Св. вмчца Евфимия Всехвална. Св. равноап. княгиня Олга

Света великомъченица Евфимия Всехвална се родила, израснала и се увенчала с венеца на мъченичеството в Халкидон, град във Витиния, разположен на брега на Черно море, срещу Цариград. Това станало по време на управлението на Диоклетиан^[1], на шестнадесети септември. Тогава се празнува паметта ѝ. А на единадесети юли споменаваме чудото, станало със светите ѝ мощи по време на VI вселенски събор в Халкидон, на който било утвърдено православното вероизповедание. Чудото със светите ѝ мощи било знамение за светите отци да не встъпват в общение със зловерните и станало по следния начин.

По време на правоверния император Теодосий^[2] александрийският патриарх Диоскор и цариградският архимандрит Евтихий положили началото на богохулна ерес срещу Господ Иисус Христос, сливайки божественото и човешкото естество у Него в едно^[3]. Със зловерието си те заблудили мнозина духовници и миряни, склонили към ереста редица знатни придворни и широко се възползували от тяхната авторитетна поддръжка.

След поместния събор в Ефес^[4] (няколко години след състоялия се там III Вселенски събор^[5]), или по-точно след това разбойническо сборище, на което Цариградският патриарх, светейшият Флавиан^[6], изповедник на благочестието, бил убит от привържениците на Диоскор и Евтихий, ереста се укрепила още повече и започнала да се възприема за правоверие, а истинската православна вяра да се отхвърля като зловерие. Трябвало да се свика IV Вселенски събор на светите отци за изкореняване на ереста и за утвърждаване на православната вяра.

Междувременно благочестивият император Теодосий напуснал този живот и след него се възкачил добродетелният и богоугоден Маркиан^[7] със света Пулхерия. Двамата ревностни поддръжници на правоверието и благочестието заповядали светите отци от цялата вселена да се съберат в прочутия Халкидон, за да разгледат и обсъдят въпросите на вярата.

Събрали се шестстотин и тридесет^[8] свети отци, сред които светейшият Анатолий, Цариградски патриарх, светейшият Ювеналий, Иерусалимски патриарх, посланици на светейшия Лъв, папа Римски. Присъствали и еретиците начело с Диоскор, Александрийски патриарх, Максим, когото Диоскор направил Антиохийски патриарх вместо отстранения Домн, техни поддръжници архиереи, Евтихий с привържениците си, тъй че се събрало голямо множество еретици. Заедно със светите отци щели да заседават в църквата на света великомъченица Евфимия, която се намирала в предградие на Халкидон, близо до Босфора. Това била престолната църква на Халкидонската митрополия, твърде просторна, и можела да побере множество хора. В нея почивали мощите на великомъченицата, които били източник на дивни и велики чудеса. Ще споменем поне някои от тях. Всяка година в деня, в който тя пострадала за Христа, от честните ѝ мощи изтичала кръв, като от прясна рана, която събирали по следния начин. В голям мраморен саркофаг, покрит с мраморна плоча, бил положен дървеният ковчег със светите мощи. От лявата страна на саркофага имало малък отвор, колкото да влезе ръка. Той стоял затворен и се отварял само когато било необходимо. След всенощно бдение, преди светата Литургия, епископът поставял в него дълга желязна дръжка, за която била завързана гъба. Поставял вътре сухата гъба, а я изваждал напоена с кръв и я изстисквал в специално приготвен съд. Като виждал това, народът въздавал велика слава на Бога и на светата Му мъченица, помазвал се с кръвта за благословение и изцеление от болести. Кръвта силно благоухаела, сякаш била смесена с драгоценно миро, но никакво земно миро не можело да се сравнява с нея: тя превъзхождала всички аромати и изцелявала всякакви болести. Изтичането на благоуханната и целебна кръв от честните мощи ставало не само когато се празнувала паметта ѝ, но и в друго време, особено ако светителят на църквата бил угоден на Бога с добродетелния си живот. Често светицата се явявала на ония, които ѝ се молели с вяра, на приковани към постелята от болест, на молещи се при гроба ѝ, на попаднали в беда, които я призовавали за помощ. От всички градове и най-вече от околностите на Цариград с голямо упование се стичали на поклонение при нея, в Халкидон. Там по волята на императора трябвало да се събере вселенски събор на светите отци.

Между правоверните и еретиците на събора произлезли много спорове, несъгласия, разсъждения, понеже зловерните изобщо не искали да приемат православното учение. Тогава светейшият Анатолий, като се посъветвал с останалите свети отци, казал на еретиците:

– Напишете на свитък изповеданието на вашата вяра и ние ще напишем нашето, ще ги сложим запечатани в гроба при честните мощи на света великомъченица Евфимия, ще постим и съборно ще се молим на Бога да ни открие чрез Своята угодница кое е правилното изповедание.

Всички приели с одобрение думите на светейшия Анатолий и написали два свитъка – един на правоверните и един на зловерните. Запечатали ги всеки с печата си, отворили гроба на светицата, положили на гърдите ѝ двата свитъка, затворили отново гроба, запечатали го с царски печат, поставили стража и три дни постили и се молили. На четвъртия ден целият събор начело с императора дошъл на гроба на светицата. Махнали печата, отворили гроба и видели, че светата великомъченица държи свитъка на правоверните в дясната си ръка, а свитъкът на еретиците лежал в краката ѝ. Най-изумителното от всичко било, че тя протегнала ръка като жива и подала на императора и патриарха свитъка с православното вероизповедание. Всички се зарадвали неописуемо, прославили Бога, с благодарност възпели светата великомъченица и с гореща любов се поклонили на чудотворните ѝ мощи. Тутакси обявили православната вяра за утвърдена от Бога, което по чуден начин възвестила светата великомъченица. Еретическото зловерие предали на проклятие. Мнозина от еретиците, като видели чудото, се обърнали към православието, а непреклонните били лишени от сан и изпратени на заточение. Оттогава в памет на славното чудо, станало по време на събора, започнали да изобразяват света великомъченица Евфимия със свитък в дясната ръка. Както тогава, така и след това светата мъченица не преставала да върши чудеса и да източва от честните си мощи благоухаеща на миро кръв.

Минали много години. На престола се възкачил Маврикий^[9], благочестив император, но от маловерие дръзнал да се усъмни в чудесата на светицата и смятал кръвта, която изтичала от мощите ѝ, за измама. В желанието си да изпита и да стигне до истината той постъпил така. Много преди деня, в който се празнувала паметта на светата великомъченица, запечатал гроба и отвора в него с печата си. Когато дошъл празничният ден, пристигнал от Цариград в Халкидон, махнал печата от отверстието. Веднага се разнесло прекрасно благоухание и изпълнило цялата църква. От честните мощи на светицата изтекла кръв или по-точно миро под формата на кръв повече от всеки друг път. За да се засрами императорът поради маловерието си и да се укрепи вярата в силата Божия, която може да извършва свръхестествени неща, никоя друга година нямало толкова много кръв. Нима Господ, Който в древността с кост на животно – с магарешка челюст, изведе за Самсон^[10] изворна вода^[11], не може да източи кръв и миро от нетленните мощи на Своята угодница? Тогава императорът разбрал прегрешението си, разкаял се и вече вярвал безрезервно в светицата.

