Икона на Всички Светии

Св. велики царе равноапостолни Константин и Елена

Жития на светиите
Сподели:
21 МАЙ

Житие на светите равноапостолни цар Константин и неговата майка царица Елена

По времето, когато езическият свят, въоръжавайки се против християнството с огън и меч, в края на III и началото на IV столетие замислял напълно да изтрие от лицето на земята самото име християнин [1], Божият Промисъл приготвил за Христовата Църква, сред самите императори – гонители на християнството, царствен покровител в лицето на Константин – цар, който още приживе получил името, утвърдило се в християнската история, – Равноапостолен, а в световната история – Велики. Роден в 274 г. от родители, които, макар и не християни, покровителствали християнството, Константин от дете странял от езическите суеверия и се приближавал към Христа, истинния Бог. Сама Божията десница постепенно го подготвяла и по най-различни начини го очиствала, като избран съсъд на Божията слава.

Бащата на Константин, Констанций Хлор, цезар на Западната половина на империята[2], бидейки външно – официално – идолопоклонник, в душата си бил далече от езическото суеверие; вътрешно се отрекъл от служенето на многото лъжливи богове и признавал Единия истинен Бог – на Него Единия се покланял, с целия си дом. Колко далече бил Констанций от суеверното служене на идолите, свидетелства следният забележителен случай от живота му. Констанций, отказал се от служенето на идолите с жертви и кадене, пожелал да изпита истинското разположение на своите царедворци; той дал вид, че иска да изпълни суеверните езически обреди, и казал на придворните си:

– Който иска да се ползва с моето разположение и любов и да запази почестите, трябва да принесе жертви на идолите, а който се отказва от това, да се маха от очите ми и занапред да не разчита на моето благоволение, защото аз не мога да продължа да общувам с неединоверци.

Вземайки за истина думите на цезаря, придворните веднага се разделили на две партии: едните – хора лицемерни, без истински религиозни убеждения, с гъвкава съвест, способна да се скланя и надясно, и наляво, сега показали съгласие с предложението на царя, макар и допреди поради нечисти подбуди да следвали неговия добър пример в отричането на идолослужението; а другите – такива, които чистосърдечно пренебрегнали езическите суеверия и останали верни на убежденията си, като истинни Христови раби, отказвайки се от земните и временни почести, започнали да излизат от състава на царската свита. Виждайки това, Констанций върнал напусналите царския дворец, истинските християни, и им казал:

– Тъй като виждам, че вярно служите на своя Бог, то искам да ви имам и като свои слуги – приятели и съветници, – защото се надявам, че ще бъдете верни и на мене така, както сте верни на своя Бог.

А като се обърнал към тези, които били склонни към отричане от християнството и поклонение на идолите, царят казал:

– Вас не мога да търпя при своя двор – след като не пазите вярност към своя Бог, как тогава ще бъдете верни на мене?

И като ги засрамил, той прогонил тези лицемерци от лицето си; а верните Божии раби приближил към себе си и ги направил началници в своята област[3]. И така по това време, когато по всички предели на обширната Римска империя Диоклетиановото гонение било в разгара си, в Констанциевата област християните живеели в мир и благоденствие[4]. Всъщност, нямайки възможност да не се подчини на волята на Диоклетиан, Констанций позволил само едно – разрушаването на някои християнски църкви[5].

Такъв бил Констанций Хлор, бащата на равноапостолния цар Константин. Благоразположението му към християните и предпочитането им пред езичниците; обръщането към Христа на жена му, света Елена, майката на Константин, и на дъщерята Констанция[6], сестрите на Константин от ранна възраст вселявали в душата му истинна любов към Бога и Неговия закон и полагали здрава основа на възпитанието му и укрепването на нравствения му характер. И от това малко зърно, посято в детската душа, впоследствие израснало високо дърво.

Младите си години Константин трябвало да прекара не сред семейството си, а при двора на Диоклетиан в Никомидия, където бил взет почти като заложник, макар и почетен, за осигуряване верността на неговия баща Константин към по-старшия император Диоклетиан. Придворният живот в столицата тогава представлявал в умален вид цялото нравствено и религиозно разтление, до което може да стигне само човечеството, поробено от нечисти, страстни сърдечни пожелания и падащо в “извратен ум”[7]… Суетната пищност и разкош, пиянството и лакомията, необузданият разврат на мисълта и живота, интригите и крамолите, озлоблението против истинното богопочитане и лицемерното, лъжливото почитане на мнимите богове – ето мрачната картина на езичеството, чрез която Промисълът представил на Константин цялото му нищожество и безславие. Но едновременно с това, и по тази причина още по-поразително, пред погледа на Константин се открил животът на друго общество – на християнската община, където старци и старици, младежи и девици, прости и учени мъдреци, дори деца, доказвали истинността на своята вяра, чистотата и висотата ѝ не само на думи, а и с делата си, с изповядването ѝ чрез добродетелния си живот, със страданието за нея даже до смърт. Защото по това време се разгоряло най-ужасното гонение срещу Христовата Църква, надминаващо всички други гонения и със злобата на гонителите, и с разнообразието на мъченията, и с числеността на мъчениците, и с тържеството, победното тържество на Христовата вяра над езическите козни. Константин, поставен от Божия Промисъл до самото огнище на езическата злоба, не можел да не види напразността на всичките ѝ усилия да победи непобедимото – непосредствено, с очите си той съзерцавал силата Божия, проявяваща се в немощ и покоряваща всичко на себе си. Във всеки изповедник християнин, във всеки мъченически подвиг пред погледа на Константин се явявал неоспорим свидетел на правотата на Христовата вяра, на превъзходството ѝ над езичеството, на Божествения ѝ произход. И Константин запазил в душата си залога на доброто, посят в детството – съхранил чистотата и невинността на сърцето, и уважението към Божия закон, макар и да се движел сред нравствено развратена среда. Но тази вътрешна отчужденост на Константин от гнилата придворна среда, любознателният му ум и духовната му благоустроеност, скрита от скромността, естествено възбуждали срещу него злобата на заобикалящите го царедворци; а величествената му, красива осанка, високият ръст и забележителната му физическа сила, привличащи към него погледите на народа и предизвикващи разположението на цялата войска, били причина за завистта на мнозина, и особено на цезаря Галерий, който замислял да го погуби, и даже съставил заговор, за да не допусне Константин до царското достойнство, на което имал право по рождение.

Животът на Константин бил изложен на опасност, но ръката на Промисъла спасила своя избраник и му дарила това, което искала да му отнеме необузданата, коварна завист. Константин заминал за Галия при баща си, когото заварил вече на смъртно легло, и който скоро починал.

След смъртта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила (в 306 г.) за император на Галия и Британия Константин, който тогава бил почти на тридесет и две години, като любим син на уважавания от всички кесар. Под живите впечатления от ужасните гонения на християните на изток, Константин, след като наследил властта от баща си, сметнал за свое първо дело да потвърди всичките му разпореждания в полза на християните – обявил свобода на изповядването на християнството в своите области. Така се приближил часът на победата на Христовата вяра над езическото суеверие! Но настъпването на по-добри времена за Църквата предшествало времето на Божия съд над гонителите ѝ. – Императорите Диоклетиан и Максимиан, уморени от собствената си злоба срещу непоколебимите страдалци за светата истина, се решили да търсят покой за себе си в отстраняването от царските престоли; но отказът им от властта, не давайки мир на самите свирепи гонители, послужил и като повод за обществени неуредици. Галерий, възцарил се на Изток вместо Диоклетиан и недоволен от възцаряването на Константин на северозапад, не го признал за император, а признал Север, който управлявал Италия и Африка; междувременно в Италия за император бил провъзгласен Максенций, син на Максимиан. Поддържайки Север, Галерий излязъл на война срещу Максенций, който търсел защита при баща си – последният отново бил приел управлението. Север се предал на Максимиан и бил умъртвен. Тогава Галерий провъзгласил за император своя пълководец Ликиний, а армията поверил на цезаря Максимин. Така се оказало, че в Римската империя царували шестима императори едновременно и всички те враждували помежду си. На мир и благоденствие се наслаждавали само поданиците на Константин, който бил доволен от частта, наследена от баща си, и не желаел да взема участие във взаимната борба на другите съуправители – и изцяло се посветил на управлението на страната по влечението на чистото си сърце и здравия си ум, в покорност на Божествения Промисъл.

– Аз се отчуждих – казвал за себе си Константин – от досегашните управители, защото видях дивостта на нравите им[8].

