Св. 45 мчци в Никопол Арменски

Нечестивият цар Ликиний^[1], приет от Константин Велики^[2] за управител на източните страни, издал заповед да се предават на различни мъчения и смърт християните, които не желаят да се поклонят на идолите и да се отнема имуществото им за построяване на идолски капища и бани и за преустрояване на градовете. Когато тази заповед достигнала в Никопол арменски, езичниците започнали да приготвят различни оръдия за мъчения на християните и да хващат и отвеждат мнозина верни на мъчение. Тогава се събрали над четиридесет Христови раби и решили, без да чакат нечестивите да ги хванат, сами, по своя воля, да отидат на съд, да изповядат Христовото име и да се предадат на мъчение. От тях по-главните били Леонтий, Маврикий, Даниил, Антоний, Александър, хора, отличаващи се с род, образование и добродетелен живот. Всички те тръгнали заедно при управителя на арменската област и обявили, че са християни.

Управителят се удивил на единодушното съгласие на толкова хора и на мъжеството, с което те по собствена воля идвали на мъчения, и ги попитал:

– Откъде сте вие и кой ви научи да не се покланяте на нашите богове?

Отговорил свети Александър:

– Тукашни сме, едни от града, други от селата, тази земя е наша родина, а наш отец е небесният Христос. Той ни научи да не се покланяме на лъжливите богове, които са глухи и слепи и са дело на човешки ръце.

Хегемонът казал:

– А къде е вашият Христос? Нали е бил разпънат и умрял?

Свети Леонтий отговорил:

– Ти знаеш, че нашият Христос е умрял? Но тогава узнай, че Той и възкръсна от мъртвите и се възнесе на небето; Той умря за нас по Своя воля, но възкръсна отново, като Син Божий.

Хегемонът казал:

– Жив ли е сега Христос?

Леонтий отговорил:

– Хегемоне! Вашите богове не живеят след смъртта, а нашият Господ живее вечно, макар и да умря в определено време за нашето спасение. Но със смъртта Си Той ни избави от вечната смърт, даде ни живот и ни научи да умираме за Него, за да живеем с Него безкраен живот.

А хегемонът започнал да хвали своите богове Зевс, Аполон, Асклепий и другите. На това свети Леонтий казал:

– Нима Зевс е велик бог?

– Той владее небето – отговори хегемонът, – той е баща на всички богове.

Леонтий възразил:

– На Бога подобава да бъде праведен, чист и безгрешен, а ти какво ще кажеш за своя бог Зевс?

– Аз го наричам праведен, чист и безгрешен – казал хегемонът.

На това свети Леонтий отвърнал:

– Ти казваш, че е праведен, но нима той не е свалил от престола своя баща Кронос? Казваш, че е чист и безгрешен, но нима не той е взел за жена родната си сестра Хера и не е осквернил много чужди жени? Той погубвал не само жени, но и мъже, и вършел най-мерзки беззакония^[3]. Но как той, като е такъв грешник, може да бъде бог? Ако вашият бог е грешник, то за изправянето му е нужен друг бог, безгрешен.

Хегемонът Лисий се разгневил и яростно казал:

– Кой ти е дал право да съдиш нашите богове, зли човече! Те са ми богове; няма да ви пощадя, но жестоко ще погубя всички!

Свети Леонтий казал:

– Не се гневи, хегемоне, ако чуваш истината. Не са ли дадени на хората закони да нямат чужда жена, да не взимат за съпруга сестра си, да не обиждат, да не убиват никого? И ако някой се осмели да постъпи в нещо против законите, той се назовава престъпник и подлежи на съд и смъртно наказание. А вашите богове хора са преизпълнени с всяко зло и беззаконие: те са били блудници, прелюбодейци, човекоубийци и като законопрестъпници колко пъти са подлежали на страшен съд и на смъртно наказание! Затова вашите беззаконници богове трябва да се подчинят на човешките закони и да подражават на хората, които строго пазят законите, а вие бъдете съдници на вашите богове, бъдете им богове и палачи, докато не ги поправите.

Хегемонът казал:

– О, безумнико! Не вашият ли Бог е бил разпънат като злодей? А кой от нашите богове е бил разпънат?

Свети Леонтий отговорил:

– Нашият Христос Бог се разпна за нас и ние се хвалим с кръста Му, а вашите богове треперят, боят се от нашия Разпнат Бог и бягат далече от кръстната сила. Нашият Бог по Своя воля пострада на кръста, а вашите богове, без да желаят, са загинали от горчива смърт. Нашият Бог е Спасител на човешкия род, а вашите богове са губители на хората. Нашият Бог е истинен, а вашите богове са лъжовни и не са богове, а бесове и пагубни прелъстители. Те самите погинали и покланящите им се водят към вечна погибел.

Вбесен от тези думи на свети Леонтий, хегемонът заповядал да бият всички Христови изповедници с камъни по устата.

– Нека ги бият – казвал той – по устата, с които се изрича хула към нашите богове.

Удряли светиите, а те говорели:

– Нека теб да бие Бог, слуга на сатаната! Ти чу истината и съдиш несправедливо в безумието си, нечестиви!

След това мъчителят заповядал да оковат всички в железни вериги и да ги хвърлят в тъмница. Там светиите се веселили, като в палат, за Бога, своя Спасител, и пели Давидови псалми: някои от тях били запознати от детство с книгите. А свети Леонтий ободрявал всички с такива думи:

– Честни братя и Христови раби! Да понесем всичко търпеливо! Вие знаете от Свещеното Писание колко е изтърпял праведният Иов^[4] и какво е било страданието на нашия Господ, и как са свършили други Негови свети раби. Свети Иоан Предтеча^[5] бил обезглавен, свети Стефан^[6] бил пребит с камъни, апостол Петър^[7] бил разпънат с главата надолу, Тома^[8] е пронизан с копие, и други умрели за своя Господ с друга мъченическа смърт. Колко светии пострадали при царуването на Адриан^[9], Деций, Максимиан и другите предишни нечестиви царе – не само мъже, но и жени, както например слушаме за света Текла, Евфимия, Капитолина, Иулита^[10] и други свети мъченици, чиито имена са записани на небето в книгите на живота. Как мъжествено са се подвизавали и са победили дявола! И ако жените са били така мъжествени, то ние, мъжете, трябва да бъдем още по-твърди и непреодолими и да положим душите си за Христос, нашия Бог, положил Своята душа за нас на кръста.

С такива думи свети Леонтий ободрил братята и всички с готовност желаели да претърпят всякакви мъчения за Христа. Било горещо и светците се измъчвали от силна жажда. В тъмницата дошла да ги навести една благородна и благочестива жена, на име Власиана, без никой да ѝ попречи, донесла студена вода от близкия извор и утолила жаждата им.

Светците прекарали настъпилата нощ в молитви и пеене на псалми. И хегемонът Лисий не спал през тази нощ: той обмислял на какви мъки да подложи държаните в тъмница Христови раби. Призори той заспал, явил му се насън бяс и казал:

– Бъди твърд, Лисий. Аз съм бог Асклипий. Мъчи безжалостно хулещите ни християни. Те наговориха много нелепости за нас в тъмницата. По-скоро ги погуби с всякакви мъчения.

