Житие на св. Партений, еп. Лампсакийски и преп. Лука Еладски

Кондак на св. Партений, еп. Лампсакийски:

Получил божествената благодат на чудесата, богомъдри свещени Партение, богоносни чудотворче, очистваш всички страсти на верните, прогонвайки, отче, духа на лукавството. Затова те възпяваме, като велик таинник на Божията благодат.

Съименник на девството^[1], свети Партений се родил в Мелитопол^[2]. Баща му, на име Христофор, бил дякон в една от църквите на този град. В детството си Партений не бил научен на грамотност, но докато слушал в храма Божественото Писание, така добре изучил много от него, че можел да се сравнява с всеки опитен книжник. Като млад често отивал край едно недалечно езеро, ловял там риба, после я продавал, а получените пари раздавал на бедните. От най-ранна възраст бил изпълнен с Божия благодат; още на осемнадесет години, призовавайки пресветото Христово име, започнал да изгонва бесове от хората и да върши много чудеса.

Когато славата на свети Партений започнала да се разпространява между хората, Филип, мелитополският епископ, го повикал при себе си. Като проучил всичко, което бил чувал за светия юноша, и като се уверил в това, се почудил на добродетелите му и на Божията благодат у него и наредил да го обучат на книжно изкуство. Не след дълго епископ Филип назначил свети Партений въпреки неговото нежелание за презвитер и му възложил да се грижи за един от храмовете. Със сан на презвитер свети Партений още повече се подвизавал в добродетелите. Получил от Господа двойна благодат – на светост и чудотворство, той изцелявал всякакви болести и с името на нашия Господ Иисус Христос извършвал много предивни чудеса. Сред тези чудесни знамения между другото било и следното.

Веднъж чудотворецът срещнал на пътя един човек, на когото някакъв младеж бил извадил окото; болното око висяло на бузата му и човекът, като страдал и плачел, го придържал в ръката си. Свети Партений взел в ръка изваденото око, сложил го на мястото му, и го промил с вода. След три дена болният напълно оздравял.

Друг път една жена, страдаща от страшна и неизлечима болест, отишла при свети Партений и го помолила да я излекува. Щом преподобният прекръстил челото ѝ, тя веднага оздравяла.

Веднъж свети Партений тръгнал да посети един болен; когато минавал край дома на някакъв велможа, грамадно куче скъсало веригата си, затичало се към светеца и като се хвърлило с предните си лапи на рамената му, искало да го ухапе по лицето. Но светителят духнал върху него, прекръстил го и песът мигом издъхнал.

Кизическият епископ Ахилий научил за тези чудеса, повикал свети Партений при себе си и го поставил за лампсакски^[3] епископ. Като пристигнал в своята епископия, свети Партений заварил всичките ѝ жители отдадени на безчестното елинско идолослужение, докато християните били твърде малобройни. Добрият Христов пастир много скърбял за това. Той най-напред започнал да увещава, да изобличава и да умолява своето паство. Посочвал пътя на истината и вършел чудеса с Христовото име, лекувал болни и така мнозина привеждал към познанието на истинния Бог. Накрая, като видял, че жителите на града започват да преуспяват във вярата и да се отричат от идолослужението, свети Партений замислил да разруши тамошните скверни капища и вместо тях да построи благолепни свети Божии храмове. За тази цел той се отправил към великия цар Константин, за да вземе разрешение от него. Приет от благочестивия и христолюбив цар любезно и с почести, Христовият светител получил от него каквото искал. Свети Константин Велики му дал царска грамота за разрушаване на идолските капища, като при това връчил на преподобния много злато за изграждане на свети Божии църкви и го изпратил с мир.

Щом се върнал в Лампсак, Божият светител незабавно разорил до основи всички капища и бързо изградил сред града обширен и прекрасен Божий храм; самият той взел участие в строежа му и с ръцете си помагал на строителите.

Докато се строял този храм, при свети Партений дошъл някакъв човек, който имал у себе си нечист дух. Бесът отдавна се бил вселил в него, но той не можал да разбере това. И ето че този обхванат от бяс човек пристъпил към свети Партений и взел да го приветства с ласкави речи. Христовият светител обаче забелязал присъствието на нечистия дух и се въздържал да го поздрави.

Тогава, засрамен чрез човека, бесът казал на светеца:

– Аз точно тебе исках да те видя, затова те поздравих; защо не отвърна на моя поздрав?

– Ето, вече ме видя, какво още ти трябва? – отвърнал му свети Партений.

– Аз те видях и те познах – казал бесът.

– Ако ти, след като си ме видял, наистина си ме познал – отвърнал свети Партений, – щеше да излезеш от това Божие създание.

При което бесът казал:

– Моля те, не ме изпъждай от жилището ми, в което аз от толкова отдавна живея.

– А колко отдавна се намираш в този човек? – запитал светецът.

– От самото му детинство – отвърнал бесът – и досега никой не ме беше забелязал, единствен ти; и сега, както виждам, ме гониш; и щом като е така, къде ще ми наредиш да отида?

– Ще ти дам място, където да се заселиш – отвърнал свети Партений.

– Мисля, че сигурно ще ми заповядаш да вляза в стадо свине – казал бесът.

– Не, ще ти посоча човек, в който можеш да си живееш, само излез от този – отвърнал свети Партений.

– Ти наистина ли искаш да направиш това, или само така говориш, кажи ми? – бесът запитал свети Партений.

– Истина ти казвам – отвърнал светителят, – че познавам човек, в когото, ако искаш, можеш да живееш, само излез по-скоро от този.

След това бесът, убеден от думите на светеца, поискал да му покаже този човек.

Тогава свети Партений казал на беса:

– Ето този човек. Влез и живей у мене.

Дяволът извикал като опален с огън:

– Горко ми! Щом ти ме прогонваш от друг човек, където съм живял толкова дълго време, то колко ли зло ще ми сториш, ако се вселя у тебе? И как да вляза в Божия дом?

Като казал това, бесът се скрил в пустинно и непроходимо място; а онзи човек, чрез Божията благодат оздравял и възхвалявал Господа.

Когато сградата на църквата била готова, свети Партений започнал да се грижи за устройването на олтарния престол, за да може да се извършва Божествената Литургия.

В едно от разрушените идолски капища намерил голям камък; наглед той бил много удобен за устройването на светия престол и Христовият светител наредил на каменоделците старателно да го обработят и да го подготвят, та върху него да се извършва светата трапеза.

Майсторите обработили и подготвили камъка както трябва, поставили го на една талига и впрегнали в нея силни волове, за да го откарат в църквата.

Дяволът се разярил, задето взели камъка от капището му, подплашил впрегнатите волове и те внезапно така бързо тръгнали, че никой не можал да ги удържи. Каруцарят, който вървял с тях, на име Евтихиан, под бесовското действие паднал под колелата, натоварената с камъка каруца го прегазила, надробила костите му и го премазала; Каруцарят веднага умрял.

Като научил какво е станало, Божият светител Партений казал:

– Дяволската злоба е сторила това, но ти, дяволе, няма да спреш Божията работа!

Той взел със себе си няколко благочестиви мъже, които били там, и бързо отишъл на мястото, където станал нещастният случай. Като видял трупа на мъртвеца, преклонил светите си колена за молитва и започнал прилежно, със сълзи, да моли Господа:

– Боже всемогъщи, подателю на живота и смъртта, злобният враг с коварството си докара смъртта на Твоето създание; но, Преблагий, направи да е напразно неговото зло намерение и възвърни живота на Твоя раб Евтихиан, за да покажеш на вярващите Твоята непобедима сила – защото единствено Ти си Бог и на Тебе подобава слава навеки. Амин.

Докато свети Партений произнасял молитвата си, мъртвецът пред очите на целия народ оживял и възкликнал:

– Слава на Тебе, Христе Боже, задето Ти и мъртви изправяш!

И веднага щом станал, подкарал воловете и докарал камъка до църквата.

Всички, които видели чудото, въздали слава и хвала на Преблагия Бог и отвсякъде започнали да довеждат болни и страдащи от нечисти духове, и те всички, по молитвите на свети Партений, чрез благодатта и силата Божия, се изцелявали; и по онова време почти никой не търсел лекарското изкуство, защото всички го смятали за ненужно; народът престанал да ходи при лекарите, защото Христовият светител лекувал всички болести с името на нашия Господ Иисус Христос, безплатно.

Сред другите болни свети Партений за три дена излекувал и обхванатата от бяс дъщеря на някой си Дионисий, от царски род, на име Дафна.

Друг път излекувал дъщерята на смирненския княз Мамалий, на име Агалмация; тя също била обзета от бяс и често се търкаляла по земята; от устата ѝ излизала пяна и понякога изглеждала като мъртва.

Свети Партений помогнал също и на една знатна жена, на име Зоила, обзета преди от дух на неверие, което твърде я съкрушавало.

