Автор: Свещеник Павел Гумеров
„… ДОЙДЕ ЧАСЪТ. ЕТО, СИН ЧОВЕЧЕСКИЙ СЕ ПРЕДАВА В РЪЦЕТЕ НА ГРЕШНИЦИТЕ“ (Марк.14:41)
Съдът над Иисус Христос, Сина Божий, се е извършил в Йерусалим, в петък 14 нисан (по еврейския календар), по време на царстването на император Тиберий. Започнал през нощта и завършил рано сутринта. В световната история, пълна с безброй углавни процеси, този съд е уникален – осъден е на смърт въчеловечилият се Бог Иисус Христос!
По-правилно е да се каже, че не е бил само един съд, а три – на Синедриона, на Ирод Антипа и на Понтия Пилата. Това може да бъде обяснено с историческите обстоятелства, които са произлезли в Иудея към началото на първи век. В 63г до Р.Хр. еврейският народ за последен път в дългата си библейска история загубва своята независимост и заради греховете си е предаден от Бога в ръцете на римляните: те присъединили Палестина към източната си провинция – Сирия. Идумеецът Ирод (потомък на Исаав, брата на патриарх Иаков) получил от Римския Сенат царската власт над съседната на Идумея – Иудея. Този последен иудейски цар – жесток и коварен, бил първият в поредицата от облечени в царска власт, които целяли смъртта на Иисус Христос: узнавайки от влъхвите, че се е родил Цар Иудейски, той не се спрял пред страшното злодеяние – да убие четиринадесет хиляди младенци във Витлееем и пределите му.
След смъртта на Ирод царството се разкъсало и властта преминала в ръцете на тримата му синове: Архелай, Ирод Антипа и Филип. Последният е управлявал североизточната част на Палестина. На Ирод Младши били дадени Перея и Галилея, където Иисус е живял до началото на Своята Проповед. Архелай, заедно с Идумея и Самария е получил и Иудея, в главния град на която – Йерусалим, се случва единственото в историята събитие, станало централно в делото на спасителното изкупление на човечеството.
Но Архелай не се числи към историческите лица, отговорни за осъждането на Иисуса Христа. Заради угнетяване на поданиците в 6-та година от Р.Хр. бил снет от власт, а областите, които управлявал, били предадени на римския прокуратор, подчинен на проконсула на римската провинция Сирия. Властта на прокуратора била непълна: той управлявал войската, събирал данъците и можел да издава смъртна присъда от името на императора за определени престъпления. Прокураторът се намирал в Кесария, но в дните на религиозните еврейски празници бил длъжен да е в Йерусалим за предотвратяване на нерядко възникващи там безредици.
Прокураторите се сменяли често. Понтий Пилат ( 26-36г след Р.Хр) е бил петият от времето след уволняването на Архелай. Той владеел над Иудея и Самария.
Макар и окончателната присъда да произнася Пилат, несъмнено главната роля в този необичаен съдебен процес е била на йерусалимския Синедрион, на който Рим е оставил правото да осъжда на смърт за престъпления срещу отечествените закони. Но решенията на Синедриона подлежали на потвърждение от римския прокуратор.
Присъдата, произнесена през нощта срещу 14 нисан не била окончателна, поради което Иисус Христос бил заведен от едно заседание на друго. Ако вината на обвиняемия беше несъмнена, то делото би се ограничило в рамките на два процеса. Но Пилат прозрял злонамереността на тези, които целяли смъртта на загадъчния за него Затворник. Опитал се да излезе формално-юридически от затруднението си, като отпараща Христос към Ирод Антипа, който също имал право да съди, тъй като осъденият от Синедриона Проповедник бил родом от Галилея. Но идумейският управник не определил никакво наказание и върнал Пленения на Пилат, комуто предстояло да произнесе окончателната присъда. Така, в рамките на няколко часа, над Иисус Христос били извършени три съда и издадени две присъди.