Събудил се хегемонът, с настъпването на деня започнал съд и като поставил пред себе си светите затворници, им казал:

– Поклонете се на боговете и ще бъдете приятели на царете и на нас, ще ви дадат по двеста жълтици на всеки, хубави нови дрехи, пояси, ще доведат момчета, ще принесем жертва, ще устроим пир и ще се повеселим заедно. А ако не ме послушате, ще ви мъчат жестоко. Приканвам ви, не се лишавайте от този приятен живот, не се разделяйте с вашите жени, деца и приятели, принесете жертва поне на един, който и да е, от нашите богове:

Светиите отговорили като че в един глас:

– Бъди проклет, мъчителю, със своите богове. Ние не ще принесем жертви на нечистите бесове, не ни трябва нито вашето злато, нито дрехите, нито пира, нито приятелствата. Христос ни е Отец и най-скъп Приятел и за Него сме готови всичко да претърпим и да умрем.

Тогава мъчителят заповядал да ги повесят всичките голи и да остъргват телата им с железни куки. И дълго, до самия обед, стъргали светите мъченици, докато слънцето не започнало силно да пече и хегемонът си тръгнал от това зрелище вкъщи. А светиите, остъргани до кости, по заповед на мъчителя, отново били заключени в тъмницата. Благочестивата Власиана отново дошла да ги посети и през прозореца напоила с вода мъчениците, изнемогнали от раните и горещината. Светиите се разхладили, благословили жената, помолили се за нея и децата ѝ и благодарили на Бога, че се удостоили да страдат за Него.

Когато светиите били в тъмницата, свети Леонтий видял, че някои от братята тежко страдат от раните и много се безпокоил за тях да не би в крайно изнемогване да отпаднат от вярата. Затова той молел Бога да им изпрати по-бързо завършване на подвига.

В града живеел известен гражданин на име Ирод, езичник, който като съветник се ползвал с уважение от страна на хегемона. Този гражданин имал секретар Филин, обичан от свети Леонтий за добрия нрав. Светецът изпратил за него и когато той се приближил до прозореца на тъмницата, му казал:

– Братко Филин, кажи на своя господар Ирод, ако му се случи за нещо да отиде у хегемона, да напомни за нас и да посъветва да постанови утре смъртна присъда за нас.

Филин си тръгнал и предал това на господаря си. В това време извикали Ирод на вечеря у хегемона. Но той не тръгнал веднага и хегемонът го чакал. Отново изпратили за него, но той пристигнал късно с думите:

– Аз не мога да ям. Видях как стържеха осъдените, как тече много кръв и ми е противно. Стомахът ми не може да приема храна. Тежко ми е.

Хегемонът попитал:

– Как ще ме посъветваш, какво да сторя с тях?

Ирод отговорил:

– Нека умрат утре. Нали са престъпници на царската заповед и са достойни за смърт. Така че защо да не бъдат наказани още сега?

На това хегемонът дал клетвено обещание да ги умъртви на следващия ден. Веднага Филин побързал към тъмницата и съобщил за чутото на свети Леонтий. Разбрали за това всички братя и се зарадвали, че утре ще умрат за Христа. Те благословили Филин за труда му и започнали да се молят, приготвяйки се за смъртта. В молитвата казвали:

– Господи Боже на нашите отци, прослави Твоето свято име в нас. Със съкрушена душа и смирен дух Ти се молим. Приеми нас, които сами себе си принасяме на Тебе в жертва жива, като всесъжение на овце и агнета, така нека да бъде нашата жертва пред Тебе и нека тя да Ти бъде угодна: няма безчестие за надяващите се на Тебе. Ти знаеш, Господи, че ние Те обикнахме и заради Тебе се предадохме на смърт. Но укрепи всички ни, за да не се отдели нито един от тази дружина и да не се надсмее и зарадва за него нашият враг.

Така се молели светиите и се ободрявали един друг, а в полунощ запели големия псалом на погребението си: “блажени непорочните”^[11] и т. н. След завършване на псалома дошъл ангел Господен, изпълнил със светлина тъмницата и им казал:

– Радвайте се, Христови раби, близо е краят ви, вашите имена са записани на небето, надявайте се, Бог е с вас.

След тези думи ангелът се оттеглил. А те, като се поклонили, благодарили на Бога. В това време двама тъмнични стражи, Меней и Вирилад, родом египтяни, не спели, видели светлината, блеснала в тъмницата, и чули гласа на ангела, но самия ангел не видели. И Меней казал на Вирилад:

– Виждаш ли, брате, на какъв Цар са воини тези? От самото начало съчувствам на християните: те вървят не по беззаконния път, а по праведния и пазят вярата в своя Бог, ден и нощ Му се покланят. И в живота си с никого не постъпват лошо, никого не обиждат, не търсят чуждия имот, а даже раздават своя, всички обичат, на всички вършат добро. Ти и сам знаеш това. А какъв е животът на тези, които странстват в египетските пустини? Нима не е чуден и удивителен? Те вършат чудеса. Аз мисля да вляза при тях в тъмницата и да ги помоля да ме приемат при себе си. А ти, братко, как мислиш?

Вирилад отговорил:

– Така, както и ти. Ето че и ние, недостойните, се удостоихме да видим светлината, с която ги осия техният Бог, за Когото те умират с радост. Ако ли някой бе започнал да принуждава хегемона да умре за Зевс или за Аполон, или за Асклипий, или за когото и да било от останалите богове, би ли пожелал той да умре? За нищо: скъп му е животът. А те не се щадят, без страх отиват на смърт за своя Бог и се удостояват от Него с такава слава, каквато боговете на никого от покланящите им се никога не са явявали. Защо да не се обърнем към тези праведни хора и към истинния Бог?

Посъветвали се по такъв начин, двамата стражи влезли в тъмницата и се поклонили на светиите с думите:

– Господари наши, раби на Христос, истинния Бог, приемете и нас във вашето число: и ние вярваме в Господ Иисус Христос, Който вас обикна, и ви молим да Му се помолите, за да удостои и нас с еднаква на вашата участ. Светиите се зарадвали на тяхното обръщане към Бога и ги приветствали, като казали:

– Вие сте наши братя, тъй като нашият Господ ви призова към изповядване на пресвятото Свое име и да ви даде еднаква награда с нас, както и на дошлите в единайсетия час на лозето Му^[12].

На следното утро хегемонът Лисий излязъл с войници извън града на мястото, където се канел да умъртви светите мъченици, недалеч от реката, наричана Ликос. Там той устроил съда и заповядал да доведат и изправят пред него светите мъченици. Като видял, че двама тъмнични стражи са се присъединили към светите затворници, той казал на първия си съветник Апиан:

– Ето и тези безумци желаят да умрат! Нима живот не е по-добре от смърт?