Впоследствие при управлението на Ираклий^[12] по Божие допущение перси нахлули във витинската страна и в околностите на Халкидон, тъй че по техния варварски обичай предградието било опустошено. Влезли и в църквата на светата великомъченица и взели всичко, каквото намерили. Понечили да отворят саркофага на светицата, но не могли. Колкото и да се опитвали, всичко било напразно: не само че не успели да помръднат мраморната плоча, но и процеп в него не били в състояние да направят. Тогава натрупали наоколо купища дърва и съчки, сложили отгоре голям куп от леснозапалими неща и ги подпалили, надявайки се, че от високата температура мраморът ще се напука. Но и този път не успели. Всичко се превърнало в пепел, но саркофагът останал непокътнат. Колко дивна направил Бог Своята угодница! След оттеглянето на персите, императорът се посъветвал с патриарха и решили да пренесат в Цариград мощите на светата великомъченица, понеже се опасявали от повторно нахлуване на варварите в Халкидон. Там, близо до хиподрума, построили църква, подобна на халкидонската, просторна и прекрасна. Пренесли с почести саркофага със светите мощи, който бил придружаван от халкидонския митрополит. Поставили го в олтара на мястото на божествения жертвеник и върху него се извършвала безкръвната жертва. От честните мощи на великомъченицата и в Цариград, както в Халкидон, продължавали да стават чудеса и целебната кръв, благоухаеща на миро, продължавала да изтича в обичайното време.

Минали много години, сменили се много владетели, провели се V и VI^[13] вселенски събори на светите отци. И от тях изминало доста време и се възцарил император с име и нрав на звяр – Лъв Исавриец^[14]. Той пръв започнал да смущава Божията Църква с иконоборческата ерес, наричайки светите икони идоли, като разсъждавал със съмишлениците си така:

– Ето за кого е казал пророкът: “Имат уста, ала не говорят; имат очи, ала не виждат; имат уши, ала не чуват”^[15].

Светейшият патриарх Герман^[16] се противопоставил на това. Императорът позорно го свалил и възкачил на мястото му свой съмишленик, еретик. По същия начин изпратил позорно в изгнание и останалите правоверни архиереи, които отхвърляли неговата ерес. Хулил като псе с необуздан език и позорял всячески не само светите икони, но и мощите на светиите. И понеже виждал и слушал за чудесата от честните мощи на света великомъченица Евфимия, се терзаел от завист, но не се осмелявал да им направи нещо, понеже се опасявал от народно въстание и метеж. Измислил обаче коварен план. Отишъл една нощ тайно, със свои съмишленици, в църквата на света Евфимия и отворил гроба ѝ, който персите не могли да отворят: Христос Бог допуснал ръце на зловерни християни да се докоснат до честните мощи на Неговата невеста, които бил съхранил от ръцете на неверните езичници. Персите съгрешили по неведение, а християните се осмелили да извършат злодеяние със съзнанието какво правят. Бог допуснал да нанесат безчестие на светицата за още по-голямото им осъждане. Злочестивият Лъв Исавриец, като отворил гроба, извадил дървения ковчег с чудотворните и нетленни мощи на света Евфимия, а на негово място сложил полуизгнили смърдящи кости, които бил приготвил специално. После пак затворили гроба. Императорът отнесъл откраднатите честни мощи и ги оставил в една от стаите на двореца. Неговите сестри и дъщери тайно идвали при тях, кадили с благовония, палили свещи с почит и с любов им се кланяли. Скоро обаче злочестивият цар узнал това, взел ковчега с мощите и една нощ го хвърлил в морето. На сутринта, като събрал тълпа от съмишленици, започнал да се подиграва на правоверния народ – гаврел се и порицавал мощите на светата великомъченица:

– Елате, глупци, да видите измамата, с която ви залъгват и която наричат нетленни и чудотворни мощи на прочутата Евфимия. Отворете гроба и вижте вярно ли е.

И тутакси изпратил с народа свои приближени, за да отворят гроба. Отишли, отворили го и видели полуизгнилите вонящи кости. Тогава еретиците започнали да се подиграват и да се надсмиват над правоверните, като ги наричали поклонници на изгнили кости. За тях това било неочаквано, те недоумявали, срамували се, скърбели. Мнозина си помислили, че чудесата на светицата са измама, заплювали полуизтлелите кости и ги изхвърлили навън. И мраморния саркофаг извадили от църквата, а храма Божий превърнали в мерзост на запустението. Подложили го на голямо поругание. Църквата се превърнала в нещо като празна пещера или животинско леговище, даже по-лошо, тъй като станала място за всякакви нечистотии и гадости. Впоследствие ковачи си устроили в нея пещи и започнали да практикуват занаята си. И там, където някога се разнасяли песнопенията на божествени славословия, сега ехтели ударите на чукове по наковалнята, чували се нелепи сквернословия и безчинен говор на хора. В пустата църква ковачите живеели с жените и децата си, а в светия олтар, понеже мястото било закрито, си устроили отходно място. Бог дълго търпял тези хорски дела, такова осквернение на светинята Си, докато не погубил злите в зло и отново въздигнал православието, очистил и осветил Своето място, като го покрил отново със славата Си.

Когато честните мощи на всехвалната мъченица били изхвърлени в морето, по Божий промисъл от едно пристанище, наречено Софиино, отплувал кораб. Той бил собственост на двама братя – Сергий и Сергон. Като видели недалеч от кораба ковчега, който се носел по вълните, те го извадили от водата с мисълта, че в него има скрито някакво земно съкровище. Опънали платната и продължили пътя си. На Авидовия пристан отворили ковчега и видели нетленните мощи, от които се носело голямо благоухание. Зарадвали се на това духовно съкровище. После във видение им било открито, че мощите са свети. Как станало това: една нощ видели над мощите голяма слава, горящи светилници и свещи, и светли мъже, пеещи и възхваляващи Бога. Тогава започнали да молят Бог да им открие чии са мощите. Корабът се приближавал към остров Лемнос. Там почивали чудотворните мироточиви мощи на света мъченица Гликерия^[17]. Прекарали нощта близо до острова и получили видение как света мъченица Гликерия идва към кораба, а от кораба излиза да я посрещне прекрасна девица. Двете се прегърнали нежно. Дошлата девица казала на девицата от кораба:

– Здравей, мъченице Христова, Евфимия Всехвална!

А другата девица ѝ отвърнала:

– Здравей, мъченице Христова, Гликерия блажена!

След приветствието се разделили: света Гликерия се запътила към брега, а света Евфимия се върнала на кораба. Оказало се, че двамата братя били видели едно и също нещо. Зарадвали се много, когато разбрали чии са мощите и с топла молитва усърдно се прекланяли пред света великомъченица Евфимия, прегръщали ковчега, целували го, проливайки радостни сълзи. Искали да откарат в своята родина това безценно съкровище, но това не било угодно на Бога и на Неговата света угодница. Корабниците опънали платната и потеглили за дома. Вече били далеч от острова, когато внезапно се извила буря и настанало силно вълнение. Вълните изхвърлили кораба отново близо до острова. Щом утихнело морето, корабниците пак потегляли, но пак по Божия воля внезапно се надигали вълни и отнасяли кораба към острова. И това се повторило не един и два пъти, а многократно. Всички на кораба изпаднали в голямо недоумение.