Синедрионът от времето на римските прокуратори външно продължавал да пази традициите на древния Съвет на старейшините, но духът в него вече бил друг! Бил се появил онзи бездушен формализъм, който е прието да се нарича „законничество“. Тон в синедриона давали съперничещите помежду си фарисеи и садукеи. Първите виждали спасението на народа си в най-строго съблюдаване на закона и пазене на преданието. Поначало фарисеите съставлявали тази част от образованото общество, която се отличавала с нравствен авторитет и ревност в съблюдаването на закона, даден им от Бог чрез пророк Моисей. Те се придържали към Свещеното Писание, вярвали в безсмъртието на душите, във възкресението на мъртвите, във въздаянието след смъртта. Но постепенно, загубвайки духа на истинската религиозност, започнали да я свеждат до многочислени и незначителни обредни предписания.
Натоварили бита си с различни регламентации, евреите прибягвали нерядко до казуистична изобретателност за извършване на различни дейности, която позволявала да не се допусне нарушаване на закона с извършването им, като например: да се работи в събота с една ръка! В новозаветните времена за типичния фарисей били характерни: гордостта ( да си спомним Евангелската притча за митаря и фарисея), самомнението, презрението към хората.
Садукеите не вярвали в бъдещото възкресение на мъртвите, животът им бил силно ограничен в земните интереси. В Синедриона решаващият глас принадлежал именно на садукеите, от тях били избирани и първосвещениците. При всичкото им съперничество с фарисеите, те били единни с тях в ненавистта към Божествения Проповедник, Който в проповедите си рязко изобличавал и едните, и другите, и учел учениците си да се пазят от кваса фарисейски и садукейски (срв: Мт.16:4–6).
Имало и други, които искали смъртта на Творящия чудеса – така наречените ,,иродиани“, защитниците на интересите на династията на Ирод. Сътрудничеството им с римляните било за тях средство за постигане на политически цели. Ненавистта им към Иисус Христос била в определен смисъл ,,династическа“. Именно иродианите, заедно със свои ученици изпратили фарисеите при Христос, за да Го уловят и обвинят в отказ да се подчини на кесаря. Но Господ унищожил лукавите им планове, показвайки им изображението на кесаря върху динария и казвайки им: отдайте кесаревото кесарю, а Божието- Богу (Мт.22:21). Когато първосвещениците и книжниците завели Иисус Христос при Пилат за потвърждаване на смъртната присъда с обвинението, че развращава народа и го подстрекава да не плаща данък на кесаря, наричайки Себе Си Христос Цар (Лк.23:2), те съвсем явно лъжесвидетелствали и клеветяли.
Подчиненото положение на Иудея от Рим обуславяло едновременното съществуване на две системи на съдопроизводство – еврейско и римско. През двата съда трябвало да преминават лицата, обвинени в религиозни престъпления, които по еврейския закон се наказвали със смъртна присъда. А тя трябвало да бъде потвърдена от римския прокуратор на основата на римското право. Системите на съдопроизводство съществено се различавали – ето защо членовете на Синедриона, осъждайки Иисуса, не разкрили пред Пилат истинското решение, а повдигнали срещу Него друго, много добре премислено обвинение от политически характер.
Еврейското право в основата си имало Богоокровенния източник – Закона, даден на еврейския народ от Бог чрез Моисей и записан в Свещеното Писание. Но Господ не само дал закона на еврейския народ, но и му показал Себе Си като Съдия. Във Ветхозаветната история Бог действа като Съдия на еврейския народ – съдиите, които биват избирани от народа, изпълняват волята на Висшия Съдия, Който е Сам Бог.
Еврейското наказателно право било основано на принипа на талиона (възмездие) за престъплението. В Тората той бил формулиран напълно конкретно: който извърши убийство, трябва да бъде предаден на смърт; който повреди тялото на ближния си, и на него трябва да му бъде направено същото( срв: Лев.24:17–20).