Апиан отговорил на това:

– Заповядай да ги мъчат с най-жестоки мъчения.

– Не – възразил хегемонът, – те ще се уплашат от мъченията и отново ще се обърнат към боговете, и ще останат живи. А аз не искам да ги оставям сред живите, нека умрат. На всички заедно ще издам смъртна присъда.

И когато изправили пред него на съд светите мъченици, той не им задал въпрос за вярата и не им назначил никакво изтезание, но веднага ги осъдил на смърт и написал следната присъда:

– На тези представени ми за съд четиридесет и пет човека, с християнска вяра, неподчинили се на царската заповед и хулещи боговете на своите предци, определям достойно по делата им наказание: първо, да им се отсекат с брадва ръцете и краката, после да се хвърлят за изгаряне в огън и останалите след изгарянето им кости да се хвърлят в реката.

Слугите веднага положили мъчениците на земята и започнали да им секат ръцете и краката. Бил голям слънчев пек и светите мъченици страдали от жажда, едни от болките в раните, други – от слънчевия зной. Някои умрели в тези страдания, други едва дишали, а трети мъжествено търпели. Един от тях, на име Ианикит, като гледал отсечените си ръце и крака, се усмихнал и казал:

– Виж как жътварският сърп пожъна твоите членове, като класове!

Свети Сисиний, лежащ в кървите си, се претърколил към случилия се наблизо камък и така се помолил на Бога:

– Господи, Подателю на всички блага, Който изля някога в пустинята вода от камъка и напои жадуващия Израил^[13], сега излей вода и от този камък и ме утоли малко: Ти виждаш нашата жажда, от която загиваме.

По молитвата му камъкът внезапно се поместил и от него потекла изворна вода. Свети Сисиний изпил водата и благословил Господа, като казал:

– Прославям Те, Боже мой, за това, че напои мен, жадния, като майка – детето си с мляко, хваля Те, Царю мой, че не презря мен, Твоя раб! Но моля Те, не презирай и любимите ми братя, Твои раби, и разхлади и тях, които изнемогват от жажда, изливайки им невидимо росата на Твоята благодат и на всички ни дай твърдост да умрем заедно в Твоята надежда. А на изведения с Твоята сила извор тук, чрез който Ти отново яви древното чудо, повели да тече до свършека на света и дай на тази вода целебна благодат и сила за Твоя слава, Христе, на Твоя Отец и на Светия Дух, и в памет на нас, четирийсетте и пет мъченици, Твои раби, пострадали за Теб.

В това време слугите разпалили приготвената огромна клада и започнали да взимат телата на мъчениците и да ги хвърлят в огъня. Едни от светиите били още живи, други вече били умрели. Предавали на изгаряне и мъртвите заедно с живите. Хвърляйки мъчениците в огъня, слугите ги броели и един се губел. Те се чудели и започнали да търсят. А свети Сисиний, лежащ до камъка, от който потекла вода, се обадил:

– Ето ме! Вземете ме и ме носете в огъня!

Отнесли и него в огъня. Изгорили светите мъченици, огънят угаснал, а слугите започнали да търсят останалите в пепелта мъченически кости и колкото открили, събрали в плат и отнесли и изсипали в река Ликос^[14]. Реката приела в себе си костите на светиите като скъпоценно съкровище и ги запазила в едно недълбоко място около брега, като ги събрала със струите си заедно. После дошли благочестиви хора да ги търсят и без мъка ги намерили. Събрали всички до една и ги запазили на почетно място, докато не загинал нечестивият цар Ликиний, съуправник на цар Константин, управляващ източната половина на царството, и не се възцарил само Константин. Когато била дадена свобода на Христовата църква по цялата вселена, тогава и костите на тези свети мъченици били показани на всички и бил построен храм в тяхно име. От светите им кости се подавали изцеления, както и от извора, който избликнал по молитвите на свети Сисиний. Светите четирийсет и пет мъченици пострадали на десети юли, в Никопол арменски, при хегемона Лисий, когато Ликиний царувал над Изтока. А над нас царства нашият Господ Иисус Христос, Комуто с Отца и Светия Дух се въздава чест и слава, сега и в безкрайните векове. Амин.

В дните на благоверния цар и велик княз на цяла Русия, Михаил Фьодорович^[15], и на светейшия патриарх Филарет^[16], баща на царя по плът и по дух, в Персия царувал шах Аббас^[17]. Хранещ любов и добро разположение към благоверния цар Михаил, Аббас често изпращал при него посланици с дарове^[18]. Същото правел и руският цар. В 7133 година от сътворението на света (а от Рождество Христово в 1625 година), през месец март при благоверния цар Михаил дошъл един знаменит посланик на шаха, на име Урусамбек. Той донесъл със себе си писмо и много ценни подаръци на благоверния цар Михаил, както и послание и скъпоценен дар на светейшия патриарх Филарет: ризата на нашия Господ Иисус Христос, положена в златен ковчег, украсен със скъпоценни камъни. В това послание персийският шах известявал, че Христовата риза е намерена по време на завладяването на Иверската страна^[19], в митрополитска ризница, където била запечатана в един от кръстовете. Като взел тази риза, шахът я изпратил в дар на светейшия московски патриарх. В същото това послание персийският шах прославил великото име на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос с такива думи:

– Който не ще Го (Господ Иисус Христос) почита като Бог, нека бъде изгорен на огън без всякакво милосърдие. И да бъде достоен за всяка чест и прославен този, който разпали огъня за такъв богохулник.

Светейшият патриарх Филарет с радост приел този велик дар, по-скъпоценен от всички най-скъпи земни подаръци. После патриархът извикал при себе си намиращите се по това време в Москва опитни гръцки старци. Едни от тях пристигнали в Москва от Иерусалим, други – от гръцките страни. Между тях бил Нектарий, впоследствие архиепископ вологодски и великопермски, а също и Иоаникий, пристигнал малко преди това в Москва със светейшия Теофан, патриарх Иерусалимски. Светейшият патриарх попитал гръцките старци знаят ли нещо за Господнята риза и какво говорят за нея в гръцките страни. Всеки от старците разказал това, което му било известно. Архиепископ Нектарий казал:

– Когато бях архидякон при светейшия константинополски патриарх, случи ми се да бъда изпратен по някои църковни дела в Иверската страна. Случайно бях в църквата, наричана “Илета”: тук забелязах много запалени свещи на десния клирос при първата колона. Попитах свещениците какво означава това.

Те ми отговориха, че тук е положена Христовата риза. Казаха, че я донесъл един от войниците на тяхната страна, който бил в Иерусалим при разпъването на Господа. Разказаха също, че се извършвали много чудеса от тази Христова риза.