Една нощ им се явила Христовата мъченица и им казала:

– Защо се опитвате да ме носите насам и натам? Ще остана тук, не искам там, където се мъчите да ме закарате.

И добавила:

– Стига ми пренасянето от Халкидон във Византия (Цариград), хвърлянето в морето, после пренасянето. Защо искате да ме карате в далечни страни? Това не ви е по силите, не се старайте повече, а ми постройте малък дом на този остров и аз ще почивам тук.

След тези думи тя станала невидима. Честните братя Сергий и Сердон веднага се подчинили на волята на светицата. Пуснали котва в пристанището, слезли на брега, намерили епископа на острова и му казали за мощите на Евфимия Всехвална и за нейното желание. Епископът се зарадвал, но им заповядал да пазят в тайна светите мощи, понеже и на този остров била получена страшната заповед на злочестивия император да изхвърлят и предават на огън светите икони и честните мощи на светиите. Поради заповедта и мироточивите мощи на света мъченица Гликерия били скрити. Като намерил подходящо място недалеч от брега, епископът благословил Сергий и Сергон да построят малка църква на Христовата мъченица Евфимия. Скоро църквата била завършена, дошъл епископът, осветил я и положил в светия олтар под пода честните мощи, за да не научат за тях иконоборците. После двамата братя, изпълнени с благо желание, дали следния обет на светата мъченица:

– Не ще те оставим, света великомъченице Евфимия Всехвална, няма да отстъпим от честните ти мощи, ще ти служим тук до края на живота си.

След това обещание продали всичко, което превозвали на кораба, отрекли се от света и останали да живеят при църквата в пост и молитва. Не след дълго, като угодили на Бога, се преставили в безсмъртния живот по ходатайството на светата всехвална мъченица, на която служили усърдно. Преди кончината си положили върху гроба ѝ каменна плоча, за да не изпадне в забвение мястото, където се пазело това безценно съкровище, а на плочата написали:

“Ние, Сергий и Сергон, родни братя, като плавахме по Хелеспонт (Цариградско море), извадихме от морето честните мощи на всехвалната и света Христова мъченица Евфимия, носени от вълните, и по нейно повеление ги положихме тук.”

Впоследствие епископът на острова построил прекрасна църква и поискал да пренесе мощите на света Евфимия в нея. Дошъл в малката църква, построена от братята, за всенощна молитва. Задрямал и му се явила светицата, която казала:

– Не прави това, което си замислил, преподобни отче! Няма да изпълня желанието ти, но иди при сестра ми, светата мъченица Гликерия, помоли ѝ се и аз ще я моля, и тя ще ти разреши да я принесеш в твоята църква. А мене остави да почивам на това място, докато не се върна, откъдето съм дошла.

Епископът се събудил ужасен и не се осмелил да изпълни намерението си. Принесъл в църквата след молитви към света мъченица Гликерия честните ѝ мощи, пазени другаде, и ги положил там на скришно място. Така се пазели мощите на светиите от враждуващите против тях злочестиви иконоборци. И макар да били скрити, правоверните се събирали при тях, празнували ги с почит, защото чрез тях се изцелявали всякакви болести.

Веднъж, в деня, когато се празнувала паметта на света великомъченица Евфимия, по време на празненството в църквата, корабите на един военачалник и привърженик на иконоборческата ерес, който с войската си отивал някъде по служба, се приближили към острова. Влезли в пристанището и като слезли на брега, видели голямо струпване на хора около църквата, която се намирала недалеч. Като попитал и разбрал каква е причината за празника – а именно, че народът празнува, понеже там почиват мощите на света мъченица Евфимия, – той, злочестивият, изпаднал в ярост, нахвърлил се с войниците си срещу църквата и разгонил народа с викове:

– Кой ви е разрешил това? Идолопоклонници, служещи на мъртви кости!

С такива ругатни срещу православните християни окаяникът разрушил църквата почти до основи. Светите мощи обаче останали невредими в скривалището си. Мястото запустяло за дълго време.

След смъртта на злочестивия Лъв Исавриец на престола се възкачил синът му Константин, с прозвище Копроним^[18], от лош корен още по-лоша издънка. Той не само отхвърлял почитането на иконите, но тайно отричал и Самия Христос Бог. Окаяният хулил със скверния си език даже Пречистата Дева Богородица, обиждал и светите Божии угодници. От малък бил свикнал с лошото, научил се на лош живот, на магии и чародейство, проливал безпощадно човешка кръв. По жестокост превъзхождал баща си, убил много невинни и праведни люде, и изгонил монасите от Цариград. Царувал дълго по Божие допущение заради греховете на хората и като умножил безмерно злото, умрял злочест. Наследил го синът му Леон, който също бил иконоборец, но нямал жестокостта на баща си и дядо си. След смъртта на Леон се възцарил синът му Константин с майка си Ирина^[19], чието име на гръцки значи мир. Тя наистина донесла мир на Христовата Църква. Докато синът ѝ бил малолетен, управлявала сама държавата, при това добре и богоугодно. Възстановила разрушеното и съсипаното от царете иконоборци. Върнала светите отци, изгонени заради почитането на честните икони. Ирина била наистина благочестива и боголюбива, свикала VII Вселенски събор^[20] начело със светейшия Цариградски патриарх Тарасий^[21]. Така на църквите било върнато благолепието – иконите, а светите отци предали на проклятие иконоборческата ерес. Тогава благоверната царица възстановила и опустошената от Лъв Исавриец църква на света великомъченица Евфимия, близо до хиподрума в Цариград. Тя заповядала да я очистят от нечистотиите, да възстановят разрушеното, украсила я с благолепни икони, снабдила я със свещени одежди и драгоценни съдове. Осветили църквата и в нея отново започнало богослужение, както преди, а Халкидонският митрополит се преместил да живее при църквата. Христолюбивата царица Ирина търсела усърдно мощите на всехвалната мъченица Евфимия. Откакто Лъв Исавриец ги бил похитил тайно и хвърлил в морето, сред православните се носел слух за злодейството на царя, разказвало се, че светите мощи били намерени и се пазели от вярващи. Царицата се опитвала да разбере къде са. Господ, Който изпълнява желанията на тия, които Му се боят, я известил за честните мощи на светата мъченица по следния начин. На остров Лемнос, където били скрити мощите, живеел един знатен човек на име Анастасий, комит^[22] по сан. Той получил по наследство мястото, на което двамата братя Сергий и Сергон построили църквата в чест на света великомъченица Евфимия и скрили в земята честните ѝ мощи, полагайки на гроба каменна плоча с надпис. Като намерил църквата напълно разрушена, Анастасий отново я издигнал върху старите ѝ основи и я украсил с подобаващо благолепие. Впоследствие бил несправедливо наклеветен от завистливи хора и без вина лишен от сана си. Тогава се отправил за Цариград, за да изобличи клеветата и отново да получи сана си. Докато търсел там застъпник и ходатай пред царицата, някой му казал, че халкидонският митрополит може да му помогне, понеже има най-голямо право да се застъпва за обидените. Анастасий тръгнал да търси митрополита и го намерил в двореца. Паднал в нозете му, разказал му за целта на пътуването си и го помолил да му помогне и да ходатайства за него. Митрополитът му отказал с думите:

– Не мога да го направя, това не ми е по силите.