В Нагорната Си проповед Иисус отменил талиона: „Слушали сте, че бе казано: „око за око, и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха“ (Мат. 5:38-40). Господ сключил с хората Нов Завет, откриващ им вратата към Небесното Царство. С това древният закон не бил нарушен, а се изпълнявал. Ветхият завет подготвял богоизбрания народ към приемане на ново обещание.
Във Второзаконие е видно, че принципът на талиона се прилагал и в случаите на лъжесвидетелство. Съдиите трябвало добре да изследват и ако свидетелят наистина лъжесвидетелствал против своя брат, то трябвало нему да се стори същото, което е замислял против брата си (Втор.19:16–19). Но в съда срещу Иисус Христос това положение било многократно нарушено – лъжесвидетелствали не само многото извикани на заседанието на Синедриона за даване на показания, но и самите първосвещеници, явили се пред Пилат за потвърждаване на смъртната присъда.
Еврейското наказателно право предвиждало наказание за убийство, за престъпления срещу свободата на личността, срещу религията, нравствеността, срещу собствеността. В теократическата еврейска държава нямало разлика между нравствената и юридическата норма. Законите предполагали наказания за постъпки, които в секуларните общества предизвикват единствено морална оценка – например прелюбодеянието.
В обществото, където религиозното начало било определящо и пронизвало всички сфери на живота, престъпленията против религията заемали особено място. Тежки престъпления били хулата против Бога, поругаването на светини с думи или дело, лъжепророчеството.
Обвинението на Иисус Христос в богохулство се родило сред книжниците по време на изцелението на разслабления, когото поради множеството народ, спуснали през при Христос през разпокрития покрив (Мк.2:3–7). Тъй като болестта била следствие на грехове, то Спасителят, преди да изцели недъгавия, му простил греховете, тоест постъпил като Бог! Това станало причина да бъде заподозрян в богохулство. Разкривайки помислите на книжниците, Христос им показал, че не само прощава греховете, но и има властта да извърши чудото на изцелението. Христос опровергал обвиненията в богохулство с многобройни знамения, с които съпровождал проповедта Си – изгонвал бесове, възкресявал мъртви, умножвал хлябове, заповядвал на ветровете и навярно поради тази причина обвинението в богохулство е прозвучало веднага. Св.евангелист Марк, описал от всички най-подробно нощното съдебно заседание, съобщава, че книжниците се опитвали да намерят свидетели против задържания, и много лъжесвидетелствали против Него, но тези свидетелства не били достатъчни (Мк.14:55–56). И едва, след като на въпроса на първосвещеника: „Ти ли си Христос, Сина на Благословения?‘‘, Христос отговорил – „Аз съм“ (Мк.14:61–62), първосвещникът Каиафа, раздирайки дрехата си, признал Иисус за виновен в богохулство и подлежащ на смъртно наказание.
Евангелистите разказват за намерението на фарисеите и книжниците да погубят Иисуса Христа за нарушаването на съботата. У евреите съботата е седмият ден от седмицата, установена в памет на Седмия ден след шестдневното сътворение на света и трябвало да бъде проведена в покой и посветена на Бога. Съблюдаването на съботата е четвъртата Божия заповед във Ветхия Завет. Тората предписвала по най-строг начин съблюдаването на съботния ден. Трябва да се отбележи, че се забранявал и трудът с цел – получаване на лична изгода.
Християнската Църква е установила „съботния“ ден в неделя – в памет на Възкресението от гроба на разпнатия Христос, победил смъртта и силата на ада. Спазването на неделния ден при християните няма юридически характер, но в духа на евангелското учение предполага молитвен труд и празнично настроение.
Иисус Христос извършил в събота много изцеления, като с това несъмнено искал да изобличи извратеното законническо разбиране на Божиите заповеди от фарисеите. И народът се радвал и удивлявал на Неговите думи и чудни дела.