Другите от гръцките духовници казали на светейшия патриарх, че както в Палестина, така и в гръцките страни, православните единогласно утвърждават, че Господнята риза се намира в Иверия. Понеже при разпъването на Господа имало един войник от иверската страна, той получил по жребий Господнята риза^[20], след което я отнесъл в родната си страна – Иверия, и я дал като скъпоценен подарък на родната си сестра, която била девойка. След това войникът разказал на всички за това, което се случило с Господ Иисус Христос в Иерусалим. Девойката, като чула разказа му, обикнала Господнята риза и с благоговение я пазела. Немного време след това тя умряла. Умирайки, завещала да погребат тялото ѝ вместо в обичайните погребални дрехи, в Господнята риза. Така и било направено. След известно време на гроба на девойката израсло голямо и много красиво дърво. При царуването на великия Константин, гръцко-римски император^[21] (когато Иверия била просветена със светото кръщение), от това дърво започнало да тече благовонно и целебно миро. С мирото се помазвали всички, обхванати от някаква болест или недъг, и получавали изцеление. Православните иверски царе, като видели тези славни чудеса, построили над дървото красива църква и назначили при нея епископ. След като изминали много години, когато, по Божие допущение, персите завладели Иверия за първи път, те разрушили и тази църква, в която се намирало и мироточивото дърво. Впоследствие Иверия се освободила от персийското иго, но дървото вече не било там и от това място вече не изтичало многоцелебно миро. Само един стълб обозначавал мястото. А що се отнася до Господнята риза, то всички единодушно утвърждавали, че тя се намира в Иверия. Мнозина смятали, че е била взета, по Божий промисъл, от споменатия гроб по време на персийския плен, от вярващи хора, за да бъде съхранена в неприкосновеност. А по какъв начин после се е оказала в митрополитската църква, за това не са се запазили никакви сведения.

Светейшият патриарх Филарет изслушал всички сведения за Господнята риза. След това се посъветвал с преосвещените руски архиереи (тогава било времето на светата Четиридесетница). Решено било да се обяви строг пост и молитва. После, като извършили всенощно бдение в неделя Кръстопоклонна, светейшият патриарх заповядал ризата на Христа, нашия Бог и Спасител, да възлагат на болни така, както в древност благочестивата царица Елена възложила на мъртвеца кръста Христов за удостоверение на всички в неговата истинност^[22]. И както тогава Христовият кръст бил разпознат по силата, с която възкресил мъртвеца, така и сега по подобен начин всички се убедили в истинността на Господнята риза. Понеже от нея получили изцеление и скоро оздравяване всички болни, на които била възлагана.

Благоверният цар и светейшият патриарх се преизпълнили с голяма радост от такава благодат. После заповядали да се устрои в големия катедрален храм “Успение на Пресвета Богородица”, на западната страна, в десния ъгъл, почетно и специално украсено място, където бил изобразен живоносният Христов гроб. Тук и била положена честната риза Господня. Тази риза се вижда и досега и с благоговение се почита от всички. От нея и досега се подава изцеление на всички болни, пристъпващи към нея с вяра^[23].

Също било установено и празнуване на полагането на честната Господня риза в 10-ия ден на месец юли^[24] за слава на Христос, нашия Бог, прославян с Отца и Светия Дух во веки. Амин.

В дните на благоверния и свят княз Владимир^[25] Господ благоволил да яви на Църквата Си светилник и на монашестващите – наставник – вечнопаметния мъж, преподобния и богоносен наш отец Антоний.

Преподобният Антоний се родил в град Любеч^[26]. Проникнат от страх Божий от юношеска възраст, той желаел да се облече в монашески образ. Когато човеколюбивият Бог вложил в сърцето му намерение да отиде в Гръцката страна и там да се постриже в монашество, Антоний веднага го привел в изпълнение, като пътешествал по примера на Господа, странствал и трудил се заради нашето спасение. Като достигнал Цариград, преподобният се отправил за Атонската Света Гора. Като обхождал манастирите ѝ, той се удивлявал на живота на светите отци, които, бидейки в плът, се възвисявали над човешката природа, подражавайки в подвизи на безплътните ангели. Любовта към Христа се разгоряла в сърцето му още по-силно. Пожелал да се уподоби по живот на споменатите отци, той отишъл в една от обителите на Атон и умолявал игумена да го постриже в ангелския образ. Като прозрял в бъдещия подвижнически живот на преподобния, игуменът не отхвърлил молбата му и го постригал^[27], наставяйки го в заветите на съвършеното монашество. Новопостриганият монах във всичко благоугаждал на Бога, подвизавайки се в пътя на добродетелта. Но преподобният особено преуспявал в покорството и послушанието, така че всички се радвали, като гледали неговия живот. Преподобният Антоний преживял на Света Гора, в мястото на своето пострижение, не малко време, като бил наставник към спасението за мнозина и сам достигнал до висока степен на съвършенство, когато игуменът получил от Бога внушение да го отпусне в руската земя. Като го повикал при себе си, игуменът казал:

– Антоний, върни се в руската земя, нека и живеещите там чрез теб да преуспяват и да се утвърждват в християнската вяра. И нека благословението на Света Гора да бъде с теб.

Той приел това благословение като излязло от Божии уста и се отправил към руската земя. Като дошъл в град Киев^[28], размислял къде да се посели и тръгнал да обхожда манастирите, които започнали да се създават от гръцки монаси, пристигнали с митрополит Михаил за покръстването на Русия. Впрочем тези обители нямали чина и устава на съвършеното общежитие. По Божий промисъл нито една от тях не била угодна на преподобния Антоний, за да остане. Затова той започнал да ходи по околностите на Киев, по гори и планини, и така достигнал до Берестово. Като намерил пещера, изкопана някога от варягите^[29], преподобният се помолил и се поселил в нея, водейки живот в голямо въздържание.

След преставянето на благоверния княз Владимир, властта завзел безбожният и окаян Светополк^[30], който седнал на великокняжеския престол в Киев. Като желаел да унищожи от лицето на земята братята си^[31], той убил Борис и Глеб, приели по такъв начин мъченическа смърт^[32]. Като видял такова кръвопролитие, преподобният Антоний отново се оттеглил на Света Гора.

Но ето, че благоверният княз Ярослав, като победил Светополк, се възцарил в Киев^[33]. Ярослав обичал Берестово^[34] с неговата църква на името на светите апостоли. При нея бил презвитер, мъж благочестив, на име Иларион, голям постник и вещ в Божественото Писание. След много години Ярослав, който обичал да се огражда с духовници^[35], по Божия воля и съгласие на събраните от него епископи, избрал Иларион за митрополит, а и той бил поставен в Киевския храм “Света София”^[36]. Митрополит Иларион се оттеглял за определено време от Берестово на Днепър, на хълм, покрит от вековна гора, където сега се намират далечните или Теодосиевите пещери на манастира. Там Иларион си изкопал пещера, около два сажена^[37], където се молил тайно на Бога, като пеел псалми и правел поклони.

А преподобният Антоний по това време се намирал на Света Гора, в манастира на своето пострижение, и отново имало откровение от Бога към игумена:

– Изпрати – казал Господ – Антоний отново в руската земя, защото той Ми е нужен там.

Игуменът, като повикал преподобния, му открил:

– Антоний, по Божия воля иди отново в руската земя и нека благословението на Света Гора да бъде с теб!