После митрополитът напуснал двореца и се отправил към къщи, а Анастасий тръгнал след него към архиерейския дом. Видял отворената врата на църквата и влязъл вътре да се помоли. След дълга колепреклонна молитва приседнал да почине – по това време нямало служба. Приближил се един от служащите тази седмица в храма и го попитал кой е и откъде е. Анастасий му разказал всичко за себе си, разкрил му мъката си и накрая го попитал:

– На кого е посветена тази църква?

Той му отвърнал:

– На света великомъченица Евфимия Всехвална.

Щом чул това, Анастасий притиснал ръце към гърдите си и възкликнал с любов:

– О, моята света Евфимия!

– Защо я наричаш твоя?

– В моята църква, в дома ми, са честните ѝ мощи, затова се осмелявам да я наричам моя.

Църковнослужителят казал:

– Не може да бъде! Вярно ли е това, което казваш? Внимавай, не лъжи, за да не пострадаш. Царицата се старае много да намери мощите на света Евфимия и заповяда на митрополита да се моли на Бог да открие къде се намират.

Анастасий отвърнал:

– Повярвай ми, честни човече, при мен са мощите на Евфимия Всехвална, които някога са били в Халкидон.

Като чул това, той го помолил да почака малко и изпълнен с радост, побързал да съобщи на митрополита, на преподобния Андрей. Митрополитът се зарадвал и веднага поканил при себе си Анастасий, започнал да го разпитва за мощите на светицата. Той му разказал подробно всичко, което се говорело на острова за честните мощи на Евфимия Всехвална. Разказал и за каменната плоча на двамата братя. Преподобният отишъл веднага при светейшия патриарх Тарасий и му разказал всичко. После патриархът и митрополитът, като взели Анастасий, се явили пред царя и майка му и им разказали за честните мощи на Христовата мъченица. Всички се радвали и благодарили на Бога. Анастасий бил възнаграден щедро и получил отново предишния си сан. Без да се бавят, оборудвали разкошно един кораб, на който почетни лица с духовен сан и царедворци, придружени от Анастасий комит, се отправили за остров Лемнос, за да принесат мощите на светицата в Цариград. Пристигнали благополучно, но когато местните жители узнали, че са дошли да вземат мощите на Евфимия Всехвална, се стекъл много народ, настроен твърде враждебно: били решени да се възпротивят и да не позволят на царските посланици да отнесат от острова драгоценното духовно съкровище. Нахвърлили се най-вече върху Анастасий комит, когото наричали предател. Сред народа се надигнал ропот, който едва лемноският епископ успял да овладее, като им казал:

– Хора, не се противете на Божията воля и не предизвиквайте гнева на царя:гневът на царя е като лъвски рев^[23].

Когато народният ропот утихнал, отворили гроба на светицата и извадили като прекрасно цвете от земята честните мощи на Христовата невеста, въздухът се изпълнил с благоухание. С пеене на псалми, със свещи и кадилници ги понесли към кораба. Хората плачели със сълзи, че се лишават от това безценно съкровище, стоели на морския бряг и не сваляли очи от кораба, докато той не се изгубил в далечината. Щом пристигнали в Константинопол, целият град, царят и майка му заедно със светейшия патриарх излезли да посрещнат честните мощи на Христовата мъченица. Приели ги тържествено, с радост. Занесли ги с почести в църквата, откъдето някога тайно еретиците ги откраднали, и ги положили на мястото им в същата каменна гробница, където били някога.

Така светата великомъченица Евфимия Всехвална се озовала отново на почетното си място в Цариград и прославяли Бога за чудесата ѝ, прославян в Своите светии, на Когото и ние отдаваме чест и слава сега и във вечни векове. Амин.

Свети Киндей бил презвитер в памфилийското селище Сида. При император Диоклетиан бил хванат по заповед на хегемона Стратоник и осъден на изгаряне. Повели го към лобното място, обут в железни обувки с гвоздеи. Войниците, които го водели, срещнали един дървар и му взели насила дървата, свети Киндей обаче му ги платил, сложил ги на гърба си и ги занесъл до мястото на мъчения. На кладата той си оставал невредим от пламъците и призовавал хората да видят силата Христова. Изведнъж се извила буря, проливен дъжд се излял върху огъня. Когато бурята утихнала, светецът се помолил на Господа и предал духа си.

В края на тъмната нощ на идолослужението, покрила Руската земя, блажената Олга изгряла като зора преди изгрева на светлия ден на светата вяра в Христа – Слънцето на правдата.

Тя произхождала от прочут род: била правнучка на Гостомисъл, знаменит мъж, който управлявал Велик Новгород, докато по негов съвет не бил извикан варягът Рюрик с братята си^[24], за да стане руски княз. Родното място на Олга било село Вибутско, днес недалеч от Псков, който тогава още не съществувал^[25]. Родителите на блажената Олга успели да ѝ внушат правилата за честен и разумен живот, към които самите те се придържали, независимо от идолопоклонството си. Олга се отличавала с целомъдрие и светъл ум, както ще видим по-нататък.

Умирайки^[26], Рюрик оставил малолетния си син Игор и княжеството под настойничеството на своя роднина Олег, докато Игор навърши пълнолетие. Олег събрал голяма войска и заедно с малолетния наследник се отправил за Киев. Там убил Асколд и Дир и завладял Киев. Станал пълновластен господар на варяжко-руските владения, които пазел за своя племенник Игор, бъдещия княз. Управлението изисквало от Олег да бъде ту в Киев, ту във Велик Новгород. Княз Игор възмъжал и започнал да се увлича по лова. Веднъж, докато ловувал в околностите на Новгород, той се отдалечил. Преследвайки някакво животно около село Вибутско, видял отвъд реката място, удобно за лов, но не можел да отиде там, понеже нямал лодка. След малко забелязал, че се приближава един юноша с лодка. Извикал го и му заповядал да го прекара на другия бряг. Докато прекосявали реката, Игор, като се вгледал по-внимателно в лицето на гребеца, видял, че не е момче, а девойка. Това била блажената Олга, която се отличавала с красотата си. Хубостта ѝ ранила сърцето му и в него се разгоряла похот. Започнал да я увещава за нечисто плътско общение. Като отгатнала помислите на разпаления от страст Игор, тя го прекъснала и като мъдър старец взела да го увещава:

– Защо се вълнуваш, княже, защо замисляш невъзможното? Думите разкриват безсрамното ти желание да се поругаеш с мен, да не бъде! Не искам и да слушам подобни неща! Чуй ме, моля те, остави тези нелепи и позорни мисли, от които трябва да се срамуваш: опомни се и не забравяй, че си княз. Като управник и съдия, князът трябва да дава на другите светъл пример за добри дела. А ти искаш да извършиш такова беззаконие?! Ако ти, победен от нечиста похот, вършиш злодейства, как ще възпираш другите и ще съдиш справедливо поданиците си? Не се поддавай на подобно безсрамно желание, от което честните хора се гнусят. Макар че си княз, хората могат да те възненавидят за това и да те осмеят позорно. Знай, че макар да съм тук сама и безсилна в сравнение с теб, няма да ме надвиеш. Но даже да успееш да ме надвиеш, дълбоките води на реката ще ме защитят. По-добре да умра чиста, като се погреба в реката, отколкото да бъде поругано девството ми.

