Преп. Теофан Изповедник. Св. Григорий Двоеслов

Преподобният Теофан се родил в Цариград от знатни родители – Исаак и Теодотия. Исаак бил роднина на император Лъв Исаврянин и на неговия син Константин Копроним^[1], поради което се и наричал Исаврянин. Той заемал почетни длъжности при царския двор и през царуването на Копроним бил воевода.

В това време се появила иконоборческата ерес и започнало жестоко гонение срещу благочестивите вярващи.

Благочестивите Исаак и Теодотия строго държали православното учение и затова по-късно се сподобили да станат родители на такъв син, който възсиял като слънце в Христовата Църква. Те го нарекли Теофан, което означава “явен от Бога”^[2]. Той бил наречен така, защото, се родил на празника Богоявление Господне, който на гръцки се нарича Теофания^[3]; но най-вече Теофан получил това име по Божие внушение – като предуказание за това, че подобно на пророк Иеремия в древност, Господ го е избрал още от майчината утроба и го е осветил, за да бъде велик светилник на Неговата Църква (Иер. 1:5). Според свидетелството на библиотекаря Анастасий, св. Теофан бил наричан понякога от хората и с името на баща му – Исаак, но това било преди пострижението му в монашески чин, към което той пламенно се стремял от най-млада възраст, както това ще стане ясно от житието му.

След раждането на блажения и богоявен Теофан, неговият баща Исаак, след като преживял още три години, отминал във вечния живот. Преди да умре, той написал завещание, в което поверявал тригодишния си син и неговата майка на грижите и покровителството на самия император Константин Копроним.

Изучавайки Божественото Писание и усъвършенствайки се в добродетелния живот, с годините детето започнало да се отличава с необикновения си разум. Когато Теофан станал на дванадесет години, един от сенаторите пожелал да сгоди десетгодишната си дъщеря за него, тъй като младият Теофан бил красив, много умен, богат, а също така – и родственик на императора. Този годеж изцяло подкрепяла и Теодотия – майката на Теофан. Но понеже това не можело да стане без съгласието на императора, сенаторът се обърнал към него с усърдна молба, желаейки да се сроди с него чрез брака на дъщеря си с царския племенник. След като царят дал съгласие, направили годеж на децата, които били още на възраст, в която не е позволено да се встъпва в брак, а самият брак бил отложен, докато те навършат пълнолетие.

В това време император Константин Копроним умрял. След него на престола се възкачил неговият син Лъв IV, който бил наричан Хазарски^[4] по линия на майка си, тъй като тя била дъщеря на хазарския хан и езическото ѝ име било Хазароя (а по-късно в светото Кръщение приела името Ирина).

След няколко години починала и Теодотия – майката на Теофан. Тя умряла преди брака на своя син, като му оставила несметно богатство.

В дома на Теофан тогава живеел един богобоязлив и целомъдрен слуга. Теофан много го обичал заради добродетелния му живот и го считал за най-добрия си съветник. Вдъхновяван от честите душеспасителни беседи с него, а най-вече – наставляван от вседействения Дух Свети, Теофан възлюбил целомъдрието и мислел само за едно – как да съхрани ненакърнена своята девствена чистота; и пламенно жадувайки за монашески живот, започнал да раздава богатството си на бедните.

Като узнал за това, тъстът на Теофан по всякакъв начин се стараел да ускори женитбата, въпреки нежеланието на самия жених – още повече, че годениците вече били навършили пълнолетие.

А когато настъпил назначеният за сключването на брака ден, и по обичая течал вече брачният пир, богоявеният младеж Теофан, възнасяйки се с ума си при Бога, се молел тайно в сърцето си Господ да го запази в неговото чисто девство.

И ето, когато младият Теофан и неговата невеста влезли в брачния чертог, той седнал на леглото и с трепетно сърце разкрил пред нея своите мисли:

– Ти знаеш, възлюбена., – казал той на невестата си, – че времето на настоящия наш живот е кратко, че часът на нашата смърт е неизвестен и че немилостив съд очаква тия, които прекарват живота си в удоволствия и охолство, като често прогневяват Господа. А бракът, въпреки че е установен от Самия Бог, но неизбежните в брачния живот светски грижи отделят ума на човека от Господа, осуетяват благочестивите мисли на хората и не им позволяват да виждат бъдещия живот със светлите очи на душата. Ние знаем, че заради временното си страдание Лазар е бил отнесен от ангели в лоното на Авраам, а богаташът, който живял в охолство, бил хвърлен в ада и не получил дори една капка вода, за да охлади езика си (Лук. 16:24). Да се вслушаме също и в това, което говорят евангелските блаженства и за кои са приготвени те на небесата (Мат. гл. 5). На кои са обещани те? – Не на богатите, които живеят във веселието на този свят и във всяко благополучие, а – на нищите, плачещите, гладните и жадните, на тези, които биват гонени и хулени заради Христа. Накратко ще кажа: тесен и труден е пътят, който води във вечния живот, а широка е вратата и просторен е пътят, водещ към погибел (Мат. 7:13, 14). Знаем също, че който живее тук в разкош и се отдава на суетни утехи, в бъдешия век ще скръби и ще се измъчва – иначе не може и да бъде. Затова, възлюбена моя невесто, ако си съгласна – нека да се въздържаме от плътското съпружеско съединение и единодушно да пребъдваме в чисто девство. Сега да поживеем за кратко като че в плътски брак, заради жестокия ти баща, но изглеждайки като съпрузи, да си останем като брат и сестра; а по-нататък, когато Господ ни изпрати благоприятно време, ще отидем в манастир: аз – в мъжки, а ти – в женски. Там ще посветим целия си живот на Господа, та в бъдещия век да се сподобим с частта на светите Му угодници.

