Житие на света равноапостолна мироносица Мария Магдалина
Тропар на св. мироносица и равноапостолна Мария Магдалина:
Христос, заради нас родил се от Дева, честна Мария Магдалино си последвала, пазеща Неговия закон и заповеди; затова днес, празнуващи твоята всесвята памет, приемаме опрощение на греховете по твоите молитви.
Кондак:
Предстояща, преславна, при кръста на Спасителя с мнозина други, състрадаващи на Майката Божия и проливаща сълзи, принасяше похвала, говорейки: какво е това странно чудо; Държащият цялата твар пожела да пострада: Слава на Твоето могъщество.
Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им[1].
Великата равноапостолна[2] света[3] мироносица[4] Мария Магдалина[5], особено прославила се в християнската Църква със своята пламенна, непоколебима, самоотвержена любов към Господа Иисуса Христа, била родом от богатия по това време град Магдала[6], който се намирал в Галилейската област[7] на Палестина, на брега на Генисаретското езеро, или Галилейското[8] море, между градовете Капернаум[9] и Тивериада[10]. Поради произхода ѝ от град Магдала наричат света равноапостолна Мария Магдалина, за разлика от другите благочестиви жени с името Мария, споменати в Евангелието.
Света равноапостолна Мария Магдалина била истинска галилейка. А галилеец, галилейка в проповедта и утвърждаването на християнството означава нещо много особено. Галилеец наричали Самия Спасител Христа[11], тъй като Той от детство израснал и живял, а след това много проповядвал в Галилея, и даже в четвърти век гръко-римският император Юлиан Отстъпник умира (в 363 г.) с думите, отправени към Христа:
– Ти победи, Галилеецо!…
Първозваните Христови апостоли, които завинаги останали най-близки на Спасителя, били галилейци, с изключение на Иуда Искариот – предателя. При явяването на Спасителя Христа след Възкресението на планината в Галилея на многочислен сонм вярващи (повече от 500) голяма част от тях били галилейци, следващи Господа по време на Неговата проповед в Галилея, слушащи Неговото учение, станали свидетели на чудесата Му и изпитали върху себе си благостта на милосърдния Целител – Иисуса[12]. И тъй като галилейците възприемали и разпространявали Христовото учение по-ревностно от иудеите от другите области на Палестина, в началото наричали всички последователи на Спасителя Христа “галилейци”[13]. Галилейците много се отличавали от иудеите от другите области на Палестина, както рязко се отличавала природата на Галилея от природата на Южна Палестина. В Галилея природата била жизнерадостна и населението – живо и просто; а в Южна Палестина – безплодна пустиня и народ, нежелаещ да признае нищо друго освен буквата и формите на правилата. Жителите на Галилея с желание възприемали идеите и духа на закона; у иерусалимските иудеи господствала единствено рутинната външност. Галилея станала родина и люлка на християнството; Иудея била изсушена от тесногръдото фарисейство и късогледото садукейство. Галилейците били пламенни, отзивчиви, стремителни, благодарни, честни, храбри – били възторжено религиозни, обичали да слушат поучения за вярата и Бога – били откровени, трудолюбиви, поетични и обичали гръцкото мъдро образование[14]… И Мария Магдалина, изцелена от Спасителя Христа, проявила в своя живот много от прекрасните отличителни качества на своите прародители галилейци, първи и най-ревностни християни.
За първата част от живота на света равноапостолна Мария Магдалина е известно само това, че тя страдала от тежък, неизлечим недъг, била обхваната, според евангелските думи, от “седем бяса”[15]. Причината и обстоятелствата на появата на нещастието ѝ са неизвестни. Но светото Евангелие и отците на Христовата Църква учат, че такива особено тежки страдания Божието Провидение допуска, за да “се явят Божиите дела”, тоест, за да се явят особените Божии действия по отношение на хората и особените действия, извършвани от Бога чрез Месията Христа, каквото е в настоящия случай изцелението от бесовете, за славата на Бога и Христа и за духовно просвещение и спасението на Мария Магдалина. Според учението на Спасителя Христа за подобни обстоятелства трябва да предполагаме, че Мария Магдалина била обхваната от бесове не поради личните ѝ грехове, или грехове на родителите ѝ, а Божието Провидение допуснало това, за да яви Господ Иисус Христос делото на Славата Божия[16], да покаже великото дело на изцелението на Мария Магдалина, просветлението на ума ѝ, привличането ѝ към вярата в Спасителя Христа и към вечното спасение. Причина за тежкото страдание на Мария Магдалина от бесовете, както и причината за другите неведоми, непостижими за човека Божии действия и допущения по отношение на хората, са скрити в световните тайни на Божията премъдрост, които хората не могат да постигнат. Ако не беше страдала толкова тежко и неизлечимо, Мария Магдалина би могла или да остане съвсем встрани от делото на Спасителя Христа, или да се отнася към чудесата на Богочовека Христа с любопитство и удивление, но без жива и спасителна вяра, и не би се извисила до тази висша, от нищо непоколебима любов към Господа, за която била утешена с явяването на възкръсналия Спасител Христос даже преди всичките Му най-близки апостоли[17]. Но безпомощна в страданията, галилейката Мария Магдалина не могла да бъде равнодушна към слуха за Чудотвореца, изцеляващ “всяка болест и всяка немощ у народа”[18]. И ето, тя бърза да намери този Чудотворец, става очевидка на това как “Той излекувал мнозина от болести и недъзи и от зли духове”, и глухи, и слепи, и хроми, и прокажени, и мъртви възкресил[19] – и Мария пламенно вярва в Неговото всемогъщество, прибягва към Неговата Божестена сила, проси изцеление за себе си и според вярата си получава това, което проси: мъчителната сила на злите духове я оставя, тя се освобождава от робството на бесовете[20] и животът ѝ се освещава от Божественото сияние на нейния Изцелител, на Когото Мария Магдалина се посвещава изцяло, като пламенна благодарна галилейка.
Оттогава в душата на Мария Магдалина се разгоряла най-чиста и възвишена, най-благодарна и предана любов към нейния Спасител Христа и тя вече завинаги се присъединила към своя Избавител, навсякъде Го следвала, за да слуша Неговите спасителни наставления и да се ползва от всеки случай да служи на своя Божествен Изцелител. А според тогавашните земни обстоятелства, в които поставил Себе Си Христос, Синът Човечески, Той се нуждаел от материално служене на Него и на делото Му. Нали Христос се родил в бедност в една пещера, в която във Витлеем прибирали добитъка, и Негова люлка били най-прости ясли[21]. Неговата Майка могла да принесе в Божия храм в жертва, полагаща се за новородено, само два млади гълъба, поради семейна бедност[22]. В малкия галилейски градец Назарет[23] Христос живял до 29-ата Си година също в бедност, като осиновен член на семейството на прост дърводелец. И по време на проповядването на Евангелието на Царството Божие, за да има колкото е възможно по-малко препятствия в делото на изпълнението на великата мисия на Богочовека, Христос съвсем оставил настрана отношенията със семейството на Своя осиновител Иосиф[24], в което бил възпитан, както и всяка грижа за Своето материално благополучие и лична собственост. Затова и Христос нямал никакво имущество освен дрехата на странстващ галилейски учител на вярата, която носел, така че след трите години на Неговото обществено служение Той бил оценен само на тридесет сребърника, което тогава в Палестина било цената на на най-бедния от робите[25]. На земята, която дошъл да спаси, Христос не притежавал нито едно парче земя, и нямал дом.