Думите на блажената Олга, изпълнени с целомъдрие, вразумили Игор и го накарали да се засрами. Той мълчал, не знаел какво да отговори. Така те прекосили реката и се разделили. Князът бил удивен, че младата девойка е тъй разумна и целомъдрена. Постъпката на блажената Олга наистина била достойна за учудване: без да познава истинския Бог и заповедите Му, тя съумяла да защити целомъдрието си. Пазейки чистотата на девството си, тя вразумила младия княз, укротила неговата похот с мъдрост, достойна за мъжки ум.

Скоро след тази случка княз Игор заедно с чичо си Олег се отправил за Киев с намерението да се премести там, което и било сторено. Киев станал княжеско седалище, а във Велик Новгород, както и в останалите руски градове, които били подчинени, били оставени наместници. Когато дошло време князът да се задоми, събрали много красиви девойки, за да изберат от тях достойна за неговия чертог. Но той не харесал нито една. Спомнил си за целомъдрената и прекрасна Олга и веднага изпратил Олег да я поиска. Довели я с големи почести в Киев^[27]и Игор се оженил за нея. След смъртта на Олег^[28], Игор станал пълновластен господар. В началото на своето самостоятелно управление той започнал да воюва упорито със съседите си. Стигнал даже до Цариград: завладял големи територии от гръцката земя и се завърнал, увенчан със слава^[29], и с трофеи от този поход. Останалото време от живота си прекарал в мир със съседите си. Блажената Олга му родила син – Святослав, който станал баща на светия равноапостолен княз Владимир. Игор управлявал в благополучие княжеството. Богатство имал в изобилие, понеже и от далечни страни му изпращали дарове и данъци.

Смъртта го застигнала по следния начин. Като се възползувал от примирието, настъпило след многобройните войни, започнал обиколка на градовете и областите за събиране на обичайните данъци. Когато отишъл при древляните^[30],си спомнил, че след възкачването му на престола, те се отделили и трябвало да води война, за да ги покори отново. Поради това им удвоил данъците, което било твърде тежко бреме за тях. Угрижени, те потърсили съвет от своя княз Мал:

– Когато вълкът свикне да ходи при овцете, полека-лека може да затрие цялото стадо, ако не го убият. Така и ние – ако не убием Игор, той ще ни погуби всички.

След това те само чакали удобен случай. Когато Игор изпратил в Киев събраните данъци и останал при тях с малка дружина, решили, че моментът е подходящ. Нападнали го неочаквано близо до своя град Коростен. Избили дружината му, убили и него и ги погребали там. Такъв бил краят на княз Игор – добрия владетел на руската земя, който вдъхвал страх на съседните народи. След смъртта на своя опекун Олег, Игор живял тридесет и две години^[31].

Щом научила за убийството му, Олга го оплаквала много заедно със сина си Святослав. Плакали и всички жители на Киев. След смъртта му у древляните възникнал дързък план: да вземат Олга за жена на своя княз Мал, а наследника на Игор, малолетния Святослав, да умъртвят тайно. Надявали се така да разширят властта на своя княз. Незабавно изпратили с ладии при Олга двадесет нарочни пратеници да я молят да му стане жена. В случай на отказ от нейна страна им било заповядано да си послужат и със заплахи, за да се съгласи и против волята си. Лодките на посланиците пристигнали в Киев. Като научила за тях, Олга ги приела и ги попитала:

– С добро ли идвате, достойни гости?

– С добро – отвърнали те.

– Кажете защо сте дошли?

Мъжете отвърнали:

– Изпратиха ни при теб от древлянската земя, за да ти кажем: “не се гневи, че убихме мъжа ти, защото той като вълк грабеше и отвличаше. А нашите князе са добри владетели и разшириха древлянската земя. Игор не може и да се сравнява с нашия княз – млад и красив, освен това е кротък, любвеобвилен и милостив към всички. Омъжи се за него, ще ни станеш господарка и древлянската земя ще бъде твоя”.

Княгиня Олга, като потиснала мъката по мъжа си и сърдечната си болка, казала на посланиците с престорена радост:

– Вашите думи са ми по сърце – и без това не мога да върна мъжа си, а ако остана вдовица, няма да ми е лесно: като жена няма да съм в състояние да управлявам както трябва такова княжество. Синът ми е още малко момче. Така че на драго сърце ще се омъжа за вашия млад княз, още повече че и аз не съм стара. Сега си вървете, отдъхнете си в ладиите. Утре ще ви поканя на почетен пир, за да разберат всички причината за посещението ви и моето съгласие. После ще замина при вашия княз. Когато утре изпратените от мен хора дойдат да ви канят на пиршество, заради честта на вашия княз и заради вашата собствена, елате по същия начин, по който пристигнахте в Киев, тоест с ладиите, които киевчани ще носят на ръце. Нека всички се убедят във вашата знатност и в моята любов към вашия княз, заради която ще ви окажа такава голяма почит пред всички.

Посланиците се върнали с радост на ладиите си. В желанието да отмъсти за убийството на мъжа си, княгинята размисляла как да ги погуби. Заповядала през нощта да изкопаят дълбока яма в двора на княжеския дворец, който бил извън Киев и където се намирала прекрасна зала, приготвяна за пиршество. На сутринта княгинята изпратила почетни люде да поканят сватовете на пир. А те, седнали в ладиите, като лишени от ум, казали:

– Няма да тръгнем пеша, нито на коне, нито с колесници, както ни е изпратил с ладии нашият княз, така ни отнесете при вашата княгиня.

Киевчаните, глумейки се с безумието им, отвърнали:

– Князът ни загина, княгинята ни се жени за вашия княз и ние сега, също като роби, правим това, което ни е заповядано.

Настанили ги по един в малки лодчици и киевчани ги понесли, надути от гордост. Когато ги внесли в двора на поменатия дворец, Олга се показала и заповядала да ги хвърлят в дълбоката яма, която била приготвена. После излязла и като се надвесила над ямата, ги попитала:

– Допада ли ви такава чест?

А те крещели:

– О, горко ни! Убихме Игор и това не ни донесе нищо добро, а ще умрем от още по-страшна смърт.

Тогава Олга заповядала да ги засипят живи в ямата.

Веднага след това изпратила при древляните свой пратеник с думите:

– Ако наистина искате да стана жена на вашия княз, изпратете повече и по-знатни посланици, отколкото първия път. Нека ме отведат с почести при вашия княз. Изпратете ги, колкото се може по-скоро, за да не ми попречат киевчани.