Светата невеста на Теофан, приемайки като добра земя доброто семе на думите му, с радост отговорила на блажени Теофан:

– Аз знам, възлюбени господарю мой, думите на нашия Спасител, Който казва в Евангелието: който “не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си… и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене” (Лук. 14:26 и Мат. 10:38). И така, нека бъдем верни следовници на Господа и ако желаеш – да оставим всичко суетно. Ако ти си съгласен, съгласна съм и аз; ако на теб това ти е угодно, угодно е и на мен; ако искаш да запазиш девството си, то и аз желая това. И ще представим себе си непорочни на Небесния Жених, като съхраним чисти не само душите, но и телата си. Каква ще бъде ползата за нас, ако като преживеем в суета този кратковременен живот, се лишим от вечните блага? А ако пък имаме и деца, тогава ще се изпълним с още по-голяма печал и тревоги, грижейки се ден и нощ за тяхната прехрана и за съдбата им и падайки при това в многоразличните капани на този свят. А когато настъпи часът на нашата смърт, който за нас е неизвестен – къде ще отидем ние тогава, – в рая или в геената? – сега ние още не знаем това. Но да поживеем в чистота, като тайно пазим девството си, докато Господ не ни сподоби с монашески чин.

Като чул думите на целомъдрената си съпруга, блаженият юноша се удивил на нейното благоразумие и като паднал на земята, благодарил на Бога, Който наставил девойката със Своя Свети Дух и ѝ дал да има желание, еднакво с неговите намерения. Цялата тази нощ те прекарали в молитви, в които измолвали за себе си Божията помощ, за да изминат в съвършенство поетия нов път.

А когато настъпило утрото, те заспали за кратко време и двамата видели един и същ сън: явил им се някакъв младеж със светло лице; усмихвайки се, той ласкаво се обърнал към тях:

– Господ прие вашето желание и ме изпрати, за да ви благословя за този живот, който вие избрахте да водите, за да представите себе си свети и непорочни пред Него.

След като изрекъл това, той ги осенил по цялото тяло с кръстния знак и станал невидим. Когато се събудили, те си разказали един на друг съня, който и двамата видели. В този миг усетили неизказано благоухание, което свидетелствало за присъствието на Ангела – и се удивили. Паднали на земята пред Господа, въздавайки Му всесърдечна хвала. А това небесно благоухание се носело в продължение на много време и било усетено от мнозина – не само в техния чертог, но и в целия дом. И така живеела тази света двойка – подобно на ангели в плът, горейки пред Бога с пламъка на Божествената любов, – като два свещника, или като две маслини, източващи елея на милостта, защото те всеки ден дарявали неизчислимо количество милостиня и щедро раздавали на бедните всичко каквото имали.

Тъстът на Теофан, като узнал след известно време, че неговият зет и дъщеря му живеят в девство и раздават цялото си богатство на бедните, много се огорчил. Той отишъл при императора, разказал му за това и започнал да се оплаква от своя зет:

– Горко на мен нещастния! – викал той – Горко на моята окаяна старост! Заради непотребния ми зет, който безсмислено разпилява богатството си и напразно погубва моята млада дъщеря, като не живее в съпружество с нея! А за мен няма никаква надежда да се утеша с внуци. И за какво я взе той? Защо още преди брака не наруши обета на обручението и не се отказа, та да не я принуждава нея, която е още толкова млада, да търпи това нещастие, а и моята старост да не обременява с тази голяма печал? Защото скръбта ми е двойна: аз страдам заради дъщеря си, която, бидейки омъжена, няма мъж и не може да бъде майка, а също и за напразно разпиляваното богатство, тъй като Теофан раздаде не само своето имущество, но и голяма част от това, което дадох като зестра на своята дъщеря.

Жалвайки се така, тъстът на Теофан започнал да умолява царя да нареди на неговия зет и да го убеди да живее по закона на съпружеството и да не пилее без полза имуществото си.

Царят се разгневил и повикал при себе си блажения Теофан. С яростно лице той започнал да го заплашва, заповядвайки му да промени начина си на живот. А в случай, че заповедта му не бъде изпълнена, той го заплашил, че ще му извади очите и ще го изпрати на заточение.

Но богоугодният младеж не обръщал внимание на заплахите на царя и не изоставил своя така прекрасно започнат чист и девствен живот: той повече се стремял да спечели милостта на Небесния Цар, отколкото на земния.

Скоро след това царят дал поръчение на Теофан да отиде по някакви държавни дела в Кизическата страна^[5]. Това пътешествие нарочно било замислено от неговия тъст, който се надявал – от една страна, че посред грижите по поверените му от царя дела, Теофан ще забрави и ще изостави обичайните си молитвени подвизи, поста и въздържанието, – а, от друга страна – ще престане да раздава и своето имущество, над което сега като попечител бил поставен неговият тъст.

Когато Теофан, изпълнявайки царската заповед, се отправил за Кизик, по нареждане на царя и тъста му, заедно с него отпътувала и съпругата му, тъй като баща ѝ не можел да понесе дъщеря му – дори и за кратко – да се раздели с мъжа си.

По пътя се случило да преминат през реката, която се наричала Риндакос, а след това народът започнал да нарича “Велика”. На единия ѝ бряг се намирала Олимпийската област, а на другия – Сигрианската^[6].

Блажени Теофан пожелал да премине през реката, въпреки че можело да се мине и по суша; но понеже тогава той бил изпаднал в телесна немощ, предпочел речния път – като по-лек. А това станало според Божия промисъл. Като отпратил своите спътници и робите, заедно с колесниците и конете, да пътуват по суша, сам Теофан се качил в една лодка, придружен от блажената си съпруга и няколко слуги. Плавайки по реката, блажени Теофан се любувал на прекрасните Сигриански планини, възвишения и пустини и духом се разгорял от желание да живее в безмълвие тук. Той видял на едно място, заобиколено с планини, пространна долина, върху която растяла гъста гора. Мястото твърде много се харесало на Теофан. Той спрял на брега, за да пренощува там, и като наредил на всички останали да стоят в лодката, се отправил към долината. Навлизайки в пустинното място, той се умилил духом. Спрял сред гъстата гора и започнал усърдно да се моли на Бога. Издигайки ръцете си към небето и като много пъти се покланял и падал на земята, той със сълзи се молел:

– Посочи ми, Господи, пътя, по който да вървя! (Пс. 142:8).

