Св. вмчца Варвара. Преп. Йоан Дамаскин

При царуването на Максимиан^[1], нечестивия римски цар, на Изток, в Илиопол^[2] живял един богат човек от знатен род на име Диоскор. По произход и по вяра той бил езичник. Диоскор имал дъщеря – Варвара, която пазел като зеницата на окото си, защото освен нея нямал други деца. Варвара пораснала и станала красива девойка, така че в цялата област нямало девица с подобна на нейната красота. Затова Диоскор издигнал за нея висока и изкусно построена кула, а в нея направил великолепни покои. В тях той затворил своята дъщеря, като я заобиколил с прилежни възпитателки и слугини, тъй като нейната майка вече била умряла. А той направил това, за да не могат прости и незнатни хора да гледат нейната необикновена красота; защото смятал, че техните очи не са достойни да виждат прекрасното лице на дъщеря му. Живеейки във високите палати в кулата, девойката намирала утешение за себе си, когато гледала от тази височина Божиите създания и съзерцавала небесните светила и красотата на земния свят. Като наблюдавала така сиянието на слънцето, движението на луната и красотата на звездите, веднъж тя попитала живеещите с нея възпитателки и прислужнички:

– Кой е сътворил това?

По същия начин, гледайки земната красота, покритите със зеленина поля, горите и градините, планините и реките, тя ги питала:

– Чия ръка е създала всичко това?

Те ѝ отговорили:

– Всичко това са създали боговете.

Девицата ги попитала:

– Кои богове?

Прислужниците отвърнали:

– Тези богове, които почита твоят баща. Тези златни, сребърни и дървени богове, които той е поставил в своя дворец и на които се покланя – те са създали всичко това, което е пред очите ти.

Но девицата се усъмнила в техните думи и разсъждавала в себе си:

– Боговете, които почита моят баща, са направени от човешки ръце: златните и сребърните са излети от майстор златар, каменните са направени от каменоделец, а дървените – от дърворезбар. И как тия, създадени от човеците, богове са могли да сътворят тази пресветла небесна висина и тази земна красота, когато те самите нито могат да ходят с нозе, нито да вършат нещо с ръцете си?

Размишлявайки по такъв начин, тя често – и денем, и нощем – гледала небето, като се стремяла по творението да познае Твореца. Веднъж, когато тя дълго съзерцавала небето и била обзета от силно желание да узнае кой е сътворил неговата прекрасна висота, шир и светлост, внезапно в сърцето ѝ възсияла светлината на Божествената благодат и отворила очите на ума и за познанието на Единия Невидим и Непостижим Бог, Който премъдро е сътворил небето и земята. Тя си казала:

– Един трябва да бъде Този Бог, Когото не е създала човешка ръка, но Сам Той, като имащ собствено битие, със Своята ръка осъществява всичко. Един трябва да е Този, Който е прострял широтата на небето, утвърдил е основите на земята и просвещава свише цялата вселена с лъчите на слънцето, сиянието на луната и блясъка на звездите, а земята е украсил с различни дървета и цветя и я оживотворява с реки и потоци. Един трябва да е Бог, Който всичко владее, на всичко дава живот и за всичко промисля!

Така младата Варвара се учела от творенията да познава Твореца и над нея се сбъднали думите на Давид: “Поучих се във всичките Ти дела, от делата на Твоите ръце се поучавах”^[3]. От тези размишления в сърцето на Варвара се разгорял огънят на Божествената любов и разпалвал душата ѝ с постоянен стремеж към Бога, така че тя нямала покой ни денем, ни нощем, мислейки само за едно и желаейки само едно – да узнае повече за Бога и Създателя на всичко. Сред хората тя не можела да намери наставник за себе си, който да ѝ открие тайните на светата вяра и да я настави в пътя на спасението; защото никой, освен слугините, не можел да влезе при нея, тъй като баща ѝ Диоскор я бил обкръжил с бдителна стража. Но Сам Премъдрият Учител и Наставник, Светият Дух, със Своето вътрешно вдъхновение невидимо я поучавал в тайните на Своята благодат и съобщавал на нейния ум познанието на истината. И така живеела девицата в своята кула, “като самотна птица на покрив”^[4], размишлявайки за небесното, а не – за земното. Защото нейното сърце не се прилепяло към нищо земно: тя не обичала нито злато, нито скъпоценни бисери и камъни, нито разкошни дрехи, нито каквито и да било девически украшения; никога не помисляла за брак, но цялата ѝ мисъл била обърната към Единия Бог и тя била пленена от любовта към Него. Когато станало време девойката да се омъжи, много богати, благородни и знатни младежи, които били чули за необикновената ѝ красота, поискали ръката ѝ от нейния баща. Диоскор се качил в кулата при нея и започнал да ѝ говори за брак, като ѝ посочвал различни добри кандидати за женитба и я попитал за кого от тях тя би желала да се сгоди. Щом чула от баща си такива думи, целомъдрената девица се изчервила, срамувайки се не само да слуша, но дори и да помисля за брак. Тя по всякакъв начин се противопоставяла на желанието на баща си да я омъжи и всякак се стремяла да избегне това. Защото считала като по-голяма жертва за себе си това – да не позволи да увехне цветът на нейната чистота и да не загуби безценния бисер на девството. На неотстъпните увещания на своя баща да се подчини на неговата воля, тя смело възразявала и накрая му заявила:

– Ако ти продължиш още да ми говориш за това и да ме принуждаваш да се омъжа, то тогава няма повече да се наричаш “баща”, защото аз ще се убия и ти ще загубиш своето единствено дете!

Щом чул това, Диоскор се уплашил и си отишъл, не смеейки повече да я принуждава да встъпи в брак. Той смятал, че е по-добре да я омъжи с нейно съгласие, а не насила, и се надявал, че ще дойде време, когато тя самата ще размисли и ще пожелае да се омъжи. След това той намислил да замине по някои дела на далечен път, като предположил, че Варвара ще скучае без него и че когато той се върне, ще му бъде по-лесно да я убеди да приеме неговата повеля и съвет. Преди да замине, Диоскор заповядал да построят разкошна баня до намиращата се в градината къпалня, а в банята да направят два прозореца, обърнати на юг. На прислужниците, които се грижели за дъщеря му, той наредил да не ѝ пречат свободно да излиза от кулата, където поиска, и да прави всичко, каквото ѝ е угодно. Диоскор мислел, че неговата дъщеря, когато започне да общува с хората и види, че много от девиците са сгодени и омъжени, сама ще пожелае да встъпи в брак.

След като Диоскор тръгнал на път, Варвара, ползвайки се от свободата да излиза от дома си и безпрепятствено да разговаря с когото поиска, се сдружила с няколко девици християнки и чула от тях Името на Иисуса Христа. Това име изпълнило духа ѝ с необикновена радост и тя се стремяла да разбере от тях повече за Него. Новите ѝ приятелки ѝ открили всичко за Христа: за Неговото неизказано Божество, за въплъщението Му от Пречистата Дева Мария, за Неговото доброволно страдание и за Неговото възкресение, както и за бъдещия съд, за вечните мъки, очакващи идолопоклонниците, и за нескончаемото блаженство на вярващите християни в Небесното Царство. Слушайки за всичко това, Варвара усещала сладост в сърцето си, възпламенила се от любов към Христа и пожелала да приеме кръщение. В това време се случило един презвитер да пристигне в Илиопол, представяйки се за търговец. Когато узнала това, тя го поканила тайно при себе си и се научила от него да познава Единия Създател на всичко и Вседържителя Бог и на вярата в нашия Господ Иисус Христос, което отдавна горещо желаела. Презвитерът, след като ѝ разкрил всичките тайни на светата вяра, я кръстил в името на Отца и Сина и Светия Дух. След като я наставил как да живее, той си заминал за своята страна. Просветена с кръщението, света Варвара се възпламенила от още по-голяма любов към Бога и се подвизала в пост и молитва денем и нощем, служейки на своя Господ, за Когото се обручила, като дала обет да пази в непорочност своето девство. В същото време, според заповедта на Дискор, продължавал строежът на банята. Веднъж света Варвара слязла от кулата си, за да разгледа постройката, и като видяла двата прозореца на банята, попитала работниците:

– Защо сте направили само два прозореца? Не е ли по-добре да се направят три? Тогава и стената ще бъде по-красива, а и банята – по-светла.

Работниците отговорили:

– Така ни заповяда твоят баща – да направим два прозореца на южната стена.

Но Варвара настоятелно поискала от тях да направят и трети прозорец на банята (в чест на Светата Троица). А когато те не се съгласили с това, боейки се от нейния баща, тя им казала:

– Аз ще се застъпя и ще отговарям за вас пред баща си. А вие направете това, което ви заповядвам.

Тогава работниците изпълнили нареждането и направили три прозореца. Както беше казано, там имало и къпалня, до която се строяла банята. Къпалнята била покрита с дялани мраморни плочи. Когато веднъж отишла в тази къпалня, света Варвара се обърнала на изток и начертала с пръста си върху мрамора изображението на светия Кръст, което така ясно се отпечатало върху камъка, все едно че го издълбала с желязо. Освен това в същата баня, върху един от камъните се отпечатала и следата на девическото ѝ стъпало. От това място започнала да извира вода и по-късно тук се извършили много изцеления над тези, които идвали с вяра^[5].

Когато веднъж се разхождала из палатите на своя баща, света Варвара видяла неговите богове – безумните идоли, които били поставени на почетно място. Тя дълбоко въздъхнала и се натъжила заради гибелта на душите на тези, които служат на идолите. После светата заплюла идолите, като казала:

– Да бъдат подобни на вас всички, които ви се покланят, и от вас, безумните, очакват помощ!

След като изрекла това, тя се качила в кулата си. Там, по обичая си, се предала на молитва и пост, вглъбявайки се с целия си ум в богомислие.