Може би това е обяснението, че въпреки нарушаването от Господ на съботния ден, не Му е било повдигнато подобно обвинение в съда.
Еврейското съдопроизводство било класическа система на правото, основана на Свещеното Писание, в което Бог ясно и точно чрез пророците си е установил Своята воля.
И възниква главният въпрос:
ЗАЩО ЙЕРУСАЛИМСКИЯТ СИНЕДРИОН, ИМАЩ ТОЛКОВА ВИСОКА ПРАВОВА ТРАДИЦИЯ И ЗАДЪЛЖЕН ДА СЪДИ ПО ЗАКОНИТЕ, ОСВЕТЕНИ ОТ АВТОРИТЕТА НА ПИСАНИЕТО, Е ИЗВЪРШИЛ ТОВА ВОПИЮЩО БЕЗЗАКОНИЕ И Е ОСЪДИЛ ХРИСТОС, КАТО Е НАРУШИЛ ОСНОВНИТЕ ИЗИСКВАНИЯ НА ЕВРЕЙСКОТО СЪДОПРОИЗВОДСТВО?
Решението на този въпрос предполага излизане извън пределите на правовото изследване и поглед към свещената история на еврейския народ. Търсенето на отговора неизбежно ни тласка към най-важния въпрос – за противопоставянето между вечното и временното; небесното и земното; между Царството Божие и този свят.
В дългата история на еврейския народ повече от три десетилетия, започвайки от последната година на управление на Ирод Старши и до изследваното от нас действие на йерусалимския Синедрион, били особени. Това били години на ,,изпълнение на времената“. Не само в Йерусалим, но и на други места в Палестина хората очаквали предвещания от пророците Месия.
От Писанията било известно месторождението на Месията – Витлееем, коляното – Иудино и родът – Давидов, от които Той трябвало да произлезе. Книжниците старателно изучавали такива места у пророците, за да могат да приемат истинския Месия и да отхвърлят лъжовния, ако такъв се яви.
Заедно с това, за правилното разбиране на пророчествата, внушени от Светия Дух, била нужна не някаква ерудиция или начетеност, а чиста, незасенчена вяра, изцяло обърната към Бога. Представите за очаквания Месия у иудеите от онова време съответствали на нравите им и господстващата жизнена настройка. Те очаквали Месия в лицето на световен завоевател, който трябвало да се яви във всемогъщество като Посланик на Бога, съпроводен от знамения и чудеса, за да подчини и унищожи всички царства на земята, да изгради единна държава за всички хора, в която иудеите трябвало да заемат първо място и да бъдат Негов любимец.
Силните притеснения от царе – сирийски, египетски, а накрая и римски, още повече усилвали в тях това очакване и колкото повече търпели в настоящето, толкова повече се надявали на бъдещето.
Повреденото от греха съзнание, обаче, не забелязвало онези места от Ветхия Завет, в които са описани чертите на обещания Месия. ,, ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница“(3ах. 9, 9); „Ето, Моят Отрок, Когото държа за ръка, Моят Избраник, към Когото благоволи душата Ми. Ще положа Духа Си върху Него, и Той ще възвести съд на народите; няма да викне, нито да възвиси гласа Си, и няма да даде да Го чуят на улиците, пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен няма да угаси; ще произвежда съд по истина“ (Ис.42:1–3).
Нещата се усложнявали и от обстоятелството, че Иисус Христос в очите на хората бил галилеец. Битувало убеждението, че от Галилея не може да произлезе Христос (срв: Ин.7:41).Както и Натанаил, призован от Филип на апостолско служение, без всякакво лукавство изразил съмнение, че едва ли е възможно от Назарет да произлезе нещо добро (Ин.1:46). Но честно казано, Иисус Христос не е галилеец. Той се е родил в иудейския град Витлеем и принадлежал към царския род на Давида. Но дори и да се беше родил в Йерусалим, отношението към Христос едва ли щеше друго, тъй като главната причина за отхвърлянето Му от Синедриона е духовно-нравствена.