Обзет от горещо желание за пустиннически живот и като решил на часа да остави всичко, Теофан се скрил в пустинята. След като се изморил от молитвата и седнал да си отдъхне, явил му се същият световиден ангел, който той заедно с невестата си вече бил видял в брачния чертог. Небожителят посочил пустинното място и казал на Теофан:

– Ти ще се поселиш тук, но почакай още малко, докато бъдат взети от земята тези, които преграждат този път за тебе. Скоро те ще бъдат взети оттук и тогава ти без всякаква пречка ще можеш да отидеш там, където искаш.

Това видение зарадвало много свети Теофан. Все така изпълнен с радост, той се върнал при лодката и продължил пътя си. По време на пътуването, когато забележел някой от намиращите се в тези Сигриански планини манастири или някоя отшелническа колиба, той слизал от лодката и ги посещавал заедно със своята целомъдрена съпруга. В тези места той срещнал един прозорлив старец на име Григорий, когото наричали Стратиг. Той живеел в местността Полихроние. Блажени Теофан разкрил на стареца своето желание и намерение и в отговор чул от него същите думи, които по-рано му казал ангелът. Този старец, който заради ангелоподобния си живот бил сподобен от Бога с дара да предвижда, казал на Теофан:

– Почакай още немного време, добри младежо; скоро и царят и тъстът ти ще бъдат премахнати от лицето на земята и ти, вече свободен, ще осъществиш благото си намерение.

А на добродетелната Теофанова невеста старецът казал тихо на ухо, че нейният възлюбен брат Теофан в своето си време ще се удостои и с мъченически венец.

След това свети Теофан заминал за Кизик и изпълнил поръчаното му от императора относно възстановяването на реда в управлението. По време на престоя си там той често излизал заедно със слугите си до намиращите се в близост Сигриански планини, където посещавал светите отци. Изпросвайки техните благословии и молитви, Теофан в същото време хранел и душата си с техните боговдъхновени слова.

Особено често ходел той при прозорливия Григорий Стратиг и при Христофор, игумен на т. нар. “Малко Село” – така бил наричан този манастир. Веднъж, когато на път към пустинножителите Теофан преминавал през Сигрианските планини, му се наложило да спре на едно място. Това се случило по жътвено време и затова било много горещо. Теофан и всички, които го придружавали, били изгаряни от силна жажда. Но мястото било пустинно и безводно. Тъй като денят вече превалял и наближавала вечерта, се наложило да пренощуват там. И хора, и животни вече изнемогвали от жажда. Блажени Теофан се помолил и седнал в основата на едно възвишение, за да поспи, като се надявал сънят да притъпи малко жаждата му. Но щом задрямал, внезапно над главата му бликнал извор с вода и го облял. И така не презрял Своя раб Господ, Който някога в древност източи от скалата вода за неблагодарния еврейски народ, но още повече Той благоизволил да стори това във време на нужда за Своя благодарен слуга. Светията, събуден от внезапния шум на обливащата го вода, станал от мястото си и извикал всички, които го съпровождали. И те, като се събрали, се удивявали на това неочаквано чудо и прославяли Бога. И не само всички утолили жаждата си, но напоили и животните си.

А когато на следващия ден станали от сън, изворът вече го нямало: мястото било съвсем сухо, а от водата не била останала и следа.

Те се удивлявали най-вече на това и прославяли чудотворната Божия сила, че Господ във време на жажда направил да потече извор в съвсем суха и безводна земя, а когато вече нямало нужда от вода, Той пресушил извора, като показал явно, че на всяко място Той е готов да даде всичко необходимо на този, който преди всичко останало търси Божието Царство и Неговата правда. (Мат. 6:33).

След това Теофан останал за известно време в Кизик и след като изпълнил по подобаващ начин всичко, което царят му поръчал, се върнал в Цариград.

В това време предсказанието на Божия ангел и пророчеството на преподобни Григорий се сбъднало: умрял император Лъв Хазарски – син на Копроним и внук на Лъв Исаврянин; умрял и тъстът на Теофан. Станали свободни, Теофан и неговата свята невеста веднага, както желаели отдавна, раздали цялото си богатство и всичките си имения. След това Теофан отвел своята невеста в един от женските манастири във Витиния^[7], като дал много имоти на манастира за нейната издръжка. Съпругата на Теофан била постригана в монашество и приела името Ирина. Като монахиня Ирина угодила на Бога и извършила много чудеса, понеже получила от Бога дар да изцелява болни и да изгонва бесове. За тези чудеса впоследствие разказва светейшият Цариградски патриарх Методий, който описал живота на тези двама светии^[8].

След пострижението на своята блажена невеста – девицата Ирина, свети Теофан раздал на бедните в Цариград остатъка от имуществото си и като оставил за себе си немного пари, се отправил при споменатия по-горе прозорлив отшелник Григорий Стратиг. От него Теофан бил постриган в монашески образ. С парите, които бил взел със себе си, свети Теофан построил манастир, който се намирал под ръководството на този старец, и като останал в него доста време, се усъвършенствал в монашеските подвизи.

След известно време, по съвета на същия този старец, свети Теофан отишъл на остров Калонимос^[9]. На този остров Теофан получил в наследство от родителите си неголямо имение, което още не бил успял да раздаде на бедните. Там той построил манастир, в който се преместило цялото братство на Теодоровата обител, наричана Монохерария. Той им поставил за игумен един благочестив и опитен подвижник, а сам се затворил в килията си и се занимавал с преписване на книги, тъй като бил изкусен преписвач. Тези книги той продавал и с получените пари издържал не само себе си, но и другите братя.

След няколко години игуменът починал и братята започнали настойчиво да умоляват преподобния Теофан да им стане игумен. Но светията не пожелал да началства и отново заминал за Сигрианската планина, защото си спомнил за пустинното място, където по време на пътуването му към Кизик бил удостоен с явяването на ангела. Теофан пристигнал тук и заживял в пустинята, угаждайки на Бога. За кратко време преподобни Теофан населил пустинята с богоугодни пустинножители, тъй като мнозина започнали да прииждат и да се заселват около него, така че скоро се появила нуждата да се построи манастир.