Междувременно баща ѝ се върнал от своето пътешествие. Като тръгнал да разглежда постройките, той стигнал и до новопостроената баня. Когато видял на стената ѝ трите прозореца, той се нахвърлил с гняв срещу слугите и работниците, защото не били изпълнили неговата заповед и направили не два, а три прозореца. А те му отговорили:

– Направихме това не по наше желание, а според волята на твоята дъщеря Варвара. Тя ни заповяда да направим три прозореца, макар че ние не желаехме това.

Диоскор повикал Варвара при себе си и я попитал:

– Защо си наредила да направят трети прозорец в банята?

Тя отговорила:

– Да има три прозореца е по-добре, отколкото два. Защото ти заповяда да се направят два прозореца, както мисля, за двете небесни светила – слънцето и луната^[6], за да осветяват банята. А аз заповядах да се направи и трети – като образ на Троичната светлина, защото у непристъпната, неизказаната, незахождащата и непомръкваща Троична светлина, Три са прозорците^[7], Които просвещават всеки човек, идващ в света.

Бащата се смутил от новите – наистина дивни, – но непонятни за него думи на своята дъщеря. Като я довел на това място в къпалнята, където върху камъка с пръста си света Варвара била изобразила светия Кръст, който той още не бил видял, Диоскор започнал да я разпитва:

– Какво говориш? По какъв начин светлината на трите прозореца просвещава всеки човек?

Светата отговорила:

– Изслушай ме внимателно, татко мой, и разбери това, което ти казвам: Отец, Син и Дух Свети, Трите Лица на Единия в Троицата Бог, Които живеят в непристъпна светлина, просвещават и оживяват всяка твар и дихание. Затова и аз заповядах да се направят за банята три прозореца, та единият да изобразява Отца, другият – Сина, а третият – Светия Дух, така че дори и стените да прославят името на Света Троица.

След това, като посочила изобразения върху мрамора Кръст, тя казала:

– Също така аз изобразих и знамението на Божия Син: по благоволението на Отца и при съдействието на Светия Дух, заради спасението на човеците, Той се въплъти от Пречистата Дева и доброволно пострада на Кръста, чието изображение виждаш тук. Начертах тук знака на Кръста, та неговата сила да прогонва цялата бесовска сила оттук.

Това и още много друго – за Светата Троица, за въплъщението и страданието Христови, за силата на Кръста и за другите тайни на светата вяра – разказала премъдрата дева на своя жестокосърдечен баща, с което го изпълнила със страшна ярост.

Диоскор пламнал от гняв и като забравил естествената любов към дъщеря си, извадил меча си и поискал да я прониже, но тя избягала. С меча в ръката си, Диоскор се втурнал да я гони, подобно на вълк, преследващ агне. Той вече почти настигнал непорочната Христова агница, когато нейният път неочаквано бил преграден от каменна планина. Светата не знаела къде да избяга от ръцете и меча на своя баща, или по-добре да се каже – на своя мъчител. Тя имала само едно-единствено убежище за себе си – Бога, Когото помолила за помощ и закрила, като възвела към Него душевните и телесните си очи. Всевишният чул Своята рабиня и я изпреварил със Своята помощ, като заповядал на каменната планина да се раздели на две половини пред нея, както някога – пред първомъченицата Текла, когато тя бягала от развратниците. Светата дева Варвара се скрила в образувалата се пукнатина и в същия миг скалата се затворила зад нея, а пред светата се открил свободен път до върха на планината. Когато се изкачила там, тя се скрила в една пещера. А жестокият и упорит Диоскор, който внезапно изгубил пред очите си своята бягаща дъщеря, извънмерно се учудил. Недоумявайки по какъв начин тя изчезнала пред очите му, той дълго време старателно я търсил. Докато ходел из планината и търсел Варвара, той видял двама пастири, които пасяли стада овци. Те видели как Варвара се изкачила на планината и се скрила в пещерата. Когато се приближил до тях, Диоскор ги попитал дали не са виждали неговата избягала дъщеря. Единият от пастирите, който бил състрадателен човек, като видял, че Диоскор е изпълнен с гняв, не поискал да издаде невинната девица и казал:

– Аз не съм я виждал.

Но другият мълчаливо посочил към мястото, където се била скрила светата. Диоскор се втурнал нататък, а пастирът, който издал светата, бил постигнат на същото място от Божието наказание: сам той се превърнал в каменен стълб, а овците му – в скакалци.

Диоскор намерил в пещерата дъщеря си и безмилостно се нахвърлил да я бие. Проснал я на земята и започнал да я тъпче с нозете си, след това я хванал за косите и я повлякъл към дома си. Там той я затворил в тясна тъмна къщурка, залостил и запечатал вратата и прозорците и поставил стража отпред. После заповядал да измъчват девойката с глад и жажда. След това Диоскор отишъл при управителя на тази страна – Мартиан, разказал му всичко за своята дъщеря и му открил, че тя отхвърля техните богове и вярва в Разпнатия. Той помолил управителя да заплаши Варвара с различни мъчения, надявайки се с това да я върне към своята вяра. После Диоскор извел светата от нейния затвор, довел я при управителя и я предал в неговите ръце, с думите:

– Аз се отричам от нея, защото тя отхвърли моите богове. И ако тя не се обърне отново към тях и не им се поклони заедно с мен, то тя не ще бъде повече моя дъщеря, а аз не ще ѝ бъда баща. Подложи я на каквито искаш мъки, управителю.

Като видял девицата пред себе си, управителят бил поразен от необикновената ѝ красота и започнал да ѝ говори кротко и ласкаво, възхвалявайки нейната красота и благородство. Той я увещавал да не отстъпва от древните отечески закони и да не се противи на волята на своя баща, но да се поклони на боговете и във всичко да се подчинява на своя родител, за да не се лиши от правото си да получи в наследство цялото му богатство. Но света Варвара, след като изобличила с мъдри думи суетата на езическите богове, започнала да изповядва и да прославя името на Иисуса Христа. Тя се отказала от цялата земна суета, от богатствата и утехите на света, стремейки се единствено към небесните блага. Управителят продължил да я увещава да не позори своя род и да не погубва своята прекрасна цъфтяща младост. Накрая той ѝ казал:

– Пожали себе си, прекрасна дево, и побързай да принесеш заедно с нас жертва на боговете, защото аз изпитвам жалост към тебе и желая да те пощадя. Не искам да предам такава красота на мъчения и рани. Но ако не ме послушаш и не ми се подчиниш, аз ще бъда принуден – макар и против волята си – да те подложа на жестоки изтезания.

Света Варвара отговорила:

– Аз всякога принасям на моя Бог хвалебна жертва и желая самата себе си да Му принеса в жертва, защото Той е Истинният Бог, Творецът на небето и земята и на всичко, което е в тях. А твоите богове са нищо и нищо не са създали, защото са бездушни и безсилни. Те самите са дело на човешки ръце, както говори Божият пророк: “а техните идоли са сребро и злато, дело на човешки ръце”^[8], и “всички богове на народите са идоли, а Господ небесата сътвори”^[9]. Тези слова на пророка аз изповядвам и вярвам в Единия Бог, Създателя на всичко; а за вашите богове изповядвам, че са лъжливи и че напразно се надявате на тях!

Разгневен от думите на света Варвара, управителят заповядал веднага да я съблекат. Това първо мъчение – да стои гола пред очите на много мъже, които безсрамно се взирали в разголеното девическо тяло – било за целомъдрената и чиста дева страдание, много по-тежко от това, да ѝ нанасят рани. След това мъчителят заповядал да я проснат на земята и дълго време безпощадно да я бият с волски жили. Цялата земя се обагрила с нейната кръв. След като по заповед на управителя прекратили бичуването, мъчителите – за да усилят страданията ѝ започнали да стържат раните на светата дева с остри чирепи. Но всичките тези мъчения, които връхлетели по-силно от буря храма на младото и слабо девическо тяло, не поколебали крепката вяра на мъченицата; защото нейната вяра била основана върху Камъка – Христа Господа, заради Когото тя с радост търпяла жестоките страдания.

После управителят заповядал да я затворят в тъмница, докато измисли още по-жестоки мъчения. Останала едва жива от страшните изтезания, в тъмницата света Варвара със сълзи се молела на своя възлюбен Жених – Христа Бога – да не я оставя сама в тези ужасни страдания. Тя се молела с думите на Давид: “Не ме оставяй, Господи, Боже мой, не се отдалечавай от мене; побързай ми на помощ, Господи, Спасителю мой”^[10].  В полунощ, докато тя се молела така, я озарила необикновена светлина. Светата усетила в сърцето си страх и заедно с това радост: към нея се приближавал нейният Безсмъртен Жених, Който желаел да посети Своята невеста. И ето – Сам Царят на славата ѝ се явил в неизказана слава. О, как се възрадвала тя духом и каква сладост почувствала в сърцето си, когато Го видяла! А Господ, гледайки я с любов, ѝ казал със Своите пречисти уста:

– Дерзай, невесто Моя, и не се бой, защото Аз съм с теб! Аз те закрилям, гледам твоя подвиг и облекчавам болките ти. За твоите страдания Аз ще приготвя вечна награда за тебе в Своя небесен чертог. Претърпи докрай, за да се насладиш по-скоро на вечните блага в Моето Царство!

Слушайки словата на Христа Господа, света Варвара се топяла, както восъкът се топи от огъня, от желание да се съедини с Бога, и като река по време на разлив се преизпълнила с любов към Него. След като утешил възлюбената Си невеста Варвара и я усладил със Своята любов, Сладчайшият Иисус изцелил раните ѝ, така че върху тялото ѝ не останала дори и следа от тях. После Той станал невидим, оставяйки я в неизказана духовна радост. А тъмницата била за света Варвара сякаш небе. Тя пламенеела, подобно на серафимите, от любов към Бога, славословейки Го със сърце и уста и непрестанно възнасяла благодарение на Господа, задето Той не презрял Своята рабиня, но посетил страдащата заради Неговото име.