Веднъж при светия Божий угодник довели младеж, син на презвитер, на име Никон; той също бил обхванат от бяс, който страшно го мъчел. Родителите поставили сина си в нозете на свети Партений и го молели да се смили над тях и да го спаси от нечистия бяс.

Тогава Христовият светител им казал:

– Синът ви е недостоен за изцеление – злият дух му е даден за наказание, като на отцеубиец. Та нали самите вие, когато често търпяхте от него хули и обиди, в горестта на душите си се молехте да бъде наказан от Господа; затуй, оставете го с болестта му – това наказание му е нужно.

А те били чедолюбиви родители и в сърдечната си мъка за своя син със сълзи в очите призовали светеца:

– Помоли се на Бога за него, светителю Божий, нека да се избави от страшния дявол!

Тогава блаженият Партений, виждайки сълзите на родителите, се смилил над тях; усърдно се помолил на Господа и бесът веднага излязъл от юношата. Родителите, като видели сина си здрав, се върнали вкъщи, възхваляйки и благославяйки Бога.

При Божия светител довели и една жителка на град Арсива, на име Александра; жената, чрез силата на дявола, била обзета от дух, като на някаква змия – понякога започвала да съска и тогава умъртвявала мнозина. Христовият светител изгонил злия дух, излекувал я и я отпратил здрава при близките ѝ.

Друг път свети Партений чрез възлагане на ръце и молитва изцелил една девойка, чиито родители я довели при него, дъщерята на авденския гражданин Синодий, която също била обхваната от бяс и се скитала по горите.

Божият угодник сторил чудо с един войник, на име Аксан. Всичките части на тялото на този човек били в немощ, но Христовият светител го умил с вода, помолил се над него и го отпратил здрав.

Един човек, на име Алан, родом сириец, под действието на зъл дух, който обитавал в него, се обесил в църквата, построена от свети Партений, и висял мъртъв в притвора за оглашените. Щом научил това, светителят отишъл при трупа, изгонил с молитва дявола в него и така възкресил човека.

Евтропий, жител на Парея – град, който се намира между Лампсак и Кизик, – довел при свети Партений своята бесновата жена. Христовият светител духнал в лицето на страдалката, помолил се над нея и я изцелил.

Божият угодник излекувал също и една друга бесновата жена на име Акакия, която довели при него от селището Келея.

По същото време свети Партений излекувал и Евхерия, съпруга на велможата Агапит. Помолил се за нея, дал ѝ да пийне осветен елей и веднага я излекувал, като дотогава, понеже била отровена, тя страдала жестоко и се измъчвала от смъртоносната отрова.

Някой си младеж, на име Максим, от град Виза, се намирал в Лампсак и прислужвал на един от дяконите. Веднъж той се разболял от стомашна болест, не можал да се излекува и умрял. Родителите научили за смъртта на сина си и пристигнали от Виза в Лампсак, за да го погребат. Вдигнали от одъра тялото на Максим и с плач го понесли към църквата, но по пътя го поставили на едно място, покрай което трябвало да мине Божият светител Партений. Като наближил мястото и зърнал мъртвеца и разплаканите му родители, Божият угодник също се просълзил, преклонил колена и се помолил за него на Бога. Максим тозчас оживял, надигнал се, седнал и започнал да говори. А свети Партений му протегнал ръка, повдигнал го и здрав го предал на родителите му. Всички жители на града били много удивени от преславното чудо и прославяли Господа.

При светия Божий угодник донесли и дяконисата Теофила, от селището Асремия, а заедно с нея и момиченцето Руфина, от същото селище – двете били разслаблени от бесовската сила. Свети Партений ги поръсил със светена вода, помолил се за тях и ги излекувал.

Христовият угодник чрез молитвата си изцелил и някой си Теласий, единственият син на презвитера Иларий. Този болен, под действието на сатаната, бил слабоумен.

Друг път изцелил една бедна старица, на име Калиопа, а с нея и момиченцето Кириакия; двете страдали от нечисти духове; той им дал и пари за препитание и ги отпратил здрави.

Освен тези има и много други неописуеми чудеса на светеца, сред които е и следното:

В къщата, където шиели царските багреници и одеждите на царските сановници, се вселил дяволът и правел много бели на работниците – съсипвал работата им и ги плашел с привидения. Всички били изпаднали в голяма скръб, а началниците тръпнели от царския гняв, страхували се дори и от смъртно наказание, заради похабените толкова скъпи стоки. Божият светител Партений, когато научил това от тяхната молба, веднага пристигнал там и заклел беса със страшното и свято Христово име. Прогоненият бяс крещял и викал на всеослушание, че един Божествен огън го пропъжда в огнената геена; оттогава в този дом се прекратили всички дяволски коварства.

Друг път нечистият дух започнал да пречи на рибарите: когато спускали мрежите си във водата, винаги им се струвало – по дяволско внушение, – че са се хванали много риба, но когато с голям труд извличали мрежите, в тях нямало нищо. Дълго време рибарите се трудили напразно; и така било не само в Лампсак, а по всички околни градове и селища на страната. И тогава рибарите от цялата околност се събрали и отишли при свети Партений да изпросят неговите молитви, та трудът им повече да не бъде напразен. Когато Божият угодник просълзен се молел за тях, от Господа му се открило, че те претърпяват тази беда от дявола. Светецът веднага тръгнал и обходил всички брегове и пристанища, като навсякъде се молел и прогонвал отвсякъде загнездения във водите дявол. След това нареждал на рибарите пред него да хвърлят мрежи във водата. Те изпълнявали това с радост и по молитвите на светеца уловът им бил толкова голям, че от многото риба едва изтегляли мрежите на брега. Техният улов отново станал изобилен, както преди.

Веднъж, когато свети Партений седял на Катаптелското пристанище по време на риболов, в мрежите попаднала една голяма риба, наричана тон. Тя изскочила от мрежата в краката на светеца. Той, като я прекръстил, наредил да я нарежат на парчета и да я раздадат на братята, за да се изяде за слава Божия.

После Христовият светител изцелил един хром човек, на име Калист, който станал и си тръгнал напълно здрав.

По онова време излекувал и един човек, на име Лезвий. Той бил покрит със струпеи от краката до главата и по нищо не се различавал от прокажените. Светителят го помазал с осветен елей и се молил за него в продължение на три дена. После го изпратил да си ходи здрав.

Веднъж Божият светител отишъл по църковни работи в Тракия. Пристигнал в град Ираклия^[4] и там посетил тежко болния по онова време архиепископ Ипатиан. Докато разговаряли, той го запитал за причината на болестта му. Същата нощ Господ открил на Своя угодник, че архиепископ Ипатиан страда от тази тежка болест поради сребролюбието и скъперничеството си, защото си бил присвоявал вещи и имоти дори от най-бедните.

Сутринта свети Партений отново отишъл при архиепископа и казал:

– Ставай, велики архиерею, защото не си обзет от телесна немощ, а си наказан заради душевна слабост – отмахни я от себе си и ще бъдеш здрав.

При което болният отвърнал:

– Аз осъзнавам, че съм грешен, заради което Господ ме наказва, но моля те, помоли се за мен, за да се очистя и от беззаконията си.

Тогава свети Партений му казал:

– Ако някой съгреши пред ближния, няма ли да бъде чута молитвата му; а ти си съгрешил пред Бога – затова, което е на бедните, възвърни го на Бога, и ще бъдеш здрав по душа и тяло.

Затрогнат от тези думи, архиепископът казал:

– Отче, аз съгреших пред моя Господ – а Той е справедлив Съдия!

Веднага повикал при себе си своя иконом и му заповядал да донесе насъбраното от него сребро от имота на бедните. Като го видял колко е много, той помолил свети Партений да раздаде всичко това на бедните. Но Божият угодник го посъветвал самият той да раздаде онова, което принадлежи на бедните.

Тогава болният архиепископ заповядал да го сложат на носилка и да го отнесат в църквата на света мъченица Гликерия. Там събрал бедните и им раздал всичкото си сребро. А пък благият и премилостив Бог, Който не презрял двете лепти на вдовицата и сълзите на блудницата, Който приел разкаянието на митаря, приел и покаянието на този архиепископ и след три дни напълно го излекувал. А свети Партений всеки ден обикалял църквите на Ираклия, като извършвал в тях обичайните си молитви.

Веднъж влязъл в една църква и видял там да лежи съвсем изсъхнал болен човек. Божият светител се смилил над него, преклонил колена и се помолил със сълзи на преблагия Бог; след молитвата станал, помазал болния с осветен елей и веднага го изцелил. Изправил го на крака и му казал да си върви. Изцеленият, хвалейки Господа, се прибрал в дома си напълно здрав.

Гражданите на Ираклия, научили за необичайното чудо, започнали да се стичат при Божия угодник и от каквито болести да страдали, чрез силата на нашия Господ Иисус Христос и заради молитвите на светителя, всичките се завръщали здрави.

