Вестник "Православен глас", брой 2 за 2021 година - храм "Св. Атанасий"

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС – Брой 2 за 2021 г.

Православен глас
Сподели:

 Изтегли в PDF формат

Излезе от печат новият, втори за 2021 г., брой на вестник „Православен глас“, издаван от храм „Св. Атанасий“ – Варна.

Вестникът се раздаде безплатно на миряните в храма след светата Литургия на 14 февруари – Неделя на Хананейката.

Темите в новия брой:

„Колкото и да възпитавате децата си, те ще приличат на вас“
Протойерей Андрей Рахновский

„За кръщаването на младенците или защо хората кръщават децата си, когато самите те не участват в живота на църквата?“
Митрополит Антоний Сурожский

„Защо Господ допуска злото в живота на хората?“
Архимандрит Клеопа (Илие)


„Колкото и да възпитавате децата си, те ще приличат на вас“
Протойерей Андрей Рахновский

Най-разпространеният отговор на въпроса: ,,Какъв е смисълът на живота? ‘‘, е – ,,Децата!‘‘. Тъжно е след това да чуеш оплаквания на родители от своите деца: ,,нищо не пожалих за тях‘‘, ,,целия си живот им посветих, а те се оказаха неблагодарни‘‘…

,,Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене. Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази‘‘. (Мт 10:37)

Какви сурови слова! Кой може да ги разбере, особено пък в днешно време, когато толкова тежко е на родителите в трудните отношения с децата. Господ не забранява да се обичат децата, но посочва правилните приоритети в живота. Даже понякога ми се струва, че в децата родителите продължават да обичат самите себе си и това, което им е липсвало в живота, и се стремят да им осигурят това, което те не са имали. Но ТЕ не са ВИЕ, те нямат опит и понятие как всичко това може да се придобие, а значи и не могат да го оценят. А опитът не е материално наследство, което да завещаеш, трябва всеки сам да си го придобие. В това ние можем само да помогнем или да попречим.

Ето, неотдавна дойде жена да се жалва от своя доста пораснал син, който я обиждал, че била неудачница. ,,Защо? – плаче жената – аз всичко правех за него- да има и нова раница, и нови дрехи… работех на две места…‘‘ Истинска жизнена трагедия! Но това далеч не е единствен случай в моето четвъртвековно служение, когато майката наистина е прозряла, че именно тя го е възпитала по този начин, давайки приоритет на грижата за материалните ценности и когато накрая не е успяла повече такива да му осигури, му е станала ненужна.

Дълго ни учиха в онези години, че най-главното за човек е да построи дом, да посади дърво и да отгледа син. Ала човекът си има още и душа, и неговата задача в живота тряба да се отличава от целите на животното. Неотдавна поставяхме акцент върху здравето, но сега, слава Богу, разбираме, че не това е главното. Добре щеше още и да разберем, че главното не са децата, а спасението на душите – нашите и техните. Тогава и децата щяха да се водят по примера ни. Ако видеха, че за нас Господ е най-важният, то и самите те биха повярвали в Бога, а вярващият няма как да не уважава родителите си? Нали в това е залогът за материално благополучие – ,, „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята‘‘(Изх. 20:12).

А при нас – даже и в Църквата, повечето са деца от по-малка възраст – дето човек може да ги държи за ръка. Да даде Бог, когато по-късно извършат куп глупости, да си спомнят и да се върнат там, където ги обичат и където могат да им помогнат. Защо става така? Ами защото ги водим, само да се причастят – ,,за да не боледуват!‘‘. Като при това, ние самите не пристъпваме редовно към Тайнството Изповед и Причастие! А децата гледат от нас и се учат, както ненапразно казва пословицата: ,, Колкото и да възпитавате децата си, те ще приличат на вас‘‘.

Заради това, възпитавайте себе си!

Превод от руски език: Валя Марчелова


„За кръщаването на младенците или защо хората кръщават децата си, когато самите те не участват в живота на църквата?“
Митрополит Антоний Сурожский

Има семейства, които искат да кръстят детето си, но никога не идват в храма – така наречените номинални християни, които влизат в църква само по повод на кръщение, венчание, панихида… или на особено големи празници, за да запалят свещ.

В идеалния случай, предприемайки кръщение на детето си, родителите се задължават да дадат възможност на кръстника да възпитава детето във вярата. Всъщност ние кръщаваме децата си, разчитайки на това, че ще получат някакво религиозно възпитание, но без особената надежда да е достатъчно задълбочено.