В този град живеела една жена на име Иулиания, която била богобоязлива и вярвала в Христа. От мига, когато света Варвара била заловена от мъчителите, Иулиания я следвала отдалече и наблюдавала нейните страдания; а когато светата била хвърлена в тъмницата, тя тайно се приближавала до прозореца на затвора и се взирала през него. Иулиания била удивена, че такава млада девойка, в разцвета на младостта и красотата си, презряла своя баща, целия си род, богатство и всички блага и утехи на този свят, и без да пощади живота си, целия го положила за Христа. А когато видяла как Христос изцелил раните на света Варвара, тя пожелала и сама да пострада за Него и започнала да се приготвя за този подвиг, умолявайки Подвигоположника Иисуса Христа да ѝ даде търпение в страданията. Когато настъпил денят, света Варвара била изведена от тъмницата пред нечестивия съд, за да бъде отново измъчвана. Иулиания я следвала отдалече. Щом света Варвара застанала пред управителя, той и останалите присъстващи с изумление видели, че девицата е напълно здрава. Лицето ѝ светело и била още по-прекрасна отпреди, а върху тялото ѝ нямало и следа от раните.

При вида на това, управителят казал:

– Виждаш ли, девице, как се грижат за тебе нашите богове? Вчера ти беше жестоко изранена и изнемогваше от страданията си, а сега те напълно те изцелиха и ти дариха здраве. Бъди благодарна заради тяхното благодеяние! Поклони им се и им принеси жертви!

Светата отговорила:

– Какво говориш, управителю – сякаш са ме изцелили твоите богове, които сами са слепи, неми и безчувствени! Те не могат нито на слепите да даруват зрение, нито на немите – думи, нито на глухите – слух, нито пък на хромите – способност да ходят. Те не могат да изцеляват болни, нито да възкресяват мъртви. Тогава как биха могли да ме изцелят и защо да им се покланям? Изцели ме Иисус Христос, моят Бог, Който лекува всяка болка и подава живот на мъртвите. На Него аз с благодарност се покланям и на Него принасям себе си в жертва! Но твоят ум е заслепен и ти не можеш да видиш Този Божествен Лекар, бидейки недостоен за това!

Думите на светата мъченица изпълнили с ярост управителя. Той заповядал да я повесят на дърво и да стържат тялото ѝ с железни куки, а след това да опалват с горящи свещи ребрата ѝ и да я бият с чук по главата. Света Варвара мъжествено търпяла всички мъчения. При такива изтезания не би могъл да остане жив никой, не само тя – младата девойка, но дори и силен мъж. Но Христовата агница била укрепявана невидимо от силата Божия.

Сред тълпата народ, която гледала мъченията на света Варвара, била и Иулиания. При гледката на жестокото страдание на светата, Иулиания не могла да сдържи сълзите си и заплакала. Изпълнена с ревност, тя издигнала глас сред народа и започнала да изобличава безмилостния управител заради неговата нечовешка жестокост и да хули езическите богове. На часа я заловили и когато я попитали каква е вярата ѝ, Иулиания обявила, че е християнка. Тогава управителят наредил да я измъчват по същия начин като Варвара. Иулиания била повесена до Варвара и започнали да я стържат с остри железни гребени. А светата великомъченица Варвара, като видяла това и самата търпейки жестоки страдания, издигнала взор към Бога и започнала да се моли:

– Боже, Който изпитваш човешките сърца! Ти знаеш, че аз цялата се принесох в жертва на Тебе и се предадох във властта на Твоята всесилна десница, понеже се стремя към Тебе и обичам Твоите свети заповеди! Не ме оставяй, Господи, но милостиво погледни към мене и към моята състрадалница Иулиания! Укрепи ни и дай ни сила да завършим този подвиг; защото “духът е бодър, а плътта – немощна”^[11]!

Така се молела светата и мъчениците невидимо получавали небесна помощ, за да понесат мъжествено страданията. След това мъчителят заповядал да им отрежат гърдите. Когато това било изпълнено и страданието на светите мъченици станало още по-страшно, света Варвара отново издигнала очите си към Своя Лекар и Изцелител и извикала към Него:

– Не ни “отхвърляй от лицето Си”, Христе, “и Светия Твой Дух не отнимай” от нас! Дай ни, Господи, “радостта на Твоето спасение и с властния Дух” ни утвърди в Твоята любов^[12]!

След тези изтезания управителят заповядал да отведат света Иулиания в тъмницата, а света Варвара – за да бъде унизена още повече – да развеждат гола из града, като я бият и издевателстват над нея. Светата дева Варвара, като се покрила със свян като с дреха, призовала своя възлюбен Жених – Христа Бога:

– Боже, Който обличаш небето с облаци и повиваш земята с мъгла, като – с пелени^[13], Ти Сам, Царю, покрий моята голота и направи така, че очите на нечестивите да не виждат моето тяло и да не бъде докрай опозорена Твоята рабиня!

Господ Иисус Христос, Който заедно с всичките Си ангели гледал отгоре подвига на Своите рабини, побързал веднага да ѝ се притече на помощ и изпратил при нея светъл ангел със светозарна дреха, за да покрие голотата на светата мъченица. Поради това нечестивците не можели повече да виждат голото тяло на мъченицата и тя била заведена обратно при мъчителя. Свалили дрехите и на света Иулиания и тръгнали да я развеждат из града. Накрая мъчителят, като видял, че не може да ги отвърне от любовта към Христа и да ги накара да приемат идолопоклонството, ги осъдил на смърт чрез посичане с меч.

Диоскор, жестокосърдният баща на Варвара, бил така ожесточен от дявола, че не само никак не съжалил дъщеря си при вида на ужасните ѝ страдания, но и не се поколебал даже сам да стане неин палач. Хванал в едната си ръка своята дъщеря и държащ в другата извадения си меч, Диоскор я повлякъл към мястото на наказанието, което се намирало на една планина зад града. Един от войниците водел след тях света Иулиания. Докато вървели, света Варвара се молела на Бога така:

– Безначални Боже, Който си прострял небето като покров и си утвърдил земята върху водите, Който заповядваш на Своето слънце да свети над добрите и злите и пращаш “дъжд на праведни и неправедни”^[14], чуй и сега Своята рабиня, която Ти се моли! Чуй, о, Царю, и изпрати Своята благодат на всеки човек, който ще ме спомене – мен и моите страдания! Да не се приближи до него ненадейна болест и да не го грабне неочаквана смърт, защото Ти знаеш, Господи, че ние сме кръв и плът и творение на пречистите Твои ръце!

Докато тя се молела, от небето се чул глас, който призовал нея и Иулиания в горните обители и ѝ обещал да изпълни това, за което тя молела. Двете мъченици – Варвара и Иулиания – отивали с голяма радост към смъртта, желаейки по-скоро да се освободят от тялото и да отидат при Господа. Когато пристигнали на определеното място, Христовата агница Варвара склонила под меча главата си и била обезглавена от своя безмилостен баща. Така се изпълнило над нея казаното в Писанието: “И брат брата ще предаде на смърт, и баща – чедо”^[15]. А света Иулиания била обезглавена от войника. Така двете мъченици завършили своя подвиг^[16].  Техните свети души с радост се устремили към своя Жених – Христос, и били посрещнати от ангелите и приети с любов от Самия Владика. А Диоскор и управителят Маркиан още в същия час били постигнати от Божието наказание. Веднага след изпълнението на присъдата и двамата били поразени от мълния, която изгорила телата им и ги превърнала в пепел.

В този град живеел един благочестив човек, на име Галентиан. Той взел честните мощи на светите мъченици и ги занесъл в града. Там той ги погребал с чест и построил над тях църква, в която се извършили множество чудеса – чрез мощите на светите мъченици, по техните молитви, и по благодатта на Отца и Сина и Светия Дух, Единия Бог в Троица, Чиято е славата во веки! Амин.

Впоследствие честните мощи на светата великомъченица Варвара били пренесени от Гърция в Русия – в Киев, по времето, когато след просвещаването на руската земя със светото кръщение руските царе се намирали в особено близки и приятелски отношения с гръцките царе и взимали за свои съпруги техните сестри и дъщери^[17]. Именно в това време на близки и приятелски отношения между руските и гръцките владетели Киев получил от Гърция като безценен дар целебните мощи на светата великомъченица Варвара, както за това се повествува в сказанието, написано през 1670 година от игумена на Киевския Михайловски Златоверхов манастир иеромонах Теодосий Сафонович^[18]  – мъж, заслужаващ доверие.

Първата съпруга на великия Киевски княз Светополк Изяславич^[19], който приел в свето кръщение името Михаил, била гръцката царица Варвара – дъщерята на византийския император Алексий Комнин^[20]. Преди да замине от Цариград в Русия, царската дъщеря помолила своя баща да ѝ даде мощите на светата великомъченица Варвара. Тя ги донесла със себе си в Киев. Нейният мъж, великият княз Михаил, построил в 1108 г. в Киев каменна църква в чест на своя закрилник архистратиг Михаил и тържествено положил в нея светите мощи на великомъченицата^[21]. Когато в Руската земя нахлул татарският княз Батий^[22], църковнослужителите скрили светите мощи на едно тайно място под стъпалата на каменната стълба, която водела към покрива на храма. Много години след татарския погром честните мощи – по Божието благоизволение – били отново намерени, извадени от скривалището им и тържествено положени в същия храм.