Заедно с това игуменът предсказал на преподобния, че в руската земя той ще стане отец на много монаси. Като благословил Антоний, игуменът го пуснал с напътствието:

– Върви с мир!

С това благословение преподобният отново дошъл в Киев. Като се изкачил на хълма, където Иларион изкопал споменатата неголяма пещера, преподобният обикнал това място. Като се помолил на Бога със сълзи, той казал:

– Господи! Да бъде на това място благословението на Светата Атонска гора и молитвата на моя отец, който ме пострига. Утвърди, Боже, моето заселване тук.

След това той избрал пещера за място на своето пребиваване. И живеел тук в непрестанна молитва, като вкусвал сух хляб и удовлетворявал жаждата с умерено количество вода, и то през ден, а понякога през два. А понякога не вкусвал нищо цяла седмица, като пребивавал ден и нощ в молитвено бдение и усърдно се трудел да издълбае голяма пещера.

Като узнали за заселването на преподобния в пещерата, някои христолюбци дошли при него, донасяйки потребното за поддържането на тялото и изпросвайки си благословение. Появили се и такива пришълци, които проявили желание да живеят с преподобния. В това число бил и блаженият Никон^[38].

По това време при преподобния дошъл^[39] и преподобни Теодосий, още двадесетгодишен юноша^[40]: преподобният Антоний наредил на блажения Никон – иерей и опитен монах, да постриже Теодосий.

След изминаването на много години, когато се преставил благоверният княз Ярослав^[41], властта взел големият му син Изяслав, който седнал на великокняжеския престол в Киев^[42]. А преподобният Антоний Печерски в това време вече се прославил из цялата руска земя заради добродетелния си живот, тъй както в древност в Египет се прославил Антоний Велики. Узнал за подвижническия живот на преподобни Антоний, христолюбивият княз Изяслав дошъл при него с дружината си, просейки молитви и благословение. И още повече порасла известността на преподобния, почитан от всички. При него започнали да се стичат христолюбци, желаещи пострижение, които той приемал и постригвал.

Сред тях били блаженият Варлаам, син на знатния Киевски болярин Иоан^[43], и Ефрем, княжески евнух^[44]. Според тяхното желание преподобни Антоний наредил на блажения Никон да постриже и двамата, което донесло на преподобния и братята много неприятности. Разгневеният болярин Иоан дошъл в пещерата с множество слуги и прогонил богоизбраното стадо на преподобния Антоний, извлякъл от пещерата сина си, блажения Варлаам, и като заменил монашеските му одежди с болярски, го отвел насила вкъщи. Но и сам великият княз Изяслав, като разбрал за пострижението на болярския син и на своя любим евнух, също силно се разгневил на братството, събрано от преподобния в името Христово. Той заповядал да хванат блажения Никон, който постригал монасите, изпитвайки към него особено неразположение. Заповядал му да убеди Варлаам и Ефрем да се върнат в света, като го заплашвал със заточение, заедно с наставника му Антоний и всички, които се намирали в пещерата. А самата пещера князът възнамерявал да разкопае.

Големият гняв на княза, възбуден от козните на дявола, принудил преподобни Антоний с останалите братя да се оттегли от пещерата на друго място. Но княгинята, като разбрала за това, усърдно умолявала княза да не прогонва с гнева си Божиите раби от своите владения, за да не навлече същия Божий гняв, който постигнал, заради изгонване на монаси, нейното отечество – земята на ляхите^[45]. (Княгинята, дъщеря на полския княз Болеслав Храбри, била родом от Полша; тя напомняла на княза следния случай от живота на своя баща: заради пострижението на преподобни Моисей Угрин^[46] Болеслав прогонил монаси от Полша и Господ се разгневил от постъпката на краля, който умрял скоропостижно, а при повдигналата се след това междуособица били убити много епископи и боляри.) Като се вслушал с усилие в молбите на княгинята, князът накрая се вразумил и се уплашил от Бога; той изпратил на стареца молба да се върнат на изоставеното място. След три дни търсене едва намерили преподобния Антоний и го склонили да се върне.

Така преподобният отново се върнал в пещерата си. Той непрестанно молил Бога да му даде сили мъжествено да понася напастите, причинявани от враговете, ненавистниците на доброто и да не предава на зверовете душите на изповядващите Го, да не забравя никога Своите бедни^[47]. Господ чул молитвата на преподобния: не само разпръснатите овци се върнали с мир при своя пастир, но в пещерата дошли и много други, молейки да ги избави от пътя, водещ към погибел, и да ги обърне към спасителния път. Преподобният приемал с любов всички: след наставление как трябва да се следва Христос, той поръчвал на блажения Никон да постригва желаещите. Около преподобния се събрало братство от дванайсет човека. С общи усилия била прокопана голяма пещера, а в нея били устроени църква и килии, които съществуват и досега.

Веднъж преподобният казал на братята:

– Бог ви събра, братя, а аз ви постригах по благословението на Света Гора, където и сам аз съм постриган от неин игумен. Да пребъде върху вас преди всичко благословението на Бога и на Пресвета Богородица, а също и благословението на Света Гора.

След това преподобният отец съобщил на братята:

– Ще ви поставя игумен, а аз искам да живея сам, както привикнах към това в предишните години.

Поставил им за игумен блажения Варлаам, а сам той, избягвайки метежа и мълвата, отначало се затворил в килия, в пещерата, а после се преселил на друг хълм, където започнал да копае нова пещера, която се намира под сегашния голям Печерски манастир^[48].

Блаженият игумен Варлаам и братята, като приели благословението на преподобния, останали да живеят в първата пещера. А когато броят на братята се увеличил толкова, че пещерата не можела да събере всички по време на общата молитва, те намислили да построят малък храм отвън. Игуменът и братята дошли при преподобния Антоний в новата му пещера и му казали:

– Отче! Братята се увеличават и ние вече не можем да се събираме по време на общата молитва в пещерата: с волята Господня и на Пресвета Богородица, а също по светите ти молитви, благослови да построим малка църква извън пещерата.

Преподобният дал благословение, а те започнали строежа на малък храм над пещерата в името на Успението на Пресвета Богородица.

След завършването на малката църква, княз Изяслав, в светото кръщение Димитрий, построил каменен храм в чест на великомъченик Димитър. При храма устроил манастир. За игумен поставил блажения Варлаам – игумена на братята, живеещи в пещерата: като се надявал на богатството, той искал да издигне своя манастир над печерския. Но макар и да има много манастири, издигнати с богатството на царе и боляри, те не могат да се сравнят с тези, които се издигат с молитвите на светиите, със сълзи, с пост и бдение. Така и преподобният Антоний нямал злато, но със своите сълзи издигнал обител, несравнима с другите. Впрочем блаженият Варлаам бил взет в манастира на свети великомъченик Димитър още когато Печерският манастир едва се устроявал. След напускането на игумена и след общо съвещание, братята, които били в пещерата, решили да отидат при преподобния Антоний.

– Отче – казали му монасите, – постави ни игумен.

