Автор: Протоиерей Владимир Пучков
Обръщението към свещеника с думата ,,отец‘‘ в църковните среди е нещо напълно естествено и подразбиращо се само по себе си. Но за невъцърковените хора е камък за препъване. Обикновено такива се чувстват смутени от няколко неща:
Първо: Отец е винаги някой, който стои по-високо, а как може да се признае първенствуващата роля на някого, когато всички сме равни?
Второ: Как може някой чужд човек да бъде наречен „отец‘‘, когато това понятие не е отвлечено, а се отнася за някого, който е роден, близък. Ако виждам за пръв път свещеника, как може да ми е „отец‘‘?
Трето: Как може някой свещеник, който е по-млад от мен, да ми бъде „отец‘‘?
И накрая: Как може духовните лица да се наричат отци, когато Христос е казал: „и никого на земята недейте нарича свой отец‘‘(Мт. 23:9)?
Но да разгледаме нещата последователно!
Убеждението за равенство на всички хора е едно от най-нелепите заблуждения на нашето време. Всъщност, къде и кога може да се види равенство? Каква трябва да е средата, за да бъдат всички хора равни? Фактът, че равенството като такова е невъзможно, е очевиден и естествен. Хората се раждат неравни – всички са с различни таланти, възможности и потенциал. С различно здраве и наклонности. От различна социална среда са, с различен материален уровен и условия на живот. И ако мислите, че и пред Бога всички са равни, то ви очаква разочарование- спомнете си евангелското : „от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква‘‘ (Лк. 12:48) и ще разберете, че нито един и същи грях, нито пък една и съща добродетел на различните хора, не се оценява еднакво от Бога. Може, разбира се, да се говори за равенство пред закона и за равенство на правата, но и те са относителни. Равните права, дадени на различни хора, не гарантират равенство на възможностите. Поради тази причина, няма нищо учудващо в това, че Църквата, приемайки неравенството на хората като даденост, не само не се стреми да реализира в себе си спорни идеали, но напротив, оценява високо и държи на собствената си йерархичност и вижда в нея твърда основа. Йерархически свещеникът е над мирянина, като в същото време тази висота не е висота на властта, а висота на отговорността. Свещеникът е отговорен за пасомите си, неговото главенство е в грижата и любовта така, както е и на бащата в семейството. Всъщност, за своето паство свещеникът е отец – глава на църковната общност, на духовното семейство. Така че, когато енориашите наричат своя свещеник „отец‘‘, в това няма нищо противоестествено.
Но за хората, които не принадлежат към църквата, свещеникът е чужд човек и защо да го наричат така?
На този въпрос ще отговоря с въпрос: някога замисляли ли сте се откъде се е взела традицията да се обръщаме към чужд човек на „Ви‘‘? Всичко е много просто: има хора, които са отговорни за другите – държавници, свещеници, ръководители, бащи на семейства… Когато елементарната култура в общуването изисква да се прояви към някого подчертано уважение, към него се обръщат не просто като към човек, а като към такъв, който представлява всички, за които носи отговорност – народа, паството, колектива, семейството. Така е и при свещениците: за никого не е тайна, че свещенството не е работа, а образ на живот, при което пастирската отговорност е неотделима от личността на пастиря. И значи статусът на „отец‘‘ принадлежи на свещеника по силата на образа на живот, независимо от обкръжаващата среда. Следователно, свещеникът е отец винаги – и за паството си като глава на това духовно семейство, а и за всички останали, защото е свързан с неразривната връзка на отговорността му за хората.
При това, не бива да се забравя, че дарът на свещенството не принадлежи на самия свещеник. Той е даден от Бог на Църквата и тя го делегира на конкретно лице. Както е известно, Христовата Църква има над двухилядолетна история. Заради това, тези хора, които са по-възрастни от свещеника, когото трябва да нарекат „отец‘‘, си струва да си припомнят, че санът, в който е облечен свещеникът, е по-стар от всеки, живеещ на земята.
И накрая – да, ако Христос е казал да не наричат никого отец, то това не означава, че казаното е изключително в буквален смисъл. В дадения случай Спасителят изобличава фарисейското високомерие, както и на учители, наставници, отци… И в думите на Господа се чува явното: не вземайте от тях пример и не им подражавайте! Защото Отец е един- това е Бог, ненапразно Евангелието рисува пред нас Царството Божие като семейство с глава Бог-Отец. Но това съвършено семейство има своя проекция в света – нашите собствени семейства и семействата духовни- християнските общини. И главите на тези семейства също се наричат ,,отци‘‘ по силата на това, че Бог е Отец на всички отци.
Свещениците биват наричани отци по силата на тяхното служение и образ на живот, по силата на уважението и традицията, по силата на древността на установяване на свещенството и естественото положение на нещата. И не съществува никакво противоречие нито с Евангелието, нито пък може да има такова с правилата на елементарното приличие и здравия разум!
Превод от руски език: Валя Марчелова