През 1644 година, при великия ревнител на православието – Киевския митрополит Петър Могила^[23], Киев бил посетен от канцлера на полското кралство Георги Осолински. Когато отишъл в църквата на Михайловския манастир, за да се поклони на честните мощи на света великомъченица Варвара, той разказал следното:

– Аз имам дълбока вяра в помощта на светата великомъченица Варвара, защото мнозина свидетелстват, че този, който повери себе си на нейното застъпничество, не умира без покаяние и без да се причасти с Божествените Тайни. Аз бях в Рим и в западните страни и навсякъде разпитвах, за да узная къде са мощите на светата великомъченица – на Запад или на Изток. Казаха ми, че мощите ѝ не се намират на Запад, не са също и на Изток, както потвърждават тези, които са били там, но че са в тукашните земи. Сега вярвам, че именно тук, в Киев, се намират истинските мощи на света Варвара.

След като с усърдна молитва се поклонил на светите мощи и с благоговение ги целунал, канцлерът помолил да му дадат някаква частица от тях. Заради голямата му вяра, му дали част от пръста на дясната ръка на светата великомъченица, която той приел с дълбока благодарност.

През 1650 година, по времето на Киевския митрополит Силвестър Косов^[24], литовският хетман княз Януш Радзивил превзел с щурм град Киев. По негово желание му били дадени две части от мощите на светата великомъченица Варвара – от гърдите и от ребрата. Частта от гърдите на великомъченицата хетманът предал на своята жена княгиня Мария – благочестивата дъщеря на Влахо-Молдовския владетел Василий. След смъртта на Мария частта от мощите, която се пазела у нея, била предадена на Киевския митрополит Иосиф Тукалски^[25] и била пренесена от него в град Канев^[26], а след неговата смърт била пренесена в град Батурин^[27], където почива в манастира на свети Николай Чудотворец и е извор на чудесни изцеления за тези, които благоговейно я почитат. Другата част от ребрата на великомъченицата княз Радзивил изпратил в дар на Виленския епископ Георги Тишкевич, в отговор на неговото желание и горещи молби. Като приел този дар, епископът го поставил в богато украсено ковчеже и го пазел с благоговение в своя дворец. След известно време домът на епископа изгорял, но ковчежето с частта от мощите на светата великомъченица Варвара останало цяло и невредимо. Щом видели това, всички се изпълнили с изумление и прославили Бога и светата великомъченица Варвара. Вестта за това чудо достигнала и до Михайловския манастир в 1657 година. А година преди това, в 1656 година, Киев бил посетен от Антиохийския патриарх Макарий^[28]. С голяма вяра и любов и със сълзи той се поклонил на честните мощи на светата великомъченица и казал следното:

– В моята патриаршия, недалече от Антиохия, се намира град Илиопол, в който пострадала светата великомъченица Варвара. Когато разпитвах там за нейните свети мощи, ми казаха, че те от дълбока древност не само че не са там, но не са и на Изток, а се намират в Руската земя, която някои наричат “варварска страна”. Сега без съмнение вярвам, че тук почиват истинските мощи на светата великомъченица.

Патриархът се обърнал с гореща молба към Киевския митрополит да му даде част от светите мощи. Неговата молба била изпълнена от митрополит Силвестър и патриархът приел частта от светите мощи с голяма радост и благодарност.

Много чудеса и изцеления се извършили и се извършват в Михайловския Златоверхов манастир чрез светите мощи на великомъченицата. Чудотворствата просвещават, по-силно от гръмогласни тръби, целия свят и уверяват всички в истинността на мощите и в благодатната сила, действаща чрез тях. За някои от тези чудеса ще изложим кратки разкази.

Черниговският архиепископ Лазар Баранович^[29] още преди да заеме епископската катедра, от 1640 година, се занимавал с проповед на Божието слово. Проповядвайки по време на празника на света великомъченица Варвара, стоейки до честните ѝ мощи, той с дълбока благодарност и умиление прославил чудото на собственото си изцеление от тежка болест: “Когато бях повален от тежка болест, аз не се обърнах към друг лекар, а прибягнах с молба към мощите на света великомъченица Варвара; изпих с вяра водата, в която беше потопена ръката на великомъченицата и чашата с тази вода ми беше за спасение.”

Настоятелят на Свято-Михайловския манастир иеромонах Теодосий разказва, че когато той в 1655 г., по благословението на Киевския митрополит Силвестър Косов, приел ръководството на обителта, при него дошъл човек на име Слуцкий и му донесъл направена от сребро ръка. Той помолил игумена да му позволи да окачи ръката до мощите на светата великомъченица Варвара. Когато го попитали защо прави това, той разказал следното:

– Ръката ми беше поразена от тежка болест и беше така вцепенена, че не можех дори да я разгъна. Страдайки от тази неизлечима болест, изведнъж си спомних за чудесата, изтичащи от честните мощи на светата великомъченица Варвара. Помолих се на светата великомъченица за изцелението на ръката ми и дадох обет да се поклоня на нейните свети мощи. И ето – с помощта на света Варвара сгърчената ми ръка се изцели. А аз, изпълнявайки обета си, дойдох тук, за да благодаря, и донесох тази сребърна ръка при светите мощи на великомъченицата като знак за изцеляването на моята ръка.

Същият отец разказва, че в 1660 година, по времето на тогавашната междуособна война, той дълбоко скърбял заради оскъдицата в неговия манастир и заради опасностите, които заплашвали здравето и живота на монасите. Веднъж насън той се видял да стои до мощите на света великомъченица Варвара. В съня си видял, че ковчегът на великомъченицата е пълен с елей. Светата великомъченица му казала:

– Не се смущавай, аз съм с вас.

Щом се събудил, игуменът се замислил върху видението и като си спомнил, че в Свещеното Писание елеят е знак на милостта^[30], си казал:

– Пълният с елей ковчег, в който видях да лежи великомъченицата, е знак на това, че по нейните свети молитви в манастира няма повече да има оскъдност и бедствия.

Така станало и в действителност.

В 1666 година, по време на Рождественския пост, когато се празнува и паметта на светата великомъченица, двама войници, на име Андрей и Теодор, замислили да откраднат скъпоценната украса от мощите на великомъченицата. Те проникнали през нощта в манастира, разбили южните врати на Михайловската църква и се насочили към мощите на света Варвара. Когато се приближили до ковчега, внезапно се разнесъл страшен гръм и от ковчега върху тях се посипали искри. От страх похитителите паднали на земята като мъртви. Единият от тях оглушал, а другият изгубил разсъдъка си. Когато малко се поосвестил, този, който бил оглушал, като осъзнал, че това е наказание от Бога и от светата великомъченица, извел обезумелия си другар от църквата, затворил отново църковните врати и без да вземе нещо, побързал да се махне заедно с другаря си. Това чудо открил сам оглушалият със съкрушено сърце в изповедта си пред своя духовен отец иеромонах Симеон, когато дошъл в Михайловската църква заедно със своя приятел. Духовникът ги посъветвал да принесат истинско покаяние и ги отпратил с надеждата, че светата великомъченица ще им помогне и ще ги изцели. След това отец Симеон, пристъпвайки към извършването на Божествена литургия, разказал пред светия олтар на своя настоятел игумена Теодосий за случилото се.

В 1669 година на 12 август един войник дошъл в църквата при честните мощи, поклонил им се с голямо благоговение и като въздъхнал, разказал на клисаря и на мнозината присъстващи следното:

– Аз бях сподобен с великото и чудесно застъпничество на светата великомъченица. Веднъж, когато служех в полка, тръгнах заедно с другарите си на сенокос. Внезапно ни нападнаха татарите и взеха всичките ми другари в плен, а само аз се спасих. Благодарях на Бога за своето избавление и в същото време съжалявах за своите другари. Тогава ми се яви светата дева Варвара, облечена със същата дреха и с венец, както е положена тук. Тя ми каза: “Знай, че аз съм мъченица Варвара, която те освободи от татарите.” И ето – дойдох при нейните честни мощи, за да ѝ благодаря за чудесното застъпничество, а на вас – да разкажа за това чудо.

На следващата, 1670 година, един жител на Киев, на име Иоан, който най-напред бил прост човек, а по-късно станал бурмистър, се разболял от огница. След като дълго страдал от болестта, той си спомнил за светата великомъченица Варвара, която чрез своите свети мощи подава чудесни изцеления. Като нямал сили, поради болестта, да стане от леглото си и да отиде в църквата, той, вярвайки в чудесната помощ на великомъченицата, изпратил хора в Михайловския манастир, с молбата да му дадат от водата, която изливат върху ковчега на света Варвара. В същото време той лежал в такава страшна треска, че езикът му изсъхвал. Неговите близки го съветвали да пийне нещо, за да охлади огъня. Но той отговорил:

– Дори и да умра, не ще пия нищо дотогава, докато не бъде донесена водата от мощите на света Варвара.

Толкова голяма била вярата му в светата великомъченица. А когато му донесли вода от светите мощи, Иоан я приел с радост и след като се помолил с вяра, я изпил. Тогава веднага заспал дълбоко, докато преди това съвсем не можел да спи. В съня му се сторило, че се намира в църквата на свети архистратиг Михаил. Тогава една прекрасна девица се явила и му казала:

– Знаеш ли коя съм аз?

Когато той ѝ отговорил, че не знае, тя му казала:

– Знай, че аз съм мъченица Варвара. Има много хора, които не вярват, че в Михайловския манастир почиват моите нетленни мощи. Сега се убеди сам, че това наистина са моите мощи и проповядвай на всички, за да повярват и те в това. А за да познаеш, че това е така – отсега бъди здрав!

След като изрекла това, тя сама легнала в своя украсен ковчег, а Иоан се събудил и веднага се почувствал напълно здрав, сякаш никога не бил боледувал. Благодарейки на Бога и на света Варвара, той разказал не само на своя по-голям брат – игумена на Михайловския манастир Теодосий, но и на всички, за своето чудесно изцеление с помощта на светата великомъченица и за нейното свидетелство, че това са истинските ѝ мощи.