“- Лисиците имат леговища, и птиците небесни – гнезда, а Син Човеческий няма де глава да подслони”[26] – казал Сам Христос.
Без жилище и имущество, и обичайната храна на Спасителя се състояла както храната на най-простия и беден галилеец, от ечемичен хляб[27] и от уловената в Галилейското езеро и сварена в топла вода на брега риба, а понякога и от късче див мед, който жителите свободно събирали. Укорът на лукавите фарисеи, че Син Човечески обича да яде и да пие вино[28], се отнасял към това, че Христос не отказвал да сподели трапезата с поканилите Го, като обществен учител, тъй като там учителите се ползвали с гостоприемство[29]. И макар и апостолите и някои последователи на Христа да имали неголямо имущество – апостол Петър имал дом в Капернаум, Иоан в Иерусалим – а другите почитатели на Христа се занимавали с някои занаяти и поради това имали общо ковчеже с пари[30] за плащане на разходите по насъщните потребности, за помощ на други бедни и за милостиня на нямащите. Но даже неголемите суми за най-необходимото невинаги имали в наличност. Така че когато иудейските събирачи на нищожния данък за храма дошли при апостол Петър и казали:
“- Вашият Учител не плаща ли дидрахма” (две драхми) – то нито Христос-Учителят, нито Неговите ученици имали тази нищожна сума![31].
А по това време за Христа и Неговите чудеса “пръсна се слух за Него по цяла Сирия[32]; и доведоха при Него всички немощни, налегнати от всякакви болести и недъзи, и хванати от бяс и луничави, и разслабени, и Той ги изцери. И подире Му тръгнаха много тълпи народ от Галилея и Десетоградие, от Иерусалим и Иудея и изотвъд Иордан”[33]. И сред това множество от всякакъв народ имало много бедни, нуждаещи се не само от храна, но и от облекло…
Така много благочестиви жени, които били изцелени от Христа от тежки болести и имали достатъчно средства от имотите си, съпътствайки своя Благодетел в ходенето Му да проповядва Евангелието, “Му услужваха с имотите си”[34], тоест в случаи на нужда, изплащайки разходите по насъщните потребности на бедните, съпътстващи Спасителя, и по Негово указание давали необходимите средства на нуждаещите се от материална помощ. От тези благодарни жени евангелист Лука първа споменава Мария Магдалина[35], защото тя дала първа пример на другите за такова признателно служене на делото на Богочовека, или надминавала всички с усърдието си в това свято дело. А безкористното им, ревностно служене на Спасителя Христа, по това време, когато “Той нямал де глава да подслони” и от повечето хора срещал студенина, учудване и враждебност – било радостно за Господа Иисуса и много Го утешавало в постоянните Му трудове и чести оскърбления.
При това особено забележителна била изключителната твърдост и необикновеното мъжество, с които света Мария Магдалина се отнасяла към своя Избавител. Въпреки всички препятствия и страшни опасности, даже в тежките дни и часове на жестоките страдания на Христа, Мария Магдалина се показала по-мъжествена и по-предана от апостолите; когато почти всички, и апостолите, въпреки обещанията си да умрат с Господа, били победени от страх от Господните врагове, “разбягали се”[36] и се скрили – Мария Магдалина победила страха с любов и с непоколебимото си съпричастие към Страдащия се стараела да смекчи трънливия път, по който Той вървял за спасението на света. Жестоките страдания на Спасителя, разпнат на кръст[37], още повече предизвиквали наглите насмешки на иудейските първосвещеници, книжници и старейшини, които не се задоволили с изпълнението на гнусното си отмъщение, а стоейки близо до кръста на Разпнатия Христос, насмешливо изказвали безсъвестни и дръзки упреци към Невинния Страдалец и казвали:
“- Други спаси (от смърт), а Себе Си не може да спаси. Ако Той е Цар Израилев, нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него…”[38].
Също и римските войници се подигравали с Него и приближавайки се, казвали:
“- Ако Ти си Иудейският Цар, спаси се Сам”[39].
И разбойниците, разпнати с Него, Го хулели, и единият от тях, злословейки Го, казал:
“- Ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас”[40].
И минувачите го хулели, клатейки глава и казвайки:
“- Ти, Който разрушаваш храма и в три дни го съзиждаш, спаси Себе Си и слез от кръста…”[41].
И ето, когато по този начин глупостта и дивостта на тълпата и низката злоба на иудейските старейшини обкръжавали Разпнатия Христос – мъченическият Му поглед с утешение забелязал сълзите на благочестивите жени, между които Мария Магдалина била “от първите”[42]. В тези сълзи на състрадание за Сина Човечески сякаш блеснал светъл лъч сред мрачното царство на греха и този лъч от благодарните жени утешил Невинния Страдалец със свидетелството за още не докрай погубената човешка природа.
Денят на великото изкупление на падналото човечество от Богочовека бил ясен. Вече било около пладне, а според еврейското определяне на времето, бил шестият час[43]. Но ето, в това ясно пладне “потъмня слънцето и настана мрак”[44] до деветия час, тоест, според съвременното определяне на часовете на деня, до третия час след пладне[45]. Страшното, величествено, внушително небесно знамение – угасването на слънцето, тъмнината, обгръщаща всичко земно, сред ярката дневна светлина, тежко потиснала хулителите на Невинния Христос, предизвикала в тях ужас и ги накарала да замлъкнат. А познатите и почитателите на Разпнатия, които в началото стояли надалече и гледали[46], се приближили към Страдалеца, обкръжили кръста Му и от тях евангелистът отново посочва Мария Магдалина първа[47]. Така Мария Магдалина стояла в нозете не само на Спасителя Христа Чудотвореца, прославян и възпяван от младенците, но и в нозете на Иисуса Назарянина[48], унизен, обезчестен, позорно разпнат, изоставен даже от Неговите апостоли…
И след смъртта на своя Изцелител Мария Магдалина не Го напуска: тя придружавала изпращането на тялото Му от Иосиф[49] Ариматейски и Никодим[50] от кръста до гроба[51], била на погребението Му и гледала къде полагат Христа[52] и когато, за да отдаде чест по Божия закон на вече настъпващия велик празник Пасха, оставила погребаното Му тяло, пламенната, благодарна любов на Мария Магдалина в дълбоката скръб ѝ открила източник на утешение. Любовта ѝ внушила желание да окаже последната възможна чест на унизения от иудеите неин Спасител. Тогава тя купува миро и аромати[53], та с помазването на тялото на погребания Христос да Му отдаде, според еврейския обичай, възможната почест.
Това начинание, дало на Мария Магдалина името мироносица, и двама от евангелистите отново я поставят първа сред другите жени, които я последвали, а третият споменава единствено нея[54] в това благородно дело.
И още сред нощния сумрак,[55] в първия ден на седмицата, след скръбната Събота, при опасността от озлобените иудеи, вече опитващи се да сложат ръце върху Христовите ученици, по времето, когато апостолите на Разпнатия с разбита душа се затворили в стаята си – Мария Магдалина заедно с някои благочестиви жени, пренебрегвайки опасността, безстрашно отива на гроба на Спасителя, носейки аромати и миро[56], приготвени за помазване на Христовото тяло, за да отдадат на Починалия последна любов и почит. Мария Магдалина не знаела за стражата, поставена от иудеите при пещерата на Христовия гроб, и за запечатването на входа ѝ от първосвещениците, тъй като това станало след отдалечаването на всички почитатели на Христа от градината[57] на Иосиф Ариматейски. Но сега, по пътя от Иерусалим към пещерата на Христовия гроб, Мария Магдалина си спомнила, че входът на тази пещера бил затворен от Иосиф и Никодим с много голям, тежък камък, който не можела да отмести от входа нито тя, нито спътниците ѝ. И ето, в смущение от това препятствие, мироносиците говорят помежду си:
“- Кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?”[58].
