Събор на свети архангел Гавриил

След празника Благовещение на Пресвета Богородица, в Иерусалимския устав и в Устава на великата обител на свети Сава, Църквата е отредила да се празнува с песнопения събора на свети архангел Гавриил, радостния благовестител. И наистина, този, който взе участие в тайнството на нашето спасение, като донесе на пренепорочната Дева вестта за въплъщението на Бог-Слово в пречистата ѝ утроба е достоен да бъде почетен особено. Щом заслужил пратеник на земен цар, който е донесъл на някой град вестта за царска милост, бива приет от гражданите с особена почит, колко повече трябва да славим, пречестния посланик на небесния Цар, великия ангелски княз, донесъл на човешкия род словото, преизпълнено с велика милост, възвестяващо нашето вечно спасение. Колко е велик този вестител, който е разкрил още пред свети Захария своето достойнство: “Аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога”^[2], тоест стои по-близо до Божия престол от другите ангели. Както в някое земно царство приближените до царя сановници, посветени в царските тайни, стоят несравнено по-високо от останалите служители, които са по-отдалечени, така и в Небесното Царство ангелите, които предстоят непосредствено пред Бога и по-ясно съзерцават Божиите тайни, са осияни с повече чест и слава, отколкото ангелите от низшите чинове.

Свещеното Писание разкрива, че пред недостъпната Божия слава предстоят винаги седем ангела с най-висок чин, началници на ангелските князе. В книгата на Товит пише за спътника на младия Товия, който му разкрил, че е един от седемте свети ангели, предстоящи пред Бога. В книгата “Откровения” и свети Иоан Богослов говори за седем първенствуващи ангели: “Благодат вам и мир от Оногова, Който е, и Който е бил, и Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол”^[3].Гавриил е един от седемте, вторият след Михаил. Всичките седем са: Михаил, Гавриил, Рафаил, Уриил, Салатиил, Йехудиил, Варахиил.

Ако някой попита защо Бог е изпратил при Пречистата Дева Гавриил, а не първия по чин свой ангел – Михаил, нека знае, че седемте висши ангели са равни по достойнство и Михаил е първи сред тях само по ред. Всеки от тях има свое специално предназначение. Михаил е победител над злите сили, Гавриил е вестител на Божиите тайни, Рафаил – целител на човешките недъзи, Уриил, като сияние на божествения огън, е просветител на помрачените, Салатиил е молитвеник, вечен застъпник пред Бога за хората, който ги подбужда да се молят, Йехудиил прославя Бога, той укрепя хората, които се трудят за слава Божия и ходатайства да бъдат възнаградени за подвизите си, Варахиил е носител на Божието благословение и ходатай, който измолва Божиите благодеяния.

И тъй, Михаил не бил изпратен да благовести на Пречистата Дева, защото има друго служение – винаги да държи готов за битка меч, да се опълчва срещу враговете и да ги прогонва. Бил изпратен Гавриил, понеже това съответства на служението му – да възвестява Божиите тайни. Той известил свети пророк Даниил за освобождението на Божия народ от вавилонски плен и за времето на пришествие на Месията. Той възвестил на свети Захарий раждането на Иоан Предтеча от неплодната му майка. Той наставлявал и свети пророк Моисей в пустинята при писането на книгата “Битие”, като му предавал Божието откровение за първите родове и години, започвайки от сътворението на света. Благочестивото предание свидетелства, че той благовестил на светите праведни Йоаким и Анна за зачатието на Пречистата Богородица и бил ангел пазител на пренепорочната Девица от самото ѝ зачатие и раждане, носил ѝ храна в Светая Светих. Ето защо той ѝ благовестил и за зачатието на Божия Син. Гавриил бил изпратен да занесе благовестието и поради своето име, което значи “крепост Божия”, също – “мъж-Бог”. И тъй, името на благовестителя означава, че Бог е крепък, Господ в утробата на Дева се осъществил като съвършен човек (мъж), тоест Той се явява съвършен Бог и съвършен човек, съвършен не по телесна възраст, а по крепкост и разум. Младенците, заченати в майчината утроба, нищо не разбират, в тях няма крепкост, а Младенецът, заченат в девическата утроба на преблагословената Мария, от мига на Своето зачатие обладавал неизповедим разум и непобедима сила, тъй че и в малко тяло бил мъж съвършен. За това говори и пророкът: “и пристъпих към пророчицата, и тя зачена и роди син. И рече ми Господ: наречи му име: магер-шелал-хаш-баз^[4]; “защото, преди да се научи детето да изговаря: тате, мамо, – богатството на Дамаск и плячките самарийски ще бъдат понесени пред асирийския цар”^[5]. Това означава, че преди още да започне да говори, Младенецът ще има вече велика сила и крепкост да побеждава враговете Си. Предобраз било самото име на Гавриил, което значи: мъж-Бог, крепък Бог. И този Бог по време на благовещението чрез слизането на Светия Дух се заченал в нетленната девствена утроба. Свети Прокъл^[6], патриарх Цариградски, пише следното: “Самото име на ангела е чудно по значение, не случайно благовестителят на Дева Мария се нарича Гавриил. Името му предвъзвестява и носи първообраза на Богочовека, Който трябва да дойде в света. Гавриил значи мъж крепък или мъж-Бог и произхожда от думата гавир, което ще рече крепък или Бог, а в съвкупност двете названия дават: мъж-Бог. Това е предвъзвестил още ветхозаветният пророк Иеремия: “Господ ще извърши на земята нещо ново: жена ще спаси мъжа”^[7]. И тъй, колко високопоставен е този Божий посланик и по значението на името си, и по своето служение, а най-вече заради тайната, скрита от векове, неведома и за ангелите, която Бог открива първо на него и с която го праща при Пречистата Дева. Поради величието на тайната за Божието въплъщение, която надвишава всички други тайни, открити някога чрез Гавриил на светите пророци, той се сподобил с още по-голяма чест, сподобил се да бъде почитан от самите ангели като най-близък съзерцател на най-съкровените и неведоми Божии тайни.

Църковните учители, особено Дионисий Ареопагит^[8] говорят единогласно за седем висши ангели, които неотстъпно предстоят пред Бога. Останалите ангели биват изпращани да изпълняват различни мисии, а седемте, като най-приближени, пребивават винаги пред Божия престол. Те биват изпращани да възвестяват най-великите Божии тайни и да явяват голямата Божия сила, както казва свети апостол Павел: “Нали те всички са духове служебни, провождани да служат”^[9]. Но какво по-голямо проявление на Божия сила и каква по-висока тайна от тайната за въплъщението Христово, неведомо, непостижимо, неизречимо? Така че за възвестяването на тази велика тайна подобавало да се изпрати велик ангел, неотстъпно предстоящ пред Божия престол, най-съкровен съзерцател на Божиите тайни, какъвто бил свети Гавриил.

Струва си да обърнем внимание към кой от деветте ангелски чина от трите йерархии принадлежи свети Гавриил. Някои смятат, че той е от третата, низшата йерархия, и е чиноначалник от среден чин между началата и ангелите, тоест от архангелски чин, определен да възвестява великите Божии дела. Така смятат отчасти поради факта, че се нарича архангел, отчасти, както казва свети Дионисий, че висшите ангели, които предстоят пред Божия престол, не се изпращат за служение, а само низшите, които са определени за това. По-достоверно е обаче становището, че свети Гавриил принадлежи към най-високия серафимски чин и не взема участие в други, по-малко отговорни проявления на Божията воля, а бива изпращан да възвестява само най-великите тайни, каквато е била тайната за Боговъплъщението. Наречен е архангел поради радостното благовестие, което занесъл на Пречистата Дева и чрез което изпълнил с радост не само нея, но и всяко създание, както долно, земно, така и горно, небесно. Ето как възпява това свети Дамаскин^[10]: “небесните с любов се веселяха, а земните замираха в трепет, когато чу, Богородице, пречистия глас: възсия единно тържество за всички, щом безплътният ти донесе радостта”^[11].А че свети Гавриил трябва да бъде причислен към серафимския чин, става ясно от това, че нито един от другите чинове не стои по-близо от серафимите до престола на непристъпната Божия слава, според заслужаващото внимание свидетелство на свети Дионисий. Всеки ангелски чин има свое място по Божия разпоредба: едни по-близо, други по-далеч, а чинът на серафимите стои най-близо до Бога, както говори Исаия: “видях Господа, седнал на престол висок и издигнат… Около Него стояха серафими: всякой от тях имаше по шест крила^[12]”.

И тъй като свети Гавриил е един от седемте непосредствено предстоящи пред Бога ангели, следва да е от серафимски чин, втори между серафимите. В съответствие с това свети Андрей Критски го нарича един от първенствуващите ангели: “На един от първите ангели Бог заповядва да възвести тайнството. Щом като той е сред първенствуващите, следователно е от седемте духа, които винаги предстоят пред Бога, а ако е от седемте, той е от серафимите. Защото има ли по-висши ангели от серафимите? Има ли някой, който да се намира по-близо от тях до Божия престол? И тъй Гавриил е серафим от висшия, седми чин.”

Това произтича и от факта, че за такова велико Божие дело следвало да се изпрати велик ангел. И понеже въплъщението на Словото било най-великото Божие дело, бил изпратен да благовести един от висшите ангели, свети Гавриил, както пише за това свети Григорий Двоеслов^[13]: “Такова велико служение следвало да бъде изпълнено от най-високостоящ ангел, понеже той възвестява несравнимо най-висшето. Ако някога за прелъстяването на Ева дошъл самият княз на тъмата, то следвало и при Пречистата Дева да се яви с благовестие върховен княз на небесната светлина, при Мария, горяща от пламенна серафимска любов към Бога, трябвало да бъде изпратен серафим.”

И тъй нека ревностно да почитаме Гавриил като първенствуващ княз сред ангелските ликове, като един от седемте серафими, предстоящи непосредствено пред Бога, като всемирен архангел, възвестил спасението на света. Нека с благоговейно поклонение и молитвени песнопения да празнуваме радостно паметта му и да му въздадем благодарност за неговите толкова велики благодеяния към човешкия род, които е оказвал и оказва, молейки се непрестанно за нас на въплътилия се Бог. По молитвите на свети архангел Гавриил нека ни бъдат простени греховете.

Трябва да се отбележи, че от седемте споменати тук висши ангели в Свещеното писание се срещат имената само на четирима от тях. Така в книгата на Даниил пише, че свети Михаил помага на евреите, по това време още благочестиво покланящи се на Бога^[14]. В посланието на свети апостол Иуда се говори, че когато спорил с дявола за тялото на Моисей, светият архангел му казал: “Господ да ти забрани”^[15]. Иоан Богослов в своето “Откровение” пише, че свети Михаил се сражавал със змея (тоест Дявола)^[16]. От книгата на Даниил знаем, че свети Гавриил откривал на пророка най-съкровени Божии тайни за бъдещето^[17]. В Евангелието на свети Лука се казва, че Гавриил благовествувал на Захария за зачатието на Господния Предтеча, а на Пречистата Дева – за въплъщението на Бог-Слово^[18]. Архангел Рафаил се упоменава в книгата на Товит, където се казва, че той защищавал младия Товия от неочаквани премеждия по пътя, прогонил беса от девицата Сара и върнал зрението на Товит^[19]. В третата книга на Ездра се говори за ангел Уриил, който предлагал на Ездра да претегли “тежината на огъня”^[20].

За останалите три ангела, макар и да не са споменати поименно в Свещеното Писание, според някои богомъдри тълкуватели се смята, че Салатиил е ангелът, който се явил на Агар в пустинята, когато се молела с дълбока скръб. Той ѝ казал: “Бог чу гласа на момчето”^[21] и твоята смирена молитва. Името Иехудиил дават на ангела, който Господ обещал да прати на израилтяните в пустинята, за да ги заведе в обетованата земя, награда за ония, които пазят Божиите заповеди за слава на Господа^[22]. Варахиил бил един от трите ангела, които се явили пред Авраам под Мамврийския дъб, благословили Сара да се освободи от бездетството и да добие син Исаак и показали предобраза на Светата Троица: Отец и Син, и Свети Дух^[23].

Светите седем висши ангела, от които Михаил е първият, а Гавриил – вторият, съгласно благочестивото тълкувание на Църквата, още в древността били изобразявани на икони и в тяхна чест били издигани храмове. За това църковна история разказва следното:

Нечестивият император Диоклетиан, жесток гонител на християнството, заповядал да доведат на строежа на каменните терми^[24] в Рим множество християни и да работят там под надзора на строги и безмилостни пазачи, които измъчвали и угнетявали светите люде. Можело да се види как по няколко хиляди свети мъченици работят, като се обливат в пот и кръв. Мнозина от тях погинали там от меч и от друга мъченическа смърт за Христа. По такъв начин и с такъв тежък труд било издигнато огромно и прекрасно, като царски палат, здание. Изтекли много години, елинското безчестие погинало заедно със своите царе, а с възкачването на престола на християнските царе християнството възтържествувало по цялата вселена. Тогава вярващите от Рим, като гледали прекрасните терми на Диоклетиан, си спомнили, че били построени от ръцете на християни и като очистили зданието от езическата сквернота, го превърнали в християнски храм, посветен на седемте главни небесни духове, архангели и архистратизи на ангелските сили: Михаил, Гавриил, Рафаил, Уриил, Салатиил, Йехудиил и Варахиил.

По подражание на Рим и в други градове, като Неапол в Кампания и Палермо в Сицилия, били издигнати каменни църкви в чест на седемте първенствуващи ангели. Лицата им били изобразявани на икони и на мозайки по стените на църквите и всеки от тях имал свои характерни черти, които тайнствено отразявали невидимото им служение. Архангел Михаил бил представян как тъпче с крака Луцифер^[25]със зелена финикова клонка в лявата ръка, с копие в дясната, което завършва с бяла хоругва, украсена с червен кръст^[26]. Архангел Гавриил бил изобразяван в дясната ръка с фенер, в който горяла запалена свещ, а в лявата с огледало от зелен яспис, по което имало червени точки^[27]. Архангел Рафаил е представян с леко повдигната лява ръка, в която държи съд с лекарствени средства, а с дясната води младия Товия, който носи риба, уловена в река Тигър^[28]. Уриил бил рисуван да държи пред гърдите си с дясната ръка изваден меч, а с лявата, пусната надолу – огнен пламък^[29]. Архангел Салатиил бил изобразяван със склонени глава и поглед, и с ръце, притиснати към гърдите, както при човек, който се моли в умиление. На иконите Иехудиил държи с дясната си ръка златен венец, а с лявата бич от три черни въжета^[30]. Архангел Варахиил е рисуван с бели рози на гърдите^[31].

По време на нечестивите римски императори Диоклетиан и Максимиан^[32] и на жестоките им гонения срещу християните, вярващите, подвизавайки се, с усърдие приемали налаганите им от мъчителите страдания за Христа, като се стремели към вечната награда. По това време в град Сирмий^[33], в областта Панония^[34], имало един млад епископ, съвършен обаче в православната вяра и в Господния закон. Името му било Ириней. След многобройни гонения заради любовта му към Христа, за изповядването на Христа той получил заслужено венеца на победата.

Заловен в Сирмий, Ириней бил изправен пред хегемона Проб в Панония. Проб му казал:

– Покори се на царските закони и принеси жертва на нашите богове.

Епископ Ириней отвърнал:

– Онзи, който принася жертва на мними богове, а не на Единия истински Бог, ще бъде изтребен измежду човеците.

Хегемонът отново настоял:

– Всемилостивите царе заповядаха всеки или да принесе жертва на боговете, или да бъде подложен на мъчения.

– На мен ми е казано, че е по-добре да приема и най-страшните мъчения, отколкото да се отрека от истинския Бог, като принеса жертва на бесовете.

Хегемонът повторил:

– Или принеси жертва на боговете, или ще заповядам незабавно да те подложат на мъчения.

– Ще се радвам, ако го направиш, защото тогава и аз ще стана причастник на страданията на Моя Господ.

Тогава хегемонът заповядал на войниците да подложат светеца на мъчения. По време на жестоките мъки той го попитал:

– Е, Ириней, сега ще принесеш ли жертва на боговете?

Светецът отвърнал:

– Аз принасям жертва, изповядвайки Моя Бог, както винаги съм правил.

Дошли родителите и всичките му роднини и като видели как безпощадно го мъчат, започнали да прегръщат нозете му и да го молят да пожали младостта си и да се подчини на царската заповед. На една страна плачели баща му и майка му, на друга – близките му, приятели и роднини, плачели с глас и викали:

– Ириней, пожали цветущата красота на младостта си.

