Преп. Прокопий Декаполит, изповедник

Декаполитската страна, получила названието си от десетте града, разположени в нея, се намира при Галилейско море; свети евангелист Марк споменава за нея, като казва: “ Иисус отиде към Галилейско море през пределите на Десетоградие”^[1]. От тази страна бил родом и преподобният Прокопий изповедник. Опитен в монашеските подвизи, изпитан в строгото постничество, украсен с душевна чистота, той бил славен сред подвижниците. В това време настъпили тежките времена на иконоборческата ерес; неин първи подбудител бил беззаконният гръцки цар Лъв Исаврянин^[2], който несправедливо наричал светите икони идоли, а покланящите им се – идолопоклонници. Той убил мнозина невинни православни, предал на проклятие всички предишни правоверни царе, светители и християни за това, че почитали светите икони, с което заслужил проклятие от всички. Тогава непоколебимият стълб на православието и крепкият защитник на православната вяра, преподобни Прокопий, застанал мъжествено срещу множеството на еретиците, които в нечестието си хулели Бога Слово и безчестно отричали светите икони. Той посрамил еретиците, като изобличил безумното им мъдруване, преодолявайки го с непобедими бого-вдъхновени слова.

С това той си навлякъл гнева на безбожния цар, който подобно на див лъв, излязъл от пустинята, ревял, търсейки плячка. По негова заповед хванали преподобния и жестоко го били; мъчители стъргали тялото му с железни остриета и след това го хвърлили в мрачна и смрадна тъмница. Но светецът твърдо понесъл всички страдания. Заедно с него страдал и преподобният Василий, който преди това се подвизавал с него в постничество и в упражняване в добродетелите. Сега те двамата претърпели заедно много мъчения за светите икони. Те били затворени в тъмница и се намирали там до смъртта на безбожния мъчител. А когато Лъв умрял, като се лишил не само от временния, но и от бъдещия вечен живот, свети Прокопий заедно с другаря си Василий и с други светии бил пуснат от тъмницата. Останалото време от живота си прекарал в постнически трудове, мнозина наставил в добродетелта и ги довел до спасение. В дълбока старост отишъл при Христа Бога, за да Го гледа вече лице в лице, а не на икона, и за да приеме достойна награда за трудовете си като постник и страдалец Христов, подвизавал се докрай за Неговата свята икона.

Свети Талалей бил родом от Киликийска^[3] област. Като презрял светската суета, отначало дошъл в обителта на преподобни Сава Освещени^[4]. И като възлюбил постническите подвизи на монашеското житие, той приел ангелския образ и за добродетелния си живот се удостоил със сана презвитер. След няколко години отишъл в Гавала, един от сирийските градове, който принадлежал към Лаодикийската митрополия. На разстояние двайсет стадия от града имало голяма могила. На нея имало старо езическо капище, заобиколено от древни гробници; там обитавали множество нечисти духове. Всички, които минавали оттам, се боели от това място, защото нечистите духове не само плашели пътниците с привидения, но често дори ги нападали и причинявали много злини на хора и на животни. Като чул за това, преподобният отишъл и се поселил на могилата. Построил си там неголяма палатка и живял в нея, подвизавайки се в пост, умъртвявайки плътта си с лишения, молейки се непрестанно денем и нощем. Нечистите духове не могли да понесат това съседство. Като се събрали цяло пълчище, те се устремили с голяма ярост към светия мъж, стараели се да го уплашат с диви гласове, заканвали му се и с всякакви козни се опитвали да заставят светеца да напусне това място, което той отдавна считал за свое. Но силен чрез вярата си в Бога, преподобният, като се ограждал с молитва и с кръстно знамение, стоял бодро като храбър и непобедим воин и потъпквал немощната сила на злите духове.

Така светецът дълго време, денем и нощем, мъжествено се борил с нечистите духове и накрая с Божия помощ ги победил. Те избягали със срам, като не били в състояние да надвият непобедимия Христов воин.