Размишлявайки за това, Мария Магдалина, като изпреварила другите мироносици и се приближила към гробната пещера, изведнъж вижда, че смущаващият я камък вече е отместен от входа на пещерата…[59]
За тогавашните иудеи камъкът, затварящ достъпа до тялото на починалия, се смятал за неприкосновен, за свещен. И отместването на камъка от входа на пещерата на Христовия гроб показвало, че с тялото на Погребания там се е случило нещо особено. А какво точно? – Първа и най-проста била мисълта, че тялото на Иисуса е взето от някого и би могло да бъде положено да друго място. И тази мисъл, да се лиши от възможността да Му отдаде последна чест, толкова поразила Мария Магдалина, че тя, без да се бави и без да влиза в пещерата, побягнала обратно към Иерусалим, за да извести на апостолите Петър и Иоан за случилото се на Христовия гроб. Тя вярвала, че известени от нея, апостолите ще вземат най-дейно участие в търсенето на тялото на Иисуса:
“- Дигнали Господа от гроба, и не знаем, де са Го турили” – казва тя на апостолите[60].
И действително, най-ревностните от апостолите, Петър и Иоан, веднага тръгнали към гроба[61]. Затичали се и двамата; но Иоан тичал по-бързо от Петър и дошъл на гроба пръв; навел се и видял лежащите повивки, но не влязъл в пещерата на гроба. След него идва Симон Петър, влиза в гроба и вижда лежащите повивки и плата, който бил на главата на Иисуса, лежащ не заедно с повивките, но отделно, на друго място – и всичко било подредено. Тогава влязъл и Иоан, видял и мълчейки, повярвал, че Христос е възкръснал; тъй като, ако някой е пренесъл тялото на Иисуса на друго място, би направил това, без да го съблича, също и ако го е откраднал, би взел тялото в този вид, в който лежало: а и смирната с алой, използвани от Никодим при погребението на Христа, много плътно прилепва повивките към тялото – пояснява свети Иоан Златоуст… – Но не с едни и същи чувства си тръгнали апостолите от опустелия гроб на своя Учител: – Петър, вместо с вяра, само с удивление “се върна, чудейки се сам в себе си за станалото”…[62].
Когато апостолите си тръгнали с такова смътно и слабо усещане от празния Христов Гроб, на него отново се върнала Мария Магдалина. Като стигнала до пещерата на Гроба, тя започнала да плаче и безутешно скърбейки, надникнала[63] в ниския вход на пещерата, за да погледне още веднъж къде е погребан нейният Спасител. И там “вижда да седят два Ангела в бяло облекло[64], единият при главата, а другият при нозете, дето беше лежало тялото Иисусово. И те ѝ казват:“ жено, защо плачеш?”
Мария им отговаря:
“- Дигнали Господа моего, и не зная, де са Го турили!”…[65]
Скръбта на Мария била толкова голяма, че тя не съобразила, че с нея говорят не хора, а ангели, приели вид на хора, за да облекчат скръбта ѝ със светлия си тържествен, празничен вид на мястото на печалното погребение на Христа, и тя им отговорила със същите думи, които казала и на апостолите за изчезването на тялото Христово от Гроба. А ангелите, с тържественото си, светло явяване, подготвяйки Мария Магдалина за възвестяването на дивното Христово възкресение, обаче не ѝ казват, както на другите мироносици, че Този, Когото тя така ревностно търси, славно е възкръснал, защото на Господа било угодно да я причисли към непосредствените възвестители на Неговото Възкресение.
И ето, в този момент, когато Мария Магдалина в отговора си на ангелите им открила защо плаче, Спасителят Христос внезапно се появил зад Мария, поради което ангелите застанали в особено почтително положение спрямо Него; а Мария Магдалина, забелязвайки действителната промяна в тях, се обърнала назад и видяла “Иисуса да стои; ала не знаеше, че е Иисус”[66]. – Тежките скръбни мисли и обилните сълзи ѝ пречели да види добре Стоящия зад нея, а очевидно и на Самия Спасител Христос не било угодно тя да Го познае веднага, както не веднага открил Себе Си на Емауските пътници[67], и сега Мария Магдалина Го взела за градинаря[68] на градината на Иосиф Ариматейски, в която се намирала пещерата на светия Гроб.
Непознат от Мария Магдалина, Христос ѝ казва:
“- Жено! защо плачеш? кого търсиш?”
Чувствайки в тези думи състрадание към скръбта ѝ, Мария отговаря с доверителна молба:
“- Господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми, де си Го турил, и аз ще го взема.”[69].
Колко голяма, самоотвержена любов изразила Мария Магдалина с тези кратки и прости думи! Тя не нарича градинаря, когото мисли за Иисуса Христа, с името Му, а само казва “Него”… Тя самата толкова високо почитала своя Учител, че предполага, че и другите трябва да Го познават и да се интересуват от Него. Тя умолява мнимия градинар да ѝ открие къде е отнесено тялото на Иисуса, тъй като градинарят на тази градина трябва да знае тайната на изчезването на това тяло от гробницата на Иосиф. Тялото не би могло да бъде откраднато без негово знание, тъй като градината била поверена на него. А ако самият Иосиф, господарят на градината, е пренесъл тялото на друго място, това също не би могло да стане без знанието на градинаря. И Мария Магдалина моли градинаря да ѝ посочи мястото, на което се намира Христовото тяло, за да Го вземе:
– Аз ще Го взема – казва тя.
В безмерната си любов към Господа Мария съвсем забравя за слабите си сили и се надява сама да вземе и пренесе тялото на своя Спасител. Усърдието и любовта ѝ са толкова велики и пламенни, че тя смята себе си за невероятно силна. И не получавайки бърз отговор на живия си въпрос, Мария Магдалина, както е присъщо на силно обезпокоен човек, отново се обърнала към страната на ангелите, желаейки може би да чуе от тях нещо за Иисуса или за да узнае причината, поради която са застанали в особено благоговейно положение. А Господ, трогнат от висотата и силата на нейната любов, с вече познатия на Мария благодатен глас, я извиква по име:
“- Марийо!”[70].
Сега Мария Магдалина чула този паметен за цял живот глас на нейния Спасител, с чиято сила Той изгонил от нея тълпа бесове – този небесен глас, който прониквал и оживявал всяка душа – този дивен глас, който услаждал душите на слушащите Го с небесно блаженство. И сега Мария почувствала близкото присъствие на Божествения Учител, в Когото били всичките ѝ блага, всичкото ѝ щастие, и неизказана радост изпълнила цялата душа на Мария. Преизпълнена с щастие, тя не можела да говори, и отново обръщайки се към Господа, с просветления си взор Го познала и с възторг възкликнала към него с една-единствена дума: – “Учителю!”[71] – и се хвърлила в нозете на Спасителя Христа…
Във възторжената си радост Мария Магдалина още не можела да си представи и да осъзнае цялото величие на Възкръсналия Христос. И Господ, за да просветли мислите ѝ и да ѝ каже за изменението и на Своята плът чрез възкресението, кротко ѝ казал:
“- Не се допирай до Мене[72], защото още не съм възлязъл при Отца Си.”