Светията обаче, проникнат от възвишена любов към Бога, и с духовен взор, отправен към Неговата заповед, отвръщал на всички:

– Моят Господ Иисус Христос казва така: “който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен”^[35]. И тъй, възлюбени, знайте, че нито с вашите молби, нито с царските заплахи, нито по какъвто и да било друг начин можете да ме откъснете от Бога и от Неговия закон. Всичките ми мисли са насочени към надеждата на горното^[36]звание.

Проб отново повикал блажения Ириней, за да го убеждава:

– Не се ли трогваш поне от сълзите на тия, които плачат за теб? Остави безумието си, пощади младостта си и принеси жертва на боговете.

Светецът му казал:

– Аз ще пощадя себе си навеки, ако не принеса такава жертва.

Тогава хегемонът заповядал да го отведат в тъмницата, докато реши как да постъпи с него.

От дългия престой и от тежестите на тъмничния живот светецът бил налегнат от различни болести. Една нощ областният началник Проб отново заповядал да му го доведат:

– Стигат ти мъченията, на които беше подложен толкова време досега. Ела по-добре и принеси жертва на нашите богове.

– Ако си решил какво ще правиш с мен, прави го по-скоро, без да отлагаш. Знай, че аз ще продължавам да изповядвам името Христово, както досега съм го изповядвал. И решението ми е твърдо и непоклатимо.

Тогава в гнева си хегемонът заповядал да го бият дълго с пръчки. А светецът издигал глас сред мъченията.

– Още от дете съм се научил да почитам Моя Бог, на Него се покланям, на Него принасям жертва, а на ръкотворни богове не мога да се покланям.

– Задоволи се с мъченията, които сам си докара. Не пожелавай смъртта.

– Аз не ще умра, защото ми е отредено да живея и не усещам мъките, които ми причиняваш заради името на Моя Господ Иисус Христос. Даже нещо повече: надявам се чрез тях да получа не смърт, а вечен живот.

– Имаш ли жена? – попитал го Проб.

Светецът отвърнал, че няма. Тогава Проб рекъл:

– Имаш ли родители?

– Нямам – отвърнал светецът.

Проб пак се обърнал с въпрос:

– Имаш ли синове, или дъщери?

Светецът отговорил, че няма.

– Тогава кои бяха тези, които плачеха и ридаеха за теб в съда?

Свети Ириней отвърнал:

– Аз изпълнявам заповедите на Моя Господ Иисус Христос, Който е казал: ако някой не се откаже от родителите си и не се отрече от всичко, що има, “не може да бъде Мой ученик^[37]” и “който обича баща или майка… син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене”^[38]. Който истински обича Бога и само на Него се уповава, той презира земната суета и няма друг отец освен Бог.

– Но на мен ми казаха, че ти имаш синове. Поне от любов към тях принеси жертва на боговете, за да не изгубят в твое лице баща си.

– Синовете ми имат за отец Бога, Който е и Мой Отец и Комуто се покланям, защото Той може да спаси и тях, и мене. Затова всецяло сме възложили упованието си на Него и сме Му поверили душите си, за да не погинат. Прави каквото ти заповядват твоите господари.

– Пощади себе си и родителите си – убеждавал го Проб, – принеси жертва на боговете и се подчини на царската воля, иначе ще намериш гибелта си в мъчения.

– Казах ти вече да правиш с мен каквото искаш, защото знаеш добре, че никога няма да принеса жертва на твоите гнусни богове. Виж какво огромно търпение ми е дал Господ Иисус Христос, за да понасям твоите и дяволските козни, мъченията над Божиите светии.

– Ще те осъдя на смърт, ако не принесеш жертва на боговете – му казал Проб.

Свети Ириней отвърнал:

– С това ще ми направиш услуга, защото смъртната присъда ще ме отведе във вечното блаженство.

Тогава Проб провъзгласил:

– Заповядвам за неподчинение на царските укази Ириней да бъде хвърлен в реката.

– Очаквах да понеса от теб всевъзможни и най-жестоки мъчения, за да видиш как заради вярата си в Бога християните са се научили да презират смъртта. Но тъй като ти ми отнемаш тази възможност, радвам се и на тази присъда.

Разгневен от дръзновението на блажения мъж, хегемонът заповядал първо да му отсекат главата и после да хвърлят тялото му в реката. Като чул това, светецът, сякаш получил втори победен венец, благодарил на Бога с думите:

– Благодаря Ти, Господи Иисусе Христе, че ме дари да изповядвам Твоето свято име с такова необоримо търпение, за да се сподобя да стана причастник на Твоята вечна слава.

Веднага го повели към моста, наречен Артемис, построен в чест на гнусната богиня Артемида^[39], откъдето трябвало да бъде хвърлен в реката. Там, като свалил дрехите си и издигнал ръце към небето, свети Ириней се помолил с умиление:

– Господи Иисусе Христе, Който благоволи да пострадаш за спасението на света! Нека се отворят небесата и да приемат душата на Твоя верен раб Ириней, взет от православната Сирмийска църква да пострада за святото Твое име. Готов съм да приема смъртта. Но се обръщам, Господи, към Твоето неизказано милосърдие, да съхраниш и опазиш народа на Сирмийската църква от всякакви беди и злини, и от видими и невидими врагове и благоволи да го утвърдиш в Твоята свята вяра.

Щом свършил молитвата си, светецът бил посечен с меч и тялото му било хвърлено в река Сава. Свети Ириней, епископ Сирмийски, пострадал на 26 март по време на управлението на областния началник Проб, в царствуването на нашия Господ Иисус Христос, Комуто слава во веки веков. Амин.

В младостта си преподобният Малх се занимавал със земеделие в едно маронийско село, което било на повече от тридесет стадия^[40] от Антиохия Сирийска^[41]. Бил единствен син и родителите му, понеже желаели да продължи рода като техен наследник, го карали да се ожени. На настойчивите им молби той отговарял по един и същ начин:

– Предпочитам да съм монах, отколкото мирянин.

Колкото и да го принуждавали – бащата с най-различни заплахи, майката с ласкави увещания, – той не послушал родителите си и накрая избягал тайно, като напуснал заради Бога дом, родители и женитба. Отишъл в пустинна местност, която се намирала между Имма и Вирия. Там намерил един манастир, в който монасите водели богоугоден живот. Като приел тяхното ръководство, Малх останал да живее там и започнал да се усъвършенствува чрез монашески подвизи, труд и постничество, умъртвявайки в себе си плътските страсти.

След доста години му се приискало да отиде в родината си, за да утеши майка си, която междувременно била овдовяла. Решил да продаде наследството и да раздаде парите: една част на бедните, друга на манастири и да остави малко за свои нужди.

Игуменът научил за намерението на Малх и започнал да го разубеждава, като му говорел, че това е дяволско изкушение и коварен замисъл на врага на човешкия род, прикрит благовидно като добро дело.

– Това е същото, за което говори Писанието: “псето се върна на своята бълвотина”^[42].Мнозина от монасите са били подлъгвани по този начин, защото дяволът никога не излиза открито на борба.

За доказателство игуменът привеждал на Малх примери от книгите, като започнал от Адам и Ева, съблазнени от дявола с надеждата да получат божествено достойнство и заради това лишени от рая. Когато видял, че не е в състояние да го убеди, паднал пред нозете му и ги прегърнал, умолявал го да не оставя духовните си побратими, за да не погуби себе си, да не се обръща назад, когато “е сложил ръката си върху ралото”^[43]. Малх обаче не го послушал и напуснал манастира.

Игуменът се простил с него и го изпроводил със сълзи, както се изпраща мъртвец на погребение.

– Виждам, чедо – били последните му думи към Малх, – че се намираш във властта на сатаната. Няма да те питам повече за причината, поради която ни напускаш, и не приемам оправданията ти. Овцата, която излезе зад оградата, тутакси става плячка за вълците^[44].

С това те се разделили и Малх си тръгнал.

Недалеч от това място минавал широкият и оживен път от Вирия за Едеса^[45]. Там пътниците често били нападани от сарацини^[46]. Ето защо те се събирали на групи, за да могат да се отбраняват и да не бъдат пленявани в случай на нападение. Малх се присъединил към една такава група, която наброявала към седемдесет души и в която имало няколко жени. Ненадейно, за техен ужас, както си вървели по пътя, изведнъж пред тях се появило множество полуголи измаилтяни, въоръжени до зъби. Те ги обкръжили, изловили ги до един и отвели в плен. Тогава монахът разбрал суетата на своето намерение и дяволската измама и се разкаял, че не се вслушал в увещанията на игумена, отделил се от духовната община и присъединил се към обществото на миряните, заедно с които станал плячка на друговерците. Разкаянието му обаче било закъсняло: в желанието да наследи имуществото на родителите си, сам станал собственост на сарацините. След като пленниците били поделени, Малх и една жена се паднали на някакъв арабин, който ги натоварил на една камила и без да се бави, потеглил с тях на път. Камилата вървяла много бързо, затова, докато траело пътуването, за да не паднат, двамата пленници се държали здраво един за друг. Хранели ги с недосварено месо и с камилско мляко.

След дълъг преход през Арабската пустиня и през една голяма река, сарацините се завърнали у дома си. Собственикът на Малх отвел пленниците при жена си и им заповядал да се поклонят на нея и на децата, както бил техният обичай. Двамата преклонили глави пред господарката и ѝ се поклонили, а тя натоварила пленника с къщна работа – да носи вода, да мете и да върши всякаква най-тежка работа. Така той трябвало да работи, задето не послушал своя отец – игумена. Вече изобщо не приличал на монах, ходел гол, както било прието в тази страна, пък и заради знойното слънце, прикрити били само онези части от тялото му, които не бивало да се виждат. После го изпратили да пасе овце в пустинята. Единствената му радост и утеха в бедите била, че виждал рядко господарите си и другите работници и в уединението, като пасял овцете, си спомнял за свети Иаков^[47]и Моисей^[48], които също някога пасели стада в пустинята. Хранел се със сирене и мляко и докато бил с овцете, се молел усърдно, пеейки псалми, които бил научил в манастира. Това била утехата му в плена. Благодарял на Бога, че монашеското житие, което бил изгубил в родината си, намерил отново тук, в пустинята. Но човек не може да си представи колко коварен може да бъде дяволът, който и тук, при този начин на живот, намерил какво да направи на Малх.

Сарацинът видял, че робът му работи усърдно и му служи вярно, и че добитъкът му непрекъснато се умножава, и размишлявал с какво да награди Малх за добрата работа. Решил да му даде за съпруга пленената жена, с която пристигнали тук на една камила. Повикал Малх и му предложил да я вземе за жена. Но той отказал с думите, че е християнин, а по християнския закон не може да встъпи в брак с жена, чийто мъж е жив, понеже мъжът на тази жена бил отведен в плен от друг сарацин. Тогава годподарят му изпаднал в ярост и като извадил меч, щял да го убие. И ако той не бил побързал (в знак на съгласие) да прегърне жената през врата, господарят щял да пролее кръвта му.

Настъпила нощта и монахът завел жената в пещерата си. За това, което станало там между тях, разказвал впоследствие самият блажен Малх.

– Вместо радост ме беше обзела скръб, вместо удовлетворение – мъка. Ние се държахме далеч един от друг и не смеехме да си кажем нищо. Тогава осъзнах цялата тежест на моя плен и взех да скърбя за монашеското си житие, така неочаквано прекъснато. За това ли тръгнах аз окаяният? До тук ли ме докараха греховете ми, на стари години да погубя девството си и да стана мъж на чужда жена? Каква полза от това, че напуснах и дом, и родители, и женитба в младостта си заради Бога, ако сега направя онова, което още отначалото съм презрял? Нали понасям всичко това, защото след като живеех в манастира, пожелах да се върна отново в родината си. Какво ще правим, душо моя? Ще погинем или ще победим? Ще дочакаме ли благодетелната Божия десница, или да сложим край с меча си? Прибери, душо, твоя меч! На нас прилича да се боим повече от твоята смърт, отколкото от смъртта на тялото, защото и целомъдреното девство има своето мъченичество. Затуй нека по-добре да остана да лежа тук, в тази пустиня, като мъченик, мъртъв, без погребение, като бъда едновременно за себе си и мъчител, и мъченик!

С тези думи станах от земята, извадих от ножницата меча, който блестеше в тъмното, и като допрях върха му в гърдите си, казах на жената:

– Остани си със здраве, жено, по-добре да бъда за теб мъртъв мъченик, отколкото жив мъж.

Тя падна в краката ми с вик:

– В името на Нашия Господ Иисус Христос и заради този тежък час заклинам те и те умолявам, не проливай кръвта си заради мен. Ако искаш да умреш, първо мен пронижи с меча и после себе си, та така да се съединим един с друг. Понеже съм решила, даже мъжът ми да се върне, да живея до края на живота си в чистота, на каквато се научих по време на плена, и предпочитам да умра, отколкото да я загубя. Нали искаш да умреш, за да не легнеш с мен? Но и аз щях да предпочета смъртта, ако ти беше поискал това. Затова нека бъда твоя целомъдрена съпруга и между нас да има духовно, а не телесно общение, така че нашите господари да те смятат за мой мъж. Христос ще знае, че ти си ми духовен брат. Господарите ще ни имат доверие и ще си мислят, че нашето съпружество е плътско, като видят, че има помежду ни любов.

– Аз изпаднах в трепет и почуда – разказвал свети Малх пред целомъдрието на тази жена и я възлюбих, и ние се уговорихме да живеем заедно в целомъдрие. При това никога не съм спирал погледа си върху тялото ѝ, дори с ръка не съм се докосвал до нея, опасявайки се в съвместния ни по взаимно съгласие живот да не би да погубя девството, което бях съхранил и в страшните плътски изкушения, които ме нападаха в самото начало.

Преподобният Малх прекарал в духовно съпружество с тази целомъдрена жена доста време. Господарите били благоразположени към тях, тъй че не им идвала никаква мисъл за бягство. Понякога Малх по цял месец не се вестявал в господарския дом като верен и усърден пастир на стадото в пустинята.

Един ден, след много години плен, преподобният бил сам в пустинята. Освен небе и земя наоколо не се виждало нищо друго, тогава той в усамотението си започнал да си спомня някогашния си живот с монасите в манастира и особено своя отец, игумена, който го бил научил на Божественото Писание и на монашески живот. Започнал да размишлява за думите, с които го увещавал да не се отлъчва от обителта. Докато си спомнял и размишлявал, Малх забелязал пред себе си множество мравки. На едно неголямо, тясно пространство, всяка носела товар, по-голям от самата нея: едни мъкнели семена, други – пръст от мравуняка, за да го защитят по-добре при дъжд, трети приготвяли зимнина, като раздробявали зрънцата, други пък изнасяли труповете на мъртъвците. И най-чудното било, че при такова голямо струпване на мравки, влизайки и излизайки от мравуняка, те не си пречели, не се блъскали, не притеснявали другия, напротив, щом забележели, че някой носи твърде голяма тежест, тутакси му се притичвали на помощ. Като ги гледал, Малх си спомнил думите на Соломон: “иди при мравката, ленивецо, виж нейната работа и бъди мъдър. Тя събира през жътва храната си”^[49]. Тогава си помислил, че животът му в манастира приличал на мравуняк, където всички работят заедно, никой няма нещо свое, а всичко е общо, и го обзела силна скръб, че се намира в плен, започнал да въздиша за своя манастир и за живота в някогашната си килия. Като се върнал в господарското имение и се запътил към колибата, го срещнала жената, която го видяла, че е смутен и натъжен, и го попитала:

– Защо си тъй печален?

Малх ѝ разказал за какво си мислел. Тя започнала да го увещава да избяга, като го молила да вземе и нея и после да я остави в някой женски манастир. След дълго обсъждане почнали да се готвят за бягство. Мислите им се люшкали от надеждата до страха, когато си шепнели за това.

В стадото, което пасял Малх, имало два големи козела. Той ги заклал, направил от кожата им два меха, приготвил за път сушено месо и с надежда в Бога през една късна вечер напуснали дома си и се отправили на път. На девет стадии от мястото, където живеел сарацинът, течала голяма река. На брега ѝ бегълците надули меха, завързали го здраво, седнали върху него и заплавали по реката, като си служели с крака вместо весла. Стигнали до другия бряг. Месото, което си били приготвили за път, се намокрило и потънало. Останало толкова малко, че трудно щяло да им стигне за три дни. Напили се до насита с вода от реката, за да не изпитват жажда, и без да се бавят повече, потеглили на път. Вървели повече нощем, отколкото денем, защото се страхували от сарацините, и поради горещината от палещото слънце. Но понякога се движели и денем под горещите лъчи на слънцето и често се обръщали назад, да не би господарят да е по петите им.