По отношение на християните, по примера на баща си, той се придържал към политика на мир, защото ги ценял като усърдни и верни поданици. Константин разбирал, че християнството е велика сила, можеща да пресъздаде света. При това той още не бил християнин; при всичкото си дълбоко уважение към Христовите раби, не можел с лекота, без вътрешна борба, да се откаже от староезическите завети. И само стеклите се страшни и трудни обстоятелства го разположили открито да се преклони пред величието на “Разпнатия Бог”, Който по дивен начин го извел от състоянието на колебливост и го утвърдил в решението му да стане християнин.

След Галерий, починал (в 311 г.) от тежка и люта болест, и Максимин – управителя на Сирия – завършил живота си с позорна смърт – самоубийство, в Източната половина на империята останал владетел единствено Ликиний, който след това се оженил за сестрата на Константин. А в западната половина – в Италийската област, след повторното царуване на Максимиан, отново се възцарил Максенций, противно на желанието на римския народ. Константин го признал за цар и даже изпратил при него мирна делегация. Но Максенций не само не пожелал да има мирни отношения с Константин, но даже не поискал да го нарича цар, желаейки единствен да бъде цар над всички земи и страни на Римската област. Укрепил се на престола, той проявил в цялата им пълнота присъщата си коварна жестокост и користолюбие не само по отношение на християните, но и към единоверците си езичници. Като прелъстил, при възцаряването си, нужните му хора с дарове и обещания, той започнал да преследва и измъчва почетните сенатори, разграбвайки имуществото им, похищавайки жените и дъщерите им за задоволяване на животинските си страсти, а също и страстите на любимците си. И той бил непоносим и омерзителен за целия Рим поради жестокостта си и скверния си живот. Римляните, страдайки под тежкото му иго, се решили тайно да търсят защита при Константин, молейки го да дойде и да ги избави от мъчителя. По този повод Константин преди всичко изпратил писмо до Максенций, с което добронамерено го убеждавал да прекрати насилническите действия. Но Максенций не само не приел неговия добър съвет и не се изправил, но още повече се озлобил. Ожесточението му стигнало дотам, че започнал да се готви за война срещу Константин.

Като чул за това, Константин в 312 г. се решил да предприеме военен поход срещу Римския император: той искал да изтръгне Рим от ръцете на злия тиранин. Но този поход бил свързан с непреодолими трудности. – На най-смелия пълководец, обичан от войските, не било лесно да накара армията да влезе в сърцето на Италия, да води война в земята на великия Рим, свещена за тогавашните народи; такова начинание трябвало да окаже потресаващо въздействие на императорската войска и да предизвика силен ропот на недоволство. И сам Константин не можел да бъде свободен от неволното чувство на страх, предприемайки този поход, още повече, че той сам никога не бил виждал Рим, който би могъл да му изглежда като страшен исполин. При това му било известно, че противниковата войска е по-многочислена от неговата, че Максенций твърдо се надява на помощта на своите национални богове, които той се стараел да умилостиви с щедри жертви, даже със заколването на момчета и момичета – че огражда себе си и войските си с всякакви вълшебства и магии и има на своя страна голямата бесовска сила. За Константин било недостатъчно да се надява единствено на човешките сили и средства и у него се породило искреното желание да има помощ свише. Размишлявайки за печалното състояние на империята, напразно търсеща защита от бездушните идоли, за Божията помощ, нееднократно оказана на неговия баща и на самия него, за политическите преврати, които се извършили пред очите му, за позорната гибел за кратко време на три лица, които делели с него върховната власт в империята, той признал за безумие напразно да се придържа към несъществуващи богове и след толкова доказателства да остава в заблуждение[9].

С такива тревожни размишления Константин започнал да възнася молитва към Бога на своя баща, започнал да Го моли да го вразуми за Себе Си, да му даде мъжество и сила на десницата му в предстоящото дело[10]. И молитвата му била чута, както някога молитвата на тъмничния стражар[11]: – скоро Господ го утешил с непосредствено явяване и му посочил какво трябва да прави. Евсевий, който бил съвременник на събитието и чул за него лично от царя, разказва:

– Веднъж след пладне, когато слънцето вече клонеше към залез – разказва царят, – аз със собствените си очи видях образувано от светлина и лежащо върху слънцето кръстно знамение с надпис: “С това побеждавай”.

Тази гледка поразила както самия цар, така и войската, намираща се около него, защото кръстът, като позорно оръдие за наказание, у езичниците се смятало за лошо предзнаменование: Константин се намирал в недоумение и си казвал: какво значи това явление? Но докато размишлявал, настъпила нощта. Тогава насън му се явил Христос с видяното на небето знамение и заповядал да направят знаме, подобно на видяното на небето, и да го използват за защита при нападение от враговете. Като станал от сън, Константин разказал на приятелите си тайната на своето сънно видение, а след това извикал при себе си опитни майстори и като им описал образа на чудното знаме, заповядал да направят, по негово подобие, хоругви от злато и скъпоценни камъни; на войниците си заповядал да изобразят кръста на щитовете и шлемовете си. Поразен от дивното видение, Константин заедно с това решил да не почита никой друг Бог, освен явилия му се Христос; – като поканил при себе си таинниците на Неговото слово – християнските свещеници, – той ги попитал: кой е този Бог и какъв е смисълът на знамението, което съм видял? Като изслушал отговора им за Единия Бог, за тайната на въплъщението на Неговия Единороден Син, за спасението на човеците, за кръстната смърт на Господа Иисуса, победил властта на смъртта, за кръстното знамение, което му се явило, че то е победен знак, Константин изцяло и съзнателно в душата си станал християнин. Оттогава той започнал усърдно да се занимава с четене на свещеното Писание и постоянно имал при себе си свещеници, макар и още да не бил приел свето Кръщение [12].

Като призовал Бога на всичко, и като помощник и защитник, Неговия Христос, и като поставил пред своите войници победната хоругва със спасителното знамение, Константин излязъл с цялата си войска извън пределите на Галия, на поход срещу Максенций, в Италийската област [13].

Походът, предприет от Константин за освобождаване на Рим от жестокия тиранин, не вразумил злочестивия Максенций, който принесъл обилни жертви на боговете с тържествени церемонии, като изслушал предсказанията на гадателите по вътрешностите на бременни жени, с многочислена войска излязъл срещу Константин; но не успял да предотврати достойното възмездие за нечестието си. Константин, закрилян от спасителното знамение на Кръста, след три сблъсъка с противника, се приближил към самия вечен град и тук му нанесъл решителното поражение. Максенций, спасявайки се с бягство през река Тибър, загинал при разрушаването на моста, както древният фараон със своите избрани конници в морската дълбочина. Победителят тържествено влязъл в Рим и бил посрещнат от народа с голяма радост. Съзнавайки, че тази победа му е дарувана от Божествената помощ, Константин издигнал на най-оживеното място в града хоругвата, а след това, когато благодарните римляни поставили статуя в чест на новия император, заповядал да сложат в ръката на неговото изображение копие във вид на кръст и да поставят такъв надпис: “С това спасително знамение аз освободих вашия град от игото на тиранина и върнах на римския народ и сенат предишния блясък и знаменитост” [14].

Ставайки по такъв начин владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с указ (в 313 г.) обявил на подвластните му народи пълна веротърпимост: на езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитане, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог. След този указ последвала цяла поредица от укази[15], благоприятни за Христовата Църква: било забранено кръстното наказание, били отменени кървавите зрелища в цирка; били прекратени езическите жертвоприношения и кадения в тържествените дни; било установено празнуването на възкресния ден със забрана на съдопроизводството в този ден и прекратяването на работата както на свободните граждани, така и на робите; сираците и децата, изоставени от родителите си, бедните и нямащите, които езичеството оставяло без помощ и грижа, били взети под царско покровителство; по всички градове започнали празници на обновяване и освещаване на църкви; навсякъде се чували хвалебни песни и благодарствени молитви към Бога; епископите се събирали свободно, за да разсъждават за нуждите на Църквата. Сам Константин понякога присъствал на тези събрания, вниквал във въпросите, отнасящи се до вярата, и с готовност правел всичко, което се изисквало за полза на християнското общество. Той освободил свещенослужителите от всякакви странични длъжности и от данъци – както били свободни от данъци и езическите жреци, – за да могат изцяло да се посветят на служене на Бога; той не само върнал на Църквата гробниците и всички места, отнети от гонителите, но и дарил за богослужение няколко просторни здания, наричани базилики, в които заседавали съдиите и които, по вътрешното им устройство, било лесно да бъдат превърнати в църкви; предоставил правото на пастирите да решават споровете и взаимните несъгласия между християните. Носейки на шлема си, като видим за всички знак на благоговейното почитане на Христа Бога, монограма “Христос” [16], Константин дал на своите войници молитва, която те трябвало да четат в неделните дни, и която, бидейки изповедание на сърдечната вяра на самия император, разполагала всички да признават Единия всемогъщ Подател на благата и да търсят Неговата помощ във всички дела[17].