Мария Магдалина възторжено изразила поклонение пред човешкото естество на своя Спасител и Учител, а Христос, чрез забраната да се допира, възвисява, освещава мислите ѝ, научава я на по-благоговейно отношение и дава на Мария Магдалина да разбере, че времето за най-близко общение с Него ще настъпи тогава, когато Той напълно се скрие от чувствените очи на Своите ученици и възлезе на небето при Бога, Своя Отец. А тъй като и другите Христови ученици, при вестта за възкресението Му биха могли да помислят, че Той сега е с тях на земята завинаги и може би ще осъществи народните мечти за велико иудейско земно царство, Спасителят Христос изпраща Мария Магдалина да ги предпази от такива мисли и мечтания. Уверявайки апостолите в Христовото Възкресение с ясното съзерцание на Възкръсналия от нея и със словото Му, тя е изпратена от Господа да им възвести, че Христос вече няма да бъде дълго на земята, че Той, с най-прославеното тяло, трябва скоро да възлезе при Бога Отца. Но за да не им причини смущение и скръб вестта за това отдалечаване, Господ заповядва на Мария Магдалина да каже на учениците Му, че Неговият Отец, при Когото Той възлиза, е и техен Отец, и при това милостиво ги нарича Свои братя:
“- Иди при братята Ми, и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог”[73].
Като казал това, Христос станал невидим. А зарадваната, ощастливена Мария Магдалина отива и възвестява всичко[74], случило се с нея, на Христовите апостоли, и с възторг утешава скръбта им с дивните слова:
“- Христос воскресе!”
Ето защо, като първа, изпратена от Самия Господ благовестителка на извършилото се Възкресение Христово, Мария Магдалина е призната от християнската Църква за Равноапостолна.
Тук е най-светлата черта от цялото дивно служение на Мария Магдалина на Христовата Църква. В утрото на Възкресение Христово тя била удостоена да види възкръсналия Господ първа от всички Негови ученици и ученички[75] и първа, по непосредствена заповед на Господа, била направена вестителка, проповедница на Христовото Възкресение за тях. Апостолите проповядвали Христовото Възкресение на целия свят; – Мария Магдалина проповядвала Христовото Възкресение на самите апостоли: – тя била апостол за апостолите!… Светите отци на Църквата виждат в това обстоятелство особена тайна и премъдрост на Божието провидение.
– Жена – учи свети Григорий Богослов, – приела първата лъжа от устата на змията, и жена от устата на Самия Възкръснал Господ първа чула радостната истина; така същата ръка, която разтворила смъртното питие, подала и чашата на живота…
Осветена от съзерцанието на Възкръсналия, възтържествувал над смъртта, победоносния Христос, пламенната Мария Магдалина и без думи била жив, решителен свидетел на Христовото Възкресение. Но на благодатната ѝ вест за Възкресението на Учителя Иисуса апостолите и всички, които били с тях в дома на Иоан Богослов[76], не повярвали. Те “плачеха и ридаеха; но като чуха, че Той е жив, и че тя Го видяла, не повярваха”[77]. – А защо?
Мария Магдалина се ползвала с пълно, несъмнено доверие от апостолите. Освен това между другите мироносици, които също им известили за съобщеното от ангелите възкресение на техния Учител[78] – били майката на апостол Иоан Богослов, и майката на апостол Иаков, и Марта, и Мария, сестрите на Лазар, заедно с други благочестиви жени, всички от които също се ползвали с пълното доверие на апостолите; но те не им повярвали, смятайки думите им за празни…[79]. – Толкова дълбоко било унинието на неголямото общество от Христови ученици… – След като иудейските първосвещеници хванали и разпнали Учителя Иисуса, а апостолите се разбягали и се скрили, те изведнъж се лишили от всичко, от всички свои лични и народни надежди; в тях се помрачила вярата в Иисуса Месията, в Неговата сила и слава; загубвайки вярата, те загубили и мъжество на духа; угнетявало ги и съзнанието за неизпълнен дълг пред Христа Учителя, Когото те малодушно оставили сам в ръцете на враговете и се разбягали[80], и нямайки никаква подкрепа нито в себе си, нито извън себе си, те вече мислели повече за своята собствена безопасност “поради страх от иудеите”…[81] До Христовата смърт те все пак се надявали, че Той – техният Учител – е Месията, Който ще “избави Израиля”[82], ще утвърди славното Израилско земно царство, но Неговата позорна смърт на кръста напълно разрушила тези надежди и мечти. В очите на всички хора от това време разпятието било най-ужасната и позорна смърт, то било знак на страшно “проклятие”, според Моисеевия закон[83], и в душите на Иисусовите ученици останала само вярата в Него като Пророк, “Който беше пророк силен на дело и слово пред Бога и целия народ”…[84] – В мъчително угнетеното съзнание на Христовите ученици не се побирала мисълта за това, че истинният Месия, Христос, Синът Божий може да умре като човек, така, както Иисус действително умрял на кръста. Те видели чудотворното възкресяване от Иисуса на дъщерята на Иаир[85], на сина на Наинската вдовица[86], и на Лазар[87] – но ето, Сам Иисус е умрял, както и другите пророци, и да възкръсне може само с всички хора в последния ден; а да възкръсне сам пророк чудотворец, такъв случай не е имало никога преди това… – Петър и Иоан, виждайки Христовия гроб, не могли да съобщят нищо освен това, че той бил празен. За явяването на ангелите и за Възкръсналия съобщавали само жени… Мъчително, крайно тежко положение… И ето, по-пламенният апостол Петър отново отива на светия Гроб, без да си дава сметка, без да знае защо отива, тъй като сам вече е видял празното място, където е бил погребан Христос. Но този път той скоро се върнал и с възторг възвестил на учениците:
– Наистина Христос възкръсна!… Аз сам Го видях, Той и на мене се яви по пътя[88].
Сега, изглежда, имало достатъчно очевидци на Възкръсналия, които да свидетелстват за истината на Христовото Възкресение, и много ученици с радост повярвали, но все пак не всички[89]. А Мария Магдалина и другите мироносици, сияещи от щастие и пренебрегващи опасността от неистовите врагове на Иисуса Христа, не могли да останат спокойно на едно място, ходейки от къща на къща, от едни Христови ученици у други[90], в чиста, проста, дълбока и силна любов към своя Изцелител и Учител, възторжено и многократно повтаряли радостното благовестие:
– Христос Воскресе! Во истину воскресе!…
И от това най-малко семе благодатно, бързо започнало да расте огромното дърво на Христовата Църква[91]. Шепата искрено предани на Спасителя Христа ученици и ученички, от които най-ревностна била светата равноапостолна мироносица Мария Магдалина, възтържествували над надменното празномислие на езичеството, завладели цели царства с техните царе, и пренесли Божественото Христово учение по цялата земя[92], повтаряйки тържествените слова на първото благовестие на света Мария Магдалина, неподлежащи на никакво съмнение, тъй като те са засвидетелствани със самото слово Божие в светото Евангелие. – Защо са съхранени и се предлагат от Църквата, защо се четат? – За прослава на света Мария Магдалина ли? – Не, светиите, живеещи в небесната слава, във високата и вечна слава Божия, не се нуждаят от земна слава, от нищожна слава от човеците. Но чрез спомнянето на земния им живот, подвизите и добродетелите им, и на нас самите се дава наставление и подтик към богоугоден живот и душеспасителни подвизи. Чрез светия Христов апостол Павел Господ ни заповядва: “Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им”[93].