На третия ден, когато Малх и жената се обърнали назад, видели в далечината двама сарацини на камили, които бързо ги настигали. Разбрали, че господарят им ги е открил по следите в пясъка, и се вцепенили от страх при мисълта, че сарацинът ще ги убие. Тогава, по Божий промисъл, забелязали отдясно дълбока пещера и се затичали към нея. Влезли вътре и се прислонили от лявата страна на входа, без да влизат навътре. Страхували се, ако избегнат смъртта, да не би да бъдат нападнати от диви зверове, змии, скорпиони и други отровни влечуги, които обикновено живели в такива пещери. Били застинали в ужас, като мъртви, очаквайки смъртта от две страни – от господаря, който ги гонел, и от зверовете, които се криели в пещерата. Но в същото време си мислели: “ако Бог се смили над нас, ще избегнем смъртта, а ако Бог не благоволи, пещерата ще ни стане гроб.”

През това време сарацинът и неговият роб стигнали до пещерата. Господарят завързал камилите и застанал с гол меч в ръка пред входа ѝ, а роба изпратил вътре да изведе Малх и спътницата му, защото искал сам да ги убие. Робът влязъл три-четири лакти^[50] навътре в пещерата и минал покрай тях, без да ги забележи, понеже идвал от светло на тъмно. Те го гледали в гръб. Робът сипел заплахи с цяло гърло:

– Излезте, злодеи, излезте да ви убием! Защо се бавите? Излизайте, господарят ви чака.

Докато викал така, отвътре изскочила една лъвица, впила се във врата му и го повлякла мъртъв към леговището си. О, преблаги Господи! Колко е велик Твоят промисъл за рабите Ти и колко е бърза помощта Ти в крайна нужда! Видели Малх и жена му това и ги обзела голяма радост наред със страха, понеже пред очите им врагът погинал, но не знаели какво става с другия, който ги чакал настръхнал пред входа на пещерата. Понеже робът се забавил и гласът му повече не се чувал, сарацинът помислил, че двамата му се съпротивляват и заслепен от ярост и злоба, се втурнал вътре с изваден меч и с рев на свиреп звяр. Щом чула гласа му, лъвицата се втурнала и се хвърлила върху него тъкмо когато бил стигнал до бегълците. Умъртвила го и го завлякла в леговището си.

След чудото на такава неочаквана Божия помощ и закрила преподобният Малх и блажената жена благодарили на Бога за голямото Му милосърдие. Но и в радостта, страхът не ги напускал, защото мислели, че лъвицата ще ги умъртви. Предпочитали обаче да загинат от звяра, отколкото да попаднат в ръцете на безмилостни хора. Лъвицата, като захапала своята рожба, излязла от пещерата. Малх и жената безмълвно продължавали да стоят по местата си, но като видели, че лъвицата не се връща, излезли навън. Слънцето вече клоняло към залез. Пред пещерата намерили камилите със запаси от храна и вода. Подкрепили се и се наситили, яхнали животните и с радостни сърца потеглили, благодарейки на Бога. След десет дена прекосили пустинята и стигнали до гръко-римските полкове. Разказали какво били преживели на началника на полка, а той ги изпратил при началника на Месопотамия Савин. Войводата ги приел радушно, купил от тях камилите и ги изпратил с напътствия в родината им.

Щом се завърнали, Малх завел блажената жена и негова духовна сестра в един женски манастир и се отправил към обителта, която някога напуснал. Не заварил вече между живите своя духовен наставник, игумена. Разказал на братята какво се било случило с него и ги увещавал винаги да слушат игумена и да не излизат от манастира. Установил се да живее там, без да напуска манастира. Прекарал богоугодно останалото време от живота си и се преставил на Господа, като станал образец на целомъдрие, за да знаят следващите поколения, че нито меч, ни пустиня, нито зверове могат да победят девствената чистота; понеже който е предал себе си на Христа, може да умре тялом, но духом не може да бъде победен, защото го крепи Сам Христос Бог, Комуто слава во веки. Амин.

Светите мъченици пострадали при готския цар Унгерих по времето на римските императори Юлиан, Валентиниан и Грациан^[52]. Когато християните извършвали богослужение и прославяли Бога в своите храмове, Унгерих изпратил слугите си, които по негова заповед запалили храмовете и всички, намиращи се в тях 308 души, изгорели. След това, щом срещнели християнин, който носел дар за храма, го залавяли, подлагали го на разпит и ако не се откажел от вярата си в Христа, го хвърляли в огъня и по такъв начин вместо дарове, на Христа били принасяни телата на християните. Съпругата на друг готски цар, Алла, с готски произход, но правоверна християнка^[53], събирала телата на светите мъченици. Тя предала управлението на своя син^[54], взела със себе си презвитери и странствала от място на място, докато не се установила с дъщеря си Дуклида в сирийската страна^[55]. След това извикала тук своя син, с когото впоследствие се завърнала в Готия, а мощите на светците предала на дъщеря си, която по време на царуването на Валентиан и Теодосий отишла в Кизик^[56]. Част от мощите оставила в града за освещение на храма. След като се завърнала в родината си, света Алла била убита с камъни, заедно с Агатон, и приела мъченическа смърт, а Дуклида починала в мир няколко години след смъртта на майка си.

В десетата година от царуването на благочестивите гръцки царе Лъв Мъдри^[57] и неговия брат Александър^[58], синове на император Василий Македонец^[59], някои магистриани^[60], връщайки се от Асийската страна^[61], където били изпратени по заповед на царя, и минавайки край една пустинна планина, видели ходещ из нея човек, облечен в стари, скъсани дрехи и твърде необичаен и даже страшен на вид, защото бил израсъл в пустинята, далече от хората. Удивени от странния му вид, магистрианите го подгонили и го хванали, и след това, мислейки го за съгледвач (а в действителност това бил блаженият Василий, чието житие ще разкажем), те вързали този дивен мъж и го повели със себе си към царския град Константинопол.

Магистрианите застанали пред царете и им разказали за хванатия по пътя човек. Тогава цар Лъв, като видял светеца, заповядал да го подложат на разпит и поръчал на един патриций^[62] Самон, агарянин^[63] по произход, да разследва кой е той, откъде е и как се казва.

Самон въвел Божия човек в дома си. След това седнал в съдилището и заобиколен от съветници, с подобаващо на неговия сан величие, заповядал блаженият Василий да застане пред него. Като застанал пред патриция, светецът не му отдал чест и поклонение. Патрицият го попитал:

– Кой си ти и как се казваш?

Но блаженият не му дал отговор^[64] и стоял мълчаливо, гледайки с кротки очи към своя съдия.

Тогава Самон отново го попитал:

– Кажи ни, откъде си?

На това светецът отговорил:

– По-добре ти кажи кой си и откъде си.

И Самон му казал:

– Ние питаме теб и ти трябва да ни отговориш. А кой съм аз, не трябва да питаш. Впрочем, ако толкова искаш да знаеш кой съм, ще ти кажа. Аз съм Самон, патриций, и старейшина на кувикулариите^[65] на сега царуващите владетели. Сега ти ми кажи кой си, откъде си и с какво се занимаваш?

Блаженият отговорил:

– Аз съм един от пришълците и странниците, живеещи на земята.

– И така, истина ли казват за тебе, че си съгледвач, дошъл да огледа гръцката земя? – попитал Самон светеца.

На това преподобният не му отговорил нищо.

Мнозина от присъстващите на разпита също го принуждавали да отговори, питайки го:

– Кой си ти?

Но светецът и на тях не отговорил нищо.

Тогава Самон заповядал да донесат железни пръчки, сухи волски жили и други, предизвикващи ужас оръдия за изтезания, и сложили всичко това пред светеца, за да го изплашат, с надеждата, че той ще изпита страх от мъките и ще разкаже за себе си. Но преподобният, като видял всички тези страшни оръдия, не промълвил нито дума. Тогава патрицият заповядал да прострат блажения Василий на земята и да го бият с волски жили, питайки го:

– Кой си ти?

Изпитвайки жестоките удари, преподобният не нарушил мълчанието си и търпеливо понасял всички мъчения. А мъчителите го били дотогова, докато не видели, че той скоро ще умре; затова взели светеца, който бил неподвижен като греда, понесли го и го заключили в тъмница.

На другия ден патрицият Самон – този неукротим звяр, седнал в съдилището и отново заповядал да доведат затворника при него. Изпратените за блажения Василий го намерили напълно здрав и невредим, очакващ ги извън тъмницата, макар че вратите ѝ останали затворени. Удивени, те започнали да питат светеца:

– Разкажи ни как си излязъл от тъмницата, след като вратите ѝ бяха здраво затворени?

Но блаженият не им дал отговор и мълчаливо тръгнал след тях, за да застане пред лицето на патриция.

Тогава някои от изпратените за свети Василий тръгнали напред и разказали на Самон за всичко, което се случило: как намерили блажения извън тъмницата, макар че ключалките ѝ били цели. Самон и всички, които били с него, се удивили, като чули разказа им, и не им повярвали. Някои казвали за светеца, че той е магьосник и е извършил такова чудо със силата на вълшебството. Междувременно блаженият застанал пред патриция и Самон отново започнал да го разпитва настойчиво и дълго, като по всякакъв начин го принуждавал да каже кой е и откъде е. Но преподобният продължавал да пази мълчание и не давал отговор на патриция. Силно разгневен на светеца, Самон отново заповядал да го разпънат на земята и безпощадно да го бият с пръчки, докато не разкаже за себе си и за своя произход. И били светеца дълго, така че счупили шест жезъла, но не могли да изтръгнат признание от него: блаженият Василий доблестно претърпявал всички мъчения, без да наруши мълчанието си с нито дума, и всички се удивявали на неизказаното му търпение и мълчание. При това патрицият Самон казал:

– Зная, че този съгледвач се надява впоследствие да се величае и да казва: победих ги с мълчание. Но аз съм готов да се закълна в живота на нашите царе, че няма да допусна той да се хвали и да се поругава над нас.

Като казал това, Самон отново заповядал да отведат преподобния в тъмница и цяла седмица да го бият, нанасяйки му всеки ден триста удара с бич и триста с пръчки. Блаженият Василий търпеливо понасял всички мъчения, пазейки в тайна своите доблестни подвизи и не желаейки да разказва на други за подвижническия си живот. Той станал монах още съвсем млад и се поселил в пустинята, в която се скитал много години, хранейки се само с треви и корени, ходейки винаги бос и носейки стара, скъсана дреха. За такъв добродетелен и пълен с подвизи живот светецът не искал да разказва на никого и затова на всички въпроси на патриция Самон за неговия живот отговарял с мълчание, помнейки заповедта на Небесния Владика, Който е казал: “нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната”^[66]. Защото всеки, който разказва за добрите си дела пред хората, в похвалите от тях получава своята награда на земята и се лишава от вечната, небесна слава, а който желае да достигне вечната награда, той трябва да скрива добродетелите си от хората, и ако не бъде оценен от тях, а бъде подложен на поругания, и даже на изтезания, то и в такъв случай трябва мълчаливо и търпеливо да понася човешката злоба, тогава наистина ще заслужи да бъде наречен мъченик. Преподобният Василий знаел това и желаейки да получи слава не от хората, а от Бога, търпеливо понасял всички жестоки страдания и не искал да открие своята тайна.

След като минала една седмица, през която светецът всеки ден получавал удари, патрицият, виждайки, че блаженият остава непоколебим и не открива името и произхода си, отново седнал в съдилището и заповядал да доведат преподобния при него. И когато той застанал пред него, Самон го погледнал с гняв и казал:

– Най-нечестиви човече, докога ще криеш от нас? Ще ми кажеш ли кой си и откъде си?

В отговор на това светецът казал:

– Най-нечестиви подобава да наричаш тези, които, подобно на теб, тайно вършат содомски дела^[67].

При такова изобличение от преподобния Самон се смутил, изпитвайки силен срам пред всички, които били там; след това, пламнал от неукротима ярост и гняв срещу светеца, заповядал да донесат ремъци, да вържат ръцете на преподобния назад, здраво да стегнат ребрата му с въжета и към тях да привържат десния му крак и да го закачат в едно покрито помещение надолу с главата на напречната греда. Той затворил вратите на помещението и ги запечатал със своя собствен пръстен, оставяйки преподобния да виси, докато не каже името и произхода си. Всички, които били там, в душата си скърбели за свети Василий и роптаели срещу Самон, наричайки го окаян и порицавайки го за причинените мъчения на невинния Божий човек.

Три дни и три нощи свети Василий висял на напречната греда. На четвъртия ден нечестивият мъчител Самон отворил вратите на къщата, в която се намирал мъченикът, и като се приближил към него, видял, че лицето му е спокойно и светло, сякаш не е претърпял никакви мъки. Удивен, патрицият попитал блажения:

– Защо не ми кажеш кой си и откъде си? Нима страданията не са те вразумили?

Преподобният и този път нищо не му отговорил. Тогава мъчителят заповядал да го снемат и да го освободят от ремъците и въжетата, с които бил вързан. Освободен от всички окови, светецът, с Христовата благодат, мигновено се изцелил от всички рани и страдания и оздравял напълно. Всички, които видели това преславно чудо, се удивлявали и недоумявяли. А нечестивият Самон, също поразен от случилото се, в заслепение възкликнал:

– Не ви ли казвах, че този човек е влъхва и вълшебник? Той, въпреки всички мъчения, които достойно получи от нас, остана здрав и невредим. Но както и да е, аз скоро ще разруша неговата вълшебна сила: повикайте при мен звероукротителя.

И когато той дошъл, Самон му казал:

– Избери най-свирепия лъв и днес не му давай обичайната храна, за да бъде гладен утре сутринта; тогава ще видим, ще победи ли този вълшебник свирепия звяр.

На другия ден сутринта множество народ се събрал на мястото на зрелището. И ето, пуснали един огромен и свиреп лъв, ревящ от глад; довели и блажения Василий и го хвърлили на лъва да бъде изяден. Но дивият звяр, като видял светеца, затреперил; след това се приближил към него и покорно легнал в нозете му като незлобиво анге – така че всички се удивлявали и в ужас викали:

– Господи помилуй.

А преподобният се навел към лежащия в нозете му лъв, погалил го с дясната си ръка, а след това го хванал за ухото и го извел навън, възгласяйки с гръмък глас:

– Ето вашия агнец, ето агнеца!

Но нечестивият другоземец Самон не бил вразумен от това дивно чудо и не поискал да признае, че измъчваният от него човек е свят Божий угодник. Като продължил да упорства в яростта си против блажения и изчерпал всичките си средства да изтръгне признание от него, Самон заповядал на слугите си да го хвърлят в морето през нощта. Така и направили. На третата стража през нощта те сложили мъченика в една лодка и като се отдалечили от брега, го хвърлили в морето, а те самите се върнали обратно. Но Бог, Който пази Своите светии, не допуснал блаженият да загине в морската дълбочина. Още щом го хвърлили в морето, два морски делфина^[68] взели преподобния на гърбовете си и го изнесли на брега, наречен Евдом, предградие на Константинопол, където го оставили на сушата. При това ръцете и нозете на светеца се освободили от веригите, с които били оковани, и той безпрепятствено стъпил на краката си и тръгнал към града. Но тъй като Златните врата на града^[69], към които се приближил светецът, били все още затворени, той седнал до тях да си почине.

В това време към Златните врата се приближил един човек на име Иоан, обхванат от треска; стенейки и треперейки от болестта, той седнал до свети Василий. Блаженият се смилил, възложил ръце върху него и като се помолил на Господа, го изцелил. Като се почувствал изцелен, човекът паднал в нозете на преподобния и започнал да го умолява да тръгне с него към дома му. Свети Василий с радост изпълнил молбата му, макар и изцеленият да бил един от най-бедните и незначителни граждани на Константинопол.

Иоан имал жена на име Елена. Заедно с нея той с любов приел преподобния в дома си; когато дошло време за обяд, му предложили трапеза и всички яли с веселие. На трапезата Иоан разказал на жена си как блаженият го изцелил с призоваването на Христовото име – и тя много се зарадвала на такъв гост. Защото тя била христолюбива и прекарвала целия си живот в страх Божий; затова и се радвала, че се е удостоила да приеме в дома си Божия угодник.

Иоан и Елена започнали да умоляват светеца да им каже кой е и откъде е. Но светецът отговорил:

– Кой съм и откъде съм, за това не бива да се говори. По-късно ще узнаете за това, а сега ме пуснете да се помоля в манастира на Неръкотворната икона на Пресвета Богородица, която сама е изобразила себе си.

Като казал това, той станал и придружен от Иоан, се отправил към манастира на Пресвета Богородица; като свършил молитвата, отстъпвайки пред настойчивите молби на Иоан, светецът се върнал в дома му. Тук Иоан и неговата другарка отново започнали неотстъпно да умоляват блажения да им разкаже за себе си. Тогава свети Василий казал:

– Аз съм този, когото патрицият Самон хвърли в морската дълбочина. Моят Господ Иисус Христос, на Когото служа още от детство, ме извлече от дълбочината по начин, който Той единствен знае, и ме запази невредим.