Благоволението на императора предизвиквало възторг сред християните: сърцата им се изпълнили с велика духовна радост от вкусването на сладостта на живота при новото управление. Съвременникът Евсевий изобразява това време така:

– Сега светъл и ясен ден, непомрачен от никакъв облак, озари с лъчите на небесната светлина Христовата Църква. Трябва да осъзнаем, че нашето щастие превишава заслугите ни; ние бяхме изумени от благодатта на Виновника за толкова велики дарове; достойно Му се удивляваме и казваме заедно с пророка: “Дойдете и вижте делата на Господа – какви чудеса извърши Той по земята”[18]. Хора на всякаква възраст, от мъжки и женски пол, радвайки се с цялата сила на душата си, с ум и сърце възнасят молитви и благодарност към Бога[19].

Но в същото време, когато на Запад християните благоденствали под управлението на Константин, съвсем различно било на Изток, където царувал Ликиний: възпитан при двора на Диоклетиан, пълководец при Галерий, той, достигнал цезарско достойнство, в душата си ненавиждал християните. Като се сродил с Константин, Ликиний на първо време не се решавал да се противопостави на своя могъщ шурей[20] – даже подписал издадения от него указ (Миланския) за веротърпимостта; но скоро след смъртта на император Максимин, пълновластен владетел на целия Изток, започнал да притеснява и унижава християните. Опасявайки се да не загуби царската си власт и слушайки клеветите от страна на представителите на идолослужението, той закривал и разрушавал християнските храмове, под предлог, че в тях се молят, поради измяна на него, за Константин, и изисквал от всички, и особено от войските си, езическа клетва и принасяне жертви на идолите; непокорните на неговата воля изпращал на заточение и подлагал на ужасни изтезания, довеждайки ги до мъченическа смърт. Впрочем по това време пострадала мъжествената дружина – на светите Четиридесет мъченици. – Но Ликиний бил жесток не само към християните: всички подвластни на него народи много търпели от неговото користолюбие и злоба. За неговата подозрителност и злоба достатъчно свидетелство е само това, че той предал на смърт жената и дъщерята на своя бивш покровител – Диоклетиан, и убил всички деца на императорите – Максимин, Север и Галерий. Римската империя, според разказа на Евсевий, разделена на две половини, представлявала две противоположности – ден и нощ: жителите на Изтока били обхванати от мрака на нощта, а жителите на Запада – озарени от светлината на най-яркия ден.

Отношенията на Ликиний с Константин не били, а и не могли да бъдат, приятелски. Ликиний проявявал коварство и двоедушие в тях; той уверявал Константин, че му е приятел, а тайно в себе си го ненавиждал, стараел се да му причинява всякакво зло; козните не му се удавали и неведнъж между тях започвали раздори, завършващи с войни. Константин оставал победител, но измамен от лъжливите уверения на зетя, сключвал мир. Но с течение на времето отношенията между императорите придобивали все по-изострен характер. Угнетяваните поданици на Ликиний и гонените от него християни не виждали края на страданията си. Накрая Ликиний престанал да скрива замислите си против Константин и влязъл в открита борба. В 323 г. между тях се разгоряла жестока война. Тази война трябвало окончателно да реши съдбата на християнството в Римската империя, обхващаща “цялата вселена”.

Двамата императори събрали значителни сили и се готвели за решителната битка, всеки съобразно със своята вяра; сякаш овехтялото езичество се опълчило против християнството, явяващо се в света, за да обнови човечеството. – В навечерието на сражението Ликиний, заобиколен от жреци и гадатели, събрал избраните войници и най-добрите си приятели в една сенчеста горичка, в която стояли идолите, извършил тържествено жертвоприношение и обръщайки се към всички, които били тук, казал:

– Приятели! Ето нашите народни богове, пред които трябва да благоговеем, както са ни учили нашите предци. Началникът на противниковата войска, отхвърляйки древните обичаи, е приел лъжливи мнения и прославя някакъв другоземен, неизвестен Бог. С неговото срамно знамение (Кръста) той посрамва войската си; доверявайки му се, той вдига оръжие не толкова против нас, колкото против боговете. Самото дело ще покаже, кой е прав и кой се заблуждава – и ако победим, ясно е, че нашите богове са истинни; а ако вземе връх Богът на Константин, осмиваният от нас другоземен Бог, то нека го почитат. Но едно е несъмнено, че нашите богове ще победят, затова нека смело се устремим с оръжие в ръце срещу безбожниците[21]!

Обратното, Константин преди сражението се отдалечил в палатката си и там с молитва и пост се готвел за боя; в тези решителни минути от живота си той се обръщал към миналото си, прехвърлял в паметта си събитията от живота си, опасностите, на които се излагал и които минавали благополучно за него, – припомнял си срамната гибел на гонителите на християнството и мъжествено-мирната смърт на Христовите ученици, и във всичко това, виждайки дивното устроение на Всевишния, поверявал самия себе си и цялото си дело на висшето небесно водителство и застъпничество. Християните усърдно се молели за своя покровител императора; свещеното знаме тържествено се издигало сред полковете на Константин и вдъхвало надежда на небесната помощ. Неговите войски с благоговение гледали на това победно знаме, а враговете гледали на него със страх; в много градове на Ликиниевото царство посред бял ден виждали призраци на Константиновите войски, победоносно шестващи с това знамение. Ликиний сам убеждавал войниците си да не поглеждат към неприятелската хоругва, “защото – казвал той – тя е страшна със своята сила и враждебна на нас”[22].

Езическите жреци и гадатели предвещавали победа на Ликиний, но Бог я дарил на Константин. Ликиний многократно предприемал нападения срещу приближаващия се противник, но всеки път търпял поражение и се спасявал с бягство; преструвайки се на разкаял се, молел за мир, а тайно събирал нови войски, търсел помощ от варварите. Накрая морската победа на Крисп, Константинов син, близо до Византия, и сражението при Адрианопол окончателно решили успеха на войната. Ликиний се покорил, а след време бил умъртвен в Солун, тъй като, предавайки се на победителя, съставил заговор против Константин. В 323 г. Константин станал единодържавен управител на цялата Римска империя.

Тази победа над Ликиний още веднъж и така нагледно убедила Константин, че земните блага и успехи се даряват на почитателите на истинния Бог. И така той, ставайки покорно оръдие в ръцете на Всевишния, със смирение въздал слава на единия Бог за своите успехи:

– Няма да има никаква гордост в това – казва той в един от указите, – да се хвали този, който съзнава, че е получил благодеянията от Всевишния. Моето служение Бог е намерил и отсъдил за годно за изпълнението на Неговата воля. Започвайки от Британско море, аз с помощта на някаква висша сила гонех пред себе си всички ужаси, с които се сблъсквах, та да призова възпитаващия се под мое влияние човешки род към служене на свещения закон и под ръководството на висшето Същество да израсне блажената вяра.

– Аз твърдо вярвах – добавя той, – че цялата си душа, цялото си същество, всичко, което съществува в дълбочината на моя ум, всичко съм длъжен да принеса на великия Бог.

Така настроен в душата си, Константин след победата побързал да разпространи и върху християните от Източната империя същите права, с които се ползвали те на Запад. И на Изток той забранил да принасят от името на императора жертви на идолите; за началници на области избрал предимно християни; погрижил се за обновяването и построяването на църкви; връщал на верните имуществото, отнето им по време на гоненията.

– Който е загубил имуществото си – се казвало в един указ, – преминавайки неустрашимо и безтрепетно славния и божествен подвиг на мъченичеството или ставайки изповедник и придобивайки за себе си вечни надежди, който го е загубил, бидейки принуден да се пресели, защото не се е съгласил да отстъпи на гонителите, изискащи предателство на вярата – именията на всички такива заповядваме да се върнат.