И ето, светата Христова Църква съхранява и предлага на нашето внимание разкази за живота на свети хора за наше самоизпитване, самоусъвършенстване и спасение чрез подражаване на вярата и духа на тези Божии светии, та и ние да не падаме в леност, но да подражаваме на ония, които чрез вяра и дълготърпение наследяват Божиите обещания…[94]. – Света равноапостолна мироносица Мария Магдалина самоотвержено изпълнила първата и главна заповед на Спасителя Христа: “възлюби Господа… от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила”[95]. Осъществяването от света Мария Магдалина при всякакви обстоятелства на такава изключителна любов към Господа служи за образец на любовта към Бога, нашия Спасител за всеки християнин. И по примера на света Мария Магдалина всички ние, християните, трябва да имаме и да проявяваме самоотвержена любов към Бога, от всичкото си сърце, с всичките желания, стремежи и сили на душата си, с всичките си познавателни способности трябва всецяло да се прилепяваме към Господа, нашия Спасител. Силата на нашата любов към Бога трябва да бъде такава, че никой и нищо да не може да ни отдели от тази любов, “ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар”[96].
От времето на описаните от светите Евангелисти явявания на Спасителя Христа и предизвиканата от тези явления пламенна проповед на света Мария Магдалина за Възкресението, съхранилите се новозаветни книги не съобщават повече подробности за дейността на света равноапостолна Мария Магдалина и сведенията за живота ѝ след това са предмет на преданието[97]. Преданията за по-нататъшния ѝ живот на няколко местни християнски църкви много се различават по мястото, откъдето произлизат; но те навсякъде по същество съобщават за ревностната равноапостолна дейност на света Мария Магдалина. И различията между тези предания зависят от това, кои от евангелските жени тези църкви разбират под името на света Мария Магдалина. Някои западни християнски църкви, както и отците на Църквата с учените богослови, обединяват в една, или в две личности три евангелски жени: грешницата, която в дома на Симона фарисея се покаяла, обливала нозете на Спасителя Христа със сълзите си, изтривала ги с косите си и ги мажела с драгоценно миро[98] – и Мария от Витиния, сестрата на Лазар[99]– също и Мария Магдалина, която била освободена от Спасителя Христа от седем бяса[100]. Но Източната Гръко-Руска православна Църква сега, както и преди, признава тези, споменати в Евангелията с различни признаци, три личности за различни, отделни, и не иска да поставя историческите сведения върху основата на произволни, вероятни тълкувания. Поради това преданието на Източната Гръко-Руска православна Църква съобщава, че след Евангелските явявания на Възкръсналия Христос преди Възнесението Му и след това, света равноапостолна Мария Магдалина пребивавала с Пресвета Богородица и апостолите и била дейна помощница на първите успехи на разпространението на християнската вяра отначало в Иерусалим. Но изпълнена с усърдие, пламенна вяра и ревностна любов към Божието благовестие, тя след това проповядвала и в други страни, навсякъде възвестявайки небесната благодат, радостта и спасението на всички, повярвали в Спасителя на света Възкръсналия Христос.
Като посетила Италия[101], света равноапостолна Мария Магдалина намерила случай да се яви пред царуващия по това време император Тиберий I[102], и му поднесла, по общоприетия източен обичай, яйце, боядисано в червен цвят, и му казала:
– Христос воскресе!
Скромността на дара на Мария Магдалина не удивила императора, защото той знаел древния обичай на Изтока, също и у иудеите, отивайки за първи път при по-висшестоящи, или в тържествени случаи при познати или покровители, да се поднася в знак на почит дар, с някакво известно или с особено, символично значение. Примери за това могат да се намерят в иудейската ветхозаветна история[103], същото представляват и даровете, поднесени от богатите влъхви[104] на родилия се Иисус Христос във Витлеем Иудейски[105]. А бедните хора в такива случаи поднасяли в дар различни плодове от своята местност или яйца от птици. Така, отчасти следвайки този древен обичай и с цел с червения цвят на поднесеното яйце и с нечуваните дотогава думи “Христос воскресе!” да събуди любопитството на подозрителния император Тиберий, света равноапостолна Мария Магдалина с разясняване на значението на този свой дар започнала пламенната си проповед за Възкресението и учението на Спасителя Христа. Тя с голямо вдъхновение и убеденост разказвала на императора за живота, чудесата, разпятието и възкресението на Иисуса Христа, с прямото, простодушно изложение на изключително несправедливия, пристрастен съд над Иисуса Христа от озлобените членове на Иерусалимския Синедрион[106], както и недоглеждането от страна на малодушния римски управител на Иудея Пилат Понтийски[107], при осъждането на Иисуса Христа на разпятие, навлякла върху тях гнева на императора. Тиберий ги предал на съд, на който Пилат бил лишен от власт и заточен в Галия, в град Виена[108], където, според едно предание, измъчен от угризенията на съвестта и от отчаяние, сам лишил себе си от живот. А според друго предание Пилат се разкаял, обърнал се с молитва към Христа, в знак на което главата му след отсичането била приета от ангел[109].
Заедно със света Мария Магдалина към Италия се отправили, според преданието, и сестрите на Лазар Марта и Мария[110]; а Пилат, узнавайки за това и боейки се от изобличение на противозаконните му действия от страна на християните, сам изпратил съобщение на император Тиберий за Иисуса Христа[111], в което свидетелствал за добродетелния живот на Христа, за изцеляването на всякакви болести и недъзи от Него, даже за въкресяването на мъртви и за другите Му велики чудеса. Пилат утвърждавал, че, проверявайки обвиненията на иудеите, не намерил в Иисуса Христа никаква вина; той полагал големи усилия да Го избави от ръцете на размирните иудеи, но не успял да постигне избавлението Му и предал Иисуса на тяхната воля, поради виковете на народа и бунтовното обвинение на иудеите към самия Пилат… А след разпятието на Иисуса от иудеите в природата се извършили страшни знамения, възкръснали много мъртви, с Неговото възкресение на третия ден и Пилат, като свидетел, обхванат от силен страх, съобщил на държавния кесар за всичко, което се извършило с Иисуса Христа, Който станал предмет на вяра, като Бог[112]…
След такива свидетелства от страна на римския управител на Иудея и от страна на почитателите на Спасителя Христа, император Тиберий, според преданието, сам повярвал в Спасителя Христа, предложил да причислят Иисуса Христа към лика на римските богове, и дори тогава, когато Римският Сенат[113] отхвърлил това предложение, Тиберий с царски указ заплашвал да накаже всеки, който се осмелява да наскърби вярващите в Иисуса Христа.
По този начин с ревностната, безстрашна проповед за Спасителя Христа света равноапостолна Мария Магдалина, заедно с другите благочестиви християни, накарала и езическия управител на Иудея писмено да засвидетелства всемирното събитие на Христовото Възкресение пред езическия свят и убедила тогавашния римски император да признае величието и божественото могъщество на Спасителя Христа, улеснявайки с всичко това разпространението на християнството.