При това блаженият казал, че се нарича Василий, и подред разказал за всичко, което претърпял от нечестивия и жесток мъчител Самон.

Слушайки разказа на блажения Василий, Иоан и Елена се удивлявали и заедно с това си припомняли всичко, което им било известно за светеца: защото слухът за това, как Самон измъчвал преподобния, но не могъл да му стори никакво зло, се разпространил из целия град. След това те започнали да умоляват преподобния да остане да живее в дома им – и тази молба била угодна на блажения Василий. Иоан и Елена му приготвили отделна келия, в която да се моли, и поставили в нея светилник; и тук светецът започнал да възнася своите обичайни молитви към Бога.

Кой може да разкаже за тези молитвени подвизи на преподобния, за това, колко сълзи пролял той в моление към Небесния Владика? Кой може да изброи всичките му коленопреклонения? Кой ще разкаже за неговите всенощни бдения, защото той постоянно прекарвал нощите без сън? Кой ще опише добродетелния му и пълен с подвизи живот? Подобно на непоклатим стълп той бил непоколебим в добродетелта, никога не се гневял, бил кротък като Моисей^[70] или Давид^[71], тих и скромен като Иаков^[72] и по-милостив от Авраам^[73]. Защото Авраам раздавал милостиня от многото си богатства, а блаженият Василий благотворял на бедните от своята бедност, понасяна заради Господа Бога, и всичко, което му донасяли христолюбците, веднага раздавал на нямащите.

По времето, когато преподобният Василий живеел у гореспоменатия христолюбец Иоан, след немного време при него започнали да идват хора – едни търсели душевна полза, други донасяли при него недъгавите, за да ги изцели. Като възлагал ръце върху болните и се помолвал, преподобният ги изцелявал с Христовата благодат. С течение на времето името на светеца се прославило в целия царски град и много идвали при него не само от простия народ, но и от именитите граждани и велможи. Наред с дара на чудотворството светецът притежавал и дара на прозрението, и виждал тайните дела на всички, които идвали при него, както добрите, така и злите. Изобличавайки грешниците насаме, той мнозина наставил в пътя на покаянието. Преподобният предвиждал и бъдещето и пророчески предсказвал за него, което става ясно от по-нататъшния разказ.

В 911 г. починал византийският император Лъв Мъдри, а след него, в 912 г. и брат му Александър; след смъртта им царството наследил синът на Лъв, Константин, наречен Багрянородни^[74], заедно с майка си Зоя. Тъй като новият цар след стъпването си на престола бил още невръстно момче, охраната и управлението на царството били поръчани на цариградския патриарх Николай^[75] и куропалата^[76] Иоан, наречен Горида. Те управлявали царството дотогава, докато младият цар достигнал пълнолетие.

По това време Гръцката страна била нападната от варвари; завземайки област след област, те се приближили до Константинопол и опустошавали земите около него. И не се намирал никой, който би могъл да събере войска, да влезе в битка със застрашаващите столицата варвари и да спре опустошителното им нашествие. В цялото Гръцко царство настанал голям смут; народът започнал силно да роптае срещу патриарх Николай, обвинявайки го, че не е достатъчно загрижен за благото на повереното му царство. Тогава патриархът, като се посъветвал с всички велможи, написал писмо до източния войвода Константин Дука, призовавайки го да дойде в Цариград и да сподели скиптъра с младия цар, за да може, докато Константин Багрянородни, който бил малолетен, и се възпитавал в царските палати, Константин Дука, като мъж силен и храбър в битките, да се опълчва против враговете на империята. Защото този мъж наистина бил твърде храбър и непобедим воин, от когото много се страхували всички сражаващи се с него чужденци. Според нееднократното им свидетелство, те често виждали огън, излизащ от оръжието на Дука и от ноздрите на коня му – огън, който, устремявайки се към тях, ги обгарял и прогонвал, така че било невъзможно да устоят срещу този пълководец, на когото помагал Сам Бог. Сам Константин Дука също не криел Божията благодат, която му била дарувана, и разказвал за себе си следното:

– Веднъж, като бях млад – казвал той, – когато спях, пред мен застана една пресветла Жена, облечена в царска багреница; до нея стоеше огнен кон, а на коня имаше огнено оръжие. И Жената ме убеждаваше да се въоръжа с това огнено оръжие и да се кача на коня. Аз отначало се боях и не исках да изпълня молбата Й, но после Я послушах. И когато направих това, към което ме подтикваше, Тя каза: – Нека изпитват страх пред тебе и треперят всички Божии врагове, и да се стопят като восък пред лицето ти хулителите на Моя Син. Като каза това, светлата Жена си отиде от мен.

Така разказвал за себе си този мъж, към когото патриархът отправил послание, призовавайки го за цар.

Когато патриаршеското послание стигнало до него, той всякак се отказвал от предлаганата му чест, смятайки себе си за недостоен за такава голяма власт. Но получил от патриарха и от синклита друго послание, призоваващо го за цар. Тогава Константин Дука им написал следното:

– Аз не трябва да се равнявам с моя господар и Божий помазаник, царя, макар и той да е млад по възраст. При това се боя дали във вашето предложение няма нещо коварно и не искате ли да ме погубите.

Когато получили това писмо от него, патриархът и всички велможи му отправили трето послание, и в него всеки от тях поотделно се заклел в Дървото на Честния и Животворящ Кръст Господен, че без всяко лукавство и коварство, но искрено и от все сърце го призовават да царува заедно с младия цар. Тогава Константин Дука повярвал на клетвата им и заедно с всичките си домашни се отправил към Цариград и бил посрещнат със слава от велможите и от всички жители на града. Било ранно утро, когато войводата пристигнал в града, и слънцето било изгряло, – и изведнъж се появило недобро знамение, предвещаващо смъртта на Константин Дука от ръцете на убийците: при пълно слънчево сияние започнал да вали слаб дъжд и капките от дъжда, падащи на земята, били кървави.

При това патриарх Николай и съветниците му, като узнали за тържественото посрещане, което устроил на Константин Дука целият константинополски народ, променили първоначалното си намерение и затворили пред него вратата на царския дворец, не желаейки да го допуснат при царя и неговата майка. Тогава Константин Дука поставил своя шатър на площада пред хиподрума^[77], и тук започнали да идват много велможи и граждани, покланяйки се на славния воевода като на свой цар и повелител.

Някои от преданите на новия император велможи, познаващи блажения Василий и изпитващи силна любов към него, един по един идвали при него и го питали:

– Как ще завърши започнатото дело?

Светецът със сълзи им възвестил, че няма да минат и три месеца и кървава смърт ще постигне и новоизбрания на царския престол Константин Дука, и всичките му привърженици. Възвестявайки такъв изход от делото, блаженият горчиво и безутешно ридаел до изнемога. След такъв отговор от страна на светеца, велможите, които го попитали, се затворили в домовете си и не излизали никъде, очаквайки със страх предсказания край.

При свети Василий отново дошли двама велможи с намерение да узнаят бъдещето. Те били двама едноутробни братя и двамата със сан протоспатарий^[78]. Те дошли при блажения и го попитали:

– Какво ще стане с нас после, ако се присъединим към новоизбрания цар и започнем да идваме при него на хиподрума?

– Не отивайте там, чеда – със сълзи им отговорил светецът, – ако се присъедините към него, единият от вас ще бъде убит, а на другия ще отрежат носа и ушите и той за цял живот ще остане посмешище за всички, които го видят.

Но братята не се вслушали в предсказанието на светеца: отишли на хиподрума и се присъединили към новоизбрания цар.

След като минали два месеца, Константин Дука, виждайки, че е измамен и поруган от патриарха и целия синклит, започнал да се съвещава с привържениците си как да получи царския престол, към който бил призован. При това добродетелният войвода не искал да си служи с насилие в това дело. Като храбър пълководец, на чиято страна била цялата войска и множество народ, той би могъл със сила да разруши всички затвори и да се възкачи на царския престол или да обгради с войските си стените на града и да не допуска до него никакви хранителни припаси, с което да застави патриарха и целия синклит против волята си да го признаят за цар и да му дадат достъп да царския престол. Но бидейки благочестив и богобоязлив мъж, Константин не искал никой да претърпи бедствието на глада заради него, а също и да завзема трона чрез кръв. Затова, възлагайки всичкото си упование на Бога и продължавайки да вярва на клетвата на патриарха и велможите, той заповядал на привържениците си да изкъртят само вратата и мирно, без никакво оръжие, да се отправят заедно с него към царските палати. При това благочестивият воевода им казал:

– Ако ни приемат кротко, значи вършим добро дело, постигайки целта си без кръвопролитие и насилие. Ако ни нападнат и убият, то те ще дадат отговор пред Бога, тъй като те сами с усилени молби и клетви са ни прелъстили, макар и да не сме получили предложеното ми достойнство.

Като казал това, Константин Дука заставил своите привърженици да се закълнат, че никой от тях няма да дръзне да извади меча си от ножницата или да пусне стрела от лъка си против нападащите ги, “за да не се пролее кръв за мен – добавил той, – нито капка християнска кръв”. Привържениците на Константин с клетва обещали да се подчинят на заповедта на своя вожд и като изкъртили медните порти на царския дворец, (тъй като било невъзможно да се проникне в него по друг начин), мирно, без никакво оържие, тръгнали към царските палати под предводителството на този благочестив мъж Константин Дука, който също бил без оръжие.

В това време, когато те вървели невъоръжени, насочвайки се към царските палати – внезапно ги нападнали нарочно поставени от патриарха стрелци, и като пуснали множество стрели, ранили мнозина. Един от първите, които пострадали, бил сам доблестният войвода Константин Дука, който вървял напред: той бил тежко ранен в реброто под дясната ръка. Дука застенал от раната и паднал на земята. Като видели това, събраното множество дворцови оръженосци се устремили с извадени мечове към влизащите мирно и започнали да ги секат като дървета. Така те убили Константин Дука, сина му и много други. А тези, които се обърнали в бягство, хванали живи и ги наказали по различни начини: едни разсекли надве, други обесили на дърветата пред градските врати, а на трети отрязали носовете и ушите и прерязали сухожилията на нозете им. Така заедно с Константин Дука загинали три хиляди невинни мъже. Заедно с тях пострадали и двамата братя протоспатарии, които идвали за съвет при блажения Василий – и при това точно по този начин, както им бил предсказал преподобният: единият от тях бил посечен с меч, а на другия били отрязани носът и ушите.

Като свършили кръвопролитието, войниците отсекли главата на убития Дука и неговия син и ги отнесли на патриарх Николай и съветниците му. Патриархът щедро възнаградил убийците на Константин и заповядал да носят на копие из целия град главата на убития за поругание, а телата на всички други, пострадали с тях, да хвърлят в морето.

Такова беззаконно кръвопролитие се извършило тогава в Константинопол. И градът се осквернил с кръвта на невинно убитите мъже, която, както кръвта на Авел^[79], викала към Бога от земята. Защото не от меча на чужди врагове, но от ръката на единоверни и единоплеменни сънародници, бивши другари и приятели, загинал – станал жертва на коварство, силният войвода Константин Дука, наречен цар – този прославил се със своята храброст воин, угоден на Бога и обичан от народа.

Но поруган и осмян от силните на този свят, Константин Дука бил прославен от Бога: неговата праведна душа, а също и душите на всички, пострадали с него, били отнесени от ангелите в небесните обители и въдворени в лоното Авраамово. Явно свидетелство за това било следното чудесно знамение: докато телата на обесените сподвижници на Константин висели на дърветата, нощем се виждали звезди, слизащи върху тях и ярко сияещи над главите им до самия изгрев на слънцето. Това знамение показвало, че всички те са пострадали невинно и душите им, за награда за мъченичеството, са въдворени в селенията на светиите.

Всичко това разказахме, за да покажем с пример пророческата предвидливост на преподобния наш отец Василий; защото всичко, което предсказал, се сбъднало. Ще разкажем и други събития, при които се открил този дар на предвиждане, присъщ на преподобния.

За съуправител на младия цар Константин Багрянородни бил избран патрицият Роман^[80], когото венчали за царството. Когато император Константин достигнал необходимата възраст, Роман му дал за съпруга дъщеря си Елена. Освен Константин, Роман имал и друг зет, някой си Саронит, със сан патриций, човек горд и властолюбив, величаещ се с богатството си и със знатността на рода си. Той затаил в сърцето си лукаво намерение – да погуби цар Константин и да завладее царския скиптър.

Близо да палата на Саронит се намирал домът на горепосочения христолюбец Иоан, при когото живеел преподобният Василий. Предугаждайки с прозорливите си очи лукавото намерение на Саронит, преподобният казал, сякаш разговаряйки сам със себе си:

– Василий! Обърни внимание на този окаян нечестивец, който замисля нещо богопротивно в сърцето си. Но ето, аз ще отида и ще го изоблича: може би ще се покае и ще остави своето безумно намерение.

И ето, когато веднъж Саронит с обичайната си пищност излязъл на кон от дома си, насочвайки се към царския дворец, светецът застанал на пътя и гръмко започнал да възглася, обръщайки се към патриция:

– Защо си замислил в сърцето си зло дело против Божия помазаник? Ти нямаш дял в царския жребий. И така, не се труди напразно, за да не се прогневи Господ срещу теб и да не ти отнеме и достойнството на патриций, което имаш.

Като чул такова изобличение от светеца, Саронит пламнал от ярост против него. Той се устремил към блажения и започнал да го бие по главата с бича, който държал в ръцете си, отправяйки към него всякакви ругатни. След като му нанесъл немалко рани и се поругал над него, той оставил преподобния и продължил по пътя си.

Блаженият Василий търпеливо понесъл всички ругатни и рани, а на другия ден отново срещнал Саронит, когато той се отправял към двореца, и със същите думи, както и предния път, го изобличил. В гнева си Саронит заповядал на слугите си да хванат светеца, да го отведат в дома му и да го задържат, докато сам той не се върне от двореца. След като се върнал, заповядал да донесат пръчки от трънка и да доведат преподобния Василий при него.

Когато довели блажения, Саронит казал:

– Отговори ми, безумни старче, кой бяс те научи да ме посрещаш дръзко и да ми говориш подобни неприлични думи? Или ти не знаеш, че съм зет на царя и пръв от всички царски велможи? Или не ти е известно, че моето богатство е безмерно, като пясъка по морския бряг? И че имам голямо множество роби, имения, села и стада с всякакъв добитък, а също и огромно количество злато и сребро? Освен това съм се удостоил с велика слава и чест, каквито са ми дадени от Бога и от нашите царе. Как дръзна ти, бидейки беден и от долен род, да застанеш пред мен пред очите на целия народ с такива укори и изобличения? Отговори ми, докато не съм те предал на смърт.

В отговор на тези думи блаженият произнесъл:

– Нима ти мислиш, че твоето лукаво и зло намерение, което таиш в сърцето си, ще остане в тайна? Не, Сам Бог ми откри, че ти си замислил да посегнеш на живота на царя и да станеш похитител на царската власт. Остави това нечестиво намерение и престани да замисляш зло против Господния помазаник. От лицето на Бога ти говоря: ако не се откажеш от злия си умисъл, Господ силно ще се прогневи срещу теб и скоро ще изтрие от лицето на земята спомена за теб.

Безумният Саронит толкова силно се разгневил от тези думи, че лицето му се изменило и прежълтяло. Пламтейки от гняв, той заповядал да разпънат преподобния на земята и безмилостно да го бият с пръчки от трънка.

– Бийте го още по-силно – казвал той, – бийте го, докато не излезе от него духът на лъжепророчеството.

И те го били. Светецът бил като нямо и безчувствено дърво: търпейки жестоките удари, той не само не стенел, но даже не произнасял нито дума, не движел и тялото си, така че освен звуковете от ударите на пръчките по тялото му не се чувало нищо.

Когато измъчвали светеца, вратите на дома на Саронит били отворени. В това време край вратите минавала благочестивата Елена, съпругата на Иоан. Като погледнала през вратата, тя видяла как изтезават блажения Василий. Бързо влязла в този дом, прикрила с тялото си светеца и с горчиви сълзи завикала:

– Бийте мене, грешната, а този светилник Божий, моя пастир и духовен отец пощадете: убийте мен вместо него, а него освободете.

Тогава Саронит, подобен на див звяр с жестокия си нрав, яростно извикал на слугите:

– Бийте и нея, щом сама иска това; мисля, че тя е безчестна и прелюбодейна съжителка на този нечестивец.