Трябва да споменем и за лявата ръка на светата великомъченица, която не е при нейното нетленно тяло. Тя била оставена в Гърция. След като изминали много години, по времето на Киевския митрополит Петър Могила, тя била донесена в Полша от преселилия се тук грък Мозел. Той произхождал от царския род Кантакузин и бил изкусен учител в лекарската наука. Донесената ръка била положена в издигнатата от него каменна братска църква в чест на Въздвижението на Господния Кръст във Волинския град Луцк. След много години, по времето на православния Луцки епископ Гедеон^[31] (от рода на князете Четвертински), който впоследствие станал Киевски митрополит, евреите ограбили Луцката църква и заедно с останалата църковна утвар откраднали и светата ръка, която била положена в сребърен ковчег. Те хвърлили ръката в разпалена пещ за варене на ракия, където тя цял ден и цяла нощ стояла в огъня, но останала напълно невредима. Като видели това, безбожните похитители извадили от разпалената пещ запазената по чудесен начин света ръка и тайно през нощта се опитали да я раздробят с железни чукове и след като с много труд я раздробили на малки части, отново я хвърлили в запалената пещ. Според дивните Божии пътища това злодеяние на безбожните евреи скоро било разкрито чрез обстойното разследване на кражбата в църквата и свидетелствата на съседите, които чули през нощта ударите на чуковете. Когато ги подложили на разпит, те не поискали да признаят злодеянието си. Тогава на разследващите дошла благочестивата мисъл да изгребат пепелта от печката и да я пресеят през сито. Веднага се намерили малки частици от раздробената ръка на великомъченицата. Намерили също и кораловото украшение, което стояло на ръката; то не се превърнало в пепел, а само било побеляло от огъня. След това и самите похитители, отново подложени на разпит, признали своето злодеяние. С разрешението на епископа Гедеон всички части на изпочупената от злодеите ръка на светата великомъченица били положени във великолепен ковчег, изработен специално за това. Това ковчеже тържествено – с кръстно шествие, в което участвал целият клир и множество народ – било внесено в Луцката съборна църква на свети Иоан Богослов. След няколко години, когато, заради гонението на православието, епископ Гедеон се преселил от Луцк в Малорусия, той взел със себе си и ковчежето с раздробената ръка на великомъченица Варвара. А когато бил възведен на престола на Киевския митрополит, тогава той с подобаваща чест поставил светата ръка в същото ковчеже, в олтара на съборната църква на Киевската митрополия, посветена на света София – Божията Премъдрост, където и досега вярващите благоговейно ѝ се покланят^[32].

Преподобният Иоан Дамаскин се родил в столицата на Сирия – Дамаск. Родителите му били знатни и благочестиви хора^[33], чиято пламенна вяра в Христа, изпитана в скърби и изкушения, се явила по-крепка и скъпоценна от тленното, макар и изпитано в огън, злато. Времената тогава били тежки. Сарацините завладели тази страна и като превзели Дамаск, причинявали на християните всякакви беди – едни убивали, други продавали в робство и на никого не позволявали открито да изповядва Христа. В това време родителите на Иоан, закриляни от Божия Промисъл, запазили живота, здравето и имота си. Те опазили и светата вяра, защото Бог им дарувал възможността да получат благоволението на сарацините, както някога сподобил Иосиф с благоволението на египтяните^[34] и Даниил – с благоволението на вавилонците^[35], така че злочестивите агаряни не забранявали на родителите на свети Иоан да вярват в Христа и открито да прославят Неговото свято име. Освен това, те поставили бащата на свети Иоан за градски съдия и началник на постройките^[36]. Живеейки в такова благополучие, той направил много добрини и на своите единоверни братя: откупувал пленените, освобождавал от оковите и избавял от смърт затворените в тъмница и на всички страдащи подавал ръка за помощ. Родителите на преподобния били в Дамаск сред агаряните, като светилници в нощта и като искра в пепел. А те били запазени от Бога именно за това, чрез тях да изгрее в Христовата Църква светилникът, който просвещава целия свят – блаженият Иоан Дамаскин. Родили го по плът, те побързали да го направят и дете на светлината чрез кръщението, което било доста трудно в онези времена. Агаряните не позволявали на никого да приема свето кръщение. Но родителите на преподобния безпрепятствено възродили своето дете чрез банята на кръщението и му дали име, което означава “Божия благодат”^[37]. Бащата на детето много се грижел то да бъде възпитано в доброто учение и да не се научи на сарацинските обичаи – нито на воинска храброст, нито на лов на зверове, нито на каквото и да било друго светско изкуство, но – на кротост, смирение, страх Божий и на познанието на Божествените Писания. Затова той усърдно молел Бога да изпрати мъдър и благочестив човек, който да бъде за сина му добър учител и наставник в добрите дела. Бог чул молитвите му и той получил желания наставник по следния начин:

Дамаските разбойници често нападали съседните страни, отвеждали в плен много християни и след като ги довеждали в своя град, едни продавали по пазарите като роби, а други убивали. Веднъж те пленили монах на име Козма, който произхождал от Италия. Той бил благообразен по вид и прекрасен по душа. Решили да го продадат на пазара заедно с останалите пленници. А тези от пленниците, които разбойниците поискали да погубят с меч, паднали в нозете на монаха и със сълзи го умолявали да се помоли на Бога за техните души. Като видели каква почит отдават на монаха обречените на смърт, сарацините го попитали с какъв сан и титла се е ползвал в своето отечество сред християните.

А той отговорил:

– Аз не съм имал никакъв сан, дори не се удостоих със свещенство. Аз съм само грешен монах, който е учен във философията, не само в християнската, но и в тая, която са измислили езическите мъдреци!

След като казал това, монахът горчиво заплакал. Недалеч стоял бащата на Иоан. Като видял плачещия старец и познал по дрехата му, че е монах, той се приближил до него и желаейки да го утеши, му казал:

– Напразно, човече Божий, скърбиш за това, че си загубил света, от който отдавна си се отрекъл и за който си умрял, както виждам от твоя вид и от дрехата ти.

– Аз плача – отговорил монахът – не задето съм загубил света. За него, както ти сам каза, аз съм умрял и не се грижа за нищо мирско, като зная, че има друг живот – по-добър, безсмъртен и вечен, който е приготвен за Христовите раби и който се надявам и аз да получа с Божията помощ. Но аз плача за това, че си отивам от тоя свят бездетен и не оставям след себе си наследник.

Изумен от думите на монаха, бащата на Иоан казал:

– Отче, ти си монах, посветил си се на Бога, за да пазиш чистота, а не за да раждаш деца. Защо скърбиш, че нямаш деца?

Монахът отговорил:

– Ти не разбираш, господарю, това, което ти казах. Аз говоря не за плътски син и не за земно наследство, а за духовно. Аз, както ти сам виждаш, съм беден монах и нищо не притежавам, но у мен има голямо богатство от мъдрост, с което аз се обогатих, като от младини се трудех с Божията помощ. Аз изучих разните човешки науки: риторика, диалектика, философията на Стагирит и на сина на Аристон^[38], музикалното изкуство, добре изучих движението на небесните тела и звездите, така че от красотата на творението и от неговото премъдро устройство мога да дойда до по-ясното познание на Самия Творец. Накрая аз добре изучих учението на гръцките и римските богослови за тайните на православието. Получил такива познания, аз никому не ги предадох и сега никого не мога да науча на това, което съм узнал, защото нямам нито време, нито ученик. Мисля, че ще умра тук от меча на агаряните и ще се явя пред моя Господ като дърво, което не е принесло плод, или като роба, който заровил в земята таланта на своя господар^[39]. Ето защо плача и ридая. Както мъжете, намиращи се в съпружество, скърбят, когато нямат деца по плът, така и аз скърбя и тъжа, тъй като нямам нито един духовен син, който да бъде след мен наследник на моето богатство от мъдрост.

Щом чул тия думи, бащата на свети Иоан се зарадвал, задето намерил отдавна желаното от него съкровище, и казал на стареца:

– Не тъгувай, старче! Бог може да изпълни желанието на твоето сърце.

След това той побързал да отиде при сарацинския княз, паднал в нозете му и горещо го помолил да му даде пленения монах. Князът не му отказал: той му предал този дар, който действително бил по-скъпоценен от всякакви други дарове. С радост Сергий завел блажения Козма в своя дом и го утешил след неговото дълго страдание, като му предоставил всякакви удобства и покой.

– Отче – казал му той, – бъди господар в моя дом и съучастник на всички мои радости и скърби!

И добавил още:

– Ето – Бог не само ти дарува свободата, но и изпълни твоето желание. Аз имам тези две деца: единият е моят син по плът – Иоан, а другият – сираче от дете, родом от Иерусалим, което аз приех като свой син. Той има еднакво с твоето име, защото също се нарича Козма. Моля те, отче, научи ги на мъдрост и на добри нрави и ги поучи във всяко добро дело, направи ги свои духовни синове, възроди ги и ги възпитай с учението си и ги остави след себе си наследници на това духовно богатство, което никой не би могъл да им отнеме.