А християните от това време, като узнали за значението и силата на впечатлението, предизвикано от поднасянето на червено яйце от Мария Магдалина на император Тиберий с думите: “Христос воскресе!” – започнали да ѝ подражават в това и като спомен на Христовото Възкресение започнали да си подаряват червени яйца и да казват:
– Христос воскресе!… Во истину воскресе!…
Така този обичай постепенно се разпространил навсякъде и станал всеобщ за християните по целия свят[114]. При него яйцето служи за символ на Христовото Възкресение и възкресението на мъртвите, и на нашето възраждане в бъдещия живот, за което имаме залог в Христовото Възкресение. Както от яйцето се ражда птиче и започва да живее самостоятелен живот след освобождаването от черупката, и му се открива просторният кръг на живота – така и ние, при второто пришествие на Христа на земята, отхвърлили от себе си заедно със земното тяло всичко тленно на земята, със силата на Христовото Възкресение ще възкръснем и ще се възродим за друг, висш, вечен, безсмъртен живот. А червеният цвят на пасхалното яйце ни напомня за това, че изкуплението на човечеството и бъдещият ни нов живот са придобити чрез проливането на кръста на пречистата кръв на Спасителя Христа. Така червеното яйце служи да ни напомня един от най-важните догмати на нашата Божествена вяра.
Света равноапостолна Мария Магдалина проповядвала дълго благовестието на Възкръсналия Христос в Италия и в град Рим[115], и при първото посещение на апостол Павел в Рим, и след отпътуването му две години по-късно. Освен в преданието, свидетелство за това можем да видим в характерния поздрав на апостол Павел до света Мария, в посланието му от търговския гръцки град Коринт до християните, намиращи се тогава в Рим[116]. Свети Иоан Златоуст поучава за това, че въздавайки на всеки вярващ съответстващата му похвала, апостол Павел приветства света равноапостолна Мария, като много потрудила се и посветила се на апостолски подвизи. Трудовете ѝ, споменати тук от апостола, били подвизи на апостол и евангелист – следователно равноапостолни; тя служела – добавя свети Златоуст – и с пари, безстрашно се излагала на опасности и извършвала трудни пътешествия, споделяйки със светите апостоли всички трудове на проповедничеството[117].
От Рим, според преданието на Църквата, света равноапостолна Мария Магдалина пристигнала в град Ефес[118], който тогава бил особено известен. Тук, според преданието и свидетелството на много свети отци и църковни писатели, света равноапостолна Мария Магдалина помагала на свети апостол и евангелист Иоан Богослов в благовестническите трудове, оставайки до своята мирна кончина, и била погребана също в Ефес.
Нетленните прославени мощи на света равноапостолна Мария Магдалина били пренесени тържествено в девети век при император Лъв VI Философ[119] от Ефес в Константинопол[120] и положени в храма на манастира на свети Лазар. Такова е преданието на Източната православна християнска Църква.
Но не можем със сигурност да твърдим, че мощите на света равноапостолна Мария Магдалина останали завинаги и изцяло в Константинопол. Те биха могли да бъдат пренесени на друго място от самите вярващи, поради страх от победоносните нападения на турците; те лесно биха могли да бъдат взети от и на запад в Рим, когато Константинопол бил завладян от италианците и кръстоносците при четвъртия поход[121] в началото на ХIII век, тъй като тогава мощите на светците от много югоизточни области били пренасяни и разделяни по различни градове в страните на Западна Европа.
Римокатолическата църква твърди, че мощите на света равноапостолна Мария Магдалина, с изключение на главата[122] ѝ, почиват в Рим, около Латеранския дворец на римските папи в главния храм на свети Иоан Латерански[123], под олтара, който папа[124] Хонорий III[125]осветил в нейна чест, като сам погребал мощите ѝ там. Освен това католическата църква почита от 1280 г. и част от мощите ѝ, намиращи се във Франция, в Проваж, близо до град Марсилия[126], където в уединената долина, в полите на стръмните планини, е построен величествен храм на името на света Мария Магдалина[127].
Православната гръко-руска източна християнска Църква и западната римокатолическа, както и англиканската, празнуват паметта на светицата на 22 юли; в някои от местните църкви това е най-почитаният празник.
Това е всичко, което досега е известно за светата равноапостолна мироносица Мария Магдалина: несъмнено вярното, предадено ни от светото Евангелие, и вероятното според преданията на местните християнски църкви, за които, както и за всички, света равноапостолна Мария Магдалина била, по непосредствена заповед от Спасителя Христа, първа от всички хора проповедница на спасителното Христово Възкресение.
– Христовото Възкресение за всички нас – поучава великият светител филарет, митрополит Московски – е извор на размисъл, съзерцание, удивление, радост, благодарност, надежда, винаги пълен, винаги нов, колкото и отдавна, колкото и често да черпим от него; то е една вечна новост!… И ако трябва да обосновем вярата, да събудим надеждата, да възпламеним любовта, да просветим мъдростта, да окрилим молитвата, да предизвикаме слизането на благодатта, да унищожим бедствието, смъртта, злото, да оживотворим живота, да направим така, че блаженството да бъде не мечта, а действителност, славата – не призрак, но вечна мълния от вечната светлина, озаряваща всичко и непоразяваща никого… – за всичко това ще се намерят достатъчно сили в единственото чудодействено слово: “Христос воскресе!”
Да откликнем и ние на това чудно благовестие на великата пратеница на Самия наш Спасител, света равноапостолна Мария Магдалина с възторженото: “Во истину Христос воскресе!”.
На този ден е и пренасянето на мощите на светия свещеномъченик Фока към 404 г. от Понт в Цариград. (Паметта му се празнува на 22 септември.)
По молитвите на света равноапостолна Мария Магдалина, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас.
Амин.
[1] Евр. 13:7.
[2] В православната християнска Църква “равноапостолни” се наричат сътрудниците (мъже и жени) на Христовите апостоли, а също и тези праведни християни, които, подобно на апостолите, особено ревностно са проповядвали и утвърждавали християнската вяра. За тези особени заслуги те са изравнени по почит с апостолите. Думата апостол означава “пратеник”, на когото е възложено да изпълни някакво поръчение. Избирайки дванадесет от Своите ученици, Иисус Христос ги нарекъл “апостоли” (Лук. 6:13), за да ги изпрати на проповед (Марк. 3:14) и да изцеляват всяка болест и всяка немощ… (Мат. 10:1-42).
[3] Светии в християнската Църква първоначално наричали всички християни, всички вярващи в Христа, както например в посланията на апостол Павел. А при личното споменаване на праведника древните християни избягвали да поставят думата “свети” ( ‘αγιός, sanctus), защото тази дума често се употребявала в езическите надписи, на което християните не искали да подражават. И в древните календари думата “свети” пред името на праведника, почитан от Църквата, започнали да употребяват едва в трети и следващите векове. А в Евангелието светостта се представя като свойство на християнина във всичките ѝ прояви: “да се свети Твоето Име”… “Отче Свети”… “Свети ги в Твоята истина”…
[4] Мария Магдалина била наречена мироносица поради това, че евангелистите я посочват като първата от благочестивите жени, дошли на Христовия гроб, за да помажат тялото Му с благовония, според благочестивия иудейски обичай по това време. Тези благовония били от смолисти вещества на нардово миро, или смирна, тамян, алой и други благоуханни растения, смесени с чист зехтин. Чрез помазването или поръсването на тялото на починалия с такива благовония изразявали любовта и почитта си към личността му.
[5] Името Мария, от еврейското Мариам, означава: “висока, възвишена, твърда, превъзходна, превъзнесена”, а тази Мария наричат Магдалина поради произхода ѝ от град Магдала, както благочестивия член на синедриона Иосиф наричат Ариматейски, поради произхода му от палестинския град Ариматея. И названието Магдалина добавят към името на тази Мария за разлика от другите благочестиви жени, подобно на нея служещи на Иисуса Христа (Лук. 8:3) и носещи същото име Мария, както например Мария, сестрата на Лазар, и Мария, жената на Клеопа.