Изпълнявайки заповедта, слугите започнали да бият благочестивата жена и я били дотогава, докато не видели, че лежи бездиханна. Тогава беззаконният Саронит заповядал на слугите да я хванат за краката и да я хвърлят на улицата като мъртво куче. А блажения Василий заповядал да вържат, да го закачат и да му нанесат петстотин удара с волски жили. Претърпявайки жестоките удари, блаженият Василий с Божия помощ доблестно ги понасял. Като свършили мъчението, слугите го оковали във вериги.

Настъпила нощта и когато Саронит спял, в съня си имал видение, предсказващо близката смърт на този жесток и злокознен патриций. В съня си той видял висок и многоклонест дъб, на върха на който била свила гнездо една врана. Хищната птица седяла в гнездото си и прикривала с криле малките си. Но ето, към дъба се приближили двама души със секири и искали да го отсекат. При това единият от тях казал на другия, посочвайки към върха на дървото:

– Тук седи враната, която с вика си не дава на царя да спи спокойно.

Другият отговорил:

– Освен това тя е причинила много зло на възлюбения Божий угодник, блажения Василий.

Като казали това, те започнали да секат дървото. Когато то паднало на земята, дошли едни хора, облечени във вехти дрехи, които започнали да секат клоните на дървото и да ги хвърлят в огъня. Сред тях Саронит видял и блажения Василий: стоейки около отсеченото дърво, той казвал:

“Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън”^[81].

След това преподобният се обърнал към Саронит и казал:

– Не ти ли казвах да се откажеш от злото си намерение, тъй като в противен случай ще паднеш от височината, на която се намираш.

Като се събудил след този сън, Саронит се почувствал болен, а когато размислил над видението, което имал, го обзел силен страх. В ужас той станал и веднага изпратил слугите да освободят свети Василий от веригите и да го пуснат на свобода. Освободен от тъмницата, блаженият се върнал на мястото, на което живеел, в дома на Иоан. Като видял преподобния, Иоан се зарадвал; и виждайки раните, причинени на светеца от жестоките изтезания, заплакал. Също и всички, които обичали блажения Василий, като чули за завръщането му, се стекли в дома на Иоан, радвали се на идването му и плачели, виждайки язвите по тялото му. Съпругата на Иоан, блажената Елена, скоро починала от раните, нанесени ѝ при побоя. Но и беззаконният Саронит не станал от леглото на болестта си: след няколко дни той починал, така че над него се изпълнило предсказанието на блажения Василий, и се сбъднал сънят, видян от самия Саронит.

След като минало известно време, благочестивият мъж Иоан, който служел на преподобни Василий, в мир отишъл при Господа и преподобният останал да живее сам в дома му. Всеки ден при него идвали множество различни хора, които донасяли или водели със себе си болните си. Блаженият ги изцелявал с молитвата си пред Бога. Към него се стичали и множество бедни, тъй като преподобният им раздавал всичко, което му донасяли христолюбците, и нищо не оставял при себе си до другия ден.

В това време един благочестив и боголюбив гражданин Константин, наричан Варвар^[82], помолил преподобния да се пресели при него и да живее в дома му и устроил уединена келия за него. В нея той приготвил за блажения постеля, маса, място за сядане и светилник, както някога направила сонамката^[83] за пророк Елисей^[84]. След това поръчал на една добродетелна старица Теодора, отдавна овдовяла и от дълги години живееща в богоугодно целомъдрие – да служи на Божия човек. Блажената старица, живеейки в горницата, намираща се недалече от келията на преподобния, усърдно му служела като на Божий ангел. Ако някой идвал и желаел да види свети Василий и да беседва с него, Теодора известявала за него на преподобния и той идвал от своята келия в нейната горница и тук приемал дошлия. Така той посрещал всички в тази горница, изцелявайки болните, утешавайки скърбящите и давайки милостиня на нуждаещите се, – и в такива дела преминавал денят на преподобния. Привечер той си отивал в своята келия и там извършвал обичайните си моления към Бога.

Славата на богоугодния живот на Василий и дивните му дела се разпространявали все по-надалече и той бил почитан не само от миряните, но и от много от духовните: монаси, свещеници и светители нерядко посещавали светеца и получавали помощ за душата и тялото си. А князете и велможите го канели в домовете си, молейки го да посети болните и да се помоли за тях. И когато блаженият отивал някъде при болните, веднага възлагал ръце върху тях и с молитва ги изцелявал; а бесовете изгонвал с една дума. Грижел се и за изправяне на нравите, поучавайки мнозина в добродетелния живот, и не само наставлявал хората със сладки като мед думи, но понякога страшно изобличавал грешниците; защото всичко му било открито от Всевиждащия Бог.

Веднъж, повикан в царските палати, преподобни Василий, беседвайки насаме с цар Роман, го изобличил в користолюбие, а също и в престъпни връзки с много жени – и царят не само не се разгневил срещу него, но кротко приел това изобличение и обещал да изправи живота си.

По същия начин блаженият обърнал в пътя на покаянието и една знатна патрицианка Анастасия, изобличавайки я в някои тайно извършени от нея грехове и предсказал смъртта ѝ.

Той възвестил на царица Елена, съпругата на цар Константин Багрянородни, че тя ще роди първо дъщеря, а след това син, който, като порасне, ще се възцари – което и се изпълнило. Царицата заповядала да му дадат злато, но преподобният не искал даже да се докосне до него. Тогава царицата започнала да го заклина в Света Троица да вземе колкото иска. Отстъпвайки пред настойчивите ѝ молби, преподобният взел три жълтици и ги дал на старицата Теодора, която му служела и също била там.

Като видели това, някои от стоящите близо до царицата казали на светеца:

– Отче, дай повече жълтици на тази старица.

На това светецът им отговорил:

– Деца, ние не искаме да имаме голямо количество тръни, защото нараняват ръцете ни.

Тогава царицата казала на преподобния:

– Ти наистина си възлюбил Единия Бог от всичкото си сърце, честни отче, и си чужд на суетните блага на този свят. Но не ни забравяй и си спомняй за нас в богоугодните си молитви.

Като казала това, тя изпратила блажения с мир.

По това време при преподобния Василий дошъл един мирянин на име Григорий, който станал ученик на светеца и свидетел на многото му чудеса, и който впоследствие му написал пространно житие. Този Григорий, когато за пръв път дошъл при блажения, бил силно поразен и смутен от дивния дар на прозрение, защото, без да го е виждал никога преди, светият мъж още с идването му го назовал по име, а след това му разказал всичко, което Григорий мислел в себе си. Изобщо преподобният имал твърде голям дар на прозорливост и виждал не само тайните дела на хората, но даже и най-съкровените помисли на човешкото сърце. В живота на светеца имало немалко случаи, когато този дар се откривал пред всички; но да ги разкажем, не би ни стигнало нито време, нито място, и затова ще се ограничим само с някои примери.

Един презвитер дошъл при светеца и му донесъл в дар ябълки, и като останал да обядва с него, се опитвал да си припомни колко медници^[85] е похарчил за ябълките. Но светецът му казал:

– Защо си се замислил, брате, и се опитваш да си спомниш колко си похарчил за плодовете? Не се труди напразно, а ме попитай: ти си дал за ябълките десет медници.

Като чул това, презвитерът се ужасил, удивлявайки се от прозорливостта на светеца и благославяйки Бога, Който изпратил на хората такъв велик угодник.

Един търговец на вино, познат на светеца, когато делата му тръгнали зле, дошъл при преподобния и го помолил да го посети в дома му, за да се помоли заедно с него и с молитвата си да изпроси Божието благословение над неговия дом. Когато блаженият дошъл при него, търговецът поканил на обяд множество бедни. Като свършили обяда, той въвел светеца в кръчмата, за да благослови съдовете с вино. Благославяйки съдовете, преподобният се приближил до един от тях, събиращ около петдесет мери вино, и казал на търговеца:

– Ето, аз благослових с Христовото име всички съдове, освен този – той трябва да бъде разбит.

Но търговецът започнал да умолява преподобния да не прави това.

– Не го счупвай, отче – казал той, – но благослови и този съд, защото, ако го счупиш, ще намалеят запасите ми и ще обеднея, тъй като много съм задлъжнял към различни заемодавци.

Светецът му отговорил:

– Всичко това ми е известно, но все пак мисля да разбия този съд, за да те избавя от голяма беда. Затова и съм дошъл тук.

Тогава винотърговецът казал на светеца:

– По-добре разбий главата ми, но не и този съд.

Но светецът, като взел намиращото се наблизо дърво, започнал да разбива съда. Когато съдът се счупил, голямо количество вино се разляло на пода. Като видял това, винотърговецът твърде много се натъжил, а стоящите наоколо възнегодували срещу светеца и го хулели в себе си.

Преподобният, като узнал духом хулните им помисли, взел една тояга, сложил я в разбития съд, на дъното на който било останало малко вино, и извадил оттам опилата се с вино мъртва змия, дълга три лакътя^[86]. След това се обърнал към присъстващите и казал:

– Защо ме хулите в сърцата си, деца? Като че ли съм извършил нещо лошо! Виждате ли тази змия: колко хора биха се отровили с това вино и в каква беда би изпаднал стопанинът! Това ли искате? Не направих ли добре, че счупих този съд?

Като казал това, светецът хвърлил змията на земята; а търговецът паднал в нозете на блажения и започнал да иска прошка от него. Блаженият му простил и му дал своето благословение. И по молитвите на свети Василий домът му бил благословен от Господа и получил изобилие във всичко.

Една жена на име Теодосия донесла при преподобния болния си четиригодишен син и поискала светецът да се помоли за здравето му. Всичките ѝ деца, едва достигнали четиригодишна възраст, умирали; и тя се бояла, че ще умре и това дете, което било болно. Когато разказала на преподобния своята мъка, донесеното момче започнало да плаче и да иска хляб. Преподобният взел парче хляб, дал го на момчето и като се усмихнал ласкаво, казал:

– Как се казваш? Името ти не е ли Лъв?

След това се обърнал към майката и произнесъл:

– Заради твоето благочестие, и особено за награда за любовта ти към Пресвета Богородица, проявяваща се в честите ти моления пред Нейната икона Одигитрия^[87], Господ ще запази този твой син здрав и невредим. Като порасне, той ще ти донесе немалко радости, защото ще бъде добронравен, мъдър, честен и даже славен между хората. Като получи добро възпитание и наставление в книжната премъдрост, ще стане монах, а след това духовник, и Господ ще го пази. А другите деца, които ще родиш, ще умрат, подобно на първите.

Тогава жената се поклонила на светеца и си тръгнала – и всичко, което ѝ предрекъл, се сбъднало.

Един човек, добре известен на преподобния, дошъл при него с молба да го напътства със своето благословение, тъй като заминавал на Изток^[88] с поръчение от своя господар. Преподобният внимателно се вгледал в лицето му и предвиждайки какво ще се случи с него по пътя, казал:

– Река Хелидон е страшна и опасна, но тя ще се укроти по молитвите на грешния Божий раб Василий.

Никой не разбрал тези думи на блажения. Този човек тръгнал на път и ето, когато се намирал в източните страни, пътя му пресекла една река, която не познавал, тъй като никога не бил ходил в тези страни. Тази река била широка около 40 метра, и при това течението ѝ било толкова бързо, че само птица можела да лети с такава бързина. Човекът се спрял на брега и с поглед започнал да търси мост, за да премине по нея на другия бряг с коня си. Изведнъж една вълна го заляла, понесла го заедно с коня и го повлякла към средата на реката; течението ги понесло към морето и човекът бил заплашен от неминеума гибел. В страха си той извикал към Господа:

– Господи Боже! По молитвите на преподобния наш отец Василий помогни на мен, грешния.

Едва изрекъл това, в същия миг видял свети Василий, който укротил бурното вълнение, укротил коня за юздата, извел го на отсрещния бряг и станал невидим.

Като се избавил от удавяне, човекът благодарил на Бога и на Неговия угодник Василий; и след като пристигнал в близкото селище и се установил да пренощува, попитал за името на тези река. Казали му, че името ѝ е Хелидон, което значи лястовица, защото по бързината си може да се сравни с полета на лястовица. Тази река е много опасна и е погубила мнозина, които не са знаели как да преминат през нея. Тогава човекът си спомнил думите на преподобни Василий, които му казал, когато бил дошъл при него за благословение, и като се обърнал с молитва към Бога, възкликнал:

– Слава на Тебе, Господи, слава на Тебе! Едно искам от Тебе, Владико мой, удостой ме пак да видя Твоя угодник и да се поклоня на честната му старост.

Като се върнал от пътешествието, той отишъл при преподобния и паднал в нозете му, въздавайки му полагащата се благодарност; след това разказал на блажения как Бог проявил над него Своята милост, по неговите свети молитви.

Гореспоменатият мирянин Григорий за своите добродетели бил твърде угоден на свети Василий, тъй като прекарвал живота си в девство, целомъдрие и постничество. Той често идвал при преподобния, и поучавайки се от неговите богомъдри беседи, се удостоил да се нарече негов ученик. При това той имал особена любов и вяра към светия първомъченик Стефан^[89] и често влизал в неговия храм, който украсявал с всяко благолепие. От починалите си родители той бил получил в наследство къща в Константинопол и много имения. Сред тези имения било и лозе в Тракия^[90], недалече от град Рандист. Имайки намерение да отиде там, когато се събират плодовете, той дошъл при своя преподобен учител, за да вземе благословение от него; и след това влязъл в църквата на първомъченик Стефан, и като се помолил коленопреклонно пред неговата икона, казал:

– Ето, предстои ми дълъг път по суша и море. Затова те моля, свети първомъчениче Стефане, запази ме от всяко зло по този път, и както аз според силите си послужих на светия твой храм, така и ти, по дадената ти от Бог благодат, бъди ми покровител, помощник и промислител във всяка нужда.

Като се помолил така на първомъченик Стефан, Григорий тръгнал на път. По пътя спрял да пренощува в една странноприемница и там намерил пояса, струващ две жълтици, който била изгубила дъщерята на собственика на странноприемницата. Когато собственикът и домашните му започнали да търсят пояса и да питат гостите за него, Григорий по внушение на бесовете скрил пояса, разсъждавайки така:

– Тези, които са загубили пояса, са богати хора; затова по-добре ще бъде да го продам и получените пари да раздам на бедните.

Като продължил пътя си, Григорий изгубил своя пояс, който също струвал две жълтици, и пътната си кесия, в която имало четири жълтици и немалко сребърни монети; скърбейки за загубата, той заспал и в сънно видение видял преподобния Василий, който, посочвайки му една счупено гърне, казал:

– Виждаш ли това счупено и за нищо негодно гърне?

– Да, господарю мой – отговорил Григорий.

– Ако някой открадне даже това – казал блаженият, – той ще бъде наказан четворно, и от открадналия ще се отнемат благата или на сегашния, или на бъдещия век. Ако той е богат, от богатството му ще се отнеме четворно повече от откраднатото, а ако е беден, ще получи четворно по-голямо наказание в бъдещия живот.

На това Григорий отговорил:

– Отче, аз никога нищо не съм крал.

Светецът казал:

– Ти си скрил при себе си намерения от теб пояс на дъщерята на собственика на странноприемницата, а казваш, че нищо не си крал.

Григорий му възразил:

– Аз, отче, не съм откраднал пояса, а съм го намерил.

Но светецът казал:

– Знай, чедо, че ако някой намери нещо, изгубено от друг, и не му го върне, дори когато другият търси изгубеното и пита за него, се осъжда като крадец. И така, ти би трябвало да върнеш изгубеното. Но тъй като си скрил чуждо, то и от теб е било взето четири пъти повече от това, което си скрил. И освен това се пази да не пострадаш още повече.

Като се събудил след този сън, Григорий бил много натъжен, отчасти поради разкаяние за своя грях, отчасти поради очакване на нова, неизвестна беда, за която го предупреждавал преподобният. Натъжен, той пристигнал в своето тракийско имение. Тук, по времето на събиране на плодовете, преживял друго изкушение, още по-страшно от първото, което му се случило по пътя.