С голяма радост и бързина те изпратили при Олга петдесет от най-знатните си мъже, от старейшините първенци в тяхната земя. Когато пристигнали в Киев, Олга заповядала да им приготвят банята и изпратила да им кажат: нека след уморителния път посланиците да се измият в банята, да си отдъхнат и сетне да се явят пред нея. Те се отправили с радост към банята. Когато започнали да се мият, специално поставени слуги тутакси залостили отвън здраво вратата, струпали около банята слама и сухи съчки и ги подпалили. Така заедно с банята изгорели старейшините и техните слуги. Олга отново изпратила вестоносец, който да съобщи за скорошното ѝ пристигане за бракосъчетание и заповядвала да приготвят мед, питиета и храна на мястото, където бил убит мъжът ѝ, за да му направи, преди да се омъжи повторно, пир за помен, както бил езическият обичай. После щяла да се омъжи за княза. Древляните с радост приготвили всичко в изобилие. Както била обещала, княгиня Олга се отправила към тях с многобройна войска, сякаш се готвела за война, а не за бракосъчетание. Когато били в околностите на престолния град Коростен, от там излезли да я посрещнат жителите му в празнични одежди, едни пеши, други на коне – приели я с ликуване и радост. Най-напред тя отишла на гроба на мъжа си и тук плакала много за него. После направила помен по езическия обичай и заповядала да издигнат върху гроба му голяма могила. Древляните ѝ казали:

– Господарке, княгиньо, ние убихме мъжа ти, понеже той беше безмилостен към нас, като хищен вълк. Ти си милостива, като нашия княз, сега ще заживеем в благополучие.

Олга им отвърнала:

– Направих на гроба на мъжа си това, което е редно и вече не скърбя за него. Време е с весело сърце да се готвя за брака с вашия княз.

Древляните я питали за първите и вторите си посланици.

– Те идват след нас по друг път с цялото ми богатство – отвръщала княгинята.

Олга съблякла траурните дрехи, облякла се в светли брачни одежди, подобаващи на княгиня, като си давала радостен вид. Тя заповядала на древляните да ядат и пият и да се веселят, а на своите хора да им прислужват, да ядат с тях, но да не се напиват. Когато древляните се напили, княгинята заповядала на хората си със скритото за целта оръжие – мечове, ножове и копия да ги избият. Паднали убити към пет хиляди души. Тогава Олга, след като поляла веселието с кръв и отмъстила за убийството на мъжа си, се завърнала в Киев.

На следната година събрала войска и се отправила срещу древляните със сина си Святослав Игоревич, когото включила в похода за отмъщение на бащината смърт. Древляните излезли да ги посрещнат с многобройна войска. Щом се срещнали^[32], започнало ожесточено сражение, като киевските войски ги надвили и ги гонили до престолния град Коростен, сеейки смърт. Древляните се затворили в града. Цяла година Олга неотстъпно го обсаждала. Като видяла, че трудно ще го превземе с щурм, мъдрата княгиня измислила следната хитрост. Изпратила да кажат на обсадените:

– Защо, безумци, искате да умрете от глад и не желаете да ми се покорите? Всички останали градове вече ми се подчиниха. Жителите им ми плащат данък, живеят спокойно и си обработват нивите.

– И ние бихме искали да ти се покорим, но се боим, че отново ще започнеш да отмъщаваш за своя княз.

Олга изпратила при тях втори пратеник:

– Аз вече отмъстих, и то не веднъж, и на старейшините, и на вашите хора. Сега не искам мъст, а данъци и покорство.

Древляните се съгласили да ѝ плащат какъвто иска данък. Олга им предложила:

– Зная, че войната ви разори и не можете да ми платите данъка нито с мед, нито с восък, ни с кожи, нито с нещо друго, годно за търговия. А пък и аз не искам да ви притеснявам много. Дайте ми нещо малко в знак на покорство, да речем по три гълъба и три врабчета от всяка къща. Това ми стига да се убедя в покорството ви.

Данъкът се сторил толкова нищожен на обсадените, че даже се надсмивали над женския ѝ ум. Побързали да съберат исканото и ѝ го изпратили с поклон. Олга казала на дошлите мъже:

– Вие се покорихте на мен и на сина ми. Живейте си в мир, утре ще сваля обсадата и ще потегля към къщи.

С тези думи тя ги пуснала. Жителите на града се зарадвали много, когато научили какво казала княгинята. Олга раздала птиците на войниците си и им наредила късно вечерта да привържат на всеки гълъб и врабче парцалче, натопено в сяра, което да запалят, после едновременно да пуснат всички птици. Воините изпълнили заповедта: птиците полетели към града, от който били взети. Всеки гълъб се устремил към гнездото си и всяко врабче към мястото си и градът на часа пламнал от много страни. В това време Олга заповядала на войската си да го обкръжи и да го превземе. Жителите, спасявайки се от огъня, го напускали и попадали в ръцете на неприятеля. Така бил превзет Коростен. Много древляни загинали от меч, други с жените и децата си изгорели в огъня, трети се удавили в реката, която течала под града. Тогава загинал и техният княз. Мнозина от живите били отведени в плен, тия, които княгинята оставила, били обложени с тежък данък^[33]. Така Олга отмъстила на древляните за убийството на мъжа си, завладяла земята им и тържествено, със слава, се завърнала в Киев.

И управлявала подвластните ѝ области от руската земя не като жена, а като силен и умен мъж, здраво държала властта в ръцете си и мъжествено се защитавала от враговете. За тях била страшилище, а хората ѝ я обичали като милостива и благочестива владетелка, праведна съдница, която никого няма да обиди, която налага наказания милосърдно и награждава добрите. Лошите се бояли от нея, понеже въздавала на всеки според постъпките му. Във всички дела проявявала държавническа далновидност и мъдрост. При това, милосърдна по душа, тя била щедра към бедняците, немощните и мизерстващите. Сърцето ѝ било отворено за справедливите молби и бързо ги изпълнявала. Делата ѝ, при все че била езичница, били угодни на Бога и достойни за християнската благодат. Освен всичко Олга водела въздържан и целомъдрен живот: не желаела да се омъжва повторно, пазела вдовството си и чакала да предаде на сина си княжеската власт, когато му дойде времето. Щом възмъжал, тя му предоставила управлението. Предала се на благотворителни дела, далеч от мълва и задължения, и се отстранила от грижите по управлението.