Блаженият старец Козма извънредно се зарадвал, прославил Бога и се заел с усърдие да възпитава и учи двете деца. А децата от своя страна били разумни, усвоявали всичко, което им преподавал учителят, и успешно се учели. Иоан, подобно на летящ във висините орел, постигал високите тайни на учението, а неговият духовен брат Козма – подобно на кораб, бързо носещ се при попътен вятър – усвоявал дълбината на мъдростта. Така учейки усърдно и старателно, в кратко време те възпитали себе си в премъдростта, изучили граматиката, философията и аритметиката и станали подобни на Питагор и Диофант^[40]; те изучили и геометрията така, че били подобни на Евклид^[41]. За това, как се усъвършенствали в поезията, свидетелстват съставените от тях църковни песнопения и стихове. Двамата не пренебрегнали и астрономията, а също така добре изучили и богословските тайни. Освен това те се научили и на добри нрави и на добродетелен живот и станали напълно съвършени в знанието на духовната и светската мъдрост. Особено преуспявал Иоан. От него се удивявал самият учител, когото той надминал в някои области на премъдростта. Иоан бил велик богослов, за което свидетелстват неговите боговдъхновени и богомъдри книги. Но той не се гордеел със своята мъдрост. Както отрупаното с плод дърво – колкото по-големи стават плодовете му, толкова по-ниско до земята навежда клоните си; така и Иоан – колкото повече преуспявал в мъдростта, толкова по-малък считал себе си и умеел да укротява суетните мечтания на младостта и страстните помисли, а душата си разпалвал като светилник, напълнен с елей, с огъня на Божественото желание.

Веднъж учителят Козма казал на Иоановия баща:

– Твоето желание, господарю, се изпълни. Твоите деца добре се изучиха, така че вече превъзхождат и мен в мъдростта: за такива ученици не е достатъчно да бъдат равни на своя учител. Благодарение на голямата си памет и непрестанни трудове, те постигнаха в съвършенство цялата глъбина на премъдростта, а Бог преумножи техните дарования. Те нямат нужда да ги уча повече, тъй като вече и сами са способни да учат другите. Затова те моля, господарю, пусни ме да отида в манастир, където аз самият да стана ученик и да се науча на висша мъдрост от съвършените монаси. Мирската философия, която аз изучих, ме отпраща към духовната философия, която е по-висша и чиста от мирската, защото тя принася полза и спасява душата.

Щом чул това, Сергий се натъжил, понеже не желаел да се лиши от този достоен и мъдър наставник. Но той не се осмелил да задържи стареца при себе си, тъй като не искал да го натъжава. Изпълнил желанието му и след като го възнаградил щедро, го пуснал да си върви с мир. Монахът отишъл в лаврата на преподобни Сава и след като благополучно живял там до смъртта си, отишъл при съвършената Премъдрост – Бога. След няколко години умрял и Сергий. Сарацинският княз повикал Иоан при себе си и му предложил да го направи свой пръв съветник. Той отказвал, тъй като имал друго желание – да служи в безмълвие на Бога. Но бил длъжен да се подчини и против желанието си да приеме началстването. Той получил в град Дамаск власт, по-голяма дори от властта на неговия баща^[42].

По това време в Гърция царувал Лъв Исаврянин, който като звяр и подобно на ревящ лъв въстанал срещу Божията Църква. Той изхвърлял иконите от светите храмове и ги предавал на огън, а православно вярващите и покланящите се на светите икони безмилостно и жестоко изтезавал. Щом чул за това, Иоан пламнал от ревност по благочестието, подражавайки на Илия Тесвитянина и на своя едноименник Иоан – Христовия Предтеча. Като взел меча на Словото Божие, той се заел да отсече с него еретическото мъдруване на нечестивия цар. Свети Иоан изпратил много послания за почитането на светите икони на тези правоверни, които познавал. В тези послания – въз основа на Свещеното Писание и древното предание на богоносните отци – той мъдро учел как трябва да се отдава дължимото поклонение на светите икони. Иоан молел тези, на които пишел, да показват неговите послания на другите си единоверни братя, за да ги утвърдят в православието. Така светият се стремял да изпълни цялата вселена със своите боговдъхновени послания^[43]. Като се разпространили по цялото гръцко царство, те утвърждавали православните в благочестието, а еретиците поразявали като с остен. Слухът за това достигнал до самия цар Лъв. Като не понесъл изобличението на своето нечестие, той събрал при себе си единомишлените си еретици и им заповядал да се престорят на последователи на благочестието, да издирят между православните някое от посланията на Иоан, написано от неговата собствена ръка, и да ги помолят да им го прочетат, уж за тяхна полза. След много старания съучастниците на този злобен замисъл намерили у вярващите едно послание, написано собственоръчно от Иоан и след като с измама успели да се сдобият с него, го предали в ръцете на царя. А царят поръчал на изкусни писци, като гледат от писмото на Иоан, да напишат със същите букви послание от името на Иоан до него – цар Лъв, сякаш че е написано собственоръчно от Иоан и е изпратено от Дамаск. Това послание имало следното съдържание:

“Радвай се, царю, и аз се радвам на твоята власт в името на общата наша вяра, и въздавам поклонение и подобаваща почит на твоето царско величие. Известявам те, че нашият град Дамаск, който се намира в ръцете на сарацините, се охранява слабо и няма силна стража, войската в него е слаба и малобройна. Умолявам те, бъди милостив към този град, заради Бога, и изпрати храбрата си войска. Като даде вид, че има намерение да отиде на друго място, тя може неочаквано да нападне Дамаск и тогава лесно ще вземеш града под своя власт. В това много ще ти помогна и аз, защото градът и цялата страна са в мои ръце.”

Като написал до себе си това писмо от името на Иоан, хитрият цар заповядал да напишат следното писмо от негово име до сарацинския княз:

“Мисля, че няма нищо по-добро от това, да имаме мир и дружба помежду си, защото да се пазят мирните обещания е твърде похвално и угодно на Бога. Затова аз желая да запазя мира, който сключих с тебе, честен и верен докрай. Но един християнин, който живее в твоята държава, с честите си писма до мене ме подтиква да наруша мира и ми обещава да предаде град Дамаск в мои ръце без усилия, ако аз неочаквано изпратя войската си. Изпращам ти едно от писмата, които ми написа този християнин. Това ще те убеди в моето приятелство; а в този, който се осмелява да ми пише така, ти ще видиш измяна и вражда и ще го накажеш както знаеш.”

Нечестивият цар изпратил двете писма по един свой приближен до сарацинския княз в Дамаск. След като ги получил и прочел, князът извикал Иоан и му показал лъжливото писмо, което уж било писано до цар Лъв. Иоан прочел и разгледал писмото, а после казал:

– Буквите върху тази хартия донякъде приличат на тези, които изписва моята ръка, но не моята ръка е писала това, защото на мен дори и на ум не ми е идвало да пиша на гръцкия цар. Не може да бъде никога това, да служа на моя господар с лукавство.

Той разбрал, че това е дело на вражеската и зла еретическа хитрост. Но князът се изпълнил с ярост и заповядал да отсекат дясната ръка на невинния Иоан. Иоан горещо умолявал княза да почака и да му даде време, за да му покаже своята невинност и ненавистта, която изпитва към него злият еретически цар Лъв, но не постигнал успех. Силно разгневеният княз заповядал наказанието да се изпълни незабавно. Тогава отсекли дясната ръка на свети Иоан – тази ръка, която укрепявала правоверните в Бога. Тази ръка, която изобличавала със своите писания ненавиждащите Господа, която писала за почитанието на иконите, била обагрена със собствената си кръв. След изпълнението на наказанието, ръката била повесена на пазара сред града, а самият Иоан, изнемогнал от болка и от загубата на кръв, бил отведен в своя дом. Когато настъпила вечерта, узнавайки, че гневът на княза се е уталожил, блаженият изпратил да му предадат следната молба:

– Моята болка се увеличава и невъобразимо ме измъчва; не мога да се утеша, докато отсечената ми ръка виси на площада. Моля те, господарю мой, заповядай да ми върнат ръката, за да я погреба в земята; защото мисля, че когато тя бъде погребана, аз ще получа облекчение на болката си.

Мъчителят се вслушал в молбата му и заповядал да свалят ръката от тържището и да я върнат на Иоан. Иоан взел отсечената си ръка и влязъл в своята молитвена стая. Там той паднал на земята пред светата икона на Пречистата Божия Майка, изобразена с Богомладенеца на ръце, допрял отсечената си ръка до нейната става, и започнал да се моли, плачейки и въздишайки от дълбината на сърцето си:

– Владичице, Пречиста Майко, която роди моя Бог! Ето, дясната ми ръка е отсечена заради божествените икони. Ти знаеш кое е разгневило Лъв. Побързай да ми се притечеш на помощ и изцели ръката ми! Десницата на Всевишния, която се въплъти от тебе, заради твоите молитви извършва много чудеса. Затова се моля, та Той и моята десница да изцели, заради твоето застъпничество! О, Божия Майко! Нека тази моя ръка да напише това, което ти самата позволиш – за възхвала на тебе и твоя Син, и да помогне със своите писания на православната вяра. Ти можеш да направиш всичко, което поискаш, защото ти си Божия Майка!

Молейки се със сълзи така, той заспал и видял в съня си Пречистата Божия Майка, която погледнала от иконата към него със светли и милостиви очи и му казала:

– Твоята ръка сега е здрава, за останалото на скърби, но усърдно се труди с нея, както ми обеща! Направи я перо на бързописец!

Щом се събудил, свети Иоан опипал ръката си и видял, че тя е напълно изцелена. Той духом се зарадвал в Бога – своя Спасител и заради Неговата Пренепорочна Майка, задето Всемогъщият извършил такова чудо над него. Блаженият станал, издигнал ръцете си към небето и благодарил на Бога и на Божията Майка. И се радвал през цялата тази нощ, заедно с целия си дом, пеейки на Бога нова песен:

– “Твоята десница, Господи, се прослави със сила”^[44]. Твоята десница изцели моята отсечена десница и ще съкруши враговете, които не почитат Твоя честен образ и образа на Твоята Пречиста Майка! И ще унищожи чрез нея враговете, които унищожават иконите, за да се възвеличи Твоята слава!