Съдът над Иисус Христос, ако гледаме от богословска гледна точка, ни въвежда в централния проблем на учението за човешкия грях, което разкрива неговата природа. Всеки, който върши зло, който живее в грехове (като цял народ, така и отделен човек), разпъва Христос. И това се извършва не метафорично, а реално, макар и в духовен план! Въчеловечил се, Бог е обожил човека, реално го е съединил със Себе Си. Без това изкуплението не би могло да бъде извършено. Господ Иисус Христос прие върху Си греховете на погиващото човечество и отиде доброволно на Кръстна смърт заради нашето спасение. И когато хората, изкупени с Кръвта на пострадалия Спасител, продължават да извършват зло, те разпъват Този, Който отиде на Голгота, за да ни освободи от плена на греха.
Започвайки от нощта срещу 14 нисан в Йерусалим, когато с участието на хиляди хора се е извършил съдът над Иисус Христос, то и до наши дни се случва същото – хората, избиращи греха, се ожесточават и разпъват Бога.
Юридическото изследване на действията на йерусалимския Синедрион трябва да започне с неговия първи формално-правов акт – ,,залавяне под стража“. По отношение на Иисус Христос нормите на съдопроизводството, допускащо арест едва след провеждане на разследване, били нарушени ( незабавно арестуване се допускало единствено при съществуване на възможност за бягство или опасност от оказване на въоръжна съпротива от заподозрения). В източниците липсват всякакви указания за провеждане на такова.
След първото юридическо нарушение (повеждане под стража без проведено разследване), последвало второ: Иисус Христос, задържан в Гетсиманската градина, веднага бива предаден на съд, без предварителен арест, който е бил елементарна правова норма, както в древноеврейската, така и в римската съдебна практика – обвиняемият можело да се запознае с делото, да подготви оправдателните си отговори. А властта, от друга страна, можела в това време да проведе щателно разследване.
Третото юридическо нарушение се заключавало в действията на Анна- тъст на Каиафа, в чийто дом се състоял първият разпит на Задържания. Като глава на голямо и влиятелно семейство, в което пет от синовете му в различно време заемали длъжност на първосвещеници, както и поради големия му жизнен опит, той се ползвал с авторитет в Синедриона. Този разпит, наподобяващ процедура на съд, не е имал никакво законно основание, защото в това време Анна вече не е бил действащ, а се явява частно лице. Старейшините са знаели това, но какво ги е подбудило при такъв недостиг на време (трябвало до сутринта да успеят със съдебното решение и издаването на смъртната присъда), както и при липсата на правомощия от страна на Анна, да заведат в неговия дом Иисус Христос? Много изследователи говорят за желанието да бъде доставено удоволствие на такова влиятелно лице, какъвто бил Анна – глава на първосвещенически род. Още повече, че домът му бил по пътя им. Приемайки това обяснение, би могло да се направи предположение, което не противоречи на първото – иудеите, замислящи разправа с ненавиждания от тях Учител, разчитали на опитността на Анна, който бил обигран и хитър политик. С въпросите към Христос относно Неговото учение и учениците Му (виж Ин. 18:19), той целял да насочи делото в посока към обвинение на Иисус Христос в ръководство на тайна община – това бил коварният замисъл. Първосвещениците и старейшините искали смъртта на Спасителя. Осъждането на смърт, произнесено от Синедриона подлежало на потвърждение от прокуратора на Иудея. Най-краткия път към това, иудейските вождове виждали в тези обвинения, които биха възбудили политически опасения у пълномощния представител на римския император в неспокойна Иудея. Анна бил един от вождовете на дружески настроената към Рим садукейска партия.