В пустинята се намирало едно място, което принадлежало на някакъв земевладелец. То се наричало Велико село. Свети Теофан заел от свои познати пари, купил мястото и с помощта на Господа, Който по Своя Божествен промисъл ни дава всичко необходимо, устроил манастир. Преподобният вложил всички пари, които заел, и осигурил манастира с всичко, което било нужно за изхранването на събралото се братство.

Този път за свети Теофан станало невъзможно да не приеме игуменския сан в своята обител; за това го умолявали всички пустинножители, а и така и трябвало да стане.

Като игумен Теофан бил такъв началник, за какъвто говори и Христос в Евангелието: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и “който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб” (Мат. 20:26, 27). Преподобният игумен Теофан се трудел с ръцете си, служейки на всички, понеже Господ тогава му подал по-голяма телесна сила. Той участвал във всяка манастирска работа повече от всеки друг и за всички бил пример за добродетелен и в същото време трудолюбив живот.

В това време, през царуването на Константин, син на Лъв и внук на Копроним, при благочестивата му майка Ирина и при светейшия Цариградски патриарх Тарасий, в Никея бил свикан против иконоборците VII Вселенски събор^[10]. На този събор светата Църква осъдила иконоборческата ерес и почитането на свеите икони било отново възстановено. На събора бил повикан да участва и преподобни Теофан, игумен на Великото Село в Сигриан^[11]. Утвърждавайки на събора истинното правоверие, Теофан сияел сред светите отци като светла звезда. Неговото присъствие на събора било много полезно за мнозина. В града, където хората се украсявали с прекрасни одежди и се возели с колесници и с коне, той дошъл на едно мършаво осле, облечен в стара закърпена дреха. Всички, които познавали неговия предишен живот, когато бил още богат, знатен и близък на царя, а също така – и член на синклита, се умилявали като го виждали сега в такова смирение и нищета; и всички се поучавали от това, че заради Господа човек може да се смири и да направи себе си нищ, считайки всичко в света за нищо.

След като свършил съборът, преподобният се върнал в своя манастир, донасяйки като най-скъпоценно украшение за своята обител благочестивите догмати на светата вяра, утвърдени на Вселенския събор. Тук Теофан продължил да се подвизава в обичайните си трудове, като с примера на добродетелния си живот просвещавал не само своята обител, но и цялата тази страна. Слухът за него се разнесъл навсякъде и всички прославяли Небесния Отец заради него. Заради благочестивия му живот Бог го сподобил с благодатта на чудотворството: той изцелявал болести и изгонвал бесове от хората. Веднъж, когато преподобният заспал, един бяс решил да го нападне. Като се уподобил на дива свиня, той захапал палеца на ръката му, така че преподобният изпитал силна болка. Събудил се на мига, Теофан забелязал на пръста си следи от зъбите на своя враг, който за малко щял да отхапе целия му пръст. Раната причинявала много силна болка на светеца, но той, като взел от намиращото се при него миро от Животворящото Кръстно Дърво, помазал наранения пръст и веднага се изцелил. Оттогава той получил власт над бесовете и само с една дума ги прогонвал от довежданите при него страдащи хора.

Този преподобен отец, когато плавал веднъж с кораб, усмирил страшна буря. На идващите в неговата обител странници и просяци той раздавал хляб и каквато друга храна можело да се намери в изобилие, при това хлябът не намалявал, както в древността пророк Илия направил така, че брашното в делвата на вдовицата, при която живял, не свършвало (3 Царств. 17:16).

Веднъж манастирският прислужник възроптал срещу светията за това, че раздава хляб на нищите, докато в същото време той не достигал и за живеещите в манастира. Тогава преподобният Теофан му наредил да измери това, което е в склада. Оказало се, че нищо не било намаляло. Цялото братство прославило Бога за това, а ропотливият иконом паднал на колене и умолявал светията за прошка.

Когато станал вече на 50 години, преподобни Теофан заболял от камъни в бъбреците, от което жестоко страдал. Оттогава той прекарал остатъка от живота си на легло. И този, който с молитвата си изцелявал болестите на другите, не се молел за себе си – за да го избави Господ от собствения му недъг, а с благодарност търпял болестта си. В тази болест го заварило и времето на изповедническата му кончина, която предрекъл прозорливият старец Григорий, когато прошепнал на Теофановата невеста – светата девица, че в своето си време нейният жених ще получи мъченически венец.

След много години, когато преподобният вече остарял и след като се сменили няколко византийски императори (защото след споменатия цар Константин, който управлявал заедно с майка си Ирина, на императорския престол се възкачил Никифор, управлявал заедно със сина си Ставрикий, а след тях царувал Михаил Киропалат) – след тези императори скиптърът на гръцкото царство бил приет от Лъв Арменец^[12]. Този император отново повдигнал иконоборската ерес. Той внесъл силен смут в Христовата Църква, когато изгонил от престола светия патриарх Никифор^[13] и предал на мъчение и заточение преподобни Теодор Студит, заедно с неговите ученици^[14]; той предавал и мнозина други християни на мъчения, и дори на смърт, задето почитали светите икони.

Църковният историк Георгий Кедрин^[15] пише за свети Теофан следното: когато Цариградският патриарх Никифор плавал по море към мястото на заточението си и корабът преминавал покрай местността, където се намирала обителта на преподобни Теофан, светият видял това с духовните си очи. Той наредил на своя ученик да сложи в кадилницата въглени, сложил върху тях тамян и като заповядал да бъдат запалени много свещи, се поклонил до земята, като да беседвал с някой, който минава покрай него. Ученикът попитал Теофан:

– Какво правиш, отче; и на кого се покланяш и с кого беседваш?

Преподобният отвърнал:

– Ето, отива на заточение изгоненият заради правата вяра светейши патриарх Никифор и сега корабът, на който е той преминава покрай нашата страна. Заради него запалих свещите и тамяна – да отдадем подобаваща чест на патриарха.

Това било видяно и от пътуващия на кораба свети патриарх Никифор, който отвърнал с поклон на светия старец и въздигайки ръце, го благословил. Един монах, който тогава стоял до светейшия патриарх, го попитал:

– Кого благославяш, светейши отче, и на кого се поклони?