Докато свети Партений чрез благодатта и Христовата сила извършвал чудеса, изцелявайки най-различни болести, край него бил архидяконът на църквата в Ираклия, който се наричал Ипатиан, също като архиепископа.

Архидяконът гледал чудесата, които върши Партений, и веднъж, като паднал в краката на Божия угодник, със сълзи на очи му разказал, че в неговото село от засухата са загинали посевите и цялата растителност – и нивите, и градините, и лозята.

– Свети отче – замолил го той, – ела и виж колко е изсъхнало и се помоли на Бога да прати дъжд на земята, за да се спаси нашата местност от глад.

Свети Партений веднага отишъл при нивите, в градините, и лозята – видял как всички посеви и всички градини са изсъхнали, и се просълзил. Тогава преклонил колена и дълго се молил със сълзи на Човеколюбивия Бог, като изпросвал от Него да прати дъжд на земята, за да поникне отново цялата растителност.

Бог, Който изпълнява волята на ония, които Му се боят, още по време на молитвата на светеца покрил небето с дъждовни облаци. Завалял силен дъжд и напоил изобилно земята.

През нощта светителят останал с архидякона в неговото село и прекарал цялото време в молитви. На сутринта му казал:

– Братко, трябва да бъдеш внимателен към себе си, нали знаеш, че твоят архиепископ заради сребролюбието си беше наказан от Бога с тежка болест. Тази нощ Господ ми откри, че след няколко дена той ще си отиде от този временен живот, а на неговото място ти ще станеш архиепископ на Ираклия; затова знай – винаги трябва да се грижиш за бедните – това умилостивява Бога повече от всичко.

После свети Партений благословил нивите, градините и лозята на архидякона и като ги оплодородил чрез молитвите и благословението си, се върнал в града и отишъл първо при архиепископа, за да го поздрави, а после смятал да отпътува. Архиепископът посрещнал любезно Божия угодник и го разцелувал, а когато седнали и започнали да разговарят, свети Партений му казал:

– Известявам ти, светителю, че след няколко дена ще оставиш това тяло и ще заминеш при Господа, защото те призовава Христос, Истинният наш Бог; и както Господ ми откри, като отидеш при Него, ти ще оставиш за свой приемник добрия Ипатиан, твоя архидякон.

Архиепископът отвърнал:

– Да бъде Господнята воля!

Като се разцелували един друг със света целувка, те се разделили. Свети Партений заминал от Ираклия и след няколко дни пристигнал в своя град Лампсак. Ираклийскят епископ пък, като се разболял отново, след няколко дена починал в Господа, а на мястото му бил поставен Ипатиан, архидяконът – така се сбъднало пророчеството на светеца.

Като дошло време за жътва и прибиране на плодовете, архиепископ Ипатиан отишъл в своя край, при нивите и лозята, които преди изсъхвали от бездъждието, и ги намерил в голямо изобилие на плодове – много повече от предишни години. Това било по молитвите и благословението на свети Партений.

Архиепископът напълнил голям кораб с пшеница, вино и какви ли не плодове и се отправил към Лампсак, при чудотвореца, за да му принесе благодарност за неговото благословение.

Свети Партений приел архиепископа любезно, но не приел докараните дарове, а казал:

– На Бога благодари за всичко, това раздай на братята.

След достатъчно дълъг и любезен разговор със светеца архиепископ Ипатиан се върнал у дома си и според повелята на светеца раздал на своите братя множеството пшеница, вино и плодове, като до самата си кончина разказвал на всички за големите чудеса, които извършвал Господ чрез Своя раб Партений.

Така Божият угодник и велик чудотворец свети Партений, просиял в равноангелски живот, обърнал мнозина от идолопоклонството към Истинния Бог и множество недъгави излекувал от най-различни болести. Накрая и самият той се разболял и призован от Господа, починал през месец февруари, на седмия ден; починал с мир, в дълбока старост. Когато по околните градове и села научили за честното преставяне на светеца, за неговото погребение отвсякъде се стекли архиереите – ираклийският, кизическият, мелитополският, парийският и много други епископи и свещеници. Всички те, сякаш се били наговорили, пристигнали в град Лампсак и направили славно погребение на светеца – с псалми и други духовни песни те положили светото тяло край съборната църква, в изградената от него кула^[5].

Мнозина болни се изцелявали при гроба на свети Партений: не само приживе, но и след смъртта си този безвъзмезден, чудотворен лекар – очиствал прокажени и прогонвал бесовете от хората. И сега той лекува и изцелява нашите души и тела с молитвите си, чрез благодатта на нашия Господ Иисус Христос, на Когото с Отца и Светия Дух да бъде слава навеки, амин.

Свети Лука се родил в Елада^[6]. Родителите му били преселници от чужда земя. Те пристигнали тук от острова, наречен Егина, който се намира в Егейско море^[7]. Понеже не могли да изтърпят постоянните нашествия на арабите, те изоставили отечеството си и като се преселили в пределите на Гърция, пътешествали из нея, докато се заселили в една местност, наричана Кастория^[8]. Тук им се родил блаженият Лука; имената на родителите му били Стефан и Ефросиния.

От ранна възраст блаженият Лука и в игрите с децата не проявявал нищо детско; охотно изоставял всички детски игри и развлечения. Още в момчешките си години се проявил като пълнолетен мъж – обичал безмълвието, уединението и се отличавал със скромност.

Най-чудно от всичко е това, че той на тази възраст бил вече голям постник и въздържник. Не само че не вкусвал месо, но се въздържал и от млякото, сиренето и яйцата. Дори не се докосвал до ябълките и останалите градински плодове, които са толкова вкусни и приятни за малките момчета. Хранел се само с хляб, вода и градински зеленчуци. В сряда и петък не хапвал нищо до залез слънце.

Но за най-голямо учудване е това, че при такъв пост и въздържание Лука нямал нито ръководител, нито наставник; той сам, чрез силата на действащата у него Божия благодат, ден след ден възлизал на все по-висок подвиг – избягвал преяждането и сладките храни, обикнал поста, съчетан с труд, оскъдността във всичко, дори и в необходимото, и въобще всичко онова, което умъртвява плътта – само в тези подвизи се упражнявал. Всичко, което за другите изглеждало толкова сладостно, радостно и приятно, всичко това за блажения Лука било нещо тежко, ненавистно и неприятно, а онова, което в живота почти на всички изглежда тежко, неприятно и непоносимо, за него било приятно и желано.

Родителите на свети Лука, като забелязали този необичаен за младеж начин на живот, много се чудели, но най-много ги удивлявало неговото постничество и въздържание. Като си помислили, че това не произлиза от някакво добродетелно настроение, а само от детинско лекомислие, те замислили да го изпитат по следния начин: сварили в един съд заедно месо и риба и на трапезата му предложили тази храна; бащата взел една риба и я подал на блажения Лука. Той, понеже не знаел, че рибата е варена заедно с месото, започнал да яде, но като разбрал по вкуса ѝ как е приготвена, много се натъжил и веднага повърнал изяденото; и сякаш че доброволно е извършил голямо беззаконие, с ридания и въздишки, той не пожелал дори хляб да вкуси и в такъв плач и пост прекарал три дена. Тогава родителите му, като видели, че не от детско лекомислие, а по Божия благодат му е присъщ този стремеж към благочестие, занапред му предоставили да живее според доброто си желание.

Блаженият Лука във всичко се подчинявал на родителите си, като старателно изпълнявал каквото и да му наредят. Като бил малък, пасял овцете; когато пораснал, започнал да обработва земята, а от време на време вършел домашни работи, за да умъртвява плътта и да потиска страстите си. Толкова бил милостив към бедните, че заради тях често лишавал себе си от най-необходимото. Като излизал от къщи по някаква работа, раздавал всичката храна, която взимал, на бедните, а сам той оставал гладен. По същия начин, с голяма радост и любов им раздавал и дрехите си и често се връщал вкъщи разсъблечен, за което родителите му се карали и го наказвали, а понякога дори го оставяли да ходи необлечен и дълго време не му давали никакви дрехи, като мислели, че ще се засрами от голотата си и ще престане да раздава дрехите си на бедняците. Но добродетелният юноша не преставал да върши дела на милосърдие – не се срамувал от голотата и не се боял от наказанията. Голотата заради бедните за него била като царска багреница, а наказанията и боя заради тях приемал като чест и похвала за себе си; и след това още повече започнал да им благотвори.

Веднъж блаженият Лука отивал на полето да сее пшеница и по пътя срещнал бедняци; тогава той им раздал пшеницата, като оставил на себе си за посев съвсем малко. А Господ, Който заради милостта към бедните въздава стократно, благословил този оскъден посев: през лятото на неговата нива се родила пшеница повече от предишните години, а когато дошло време за жътва, събрали толкова много пшеница, като никога.