Докато Иоан се радвал така и пеел благодарствени песни, заедно с домашните си, съседите му чули това и като узнали причината за неговата радост и веселие, извънредно се удивили. Скоро узнал за станалото и сарацинският княз. Той веднага извикал Иоан при себе си и му заповядал да му покаже отсечената си ръка. На рамото, където била отсечена ръката, стоял подобен на червена нишка белег, който останал по благоизволението на Божията Майка, като доказателство, че ръката на блажения действително е била отсечена. Щом видял това, князът попитал:

– Кой лекар и с какво лекарство така добре присъедини ръката ти към тялото и така бързо я оживи и изцели, сякаш че тя никога не е била отсичана и мъртва?

Иоан не скрил чудото и пред всички разказал за него:

– Моят Господ, Всемогъщият Лекар, чу по застъпничеството на Своята Пречиста Майка моята гореща молитва, изцели със Своята всемогъща сила моята рана и направи здрава ръката, която ти заповяда да отсекат.

Тогава князът възкликнал:

– Горко ми! Като не разбрах клеветата, аз несправедливо те осъдих и наказах, без да имаш някаква вина, добри човече. Моля те, прости ни, задето ние така бързо и неразумно те осъдихме, приеми от нас предишния си сан и чест и бъди отново наш пръв съветник. Отсега нататък без теб и без твоя съвет не ще се извършва нищо в нашата държава!

Но Иоан паднал в нозете на княза и дълго го умолявал да го освободи от тези задължения и да не го възпрепятства да последва своя Господ, заедно с монасите, отрекли се от себе си и взели върху си Господнето иго. На княза пък не му се искало да го пусне. Той се стремял да убеди Иоан да остане началник в неговия дом и разпоредник над цялата му държава. Те дълго спорели помежду си: един друг се умолявали и се надпреварвали в молбите си. С голям труд Иоан постигнал своето: макар и не веднага, но все пак князът му дал свободата да прави каквото желае.

Тогава той се върнал в дома си и веднага раздал несметното си богатство на нуждаещите се, пуснал робите си на свобода, а сам той и неговият съученик Козма^[45] заминали за Иерусалим. Там Иоан се поклонил на светите места, после отишъл в лаврата на свети Сава и започнал да умолява игумена да го приеме, като някоя заблудена овца, и да го приобщи към своето избрано стадо. Игуменът и всичките братя познали свети Иоан, понеже той бил вече известен и поради неговата власт, висок сан и голямата му премъдрост, го познавали всички. Игуменът се зарадвал, че такъв човек е избрал смирението и нищетата и е пожелал да стане монах. Той го приел с любов и извикал един от братята, най-опитния и усърден в подвизите, желаейки да повери Иоан под неговото ръководство, за да го научи на духовното любомъдрие и на монашеските подвизи^[46]. Но братът се отказал, понеже не желаел да бъде учител на този човек, който със своята ученост превъзхождал мнозина. Игуменът извикал друг монах, но и той не пожелал да се заеме с това. По същия начин – и третият, и четвъртият и всички други отказали, тъй като всеки от тях се съзнавал като недостоен да бъде наставник на такъв премъдър мъж. Освен това, всички се стеснявали и от знатността на Иоан. Най-накрая извикали и един прост по нрав, но разумен старец. Той се съгласил да стане наставник на Иоан. Като го приел в своята килия и желаейки да положи в него основата на добродетелния живот, старецът най-напред му дал следните правила: нищо да не прави по своя воля, да принася на Бога като благоугодна жертва трудове и усърдни молитви, и непрестанно да пролива сълзи, ако желае да очисти греховете на отминалия си живот, защото това пред Бога е по-ценно от всеки скъп тамян. Тези правила се отнасяли за телесните трудове. А за това, което се отнася до душата, старецът дал на Иоан следните правила: да няма в ума си нищо мирско; не само да не си представя във въображението някакви неприлични образи, но и да пази ума си недокоснат и чист от всяко суетно пристрастие и пуста гордост; да не се хвали с мъдростта си и с познанията си и да не мисли, че би могъл да постигне всичко в съвършенство и докрай; да не се домогва до някакви откровения и познания на съкровените тайни; да не се надява до края на живота си на това, че разумът му е непоколебим и че не може да сгреши и да падне в заблуждение, а напротив – нека да знае, че неговата мисъл е немощна и че разумът може да греши, а поради това да не допуска помислите си да се разсейват, но да се старае да ги съсредоточи в едно, та по този начин умът му да се просвети от Бога, душата му да се освети и тялото да се очисти от всяка сквернота; тялото и душата му да се съединят с ума и да бъдат трите образ на Светата Троица, та да стане човек – нито плътски, нито душевен, но във всичко духовен, и да живее не според душата и тялото, а според ума (духа). Такива правила установил духовният отец за своя духовен син и ученик, като добавил още и следните думи:

– Не само на никого не пиши писма, но дори и не говори за каквото и да било от светските науки. Пази мълчание, като присъединяваш към него разсъждение; защото ти знаеш, че не само нашите философи учат на мълчание, но и Питагор учел учениците си дълго време да прекарват в мълчание. И не мисли, че да се говори не навреме е по-добро благо. Послушай Давид, който казва: “мълчах дори за доброто”^[47]. А каква полза е получил той от това? – Чуй: “Пламна сърцето ми в мене”^[48], тоест – от огъня на Божествената любов, който се разгорял в пророка чрез размишлението за Бога.

Наставлението на стареца паднало, като семе в добра земя, в сърцето на Иоан и се вкоренило в него, понеже той през цялото време, докато живеел при този боговдъхновен старец, внимателно изпълнявал всичките му наставления и се подчинявал на неговите заповеди, имайки нелицемерно послушание, без да прекослови и без всякакъв ропот; дори в мислите си той никога не се противил на заповедите на стареца. Ето какво начертал той в сърцето си, като върху скрижали^[49]: Всяка заповед на отеца, според апостолското учение, трябва да се изпълнява “без гняв и съмнение”^[50]. Та и каква ще е ползата за този, който се намира в послушание, ако има в ръцете си дела, а на устата – ропот, ако изпълнява нареждането, а с езика си или ума си прекослови? И кога този човек ще стане съвършен? Никога. Напразно такива хора се трудят и мислят, че живеят добродетелно. Като съединяват послушанието с ропот, те носят в сърцето си змия.

А блаженият Иоан, като истински послушник, безропотно изпълнявал всички възлагани му трудове.

Веднъж старецът, като желаел да изпита неговото послушание и смирение, събрал много кошници, с плетенето на които те се занимавали, и му казал:

– Чух, чедо, че в Дамаск кошниците се продават по-скъпо, отколкото в Палестина, а у нас в килиите ни има голям недостиг, дори и за най-необходимото, както сам виждаш. И така – вземи тия кошници, иди по-скоро в Дамаск и ги продай там. Но не ги продавай по-евтино от определената цена.

А старецът определил много по-висока цена за кошниците, отколкото те действително стрували. Истинският послушник нито с дума, нито дори в ума си, не се противопоставил на това; не казал, че кошниците не струват определената от стареца цена и че пътят е прекалено дълъг. Той не си и помислил, че за него би било срамно да отиде в този град, където всички го познават и където по-рано бил известен на всички със своята власт. Нищо подобно той не казал и не помислил, бидейки подражател на покорния, дори до смърт, Господ Иисус Христос.

След като казал: “Благослови, отче!” и приел благословението на своя духовен отец, той, без да се бави, нарамил кошниците и се запътил към Дамаск. Там, облечен в извехтелите си дрехи, ходел из града и ги продавал по пазарите. Тези, които желаели да си купят кошници от него, го питали колко струват и щом узнавали високата им цена, започвали да му се надсмиват и да го подиграват. А някои го оскърбявали и издевателствали над него. Познатите на блажения не могли да го разпознаят, тъй като той, който някога носел златотъкани одежди, сега бил облечен в бедняшка дреха, а лицето му се било изменило от строгия пост: страните му били хлътнали и красотата му – повяхнала. Но един от жителите на града, който преди бил слуга в дома на Иоан, се вгледал внимателно в лицето на светията и след като го познал, извънредно се учудил на бедняшкия му вид. Трогнат от сърце, той отишъл при Иоан, без да се издаде, че го е познал, и купил от него всички кошници на цената, която била определена от стареца на преподобния. Той направил това не защото се нуждаел от кошниците, а понеже бил трогнат от човека, който заради Бога оставил голямата си слава и богатство и приел върху си такова смирение и нищета. След като взел парите за кошниците, Иоан се върнал при своя отец, както се връща победител от война, тъй като с послушанието и смирението си той повалил на земята своя враг – дявола, а с него – и гордостта и суетната слава.

След известно време умрял един монах от лаврата. Неговият роден брат, който останал сам след смъртта му, неутешимо тъгувал за него. Иоан дълго го утешавал, но не могъл да утеши безкрайно натъжения и опечален брат, който със сълзи започнал да умолява Иоан да напише умилителна надгробна песен за неговия брат, която да го утеши и да смекчи скръбта му. Иоан дълго време отказвал, понеже се боял да наруши заповедта на стареца, който му бил заповядал да не прави нищо, без той самият да му го е наредил. Но скърбящият брат не преставал да го умолява, говорейки му:

– Защо не се смиляваш над моята скръбна душа и не ми даваш поне това лекарство, което да смекчи моята голяма сърдечна болка? Ако ти беше лекар на тялото и аз бях поразен от някаква телесна болест, нима тогава, ако те бях помолил да ме лекуваш, ти, имайки тази способност, би ме отхвърлил и би ме оставил да умра от болестта си? Нямаше ли да даваш отговор пред Бога заради мен, понеже си можел да ми помогнеш и не си го сторил? А сега аз страдам много повече поради сърдечната си болка и търся от теб съвсем малка помощ, а ти ме пренебрегваш. А ако умра от скръб, тогава ти не ще ли си още по-виновен заради мен пред Бога? Ако ти се боиш от заповедта на стареца, в такъв случай аз така ще скрия написаното от тебе, че твоят старец няма да узнае и да чуе за това.