Патриархът отговорил:

– Ето сега изповедникът Теофан – игуменът на Великото село ни приветства със запалени свещи и с тамян. На неговия поклон отговорих с поклон и аз; защото в скоро време и той, подобно на нас, ще пострада.

Всичко това скоро се сбъднало.

След немного време злочестивият цар Лъв Арменец, като желаел да прелъсти и да склони преподобни Теофан на своя страна, изпратил при него свои посланици и оказвайки му голяма почит, го повикал при себе си в Цариград. При това той лукаво му писал:

– В скоро време ми предстои война с нечестивците, но преди да изляза срещу тях, на мен ми е нужно да се въоръжа с твоите молитви. И така, честни отче, не отказвай да дойдеш при нас!

Преподобни Теофан разбрал лукавството на царя, а също така бил угнетяван и от тежкия си телесен недъг, но въпреки това решил да отиде в Цариград, за да пострада за истинната вяра. Качил се на кораб и за кратко време пристигнал в столицата, но там не бил въведен при царя, защото царят се срамувал и се боял, че Теофан ще изобличи неговото нечестие. Той изпратил при преподобния един от знатните си сановници, като се надявал с прелъстителни обещания да го склони към своето зловерие.

– Ако – казвал царят чрез своя пратеник на светия мъж – ти бъдеш единомислен с нас, аз ще построя в твоя манастир високи каменни здания и ще го обогатя. Тебе ще възвелича с почести, а всичките твои близки сродници ще обсипя с милости и ще почета с големи санове.

Впрочем, към обещанията царят прибавил и заплаха:

– А ако ти – продължавал той – ни противоречиш, ще бъдеш подхвърлен на голямо безчестие.

На това свети Теофан отвърнал чрез пратеника:

– Аз не желая нищо от богатствата на тоя свят. Още когато бях млад, заради любовта си към Христа, захвърлих цялото си злато, сребро и всичките си имения, които притежавах. Нима сега, когато съм вече стар, те ще ме съблазнят? Да не бъде! А за моя манастир и за братята ми промисля Сам Господ, Който ще се погрижи повече от всякакви земни царе и князе. И защо ти, царю, ме заплашваш – подобно на малко дете с пръчка? Приготви мъченията, на които ще ме подложиш, запали огъня и аз, макар и да не мога да ходя поради болестта си, както сам виждаш, за правата вяра ще се хвърля в огъня.

Като изслушали тези изречени с голямо дръзновение думи на светията, пратениците се върнали при царя и му предали всичко. Царят се удивил от тази нечувана смелост. Той заповядал на някакъв софист, на име Иоан – коварен вълшебник и еретик, да отиде и да побеседва с преподобния. Но Иоан станал като ням пред боговдъхновените слова на преподобния отец и победен от него, посрамен се върнал при царя.

Тогава императорът пламнал от гняв и наредил да затворят свети Теофан в едно тъмно и тясно помещение в така наречения Елевтериевски дворец. Той поставил там и стражи, които да го пазят. В този мрачен затвор преподобният, който бил вече стар и болен, прекарал две години. Всеки ден тук – ту с обещания, ту със заплахи – се опитвали да го привлекат към иконоборството, а изпращаните при него злочестиви еретици го хулели и издевателствали над него. Веднъж, когато царят изпратил пълно с притворна ласкавост писмо до светията, надявайки се той да се подпише под указа за отхвърлянето на светите икони, преподобни Теофан му отговорил:

– Познай, царю, Този, Който ти е дарувал царството, Този, чрез Когото и царете царуват, и мъчителите властват на земята. Познай, че Господ, бидейки неописуем, е съизволил да стане видим и като приел нашето естество, е станал подобен на нас във всичко, освен в греха. И чрез това естество, което обожил в Себе Си, Той възкресявал мъртви, давал зрение на слепите, очиствал прокажените и извършил още много други чудеса. С това Свое човешко естество Той претърпял доброволна смърт от иудеите, възкръснал в третия ден, възнесъл се в слава на небесата и вече никога не се разделя от Отца. За това човешко естество в Христа учи и Евангелието. Та затова и приемаме Евангелската книга с благоговение и вярваме във всичко написано в нея, във всички чудеса, извършени от Христа, понеже в Евангелието почитаме Него Самия. И ако ние не се осъждаме за това, че вярваме в Христовите дела, описани в думи, тогава защо да се осъждаме, ако приемаме и почитаме същата тази Евангелска история, само че – изобразена върху иконите? И варварите, които се обръщат към нашата вяра, благодарение на иконите по-лесно научават за целия живот на Христа на земята при хората и за всичките Му чудеса. А също и много некнижни човеци, като гледат изобразените върху иконите Христови чудеса и като виждат Неговата доброволна смърт за нас, прославят Пострадалия за нас Господ. Но ти, като отхвърляш иконите, трябва да си завидял на тяхното спасение! И кой събор, когато и да било, е счел за грях и за светотатство почитането на светите икони? Нима Сам Христос не изпрати образа на Лицето Си, който неръкотворно се изобрази, на Едеския цар Авгар, за да се изцели той от болестта си^[16]? И нима апостол Лука не ни е оставил нарисувана с разноцветни бои икона на Пресвета Богородица^[17]? Защото в това няма нищо противно на преданието и на учението на светите отци: свети Василий Велики^[18]– съзерцателят на неизречените тайни, казва, че почитта, която се отдава на иконата, възхожда към изобразеното върху нея. Така също и Иоан^[19] със своите златни уста е изрекъл: “Аз обичам направения от восък образ.” А свети Кирил^[20] – тази тръба на Светия Дух, е казал: “Като виждам често изобразените на иконата Христови страдания, аз не мога без сълзи да минавам покрай тази икона.” – И така, ако първите шест Вселенски събора не са забранили почитането на светите икони и отдаването на почит на изобразените върху тях лица и събития, – то ти ли мислиш да си по-мъдър от тях! Твоето дело, царю, е да водиш войската срещу другоплеменниците, а изследването на църковните догмати и закони подобава на светите отци, а не на царете!