В случаите, когато нямало близки роднини, отнетите от християните имения се давали на местните църкви; частните лица, от които било взето имуществото на мъчениците, получавали възнаграждение от царската хазна. Християнските чувства на Константин особено пълно и характерно били изразени в писмото до областните началници:

– Сега Те моля, велики Боже! Бъди милостив и благосклонен към източните Твои народи; и чрез мене, Твоя служител, дари изцеление на всички областни управители… Под Твоето ръководство аз започнах и завърших делото на спасението; носейки пред Тебе навсякъде Твоето знаме, аз водех победоносната войска; и където ме призоваваше някаква обществена необходимост, там отивах след това знамение на Твоята сила и вървях срещу враговете. Затова и предадох на Тебе своята, добре изпитана в любов и страх, душа, защото искрено обичам Твоето име и благоговея пред силата, която Ти показа в много случаи, и с която укрепи вярата ми… Искам Твоят народ да се наслаждава на спокойствие и безметежност: искам, подобно на вярващите, и заблуждаващите се да вкусват приятността на мира и тишината, защото такова възстановяване на общуването може и тях да изведе на пътя на истината. Нека никой не безпокои другия… Здравомислещите хора трябва да знаят, че само тези ще живеят свято и чисто, които Ти Сам призовеш да почиват под Твоите свети закони; а отвръщащите се, ако им е угодно, нека държат жребия на своето лъжеучение… Никой да не вреди на другия; каквото някой е узнал и разбрал, нека го употреби, ако е възможно, за полза на ближния; а когато това е невъзможно, трябва да го остави, защото едно е да приемеш доброволно борбата за безсмъртие, а друго – да бъдеш принуден към нея посредством наказание… Отдалечавайки съвестта си от всичко противно, всички да се възползваме от жребия на даруваното ни благо, тоест от благото на мира[23].

След като станал самодържавен владетел на цялата Римска империя и обявил веротърпимост “по цялата земя”, Константин обаче не бил “топлохладен”[24] в царския си живот. Отказал се от езичеството и застанал начело на християнското общество, той виждал в християните важна опора на империята, основен залог за могъществото и преуспяването на държавата, която, според неговата мисъл, трябва да прокарва път към към свободното, без насилие, установяване на Царството Божие на земята, – да посочва и дава средства за възпитанието и усъвършенстването на човешкия род в Христовия дух. Константин, като явен покровител на християнството, не бил много обичан в Рим, където още оставали много езически обичаи и нрави. И сам той не обичал Рим с неговия Пантеон, където, така да се каже механично, били събрани езическите богове на всички покорени народи, и рядко и неохотно посещавал старата столица. И римляните, благодарни на освободителя за избавянето им от тиранина (Максенций), не разбирали и не можели по достойнство да оценят дейността на императора; в него те виждали нарушител на техните старонародни порядки, враг на тяхната религия, тясно свързана с политическото величие на Рим. Тяхното недоволство и ропот, даже заговори и – понякога явни смутове, били причина за това, че в ума на Константин се зародила и съзряла мисълта да създаде нова столица, християнски град, който с нищо да не е свързан с езичеството. На Константин се харесало положението на Византия, на древния неголям град на бреговете на Босфора, ознаменуван с морската победа над Ликиний, и той го избрал и го направил столица на империята; той сам с тържествено шествие отбелязал границите на новия град и започнал да строи великолепни здания. Просторни дворци, бани, театри украсили столицата; тя се изпълнила със съкровища на изкуството, донесени от Гърция, Италия и Азия. Но в нея вече не се строели храмове, посветени на езическите богове, и вместо Колизеума, където ставали битките на гладиаторите, бил устроен цирк за конни състезания. Главно украшение на новия град били храмовете, посветени на истинния Бог, в устройването на които живо участие вземал сам царственият покровител на християните. Този път неговата загриженост се простирала не само върху великолепието на домовете за молитва, но даже и до такива незначителни за неговия висок сан неща: с построяването на новите църкви в столицата се почувствал недостиг на богослужебни книги, и царят се погрижил за възможно най-бързото им изготвяне – при кесарийския епископ Евсевий били изпратени подготвени служители със заповед “отлични писари да напишат на обработен пергамент петдесет екземпляра книги” и тези свитъци да му бъдат донесени, “възнаграждението на когото следва да се даде предварително”[25]. По негово разпореждане в столичните църкви богослужебните книги трябвало да стоят в порядъчно богати подвързии[26].

Проникнат от дълбоко религиозно чувство, Константин устроил в новата столица и всекидневния живот според изискванията на благочестието и светостта. Самият дворец бил отражение на неговото християнско настроение. “В царските чертози било устроено подобие на Божията Църква, а с усърдието си към благочестиви упражнения давал пример на другите; той всеки ден в определени часове се затварял в недостъпни покои и там беседвал насаме с Бога, прекланяйки колене в молитва, и измолвал потребното за себе си – а понякога канел за участие в молитвите си и своите придворни. С особено благоговение прекарвал възкресния ден и петък – деня на кръстната смърт на Господа; в тези дни прекратявал обичайните си занимания и се посвещавал на служене на Бога. Така дворецът на Константин представлявал нещо твърде различно от това, което били дворците на предишните римски цезари: тук не се чувало празнословие и коварни интриги, нямало шумни, суетни и нерядко кървави увеселения; тук се чували “химни, славословещи Бога”. Събеседници на царя били “таинниците на Божието Слово” – епископи и свещеници; – негови служители и стражи на целия му дом били мъже, украсени с чист живот и добродетели; самите копиеносци и телохранителите се ръководели от добрия пример на благочестивия цар. Християнинът – господар на двореца, налагал печата на християнството върху всичко. В главния чертог в една позлатена вдлъбнатина било направено изображение на Кръста от скъпоценни камъни в златна рамка. Над вратата, водеща в царските палати, “на показ за всички” била поставена картина в различни цветове, направена от восък. Картината представлявала следното: ликът на императора, над главата му кръст, а под нозете дракон, хвърлен в бездната; смисълът на картината бил такъв: дракона – врага на човешкия род в лицето на гонителите на християнството – езическите императори – Константин хвърлил в бездната на гибелта чрез спасителната сила на Кръста[27]. Тази картина внушавала на всеки, че неговият господар е почитател на истинния Бог, дарувал чрез кръстната смърт на Своя Син нов живот на човечеството.

Новата християнска столица, получила името си от името на своя основател – “град на цар Константин”, Константинопол, заемаща средно положение между предишните столици на империите – Рим и Никомидия, както някога Иерусалим – “града на цар Давид”, непринадлежащ собствено на нито едно израилско коляно[28], по своето благоприятно географско положение и поверена на покровителството на Божията Майка, бързо процъфтяла и затъмнила славата и величието не само на пищната Никомидия, но и на самия велик Рим. И както в древността Давид, заселил се в Сион, се смущавал от това, че “живее в кедров дом”, а “Божият ковчег стои под шатра”[29], така сега Константин, заселил се в прекрасната Византия, не можел да остане равнодушен към поруганата “люлка[30] на християнството” – мястото на земния живот на Господа Иисуса, на Неговите страдания, смърт и възкресение. Благоговеейки пред знамението на Кръста, той пожелал да прослави самото живоносно Дърво, на което се е разпънал Царят и Богът. Но като воин пролял много кръв, той смятал себе си за недостоен да извърши това лично. Това благочестиво намерение на императора изпълнила неговата равночестна майка, царица Елена, която той изпратил в Иерусалим, като ѝ дал пълномощия и богати дарове.

Елена, както разказва Евсевий[31], тази старица с юношеска бързина се устремила на Изток, за да извърши достойно поклонение на стъпките на Господа – по думите на пророка, “на мястото, където са стояли нозете Му”[32]. В свещената страна, ознаменувана с дивни събития, където всичко напомня за “великата Тайна на благочестието – явяването на Бога в плът”, нагледно се проявило величието на смирената душа на царствената старица; там света Елена не се обличала в подобаващите на сана ѝ одежди, а в най-скромна дреха се движела сред народната тълпа, стараейки се да не бъде узната, раздавала щедра милостиня; подражавайки на Господа Иисуса, тя в дълбокото си смирение стигала дотам, че в дома си събирала девственици, гощавала ги и сама им служела на трапезата като проста слугиня[33]. Примерът на искреното благочестие на царицата правел дълбоко впечатление не само на вярващите в Христа, но и на невярващите.

Пребиваването на царицата майка в “люлката на християнството” се ознаменувало и с изпълнението на предначертанията на нейния царствен син. Всички места в Палестина, осветени от евангелските събития, отдавна вече били опустошени. Езичниците, поради ненавист към християнството, се постарали да заличат и самия спомен за тях; – най-скъпото място за вярващото християнско сърце – пещерата на Господния гроб, била засипана със смет и по този начин скрита от благоговейните погледи; нещо повече, като насмешка над “Разпнатия Бог” и Неговите почитатели, на хълма, насипан върху самата пещера, било построено капище на “сладострастния демон на любовта” (Венера). По указание на Елена идолските капища, поставени на свещени за християните места, били разрушени и на тяхно място били построени свети храмове. Така били построени прекрасни църкви, по желание и със средства на царицата, във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, на Елеонската планина – мястото на Възнесение Господне; с храмове били украсени Гетсимания – мястото на успението на Пресвета Богородица, мястото на явяването на Бог на Авраам до Мамрийския дъб.

Но най-главната грижа на царствената старица била да осъществи мисълта на нейния велик син, да намери самото това Дърво, на което бил разпнат Спасителят на света.