Когато Стефан, бащата на свети Лука, се разболял и починал, Божият човек оставил земеделието и се предал на книжните науки. Особно усърден в богомислието и изучаването на молитвите, божественият юноша така преуспявал, че като въздигал ума си към Бога, понякога и телесно се повдигал над земята, което видяла и майка му, Евфросиния. Веднъж, като забелязала, че синът ѝ дълго не излиза от стаята си, тя поискала да разбере какво прави и тайно надникнала през една цепнатина. Видяла го, че се моли – умът му бил вперен в Бога, а с цялото си тяло стоял във въздуха, като въобще не докосвал земята, повдигнат на около един лакът над нея. Евфросиния видяла това не веднъж, а два или три пъти, и много се учудвала; сетне тя под клетва го разказвала и на други.

Този блажен юноша вече отдавна имал желанието да остави метежния свят и да се отдаде на монашеско безмълвие и иночески подвизи. Веднъж, както си мислел за това, изгаряйки от желание да приеме монашество, тайно от всички той излязъл от къщи с намерение да напусне Елада; по пътя срещнал войници и стражари, които залавяли робите, избягали от своите господари, и ги хвърляли в тъмницата.

Те, като видели зле облечения юноша, помислили, че е някой избягал роб и го заловили. Запитали го чий роб е, откъде бяга и накъде отива. Младежът им отвърнал, че той е раб Христов и отива за молитва при светите отци. Но войниците не му повярвали; мислейки, че иска да прикрие от тях това, че е избягал роб, започнали безмилостно да бият невинния младеж. После го затворили в тъмница, за да признае чий роб е и как е избягал от господаря си. Всичко това блаженият Лука приел като изкушение от завистливия враг, който иска да възпрепятства доброто му намерение. След известно време светецът бил разпознат от едни хора; те свидетелствали за него и блаженият Лука бил освободен от веригите.

Когато Христовият раб се върнал у дома, наложило му се да претърпи от своите домашни не само осъждане и укори, но дори и бой. Денем и нощем светецът се молел на Бога, за да получи Неговото благоволение да приеме монашество и скоро получил исканото по следния начин.

По онези места пристигнали двама монаси от древния Рим; щом ги видял, Лука веднага си спомнил своето намерение и сърцето му още повече се разпалило от любов към Бога. В разговор с тях той ги запитал накъде отиват. Те казали, че отиват в Иерусалим. Тогава блаженият ги замолил да го вземат със себе си и така да го направят съучастник в монашеския си живот. Но те отказвали, като се оправдавали ту с това, че е още млад – едва навършил седемнадесет години – и не е привикнал на продължително пътуване, ту с това, че се страхуват от родителите му, да не би като научат да им сторят нещо лошо или да хукнат след тях да ги гонят. Блаженият им казал, че той е сирак и странник и никой не го е грижа за него и настоявал монасите да го вземат. Въпреки това те напуснали тайно тази местност заедно с него, и като пристигнали в Атина, отишли да се помолят в църквата на Пречистата Дева Богородица, като пренощували в манастира. А когато тръгнали на път към Иерусалим, монасите оставили блажения Лука в този манастир.

– Младежо – казали му те, – тук мястото е добро и може да се изпълни твоето намерение, тук можеш да получиш онова, което искаш, и скоро да бъдеш причислен към прекрасния монашески лик.

Като го предали на игумена, те тръгнали на път.

Игуменът няколко пъти го питал откъде и от какъв род е, но не можал да научи нищо. Божият раб криел отечеството и рода си и не искал на никого да се открие. Игуменът, като видял, че младежът е добронравен, тих, кротък, смирен и послушен, постригал го в първоначалната степен.

Майката на блажения Лука обаче твърде много тъгувала за него. Тя не могла да преживее раздялата със своя обичен син, на когото гледала като на единствена утеха във вдовството си и отрада в скръбта, и горко плачела за него, викайки към Бога:

– Горко ми, Господи! Ти си свидетел на моето вдовство и сиротство – най-първо ме наскърби, като чрез смъртта ми отне другаря, с когото Ти ме беше съчетал в съпружество; след това ме подхвърли на грижите на вдовиците, които за мен са по-страшни и от самата смърт; а сега отнемаш от очите ми този, който в голямата ми скръб беше отрада за мене и сега не знам къде бих могла да го намеря – единствената светлина в моя изпълнен с бедствия живот. Сега ми остава само да възкликна заедно с Давид: “И светлината на очите ми, и нея няма у мене!”^[9] И защо ли момчето отиде толкова далеч от нас? Нима ние му забранявахме да служи непрестанно на Тебе, нашия Владика? Или нима му нареждахме да върши някакви домашни работи, които да го отклоняват от обичайните му молитви? Нима го учех да обича повече плътското отколкото духовното, земното – повече от небесното, временното – повече от вечното? Аз съм научена от своите родители да бъда майка не само по плът, но и по дух, и исках да видя своя син съвършен в добродетелите; аз му предоставях повече време за молитва, вместо да ми помага; радост беше за мен да гледам възлюбеното си чедо, ако не винаги, то поне за известно време – на мен ми беше достатъчно дори само да чуя от съседите похвали за неговата добронравност и така да утешавам скръбната си душа. Затуй, Владико и Царю, не презирай сълзите в моите очи, но чуй ме и благоволи да утолиш голямата ми скръб. А ще я утолиш тогава, когато позволиш на майчините очи отново да гледат възлюбеното чедо; тогава аз, намерила сина си, ще поканя всички и ще изповядам Твоето величество, и ще Те прославям през всички дни на живота си.

Така се молела в скръбта си майката вдовица и умилостивила благия Бог, и получила онова, което искала.

Господ, Който всичко е сътворил, удостоил игумена на манастира, в който се подвизавал новоначалният и блажен Лука – той видял насън плачещата майка, която викала към него така:

– Защо обиди мен, вдовицата? Защо прибави към страданията ми и тази скръб? Защо безмилостно отне от мен единствената радост на вдовството ми? Защо похити сина ми, отрадата на моята старост? Докато страдам така, аз няма да престана да викам към Бога и Царя на всичко и да се оплаквам от тебе.

Уплашен от съновидението и от казаните му думи, игуменът отначало помислил, че това е обикновено бесовско нападение, но когато и на втората, и на третата нощ видял насън същата жена и чул от нея същите гневни думи, разбрал, че това не е бесовско прелъгване, а явяване, изпратено от Бога.

На сутринта игуменът извикал при себе си юношата Лука, който при него бил начинаещ, и му казал гневно:

– Ти защо реши да скриеш всичко за себе си, макар че няколко пъти те питах – кой си и откъде си? Защо каза, че нямаш нито родители, нито сродници? И как дръзна да пристъпиш към този свят чин и съжителството с нас целият изпълнен с лъжа и лукавство, както свидетелстват за теб делата ти? Ако отначало ни беше казал истината, сега, въпреки желанието ти нямаше да има откровения за тебе. Затова отивай си от нас, и от всички нас, монасите, и се връщай при онази, която те е родила, защото аз вече трета нощ твърде много се измъчвам от нея, страдалката.

Докато игуменът говорел така, блаженият Лука, твърде изплашен, стоял като загубил ума си. Гледал надолу, а от очите му се стичали сълзи: той никак не искал да се разделя със светата дружина. Игуменът, като видял сълзите и смирението му, умилил се и започнал кротко да разговаря с него така:

– Чедо, сега ти ще трябва да се върнеш при майка си, а сетне няма да ти се забрани и манастирският живот; така направи, аз те съветвам; защото явно, нейната молитва е силна да умоли Бога и далеч превъзхожда твоята молитва.

Като изслушал това, блаженият Лука не възразил нищо на игумена; поклонил му се и само изпросил неговите молитви и благословение. Така, въпреки че не му се искало дори да излезе вън от манастира, той бил принуден да се запъти към своята майка, в Касторийското селище.

Влязъл вкъщи и заварил майка си опечалена, но щом го видяла, изпълнила се с радост и умиление, тя не се хвърлила веднага да прегръща сина си. Като силна духом и богобоязлива жена, най-напред вдигнала очи към Бога, въздигнала към него ръцете си и Му принесла благодарност, задето с Негово съдействие възлюбеният ѝ син е отново при нея.

– Благословен Господ – казвала тя, – Който чу молитвата ми и не ме лиши от милостта Си.

Така Лука, по Божия воля, бил върнат на майка си; той ѝ служел като син и останал при нея четири месеца. После блаженият, горейки духом за Бога и за безмълвен живот по Бога, отново замислил да замине. Но този път тя вече не попречила на доброто му намерение и не го спирала в пътя му, защото знаела, че и нейният син, както и всеки друг, подобава да почита повече Бога, отколкото родителите си.