Като прочел писмото на преподобния отец, царят се изпълнил с невъобразима ярост. Той веднага изпратил в Сигрианската страна един свой особено жесток сановник, с поръчение да разруши и да изгори Теофановата обител, наричана “Велико село”, а учениците му да избие и да прогони. А един друг свой служител, също толкова жесток и безпощаден, царят изпратил при преподобния, който вече две години стоял затворен в мрачната тъмница на Елевтерийския замък^[21].

Пратеникът раздрал дрехата на светия старец, който и без това бил изтощен от поста и от продължителната болест, и безмилостно го бил по гърба и по корема с волски жили. След като му ударил триста камшика, мъчителят отново затворил преподобния в тъмницата.

На сутринта, по заповед на царя, палачът отново дошъл при преподобния. Извел го от тъмницата и пак жестоко го бил. А след това изпратили свети Теофан на заточение на остров Самотраки^[22]. Преподобният отец още от по-рано предвидял това с прозорливите си очи и казал на своя послушник няколко дни преди това да се случи, че ще бъдат изпратени на този остров. Като преживял на това място двадесет и три дни от земното изгнание, светият мъченик, украсен с венеца на изповедническото страдание, се преселил в небесното отечество^[23].

Честното му тяло било положено в дървен ковчег. А Бог прославил Своя свят угодник не само по време на земния му живот, но и след смъртта му: Той дал целебна сила на неговите свети мощи и много болни само като се докосвали до ковчега му, получавали изцеление.

След време, когато злочестивият цар Лъв Арменец бил убит, разпръснатите ученици на свети Теофан отново се върнали в Сигрианската планина и възстановили изпепеления манастир. Те пренесли светите мощи от остров Самотраки и с благоговение ги положили в църквата. Тук чрез мощите се извършили много чудеса – за слава на Христа, нашия Бог, Когото славим заедно с Отца и Светия Дух, во веки. Амин.

Свети Григорий, папа Римски^[24], който заради красноречивите си беседи бил наречен Двоеслов, или Събеседник^[25], се родил в Рим. И двамата му родители, баща му Гордиан и майка му – блажената Силвия, били от благороден сенаторски и богат род.

Но произходът на свети Григорий бил благороден не толкова затова, че родът му бил сенаторски, колкото поради благочестивите и свети хора, които били родственици на Григорий. Така – блаженият Феликс^[26], Римски папа, бил чичо на Григорий Двоеслов. Света Тарсила, която преди смъртта си видяла Господ Иисус да идва към нея, и блажената Емилиана, която заедно с Тарсила се сподобила с вечния небесен живот, били лели на Григорий. А също и Силвия, майката на светителя, била причислена от Римската църква към лика на светиите.

Но най-много украсил този свят род със своята святост блаженият Григорий, който от младини се подвизавал в добродетелен и богоугоден живот. От детство възлюбил четенето на книги, той впоследствие станал прочут учен и ритор. Той бил изпълнен с мъдрост и с благи намерения, затова и бил избран за претор^[27]. Но мислите и желанието на Григорий били насочени не толкова към мирското, колкото към духовното: той желаел да стане монах. Но докато били живи родителите му, бъдещият светител отлагал своето пострижение до настъпването на по-благоприятно време, въпреки че и в света той живеел като монах – в чисто девство.

Когато починал баща му, Григорий започнал да раздава като милостиня за бедните оставеното му голямо богатство, а раздавал наследството си и за построяването на манастири, болници и странноприемници. Така в Сицилия^[28] той построил шест манастира и ги снабдил с всичко необходимо, а в Рим основал манастир в чест на свети апостол Андрей^[29]. Началото на този манастир той положил в своя собствен дом, който се намирал близо до църквата на светите мъченици Иоан и Павел, при планината наричана “Сквара”^[30]. Григорий приел пострижение тук, свалил своите златоткани мирски одежди и облякъл монашеската власеница. Тук той живеел под опитното ръководство на старците Иларион и Максимиан, а след известно време сам станал игумен на обителта^[31].

А майката на свети Григорий, блажената Силвия, живеела близо до вратите на храма на апостол Павел. Служейки на Господа, тя прекарвала времето си в пост и молитва, и ден и нощ пребъдвала при прага на Божия дом (Пс. 83:11). Хранела се със сурови зеленчуци, от които всеки ден изпращала и на сина си – блажения Григорий. А към бедните и нищите тя била толкова милостива, че раздала за милостиня цялото си имущество.

По същия начин и нейният син – блаженият Григорий – бил така любвеобилен към бедните, че не жалел и последното, което имал, но веднага го давал на тези, които търсели помощ от него.

Веднъж, когато той стоял в килията си и по обичая си преписвал книги, при него дошъл един просяк (а всъщност това бил Ангел Господен, преобразен като просяк) и му казал:

– Съжали се над мене, рабе на Всевишния Бог! Аз бях корабовладелец и загубих в морето не само това, което имах, но и много чуждо богатство.

Нищелюбив и истинен раб Христов, свети Григорий, като се съжалил в сърцето си над него, повикал прислужващия му брат и му заповядал да даде на този човек шест златни монети. Просякът взел парите и си отишъл.

След няколко часа, в същия ден, просякът пак дошъл при свети Григорий и му казал:

– Смили се над мен, рабе Божий! Аз загубих толкова много, а ти ми даде съвсем малко.

Свети Григорий повикал отново служещия му брат и му казал:

– Брате, дай на просяка още шест жълтици.

Братът изпълнил нареждането. И така – като взел в този ден от свети Григорий 12 жълтици, просякът си отишъл.

След известно време той дошъл за трети път при блажения Григорий и му казал:

– Бъди милостив към мене, отче, и ми дай още от твоята милостиня, защото погубих в морето голямо чуждо богатство!

Тогава блажени Григорий отново казал на брата, който му служел:

– Иди, брате, и дай на просещия още шест жълтици.

На това братът отвърнал:

– Повярвай ми, честни отче, че у нас не остана нито една жълтица.

Но блажени Григорий му казал:

– Няма ли да се намери нещо друго, което да му дадем: някоя дреха или някакъв съд?

– Имаме само един съд – отвърнал братът, – сребърното блюдо, в което твоята майка ти изпрати квасно питие.