Мястото, където бил скрит Господният Кръст, било неизвестно; за намирането му благочестивата Елена от своя страна използвала всички средства и царското си влияние. И след дълги, усилени разпитвания и търсения това място било посочено от някой си Иуда, евреин, старец на преклонни години, син на иудейски учител – посочено под езическото капище, построено на хълма, покриващ пещерата на гроба Господен. По заповед на царицата мерзката Венера била низвергната, капището ѝ – незабавно разрушено; иерусалимският светител Макарий извършил молитва над поруганото място; пристъпили към разчистване на възвишението. И благочестивата ревност получила дивна подкрепа: трудещите се и копаещите усетили чудно благоухание, излизащо изпод земята. Ревността за славата на Христовото име подтиквала работещите, съгласно желанието на блажената Елена, да отнасят материалите от разрушения езически храм и всичката смет под него колкото е възможно по-далече от мястото на погребението на Господа Иисуса[34], така че нищо осквернено от идолослужението да не се докосва до великата християнска светиня. Пещерата на Господния гроб била намерена и очистена; близо до нея, на източната страна, били намерени три кръста и близо до тях дъската с надписа и честните гвоздеи. – Но как да узнаят кой от трите кръста бил кръстът на Спасителя? – Общото недоумение по този въпрос се разрешило, по устроение на Промисъла, чрез следното чудесно събитие: в това време се случило край това място да носят мъртвец за погребение; светителят Макарий казал на носещите покойника да спрат; по заповед на светителя започнали да полагат намерените кръстове един по един върху починалия; и когато бил положен Христовият Кръст, мъртвият възкръснал. Като видели това чудо, всички се зарадвали и прославили дивната сила на животворящия Кръст Господен. Старицата царица с благоговение се поклонила на честното Дърво и го целунала. А тъй като при множеството народ не било възможно всеки поотделно по примера на царицата да отдаде дължимата почит на намерения кръст, то светителят Макарий, удовлетворявайки желанието на всички да видят светинята, макар и отдалече, застанал на високото място, извършил издигане на Кръста Господен пред погледа на множество верни, които в това време призовавали: “Господи помилуй!” Това било първото Въздвижение на честния и животворящ Кръст; то се извършило в 326 г. Православната Църква всяка година празнува това събитие на 14 септември[35]. Тогава много от езичниците и иудеите се обърнали към Христа; в числото на обърналите се бил и този Иуда, който посочил мястото, където се съхранявал светият Кръст[36]. След това светият Кръст бил положен в сребърен ковчег за съхранение; на Велики петък той бил изнасян на Голгота (в наскоро построения храм, където се съхранявал) за поклонение. Но света Елена, напускайки Иерусалим, взела частица от живоносното Дърво, като дар за своя син Константин. Недълго след това блажената царица майка починала и била честно погребана.

Като получил от майка си, блажената Елена, безценното съкровище – частицата от светия Кръст, Константин решил да украси пещерата на Господния гроб и близо до нея да построи такъв храм, който да е “по-великолепен от всички храмове, съществуващи някъде”… “Пещерата като глава на всичко, по думите на Евсевий, христолюбивата щедрост на царя покрила с различни колони и многобройни украшения. От пещерата имало изход към просторен площад под открито небе. Този площад бил постлан с блестящи камъни и от трите му страни го обгръщали непрекъснати портали. А с какво поразително внимание се отнасял царят към построяването на храма на източната страна на пещерата, за това най-добре говорят следните редове от писмото на Константин до иерусалимския светител Макарий: “Що се отнася до изграждането и изящната украса на стените на храма, знай, че грижата за това съм възложил на управителите на Палестина. Погрижих се чрез тях незабавно да ти бъдат доведени и художници, и майстори, и всичко необходимо за постройката. Що се отнася до колоните и мраморите, размисли кои ще бъдат най-ценни и полезни, и без да се бавиш, ми пиши, за да видя от твоето писмо какви материали са необходими и да ги доставя. Освен това искам да зная какъв свод на храма ти допада – мозаичен или направен по друг начин. Ако е мозаичен, то другото в него може да се украси със злато. Нека твое преподобие в най-скоро време извести споменатите управители колко майстори и художници са необходими, и колко издръжка. Също така се постарай незабавно да ми съобщиш не само за мраморите и колоните, но и за мозайката, коя намираш за по-добра”[37]. Константин сам решил, че е добре храмът да се украси с дванадесет – според числото на апостолите – колони, на върха на които да има излети от сребро вази[38]. Затова не е удивително, че този храм представлявал чудо на красотата и с вида се предизвиквал възторг у съвременниците. Евсевий описва този паметник на благочестивата ревност на първия християнски император така:

“Храмът е внушително здание, неизмеримо по своята височина, необикновено по своята ширина и дължина. Вътрешната му страна е покрита с разноцветни мрамори, а външният вид на стените, блестящ от полирани и споени един за друг камъни, представлява нещо изключително красиво и по нищо не отстъпва на мрамора. Куполообразният таван е украсен с дивна резба, която, разпространявайки се подобно на голямо море над цялата базилика, с взаимно свързани дъги и навсякъде блестейки със злато, озарява целия храм като с лъчи светлина. Но най-красивото от всичко е полукръг, разположен на източния край на базиликата, увенчан с дванадесет колони по числото на дванадесетте апостоли, върховете на колоните са украсени с големи, излети от сребро вази – прекрасно приношение на Бога от самия цар” [39].

Но благочестивият цар в отношението си към християнството не се ограничавал само с грижата за външното му възвеличаване; той бил загрижен и за вътрешния живот на Христовата Църква. Църквата, според Константин, трябвало да служи като най-важна опора на държавния живот; религиозното единство трябвало да бъде могъщ залог за преуспяването на империята. Църквата, блестейки с величие и външно благолепие, със своя вътрешен мир трябвало да привлича към себе си езическото население, постепенно да превръща цялата държава в един вътрешно сплотен организъм, оживотворяван от Единия Христов Дух. Такова единство и благостояние на Църквата “давали на грижливия цар мирни дни и спокойни нощи”, в това той виждал и своето щастие, и щастието на всички подвластни на него народи на света.

Но невинаги и не леко се давали на великия император тези “мирни дни и спокойни нощи”. По негово време Христовата Църква, вече увенчана с победния венец на мъченичеството и получила право на гражданско съществуване даже с предимство пред езичеството, била смущавана от вътрешни неуредици, зародили се и съзрели още в тежкото време на гоненията. Едва се възцарил Константин в Рим, когато с удивление разбрал, че цяла област от неговата империя се разтърсва от вражди между чедата на Единия Отец. – Сред християните в Африка се разгоряла борба заради поставянето за картагенски епископ на Цецилиан – “предателя”[40]; противниците му избрали за свой епископ Маиорин, а скоро – след смъртта на Маиоран – на негово място възвели главния подбудител на своята съпротива Донат[41]. Привържениците му – “донатистите”, сближили се с “новацианите”[42], твърдели, че само те съставляват Христовата Църква и в изблик на фанатизъм не се стеснявали да хвърлят клевети върху своите противници, даже насилствено да отнемат от тях храмове; нерядко се стигало до кръвопролития между враждуващите страни. За примиряването им и за разглеждането на взаимните им жалби Константин отначало изпращал в Картаген своя “любим и уважаем” епископ Осия[43], възлагайки му в същото време да раздаде парична помощ на тамошните бедстващи християни[44]; след което по заповед лично на императора по делото на донатистите били свикани два събора – малък в Рим и “от много епископи от различни места” в Арелат[45]. Присъдата, произнесена над размирните разколници от тези събори, накрая била потвърдена в Милано в 316 година под личното председателство на Константин и нещата видимо се изгладили.

Но колкото повече благочестивият цар се запознавал с действителното положение на християнството, толкова по-малко то оправдавало неговата идеална представа за светото единство между чедата на Христовата Църква. – Делото на донатистите, обезпокоило Константин при първите крачки от царуването му, имало значение не толкова по същността си, колкото по страстността на борците. В 323 година след победата над Ликиний, като станал единовластен над цялата империя, Константин отишъл на изток, проникнат от искреното желание да преустрои цялата държава наново, на по-добри, по-здрави начала. В плановете си на първо място извеждал християнската Църква, която, според него, трябвало духовно да обедини политически сплотената световна империя. Но там, на Изток, го постигнало още по-жестоко разочарование, отколкото на Запад. Той пристигнал тук в такова време, когато споровете, предизвикани от ереста на Арий[46], несдържани от нищо, достигнали крайното си развитие. Евсевий изобразява това време така: “Не само предстоятелите на църквите влизаха в спорове едни с други, но и народът се разделил; ходът на събитията придобил толкова неприличен характер, че божественото учение било подложено на оскърбителни насмешки даже и в езическите театри.” Това време било благоприятно за дейността на хулителите на Божеството на Господа Иисуса Христа. Ликиний – шуреят на Константин, преживяващ тогава последните години от царуването си, подписал някога с Константин миланския указ за веротърпимостта, се отнасял подозрително към християните изобщо, като към хора неблагонадеждни по отношение на него, ненавиждал ги и даже жестоко ги гонел. Във взаимните им раздори, предизвикани от арианската ерес, той можел да види благоприятно явление, полезно за самия него. Тези спорове, отслабвайки силата на Църквата, можели да породят у него надежда за подкрепа в замислите му срещу могъщия шурей. И такива сметки на Ликиний не били напразни. За епископ Евсевий Никомидийски сам Константин например се изказвал така: “Той даже изпращаше при мене шпиони и оказваше на тиранина (Ликиний) едва ли не въоръжена помощ”[47].