– А вие кого искате? – попитал преподобният.

– Когото иска Бог, Пресвета Богородица и ти, честни отче, – отговорили дошлите.

– Този от вас – решил преподобният, – който се отличава с послушание, кротост и смирение, нека ви бъде игумен^[49].

Тогава братята започнали да го молят да благослови за игуменство преподобния Теодосий като изкусен във всички добри дела. И преподобният Антоний го благословил за игуменство. А братята се поклонили на преподобния, радвайки се, че получили такъв наставник.

Като станал игумен, преподобни Теодосий с още по-голямо усърдие започнал да се грижи за обителта, като присъединявал към тези грижи усилен пост, сълзи и молитви. Голяма помощ му оказвали молитвите и благословението на неговия наставник, безмълвстващ в уединение. И Господ започнал да умножава монасите, така че скоро под водителството на преподобни Теодосий се събрали до сто човека. Той, като видял такова увеличаване на братството, решил, след като се посъветвал с тях, да построи манастир. И отново всички отишли при преподобни Антоний и му казали:

– Отче! Братството все повече се увеличава, искаме да построим манастир.

Преподобният Антоний много се зарадвал.

– Благословен Бог – възкликнал той – за всичко! Нека молитвите на Пресвета Богородица и на светогорските отци да бъдат с вас и да ви помагат.

След това той изпратил един от братята да каже на княз Изяслав:

– Христолюбиви княже! Бог умножава братята, а мястото, където сме се поселили, е тясно: молим те, благоволи да ни дадеш хълма, който е над пещерата.

Като чул това, княз Изяслав много се зарадвал. Той изпратил свой болярин, за да даде на монасите във владение хълма над пещерата. Преподобният Теодосий и братята положили на него основите на голяма^[50] дървена църква и като я построили, я украсили с икони. Те построили също и килии, а самият манастир оградили със стълбове и се преселили тук от пещерата. Оттогава манастирът, издигнат със светогорско благословение, започнал да се именува Печерски, тъй като монасите преди живеели в пещера^[51].

След това игуменът Теодосий решил да укрепи своя манастир и с мислена ограда, тоест с устав, устройващ живота на монасите: започнал да търси подходящ манастирски устав. И в този случай му помогнали молитвата и благословението на отец Антоний: по неговото благословение и молитва Господ устроил така, че в това време се намерил един честен монах от Студийския манастир, на име Михал, пристигнал от Гърция с митрополит Георги^[52]. У него бил уставът на Студийската обител^[53]. Като го преписал, преподобният решил да го въведе в своята обител, наредил целият “ред църковен” – как да се извършва богослужебното пеене и четене, и поклоните след тях; как да се стои в църква и да се прекарва времето на трапезата; какво да се яде и в какви дни. От Печерския манастир възприели Студийския устав и всички останали манастири. Така Печерската обител получила първенство и чест пред останалите руски манастири.

По време на игуменството на преподобния Теодосий, управляващ чрез новия устав и с помощта на молитвите и благословението на преподобния отец Атоний живота на Печерската обител по пътя на добродетелта, дошъл, бидейки седемнадесетгодишен, и преподобният отец Нестор, написал житията на преподобния Теодосий и други. Отец Теодосий, приемащ с любов идващите, с радост приел и него, по съвета и благословението на стареца Антоний. Като се допитал защо обителта се нарича Печерска, Нестор накратко, за полза на вярващите, съобщил в летописа си за подвизите на основателя на манастира, преподобни Антоний^[54].

Но да кажем нещо и за чудесата, макар и не всички, а също и за честната кончина на свети Антоний, като взимаме сведения от блажения eпископ Симон и близкия до него печерски монах Поликарп^[55] и засега оставим свидетелствата на летописеца.

Преподобният наш отец Антоний, уединил се в другата пещера, като виждал умножаването и благочинието на избраното стадо, въздал благодарение на Бога и сам той преуспявал в добродетелите. Затова и Господ го прославил – името на преподобния просияло в руската земя с различни чудеса и особено с дара на изцеление и пророчество.

Дара на чудотворни изцеления преподобни Антоний проявявал по следния начин. Старецът сам служил на болните и ги лекувал с молитвата си, но като прикривал със смирение излекуването по неговата молитва, той с благословение давал на болните вместо лекарство зеленината, с която се хранел. Като я вкусвали, болните ставали здрави, от каквато и болест да страдали. Впоследствие блаженият Агапит станал подражател на преподобния, лекувайки болестите по същия начин^[56].

А за дара му на прозорливост, освен другите примери, свидетелстват и следните.

Трима князе от Ярославския род – Изяслав, княз Киевски, Светослав Черниговски и Всеволод Переяславски, тръгвайки на война с половците^[57], дошли при преподобни Антоний, просейки благословение. А той, провиждайки Божия гняв, който щял да ги постигне, им казал:

– За вашите грехове ще бъдете победени от варварите и обърнати в бягство, при това много от воините ви ще потънат в река, други ще бъдат пленени, а останалите ще паднат от меч.

Което и станало след битката при река Алта^[58], когато князете избягали, едва запазили живота си: Изяслав и Всеволод в Киев, а Светослав в Чернигов. Половците се разпръснали по югоизточните покрайнини на руската земя, като пленявали и погубвали жителите ѝ.

Заедно с това пророчество за князете, преподобният предсказал на Шимон, сина на варяжкия княз Африкан, че по благодатта Божия, в споменатата битка не само ще избегне смъртта, заобиколен от убити, но след много години пръв ще бъде положен в каменната печерска църква, за която преподобният предвъзвестил, че ще се устрои по чудесен начин. Сам Шимон, връщайки се от битката, разказал на преподобни Антоний:

– Аз лежах ранен сред убитите и ето, някаква божествена сила ме изтръгна и излекува раните ми. Всички мои близки и воини открих невредими. А подобие на църквата, която ще се създаде и която ще бъде мястото на моето упокоение, видях на два пъти във въздуха: веднъж при река Алта, когато се намирах сред убитите, и преди това, край морето, когато бягах в руската земя при княз Ярослав от чичо ми Якуна, който ме прогони от варяжкото княжество.

След това Шимон наистина потвърдил думите си за явеното му Божие благоволение за построяване на църквата, предсказана от преподобни Антоний. Шимон му предал пояс и златен венец с тези думи:

– Това снех от иконата “Разпятие на Христа Спасителя”, когато си тръгвах от моето отечество. Ти предсказа, че ще бъда погребан тук. И към мен бе глас Божий, повеляващ с този пояс да бъдат измерени основите на църквата, където ще бъда положен и чието подобие ми бе показано във въздуха. Венецът пък трябва, по същата Божия повеля, да бъде поставен над жертвеника.

Така явно се разкрило, че предсказанието на преподобния Антоний напълно се съгласувало с Божията воля. Впоследствие това потвърдила и самата действителност: след много години Шимон бил първият, положен в богоиздигнатата каменна печерска църква.