– Иди, брате – казал тогава Божият угодник, – и дай на просяка блюдото, за да не си отиде от нас натъжен, защото той е дошъл да търси утеха в своята беда.

Беднякът взел сребърното блюдо и радостен си отишъл; и повече не се върнал явно в образа на просяк, но невидимо през цялото време пребъдвал с него, като го пазел и му помагал във всичко. С помощта на Господния Ангел и със силата на чудотворната благодат по-късно Григорий се прославил, извършвайки големи чудеса в своята обител.

След смъртта на Римския папа Пелагий^[32], всички единодушно избрали за негов приемник Григорий – игумена на Андреевския манастир. А той, като искал да избегне този толкова голям сан и тази голяма чест, тайно напуснал града и се криел в разни пустинни места. Търсейки своя пастир навсякъде и като не го намирал, римският народ тъгувал твърде много. И всички започнали усърдно да се молят на Бога, за да им яви къде е Неговият раб. И ето – появил се огнен стълб, който бил видим за всички и който застанал над едно пусто място в една гора, където се криел Григорий. Тогава всички разбрали, че небесният стълб се явил, за да им посочи мястото, където той се бил оттеглил. На часа народът се отправил натам, намерил своя пастир и с радост го отвел в града, въпреки неговото нежелание.

При царуването на Маврикий^[33] Григорий бил поставен за папа на Рим^[34]. Като папа той особено се прославил с великото си милосърдие към бедните и нещастните – към сираци и вдовици. За бедните той построил много странноприемници и приюти – не само в Рим, но и в други градове. Той изпратил в Иерусалим авва Пров с много пари, за да построи там странноприемница. Всяка година изпращал голяма милостиня за препитанието на монасите на Синайската планина^[35]. А в Рим светителят всеки ден давал храна на всички бедни и болни, които записвал в книга^[36]. Той често канел странниците и нищите на своята трапеза, при което винаги сам им прислужвал. Веднъж той наредил на своя сакеларий^[37] да покани на неговата трапеза дванадесет странници, за да се нахранят заедно с тях, но когато всички седнали на трапезата, светият папа видял не дванадесет, а тринадесет. Тогава той извикал при себе си сакелария и тихо му казал:

– Нима не ти наредих да поканиш дванадесет странника? Защо ти не си ме послушал и си поканил тринадесет?

Изплашеният сакеларий му отговорил:

– Повярвай ми, пречестни владико, тук няма тринадесет странници!

Действително – нито той, нито някой друг – виждал тринадесетия, защото той бил видим единствено за светия папа. По време на обеда свети Григорий наблюдавал странника, който седял на самия край на масата и забелязал, че неговото лице често се променя; той ту изглеждал като побелял старец, ту – като млад юноша. След като всички станали от трапезата, светият папа изпратил всички и задържал при себе си единствено този чуден странник. Като го хванал за ръка, той го завел в своите покои и там му казал:

– Заклевам те с великата сила на Бога – Вседържителя, кажи ми – кой си ти? И как е твоето име?

На това чудният странник отговорил:

– Защо питаш за името ми? То е чудно! Припомни си, аз съм същият този корабовладелец, който някога дойде при тебе в манастира на свети Андрей, когато ти седеше и пишеше в килията си и който получи от тебе дванадесет жълтици и сребърното блюдо, изпратено от твоята майка – блажената Силвия. Знай, че от този ден, в който ти със сърдечна любов ми го даде, Господ те определи за настоятел на тази свята Църква, за която Той проля Своята кръв, и за наследник на светия върховен апостол Петър, комуто ти подражаваш с добродетелния си живот.

Блаженият Григорий му отвърнал:

– Откъде знаеш, че Господ още оттогава е определил да стана папа?

– Аз съм Ангел на Господа Вседържител – отвърнал той – и затова знам това. Той още тогава ме изпрати, за да те изпитам дали действително поради човеколюбие си така щедър, или поради тщеславие.

Като чул това, блаженият Григорий бил обхванат от голям страх. Дотогава той никога не бил виждал наяве Ангел Божий, а ето – сега беседвал с него, като с обикновен човек. Но Ангелът му казал:

– Не се бой, защото мен ме изпрати Господ, за да бъда заедно с теб през целия ти живот и за да принасям твоите молитви пред Бога. И така – всичко, което с надежда поискаш от Него в молитва, ще получиш.

Тогава светият папа паднал по лице на земята, покланяйки се на Господа и казал:

– Ако за тази толкова малка милостиня Господ ми въздаде толкова големи блага – постави ме за папа на Своята света Църква и изпрати при мен Своя свят Ангел, за да ме пази, – то какво ли ще въздаде Той на тези, които пребъдват в Неговия закон и непрекъснато вършат Неговата правда!

След това Ангелът станал невидим, а свети Григорий, въздавайки благодарение на Бога, започнал още по-усърдно да служи на хората и да благоугажда на Господа.

Друг път, когато пак бил поканил странници на своята трапеза, свети Григорий, по своето смирение, искал сам да донесе на един от тях вода, но веднага след като се обърнал, за да вземе съда с водата, видял, че този човек е изчезнал. След като го потърсил и никъде не могъл да го намери, Григорий твърде много се учудил. На следващата нощ, по време на съня му, му се явил Господ и му казал:

– Тези дни ти угощаваше Моите членове, а вчера ти прие Мен Самия.

За великото смирение на Григорий говори и свети Софроний, патриарх Иерусалимски, в своя Лимонарий^[38]. Ето какво пише там за него:

“Веднъж ние бяхме у авва Иоан Персиец и той ни разказа за великия и блажен Григорий – Римския папа. “Веднъж аз пожелах – ни каза аввата – да се поклоня на мощите на светите първовърховни апостоли Петър и Павел и затова отидох в Рим. Когато стоях сред града, чух от обкръжаващия ме народ, че се очаква папата да мине оттам. Тогава аз също останах да почакам, за да го видя. Когато той преминаваше покрай мене, реших да му се поклоня; но казвам ви, братя, и Бог ми е свидетел, че той, като ме изпревари, падна на земята и ми се поклони, като не стана от земята дотогава, докато не видя, че аз вече съм се изправил преди него. След това той ме целуна с голяма любов, даде ми сам три жълтици и заповяда да ми дадат всичко необходимо, за да мога да преживея. А аз прославих Бога, Който е дарувал на свети Григорий такова велико смирение и такава любов и милост към всички.”