Със спокоен, кратък и точен отговор Христос разрушил плана на бившия първосвещеник: „Аз открито говорих на света; Аз винаги съм поучавал в синагогите и в храма, дето отвред се събират иудеите, и скришом нищо не съм говорил“(Ин. 18:20). Към това Христос добавил слова, с които да пренесе разпита на юридическа плоскост, защото за съда обективно значимо е не толкова мнението на посъдимия, колкото показанията на свидетелите: „Защо питаш Мене? Питай ония, които са слушали, що съм им говорил; ето, те знаят, що съм говорил“ (Ин 18:521). В отговор на това, един от слугите ударил Спасителя по лицето, което било поредното нарушение на юридическите норми. Не само слуга, но и сам съдия не е имал право да бие подсъдим.
Отговорът на Иисус на хитро поставения въпрос на Анна, лишил влиятелния садукей от надеждата да придаде на обвинението политическа насоченост. След няколко часа, когато първосвещениците и народната тълпа, стремейки се да получат от Пилата потвърждение на смъртната присъда за това, че Иисус е направил Себе Си Син Божий (Ин.19, 7), се видяла нерешителността на прокуратора на Иудея, дори и желание да пусне невинния Пленник, и прозвучал този политически мотив: ,, ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е противник на кесаря“ (Ин 19:12).
От дома на Анна повели Спасителя към Каиафа, чийто дом бил разположен на височините на Сион. Йосиф Каиафа станал първосвещеник в 18г след Р.Хр. и както всички участници в тези велики събития, несъмнено бил оръдие на Божествения Промисъл. Но въпреки това, личната му вина за извършеното престъпление си остава. Веднага след възкресението на Лазар, Каиафа, опасявайки се, че всички ще повярват в Христа, предложил да убият Учителя: „вие нищо не знаете, нито помисляте, че за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине“ (Ин: 49-50). Поразява степента на юридически произвол в тези думи. Поставен за върховен водач на богоизбрания народ, за да пази великото наследие на св. пророк Моисей, при вземането на решение се ръководи не от Закона, а от политически опасения, значими за закоравелия садукей, но не и за ревнителя на отечествените традиции. Колкото и оскъдни да са сведенията за него в източниците, образът му точно може да бъде охарактеризиран – пред нас той е пресметлив човек, в мислите и действията на когото, политикът напълно засенчва първосвещеника.
Древноеврейското право, имащо богооткровен източник, не разрешавало нощния съд. Защото през нощта са отслабени телесните и умствените сили на подсъдимия, поради което той е ограничен в своята защита. От друга страна, съдиите по време на нощните разследвания можело да допуснат повече прибързани и невнимателни решения. Престъпване на нормите на съдопроизводството, израилските съдии допуснали заради страх от народа и заради факта, че следващият ден бил събота, за която Моисеевият закон предписва почивка. И така, Синедрионът е заседавал през нощта. А кои са съдиите? Великият Синедрион е висшият правителствен и съдебен орган в Иудея, на чийто съд били подлагани най-важните религиозни и граждански дела. Доколко пълен е бил 71-членният му състав в онази неповторима за Йерусалим нощ? С точност можем да кажем за отсъствието на неговия член- Йосиф от Ариматея – за това свидетелства св. евангелист Лука (Лк.23:50–51). Явно не е присъствал и праведният Никодим, който се опитвал да прекрати незаконните действия на иудейските водачи (Ин. 7:50). Не знаем дали в тази нощ е бил там законоучителят Гамалиил, по-късно станал член на Христовата Църква и е прославен в лика на светците. Бидейки човек богобоязлив, честен и мъдър, несъмнено би извисил глас, за да врауми ослепените от ненавист фарисеи и садукеи, както го сторил по-късно на заседание на съвета, събрал се да осъди светите апостоли Петър и Йоан ( Деян.5: 34-40). Поради липса на данни, не бихме могли да твърдим дали е имало кворум. Ако е имало, то в заседанието на Синедриона би трябвало да са участвали не по-малко от 36 пълноправни членове.