[6] Магдала (от еврейската дума магделая, означаваща кула) била град на западния бряг на Генисаретското езеро, недалече от градовете Капернаум и Тивериада. Магдала се славела с производството на бои и на изделия от тънки вълнени платове; освен това в нея се водела оживена търговия с гургулици и гълъби за жертвите на очищението; преданието приписва на Магдала триста лавки за гълъби и цяла долина “гълъби” наблизо. По това време богатството на Магдала било толкова значително, че данъците, взимани от града, били откарвани в Иерусалим с каруца. Нравствената развратеност на жителите също била голяма. От множеството градове и села, с които били осеяни бреговете на Генисаретското езеро, изчезнали всички, освен Магдала, която сега се нарича Меджел и представлява група мръсни къщурки, направени от крайбрежни камъни, а върху плоските покриви на къщурките са изградени горни етажи във вид на колибки от тръстика и съчки. Но останките от древната наблюдателна кула съществуват и сега, и местоположението ѝ и досега е прекрасно: тържествената красота на природата и днес събужда свят възторг от Христовите чудеса и проповеди на дивното Генисаретско или Галилейско езеро.
[7] Галилейската област в Северна Палестина, или Галилея (от еврейската дума “галил”, означаваща “област”, “окръг”), по времето на Мария Магдалина съставлявала третата област на Палестина, и самата Галилея се деляла на северна, горна “езическа” и на южна, долна. Галилея заема видно място в световната история като родина и място на проповедите на Христа Спасителя. Галилея се простирала на около 120 км от изток на запад, и на 40 км от север на юг. На север граничела със Сирия и Ливанските планини, на запад с Финикия, на юг със Самария, а на изток за граница ѝ служела река Иордан. Градовете и големите села в Галилея наброявали повече от 200, а населението – до четири милиона, състоящо се не само от иудеи, но и сирийци, финикийци, араби и други чужденци, много от които приели иудейската вяра. С чудния си климат, плодородие и богатство Галилея била най-добрата област в Палестина. Мекият, живителен климат, разнообразието и дивната красота на природата, неизчерпаемото плодородие на почвата – всичко това го имало в Галилея. И географското положение, и множеството пътища и връзки също били благоприятни за Галилея: през нея минавали няколко търговски римски пътя от изток на запад към Дамаск, към финикийските брегове, към Средиземно море, към Египет и Асирия; други пътища я пресичали от юг на север. Промишлеността и животът кипели в Галилея… Много страници в Евангелието описват природата и живота на Галилея. С родината на Христа Спасителя град Назарет, с детството, младостта и най-вече с проповедите Му, Галилея била люлката на християнската вяра. А притчите, чудесата, събитията от всекидневния земен живот на Иисуса Христа, всичко това са образи, възпроизвеждащи богатствата и красотите на природата и нравите на живота в Галилея. Небето, земята, морето, хлебните ниви, градините, цветята, лозята, ливадите, рибите и птиците – всичко това служело за повод на Спасителя и образ на дивните поучения на Божествената Му проповед…
[8] Галилейско море, Генисаретско езеро и Тивериадско море са названия на едно и също голямо езеро в Палестинска Галилея. В книгите Числа (34:11) и Иисус Навин (12:3), то се нарича Кинеретско, поради овалната си външна форма. Тивериадско се нарича по името на намиращия се на брега му град Тивериада; а Генисаретско по името на крайбрежния град Генисар, или Генисарета, поради красотата на заобикалящата го природа. Това езеро се простирало на 30 км в дължина и на 8 км в ширина. От северния му край в него се влива река Иордан, а от южния изтича. Около това езеро бил съсредоточен богат промишлен център на Палестина; по бреговете на езерото един до друг се простирали градове и села с многобройно население. Водата в езерото е прозрачна, приятна на вкус и прохладна; през нея преминавали четири хиляди различни по вид плавателни съдове: военните кораби на римляните, скромните лодки на рибарите от Витсаида и позлатените лодки на Ирод. Обикновено тихото и спокойно Генисаретско езеро понякога ставало бурно и опасно поради планинските ветрове. То се славело с невероятното изобилие от всякаква риба, така че на всеки било позволено да я лови, и рибата била любима храна до такава степен, че на обяда на един прочут равин били предложени триста различни видове риба. Ядели прясна, солена и сушена риба, от нея приготвяли лакомства; със съвети за приготвянето ѝ и с това каква риба по кое време да се яде се занимавали даже равините, които препоръчвали рибата да се мие с бира и вино. С улова и продажбата на риба се занимавали твърде много хора; едни от иерусалимските порти се наричали “рибни”, защото оттук се доставяло голямо количество риба от Галилея и с търговията на риба се занимавали даже членовете на синедриона, натоварвайки с риба цели кораби. Рибният поминък бил не само много изгоден, но и почетен… На западния бряг на езерото се намирала “земята Генисаретска” (Мат. 14:34 и Марк. 6:53), която била първото и главно място на проповедите на Христа Спасителя. Самата дума Генисарет означава “градини на изобилието”, и никъде нямало толкова красива природа и изобилие на всякакви растения и плодове от най-различни климати, както в “земята Генисаретска”. В продължение на девет месеца имало плодове по дърветата. Еврейският историк от това време Иосиф Флавий, описвайки с възторг красотата на Генисаретското езеро, дивния климат, палмите, лозята, смокините, портокалите, бадемовите дървета, наровете – казва, че годишните времена там спорят за честта да владеят тази райска местност… А еврейският Талмуд учи, че очакваният Месия някога ще се яви от това Тивериадско или Генисаретско езеро…
[9] Капернаум (от еврейски) означава: “селището на Наум” – град, намиращ се на западния бряг на Генисаретското езеро. Във Ветхия Завет не се споменава за него, тъй като произходът му е сравнително по-късен и се оформил като град с рибарско население, благодарение на развитието на търговско-промишлената дейност. Династията на Ирод имала дворец в него; римляните имали военни частни квартири и митница. В Евангелията се говори за Капернаум като за главно място на пребиваването на Христа Спасителя, след като оставил Назарет, така че Капернаум започнал да се нарича “Неговият град” (Мат. 9:7). В Капернаум и околностите му Христос извършил множество чудеса, произнесъл много притчи и поучения, но въпреки всичките Му вразумления, жителите му оставали глухи за новото благовестие, несъответстващо на тяхната търговска суета, не повярвали, и Христос произнесъл над Капернаум страшната присъда: “и ти, Капернауме, който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш” (Мат. 11:23). И сега от Капернаум не са останали никакви следи…
[10] Тивериада – град на същия западен бряг на Генисаретското езеро, малко по на юг от Капернаум; бил построен в 17 г. след Рождество Христово от управителя на Галилея Ирод Антипа и бил наречен в чест на тогавашния римски император Тиберий. Ирод направил Тивериада своя столица, построил великолепен дворец, храм, синагога, амфитеатър и обградил града със стена. Близо до града имало топъл целебен планински извор. Тъй като при построяването на Тивериада били разрушени древни гробници, евреите смятали града за нечист, бояли се да се поселят там, и на първо време той имал напълно езически характер. В околностите на Тивериада Христос Спасителят проповядвал и наситил пет хиляди слушатели с пет хляба (Иоан. 6). След разрушаването на Иерусалим от римляните в 70 г. иудеите построили в Тивериада 13 синагоги и висша школа, а тивериадският синедрион станал висша религиозна инстанция. Гръцката императрица Елена издигнала в Тивериада храм с 12 престола; а от средата на V до средата на VI век тук имало епископство, възстановено след това по време на първия кръстоносен поход. Върху развалините на Тивериада било построено градчето Табарийе, в 1837 г. то било разрушено от земетресение, по-късно било възстановено. Сега се нарича Тиверия.