Не подобава да се премълчи и за страшното чудо, което се извършило чрез молитвите на този велик Божи архиерей над Пречистите Христови Тайни. Някаква жена, която била много известна в Рим, принесла просфори за Евхаристията. В това време Божествената литургия отслужвал сам светейшият папа Григорий. И ето – когато той преподавал на хората Божественото Причастие, пристъпила и тази жена, за да се причасти със Светите Тайни. Но когато чула думите на Григорий: “преподава се животворящото Тяло на нашия Господ Иисус Христос”, тя се засмяла. Тогава папа Григорий, като задържал ръката си, я попитал:

– На какво се смееш?

– На мен ми е чудно, владико – отвърнала тя, – това, че хляба, който аз изпекох от брашно със собствените си ръце, ти наричаш Тяло Христово.

Светият, виждайки нейното неверие, се помолил на Бога и хлябът на часа се преобразил в истинско човешко тяло. И тази окървавена човешка плът била видяна не само от тази жена, но и от всички присъстващи в църквата хора. Всички, които видели чудото, прославили Христа Бога и още повече се утвърдили във вярата, като вече никак не се съмнявали, че в Пречистите Тайни, под вид на хляб се преподава истинското Христово Тяло, а под вид на вино – истинската Негова Кръв. След това светият папа отново се помолил и човешката плът отново приела вида на хляб. Тогава жената се причастила с голям страх и с твърда вяра, че хлябът е Христовото Тяло, а виното – Христовата кръв.

Този велик светилник на света, светейшият папа Григорий, украсил Христовата Църква не само със своя равноангелен живот и с дивните си чудеса, но и със своите многочислени творения, които твърде много послужили на православната вяра. А когато той ги пишел, Светият Дух, във вид на гълъб, стоял над него. Това бил сподосен да вижда често и архидяконът на Григорий – Петър, мъж известен с добродетелта си. Беседите на свети Григорий с този архидякон, поместени в четири отделни книги, са преизпълнени с мъдрост и тяхното четене донася голяма духовна полза. Те съдържат кратки разкази за живота на светии, които са преминали богоугодно живота си в Италийската земя, а също – и душеспасителни поучения^[39]. Свети Григорий бил предстоятел на Христовата Църква тринадесет години, шест месеца и десет дни – и се представил в Господа при царуването на гръцкия император Фока^[40].

За всички останали дела и чудеса и за църковното управление на Григорий Велики, папа Римски, както и за неговия дивен и свят живот е написал четири книги Иоан – дякон на голямата Римска църква^[41]. Тези книги съдържат около двеста и шестдесет глави. Като съставихме въз основа на тези книги това малко, но напълно достатъчно повествование, за да получат верните полза за душата си, ние прославяме Прославящия Своите угодници Христа, нашия Бог, Който, заедно с Отца и Светия Дух, бива прославян във всички векове. Амин.

Светият праведник Финеес, син на иудейския първосвещеник Елеазар и внук на първосвещеника Аарон, първоначално бил свещеник на иудейския народ.

Финеес бил достоен служител на Бога на Израил. През целия си живот той бил ревностен защитник и пазител на истинното богопочитание. Неговата дейност като Божий служител била насочена: от една страна – към прославянето на славното име на Иехова, Бога на Израиля, а от друга – към изкореняването на всички пороци и отстъпления от Божия закон, които се явявали сред иудейския народ.

Веднъж моавитяните^[42], които живеели в съседство с израилтяните и които се отличавали със своето нечестие, въвлекли израилтяните в нечестиво и мерзко служение на техния бог Ваал-Фегор^[43]. Като се разгневил от това голямо беззаконие, Господ строго наказал нечестивите отстъпници: те на мига били поразени с мор, от който умрели много хиляди израилтяни. Освен това Бог заповядал на Моисей да умъртви (чрез обесване) тези измежду началниците на народа, които се предавали на нечестивото идолопоклонство. Много от израилтяните, като видели Божия гняв, оставили беззаконието, разкаяли се и се събрали пред входа на скинията, та целият народ да принесе покаяние пред Господа.

В това време някой си Замврий, началник на Симеоновото коляно, пред очите на Моисей и на цялото общество, довел в еврейския стан една мадиамка и я въвел в шатрата си. Тогава Финеес, като се изпълнил с гняв и негодувание срещу този началник – съблазнител на народа, влязъл в шатрата му и пробол с копието си него и мадиамката.

Тази постъпка на мъжествения Финеес, в която се показала неговата гореща ревност по Бога, отвърнала Божия гняв от Израилския народ. В същия миг морът сред Израилевите синове^[44] престанал.

След това Бог казал на Моисей:

– Финеес, синът на първосвещеника Елеазар, отвърна яростта Ми от синовете Израилеви, като показа ревност за Моето име. Поради това му кажи: ето, Аз му давам Моя завет на мира. Аз му давам – на него и на потомството му след него – завет на вечно свещенство.

След известно време, по заповед от Бога, израилтяните започнали да събират войска срещу мадиамците, за да ги накажат за тяхното нечестие. Събрали се всичко дванадесет хиляди израилтяни (по хиляда от всяко коляно). За предводител на войската бил избран Финеес, който и сега се показал като точен изпълнител на Божиите повели.

Освен това Финеес се проявил като мъдър ръководител на своя народ в случаите, когато възниквали някакви смутове и безредици. Той примирявал тези, които враждували помежду си, и умело прекратявал и отстранявал техните спорове и неразбирателства.

За всичките си заслуги Финеес, след смъртта на своя баща, бил единодушно избран за първосвещеник. Първосвещенството на Финеес, съгласно Божието обещание (Числ. 25:13), продължило в неговото потомство и само понякога временно преминавало в рода на Итамар.

Свети Финеес умрял в дълбока старост, около 1500 г. пр. Хр., и бил погребан на планината при Ефремовото коляно (Ис. Нав. 24:33).