Така свети Лука, съпътстван от молитвите на майка си, като от добър водач, скоро пристигнал до една крайморска планина, която се наричала Иоанова, където имало църква на името на светите лекари безсребреници Козма и Дамян. Направил си там малка келия и заживял в нея по Бога. Какви трудове е полагал тук в борбата с бесовете и за умъртвяване на плътта си – за това не бива да разказваме подробно, но не бива и да премълчим всичко; затуй от многото ще разкажем само малко, за да се знае какво е било житието на този Божий угодник.

Преподобният имал един ученик, който се съблазнил от своя наставник; той си мислел, че светецът лицемерно се моли непрестанно. Като гледал, че не се занимава с нищо – нито с четене на Божествените книги, нито с изучаване на отеческите творения, този ученик си мислел, че наставникът му като човек безкнижен, който не познава Божественото Писание, прекарва по цяла нощ не в бдение, а в леност и сън. И ето че веднъж късно през нощта, когато старецът вече бил затворил вратата на килията си, ученикът му седнал отвън пред вратата и като залепил за нея ухо, започнал да подслушва какво прави старецът му през нощите – почива ли си, или се моли? И така, подслушвайки, той останал пред вратата цялата нощ до сутринта. За това, което чул, по-късно самият той разказвал така: “Аз чух – разказвал той – как светецът, преклонил колена, удряше глава в земята и на всеки поклон благоговейно произнасяше: “Господи, помилуй!” После, възпламенен от още по-голямо усърдие към Бога, започна да прави още по-чести поклони и още по-усърдно призоваваше: “Господи, помилуй!” Той се моли така, докато тялото му не изнемогна; но и когато падна ничком на земята, той не изнемогна духом, защото и лежейки зовеше в молитва към Бога. После, като стана, преклони колена и започна до прави същото – и в такава молитва прекара цялата нощ, до зори.” След това ученикът, уверен в подвизите на своя отец, се разкаял заради предишното си съмнение и след кончината на светеца изповядал с клетва всичко това пред другите.

Преподобният умъртвявал плътта си не само с нощни коленопреклонения, но и с дневни трудове. Направил си малка градинка и започнал да сади в нея различни дървета и да сее всевъзможни семена – но не за своя употреба или за продажба, а за изнуряване на плътта, защото всеки ден с пот на лицето се трудел в своята градина.

Ако пък неговите дървета и семена дадели плодове, той ги раздавал на онези, които идвали при него, а понякога, като напълнел голяма кошница, я отнасял в съседните, чужди ниви и я оставял там; така свети Лука хранел другите със своите трудове, като самият той пребивавал непрекъснато в пост.

Случило се в неговата градина да влизат елени. Едно изяждали, друго стъпквали с крака и много му вредели. Светецът ги пропъждал, но щом се върнел в килията си, те отново отивали там; това се повторило няколко пъти. Тогава светецът, ядосан, отишъл при елените и казал на единия от тях, който бил по-голям от другите, като на някое разумно словесно създание:

– Защо ми правите неприятности и разсипвате трудовете ми, след като аз никога не съм ви обиждал? Нали ние сме раби на единия Господ и създания на единия Бог; освен това – аз съм създаден по Божий образ и имам власт над цялото творение, защото Създателят всичко е покорил на човека. Затова, по заповедта на Господа, да не мръднеш от мястото, на което си застанал, а да получиш заслуженото си наказание.

Светецът едва произнесъл това и еленът, като поразен от стрела, паднал на земята и останал да лежи неподвижно, докато другите елени избягали. По това време ловци обикаляли пустинята; те побързали да отидат при елена и вече радостно го влачели, за да заколят своя неочакван улов. Но преподобният, като се смилил над елена, им казал:

– Братя, нямате право да взимате този елен – вие не сте ловували за него и не сте го уловили, а сега искате да го колите. Вие би трябвало да се смилите над него, защото той падна от слабост и сега лежи, без да може да побегне.

Като чули това, ловците оставили елена, учудени от милосърдието на светеца. А светецът отпуснал елена здрав в пустинята.

Толкова съвършен по живот монах, преподобният Лука все още не бил облечен в пълния монашески чин, но той силно желаел това и усърдно се молел на Бога – да го удостои с този свят ангелски образ; Молитвата му била чута – той получил желаното.

Веднъж, неизвестно откъде, при него дошли двама стари монаси, украсени с честни седини и светолепни лица. Те казали, че отиват в стария Рим. Тези именно монаси, след като се помолили, облекли преподобния Лука в пълния монашески образ; поучили го и се приготвили за път. Преподобният Лука се чудел с какво да ги изпроводи на път – нищ и телом, и духом, той нямал дори необходимата храна; тръгнал да ги изпрати и по пътя се насладил от духовно-полезните разговори с тях. Когато стигнали до морския бряг, пътниците седнали за малко да си починат; вече се канели да се разделят с блажения Лука и му дали целование в Господа. Докато още седели, изведнъж от морето изскочила голяма риба и паднала на брега пред краката им; после изскочила още една и двете се удряли в земята, като че сами се предавали в техни ръце. Това станало по молитвите на свети Лука – той, като нямал нужната храна, да нахрани своите благодетели за из път, чрез тайната си сърдечна молитва измолил от Господа, Промислителя на всички твари, да им изпрати храна. И Онзи, Който някога пращал на Илия по гарвана хляб и месо, Той и на тези преподобни отци пратил храна от морските води. Те взели двете риби и възблагодарили на Бога, Който отваря ръката Си и насища “всичко, що живее по благоволение”^[10].

А преподобният наш отец Лука, след като приел пълния ангелски чин, предприел и още по-съвършен живот; започнал още повече да се подвизава, като прибавил към досегашните си подвизи още по-тежки трудове, и увеличавал поста си със сълзи и всенощни бдения. Храната му била ечемичен хляб, а понякога сурови треви и вода; рядко се предавал на съня – в килията си имал изкопан ров, подобен на ковчег; заради непрестанното помнене на смъртта. Ако през нощта му се наложело да заспи, лягал в този ковчег, като че умира и се погребва; отпочивал малко и веднага отново ставал за молитва, с думите на свети Давид: “Предварям зората и викам” и “Очите ми предварят утринната стража, за да се вдълбочавам в Твоето слово”^[11].

Когато свети Лука започнал да води такъв живот, славата за неговите добродетели скоро се разпространила сред околните жители и при него отвсякъде започнал да се стича народ.

Веднъж при преподобния дошли двама родни братя и му казали, че техният баща пред кончината си скрил неизвестно къде в земята всичкото си злато, сребро и жълтици и умрял, без да им покаже мястото, на което закопал цялото свое съкровище. “Затова, отче, умолявяме те – казали, – помоли се на Бога да ти покаже онова скришно място, та да се прекратят всекидневните спорове помежду ни. Защото ние сме братя, но всеки от нас мисли, че другият е откраднал бащиното ни наследство и го е скрил за себе си. Направи, по твоите молитви и враждата между нас да се заглади, и бедността ни да свърши, като намерим съкровището.”

Преподобният обаче им отказал и отпратил братята, като рекъл, че молитвата му не може да проси това от Господа. Ала те започнали да идват често, досаждали му с молбите си и накрая склонили милостта му.

Светецът се помолил за тях на всевиждащия Бог, научил в откровение мястото, където бащата на двамата братя е скрил съкровището си, и им го показал. Тогава те отишли там, започнали да копаят на това място и скоро намерили златото и среброто на баща си, прославяйки чудото из всички околни селища.

Обаче дяволът, ненавистникът на доброто, макар че винаги бил побеждаван от храбрия Христов воин, отново намислил да поведе борба срещу него. Като искал да му нанесе оскърбление и да му стори зло, той с коварствата си извършил следното.

Подучени от него, три жени от близкото селище дошли при светеца; с плач и ридания те паднали в краката му и започнали да изповядват тежките си грехове, като просели от него с добър съвет и молитва да излекува душите им. Свети Лука искал да избегне тяхната досада и да ги отстрани от себе си, затова ги отпратил да отидат при някой иерей, понеже самият той нямал такъв чин, а бил само обикновен непосветен монах. Жените обаче не послушали светеца и той трябвало да чуе от тях изповед за най-ужасни женски грехове.

Когато грешниците си отишли, човешкият враг, който стреля “в тъмно върху правите по сърце”^[12], отново нападнал светеца със скверни помисли и в умъртвената негова плът възбудил греховна бран. Обаче свети Лука разпознал коварството на дявола и се въоръжил срещу него с оръжието на молитвата. Три дена престоял на едно място и през цялото време се молел на Бога; така победил дяволското коварство – с дъжда на сълзите угасил пламъка на ужасяващата похот и по този начин, с Божията помощ, смазал главата на адския змей.