За вземане на съдебно решение били нужни лица, притежаващи точни сведения за постъпките на посъдимия, които да оправдават или обвиняват задържания. Това е прост способ за извършване на съдебни дела, известен от дълбока древност. Господ, давайки на Синай Закона на богоизбрания народ, установил и правилата относно свидетелите: „По думите на двама или на трима свидетели осъденият на смърт трябва да умре: не бива да се погубва по думите само на един свидетел“ (Вт. 17:6).
На съда над Иисус Христос старейшините и членовете на Синедриона привлякли много хора да свидетелстват, но показанията им се оказвали юридически несъстоятелни. В светото Евангелие са наречени лъжесвидетели (Мт.26:60–61, Мк.14:55–56). Трябва да се отбележи, че съгласно закона, лъжесвидетелят се подлагал на такова наказание, каквото очаквало подсъдимия. Печално, но е истина, че членовете на Синедриона, в тази нощ на съда над ненавиждания от тях учител, са забравили елементарната юридическа норма на древноеврейското право. Нито един лъжесвидетел не е бил подведен под отговорност.
Свидетелството на последните двама мними свидетели било недостатъчно (Мк.14:59). Защо? Защото думите на Христос ,, разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна (Ин.2:18), за което свидетелствали тези свидетели, били предадени по друг начин: единият вмъква в устата на Иисус: „ще разруша“ (Мк.14:58), а другият – ,,мога да разруша“ (Мф.26:61).- свидетелствата се разминавали. Но и трудни за разбиране били тези слова, и съответно не можели да послужат за основата на сериозно обвинение. Съдът, желаещ да придаде законен характер на присъдата, така и не намерил достатъчно основание. За членовете на Синедриона настъпил тягостен, може да се каже безизходен момент, поради невъзможността да скалъпят тежко обвинение, на база на което да издадат смъртна присъда.. Нощното заседание, продължило без съмнение няколко часа, завършило почти внезапно. Изходът бил намерен от Каиафа, който се изправил на средата и попитал Христос: ,, нищо ли не отговаряш? Какво свидетелствуват тези против Тебе?“ (Мк.26:62) Този въпрос, предвид отсъствието на сериозни свидетелски показания, нямал реален, т.е. процесуален смисъл. По-скоро думите на Каиафа били акт на психологическо встъпление към това, което последвало. Христос мълчал и Каиафа прибегнал към обичая, който имали евреите от древни времена – заклинанието! Тази славянска дума (от корена ,,клетва“, по еврейски – ,,шевуа“) има няколко значения. В дадения случай заклинанието е в значението на вземане на тържествено обещание. Призоваването на името Божие има за цел да придаде на действието особена отговорност. Първосвещеникът се обърнал към Иисус със: ,, ,,заклевам Те в Живия Бог, да ни кажеш, Ти ли си Христос, Син Божий?“ (Мт.26:63), определено с цел – да възбуди отговор, от който да бъде основание за отправяне на обвинение в богохулство!
Знаейки, че отговорът Му ще бъде за Него присъда за смърт, не се поколебал да засвидетелства великата истина и нарушил мълчанието. Той дойде на този свят, за да благовествува за Царството Небесно и думите Му не приличат на думи на посъдим, а на откровение за Своето Бого-Човечество. Мълчалият по време на съда Иисус, сега изповядал Себе Си като Син Божий. Първосвещеникът, при отговора на Затворника, който именно желаел да чуе, без всякакво съмнение в порив, роден от великото му лицемерие, раздрал връхната си дреха. Обичаят да раздират дрехите си, намирайки се в състояние на дълбока скръб, съществувал у евреите от древни времена. Но на първосвещениците Господ забранил да правят това, когато с устата на пророк Моисей казал на първосвещеника Аарон и синовете му Елеазар и Итамар: „главите си не откривайте и дрехите си не раздирайте, за да не умрете и да не навлечете гняв върху цялото общество“ (Лев.10:6).
