка. И мъчителят му рекъл:
– Окаяни, принеси жертва на боговете и аз ще те освободя от дълга ти по църковното имущество, зле изразходвано от тебе. А ако не принесеш жертва, душата ти ще излезе от тебе с насилствена смърт.
– Окаяни ти, беззаконнико, и твоят цар, заради това, че сте оставили Христа и сте се прилепили към антихриста, трябва да горите във вечния огън; а аз на никого не съм длъжен, освен на моя Господ Иисус Христос, моят дълг пред Когото е да пазя истинната вяра до последното си издихание.
Мъчителят отново се обърнал към него:
– Теодорите! Ти ще получиш от мен много почести и злато, само се отречи от този разпънат влъхва, когото наричаш Син Божий.
Светият мъченик отговорил:
– “Златото ти да погине заедно с тебе”[3]; аз се уповавам на Бога, даващ на Своите раби вместо тленните блага – нетленни, вместо земните – небесни.
И мъчителят заповядал да обгорят ребрата на светеца с две свещи. Когато започнали да го горят, той, издигайки очите си към небето, започнал да се моли – и в този миг двамата слуги, които го обгаряли, паднали като мъртви на земята. Юлиан и заобикалящите го заповядали старателно да вдигнат слугите от земята и им казали:
– Защо престанахте да горите нечестивия християнин и се предадохте на дрямка и нехайство?
Като дошли на себе си, слугите отговорили на мъчителя:
– Ако ти не виждаш как Ангели Божии защитават Божия раб, ти си нечестив и заслепен в душата си. Ето, четири ангела беседват с него, а на нас със заплаха забраняват да се докосваме до неговото честно тяло. Хулителю! Не празнослови, но знай, че велик е християнският Бог и ние сега вярваме в Него.
Обзет от срам, мъчителят заповядал да хвърлят тези слуги в морската дълбочина. Когато ги повели да ги потопят, светият мъченик извикал към тях:
– Вървете напред по блажения път с мир, деца мои, а след това и аз ще ви последвам и ще се възрадвам с вас с вечна радост в Царството Небесно.
И слугите загинали от удавяне, удостоили се да получат мъченически венец от Христа Бога, в Когото повярвали. Пристъпвайки към светия мъченик, нечестивият управител изкрещял:
– Принеси жертва на боговете.
Изпълнен с пророчески дух, светецът му казал:
– Ти, най-злочестиви и окаяни от всички хора, ще дъвчеш собствените си вътрешности и след немного време насилствено ще изхвърлиш скверната си душа и ще я предадеш на вечния огън; а също и пребеззаконният твой цар недълго след тебе ще погине в Персийската земя; поразен от невидима ръка, той ще бъде хвърлен в огнената геена. Знай със сигурност, че начинанието на вашите дела няма да има успех, защото краят ви е близък и гибелта ви не спи.
Не можейки да понесе такива думи от светеца, скверният мъчител заповядал на часа да го обезглавят. Мъченикът отишъл на смърт, радостен, молейки Бога за себе си и за целия свят, и посечен със секира, издъхнал.