Като изгонил бесовете, Божият угодник си построил, съвсем не според ръста си, малка и тясна килия, която била два лакътя на височина и един – на широчина; в нея той не можел не само да стои, но дори и да седи по обичайния начин: той бил висок на ръст, затова, като седял в килията си, той винаги бил принуден да навежда главата към коленете си. В тази теснота той живял около десет години. В това време го посетил Киринейският епископ Теодорит и заварил преподобния да чете Евангелието. Когато епископът го попитал защо си е избрал този начин на живот, светецът отговорил:

– Аз съм голям грешник; вярвайки, че в бъдещия живот ще ме постигнат големи мъчения, изобретих за себе си този малък затвор, надявайки се, че с тези неголеми ограничения ще се избавя от вечните мъки.

Беседвайки с него, епископът получил голяма полза за душата си.

Бог дарувал на преподобния и дара на чудотворството: с молитвите си той можел да изцерява страдащите от всякакви болести и изцерявал не само хора, но и животни. Затова мнозина идвали при него като при целебен извор и намирали не само телесно, но и душевно здраве. Поради това мнозина от елините, живеещи наоколо, се обърнали към Христа Бога. Сред християните, живеещи в пределите на град Гавала, имало много езичници. Всички те се просветили със светата вяра, доведени до познание на истината чрез чудесата на свети Талалей. С помощта на тези новообърнати християни преподобният разорил езическото капище и унищожил могилата. Като очистил това място от бесовските скверноти, той построил тук Божий храм в чест на всички свети мъченици и установил ежедневно богослужение за слава Божия. Останалото време от живота си прекарал в същите подвизи, в които пребивавал и по-рано, и като угодил на Бога, се преставил в дълбока старост. Свети Софроний Иерусалимски^[5] пише за този преподобен в Лимонария^[6] следното:

“Авва Петър, презвитер в лаврата на свети Сава, ни разказа за авва Талалей Киликийски, че този блажен отец шейсет години бил монах и никога не прекратявал сълзите си, казвайки:

– Братя, Бог ни е дал това време за покаяние и ако го пропилеем, ще бъдем съдени строго за това.”

Преподобният Талалей починал около 460 г., като преживял в монашество 60 години.

Как “Гневът Божий се открива от небето върху всяко нечестие” ^[7] и как слиза “Божият мир, който надвишава всеки ум”^[8] и охранява тялото и душата на стремящия се към него човек – всичко това виждаме в житието на блажения Тит. Той бил монах в Печерския манастир^[9] и бил почетен със сан презвитер. На подвизите, достойни за вечно блаженство, преподобният бил научен при следните обстоятелства: той имал брат не по плът, а по дух, черноризец от същия манастир, на име Евагрий, по сан дякон. Голяма и нелицемерна любов съединявала двамата монаси, тъй че всички се чудели на единодушието и взаимната им любов. Но ненавиждащият всяко добро дявол, имащ навика да сее плевели сред пшеницата ^[10], посял вражда и между тях. Той така омрачил сърцата им с гняв и ненавист, че те не можели да се погледнат един друг в лицето и затова всячески се стараели да се избягват. Когато единият вървял в църквата и прикадявал, другият бягал; ако пък единият не се отдръпвал, другият минавал покрай него, без да го прикади. Те пребивавали дълго време в толкова греховен мрак, че по дяволско внушение дори дръзвали да възнасят Божествените дарове и да се причастяват с тях, без да са се примирили един с друг и без да са си поискали прошка. Братята много пъти ги молили да се примирят, но те не искали и да чуят. Веднъж по Божий промисъл преподобният Тит се разболял така тежко, че вече не мислел, че ще остане жив. Тогава той започнал горчиво да плаче и смирено изпратил при дякон Евагрий да му кажат:

– Брате, прости ми заради Господа за това, че те оскърбих с гнева си.

Но другият не само не простил на Тит, но започнал още повече да го оскърбява и дори да го проклина. Но братята, като видели, че Тит вече умира, насила завели Евагрий при него, за да се примири той с брат си. Щом го видял, болният се приповдигнал и паднал в нозете на Евагрий, като казал през сълзи:

– Прости ми, отче, и благослови!