Може да бъдат приведени доводи «за», и «против» кръщаването на младенци. Познавам хора, които не са били кръстени, но натрупали известен религиозен опит са дошли до убеждението, че непременно трябва да се изповядат и причастят. Но не са кръстени, какво да се направи сега?! Трябва първо да се кръстят, след което следват изповед и причастие – и всичко така се проточва, и става трудно, и далеко… Казвам на възрастния човек: ,, Сега трябва да Ви обясня – първо трябва да Ви кръстя…‘‘. А той – като апостол Павел по пътя за Дамаск – срещнал Христа, и бърза, и някак си ,,не му е до това‘‘. И тогава усещаш какво щастие би било този възрастен човек да можеше да каже: ,, аз съм кръстен като малък, но никога не съм ходил на църква, в нищо не съм вярвал, но сега изведнъж нещо се случи‘‘ – и как тогава можеш веднага да го изповядаш и причастиш, и той – зажаднял, да стане част от Църквата.

От друга страна, може да се каже, че ако ние не кръщавахме всеки младенец, то той би имал реално шанса да преживее някакъв обрат в живота си, а не да продължи да живее, носейки се ,, по течението‘‘ и примерно едва в деня на своята сватба да се сети, че е кръстен и да претендира: ,, Имам право да се венчая в църквата – ето свидетелството ми за кръщение…‘‘. В определен смисъл би трябвало да можем да му кажем: ,, Не, ти нямаш право, защото не е достатъчно, че някога си бил кръстен – това не те прави автоматично член на Църквата‘‘. Но формално, нямаме право да го кажем, защото той канонически е кръстен в православната вяра и може да участва във всичките й Тайнства.

Разбира се, в идеалния вариант, младенецът трябва да е кръстен и после да му е осигурена възможност възприемникът да го възпитава във вярата, но това зависи от много други условия и на първо място от отношенията, които съществуват между родителите и кръстниците на децата им – ясно е, че ако те са скарани, родителите ще престанат да одобряват тяхното присъствие и ще настъпи разрив. Така че детето може да е кръстено, но този въпрос остава нерешен.

Имах случай, когато си позволих да постъпя доста рязко: една млада жена, самата не посещаваща църквата, кръсти първото си дете и обеща да го води редовно в храма. След време се появи, за да кръсти и второто си дете, но аз й заявих: – Ще го кръстя, единствено ако обещаеш, че ще идваш в храма и с двете деца, в противен случай няма да извърша тайнството! Тя почувства, че реално това би било отлъчване и наистина започна да посещава богослуженията. Но разбира се, така може да си позволи да постъпи свещеникът само с хора, с които има определени отношения, защото да поставиш на непознат подобни категорични условия, би било като плесница и той би потърсил друго решение. В описания случай, младата жена беше дъщеря на хора, които добре познавах, и заради това си позволих да постъпя така рязко.

Но често се измъчвам от въпроса: Защо хората кръщават децата си, когато самите те не участват в живота на Църквата?

Превод от руски език: Валя Марчелова


„Защо Господ допуска злото в живота на хората?“
Архимандрит Клеопа (Илие)

Когато запитали стареца Клеопа защо Господ допуска да се случва зло, той разказал следния случай:

Отдавна, много отдавна, живеел в Египетската пустиня монах-отшелник. Понякога отивал до Александрия, за да продаде кошниците, които сам изплитал. Почти всички припечелени пари раздавал на бедните, а на себе си купувал само най-необходимото.

Веднъж, отивайки към града, се измъчвал от въпроса: ,, Защо Господ допуска злото в живота на хората, след като Той е Добър, Справедлив и Всемогъщ?‘‘. Мисълта му се възмущавала от нещастията и скърбите, които видял При последното ходене в града.

По пътя го срещнал друг монах, също отиващ в Александрия. Разговорили се и той споделил своите терзания със спътника си. Виждайки колко е развълнуван отшелникът, спътникът му го утешил като му обещал, че Господ ще му открие истината, когато пристигнат в града, но за целта той трябвало непрестанно да се моли и за нищо, каквото и да се случи, да не разпитва.

Отшелникът обещал и така продължили пътя си. За нощувка спрели в един дом. Хазяите любезно ги приели и щедро нагостили. На масата стоял красив сребърен съд. Преди да се оттеглят за сън, монахът тайничко прибрал сребърния съд в торбата си. На пустинника така му се искало да упрекне спътника си за деянието, но спомнил обещанието си и нищо не казал.

