Автор: Протоиерей Константин Лисняк
Какво става, когато човек, заради извършените тежки грехове, се срамува да отиде при свещеника на изповед и започва да го избягва?
Допустимо ли е да се изповяда при друг свещеник или трябва да продолее срама си?
Нужно ли е да разказва за всички подробности?
Защо не бива да отлага да се изповяда?
Често в основата на поставения проблем стои лъжлив срам. Като правило, той е свойствен на неофитите, тоест хората, които тепърва прохождат във вярата. За да не се изложат, като се изповядат при своя духовник, те отиват в друг храм. Сработва един механизъм на психологическа защита: по-скоро човек би отишъл в някой отдалечен манастир и там се покайва за срамните си грехове, дори ако трябва да изтърпи и наложена епитимия, а след време се връща в своя храм, изповядва се на своя свещеник, че е съгрешил с ,,дело, слово и помисъл“. В подобна ситуация е видно лукавство, което не бива да се допуска. С тайнствата и с Бога шега не бива!
ПРАКТИЧЕСКИ СЪВЕТИ ЗА РАЗРЕШАВАНЕТО НА ПРОБЛЕМА
За да се намали напрежението, което възниква в разглежданата ситуация, трябва да се наблегне на няколко важни момента.
Първо: Изповедта не бива да е подробна – изповядваният грях не трябва да се детайлизира и да се изясняват всякакви подробности – това не бива да се допуска. Духовниците също не бива да разпитват за детайлите на човешкото падение, както съветват и светите отци. Например, при изповядване на блудни помисли или прелюбодеяние, не бива да се влиза в подробностите кога, къде, с кого, как и т.н. Никой няма правото да научава тези подробности – това излиза извън компетенцията на свещеника.
Вторият аспект: много важна е редовната изповед. Ако често се изповядваме и причастяваме, то рядко възниква тази бариера, за която говорихме в началото. Така е устроен човек – когато нещо не се тренира и не се отработва, то атрофира и отмира. Колкото по-голям е промеждутъкът от време между момента на извършване на греха и времето на изповедта, толкова става по-сложно да се покае човек за дадения грях, толкова повече намалява и неговото съкрушение. От това произтича загрубяване на съвестта, привикване към греховното състояние. Светите отци наричат подобно състояние „вкаменело безчувствие“, което бихме да назовем като абсолютно безразличие. Затова, много е важно промеждутъкът между извършването на греха и изповядването му да е, колкото се може, по-кратък.
Трето: Настройте се за изповед като за преглед при лекар! Ако пациентът не разкаже за всички симптоми на своята болежка, то няма как да получи квалифицирана помощ и адекватно лечение, а като следствие – няма да успее да се излекува. Не бива да мислите, че можете да учудите с нещо свещеника, макар и той да е млад. Той самият е грешен и немощен човек, който толкова неща е чул, че нищо не може да го удиви.
И най-главното: ако свещеникът е искрен и адекватен пастир, то той може само да се възрадва за своето духовно чедо, което успяло да преодолее себе си, се насилва и да получи благодатна помощ от Господа във време на Тайнството Изповед. Това е толкова хубаво, както когато едно помещение, което е било дълго затворено със спарен въздух, пълен с плесен и гъби, се проветри, щателно почисти и измие, и стане годно за обитаване и живеене.
Господ знае греховете на всеки от нас – от Него нищо не може да се укрие! И човек, всъщност, отива на изповед при Бога, а не при свещеника, който се явява само свидетел на неговото покаяние! Не бива да му се приписва ореол на святост, да се боим от него или да му се приписват качества, които не са му присъщи – свещеникът е човек като всички нас, само отговорността му е по-голяма.
Не бива да се крием от Бога, подобно на Адам в рая след грехопадението, а трябва да се срещнем с Него. Да признаем; „Да, съгреших, виновен съм! Разкайвам се, прости ми!“ – и да получим в отговор благодатна помощ за изправяне на живота.
ДОПУСТИМО ЛИ Е ДА СЕ ОТИВА НА ИЗПОВЕД ПРИ ДРУГ СВЕЩЕНИК?
В такава ситуация, от двете злини трябва да се избере по-малката. Ако въпросът стои така, че човек се срамува да отиде при своя духовник, понеже той му е, например, приятел от детинство, бивш съученик, или съсед, то нека отиде при друг – какво да се прави?! Но заедно с това, според моето виждане, отношението към подобна ситуация зависи от духовната възраст на човека. Ако той е още в младенческа възраст- трябва да се прояви към него снизходителност и да не бъде възпрепятстван да отиде при друг свещеник на изповед. Но това не бива да става система, защото е лицемерие пред Бога. Въцърковеният човек разбира добре, че такова поведение е детска незрялост, детинщина.
Ще напомня още, че за изповедта не е нужен някакъв скрупульозен списък от всичко, което не сте направили, както трябва. В никакъв случай не преписвайте брошурите, които се продават с въпросите за изповед – не е необходимо обезателно да знаете как точно се нарича един или друг грях. Трябва да имате вътрешно съкрушение, което Бог вижда в сърцето ви. Понякога са достатъчни само няколко слова: „Грешен съм пред Тебе, Господи, разкайвам се!“. Главното е онова, което предшества тези думи!
Покаянието е продължителен процес, а изповедта трае само няколко минути. Покаянието се извършва не във времето на изповедта. По правило, то вече се е случило преди нея. В човека вече се е извършило осъзнаването, съкрушението, отвращението от греха. Той ненавижда греха в себе си и себе си в грях – и едва след това свещеникът прочита над него разрешителната молитва. Така че не е важна формулировката, не словата, а чувствата.
АКО НЕ СЕ ВПУСКАМЕ В ПОДРОБНОСТИ ПО ВРЕМЕ НА ИЗПОВЕДТА, ОЗНАЧАВА ЛИ ТОВА, ЧЕ УКРИВАМЕ ИСТИНАТА?
Ако човек не е съкрушен заради греха, то колкото и пространно да разказва за него, това не е покаяние. Без съкрушение изповедта се превръща просто в преразказ на събития. Изповедта е велико тайнство и благо, дарувано ни от Бога. Някои свети отци казват, че покаянието е второ кръщение, заради това не бива да го превръщаме в празен ритуал.
На човек, който е извършил тежки или срамни грехове, желая мъжество, искрено покайно чувство и редовно изповядване. На този, който се срамува да се изповяда, пожелавам да порасне духовно. За израстилите началния период в духовния живот, подобен проблем не съществува. За тях не е важно какво ще си помисли свещеникът. Такива се боят от греха, а не от изповедта. Срамно е да се лежи в мръсотията и да не иска човек да се измъкне от нея.
Няма нищо по-прекрасно от това, християнинът да жадува да очисти душата си! Изповедта при свещеника не е съдилище, а болница! Нали докторът не ругае болния, когато има счупване, а мисли как да намести правилно счупените части, за да го излекува. Така и свещеникът – не осъжда, не наказва, но мисли как да помогне и се радва искрено за покаянието на духовните си чеда!
Превод от руски език: Валя Марчелова