Един от наемниците, работещи в лозето на Григорий, на име Александър, се свързал в законен брак с една млада девойка Мелетиния, която се отличавала със зъл нрав, и отгоре на всичко, била прелюбодейка и магьосница. Тя имала такава неудържима страст към прелюбодейство, че скоро след женитбата си с Александър съблазнила към беззаконни връзки почти всички мъже от околните селища. При това никой не можел да я изобличи за беззаконията ѝ, защото, ако чуела, че някой говори лошо за нея, веднага му докарвала люта болест с магиите си. Впрочем тя така постъпвала и със своя мъж, който отначало, виждайки беззаконията ѝ, често я биел: чрез предизвиканите с вълшебна сила болести върху него тя дотолкова го изтощила и обезсилила, че той дори не можел да прогони мухите от себе си. Затова той бил безсилен да ѝ се съпротивлява, когато тя, разгневена срещу него, го биела с пръчка или с въже и го прогонвала от къщи: дотолкова бил изтощен от болестите, предизвикани от магиите на Мелетиния. За майката на тази магьосница разказвали, че тя със своите вълшебства задържала полета на птиците, спирала течението на реките и вършела много други злини, за които човек не е възможно и да разкаже. Дъщеря на такава вълшебница била Мелетиния, във всичко подобна на майка си и даже превъзхождаща я с беззаконията си, тъй като и тя се отдала на неудържимо прелюбодейство. Тя съблазнила много мъже в греховни връзки; и ако някой я изобличавал макар и с една дума, той бивал разслабен в продължение на много месеци, а ако някой я удрял, умирал, едва преживявайки два или три дни след това.

Като видяла Григорий, който бил млад и се отличавал с красота, беззаконната вълшебница се прелъстила от него и замислила да го съблазни към скверно съжителство със себе си. Следвайки го всекидневно без всякакъв срам, където и да отивал, и държейки се предизвикателно с него, тя с помощта на бесовската сила му внушавала нечисти мисли по отношение на себе си, а нощем му изпращала сънища и в сънни видения се явявала пред него в безсрамен вид, възбуждайки нечиста похот в него. Постоянно нападан от вълненията на плътското пожелание, Григорий изпитвал силно смущение, защото в това време, когато блудницата го прелъстявала към грях с нечистите си действия, бесът невидимо разпалвал в него огъня на похотта. И ако светият първомъченик Стефан и блаженият Василий не бяха му помогнали с молитвите си, то не след дълго той би паднал под властта на греха и душата му би се вселила в ада. Така с помощта на светите Божии угодници, молещи се за него, той се борел с блудните помисли денем и нощем; понякога изнемогвал в тази борба, но после отново се укрепявал и твърдо се съпротивлявал на нечистото желание, не съгласявайки се да оскверни девственото си тяло, непознало жена от най-ранна възраст. Многократно се опитвал с безчестие да прогони от себе си безсрамната блудница, но страхът, че ще стане жертва на нейната вълшебна сила, посредством която тя изпращала болести, го възпирал. И тогава той си спомнил думите на преподобни Василий, казани му в сънното видение:

– Пази се да не пострадаш още повече.

Сега това предупреждение се оправдало напълно. Защото кое би могло да бъде по-тежко за целомъдрения мъж от опасността да загуби девството си? Желаейки да съхрани целомъдрието си и съгласявайки се по-добре да умре с хиляди смърти, отколкото да погуби девството си, Григорий се решил на смела постъпка – устремил се с гняв към Мелетиния и с пръчка, а също и с обидни думи прогонил от себе си безсрамната блудница, възкликвайки:

– О, безсрамна дъще на Веелзевула^[91]! Ако още веднъж посмееш да се приближиш към мен, ще раздробя на части скверното ти тяло!

Оттогава блудницата оставила Григорий, а заедно с това престанали да го безпокоят и блудните помисли. Но го сполетяла друга беда. Безчестната блудница Мелетиния, отмъщавайки на Григорий за посрамването ѝ, му изпратил жестока болест, от която той със сигурност би умрял, ако свети първомъченик Стефан и преподобни Василий не му се бяха явили да го изцелят. За това сам Григорий разказва следното:

– Един неделен ден, скоро след описаните събития, тръгнах към параклиса в чест на свети великомъченик Георги^[92], намиращ се сред лозето. Утрото беше горещо и аз, след като се помолих, седнах да си почина при параклиса. И ето, в съня си виждам, че се приближава черен, вонящ облак, който падна върху мен, почувствах, че беше много тежък и студен, и от облака се чу глас: “Приеми това, което ти е приготвила Мелетиния.” След това този облак влезе в мен. Като се събудих – видях, че съм обхванат от люта болест – и разбрах, че тя ми е изпратена от гореспоменатата магьосница Мелетиния, задето съм се възпротивил на нечистото ѝ желание. С мъка станах, тръгнах към дома, безсилен да сдържам стоновете си, и легнах на леглото. От ден на ден болестта ми ставаше все по-тежка и краят ми приближаваше. Всичките ми вътрешности бяха възпалени от жесток огън, който поглъщаше тялото ми, както суха тръстика. Нямайки сили да понасям този огън, аз ставах и бягах, заставах под сянката на дърветата, търсейки прохлада, и се устремявах към реката, за да угася в прохладните ѝ струи пламъка, който беше в мен. Неведнъж си мислех да се потопя и често въздишах:

– О, горко ми, горко ми! Ако геенският огън е такъв, то по-добре би било човек да не се ражда.

Не можех да познавам хората или да беседвам с някого, и нощта ми изглеждаше по-дълга от четиридесет години.

Когато съвсем изнемогнах от болестта, ми се откри, че лежа в блато, средата на което беше много дълбока, а краищата – на изток и на запад се издигаха нагоре. Намирайки се на западната страна на блатото, започнах постепенно да се спускам в бездънната пропаст. В страха си си спомних за своите молитви към първомъченик Стефан, и тежко въздъхвайки, казах:

– Свети първомъчениче! Така ли ме чу, когато ти се молех в твоя храм на тръгване от Цариград? Ето, аз слизам в пропаст и ти повече няма да ме видиш – и няма да мога повече да ти служа, както съм ти служил досега, защото се приближих до вратата на смъртта.

Тогава погледнах към източния край на тресавището и там видях сякаш друг свят, който е невъзможно да бъде описан с човешки думи, оттам идваше към мен свети първомъченик Стефан в ален стихар и ласкаво ми говореше:

– Какво ти е нужно, възлюбени, и от какво така страдаш? Ти тъгуваше за мен, но аз не бях тук, защото посещавах храмовете, изградени в моя чест по цялата земя; сега съм дошъл и ще ти помогна. Но отсега нататък да знаеш как беззаконните влъхви могат да вредят на хората по Божие допускане.

Тогава попитах светеца:

– Какво означава лежащата пред мен пропаст и издигнатите ѝ краища?

Светецът отговори:

– Западният край на пропастта, на който ти се намираш, означава близостта на смъртта, пропастта, която виждаш пред себе си – това е областта на смъртта, през която умиращите преминават с голям труд, докато не достигнат източната страна; стигнали дотук, те намират пътеката, водеща в другия, задгробния свят.

Като чух това, отново попитах светеца:

– И така, господарю мой, ще умра ли скоро?

– Какво друго можеш да очакваш, след като си доведен дотук? – отговори ми той.

Тогава въздъхнах от дълбочината на сърцето си и със сълзи казах:

– Не, господарю мой, да не бъде това с мене, защото още не съм се подготвил за смъртта.

След тези мои думи светецът ме взе за ръка, преведе ме през пропастта, постави ме на източната страна на тресавището, на високото място, и каза:

– Ето, ти си изведен от смъртната пропаст.

Още в същия миг се видях да ходя из някакъв двор, дивен по своята красота.

Но тъй като от тежката болест ходех с мъка, светият първомъченик, от когото се излъчваше приятно благоухание, подложи под мен раменете си и каза:

– Обгърни ме назад с двете ръце, аз ще те поддържам и ние заедно ще продължим нататък.

Когато така преминахме през двора, аз видях големи, бели като сняг каменни съсъди, побиращи в себе си по сто, по двеста и по триста мери; те бяха пълни и запечатани. Аз попитах светеца:

– Чий е този двор? На кого принадлежат тези съсъди и какво има в тях?

Светецът отговори:

– Всичко това принадлежи на преподобни Василий, твоя духовен отец. В тези съсъди се съдържа духовният елей, даден му от Бога. Помазвайки с него идващите при него грешници, той ги очиства от сквернотите им и ги прави Божии чеда; защото той е взел върху себе си подвига на апостолството и много души е избавил от властта на сатаната.

И аз отново попитах светеца:

– Къде отиваме, господарю мой?

– При преподобни Василий – отговори той.

Още преди да сме свършили беседата, преподобният мой отец Василий излезе от един дивен чертог да ни посрещне. Светият първомъченик се обърна към него с думите:

– Как ти, отец Василий, си оставил Григорий, твоето възлюбено чедо, в най-тежко за него време? И ако аз не му се бях явил да му помогна, той би погинал.

Преподобният отговори:

– Аз видях, че ти си до него, блажени първомъчениче, и затова не отидох при него. А сега, ако това бъде угодно на Господа, ще проявим към него още по-велика милост от тази, която беше върху него преди.

След тези думи светците тръгнаха заедно, а след тях и аз. Така ние стигнахме до едно много мрачно място и там видяхме змия, твърде голяма и страшна. И преподобният Василий каза:

– Тази змия едва не умори моето чедо Григорий.

Като каза това, той взе един голям камък, хвърли го по змията и я уби. След това се озовахме в Цариград, около храма на светия първомъченик, и чухме звучащите в храма приятни гласове на юноши, прославящи Господа. Тогава първомъченик Стефан ми каза:

– Ето, ти по Христовата благодат оздравя, сега влез в църквата и въздай благодарствена песен на Владиката на всичко – Бога, явил върху теб велика милост.

Като се поклоних на своите защитници, свети първомъченик Стефан и преподобни Василий, аз влязох в църквата, възпявайки:

– Господ е моя светлина и мое спасение: от кого ще се боя^[93]. И така целия псалом докрай.

Тогава тези най-прекрасни юноши, като ме видяха, се зарадваха и заговориха:

– Ела, възлюбени, вземи участие в нашето веселие.

След тези думи видението свърши, и аз, като дойдох на себе си, с удивление почувствах, че съм здрав. Приех малко храна, подкрепих се със сън, след това станах и започнах да ходя. След немного време, когато оздравях напълно, се качих на кораб и се отправих към Цариград, разказах на всички за случилото се с мен, как, по молитвите на светите Стефан и Василий, се избавих от смърт.”

С това Григорий завършил разказа за себе си.

Почти едновременно с описаните събития блажената Теодора, която служела на преподобния Василий, като приела монашество, се преставила в Господа. Всички почитатели на преподобния, като узнали за това, се натъжили, тъй като блажената жена била ходатайка пред светия старец за всички, които идвали при него. Тя приемала всички с любов, всички утешавала, била милостива, христолюбива и целомъдрена, и била изпълнена с духовна премъдрост. Григорий силно пожелал да узнае къде се намира след преставянето си Теодора, от дясната или от лявата страна^[94], с праведниците или с грешниците, и сподобила ли се е да получи от Бога милост, или някаква утеха за своето усърдно служене на стареца. Мислейки за това, той често молел преподобни Василий да му каже за душата на починалата Теодора, защото Григорий вярвал, че на светия Божий угодник е открито всичко за нея. Отегчен от честите му молби, светият старец, не желаейки с отказа си да опечали своя духовен син, се помолил на Господа да открие на Григорий във видение това, което е станало с душата на Теодора след преставянето ѝ.

През следващата нощ Григорий в сънно видение се удостоил да види блажената Теодора в светлата обител, която била приготвена от Бога за преподобния Василий. В тази обител, озарена с небесна слава и преизпълнена с неизказани блага, по молитвите на Божия угодник била въдворена блажената Теодора. Така по неговите свети молитви тя се удостоила да пребивава във вечния живот в обителта на този, на когото усърдно и трудолюбиво служела в този свят. Като я видял, Григорий се зарадвал и се насладил на продължителна беседа с нея, така, сякаш разговаряли наяве.

Григорий попитал Теодора как се е отделила от тялото, как е претърпяла смъртните страдания, какво е видяла след смъртта си и как е преминала въздушните духове .

Тя започнала да му разказва следното:

– Чедо Григорий! За страшно нещо ме питаш, за което е ужасно даже да си спомням. Видях лица, които никога не бях виждала, нито преди, нито по-късно, чух думи, които никога преди не бях чувала. И какво да ти разкажа? Тогава пред мен застана всичко зло и греховно от моите дела, за което бях забравила, но по молитвите и с помощта на нашия преподобен отец Василий всичко това не ми беше вменено и не ме задържа да вляза в тази обител. Както когато някой, хвърлен в силен пламък, горейки се стопява и се превръща в пепел, така и смъртната болка разрушава човека. Наистина, люта е смъртта на подобните на мен грешници, защото, казвам ти, и аз съм била извършителка на грешни дела, а праведните си дела съвсем не помня.

Когато се приближих към края на живота си и дойде часът на раздялата на душата от тялото, видях множество етиопци^[95], стоящи около леглото ми, лицата им бяха черни като сажди и смола, очите им горяха като огнени въглени и целият им вид беше толкова страшен, какъвто е видът на огнената геена. И те започнаха да вдигат шум и да предизвикват смут; едни ревяха като животни и зверове, други лаеха като кучета, трети виеха като вълци; при това всички те, гледайки към мен с ярост, ме заплашваха, нахвърляха се върху мен, скърцайки със зъби и искайки да ме погълнат. Те приготвяха листове, като в очакване на някой съдия, и разгръщаха свитъци^[96], на които бяха изписани моите зли дела. И бедната ми душа изпитваше велик страх и трепет. Тогава претърпявах не само смъртните мъки, предизвикани от раздялата на душата с тялото, но и най-жестоките страдания от виждането на тези страшни етиопци и тяхната зла ярост, и това беше за мен като друга смърт, още по-тежка и люта. Стараех се да отвръщам погледа си от тях ту на едната, ту на другата страна, за да не виждам страшните етиопци, нито да чувам гласовете им – но никак не можех да се избавя от тях, – защото бяха безчислено множество и нямаше никой, който да ми помогне.

Вече напълно изнемогвах от такива страдания, когато изведнъж видях пред себе си два светоносни Божии ангела, които ми се явиха в образа на прекрасни юноши, чиято красота е невъзможно да се опише. Лицата им бяха по-светли от слънцето, очите им ласкаво ме гледаха, косите им бяха бели като сняг, около главите им се разливаше златовидно сияние, одеждите им блестяха като мълнии и бяха кръстообразно преплетени на гърдите им със златни пояси. Като се приближиха до леглото ми, те застанаха вдясно от мен, тихо беседвайки помежду си. Като ги видях, аз се зарадвах и погледнах към тях със сърдечно умиление. А черните етиопци при вида им се разтрепериха и отстъпиха надалече. И ето, един светоносен юноша гневно им каза:

– О, безсрамни, проклети, мрачни и злобни врагове на човешкия род! Защо винаги бързате към умиращите и със своя безсрамен шум плашите и смущавате всяка душа, разделяща се с тялото? Но сега спрете да се радвате, защото тук вие няма да получите нищо. Вие нямате нищо в тази душа, защото с нея е Божието милосърдие.

При тези думи на светлия юноша етиопците се развълнуваха и започнаха с викове да показват записаните ми зли дела, извършени още от младостта ми.

– Как да нямаме дял в нея? А тези грехове чии са? Тя не е ли извършила това и това?

Говорейки така, те стояха в очакване на смъртта.

И ето, смъртта дойде, ревейки като лъв, видът ѝ беше много страшен, тя донякъде приличаше на човек, но съвсем нямаше тяло, а само голи човешки кости. Тя носеше със себе си различни оръдия за мъчение: мечове, стрели, копия, коси, сърпове, железни рога, пили, секири, тесла^[97] и други, непознати за мен оръдия. Като видя всичко това, моята смирена душа затрепера от страх, а светите ангели казаха на смъртта:

– Защо се бавиш? Освободи тази душа от веригите на плътта, – бързо и тихо я освободи, защото тя няма много грехове, които да ѝ тежат.

В този миг смъртта пристъпи към мен, взе секирата и първо отсече нозете ми, след това ръцете, след това посредством друго оръдие разруши всички останали части на тялото и отдели плътта от костите. И аз нямах нито ръце, нито нозе, и цялото ми тяло беше умъртвено. Смъртта взе главата ми и я отсече – така че не можех да движа главата си, тя ми беше като чужда. След това направи разтвор в някаква чаша и го поднесе към устните ми. И този разтвор беше толкова горчив, че душата ми, нямайки сила да понесе горчивината му, потръпна и излезе от тялото ми, сякаш беше насилствено откъсната от него. Светите ангели веднага я взеха на ръце. Като погледнах назад, видях тялото си, лежащо бездиханно, безчувствено и неподвижно. След като го съблякох, както се съблича дреха, аз гледах към него с безмерно удивление^[98]. В това време бесовете, явили се във вид на етиопци, обградиха ангелите, които ме държаха, и завикаха, показвайки изписаните ми грехове:

– Тази душа има много грехове, затова нека да даде отговор пред нас.