Като пристигнал в Никомидия, Константин бил дълбоко поразен от раздорите, предизвикани от арианството. Впрочем той не веднага разбрал важността на тези събития. И сам той, и пристигналите с него от Запад таинници на божественото учение тук получавали едностранчиво осветление по делата на Арий от никомидийците, които в догматическите въпроси виждали не предмет на благочестивата вяра, имащ жизнено значение, а област на научно изследване, и даже пусти спорове. Все пак Константин не оставил без внимание делото на арианите, на първо време той изпратил пространно примирително послание в Александрия с убедителна молба към епископ Александър и Арий да прекратят взаимния раздор. По мнение на царя и епископът не бил прав поради своята невнимателност и резки въпроси, виновен бил и Арий, че е разрушил общението, не покорявайки се на епископа; той препоръчал и на двамата да вземат пример от философите, които, макар и да спорят, живеят в мир помежду си. При това те и двамата стоят на обща почва: и двамата признават божественото Провидение и затова ще им е лесно да се помирят[48]

Заедно с това послание Константин изпратил в Александрия и своя “любим” епископ Осия, който трябвало да изследва това дело на място и да съдейства за умиротворяване на александрийците. Осия изпълнил поръчението на императора. Наистина, той не помирил противниците, но чрез разследването на споровете останал с убеждението, че ереста на Арий не е празно пустословие, а застрашава основите на християнската вяра – води до отричане на цялото християнство. В 324 година Осия Кордубски се върнал при царя и му разяснил сериозната опасност от арианското движение. Тогава Константин се решил да свика Вселенски Събор, който, по негово мнение, оставал единственото средство за умиротворяване на Църквата. Според царя, този Събор, “обявявайки се против главния враг”, смущаващ тогава мира на Църквата, хулната арианска ерес, трябвало да разгледа и други въпроси и да даде отговори – определения по устройването на вътрешния живот на християните[49].

Властта на Царя определила Вселенският Събор да се състои в град Никея[50]. Константин направил всичко, за да улесни пътуването на свиканите епископи до мястото на събора, издръжката на пристигналите в Никея приел да бъде за сметка на държавата. В Никея пристигнали светители от Египет и Палестина, от Сирия и Месопотамия, от Мала Азия, Гърция, Персия и Армения и от Заддунавските Готи; от Рим, вместо престарелия епископ пристигнали двама презвитери. Сред събралите се светители били: престарелият Александър Александрийски, пръв изобличител на Арий, който довел със себе си архидякон Атанасий, мъжествен и изкусен борец с арианите (впоследствие Велики, архиепископ Александрийски), светителят на Ликийския град Мир Николай, светителят Спиридон чудотворец. Всичко на Събора пристигнали (с епископите имало презвитери и дякони) повече от две хиляди души, като само светителите били триста и осемнадесет[51].

Съборът бил открит през юни 325 година в просторната палата на царския дворец. Скамейките били разположени в кръг пред стаите за епископите, а в средата ѝ имало маса, на която била поставена книгата на Свещеното Писание, като вярно свидетелство за истината. Когато всички се събрали, се явил Константин в цялото величие на императорския си сан, но без въоръжена стража, придружаван от придворни от християните, облечен в най-прекрасни царски одежди, блестящи със злато и скъпоценни камъни. Появяването му поразило събранието и особено тези от присъстващите на него, които, пристигайки от далечни страни, никога не били виждали нито неговото царско лице, нито царственото му величие; но и сам той се смутил при вида на такова събрание на славните пастири на Христовата Църква, сред които имало строги подвижници и чудотворци, изповедници и мъченици с изгорени ръце и избодени очи[52], пострадали за вярата. Мълчейки, със сведен надолу поглед, той се приближил към приготвеното за него златно кресло и чакал, стоейки, докато светителите не го поканили да седне. Като изслушал след това приветствено-благодарствените речи на Евстатий Антиохийски и на историка Евсевий Кесарийски, Константин сам се обърнал към събранието с реч, в която изразявал радостта си, че вижда такова голямо събрание от отци, и ги умолявал миролюбиво да разрешат спорните въпроси. “Бог ми помогна – казвал той – да победя нечестивата власт на гонителите, но несравнимо по-скръбна за мене и много по-пагубна от всяка война, от всяка кръвопролитна битка, е вътрешната междуособна борба в Божията Църква.”

Арианите отишли на Събора и се държали смело и уверено на него; те не предвиждали, че предстои пълен и всестранен разгром на тяхното дело; а, напротив, очаквали в мислите си успех: – те имали на своя страна 17 епископи; начело на тях бил столичният архиерей, имащ връзки в царския дворец. Арианите се надявали, че Съборът, ако и да не се съгласи с техните възгледи, няма и да ги предаде на строго осъждане. – Арий упорито защитавал своето учение, използвайки цялата сила на красноречието си. Но непоколебимата, убедена преданост на отците от Събора към църковното учение посрамила лъжливата мъдрост на богохулника. Защитниците на православието добре разбирали в какво се състои същността на арианската ерес и достойно, с дълбоко религиозно чувство и истински просветено разбиране я опровергавали. С особена сила на словото и точност в изобличаването на еретическото хулно мъдруване се отличавал александрийският дякон Атанасий: словото му разкъсвало, като лека паяжина, лъжливото красноречие на еретика. Споровете били разгорещени и продължителни; напразно Константин използвал влиянието си, за да примири спорещите и да ги приведе към дружелюбно разрешаване на спора, колкото повече продължавал спорът, толкова по-очевидно ставало колко далече от истината са се отклонили арианите. – Предложеното на Събора от Евсевий Никомидийски – предводител на арианите – изложение на вярата, където определено се изразявала мисълта, че “Синът Божий” е “създание”, “твар”, и че е “имало време, когато не е съществувал”, единодушно било отхвърлено от отците на Събора като лъжливо и нечестиво; – самият свитък, на който то било написано, бил разкъсан.

Като окончателно осъдили по този начин арианството, отците от Събора решили да дадат на вярващите точното изповядване на православното учение – символа на вярата. Евсевий, епископ Кесарийски, представил на вниманието им “кръщелния символ”, който отдавна се използвал в неговата църква и се състоял почти изключително от изрази, взети от Светото Писание. Отците посрещнали този символ с одобрение; но за да отстранят решително възможността за вмъкване на еретически мисли в него, те признали за необходимо да заменят някои общи изрази в него с такива, които в съвършенство да определят църковната истина. Присъстващият на Събора император се присъединил към отците в одобрение на Кесарийския символ и изповядал пълното си съгласие с него; но наред с това Константин предложил да внесат в символа формулата, на която водачите на Църквата се спирали още на предварителните съвещания за изразите на църковната мисъл за Сина Божий и Неговото отношение към Бога-Отца – наименованието Му “единосъщен” на Отца. Думата, казана от царя, единодушно била приета от Събора и послужила за определителна основа на учението за Лицето на Господа Иисуса, централния християнски догмат.

“Кръщелният” символ бил поправен и от Събора бил изложен новият Никейски символ на вярата, неоспорим за цялата Вселенска Църква.

Заключителното тържествено събрание на отците в Никея се състояло в императорския дворец на 25 август 325 година; то съвпаднало с 20-годишния юбилей от царуването на Константин[53].

Отпускайки отците от Събора, Константин в прощалната си реч към тях ги молил да имат мир помежду си.

– Пазете се – казвал той – от остри спорове помежду си. Нека никой няма завист към показалите особена мъдрост: достойнството на всеки смятайте за общо достояние на цялата Църква. Висшите и превъзходните, не гледайте високомерно на по-ниско стоящите: само Бог един знае кой стои по-високо. Съвършенството се среща рядко и трябва да бъдем снизходителни към по-слабите братя; мирното съгласие е по-скъпо от всичко. Спасявайки невярващите, помнете, че не всеки можете да обърнете чрез учени разсъждения – научаването трябва да съобразявате с различните разположения на всеки, подобно на лекарите, които използват различни лекарства при различни болести.