Настанало благоприятно време, когато Господ пожелал да просвети със светлината на святата вяра, да помогне да познаят истината и да настави в пътя на спасение заслепените от неверие славяни. За да посрами жестокосърдието на мъжете, Господ благоволил да яви начатъка на това просвещение в немощен женски съсъд – чрез блажената Олга. Както някога Той направил жените мироносици^[34] проповедници на Своето възкресение и от земните недра явил на света честния Кръст, чрез една жена – царица Елена^[35], така и сега, в руската земя, пожелал да насади светата вяра чрез дивна жена, чрез новата Елена – княгиня Олга. Господ я избрал като честен съсъд за Своето пресвято име – за да го понесе в руска земя. Той запалил в сърцето ѝ сиянието на Своята невидима благодат, отворил умните ѝ очи, за да познае истинския Бог, Когото тя още не знаела. Тя вече била разбрала заблудата и измамата на езическото безчестие, била се убедила в очевидната истина, че почитаните от безумните хора идоли не са богове, а бездушни произведения на човешки ръце. Затова не само че не ги почитала, но и се отвращавала от тях. Както познавач търси драгоценна перла, тъй и Олга от все сърце търсела истинското богопочитане и го намерила по следния начин. По Божия воля тя чула от някакви хора, че истинният Бог, Творец на небето, земята и на всички създания, е един, че освен Него няма друг и че в този Бог вярват гърците^[36]. Понеже се стремяла към истинско богопознание и по природа била действена, Олга пожелала да отиде при гърците, със собствените си очи да види християнското богослужение и да се убеди напълно в тяхното учение за истинския Бог. Като взела със себе си от най-знатните мъже, с много дарове тя отплавала за Цариград. Тук я приели с големи почести императорът и патриархът, на които тя връчила богати дарове, достойни за тях. В Константинопол започнала да усвоява християнската вяра, като всеки ден усърдно слушала Божието слово, вниквала във великолепието на богослужението и в други страни от християнския живот. В сърцето ѝ се разгоряла любов към Бога, в Когото тя повярвала напълно. Ето защо пожелала да приеме свето кръщение. Императорът, който бил по това време вдовец, искал да я направи своя съпруга. Привличала го нейната красота, благоразумие, храброст, слава, а също и обширните руски земи. Императорът казал на Олга:

– О, княгиньо, ти си достойна да бъдеш християнска царица и да живееш с нас в престолния град на нашето царство.

И започнал да я уговаря да му стане съпруга. Тя си давала вид, че не отхвърля предложението му, но първо го молила да се кръсти:

– Дойдох тук да приема свето кръщение, а не за брак. След кръщението можем да говорим и за съпружество, защото не може нечестива и некръстена жена да се съчетае с мъж християнин.

Императорът започнал да подканя да побързат с кръщението. След като наставил достатъчно Олга в истините на светата вяра, патриархът я огласил за кръщение. И когато купелът бил приготвен, Олга започнала да моли императора да ѝ стане кръстник:

– Ако императорът не ми стане кръстник, няма да се кръстя, ще си замина некръстена и вие ще отговаряте пред Бога за душата ми.

Императорът се съгласил да изпълни желанието ѝ. Патриархът я кръстил, а той ѝ станал духовен отец. Олга била наречена Елена като първата християнска царица – майката на Константин Велики. След кръщението патриархът я причастил с Божествените Христови Тайни – с пречистото Тяло и Кръвта Христова и я благословил с думите:

– Благословена си ти сред руските жени, защото остави тъмата и намери истинската светлина. Възненавидя идолското многобожие и възлюби Единия истинен Бог. Ти избягна вечната смърт и се увенча с живот безсмъртен. Отсега ще те облажават синовете на Руската земя!

Мнозина от дошлите с Олга – мъже и жени, също се покръстили. В Цариград радостно празнували покръстването на княгиня Олга. Същия ден императорът дал голямо пиршество и всички се веселили, славейки Христа Бога. И ето, царят отново подел разговор за брак с нея, но блажената му отвърнала:

– Как можеш да ме вземеш за жена, след като съм ти духовна дъщеря? Не само християнският закон, но и езическият смята за гнусно и недопустимо баща да вземе дъщеря си за жена.

– Надхитри ме ти, Олга! – възкликнал царят.

– Аз ти казах – възразила блажената Олга, – че съм дошла тук не за да царувам с теб – и аз, и моят син имаме достатъчно власт в Руската земя, а за да стана невеста на безсмъртния Цар, Христа Бога, Когото възлюбих с цялата си душа и желая да ме сподоби с вечното Си царство.

Тогава императорът изоставил своето неизпълнимо желание и плътската любов и възлюбил блажената Олга с духовна любов, като своя дъщеря, обсипал я щедро с дарове и я изпратил с мир. Напускайки Цариград, Олга отишла при патриарха с молба за напътствие и благословение и му казала:

– Свети отче, помоли се на Бог за мен, понеже се връщам в родината си, където синът ми се намира в езическата заблуда и хората са непоклатни като скала в старовремското идолско безчестие. Бог да ме пази там от всякакво зло по твоите свети молитви.

Патриархът ѝ отвърнал:

– Вярна и благословена в Светия Дух, дъще, Христос, в Когото ти се облече в светото кръщение, Сам ще те запази от всяко зло, както опази Ной от потопа, Лот от Содом, Моисей и Израиля от фараона, Давид от Саул, Даниил от лъвската паст и трите отрока от пещта. Тъй и теб да избави Господ от напасти! Благословена си ти сред твоя народ и внуци и правнуци ще те облажават до края на света.

Блажената Олга приела това патриаршеско благословение като съкровище по-скъпо и от най-драгоценни дарове. Патриархът ѝ дал наставления за чистота и молитва, пост и въздържание и за всички добри дела, присъщи на богоугодния християнски живот. Връчил ѝ честен кръст, свети икони, книги и други нужни за богослужение вещи. Изпратил с нея презвитери и клирици. Блажената Олга напуснала Константинопол с голяма радост^[37].

Разказва се, че на честния кръст, който получила от патриарха, имало следния надпис: “Руската земя се обнови за живот в Бога чрез светото кръщение, прието от блажената Олга”. След кончината ѝ кръстът бил запазен и когато великият княз Ярослав Владимирович издигнал в Киев голяма и прекрасна църква на света София, в олтара, отдясно, бил поставен именно този кръст. Днес той вече не съществува след многобройните нападения върху Киев, когато светите му църкви били опустошавани. Но да се върнем към разказа за блажената Олга.

Щом се завърнала в Киев, новата Елена – княгиня Олга, като слънце започнала да пропъжда тъмата на идолското безчестие. Първата църква тя издигнала в чест на светителя Николай на Асколдовата могила и мнозина в Киев успяла да обърне към Христа Спасителя. Сина си Святослав обаче не могла да склони към истинското богопознание. Той бил погълнат изцяло от военни начинания и не обръщал внимание на думите на майка си. Храбър и войнолюбив, той прекарвал повече време с полковете си и на война, отколкото у дома. Когато майка му го увещавала, Святослав ѝ отвръщал:

– Ако приема християнската вяра и се покръстя, болярите, войводите и дружините ще отстъпят от мен и няма с кого да воювам срещу враговете и да защитавам нашето отечество?