Но немилостивият и безчовечен Евагрий се отвърнал от брат си и пред всички казал следните пълни с ненавист думи:

– Никога не ще пожелая да се примиря с него: нито в този век, нито в бъдещия!

Като казал това, той се изтръгнал от ръцете на братята и паднал. Монасите пожелали да го повдигнат, но той бил мъртъв. Те не могли нито да му поставят ръцете върху гърдите, нито да му затворят устата, нито очите – сякаш бил умрял отдавна. В това време блаженият Тит станал напълно здрав, все едно, че никога не бил боледувал. Всички се ужасили, като видели внезапната кончина на единия и бързото изцеление на другия. Те започнали да питат блажения презвитер Тит, какво означава това? Блаженият Тит им съобщил какво му било открито свише:

– По време на болестта – започнал разказа си той, – все още обхванат от гняв, видях как ангелите отстъпиха от мен. Те ридаеха за гибелта на душата ми, а бесовете се радваха за това, че се гневя на брата си. Затова започнах да ви моля да отидете и да помолите брат ми да ми прости. Когато вие го доведохте при мен и аз му се поклоних, а той се отвърна от мен, видях как един немилостив ангел го удари с огнено копие и той падна мъртъв. Същият ангел ми подаде ръка, повдигна ме и аз оздравях.

Изплашени от разказа, монасите плакали много за умрелия Евагрий. Те го погребали, но не могли да поставят ръцете му върху гърдите и да затворят очите и устата му. А сами особено почнали да се пазят от гняв, прощавайки си един на друг всяка обидна дума, помнейки словата Господни: “всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда” ^[11]. И свети Ефрем Сириец е казал: “ако на някой му се случи да умре във вражда, такъв го чака неумолим съд”. И тогава можело да се каже за вразумените братя: “Голям е мирът у ония, които обичат Твоя закон (Господи)”^[12]. И особено самият презвитер Тит, като видял как за примирението с брат си получил примирение с Бога и бил избавен не само от телесна, но и от душевна смърт, от този ден дори и не помислил да се гневи на някого, но, като отхвърлил гнева, придобил постоянна любов към братята, която, като корен на мира, е съюз на съвършенството, тя изхожда “от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра”^[13], тя е “дълготърпелива, пълна с благост… не завижда” ^[14], съдържа в себе си всички добродетели и особено: поста, целомъдрието и постоянната молитва. От този ден блаженият винаги имал в сърцето си словата на Писанието: “бъдете благоразумни и бодърствувайте в молитви. А най-вече имайте усърдна любов един към други, защото “любовта покрива много грехове”^[15]. Принасяйки безкръвна жертва, презвитер Тит изпълнявал и следното Евангелско слово: “да любиш ближния като самаго себе е повече от всички всесъжения и жертви”^[16]. Той придобил такъв невъзмутим мир, че горейки с чувството на съвършената любов, не можел, като скърби, да каже: “няма мира в моите кости от греховете ми”^[17]. Съвършеният мир в душата на този постник бил такъв, че върху него действително се изпълнило изреченото от апостола: “царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир”^[18]. Затова и на небето блаженият Тит се удостоил да получи покой, стремейки се към който, след много трудове и подвизи отишъл при Господа. Светото му тяло почива в една от печерските пещери, изпълнена със светии, като по-долно небе, а духом той присъства на небето, където е възнесен от ръцете на явилите му се ангели. Те можели да кажат за този бивш грешник, а после достойно покаял се праведник само това, което свети Павел е казал за апостол Тит: “Бог… утеши ни с дохождането на Тита” ^[19]. Ние, също радвайки се, можем да кажем в отговор на тези небесни жители от същото писание: утешихме се, като видяхме вашата утеха, и особено се възрадвахме от радостта на Тит, който се упокои сред вас ^[20]. По светите молитви на преподобния Тит да се сподобим и ние, като премахнем всеки гняв, да получим прошка на греховете и да приемем временен и вечен покой от Христа Иисуса, нашия Господ, който е “Бог на любовта и на мира”^[21]. Нему слава с Отца и Светия Дух во веки^[22]. Амин.