Тогава светите ангели започнаха да търсят моите добри дела в живота ми и с помощта на Господа Бога, със съдействието на Когото вършех добро, ги намериха. Те припомняха всичко добро, което съм извършила – когато съм давала милостиня на бедните, когато съм нахранила гладните или напоила жадните, или облякла голите, или съм довеждала в дома си странник и съм се грижила за него, или съм служела на светиите, – когато съм посещавала болните или затворените в тъмница и съм им помагала; те припомняха, когато с усърдие съм идвала в църква и съм се молела, слушайки с внимание църковните молитви и песнопения, когато съм донасяла в църквата тамян и свещи или някаква друго приношение, или съм наливала дървено масло в кандилата, за да горят пред иконите, и с благоговение съм целувала честните икони, те припомняха, когато съм прекарвала времето въздържано и съм постела в сряда и петък и през всички свети пости, колко поклони съм правела и съм стояла на нощни бдения, те посочваха как съкрушено съм стенела за греховете си и понякога по цели нощи съм плачела за тях, как съм изповядвала греховете си пред Бога и със съкрушение съм се каела за тях пред своя духовен отец, удовлетворявайки Божията Правда със своето съкрушение и сърдечно разкаяние; те припомняха всичко добро, което съм правела на ближните си, как не съм се гневяла на враждуващите против мен, как търпеливо съм понасяла всяко недоволство и укор срещу мен, как не съм помнела злото и за злото съм въздавала добро, как съм се смирявала при нападките на хората срещу мен, как съм страдала в сърцето си и съм скърбяла за чуждата беда, как съм подавала ръка за помощ на някого или съм съдействала за някакво добро дело, или съм отклонявала някого от зло; припомняха как съм отвръщала очите си от суетата, отвръщала съм езика си от клетви, лъжи и клевети и от всякакви празни думи; всичко това и всички мои и най-малки добри дела събираха светите ангели, за да ги положат на везните срещу моите зли дела. А етиопците, виждайки това, скърцаха със зъби против мен, желаейки да ме похитят от ръцете на ангелите и да ме повлекат към самото дъно на ада.

В това време там неочаквано се появи преподобният наш отец Василий и каза на светите ангели:

– Господари мои, тази душа много ми е послужила, угаждайки на старостта ми, аз се молех на Бога за нея да ми бъде дарувана, и Господ ми я изпрати.

Като каза това, той извади изпод дрехата си кесия, напълнена с нещо (мисля, че в нея имаше чисто злато) и я даде на светите ангели, казвайки:

– Когато преминавате въздушните митарства^[99] и лукавите духове започнат да изтезават тази душа, вие я изкупете от дълговете ѝ с това. По Божия благодат, аз съм богат и съм събрал много съкровища със своите трудове и пот – и ето, дарявам кесията на тази душа, която ми е послужила.

След тези думи той си отиде. А лукавите бесове, виждайки това, изпаднаха в недоумение, а после огласиха въздуха с плач и се скриха.

Междувременно Божият угодник пак дойде и донесе със себе си много съсъди с чист елей и драгоценно миро; отваряйки съсъдите, той изливаше елей и миро върху мен, така че аз се изпълних с духовно благоухание и заедно с това се измених и станах светло същество.

Преподобният Василий отново каза на светите ангели:

– Господари мои, след като извършите всичко необходимо за тази душа, въведете я в приготвената ми от Господа обител, и нека пребивава там.

Като каза това, светецът стана невидим, а ангелите ме понесоха във въздуха на изток^[100].

Когато се издигахме от земята към небесата, най-напред ни срещнаха въздушните духове на първото митарство, на което съдят за всички грехове на езика, за всяка празна, обидна, безчинна, скверна дума. Тук ние спряхме и бесовете изнесоха пред нас свитъци, на които бяха изписани всички лекомислени думи, казани от мен още от младостта ми – всичко неразумно и скверно, което съм говорила, особено кощунните и смехотворни думи, които съм си позволявала да произнасям в младостта си, както се случва с мнозина. Там застанаха пред мен всички безсрамни светски песни, които някога съм пяла, всички мои безчинни възклицания, всички мои лекомислени думи; и бесовете ме изобличаваха във всичко това, посочвайки времето, местата и лицата, кога, къде и с кого съм се предавала на суетни беседи и съм прогневявала Бога с думите си, без да смятам това за грях и да го изповядвам пред духовния отец. Виждайки всичко това, аз мълчах като безгласна, защото нямах какво да кажа на лукавите духове: те ме изобличаваха напълно справедливо – и аз се удивявах как така нищо не са забравили, защото много години са минали, откакто всички тези грехове са били извършени от мен, и аз отдавна съм забравила за тях, и никога не съм помисляла в ума си за извършеното от мен; те представяха всички мои думи, сякаш току-що са били произнесени от мен, припомняйки всичко, до най-малките подробности, така, както е било в действителност. И когато аз със срам мълчах, треперейки от страх през цялото време, в противовес на тези мои грехове светите ангели представиха нещо от моите добри дела, извършени в последните години от живота ми, и тъй като те не можеха да превишат тежестта на моите грехове, недостига запълнихме с това, което беше дарувано от преподобния мой отец Василий. Така те ме изкупиха и ме понесоха нагоре.

Тук се приближихме към второто митарство – наречено митарство на лъжата, на което се изпитва всяка лъжлива дума, и особено клетвопрестъпленията, призоваването на Божието име напразно, лъжесвидетелствата, нарушаването на обетите, дадени пред Бога, непълното изповядване на греховете и други подобни. Духовете на това митарство са твърде яростни и свирепи, – те ме изпитваха яростно и настойчиво, не пропускайки нито една подробност. И аз бях изобличена от тях в два гряха – именно в това, че понякога съм си позволявала да лъжа в някои дребни неща, без да го смятам за грях, а също и в това, че многократно, срамувайки се от греховете си, съм принасяла на духовния си отец непълна изповед. Що се отнася до клетвопрестъпленията и лъжесвидетелствата, по Христовата благодат, тези грехове не се намериха у мен. Но бесовете тържествуваха по повод на намерените в мен грехове на лъжата и вече искаха да ме изтръгнат от ръцете на водещите ме ангели, но те, като положиха нещо от моите добри дела против тези грехове, а недостигащото допълниха от даруваното от преподобни Василий, ме изкупиха и безпрепятствено ме понесоха нагоре.

След това стигнахме до третото митарство, което се нарича митарство на осъждането и клеветата. Задържана там, аз видях колко тежък грях е да оклеветиш, обезславиш и похулиш някого, а също и да се надсмиваш над чуждите пороци, забравяйки за своите. Всички, които се предават във властта на този грях, злите духове изтезават жестоко, като своего рода антихристи, присвояващи властта на Христа, Който предстои да дойде да съди хората, и станали съдници ближните си, те самите са много по-достойни за осъждане. Но в мен, по Христовата благодат, те не можаха да намерят много от тези грехове, защото строго се бях пазила през целия си живот, внимавайки да не осъдя, нито да оклеветя, нито да се надсмея, нито да похуля някого; и когато ми се е случвало да чуя, че някой осъжда някого, почти не се бях вслушвала в осъждащия, и ако бях прибавяла нещо от себе си в този разговор, то е било само такова, което не може да послужи за по-голяма обида на ближния, и тогава съм се спирала, укорявайки себе си и за малкото. Но и такива провинения ми бяха вменени в грях от изтезателите. Но светите ангели ме изкупиха с даруваното от свети Василий и започнаха да се издигат с мен нагоре.

И така стигнахме до четвъртото митарство, наречено митарство на чревоугодието. Злите духове на това митарство веднага се втурнаха да ни посрещнат, радвайки се, сякаш са получили нещо. Те бяха твърде отвратителни на вид, изобразявайки цялата мерзост на чревоугодието и пиянството; при това едни от тях държаха блюда и тави с ястия, а други – чаши и кани с питиета, и аз видях, че тези храни и питиета бяха подобни на смърдящ гной и нечисти изпражнения. Бесовете, държащи едното и другото, имаха вид на преситени и пияни; те скачаха с различни свирки и вършеха всичко това, което обикновено вършат пияниците и пируващите, поругавайки се над душите на водените при тях грешници. Като преградиха пътя ни и ни наобиколиха като кучета, те веднага извадиха на показ всички мои минали грехове на чревоугодието, когато съм се предавала на излишество в храната и питието и съм ядяла пряко сили и без всякаква нужда, когато, като свиня, съм пристъпвала към ядене сутрин без молитва и кръстно знамение, или когато по време на пост съм сядала на маса по-рано, отколкото позволяват правилата на църковния устав. Те ми показваха и чашите и съдовете, от които съм се опивала, предавайки се на пиянство, и даже посочваха броя на изпитите чаши, казвайки:

– Толкова и толкова чаши е изпила тя на този и този пир с тези и тези хора; в друго време и на друго място с толкова и толкова чаши се е напила до забрава, отгоре на това е пирувала под звуците на свирки и музикални инструменти, предавала се е на танци и песни и след такива пирове с труд са я изпращали до къщи, тъй като е изнемогвала от безмерно пиянство.

Представяйки всички тези и подобни на тях дела на чревоугодието, бесовете тържествуваха и се радваха, сякаш вече ме имаха в ръцете си, и се готвеха да ме хванат и отведат на дъното на ада. А аз треперех, виждайки себе си изобличавана от тях, без да имам какво да им отговоря. Но светите ангели, взимайки немалко от даруваното от преподобния Василий, дадоха откуп за мен. Като видяха това, бесовете изпаднаха в смут и завикаха:

– Горко ни, защото погина трудът ни, погина надеждата ни.

С тези думи те започнаха да хвърлят във въздуха листовете, на които бяха изписани греховете ми. А аз, виждайки това, се радвах и безпрепятствено си отидох оттук.

Издигайки се нагоре с мен, ангелите започнаха да беседват помежду си:

“Наистина, голяма помощ има тази душа от Божия угодник Василий: ако неговите трудове и молитви не ѝ помагаха, тя би претърпяла велика нужда, преминавайки през въздушните митарства.”

Тогава, придобила дръзновение, аз казах на светите ангели:

“Господари мои, мисля, че никой от живеещите на земята не знае какво е тук и какво я очаква грешната душа след смъртта ѝ.”

Светите ангели ми отговориха:

– Нима Божествените Писания, постоянно четени в светите църкви от устата на свещенослужителите, не свидетелстват за всичко, което бива тук? Но пристрастилите се към земната суета нехаят за това, виждайки цялата сладост на живота във всекидневното преяждане и пиянство; всеки ден те ядат без мярка и се опиват, пренебрегвайки страха Божий; и имайки за бог стомаха, те никак не мислят за бъдещия живот и не помнят Словото Божие, което казва: “горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете”^[101]. Те в маловерието си мислят, че всичко, което се казва в Божественото Писание, са басни, и пренебрегвайки написаното, се веселят с тимпани и хора^[102], и подобно на евангелския богаташ, пируват всеки ден бляскаво^[103]. Впрочем онези от тях, които са милосърдни към бедните, облагодетелстват нямащите и помагат на нуждаещите се от помощ, получават от Бога прошка на греховете си и безпрепятствено преминават митарствата заради своята милост, защото Свещеното Писание казва: “милостинята избавя от смърт”^[104]. Така даващите милостиня получават вечен живот, а тези, които не се стараят да очистят греховете си с милосърдие, е невъзможно да избягнат тези изпитания и биват похищавани от мрачните митари, които ти видя; подлагайки тези души на жестоки мъчения, те ги отвеждат в най-страшните места на ада и там ги държат във вериги до страшния Христов съд. Ти също трудно би избягнала тази участ, ако не беше получила изкупление от даруваното ти от преподобния Василий.

Така беседвайки, ние достигнахме петото митарство, наричано митарство на леността, на което се изпитват всички дни и часове, прекарани в празност, и се изтезават тунеядците, живеещи от чужд труд, а сами неправещи нищо, а също и наемниците, получаващи възнаграждение за работата, която не изпълняват както подобава. На това митарство се изтезават и тези, които не въздават хвала на Бога и се ленят в неделните и празничните дни да ходят на утреня, на литургия и на другите Божии служби. Там се изпитва и унинието, и нехайството за своята душа, и за всяка проява и на едното, и на другото се изисква строго, така че много хора със светско и духовно звание се отвеждат в пропастта на това митарство. На него и аз бях подложена на много изпитания, и не би ми било възможно да бъда свободна от дълговете му, ако недостигът ми не беше допълнен с даруваното ми от преподобния Василий, с което бях изкупена и освободена.

След това преминахме митарството на кражбата. На него също бяхме спрени, но след като дадохме немного, бързо преминахме, защото в мен не се намери никакъв грях на кражба, освен едно неголямо провинение, извършено от мен в детството поради неразумие.

Оттук стигнахме до митарството на сребролюбието и скъперничеството, но и него преминахме бързо. Защото, с помощта на Господа Бога, аз не съм се стремяла към придобиване на богатство и не съм била сребролюбива, но съм се задоволявала с това, което ми изпраща Господ – не съм била и скъперница, но всичко, каквото съм имала, усърдно съм давала на нуждаещите се.

Издигайки се нагоре, достигнахме митарството на лихварството, където се изпитват всевъзможните лихвари и грабители, а също и всички, които дават среброто си с лихва и придобиват богатства с незаконни средства. Злите духове на това митарство, след като усърдно изследваха всичко за мен, не намериха нищо, в което да съм виновна, и от ярост скърцаха със зъби срещу мен. Ние тръгнахме нагоре, благодарейки на Господа Бога.

След това стигнахме до митарството на непрадвата, на което се изтезават всички неправедни съдии, вземащи подкупи и оправдаващи виновните, а осъждащи невинните. Там се изтезават: задържането на заплатата на наемните работници, всякакви неверни теглилки у търговците, и се изисква за всяка неправда. Но ние, по Христовата благодат, преминахме това митарство без особени препятствия, давайки на митарите съвсем малко.

Също така благополучно минахме и идващото след него митарство на завистта, на което не дадохме нищо, защото аз на никого не бях завиждала. На това митарство се изпитваха и греховете на враждата и омразата, но аз, по Христовата благодат, и в тези грехове се оказах невинна. Виждайки това, бесовете се разяриха и скърцаха със зъби срещу мен, но аз не се боях от тях и с радост се издигах нагоре.

По подобен начин преминах и митарството на гордостта, където надменно-горди духове изпитват греховете на тщеславието, самомнението и величаенето. Там подробно се изпитва и това, дали някой не е проявил непочитане и непослушание към родителите, или към по-старшите, получили власт от Бога, а също и други грехове на гордостта и самомнението. Там дадохме твърде малко от даруваното от преподобни Василий, и аз се освободих.

Тогава достигнахме митарството на гнева и яростта, но и там, макар и въздушните изтезатели да бяха свирепи, не получиха много от нас, и ние продължихме нататък, радвайки се в Господа Бога, спасяващ моята грешна душа по молитвите на преподобния наш отец Василий.

След това стигнахме до митарството на злобата, на което немилосърдно се изтезават държащите злоба против ближния и въздаващите зло за зло – и след това се отвеждат от злобните духове в тартара^[105]. Но Божието милосърдие и там ми помогна, защото аз не таях злоба против никого, не помнех злото по повод на причинените ми неприятности, но хранех незлобие към всички враждуващи против мен, и според силите си бях проявявала любов към тях, побеждавайки злото с добро. Така на това митарство не намериха в мен никакъв грях на злобата, и поради това бесовете ридаеха от ярост, виждайки, че душата им свободно си отива от тях; а ние продължихме да се издигаме, радвайки се в Господа.

Издигайки се все по-нагоре и по-нагоре, аз попитах водещите ме свети ангели:

– Умолявам ви, господари мои, кажете ми: откъде страшните въздушни власти знаят за всяко зло дело на всички хора, живеещи на земята, както например за моите зли дела, и при това не само за извършените явно, но и за тези, които са сторени тайно?