След тридневната молитва тялото на светеца съвсем изнемощяло, той за мъничко задрямал; тогава във видение му се явил Ангел с образ на прекрасен младеж; той държал в ръка една пръчица, която започнал да пъха през устата в гърлото му; блаженият Лука сякаш я погълнал цялата и тя стигнала до вътрешността му; после младежът издърпал пръчицата и с нея извадил някакава част от тялото му – месеста и кървава – и като я хвърлил, казал му:

– Дерзай и не бой се.

Станал от сън, светецът тутакси разбрал, че Господ го е избавил от греховната плътска страст и възблагодарил на своя Спасител и Избавител.

Преподобни Лука поради чистотата на живота си притежавал и дар на прозорливост, като предсказвал бъдещето. Предварително оповестил например за нашествието на български войски в гръцките земи, което в свое време се сбъднало, както ще разкажем по-нататък.

Светият подвижник виждал тайните на човешкото сърце. Преподобният имал сестра, на име Гали; тя била негова сестра не само по плът, но и по дух – във всичко подражавала на брат си и прекарвала живота си в девство, целомъдрие и монашески подвизи. Понякога отивала заедно с послушниците от своя манастир при брат си и му прислужвала, ако имал нужда от нещо, а понякога обработвала градинката му, садела и чистела дърветата.

Веднъж преподобният казал пред нея и онази, която била с нея:

– При нас идва човек, който носи на рамената си голяма тежест и затова е много обременен.

Казал така, оставил дошлите при него жени и се прибрал. Те не разбрали какво им казва и учудени размишлявали какво означават думите, които изрекъл преподобният: – кой е натовареният и с какво е натоварен? След известно време пристигнал един човек, който не само нямал никакъв товар, но дори не носел нищо, и започнал да разпитва за преподобния: “Трябва да го видя по една работа” – казал той. Сестрата на светеца отговорила:

– Няма го тука – той отиде за известно време в пустинята и ако искаш да го видиш, почакай, докато дойде.

Дошлият човек казал:

– Няма да си тръгна, докато не го видя – и в очакване на светеца престоял седем дена край килията. Минали седем дни и преподобният се върнал от пустинята си. Видял човека, но го погледнал без обичайната си кротост, а дори гневно, и му казал със страшен глас:

– Защо си дошъл в тази пустиня? Защо остави града и пристигна в гората? Защо като пренебрегна пастирите и църковните свещеници, пристигна при нас, безкнижните и простите? И как дръзна да застанеш пред очите ни, без да се боиш от Божието отмъщение, след като си провинен в неизмерими беззакония?

Подплашен от думите на светеца, човекът заплакал и от страх не можел дума да продума.

Тогава свети Лука отново се обърнал към него:

– Защо мълчиш? – запитал той. – Защо не изповядваш греховете си и не разкажеш за убийството, което си извършил, та като се разкаеш за всичките си беззакония, поне малко да умилостивиш Бога?

Тогава човекът, едва смогвайки да говори от плач и ридания, казал на светеца:

– О, човече Божий! Какво повече искаш да ти разказвам? Просветен от Божията благодат, която живее в тебе, ти назова моя грях още преди да съм се изповядал. Както виждам, ясно е за тебе всичко онова, което съм вършил тайно. Но ако заповядаш, аз ще разкажа на всеослушание своето беззаконие.

Човекът започнал да разказва подробно пред всички как, къде и заради какво е убил другаря си на пътя – изповядвал греха си с ридания и смирение. После паднал в краката на свети Лука и започнал да умолява светеца да не го оставя свързан в дяволските мрежи. Светецът поучил човека, насочил го по пътя на спасението и го изпратил при свещениците.

Всичко това разказахме, за да се види прозорливостта на свети Лука – как той виждал дори тайните човешки съгрешения.

Нека ни бъде позволено да разкажем и друг подобен случай. Един капитан, на име Димитрий, често пристигал с кораба си на пристанището, недалеч от килията на светеца, познавал се добре с него и когато идвал, се удостоявал с неговите свети молитви и се наслаждавал на неговите беседи. Веднъж, като спрял на брега и се канел да иде при преподобния, той намислил да не се явява при него с празни ръце, а да му занесе нещо от своя улов. Той често ловял риба на това пристанище, но този път, като хвърлял заедно с моряците си въдицата, нищо не уловил и целия ден се трудил напразно. Обаче късно вечерта, като си спомнил за преподобния Лука, хвърлил въдицата на неговото име и хванал такава голяма риба, че едва успял да я извади от водата; после за втори път хвърлил на името на светеца и хванал още една риба, подобна на първата, само че малко по-мъничка от нея. Като тръгнал да отива при преподобния, взел по-малката риба, а по-голямата оставил за себе си. Свети Лука, понеже бил прозорливец, разбрал всичко, което станало, но приел любезно своя гост и неговия дар. Докато разговарял с него, между другото му припомнил как Анания съгрешил пред Бога, скривайки от получената цена на продадената нива и как свети апостол Петър научил за това^[13]. Докато го слушал, Димитрий разбрал, че думите на светеца се отнасят за него, който скрил по-голямата риба; изпълнен с ужас от прозорливостта на блажения отец и засрамен от своя изобличен грях, той паднал в нозете му, изповядал греха си, разкаял се и помолил за прошка. Свети Лука го поучил кротко, простил му и наредил на своя ученик да свари донесената риба и да нагости братята, които ще дойдат при него, понеже самият той не вкусвал риба. И много пъти, предвиждайки, че при него ще дойдат братя, предсказвал това на ученика си и му нареждал да приготви хляб и храна.

Минали седем години, откакто свети Лука се заселил в своята планина, и започнали нашествията на българските войски в гръцката страна, както предизвестил преподобният. Жителите бягали – едни в крепостите на града, други по островите Евбея и Пелопонес. Преподобни Лука също напуснал пустинята, качил се на кораб и отплавал към Коринт. Там чул за един стълпник, който се подвизавал в Патра, упътил се към него и десет години останал да му служи с усърдие и в пълно подчинение, като син на баща. Един презвитер започнал да говори зло за стълпника – за съблазън на онези, които го слушат, хулел и подигравал праведния мъж. Преподобни Лука чул хулните думи, с които подиграват неговия отец, и тогава изоставил свойствената си кротост. Той изобличил лъжите на презвитера и застанал твърдо зад невинността на своя наставник. Презвитерът обаче бил жесток човек и ударил свети Лука по бузата. Тутакси го постигнало Божието наказание: той побеснял и паднал на земята и останал така до края на живота си – предаден на сатаната “за омаломощаване на плътта, та духът да бъде спасен”^[14].

След като изминали десет години, преподобният Лука отново се върнал в отечеството си, в Елада, и се заселил в мястото на първото си пребиваване – в Иоановата планина.

Веднъж край планината на светеца минал коринтският епископ, който отивал в Цариград, и тук се спрял да си почине край самата килия на преподобния. Свети Лука като разбрал това, отишъл да му се поклони, взел със себе си и дар от своите трудове – плодове от дърветата и градински корени и зеленчуци. Епископът го приел любезно и отишъл да разгледа килията му; като видял неговия пустинен и безмълвен живот, градината и трудовете му, получил добро поучение. Той намислил да даде на пустинника милостиня и наредил всеки от дошлите с него да даде по няколко монети, като самият дал злато, и така се събрали много пари, които искал да му остави; но свети Лука не пожелал да ги приеме.

– Владико свети – казал той, – аз търся и измолвам не злато, а светите твои молитви и поучение; защо ми е злато, щом аз съм си избрал нищетата и този беден живот? Затова дай ми онова, което прося и искам: научи мене, простия, как да се спася.

Епископът, натъжен, мислейки, че свети Лука отхвърля и презира не милостинята, а самия него, казал на преподобния:

– Защо отхвърляш нашето подаяние, а с него и самите нас? Нали и аз съм верен християнин, макар и грешен – епископ, макар и недостоен? И защо ти, който по всичко подражаваш на Христа, не Му подражаваш и по това – нали Той е приемал милостинята, която Му давали благочестивите люде? Затова, ако ти нямаш нужда от злато, вземи го и го раздай на нуждаещите се. Ако смяташ благодеянието за нещо непотребно, ти отнемаш от бедните нужното за тях и не признаваш спасението на хората, които дават милостиня. Тогава бедният, без да приема милостиня, откъде ще получи всичко необходимо, а пък ние, като не даваме милостиня, как ще се спасим?

Убеден от думите на епископа, преподобният приел милостинята, но само една монета; а пък епископът като му преподал благословението си, продължил по пътя.

Свети Лука имал обичай рано сутринта на Цветница да се качва на върха на планината и носейки кръст в ръце, да пее: “Господи, помилуй!” Когато веднъж според своя обичай така се качвал на планината, една ехидна изпълзяла от дупката си и подучена от бесовете ухапала големия пръст на крака му и увиснала там. Светецът се навел, взел ехидната, махнал я от крака си и казал:

– Нито ти ще ми навредиш, нито аз ще ти навредя, а всеки да си върви по пътя – нали сме създания на един Творец и нищо не можем да вършим без волята и повелята на нашия Създател.