Като погребали честното му тяло, верните запазили в сърцата си пророческите думи, изречени в мъки към мъчителя, и очаквали изпълнението им. И то се сбъднало: скоро и двамата Юлиановци, вуйчо и племенник, погинали с шум. Юлиан, царевият вуйчо, управител на източните страни, който убил свети Теодорит, откакто осквернил Божия престол и потъпкал свещените съсъди, поругавайки се над светинята и хулейки Христа, се разболял. Веднага в тайните му места се появили червеи, които разяждали долните му части, и болестта му от ден на ден се усилвала. Най-изкусните лекари полагали много старания да го излекуват, но нямали никакъв успех и с всеки изминат час му ставало все по-зле, защото червеите бързо се размножавали и изяждали тялото му, до което се докоснала справедливата Божия ръка. И думите на светеца, казани на мъчителя: “ще дъвчеш собствените си вътрешности” се сбъднали, защото когато проходите му се запушили, богохулните му уста станали скверен проход: и така, изяждан от червеите, той в зло изхвърлил окаяната си душа. Също и неговият приятел, Филикс, завеждащ царските съкровищници, не избегнал скорошното Божие наказание: по Божие възмездие вътрешностите му се увредили и кръвта денем и нощем шуртяла от богохулните му уста като от извор; той скоро умрял за вечността, предавайки окаяната си душа на геената. Когато злочестивият цар Юлиан дошъл в Антиохия и узнал за това, не дръзнал да нанесе безчестие на мощите на светия свещеномъченик Вавила, почиващ в Дафна Аполонова, но заповядал на християните да ги вземат оттук – както се казва в житието на този светия, в четвъртия ден на септември. След това отстъпникът Юлиан, като се отправил на поход срещу персите, загинал там, както предсказал светият свещеномъченик Христов Теодорит[4]. Като видели изпълнението на неговото пророчество, верните прославили Христа, истинния Бог, с Отца и Светия Дух, прославян во веки. Амин.
По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас.
Амин.
[1] Посл. до Рим. гл. 10, ст. 10.
[2] Ризница – стая за пазене на свещеническите одежди и църковните съсъди.
[3] Деян. 8, 20. Думи на апостол Петър към Симон влъхва, желаещ да придобие срещу пари дара на Светия Дух.
[4] Юлиан бил поразен от стрела, пусната от един персиец. Чувствайки приближаването на смъртта, той сложил ръка в раната, взел малко кръв, хвърлил я във въздуха и казал, сякаш виждал пред себе си Христа, Когото преследвал: “Ти победи, Галилеецо!” (363 г.)
[5] Иконоборството в гръцката църква започнало при Лъв III Исавриец (717 -741) и завършило при императрица Теодора (842). През това време царували: Константин V (до 775 г.), Лъв IV (до 780 г.), Константин VI и Ирина (до 802 г.), Никифор I (до 811 г.), Ставрикий и Михаил I (до 813 г.), Лъв V Арменец (до 820 г.), Михаил II (до 821 г.), Теофил (до 840 г.), Теодора и Михаил III (до 867 г.). При тези императори Патриаршеския Константинополски престол заемали: Анастасий иконоборец (753), Константин II иконоборец (766), Никита иконоборец (780), свети Павел, паметта му се чества на 1 август (784), св. Тарасий, паметта му се чества на 25 февруари, при него бил свикан VII Вселенски събор в 787 г. (806), св. Никифор (815), Теодор иконоборец (821), Антоний иконоборец (832), Иоан VII иконоборец (842) и свети Методий (846).
[6] Прозвището Копроним идва от гръцки – κοπρα – тор.
[7] Царувал от 775 до 780 г. – Лъв IV – Хазарин, макар и да бил привърженик на иконоборството, се отнасял отстъпчиво към противниците му: той разрешил на монасите – застъпници на иконопочитанието, избягали по времето на неговия баща, да са върнат и даже ги допускал до заемане на епископски катедри; така на патриаршеския престол бил възведен тайният привърженик на иконопочитанието Павел Кипърски. Икони имало даже в двореца в стаите на императрица Ирина, която поддържала иконопочитателите тайно от мъжа си. Когато това се открило, Лъв отстранил Ирина от двореца, но скоро умрял.
[8] Този събор се състоял в 787 г. Като подхвърлил на анатема иконоборците, съборът утвърдил иконопочитанието в този смисъл, че на иконите не трябва да оказваме поклонение, подобаващо само на Бога, но трябва да ги почитаме така, както и светия животворящ Кръст (почитането на който иконоборците не отхвърляли).
[9] Кн. Изх. гл. 17, ст. 6.
[10] Кн. Съд. гл. 15, ст. 19.
[11] Проконис – остров в Проконида (сега Мраморно море) на северозапад от Кизики; бил известен с мраморните си отломки.
[12] Кивериоти или Кария – югозападна област в Мала Азия.