А сега, връщайки се към летописеца, ще кажем за следната немалка беда, понесена от преподобния. Князът на тъмнината – дяволът, не понасяйки светлината на добрите дела, отново се опитал чрез княз Изяслав да лиши престолния Киев от великия светилник, който сияел в тъмната пещера, с чудеса и добродетели.

След победата на половците по предсказанието на преподобния Антоний киевци принуждвали княз Изяслав отново да излезе срещу враговете, разпръснали се по руската земя. Князът не се съгласявал. Надигнал се бунт^[59], по време на който от затвора бил освободен полоцкият княз Всеслав, намиращ се в плен в Киев^[60]. Разбунтувалите се хора обявили Всеслав за киевски княз, а Изяслав бил принуден да бяга в Полша. След седем месеца се върнал в Киев с Болеслав Храбри. Всеслав, излязъл с войска насреща им, избягал след това тайно в Полоцк. Тогава Изяслав влязъл в Киев^[61]. А преподобният Антоний в това време служил в пещерата на болния Исаакий затворник, когото дяволът прелъстил, явявайки се в образа на Иисуса Христа, и го оставил едва жив, като го въвлякъл в танц с бесовете^[62]. Това служение на преподобния било особено ненавистно за прелъстителя, който се боял да не би Исаакий скоро да оздравее душевно и телесно от сатанинското изкушение. Поради това дяволът всячески и подбуждал гняв у княз Изяслав, за да прогони преподобния от киевските предели. И за известно време постигнал това. Черниговският княз Светослав като узнал, че брат му Изяслав силно се гневи на преподобни Антоний, изпратил за светеца нощем и тайно^[63]го взел при себе си в Чернигов. На преподобния се харесало едно място близо до Чернигов в Болдинските планини: тук той си изкопал пещера и живял в нея. След време на това място възникнал манастир^[64]. Скоро княз Изяслав, като разгледал добре и безпристрастно нещата, се убедил в незлобието на светеца и познал коварството на изкусителя. Съжалявайки за случилото се, той изпратил в черниговските предели при преподобни Антоний, като го умолявал отново да се върне в киевската област при богоизбраното си стадо. Преподобният, кротък и смирен по сърце подвижник, се съгласил на молбите: върнал се при печерските братя, които се намирали в смут и изоставеност като овце без пастир. Бог не искал такъв светилник да постави начало на благочинен монашески живот в друг град, освен в богоспасяемия престолен Киев, откъдето чрез благоверния княз Владимир просияла светлината на православната вяра по цялата руска земя, оттам Господ благоволил да просияе и лъчът на съвършения подвижнически закон.

И след такива изкушения преподобният отец Антоний не изнемогнал, но изкачвайки се по стъпалата на все по-големи подвизи, се трудил в пещерата, докато не удържал пълна победа над немощната сила на дявола. Според евангелските думи той изгонвал рода на прелъстителя “с молитва и пост”^[65], а също и с други трудолюбни подвизи: бдение, стоене и безчислени поклони при молитва. И до смъртта вече не напускал своята пещера, макар животът му в нея да бил непрестанна борба с князете на тъмнината на този век.

Отново поселил се в пещерата, преподобният пак започнал да проявява дара на чудотворство, и то в по-голяма степен. Той започнал с голямо усърдие да се грижи за каменната печерска църква, за чието създаване сам предсказал. Той се съветвал с преподобния игумен Теодосий, като в същото време се молел с усърдие на най-висшия Строител^[66] да благослови Той Сам с пречистите Си ръце и да спомага за съзиждането на дома на Своята Пречиста Майка, нашата Владичица Богородица, защото, “Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ”^[67]. Когато преподобният се подвизавал в такава молитва, станало дивно чудо: без да напуска Печерския манастир, както някога преславният чудотворец светителят Николай от Мир^[68], той, заедно с единонравния си другар преподобни Теодосий, се явил в Константинопол, като се оказал пред небесната Царица, пресвета Богородица. Получил от Нея злато, той го дал на майстори зидари, за да отидат, по волята на небесната Царица, в руската земя за построяване на печерската църква.

Строителите дошли от Гърция и съобщили за това чудо. А преподобният наш отец Антоний извършил още дивни чудеса, присъщи на древните пророци Гедеон и Илия.

Когато строителите започнали да питат преподобния за мястото, на което иска да въздигнат храма, заповядан от Пресвета Богородица, преподобният отец се молил три дни, та Господ, троичен по Лица, Сам да укаже чрез знак от небето мястото, достойно за жилище на небесната Царица. Когато се събрали да избират, по Божие внушение, пристигнал княз Светослав и подарил принадлежащото му под църквата поле, граничещо с пещерата. Но не само това. Сам Царят на Славата, Господ Иисус Христос, се явил на преподобния Антоний, когато той стоял на молитва през първата нощ.

– Антоний! – казал Господ. – Ти намери благодат пред Мене.

Чул това, преподобният Антоний измолил от Господа през тази нощ навсякъде да има роса, а на мястото за църква – суша. На следната нощ той измолил от Господа суша, а на мястото, угодно Му за храм, роса^[69]. На третия ден преподобният отец благословил указаното място и заповядал да го размерят със златния пояс, взет от иконата на Спасителя и получен от Шимон – трийсет пояса в дължина и двайсет в ширина, както било заповядано на Шимон свише. След това преподобният свалил с молитвата си огън^[70], който унищожил младата гора на това място, а после било заобиколено с ров. Тук била построена чудотворната печерска църква, “на небето подобна” по израза на сказанието за нея^[71].

Така преподобният отец Антоний с такива чудеса приготвил място за храм на своя манастир и благословил самото начало на построяването му. После той започнал да приготвя самия себе си за заминаване във вечната неръкотворна Църква, в небесните обители. За тази Църква свети апостол Иоан пише в “Откровението”: “Храм пък не видях в него^[72], понеже Господ Бог Вседържател и Агнецът са негов храм^[73]. Така предсказала и небесната Царица по време на явяването Си във Влахерна^[74], откривайки на строителите на църквата:

– Антоний само ще ви благослови за работа, тъй като самият той ще отиде във вечния покой. На второто лято ще го последва и Теодосий^[75].

Но за какво подготвяне към мирна кончина се нуждаел преподобният Антоний, който, водейки добродетелен живот в пещерата, можел да каже с апостола: “Всеки ден умирам”^[76], който наистина прилагал към себе си всеки ден думите на пророка: “Бързах и не се бавих да спазвам Твоите заповеди”^[77]. Преподобният бил готов в душата си (за прехода във вечния живот) и се тревожел от мисли не за себе си, но за богоизбраното си стадо как да не го остави в смущение. Така над него се изпълнило апостолското слово: “Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро^[78]; но да оставам в плътта е потребно за вас”^[79].