Така се изпълнило заветното желание на благочестивия император, което той изповядвал, веднъж даже привеждайки Самия Бог за свидетел – и то било следното: “учението за Божеството да съедини всички народи на неговата държава в един общ строй”. Велика мисъл, подсказана на царя от неговото свято религиозно чувство, осъществяването на която поставял за своя жизнена задача с най-топло желание[54]; – тази, поразителна по своята възвишеност и по вътрешната си широта, мисъл на Великия Константин сега била въведена в общото съзнание, станала достояние на целия християнски свят. Нещо повече – за осъществяването на тази мисъл в християнския живот благочестивият цар посочил и най-верния път – Вселенския Събор, – вървейки по който овците на Христовото пасбище, както вече призованите, така и другите – още непризовани, по Божията благодат, безпогрешно влизат в двора на Небесния Отец, за истинен живот[55]. Но най-главното при това истиннопобедно тържество на равноапостолния цар било получаването на безценното съкровище, частицата от животворящия Кръст Господен, донесена от Иерусалим за него, в дар от царицата майка Елена.

След това Константин живял повече от десет години и през цялото време на своето царуване с неизменна вярност се придържал към Никейското изповядване на вярата[56] и ревностно се стараел да утвърждава духа на християнското благочестие в своето царство, представлявайки пример, достоен за подражание. Притежавайки добро общо, и в частност богословско образование, той водел обширна преписка с предстоятелите на църквите по въпросите на вярата, благочестието и устройването на християнския живот, а нерядко в своя дворец се изказвал пред събранието на царедворците и народа даже с “боголепно” учителство[57]. Трудолюбието му било необикновено, той не търпял празността: вече на преклонна възраст не смятал за бреме дори това – да пише собственоръчно обширни законодателни актове[58]. Правдиво великодушен и скромен по своята природа, той не се прелъстявал от царското си величие и шумните възторзи на народната тълпа – те даже предизвиквали у него скука. Стоейки на високо равнище на нравствено развитие, Константин искал да издигне до това равнище и всички, които общували с него. Така веднъж един велможа користолюбец той вразумил по следния начин: извикал го при себе си, хванал го за ръката и казал:

– Докъде ще простираме алчността си?

След това промълвил, очертавайки с копие пространство колкото човешки ръст:

– Ако ти си придобил всички богатства на света и си овладял всички стихии на земята и тогава няма да се възползваш от нищо повече от това късче земя, не е сигурно дали ще се удостоиш и него да получиш[59].

Друг пример: като изслушал ласкателната реч на едно почетно лице (от духовните), която наричала царя “блажен”, и изразявала, че “той и в този живот се е удостоил със самодържавно господство над всички, и в бъдещия ще управлява заедно със Сина Божий”, Константин отговорил на ласкателя:

– Ти по-добре се помоли за царя и той да се удостои в бъдещия живот да бъде раб Божий[60].

Благотворителността на царя се леела като широк поток, по свидетелство на съвременник, “от сутрин до вечер той търсел на кого да окаже благодеяние”[61]; бедните, и изобщо хората, оставени на улицата, той снабдявал и с пари, и с храна, и с прилични дрехи; за осиротелите деца се грижел като баща; на девиците, останали без родители, помагал да се омъжат, давайки им зестра от своята хазна[62]. Особено много дела на благотворителност вършел в деня на Пасха. В своята нова столица Константин въвел обичай в пасхалната нощ по всичките ѝ улици да се запалват восъчни стълбове – “сякаш огнени кандила”, така че тайнствената нощ ставала по-светла от самия ден, а още щом настъпвало утрото, Константин протягал десницата си към всички нямащи, раздавайки им подаръци[63]. С такава щедрост той раздавал милостиня и по случай своите семейни радостни събития, например браковете на синовете си; – в последните случаи се устройвали разкошни пирове и обеди за поканените гости, тогава веселието от двореца излизало даже на улицата – царят приветливо приемал хороводи от жени. Но при царя винаги и във всичко се спазвала пълна благопристойност и не се допускало нищо нескромно и съблазнително[64].

Последните години и особено дни на цар Константин били достоен завършек на неговото християнско благочестиво устроение. Дълго преди смъртта си Константин започнал да се готви за нея. В своята нова столица той построил храм в чест на светите Апостоли. Впрочем този храм бил украсен с дванадесет ковчега за слава на апостолския лик, а посред тези ковчези била устроена гробница. Отначало оставало неясно за какво е била устроена тук гробница, а по-късно това се изяснило и се оказало, че тази гробница благочестивият цар устроил за самия себе си[65]. Мисълта за смъртта станала за Константин предмет на напрегнат размисъл още щом започнал да чувства отслабване на физическите си сили[66]. В 337 година Константин за последен път тържествено отпразнувал Пасха в Константинопол и скоро се разболял. Предчувствайки близката си смърт, той изцяло се отдал на свети упражнения: често прекланяйки колене, ревностно изливал горещи молитви пред Бога[67]; по съвета на лекарите по това време той се преселил в град Елеонопол[68], за да се лекува там с топли вани.

Но Константин до този момент не бил кръстен! Това в наше време и за нас може да изглежда твърде странно, но в древните времена на християнската Църква мнозина приемали кръщение в зряла възраст или даже в старостта си, едни – от чувство на дълбоко уважение към великото тайнство, за приемането на което смятали, че е необходима дълга подготовка, – а други не без лукаво пожелание – отначало да поживеят в своето греховно удоволствие, а след това вече да се възродят за новия духовен живот (Бог им е Съдия!). Константин, от млада възраст носещ в сърцето си Христа, отдавна станал християнин в душата си, отлагал своето кръщение поради смиреното съзнание за своята греховност, желаейки с подвига на целия си живот да се подготви за това. При това в душата си имал искреното желание да се кръсти във водите на река Иордан.

Като не получил облекчение в Елеонопол и чувствайки крайното отпадане на телесните си сили, Константин отишъл в Никомидия и тук, като извикал епископите, ги молел да го удостоят със свето кръщение.

Преди кръщението умиращият цар произнесъл следните думи:

– Дойде желаното време, което отдавна очаквам и за което се моля, като за време за спасение. Време е и ние да приемем печата на безсмъртието, да се приобщим към спасителната благодат. Аз мислех да направя това във водите на река Иордан, където, за пример на нас, е приел кръщение Сам Спасителят; но Бог, Който знае полезното, ме удостоява с него тук.

Като приел свето кръщение, Константин “ликувал духом, сърцето му било пълно с жива радост. Облечен при кръщението в бяла одежда, блестяща като светлина, той не я снемал от себе си до самата си смърт. Той починал на легло, покрито с бели покривала, а до багреницата – това царско отличие – Божият раб вече не искал и да се докосне. Последната си благодарствена молитва царят завършил със следните думи:

– Сега аз се съзнавам за истинно блажен, защото несъмнено вярвам, че съм се приобщил с Божествената светлина и съм се удостоил с безсмъртния живот[69].

Великият и равноапостолен Константин починал, завещавайки царството на тримата си синове, в самия ден на Петдесетница в 337 година, в тридесет и втората година от царуването си, на шестдесет и пет годишна възраст. С голяма тържественост тялото му било пренесено в създадения от него град Константинопол и положено съгласно неговия завет в църквата на светите Апостоли в гробницата, приготвена от самия него. Сега той живее безкраен живот във вечното Царство на Христа, нашия Бог, на Когото подобава чест и слава с Отца и Светия Дух во веки веков. Амин.

На този ден се чества и паметта на светия благоверен княз Константин и неговите синове Михаил и Теодор, Муромски чудотворци.

На този ден се чества и паметта на преподобни Касиан грък, Углички чудотворец, починал на 2 октомври 1504 година.

По молитвите на светите равноапостолни цар Константин и царица Елена, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас.
Амин.


[1] С указ на император Диоклетиан – от 23 февруари 303 г. – се заповядвало да бъде изкоренено християнството с всичките му учреждения и храмове. Жестокото гонение тогава започнало с разграбването и разрушаването с военна сила на християнския храм в Никомидия, столицата на Източната Римска империя, където наведнъж били изгорени 20000 вярващи; а след това ужасите на гоненията обхванали Сирия, Палестина, Мала Азия и Египет с Италия. За жестокостта на гоненията Лактанций (“За смъртта на гонителите” гл. ХV и ХVI) съобщава: “Ако имах сто уста и железен език, то и тогава не бих могъл да изброя всички мъчения, които понасяха вярващите… желязото се притъпяваше и чупеше; убийците се изморяваха и се сменяваха…”

[2] Император Диоклетиан, за удобство при управлението на огромната Римска империя, я разделил на две половини, едната от които, Източната, управлявал самият той, живеейки в Никомидия и имайки за съуправител цезаря Галерий, а в другата, Западната, поставил за император Максимиан, а за съуправител – цезаря Констанций Хлор, непосредствено управляващ Галия и Британия.