На ония, които желаели, не забранявал да се покръстят, но сред велможите му те били малцина, нещо повече – велможите се надсмивали над повярвалите, защото за неверниците християнството е безумие^[38]. От простолюдието обаче мнозина се присъединявали към светата църква. Княгиня Олга посетила Велики Новгород, посещавала и други градове и навсякъде, където било възможно, обръщала хората към Христова вяра. При това събаряла идолите и на тяхно място издигала честни кръстове, чрез които, за да повярват езичниците, ставали много знамения и чудеса. Посетила и родното си място, където проповядвала за християнството и на своите близки. По време на престоя си отишла на брега на река Велика и се спряла там, където река Псков, идваща от изток, се вливала в река Велика, която течала от юг на север (по онова време по тези места се ширела гъста и непроходима гора). И от брега на реката света Олга видяла, как от изток се спускат три светли лъча и озаряват тези земи. Чудната светлина видяла не само тя, но и спътниците ѝ. С дълбока радост блажената благодарила на Бога за видението, което предвещавало, че страната ще бъде просветена с Божията благодат. И като се обърнала към присъстващите, тя изрекла пророчески:

– Да знаете, че по Божия воля на това място, озарено от светлите лъчи, ще бъде изградена църква в чест на Пресветата и Животворяща Троица и ще израсне голям и прочут град, в който ще има всичко в изобилие.

След тези думи блажената дълго се молила. Сетне поставила кръст: и до ден-днешен на неговото мястото се издига молитвен храм. След като обиколила много градове, Христовата проповедница се завърнала в Киев, където продължила да се труди за Бога: ако като езичница тя вършела добри дела, сега, след като била просветена със светата вяра, още повече се украсявала с добродетели в стремежа си да благоугоди на новопознатия Бог, Своя Създател и Просветител. В памет на видението на река Псков изпратила много злато и сребро за изграждането на църква в чест на Светата Троица. Заповядала там да се заселят хора и за кратко време Псков, наречен така по името на реката, станал голям град и в него се прославяло името на Пресветата Троица.

По това време княз Святослав я оставил в Киев заедно с децата си Ярополк, Олег и Владимир и предприел поход срещу българите^[39]: завладял около осемдесет техни града и толкова му харесал Преславец (важно пристанище на Дунава), че се установил да живее там. В Киев блажената Олга поучавала внуците си, децата на Святослав, в християнската вяра, доколко позволявало детското им възприятие, но не се решавала да ги кръсти, опасявайки се от неприятности със сина си, и оставила всичко в ръцете на Господа. Докато Святослав бил в България, печенегите^[40] неочаквано нахлули, обкръжили Киев и започнали обсада. Света Олга се затворила с внуците си в града, който печенегите не можели да превземат. Господ, Който пазел Своята вярна рабиня, защитил и града по молитвите ѝ. Вестта за нашествието на печенегите стигнала до Святослав. Той побързал да напусне с войските си България, нападнал ненадейно печенегите и ги обърнал в бягство. Влязъл в Киев, поздравил майка си, вече болна, с намерението да я остави отново и да се върне в България. Със сълзи на очи блажената Олга му казала:

– Защо ме оставяш, синко, и къде отиваш? Заради чуждото на кого оставяш своето? Децата ти са още малки, а аз съм вече стара и болна. Скоро ще си отида при възлюбения Христа, в Когото вярвам. За нищо друго не се безпокоя освен за тебе: съжалявам, че след като толкова те учих и убеждавах да изоставиш идолското безчестие и да повярваш в истинския Бог, Когото аз познах, ти не ме послуша. Зная, че заради това непослушание те чака лош край на земята, а след смъртта – вечни мъки, приготвени за езичниците. Изпълни поне последната ми воля: остани тук, докато не се преставя и не ме погребат. Тогава върви където искаш. След кончината ми не прави нищо от това, което правят по езическия обичай. Нека моят свещеник и клириците да погребат по християнски грешното ми тяло. Да не сте посмели да издигате върху мен могила и да правите езически помен. Но изпрати на светейшия патриарх в Цариград злато, за да направи молитва и приношение на Бога за душата ми и да раздаде милостиня на бедните.

Докато слушал това, Святослав горко плачел. Обещал да изпълни всичко, което майка му била завещала, отказал само да приеме светата вяра. След три дни блажената Олга изнемощяла крайно. Причастила се с божествените Тайни на пречистото Тяло и животворящата Кръв на Христа, Нашия Спасител. През цялото време пребивавала в усърдна молитва към Бога и Пречистата Богородица, към която, след Бога, винаги се обръщала за помощ. Призовавала на помощ и всички светии. Особено усърдно се молила Бог да просвети Руската земя след смъртта ѝ. Прозирайки в бъдещето, неведнъж през живота си тя предсказвала, че Бог ще просвети руския народ и мнозина от него ще станат велики светци. Преди смъртта си блажената Олга се молила това да се сбъдне по-скоро. Молитвата още била на устата ѝ, когато праведната ѝ душа се отделила от тялото и преминала в Божиите ръце. Тъй се преселила от земните при небесните и се сподобила да влезе в чертога на безсмъртния Цар – Христа Бога, и първа от Руската земя била причислена към лика на светиите. Блажената Олга, в свето кръщение Елена, се преставила на 11 юли 969 г. Тя прекарала четиридесет и две години в съпружество, като преди да встъпи в брак била девойка на около двадесет години. На десетата година от смъртта на мъжа си приела свето кръщение и след него живяла богоугодно петнадесет години. Тъй че починала на около деветдесетгодишна възраст. Оплаквали я синът ѝ, княз Святослав, болярите, сановниците и всички хора. Блажената Олга била погребана с почести според християнския обред.

След нейното преставяне се сбъднало пророчеството за трагичния край на сина ѝ и за просвещението на Руската земя. Не след дълго Святослав (както съобщава летописецът) в битка с предводителя на печенегите – Куря^[41], паднал убит. Куря му отсякъл главата и от черепа му си направил чаша, обкована със злато, на която било написано: “Който ламти за чуждото, губи своето”. И на пиршество с велможите си князът на печенегите пил от тази чаша. Тъй великият княз Святослав Игоревич, храбър и непобедим в битките, загинал трагично, както предсказала майка му, затова, че не я послушал. Изпълнило се пророчеството на Олга и за Руската земя. Двадесет години след смъртта ѝ нейният внук Владимир^[42] се покръстил и просветил със светата вяра своята страна. Изградил каменна църква, посветена на Пресвета Богородица (за издръжката ѝ давал една десета част от състоянието си). След като се съветвал с Киевския митрополит Леонтий, свети Владимир извадил от земята честните мощи на баба си – непокътнати, нетленни и благоуханни и с големи почести ги пренесъл в църквата на Пресвета Богородица. Изложили ги там за ония, които с вяра прибягвали към света Олга и чиито молитви тя чувала: много изцеления от различни болести ставали чрез светите ѝ мощи^[43].

Тук трябва да се спомене и друго: над гробницата на блажената Олга в стената на църквата било направено малко прозорче. Когато човекът идвал с голяма вяра, прозорчето се отваряло от само себе си и през него той можел да види ясно намиращите се вътре чудотворни мощи, най-достойните виждали да излиза от тях чудно сияние. Който идвал с вяра, от каквато и болест да страдал, веднага се изцелявал. А пред слабоверен прозорчето оставало затворено и той не виждал мощите, даже и да влезел в църквата: виждал само гробницата, но не получавал изцеление. Вярващите получавали всичко необходимо за душевна и телесна полза по молитвите на света Олга, наречена в свето кръщение Елена, и по благодатта на нашия Господ Иисус Христос, на Когото заедно с Отца и Светия Дух слава сега и всякога и във вечни векове. Амин.