Но като виждал, че вече е настъпило времето на неговото заминаване и отделяне от тялото, преподобният утешавал чедата си с обещанието, че и след заминаването си той няма да остави святото място, на което се подвизавал, но грижейки се за обителта, винаги ще я посещава и наглежда, ще помага на живеещите в нея и на идващите с вяра в нея. Но особено скъпо, превъзхождащо всяко наследство, е следното милостно обещание на преподобния за мястото на своите подвизи: той обещал да се застъпва с молитвите си, та както сам той се разделя с тялото си с покаяние и увереност в помилване, така и останалите, които пребивават тук и имат любов към него – също да се удостоят да си отидат в покаяние и да бъдат помилвани.

След своето отиване във втората пещера преподобният преживял в нея около петнадесет години. В нея той завършил своя временен живот, сменяйки го с вечен в десетия ден на месец юли, в 6581 година от сътворението на света, в 1073 от Рождество Христово, а от своето рождение в деветдесетата година при царуването на Светослав Ярославович^[80] и в дните на гръцкия цар Роман-Диоген^[81]. Честните мощи на преподобния още тогава били положени в пещерата, където починал, под големия манастир. Както по времето на своя живот преподобният отец се отдалечевал от човешките очи, тайно молейки се в уединение, така и за своите мощи той измолил същия дар – да бъдат отдалечени от хорските погледи: подобавало на руския законодател да се удостои с еднаква участ с израилския. Израилтяните не могли да гледат лицето на Моисей поради излизащото от него голямо сияние от момента, когато им донесъл закона от планината Синай^[82]. Така не могли да видят и преподобния Антоний, живял в пещерата в светлината на добрите дела, след като донесъл на руската земя законът на планината Атон. Тялото на израилския законодател Моисей било скрито за гледане^[83], и тялото на преподобния Антоний Бог, дивен в Своите светии, и досега чудотворно забранява да виждаме: мнозина, дръзнали да разкопаят мястото, където са положени честните останки на преподобния, били наказани с обгаряне от огън – те изпитвали силни болки от изгарянията, докато не се разкаели за своята дързост. Но макар мощите на преподобния и да са скрити от нашите погледи, като помощ те винаги са с нас и са близо до всички, които усърдно призовават Божия угодник: те непрестанно вършат чудеса, като помагат на всички, които с вяра се притичат към честния гроб на преподобния.

Както светлина, сияеща в мрака на тъмен гроб, те с особена сила прогонват бесовската тъма от хората. Тази тъма не може да обхване светлината, но обикновено изчезва от блясъка ѝ. Мощите на нашия преподобен отец Антоний избавят и от различни недъзи, нападащи не само тялото, но и душата. Това напълно постигнал свети Иоан Многострадални: след тригодишна борба с нечисти страсти, причинили му много мъки с разпалването на плътска похот, той дошъл при гроба на преподобния Антоний и тук прекарвал в молитва ден и нощ. И ето, че чул гласа на преподобния:

– Иоане! Иоане! Необходимо ти е да се затвориш в пещерата, та с Божия помощ да се прекрати битката, побеждавана чрез уединение и мълчание.

Иоан така и направил. И чрез Божията благодат, по молитвите на нашия преподобен отец Антоний, бил спасен: нечистите телесни страсти, макар и да се надигали срещу него с нечистите духове почти тридесет години, както виждаме от житието му, не удържали победа над него^[84].

Преподобният Антоний не оставил, както обещал, и своето свято място. След смъртта си, така както и докато бил жив, той се явил заедно с преподобния Теодосий в Константинопол и се уговорил с гръцки иконописци за изографисването на честните икони за печерската църква. При това той им дал достатъчно злато, както и по-рано на храмостроителите. Преподобният изпратил иконописците в Киев в Печерския манастир при блажения Никон, който тогава бил игумен. Това съобщава сказанието за украсяването на печерската църква^[85].

Истинен бил преподобният отец и с милостивото си обещание след своята смърт да помага на обичащите го в това, те да завършват своя живот, проведен на неговото свято място, в покаяние и да се удостоят с помилване от Господа. Тези думи на обещанието му чудотворно се сбъднали с блажения Еразъм, печерски монах. Като оплаквал пилеенето на злато, похарчено от него за украсата на печерската църква^[86], той паднал в ужасна немощ. Седем дена лежал безчувствено и вече, както се виждало, се приближил към смъртта, но не можел да умре, тъй като Господ не искал той да умре на това свято място без покаяние. И ето, на осмия ден му се явил преподобният Антоний с преподобния Теодосий и казал:

– Ние се молихме на Бога за теб и Той ти дари време за покаяние.

Еразъм веднага оздравял, принесъл покаяние за греховете си и помилван от Бога, починал на третия ден. Той се удостоил, както съобщава житието му, с причисляване към лика на светиите^[87].

Но да прославим щедрия Човеколюбец за даруването на този голям чудотворец и първоначалник на монашестващите в руската земя. Не е възможно да се опишат всичките му дела, особено извършените до смъртта, тъй като той провеждал живот в тайна, в безмълвието на пещерното уединение. Но това е достъпно за Самия Сърцеведец, знаещ скритото и тайното. Той Сам е написал пространно житие на нашия преподобен отец Антоний в книгите на вечния живот. А ние, събрали само някои сведения за него, трябва усърдно да молим този чудотворен първоначалник да станем участници в милостивото му обещание и да се удостоим, по неговото застъпничество, да завършим живота си в покаяние и помилване от Бога; да видим нашите имена написани в книгата на вечния живот заедно с името на преподобния Антоний, като имена на чеда и отец, по благодатта и човеколюбието на Върховния Началник на нашето спасение Господ Иисус Христос, на Когото с безначалния Отец и Единосъщен Дух подобава чест, слава, хвала и царство сега и винаги и във вечните векове. Амин.

Свети мъченик Вианор бил родом от Писидийската област^[88] За изповядване на вярата в Христа той бил хванат по заповед на управителя на град Исаврия^[89] – Севириан, който започнал да го принуждава да се отрече от Христа. Свети Вианор не се подчинил на това изискване и затова първо жестоко го проболи с ножове, а след това окачили тялото му и започнали да го стържат и горят с нажежени железни чукове, след което избили зъбите му и отрязали ушите му. При тези мъчения присъствал човек на име Силуан и виждайки търпението на светия мъченик, повярвал в Христа, за което веднага му отрязали езика, а след това отсекли и главата му. А на свети Вианор пробили петите, изболи дясното око, одрали кожата на главата и накрая отсекли честната му глава. Светите мъченици Вианор и Силуан починали заедно и предали душите си в Божията ръка^[90].

Светия Христов мъченик Аполоний бил родом от град Сард^[91] в Лидия^[92]. Веднъж, като отивал в град Икония^[93], бил хванат и доведен при управителя на града Перений. При разпита той се обявил за християнин и управителят започнал да го принуждава да се закълне в името на императора. На това свети Аполоний му казал:

– Не трябва да се кълна в името на смъртния император, а следва да се кълна само в името на Твореца и Създателя на всяка твар.

Посрамен от такива думи на светеца, Перений изпаднал в гняв и заповядал да го окачат на дърво, след което го подложили на продължителни мъчения, сред които той с усърдна молитва за вярващите и с молба за спасение на всички хора предал душата си в Божиите ръце^[94].