[3] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. I, гл. 16.

[4] Евсевий: “Църковна история”, кн. VIII, гл. 13, “Животът на Константин”, кн. I, гл. 13.

[5] Лактанций: “За смъртта на гонителите”.

[6] Константин бил единствен син на Елена; Констанция била дъщеря на другата жена на Хлор, Теодора, от която Констанций имал и други деца. За съжаление съвременниците не споменават нищо за влиянието на света Елена върху Константин в детството.

[7] Рим. 1:28.

[8] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. II, гл. 49.

[9] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. I, гл. 27.

[10] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. I, гл. 36; Лактанций: “За смъртта на гонителите”, гл. 44.

[11] Деян. гл. 16.

[12] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. I, гл. 28-32.

[13] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. I, гл. 37.

[14] Евсевий: “Църковна история”. кн. IХ, гл. 9; “Животът на Константин”, кн. I, гл. 40.

[15] Евсевий: “Църковна история” кн. Х, гл. 5 и 6.

[16] Този монограм се състоял от две букви Х и Р, първата от които покривала втората.

[17] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. IV, гл. 19.

[18] Пс. 45:9 (слав.).

[19] Евсевий: “Църковна история” кн. Х, гл. 1-3.

[20] Той се оженил за сестрата на Константин в 313 г.

[21] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. ХI, гл. 9.

[22] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. ХI, гл. 16.

[23] “История на Православната църква”, изд. 1892 г. от Победоносцев, стр. 73, 74.

[24] Откр. 3:15.

[25] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. IV, гл. 34:36, 37. – Заповядано да изпратят чрез дякона.

[26] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. III, гл. 1.

[27] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. I, гл. 9, 11; IV, 17. 18, 8; III, 49, 3.

[28] Планина Сион с крепостта Иевус (Иерусалим) се издигала на границата между Иудиното и Вениаминовото коляно; отнета от Давид от хананейското племе на иевусейците, стояла някак извън пределите на разделението между колената на обетованата земя.

[29] 2 Царств. 7:2; 2 Парал. 17:1 и нататък.

[30] “Цялата наша религия има за своя родина в тази страна (Палестина) и в този град (Иерусалим)” – израз на блажения Иероним. “Творения” т. II, стр. 5.

[31] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. III, гл. 42.

[32] Пс. 131:7 (слав.).

[33] “Църковна история на Руфин”, кн. I, стр. 8.

[34] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. III, гл. 43, 45, 52, 53.

[35] На празника на Въздвижение на честния Кръст – постен ден – богослужението на Православната Църква се посвещава на прославянето на Кръста Господен, със спомнянето на кръстната смърт на Спасителя; на всенощното бдение след великото славословие се извършва тържествено изнасяне на Кръста от свещенослужителите от олтара в средата на храма и тук става поклонението му. С особена тържественост се отличава обредът на въздвижението на Кръста в катедралните храмове, извършван от епископи при многократните въгласи на клира: “Господи помилуй”.

[36] Иуда, в кръщение Кириак, впоследствие бил иерусалимски патриарх и претърпял мъченическа смърт при Юлиан Отстъпник. Паметта му се чества на 28 октомври.

[37] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. III, гл. 31-32.

[38] Кн. III, гл. 38.

[39] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. III, гл. 26-40.

[40] Такова име се давало от християните по време на гоненията на тези, които поради страх предавали на езичниците предметите на своето религиозно почитание: за Цецилиан казвали, че е предавал на гонителите свещени книги – но тази клевета се оказала лъжлива.

[41] Донат бил презвитер в Картаген.

[42] Новацианите учели, че падналите по време на гоненията и въобще съгрешаващите тежко – “смъртно”, трябва да се приемат в общение с Църквата не чрез покаяние, а чрез повторно кръщение.

[43] Осия, родом от Испания, който бил епископ повече от 50 години, по време на Диоклетиановото гонение се прославил като изповедник за Христа. Той бил епископ на Кордуба. Император Константин го извикал в своя двор и го обградил с любов и доверие. Тогава в християнското общество било широко разпространено мнението за силното влияние върху Константин на този любим негов съветник.

[44] Евсевий: “Църковна история” Х, 6.

[45] Пак там, Х, 5.

[46] Арий богохулно учел, че Иисус Христос не е Бог вечен и безначален, че Той не е единосъщен на Отца и е Негово творение – имало е време, когато Той не е съществувал. Арий бил получил богословско образование в Антиохия, в школата на мъченик Лукиан; след като станал презвитер в Александрия, привлякъл към себе си общото внимание както с умствените си дарби, така и със строгия си, въздържан живот. Горд със своя ум и ученост, Арий не приемал вразумленията и увещанията на своя епископ Александър; не се покорил и на събора, свикан от епископа и осъдил го. Нещо повече, прелъстявайки клира и народа с красноречието си, той се постарал да хвърли плевелите на своето лъжеучение и отвъд пределите на своята поместна църква. Имайки немалко привърженици, той изпратил пратеници с жалби до много епископи на източните църкви. Там се намерили негови привърженици, начело на които се оказал Евсевий Никомидийски, който отпреди се познавал с Арий от школата на Лукиан – “учен мъж”, при това родственик на царското семейство и поради това влиятелен човек. Евсевий, епископ на столицата (това било още тогава, когато бил жив император Ликиний, чиято резиденция била в Никомидия), не признавал авторитета на съда на Александрийския епископ. В писмо до Арий той отговорил: “Мъдрувайки прекрасно, желай всички така да мъдруват, защото на всеки е ясно, че сътвореното не го е имало, докато не му е било дадено битие, това, на което е дадено битие, има начало”. Поради това Александрийският епископ се оказал в печално положение; около 318 година Александър се решил на крайна мярка: – свикал събор от сто епископи; отлъчил Арий и привържениците му от Църквата; изгонил богохулника от Александрия и в окръжно послание обявил това по всички църкви. Тази мярка още по-силно разпалила арианските спорове и разнесла пламъка им по целия Изток. Сега делото на Арий изгубвало местния си характер и получавало общоцърковно значение.

[47] Богосл. Вестн. 1906 г. Дек. стр. 594.

[48] Евсевий: “Животът на Константин”, II, 64-72.

[49] Евсевий: “Животът на Константин”, III, 17; V, 6.

[50] Никея бил голям и богат град – главен във витинската приморска област; тя се свързвала с морето посредством езеро и била еднакво достъпна и по море, и по суша; там бил просторният императорски дворец и имало много сгради, където свободно можели да се поместят пристигналите за Събора епископи и клирици; Никея се намирала само на 20 мили от Никомидия, тогавашната резиденция на императора, на когото по такъв начин се предоставяла добра възможност за участие в Събора. За избирането на Никея за място на събора, по намека на Евсевий, като че повлияло и самото ѝ име – “победа”. Евсевий: “Животът на Константин”, III, 6.

[51] Историците не посочват еднакъв брой на отците от Събора; Евсевий (“Животът на Константин”, III, 8) например посочва до 250; свети Атанасий Александрийски в своите съчинения и сам императорът говорят за 300. Цифрата 318 е посочена от свети Атанасий в едно от посланията до Африканската църква; написана на гръцки тя напомня “кръста на Иисуса” и затова е възприета в обща употреба, така че и Никейският Събор е получил названието – Съборът на 318-те Отци.

[52] Гонителите на християните избождали на особено отличаващите се ревнители на вярата по едно око, налагайки им с това, по тяхно мнение, “позорно” клеймо.

[53] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. III, гл. 15.

[54] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. II, гл. 65.

[55] Иоан. 10:9.

[56] Арианската ерес и след Събора не замряла окончателно. При своята лукава гъвкавост понякога спечелвали доверието на царя и злоупотребявайки с неговото великодушие и миролюбие, от време на време отправяли непристойни нападки срещу православните; особено много търпял от тях свети Атанасий Велики.

[57] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. IV, гл. 55.

[58] IV, 47.

[59] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. IV, гл. 30.

[60] IV, 48.

[61] IV, 27.

[62] I, 43.

[63] IV, 22.

[64] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. IV, гл. 49.

[65] гл. 60.

[66] гл. 55.

[67] гл. 61.

[68] Град Елеонопол се намирал недалече от Никомидия.

[69] Евсевий: “Животът на Константин”, кн. IV, гл. 62, 63, 64.