Никой от присъстващите на нощното заседание на Синедриона, освен Иисуса Христа, не знаел, че постъпката на първосвещеника Каиафа ознаменувала завършването на целия период на Свещената история. Раздраните дрехи на архиерея символизирали края на ветхозаветното свещенство! Първосвещеникът Христос сключил Нов Завет и вече не с избрания народ, а с цялото човечество. От устата на Каиафа прозвучало обвинението на стоящия пред него Спасител в богохулство- най-тежкото престъпление съгласно древноеврейското право! Това престъпление се наказвало със смърт (Лев.24:16). Законът предвиждал щателно проучване на всички обстоятелства по делото, точна проверка на доказателствата. При тежки престъпления нарушаването на това правило се считало за грубо нарушение на закона. Първосвещеникът и целият Синедрион трябвало с най-голямо внимание и особено подробно да изследват това твърдение, произнесено от Подсъдимия в нощта на 13 срещу 14 нисан в Йерусалим.
В плановете на домостроителството на нашето спасение, отговорът на Иисус пред Синедриона е висш момент на Неговото обществено служение, последен акт на проповедническата Му дейност, която започнал преди 3 години. Със Своя отговор, с който подписа смъртната Си присъда, Той положи камъка в основата на Голготския Кръст, на който се и извърши делото на нашето спасение. И както винаги се случва в духовния живот, колкото по-високо и значимо е дадено събитие, толкова по-ясна става границата на разделянето на доброто от злото. Иисус, обкръжен, проявява това спокойствие и величие на духа, което човечеството никога не е познавало. Съдиите Му, застанали на пътя на греха, увлечени от неговата ( на греха) логика, започнали да увеличават беззаконието. В тези драматични минути, правовото съзнание на представителите на висшия съдебен орган на Израил, било пропито с ненавист към Пленения. Допуснато било още едно грубо нарушение на съдопроизводството: подсъдимият не можело да бъде осъден на основание на собствените си самопризнания. Талмуд не придавал никакво значение при наказателно дело както на родствениците на подсъдимия, така и на самопризнанието му. Никой не може да признае себе си за виновен, защото ще се отнесе пристрастно към себе си (трактат Сангедрин, 96).
Съдът на Синедриона завършил с осъждането на смърт на Спасителя на света! Всичко, което се случило после в двора на Каиафа след осъждането на Затворника, покрива с неизлечим позор членовете на Синедриона и неговите слуги. „Тогава Го заплюваха и биеха по лицето, а други Му удряха плесници и думаха: проречи ни, Христе, кой Те удари?“ (Мт. 26:67-68). Навярно в нищо друго не се проявява така явно низостта и моралната нищожност, както в издевателството и поруганието над безпомощни, вързани хора. В случая, за който свидетелства евангелистът, безнравствеността е надхвърлила всякаква мяра – присъстващите са се надругали над Този, Който до последните Си дни е възкресявал мъртви, изцелявал недъгави, избавял от страдания. А сега, виждайки Го осъден, тези хора дали свобода на низостта и злобата, която е била в тях. По-точно богословски би било да се каже, че Иисус, макар и окован, не е безпомощен. Той е страдал като Човек, като Богочовек, но и в тази нощ, в двора на Каиафа, остава Владика на вселената, защото Той, принизил се „до подобие на нас, си остава Бог, без да презира мярата на човечеството“ (Трети вселенски събор Ефески).
На Човешкия Син Му предстояло да изпие пълната чаша на горчивите страдания, скърби и унижения.
Кротостта, с която Богочовекът претърпя от людете заплюване в Лицето, оскърбления, надсмивания, а също и последвалите след това голготски страдания, говорят за цената, на която сме изкупени от вечната смърт!
Превод от руски език: Валя Марчелова