Ехидната отпълзяла в пещерата си, а светецът продължил пътя си към планината, напълно невредим от ухапването ѝ.

Един придворен, на когото била поверена царската съкровищница, веднъж бил изпратен от царя в Африканската страна; когато се намирал в Коринт и превозвал голямо количество царско злато, го окрали и царското злато изчезнало. Докато търсели загубеното, мъчили и наказали мнозина, но златото не се намерило. Царският сановник потънал в голяма скръб. При него идвали знатни граждани да го утешават, но не успели. Изгубил надежда, че златото ще се намери, и страхувайки се от царския гняв, той си мислел, че няма да остане жив. Тогава някой казал:

– Само монахът Лука може да покаже къде се намира откраднатото, защото чрез него Бог върши много чудеса.

Другите, като чули, казали: “Наистина, така е!” – и всички започнали да хвалят добродетелния му живот и да говорят за Божията благодат у него. Царският сановник, като чул, изпратил на светеца такава молба:

– Като подражаваш на Онзи, Който заради спасението на човешкия род не отказа да слезе от небесата, и ти ела за мъничко в нашия град, за да посетиш обзетите от голяма скръб.

Свети Лука отначало не искал да отиде, отбягвайки тщеславието и хорските почести, но после, заради мнозината, които пострадали от кражбата на златото, тръгнал. В града царският сановник и гражданите го посрещнали с почести, а той наредил да сложат трапеза.

– Нека най-напред – казал той на сановника – да въздадем дължимото на корема и да се развеселим за слава Божия. Оня, Който ще ни напои с виното на умилението, Той е силен човеколюбиво да ни налее и чаша с радост.

Докато седели и обядвали – насищайки повече душите си с добрите поучения на светеца, отколкото телата си с храна, – преподобни Лука погледнал един от онези, които стоели и им прислужвали, нарекъл го по име, повикал го при себе си и му казал:

– Ти едва не си докара смъртта и причини на господаря си толкова много беди. Защо дръзна да откраднеш царското злато? По-скоро тръгвай да донесеш тука златото, което скри в земята, ако искаш да се удостоиш с милосърдие и прошка.

Като чул това, слугата много се изплашил, мълчал и стоял разтреперан. Съвестта му също го изобличавала и той не можел да продума; после паднал на земята, прегърнал краката на светеца и разказал цялата истина, просейки със сълзи прошка – и я получил. Светецът искал не само да изобличи греховната му рана, но да я изцели. Крадецът излязъл и веднага се върнал, като донесъл непокътнато откраднатото злато, и го сложил пред очите на всички. Настанала голяма радост както за царския сановник, така и за останалите, които се страхували за златото, и всички се успокоили. А дяволът, внушил кражбата, останал посрамен, защото простили на крадеца, и всички прославяли Господа Иисуса. А светецът, без ни най-малко да приеме похвала за себе си от обкръжилите го, а въздавайки цялата слава за това чудо единствено на Бога, се върнал у дома.

След известно време преподобни Лука отишъл в един манастир в град Тива, за да посети там игумена Антоний. Той имал обичай да ходи при боговдъхновени мъже и да води с тях душеспасителни разговори. Когато бил при игумен Антоний, синът на един от знатните граждани смъртно се разболял. Този гражданин научил, че свети Лука е пристигнал в техния манастир, веднага отишъл там, паднал в краката му и започнал със сълзи да го умолява да дойде в дома му и да посети вече умиращото болно момче. Той вярвал, че след посещението на Божия угодник синът му ще оздравее. Светецът смирено започнал да отказва, думайки:

– Какво съм аз? И какво велико виждате у мене, защо имате такова мнение? Един е Лекарят на душите и телата, Който може да ни избави и от смъртта – Бог, Който ни е създал; грешен смъртен човек не може да направи подобно нещо.

Гражданинът се разридал и си тръгнал скръбен, отчаян за живота на сина си.

Вечерта игуменът, като разговарял насаме с преподобния, му казал:

– Мисля, свети отче, че не постъпи добре, като не отиде да посетиш болния и да утешиш опечаления баща; и на нас може да ни се наложи да чуем Христовите думи: “Болен бях и не Ме споходихте”^[15].

Тогава свети Лука отвърнал:

– Божията сила може да лекува болните, а онзи, който има слова на премъдрост в устата си, може да утешава скръбните; аз и от първото съм далече, и от второто съм напълно лишен, тъй като съм човек прост и неук; но ако ти си съгласен и мислиш, че Богу ще бъде угодно, върви напред и ме води, аз ще тръгна след тебе.

Вече било късна вечер, но те двамата тръгнали към града. Като дошли в дома на онзи гражданин, намерили момчето почти мъртво и вече не говорело, а всички домашни очаквали неговита кончина. Бащата на болния, който бил заедно с всички останали в къщата, като припаднал в краката на светеца, започнал със сълзи да го моли – той да се помоли за умиращия му син, та да се завърне от вратите на смъртта. Умолен от бащата на болния и убеден от игумен Антоний, преподобният въздигнал ръце, помолил се за болното момче, а след молитвата си веднага се върнал в манастира; щом се зазорило, бързо си заминал в своята планина – дотолкова отбягвал човешката слава. Като настъпило утрото, игуменът изпратил слугата си в града, за да разбере какво става с болното момче – дали молитвите на преподобния Лука са успели да направят нещо? Слугата почти веднага се завърнал и разказал на игумена нещо странно и чудесно:

– Момчето, което през нощта беше близо до смъртта – разказвал слугата, – днес срещнах, яхнало кон, да отива в банята да се окъпе.

Като чул това, игуменът се почудил и прославил Бога.

Мнозина отивали при преподобния Лука по свои работи и му досаждали, нарушавайки скъпото за него безмълвие. Затова той замислил да замине в по-безлюдно място; но не изпълнил намерението си изведнъж, а първо изпратил своя ученик Герман в Коринт, при един опитен и боговдъхновен мъж Теофилакт, просейки от него добър съвет – дали да пребивава на едно място, в Иоановата планина, и да понася досажданията на онези, които идват, или да се пресели на друго, за никого незнайно място? Теофилакт му изпратил отговора, даден някога от небето на свети Арсений Велики:

– Бягай от хората и ще се спасиш!

Преподобни Лука с радост приел този съвет и заедно с ученика си отпътувал от Иоановата планина и се заселил в едно пустинно място край морето, наречено Калавия; преживявайки тук, той се прехранвал от труда на ръцете си: светецът прекопавал земята, сеел пшеница, смилал я с воденични камъни и си приготвял хляб.

Веднъж край него минали моряци и слезли на брега недалеч от килията му; влезли вътре, но не намерили никого, защото свети Лука бил отишъл някъде с ученика си. Видели хубав воденичен камък, взели го и го отнесли на своя кораб. Не след дълго преподобният се върнал в килията си и като видял, че камъка му го няма, отишъл при моряците и ги помолил да му го върнат. Но те започнали да се препират и да твърдят, че не са взимали никакъв камък. Тогава свети Лука им казал:

– Ако не сте го взели, отплувайте, но ако е при вас, нека Бог да ви въздаде както Той иска.

Преподобният казал така и си тръгнал, а онзи, който взел камъка, паднал мъртъв. Тогава всичките моряци, разтреперани от страх, отишли да върнат камъка и замолили светеца да им прости. Божият угодник бил твърде опечален от неочакваната смърт на матроса и много дни плакал за него.

Три години прекарал преподобният на това място, докато над Гръцката страна преминало нашествието на арабите, и светецът се преселил на пустинен, лишен от водни извори остров, наречен Ампил; доста дълго време търпял там глад и жажда, но после се преселил в плодородно място, наречено Сотирие. Като прогонил от тази страна беса, който искал да го сплаши с привидения, останал до самата си блажена кончина; край него се събрали братя и основали неголям манастир. Преторът на страната, на име Кринет – който питаел обич към преподобния, – изградил в манастира му църква на името на света великомъченица Варвара. Светецът пребивавал в този манастир в пост и молитва, непрестанно работел за Бога и служел за спасението на хората – с поученията и живота си принасял духовна полза на братята, а с молитвата си лекувал телесните им болести. Монаха Григорий, който непрекъснато страдал от болки в корема, той излекувал с една дума. Излекувал също и една знатна жена, която живеела в Тива; обхваната от тежка и продължителна болест, тя вече се била отчаяла от помощта на лекарите. Той изпратил при нея ученика си Панкратий, който я помазал с осветен елей; жената внезапно оздравяла. Преподобният бързо лекувал всички болести, а на мнозина предсказвал бъдещето. Преживял на това място седем години, свети Лука наближил кончината си.