На сутринта отишли до реката и там монахът извадил от торбата си сребърния съд, прекръстил го и го пуснал във водата.

По обяд се добрали до друго село. Поканили ги да похапнат в един от домовете. Когато си тръгвали, в двора ги залаяло кучето и монахът го убил. Изведнъж изскочило момчето на стопаните и започнало да крещи. Монахът тутакси го хванал за дясната ръка, извил я и я счупил, след което спокойно продължил пътя си. Възмутеният отшелник едва се стърпял да не му каже всичко, което мислел за него, но замълчал заради обещанието.

Когато се стъмнило, монахът и отшелникът решили да пренощуват в един полуразрушен дом, но се оказало, че там живеят деца. Родителите им били умрели, и нямало кой да се погрижи за тях. Изкарали там нощта, а на сутринта, преди да потеглят, монахът запалил дома. Отвратен до дъното на душата си, отшелникът отново трябвало да стиска зъби и да не казва нищо.

След дълго вървене стигнали до трето селище. Там имало полуразрушен храм, но все още можело човек да влезе в него и да се помоли. Монахът взел един камък, замахнал срещу прозореца на църквата и го строшил. После въвел учудения си събрат в гостилницата. Влизайки в нея направил три земни поклона. Отшелникът, замаян от странните постъпки на своя събрат, само мълчал и се молел. В последната нощ, били поканени да нощуват на края на гората. Там живеело младо семейство, което нямало деца. На сутринта хазяите се отправили на работа в полето, а пътниците тръгнали на път. Но внезапно монахът се върнал и подпалил и този дом.

Накрая се добрали до Александрия. С голямо нетърпение отшелникът поискал да получи обяснение за всичко, случило се по пътя. И той попитал спътника си:

– Кажи ми, кой си ти всъщност?

– Аз съм Ангел! – му отговорил този.

– Що за Ангел си ти?! – възмутено произнесъл отшелникът. – Ти си истински дявол! Само демон може да извърши всички тези мерзости, които ти направи! През цялото време ти отвръщаше на гостоприемството на добрите хора с черна неблагодарност. Ти беше крадец, подпалвач, убиец, светотатец. А на всичкото отгоре носиш и монашески одежди!

– Ти се заблуждаваш, – спокойно отвърнал спътникът. – Аз действително съм Ангел. И съм изпратен от Господ, защото Господ видя твоите терзания и поиска да отговори на всички измъчващите те въпроси. Знам, че искаш да узнаеш защо направих всичко това. Ще започна от самото начало:

Защо прибрах сребърния съд?! Ще ти кажа: дядото на хазяина го бе откраднал от монастирския храм и заради това светотатство три поколения от рода бяха наказани с болести и други недъзи. В знак на благодарност за гостоприемството, аз реших да ги избавя от това наказание. Прекръстих съда и го пуснах в реката. Там монасите перат своите дрехи и ще го намерят, и върнат в своята обител.

За кучето, което убих – то беше бясно. Щеше да изпохапе своите хазяи и затова го убих. А на сина им счупих ръката, защото видях, че като порасне, ще стане разбойник, а с болна ръка ще му е трудно да разбойничи.

Защо подпалих дома на децата?! Те без подкрепа скоро биха загинали, а сега в пепелището ще намерят скритото от родителите им сребро и ще могат да отидат в Александрия при своя чичо-епископ, и той ще се погрижи за тях. Когато пораснат, момчетата ще станат свещеници, а момичетата ще се задомят.

Зная, че недоумяваш защо хвърлих камък в църквата, а се поклоних в кръчмата. Видях как демоните танцуват до прозореца на храма и с камъка ги прогоних. Този храм скоро ще ремонтират. А изведнъж в гостилницата видях как един богат търговец обеща на свещеника да плати всички разходи по ремонта на църквата и му се поклоних.

И накрая подпалих последната къща, за да избавя младото семейство от проклятието на бездетността. Съпругът построил дома с парите от нечестна сделка, поради което нямат деца. Той се кае за постъпката си, но не знае как да се избави от дома си. Сега ще си построи много по-скромна къща, но с честно изработени средства. И Господ ще благослови дома им с деца.

Разбра ли? Във всичко се проявява Божето милосърдие към хората, но те не виждат това и не могат да го разберат. Господ никога не извършва зло. Но хората възприемат Неговите дела като нещастия и скърби, а Господ постъпва така за тяхно добро и изправление. Затова не гледай на външната страна на нещата, а се постарай да прозреш във всичко Божията справедливост!

Превод от руски език: Валя Марчелова