Накрая, трогнат от думите на нещастния, Иоан се съгласил да изпълни желанието му и написал следните надгробни тропари: “Кая житейская сладость”, “Вся суета человеческая”, “Человецы, что всуе мятемся” и други, които и досега се пеят в църквата, по време на погребалния чин^[51].

Веднъж, когато старецът бил излязъл от килията си, Иоан останал в нея и запял тропарите, които сам бил съставил. След известно време старецът се върнал и щом се приближил до килията, чул пението на Иоан. Тогава той побързал да влезе и с гняв му заговорил:

– Защо така бързо забрави своите обещания и вместо да плачеш, се радваш и се веселиш, като седиш и пееш някакви песни?

Иоан му обяснил коя е причината за неговото пеене и след като разказал на стареца как е бил принуден от сълзите на скърбящия брат да напише песнопения, паднал ничком на земята пред него и започнал да го моли за прошка. Но старецът бил неумолим и твърд като камък и веднага го изгонил от килията си, като не желаел повече да бъде наставник на блажения. Изгоненият Иоан си спомнил за изгонването на Адам от рая, заради неговото непослушание, и горчиво заплакал, стоейки пред килията на стареца, както някога Адам – пред рая. После той отишъл при няколко други отци, които познавал като съвършени в добродетелта, и започнал да ги умолява да отидат при стареца и да го помолят той да прости неговото съгрешение. Те се съгласили, отишли при стареца и го помолили да прости на своя ученик и да го приеме отново в килията си. Но старецът останал непреклонен пред техните молби. Един от отците му казал:

– Наложи върху съгрешилия епитимия^[52], но не го отлъчвай от себе си!

Тогава старецът казал:

– Ето каква епитимия му налагам, ако той желае да получи прошка за своето непослушание: нека да изчисти и измие със собствените си ръце отходните места на всичките килии в лаврата.

Отците се засрамили от думите на стареца и смутени си тръгнали оттам, удивявайки се на твърдия и непреклонен нрав на стареца. Иоан ги пресрещнал и след като им се поклонил според обичая, ги попитал какво им е казал неговият отец. Като му разказали за суровостта на стареца, те в началото не се осмелили да му кажат какво той му е възложил, за да го изпита; смущавали се да му предадат заповедта на стареца. Но Иоан настойчиво и неотстъпно ги умолявал да му кажат какво му е възложил неговият отец и когато накрая узнал това, неочаквано за тях се възрадвал, като приел с охота възложеното му наказание, независимо че то било позорно. Той на часа приготвил съдове и пособия и се заел усърдно с изпълнението на заповедта, докосвайки се до нечистотата с тези ръце, които по-рано мажел с различни благоуханни аромати, и омърсявайки с нечистотии тази десница, която била изцелена по чудесен начин от Пречистата Богородица. Такова дълбоко смирение показал този чуден мъж и истински послушник! Умилил се старецът, като видял смирението на Иоан, и като дошъл при него, прегърнал го и започнал да го целува по главата, раменете и ръцете, викайки радостно:

– О, какъв страдалец в Христа родих! Ето го истинският син на блаженото послушание!

А Иоан, като се засрамил от думите на стареца, паднал ничком пред него, все едно че се намирал пред Бога, и без да се самопревъзнася от похвалните думи на своя отец, но смирявайки се още повече, го помолил да му прости неговото прегрешение. Като хванал Иоан за ръката, старецът го въвел в килията си. Иоан толкова се радвал, като да бил върнат в самия рай, и заживял в единомислие със стареца, както по-преди.

След немного време Владичицата на света, Пречистата и Преблагословена Дева, се явила насън на стареца и му казала:

– Защо заграждаш извора, от който трябва да тече сладка и изобилна вода: вода, която е по-добра от тази, която изтече от камъка в пустинята^[53]; вода, от която желаеше да пие Давид^[54] и която Христос обеща на самарянката^[55]? Не пречи на извора да тече! Той ще потече обилно и ще напои цялата вселена, ще покрие морето от ереси и ще ги претвори в чудна сладост. Нека жадуващите да пият от тази вода и тези, които не притежават среброто на чистия живот, нека да продадат пристрастията си и с подражанието си на добродетелта на Иоан, нека придобият чрез нея чистотата на вярата и делата! Иоан ще вземе пророческите гусли, Давидовия псалтир, ще запее нови песни на Господа Бога и ще надмине Моисей и песента на Мариам^[56]! В сравнение с тях безполезните песни на Орфей^[57], за които се разказва в басните, са нищо. Неговата песен ще е духовна и небесна и той ще подражава на херувимските песнопения. Той ще направи иерусалимските църкви подобни на девойки, които танцуват с тимпани, за да пеят на Господа, възвестявайки смъртта и възкресението на Христа. Той ще напише догматите на православната вяра и ще изобличи еретическите лъжеучения. От сърцето му ще се излее благо слово и ще изрече пречудните дела на Царя^[58]!

На сутринта старецът извикал Иоан и му казал:

– О, чедо на Христовото послушание! Отвори устата си и каквото Светият Дух е написал в сърцето ти, кажи с устата си: нека те да разкрият премъдростта, която ти си придобил чрез размишлението за Бога! Отвори устата си не за приказки, а за словата на истината, не за гадания, а за догматите. Насочи словата си към сърцето на Иерусалим, което съзерцава Бога, тоест към омиротворената Църква! Говори не пусти думи, разсейващи се във въздуха, но тези, които Светият Дух е начертал в сърцето ти! Възлез на високия Синай на Боговидението и на откровението на Божествените тайни и заради великото си смирение, по пътя на което ти слезе до най-последните дълбини, възлез сега на църковната планина и проповядвай, като благовестиш на Иерусалим! Издигни високо гласа си, защото славни неща ми каза за тебе Божията Майка! А на мене прости, задето досега ти пречех поради моята грубост и невежество!

Оттогава блаженият Иоан започнал да пише божествените си книги и да съставя сладкозвучни песнопения. Той съставил песните на Октоиха, с който, като с духовно свирало, и досега весели Божията Църква. Първата си книга Иоан започнал със следните думи: “Твоя победительная десница благолепно в крепости прославися” (Твоята победна десница се прослави благолепно в сила.)^[59]

А по случай чудесното изцеление на дясната му ръка, той, във възторг от радост, така възкликнал към света Богородица: “О тебе радуется, Благодатная, всякая тварь”^[60] (За тебе се зарадва, Благодатна, всяка твар.)

Парчето плат, в което била обвита отсечената му ръка, Иоан носел върху главата си – в спомен на дивното чудо на Пресвета Богородица. Той написал и житията на някои светии; съставил празнични слова и много умилителни молитви, изложил догматите на вярата и високите тайни на богословието. Светият писал и срещу еретиците, особено – срещу иконоборците. Той е написал и други душеполезни съчинения, с които вярващите и досега се насищат, като с духовна храна, и от които пият, като от сладък поток^[61].

В тези свои трудове преподобният Дамаскин бил поощряван от блажения Козма, който израснал заедно с него и учил с него при един учител. Той го подтиквал да напише своите божествени книги и църковни песнопения и сам му помагал в това. Впоследствие Козма бил ръкоположен от Иерусалимския патриарх за Маюмски епископ. А след това същият патриарх извикал при себе си преподобни Иоан и го посветил в презвитерски сан. Но свети Иоан не желаел задълго да остава в света. Бягайки от светската слава, той се върнал в обителта на преподобни Сава и като се уединил в своята килия, подобно на птица в гнездото си, прилежно се занимавал с писането на божествените си книги и с делото на своето спасение. Като събрал всички написани от него книги, Иоан отново ги прочел и старателно изправил в тях това, което счел за нужно да се поправи, особено – в словата и беседите, за да не остане в тях нищо неясно. В такива трудове – полезни за него и важни за Христовата Църква – и в подвизите на монашеството блаженият Иоан прекарал много време, станал съвършен монах и достигнал до святост. След като угодил на Бога така, той отишъл при Христа и Неговата Пречиста Майка^[62]  и сега, покланяйки Им се не в Техните икони, но съзерцавайки лицата Им в небесна слава, се моли за нас, за да се сподобим и ние с това Божествено съзерцание чрез светите негови молитви и по благодатта на Христа. А на Него, заедно с Всевъзпяваната и Преблагословена Негова Майка, отдаваме чест, слава и поклонение во веки. Амин!

Свети Иоан от младини се въздържал от услаждащата езика храна и странял от светските удоволствия, украсявайки живота си преди всичко с пост, целомъдрие и милосърдие. За това той се удостоил да стане Поливотски епископ^[63], след като преминал преди това в законния порядък през всички църковни степени. А когато по този начин му било поверено най-висшето ръководство и грижа за вярващите, той усилил още повече своите подвизи, като към предишните си трудове прибавил нови. В това време император Лъв Исаврянин, който недостойно заемал царския престол, започнал да хули светите икони. Преподобният отец непоколебимо изобличавал нечестието на царя и със своето изповядване на вярата запазил паството си от еретическата заблуда – иконоборството. Веднъж, по време на неговото епископство, агаряните обсадили град Амория, но с Божията помощ били отблъснати. Всички християни, които попаднали в плен при неприятелите, получили свободата си тогава, благодарение на застъпничеството на този свят мъж.

Неговото тяло и досега се е запазило нетленно. В деня на Петдесетница го изнасят от ковчега и след като го обличат в архиерейски одежди, отначало го пренасят до светия Престол, а после го поставят на горното място, където то остава, поддържано от двама иереи, докато се извърши Божествената служба. А чудесата, които се извършват от преподобния отец, и изцеленията на бесноватите и болните е невъзможно да бъдат описани поради неизчислимото им множество.