И светите ангели ми казаха:

– Всеки християнин от светото си кръщение получава от Бога ангел-пазител, който, невидимо пазейки човека, денем и нощем го наставлява във всяко добро дело, през всичкото време на живота му до самия час на смъртта, и записва всичките му добри дела, извършени през целия му живот, за да получи за тях човекът милост от Бога и вечна награда в Небесното Царство. Също така и князът на тъмнината, желаещ да привлече човешкия род към погибел, поставя близо до човека един от лукавите духове, който, постоянно следвайки човека, следи за всичките му зли дела, вършени от него от ранна възраст, със своите козни го съблазнява към престъпни деяния и записва всяко зло, което човекът е извършил. След това, отивайки към митарствата, този лукав дух записва всеки грях в съответстващото му митарство, ето защо въздушните митари са осведомени за всички грехове, вършени от хората. И ето, когато душата на някой човек се отдели от тялото и се отправи към своя Създател в небесните селения, лукавите духове, стоящи при митарствата, преграждат пътя ѝ, показвайки всичките ѝ записани грехове. И ако в нея се намерят повече добри дела, отколкото грехове, то бесовете няма да бъдат в състояние да я задържат. А ако в нея се намерят повече грехове, отколкото добри дела, тогава бесовете я задържат за известно време и я задържат като в тъмница, където, по Божие допускане, я измъчват, докато тази душа не получи изкупление от мъките им, по молитвите на Църквата и чрез милостинята, давана в нейна памет от ближните ѝ. А ако някоя душа се окаже толкова грешна и мерзостна пред Бога, че за нея няма никаква надежда за спасение и я очаква вечна гибел, то такава душа бесовете на часа хвърлят в бездната, в която е приготвено място за вечните мъчения и на тях самите, и в тази бездна я държат до второто пришествие на Господа, след което тя трябва вечно да се мъчи в геената огнена^[106] заедно с тялото. Трябва да отбележим и това, че по този път възлизат и такива изтезания получават само тези, които са просветени от вярата и светото кръщение. А неверните езичници, сарацините^[107] и изобщо всички иноверци не вървят по този път. Бидейки още живи тялом, те вече са мъртви по душа, погребани в ада; затова, когато те умират, бесовете веднага вземат душите им, като принадлежащи им по право, и ги низвеждат в пропастите на ада.

Когато ангелите ми възвестиха всичко това, ние навлязохме в митарството на убийството, на което се изпитва не само разбойничеството, но и всяка рана, всеки удар, нанесен някъде, по гърба или по главата, а също и всички плесници и удари, нанесени с гняв. Всичко това внимателно се изпитва на това митарство и се слага на везните, но ние благополучно минахме и него, давайки немного за откуп.

Също така минахме и митарството на магьосничеството, на отравянето със заклинателни треви и призоваването на бесовете с цел вълшебство. Духовете на това митарство бяха подобни на четириноги гадини, скорпиони^[108], змии, ехидни^[109] и жаби, и видът им беше много страшен и мерзък. Но там, по Христовата благодат, в мен не се намери никакъв грях и ние веднага преминахме това митарство, не давайки нищо на злите митари. В яростта си те крещяха срещу мен и казваха:

– Ето, сега се приближаваш към митарството на блуда. Да видим как ще го избегнеш!

– Господари мои, всички християни ли преминават тези митарства, и не може ли човек да премине през тях без никакви изтезания и страшни мъчения?

Светите ангели ми отговориха:

– За верните души няма друг път, извеждащ към небесата, и всички вървят по него, но не всички биват подложени на такива изтезания, на каквито ти, но само подобните на теб грешници, които са принасяли непълна изповед на греховете си пред духовния си отец, срамувайки се от беззаконните си дела и скривайки много от тях. Ако някой искрено и по правда, без да скрива нищо, изповядва всичките си дела и със сърдечно съкрушение се кае за всички извършени от него прегрешения, то греховете на такъв човек, по Божието милосърдие, невидимо се изглаждат и когато неговата душа преминава митарствата, въздушните изтезатели, разтваряйки своите книги, не намират в тях никакви ръкописания на греховете ѝ и не могат да ѝ сторят никакво зло, така че тази душа безпрепятствено и във веселие възлиза към престола на благодатта. И ти, ако беше направила пълна изповед и се беше покаяла за всичките си грехове – не би претърпяла такива страшни изтезания на митарствата. Но сега ти помогна това, че отдавна си престанала да вършиш смъртни грехове и си прекарала добродетелно последните години от живота си, но особено много ти помогнаха молитвите на преподобния твой отец Василий, на когото ти дълго и усърдно си служила.

Беседвайки така, ние стигнахме до митарството на блуда, на което се изтезава всяко блудно деяние, всяка блудна мисъл и мечтание, а също и страстните докосвания и усещания. Князът на това митарство седна на своя престол, облечен в скверна и смрадна одежда, покрита с кървава пяна, и пред него стояха множество бесове. Като видяха, че съм достигнала до тях, те много се удивяваха, а след това, изнасяйки записаните мои блудни дела, ме изобличаваха, посочвайки с кого, кога и къде съм грешила в младостта си. И аз нямах нищо, с което да им възразя, и треперех, изпълнена със страх и срам. Тогава ангелите казаха на бесовете:

– Но тя вече много години не е вършила блудни дела и последните години от живота си е прекарала постнически, в чистота и въздържание.

Бесовете им отговориха:

– Знаем, че отдавна е скъсала с блудния грях, но тя все още ни принадлежи, защото не докрай и не напълно искрено се е каела пред духовния си отец за извършеното по-рано, скривайки много неща от него; и затова или ни я оставете, или я изкупете с добри дела.

Ангелите положиха много от моите добри дела и още повече от даруването от отец Василий, и едва избавяйки се от лютата беда, бях отнесена оттук.

След това достигнахме митарството на прелюбодеянието, на което се изтезават греховете на живеещите в съпружество и неспазващи съпружеската вярност, но оскверняващи своето ложе, а също и всевъзможните похищения на девственици с цел погубването им, и всякакви блудни насилия. Тук се изтезават и паденията на тези, които са се посветили на Бога и са дали обет да съхранят живота си в чистота и девство, но след това не са спазили обета си. На това митарство и аз бях изобличена като прелюбодейка и нямах нищо, което да кажа за свое оправдание, – тъй като немилосърдните изтезатели, скверните и нечисти духове, вече възнамеряваха да ме изтръгнат от ръцете на ангелите и да ме отведат на дъното на ада. Но светите ангели влязоха в спор с тях и представиха всички мои последвали трудове и подвизи, и така ме изкупиха с всичките ми останали добри дела, които положиха там до последното, оставяйки заедно с това и много от даруваното от преподобни Василий. Всичко това те сложиха на везните в противовес на моите беззакония, и като ме взеха, ме понесоха нататък.

Тогава се приближихме до митарството на содомските грехове^[110], на което се изтезават противоестествените деяния на мъжете и жените, мъжеложството и скотоложството, кръвосмешенията и други тайни грехове, за които човек е срамно и да си спомня. Князът на това митарство имаше твърде скверен и безобразен вид и целият беше покрит със смрад на гной, слугите му бяха във всичко подобни на него: от тях се носеше нетърпима смрад, видът им беше мерзък и страшен, а лютостта им – безмерна. Като ни видяха, те побързаха да ни посрещнат и ни обградиха, но, по Божия милост, не намирайки в мен нищо, за което да ме привлекат към своя съд, със срам побягнаха; а ние с радост продължихме напред.

Издигайки се нагоре, ангелите ми казаха:

– Ето ти, Теодора, видя страшните и мерзки митарства на блудните дела. Знай, че немного души преминават тези митарства безпрепятствено, тъй като цял свят лежи в злото^[111], хората са твърде слаби и от младостта си са пристрастени към блудните грехове. Малко, много малко са хората, умъртвяващи своите плътски похоти, и затова рядко някой преминава тези митарства свободно и безпрепятствено; и твърде много хора, достигнали до това митарство, погиват, защото изтезателите на блудните дела похищават пристрастените към блудодеяние хора и ги хвърлят в ада, подлагайки ги на най-жестоки мъки. Князете на блудните митарства даже се хвалят, казвайки: “Ние сами повече от всички други въздушни митари попълваме числото на низвергнатите на дъното на ада, които по този начин влизат в родство с нас, подлагайки се на еднаква участ с нас.” Ето защо, Теодора, ти благодари на Бога за това, че по молитвите на преподобния твой отец Василий си преминала тези митарства и повече няма да изпиташ никакво зло и няма да познаеш никакъв страх.

В това време се приближихме към митарството на ересите, където се изпитват неправите мъдрувания за вярата, отстъпленията от православното изповядване на вярата, неверието, съмненията в истините на богооткровеното учение, хулите срещу светинята и подобните на тях грехове. Това митарство преминах без всякакво изпитание и вече бях недалече от вратите на Небесното Царство.

Накрая ни срещнаха злобните духове на последното митарство, наречено митарство на жестокосърдието. Изтезателите на това митарство са изключително жестоки и люти, но особено лют е техният княз, имащ унил и скръбен вид, дишащ огнена ярост и немилосърдие. На това митарство без всякаква милост се изпитват душите на немилосърдните. И ако някой, макар и да е извършил много подвизи, постоянно да е спазвал постите и усърдно да се е молел, макар и да е съхранил неосквернена чистотата си, но при това се е оказал немилостив и е затворил сърцето си за ближния, той оттук се низвергва в ада и бива заключен в бездната, и така сам остава лишен от милост^[112]. Но и това митарство, по Христовата благодат, преминахме без особени препятствия, благодарение на молитвите на преподобния Василий, дарувал ни много от своите добри дела за моето изкупление.

Така, преминали всички страшни митарства, ние с велика радост се приближихме до самите врати на небесното царство. Тези врати бяха подобни на светъл кристал и от тях излизаше неизказано сияние; до вратите стояха световидни юноши, които, виждайки ме носена на ръцете на ангелите, се изпълниха с веселие, радвайки се, че съм се избавила от въздушните митарства, и посрещайки ни с любов, ни въведоха през вратите вътре в небесното царство. И какво видях и чух там, о, чедо Григорий продължила блажената Теодора, – за това е невъзможно да се разкаже подробно! Видях това, което човешко око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало^[113]. Накрая застанах пред престола на Божествената слава, обкръжен от серафими, херувими и множество небесни воинства, непрестанно славещи Господа с неизказани песни. Тук аз паднах и се поклоних пред невидимия и неведом Бог. И небесните сили възпяха сладкозвучна песен, прославяйки Божественото милосърдие, което не могат да победят никакви човешки грехове. А от престола на славата Божия в това време се чу глас, заповядващ на водещите ме свети ангели да ми покажат всички райски обители на светиите и всички мъчения на грешниците и след това да ме въдворят в обителта на преподобния Василий. И светите ангели ме отвеждаха навсякъде, и така аз видях множество прекрасни селения и обители, изпълнени със слава и благодат, – обители, приготвени за обичащите Бога. Там видях апостолски, пророчески, мъченически, преподобнически и други обители, различни за всеки чин светии. Всяка обител беше неизказано красива, и бих казала, по широта и просторност се равняваше на Цариград, но при това се отличаваше с много по-голяма красота, имайки много светли неръкотворни палати. Навсякъде в обителите се носеше глас на радост и духовно веселие и се виждаха ликовете на веселящи се праведници, които, виждайки ме, се радваха за моето спасение, и с любов ме посрещаха и целуваха, възхвалявайки Господа, избавил ме от вражеските мрежи. Като обходихме всички райски обители, бях отведена в земната преизподня^[114] и видях страшните и нетърпими мъки, приготвени за грешниците в ада. Показвайки ми ги, светите ангели ми казваха:

– Виж, Теодора, от колко жестоки мъки те е избавил Господ, по молитвите на Своя свят угодник Василий.

Обхождайки пропастите на ада, чух и видях плач, вопли и горчиви ридания на пребиваващите там в мъки. Едни от тях викаха: “О, горко ни!”, други въздишаха: “О, колко ни е тежко!”, трети проклинаха деня, в който са се родили.

След всичко това водещите ме ангели ме отведоха в обителта на преподобни Василий, която ти виждаш, и ме въдвориха тук, казвайки:

– Сега преподобни Василий прави помен за теб.

И аз разбрах, че съм дошла в това място на покоя в четиридесетия ден след раздялата ми с тялото^[115].

Всичко това преподобната Теодора разказала на Григорий в сънно видение и му показала красотата на обителта, в която се намирала, и всичките ѝ духовни богатства, събирани с много трудове и пот от блажения отец Василий.

Тук видението свършило. След края му Григорий много размислял, удивявайки се на видяното и чутото от блажената Теодора. На сутринта той отишъл при преподобния Василий, за да получи от него обичайното благословение. Преподобният го попитал:

– Чедо Григорий, къде беше тази нощ?

Той, сякаш нищо не знаел, отговорил:

– Спях на постелята си, отче.

На това старецът казал:

– Зная, че тялом си почивал на постелята си, но духом си бил на друго място. Или си забравил какво ти откри Бог тази нощ в сънно видение? Ето, ти получи това, което така силно желаеше: видя Теодора, чу от нея самата за преминаването ѝ в бъдещия живот и беше в моята обител, която, по Христовата благодат, ми е приготвена за моите малки трудове. Така ти съзерцава всичко, което желаеше да узнаеш.

Като чул тези думи, Григорий разбрал, че неговият сън не е бил измамно мечтание, но действително откровение от Бога, изходатайствано по молитвите на преподобния; тогава, като благодарил на Бога, той се поклонил на своя духовен отец, след което получил от него подобаващо за случая наставление.

В друго време същият този Григорий, по Божие допускане, изпаднал в някакво съмнение във вярата. Прилежно четейки книгите на Ветхия Завет, той имал помисъл в ума си, че евреите вярват право – и пребивавал в този помисъл много дълго. Узнавайки духом, че Григорий е паднал в изкушение, прозорливият старец го изобличил и след дълги увещания отново му измолил откровение от Бога. И ето, Григорий отново видял дивно видение, в което пред духовните му очи се открил образът на извършването на страшния Божий съд. Той видял вечния Съдия, седящ на престола, праведниците, стоящи отдясно на Съдията, и грешниците, намиращи се отляво и съдени според делата им. Там имало и иудеи, и езичници, при което Григорий видял иудеите, осъдени заедно с езичниците, и низвергнати в геената. Заедно с осъждането на грешниците Григорий видял и прославянето на праведниците и всичко това описал пространно. Това описание може да бъде намерено във Великите Чети-Минеи^[116], където подробно е представен животът на блажения наш отец Василий и всички видения на неговия ученик Григорий; а ние трябва да завършим своя разказ, предложен тук в съкратен вид.

Сред трудовете и подвизите на един добродетелен живот, изпълнен с чудотворства и пророчества, преподобният наш отец Василий се приближил към времето на своето отиване на небето. Смъртта му настъпила в преклонна възраст. Защото в Цариград той бил отведен, когато вече бил на немалко години, и там прекарал около петдесет години, след изтичането на които преминал във вечния живот, където неговите години няма да се свършат^[117]. Преподобни Василий се удостоил да предвиди своята кончина и предсказал за нея на своя възлюбен ученик Григорий. Това станало при следните обстоятелства.

Григорий имал обичай през цялата света четиридесетница да се затваря в дома си и да не излиза никъде, пребивавайки в пост и молитва, правейки множество поклони и прекарвайки всички нощи без сън. И така веднъж, когато наближила четиридесетницата, Григорий отишъл при преподобния да вземе от него, по обичая, благословение за предстоящия подвиг в затвора. Преподобният, след като го поучил в продължителна беседа за душата и му дал своето благословение, накрая му казал:

– Иди си, чедо, в своя дом; мен повече няма да ме видиш с телесните си очи в този живот.

И като прегърнал Григорий, преподобният с любов го целунал.

Григорий паднал в нозете на светеца и ги облял със сълзите си, плачейки и ридаейки по повод на раздялата си с него; след това тръгнал към дома си и, по обичая си, се затворил там целия пост. А преподобни Василий, в средопостната^[118] седмица, на 25 март, на самия ден на Благовещение на Пресвета Богородица, предал святата си душа в Божиите ръце^[119], а честното му тяло било погребано в манастира на светите мъченици Флор и Лавър^[120].

След това един благочестив мъж, живеещ в Цариград, имал видение. Той видял голяма и прекрасна къща, чиито врати били украсени със злато и скъпоценни камъни, а над тях имало надпис, който гласял: “Обител и вечен покой на блажения Василий Нови.” Като прочел този надпис, благочестивият мъж започнал да се удивлява на красотата на зданието. Тогава от него излязъл един прекрасен юноша и казал на благочестивия цариградец:

– На какво се удивляваш толкова? Ето, ще видиш нещо още по-дивно.

С тези думи той отворил вратата на зданието и пред очите на удивения мъж се открили много високи и прекрасни палати, чиято красота превъзхождала всичко, което човек може да си представи. В една от палатите той видял преподобни Василий, седящ сред велика слава на царски престол и обграден от много светли мъже и юноши. Там се виждали и прекрасни градини, преизпълнени с всичко, което може само да радва и весели човешкото сърце. При това се чувал глас, идещ отвътре: “Такава награда получават след преставянето си всички, които са възлюбили Бога и усърдно са Му послужили.”

Този мъж разказал това видение на мнозина, и всички слушащи прославяли Бога, почитайки паметта на Божия угодник, преподобния наш отец Василий Нови.

Да се удостоим с участта на обичащите Бога и ние, по молитвите на свети Василий и по благодатта на нашия Господ Иисус Христос, на Когото с Отца и Светия Дух, чест и слава вовеки. Амин.

В същия ден се чества и паметта на светия мъченик Георги Софийски стари.