Преди неговата кончина станало следното. Преподобният имал и един ученик на име Теодосий, който имал роден брат в света на име Филип. Веднъж Филип намислил да отиде в манастира на преподобния – да посети брат си, пък и да види свети Лука, за когото чувал много славни неща. А преподобният предвидял неговото идване и казал на Теодосий:

– Приготви, братко, всичко потребно за добра трапеза; при нас на вечеря ще дойде брат ти.

Теодосий, учуден и радостен, старателно приготвил храна и като честичко отивал при вратата, все поглеждал към пътя и с нетърпение очаквал пристигането на брат си. Вечерта пристигнал Филип и донесъл много неща за трапезата. Светецът го приел с любов, а после седнали да вечерят заедно, като вкусвали от всичко приготвено, за слава Божия. На тази трапеза преподобният пил и ял повече от обикновено – правел го заради угощението на Филип. След вечерята и обичайните молитви за сън Филип легнал да си почива; обаче на леглото си той се съблазнил за светия Божий угодник Лука. Той си помислил: “Този старец е лицемер – яде и пие много, а си приписва постничество и святост.” После, като заспал, Филип видял в съня си двама пресветли младежи, които го гледали с гневни очи; лицата им били яростни, а думите, които изрекли, страшни:

– Защо безчестиш в мислите си преподобния? Защо осъждаш невинен, свят човек? Повдигни очите си, които гледат само земното, и виж с какви големи почести е удостоен този, който според твоето мнение е лицемер и лъжец!

Филип погледнал и видял едно пречудно място, цялото застлано с порфира, а на това място стоял преподобният Лука в божествена слава и сияел като слънце. Филип станал от сън и ужасен разказал всичко на брат си и на другите монаси, след това с покаяние изповядал греха си и на самия преподобен Лука; изпросил прошка от него и си тръгнал с голяма духовна полза за себе си.

Предвиждайки, че скоро ще отпътува при Бога, свети Лука отишъл да посети всички отци, които се подвизавали в онази пустиня и ги целунал с последна целувка.

– Молете се за мене, братя – казвал им той, – молете Владиката Христос, не се знае ще се видим ли после, или не.

Така обходил всички, а после се затворил в килията и в продължение на три месеца се готвил за своята кончина. Накрая, осем дни преди смъртта си, свети Лука се разболял. Когато вече бил много болен и лежал на земята, презвитер Григорий го запитал:

– Какво ще завещаеш за погребението си? Къде ще наредиш да бъде положено тялото ти?

Светецът отвърнал:

– Вържете краката ми с верига и ме хвърлете в горските дебри, та, непотребен вече на никого, да послужа поне за храна на зверовете.

Тогава презвитерът започнал да умолява светеца да се разпореди по друг начин за тялото си и да посочи място за своето погребение. След известно време преподобният казал:

– Погреби ме на същото място, на което лежа. Господ иска да го прослави, за слава на Своето свято име.

Като казал това, светецът, вече на залез слънце, вдигнал очи към небето и казал:

– В Твоите ръце, Господи, предавам духа си!

И заспал съня на временната смърт. Това станало на седмия ден от месец февруари. Светата му душа пък заминала при Бога, за безсмъртен живот.

Като дошло утрото, в светата обител от околните местности и селища се събрали всички монаси и миряни и се стекъл много народ; всички плачели, задето се лишават от такъв велик светилник за света. Погребали Божия угодник с почести на същото място, на което той наредил – в килията, в която се подвизавал.

След шест месеца един монах, евнух Козма, пътувайки от Пафлагонската страна към Италия, имал Божие видение; в това видение му било наредено да отиде на мястото, където почива преподобният Лука и да остане неотлъчно при гроба му. Монах Козма отишъл на това място и се заселил там. Извадил от земята ковчега с нетленните мощи на преподобния и като го поставил върху гробницата, оградил този свят ковчег с дъски и решетка, а самата му килия превърнал в църква. Големи чудеса ставали край светите мощи: от тях изтичало благовонно миро и онези, които се помазвали, получавали изцеление – хроми прохождали, слепи проглеждали, прокажени се очиствали, и бесовете били прогонвани от хората, заради молитвите на преподобни Лука, а чрез силата на нашия Господ Иисус Христос, на Когото слава, с Отца и Светия Дух, навеки. Амин.

През царуването на безчестния и жесток цар Диоклетиан, преследването на Христовата църква било голямо и страшно – по онова време заради Христовото име навсякъде хвърляли християните в тъмница и ги умъртвявали. Тогава пострадали Христовите раби – епископ Теопемпт и Теона^[16], който бил влъхв, и четирима царски сановници: Вас, Евсевий, Евтихий и Василид^[17], под чиято стража бил поверен свети мъченик Петър, постелникът на Диоклетиан; заедно с тях положили душите си за Господа и жените на тези сановници, които, приемайки светата вяра, останали непоколебими при изповядването на Христовото име. След смъртта на тези мъченици, техните домашни – всичките им слуги, роби и свободни, – като се размислили помежду си, единодушно рекли:

– Ето как нашите господари, които ни владееха в този свят, заради светата вяра в Христа презряха временния живот, намериха небесното царство и заради презрението на земното се наслаждават на небесните блага. Защо и ние да не последваме господарите си? Ще отидем при цар Диоклетиан и ще му кажем: “Ние сме християни и искаме заедно с нашите господари, които ни притежаваха в този живот, да получим в бъдещия живот нетленен венец.”

Като взели помежду си такова решение и всички охотно се съгласили с него, те се преброили и се оказало, че заедно с жените и децата са хиляда и трима души.

Отишли всичките и застанали пред безчестния мъчител Диоклетиан. Единодушно започнали да викат:

– И ние сме християни – ще последваме нашите бащи и господари, които проляха кръвта си за Христа. На бесовете няма да се подчиняваме, на слепите, глухи, неми и бездушни идоли няма да се поклоним!

Царят, като ги видял толкова много, се преизпълнил с гняв. Но отначало се престорил на кротък и започнал да ги подмамва с ласкави слова. Казал:

– Защо постъпвате толкова неразумно и сами доброволно се излагате на гибел? По-добре ме послушайте, като баща, който ви желае само доброто, и принесете жертва на боговете. Така ще избегнете безумието, от което бяха прелъстени Евсевий и приятелите му, заради което умряха от страшна смърт. Послушайте ме, принесете жертва на безсмъртните богове и вие ще бъдете удостоени от нас с големи почести и дарове и по нашата милост ще бъдете обогатени с всичко.

Светиите отвърнали на мъчителя:

– Ние нито искаме даровете ти, нито се боим от твоите заплахи, а ще принесем жертва и хвала на Живия Истинен Бог. Ти прави каквото искаш с нас, и то по-скоро – нищо по-скъпо от Христа нямаме.

Диоклетиан, като чул думите на светите мъченици, виждайки с какво дръзновение защитават вярата си в Христа, се изплашил да не би сред народа да се надигне някакъв смут. Веднага издал заповед воините с извадено оръжие да обкръжат цялото християнско събрание; а сред тях имало и много малки деца, които майките държали на ръце; едни от тях били по на година, други – по на два-три месеца.

Когато въоръженото воинство заобиколило християните, царят им казал:

– Сега послушайте съвета ми и обявете, че сте съгласни да принесете жертва на боговете и да им се поклоните. Веднага ще се върнете по домовете си здрави и невредими; пощадете себе си и тези ваши младенци, така както аз ви щадя, за да не погинете поради безумието си и вие, и децата ви; защото, ако не ме послушате, то и вашият Христос с нищо няма да ви помогне.

Тогава светиите му отвърнали:

– Ние сме научени да се покланяме единствено на Бога, Който живее на небесата, и на Неговия Единороден Син и Слово, нашия Господ Иисус Христос, чрез Когото всичко е станало, и на Неговия Дух Свети; затова не ни подмамвай с никакви обещания за твоята празна милост. Няма да ни привлечеш нито с благата, нито със заплахите си ще ни сплашиш. Няма да отпаднем от вярата си в Христос, нашия Господ, и да се поклоним на бездушните идоли, които ти почиташ. Нищо не може да бъде по-скъпо и по-жадувано от Христос, Който живее навеки.

Тогава Диоклетиан се разярил и отново дал заповед на войниците веднага да посекат всички. А те като едни диви зверове се нахвърлили от всички страни на християните и посекли светите Христови мъченици; не пощадили никого – дори децата, кърмени от майките си. От хиляда и тримата никой не останал жив.^[18]

Така светите Христови мъченици завършили страдалческия си подвиг чрез истинско изповядване на Христа през месеца, наричан от египтяните Мехир, на 13-ия ден – а по нашему на 7 февруари, – в Никомидия, митрополия на Витинийска област^[19], при царуването на Диоклетиан. Над нас тогава царуваше, както сега и навеки царува и ще царува Иисус Христос, Истинният Бог и наш Спасител, на Когото да бъде слава и хвала, с Бог-Отец и със Светия, Благ и Животворящ Дух, във вечните времена. Амин.