[11] Мат. 26:69.
[12] Явяването на Господа Иисуса Христа след Възкресението Му. Вж. Жития на светиите за м. април.
[13] Деян. 1:11.
[14] Даже Иерусалимският Талмуд свидетелства, че галилейците се грижели повече за доброто име, а жителите на Иудея за парите. При галилейците вдовицата оставала в дома на покойния си мъж, а при иудеите наследниците я прогонвали. Отзивчивостта на галилейците към чуждата нужда стигала дотам, че съселяните снабдявали обеднелия старец с всичко необходимо, което бил свикнал да употребява, когато бил състоятелен. Но сред галилейците не се развили учени школи и поради това гордите книжници и фарисеи иудеи ги наричали невежи и глупци; заради неясното, неотчетливо произношение на някои от еврейските гърлени звукове от галилеите, иудейските равини не ги допускали да четат на глас молитви пред лицето на събранието и ги осмивали…
[15] Лук. 8:2. Думата “бяс” е превод на гръцката дума “демон” – дявол. В Свещеното Писание на Новия Завет “бяс” обикновено означава зъл дух или дявол. Бесовете, макар и да вярват и да треперят, и да признават Иисуса Христа за Син Божий, са слуги на сатаната. Сред чудесата на Христа Спасителя особено поразителни били изцеленията на обхванатите от бесове. Хората, попаднали под властта на бесовете, се наричат бесновати, страдащи от нечисти духове (Мат. 4:24; Лук. 6:18). Изцелението на бесноватите, по отношение на бесовете, се нарича “изгонване” (Мат. 8:16), а по отношение на самите страдащи – изцеление. Влиянието на бесовете върху обхванатите от тях хора винаги се проявява чрез влиянието им върху тялото; при това душата на човека губи властта си над тялото, между тялото и душата се вмъква някаква чужда сила, която действа пагубно върху телесните органи на душата. Бесът най-напред поразява нервната система на тялото и действа чрез нея, предизвиквайки същите симптоми, които се предизвикват и от други влияния, нарушаващи правилния живот на тялото. Бесовската сила действа не чрез духовната и нравствена природа, а чрез физическата и умствената. В Иуда Искариот – предателя влязъл дяволът, тоест, подтикнал го към предателство, но Иуда не бил обхванат от беса. Бесноватостта се проявява в ясновидство, когато обхванатите от бесове признавали Христа за Син Божий (Лук. 4:34), а също и в безумие, епилепсия, немота, недъгавост, слепота (Марк. 5:3; Лук. 8:27; Мат. 9:32 и мн. др.). Това дало повод на рационалистите (на хората, отричащи чудесата) да твърдят, че беснуването е само телесна болест. Но това, че беснуването е придружено с болести, не обяснява страшните, неестествени, нефизически особености на беснуването, при което един физически слаб човек разкъсва железни вериги или пророчества (Марк. 5:4). Сходството на някои признаци на беснуването с естествените болести на тялото е само външно, обусловено от общите закони на живота, нарушенията на които винаги могат да бъдат еднакви, независимо дали произхождат от различни причини. И това учение на Евангелието за беснуването с нищо не противоречи на данните на физиологията и психологията. Тъй като душата на човека може да подлежи на влияние даже на веществени сили посредством тялото, то толкова повече тя може да попадне под влиянието на духовни сили, при неспособността на душата да противодейства на такива влияния; това ясно се потвърждава от множеството факти на хипнозата. И както при хипноза един човек с по-силна воля чрез внушение може да влияе на друг до степен на пълното му обладаване и лишаването му от способност за самоопределение, така по силата на същия психологически закон и злият дух, бесът, може изцяло да завладее душата на слабия човек, който поради своята лична греховност, или по друга причина, става жертва на страшното бесовско влияние. Забележително е, че имало особено много бесновати пред и пришествието на Христа Спасителя. Това била особеност на този век; и тя отчасти се обяснява с това, че тогава достигнали висша степен на напрежението онова душевно безпокойство и слабост, които били резултат от душевната неудовлетвореност и нетърпеливо тревожното очакване на промяна в това непоносимо тежко състояние. Такова душевно състояние по това време обхванало както еврейското, така и езическото население на изтока. И тъмните сили на злите духове побързали да разпрострат мрежите на своята злобна, разрушителна власт, предвиждайки и предчувствайки скорошното си поражение от Христа Спасителя.
[16] Иоан. 9:3.
[17] Марк. 16:9; Иоан 20:16.
[18] Мат. 9:35.
[19] Лук. 7:21, 22; Мат. 11:5 и пр.
[20] Някои тълкуватели на Свещеното Писание и съставители на жития, и даже Отците на западната църква, обединяващи Мария Магдалина с известната грешница, която се покаяла в дома на Симона фарисея и получила прошка на греховете – предполагат, че евангелистите Лука и Марко не са изразили точно положението на Мария Магдалина, казвайки, че Христос е изгонил бесове от нея; тези писатели предполагат, че Мария Магдалина не е била обхваната от бесове, а е била само грешница и думите на евангелистите “седем бяса” означават много грехове и пороци (така предполагат например блажени Иероним, Августин, Григорий Великий и др.). Но да се претълкуват преките думи на двама евангелисти е възможно само въз основа на еврейската демонология, според която всички най-обикновени човешки страсти и всички болести равините приписват на злите духове. И еврейският Талмуд приписва много безсрамни пороци, говори за необикновената красота, за плетенето на косите на Мария Магдалина и за богатството ѝ… Но православната източна Църква не смесва Мария Магдалина с грешницата с неизвестно име, получила прошка в дома на Симона фарисея, и не претълкува преките думи на двамата евангелисти за изгонването на бесовете. А свети Димитрий, митрополит Ростовски с основание пише: “Ако Магдалина беше онази блудница, то какво биха казали ненавиждащите Христа евреи, търсещи в Него някаква вина, за да Го охулят и осъдят, виждайки, че след Христа и Неговите ученици дълго време върви една грешница? Ако Христовите ученици, веднъж видели Господа да беседва със Самарянката, се чудеха, че говори с жена, колко повече враговете Му не биха премълчали, виждайки една явна грешница да Го следва през всички дни и да Му служи…”
[21] Лук. 2:7, 12, 16.
[22] Лук. 2:24.
[23] Назарет (думата означава потомък, според други, страж, охранител) бил малък градец в Галилея, намиращ се на югозапад от Капернаум и планината Тавор. Бил разположен на планината, издигаща се на 200 м над морското равнище. Изгледът на долините, планините и Средиземно море от върха на планината бил прекрасен и разнообразен. Населението било бедно, немногобройно, и не се ползвало с уважение от иудеите (Иоан. 1:46). Назарет получил световна известност като място на Благовещението на Пресветата Дева за раждането на Сина Божий, Спасителя на света. В Назарет преминали детството, юношеството и животът на Иисуса Христа до самото Му излизане на открито служение на спасението на човеците (Лук. 2:39-51). Поради това Го наричали Назарянин, Назорей (Иоан. 19:19) и даже християните на изток дълго се наричали “назаряни”. Назарет бил разрушен в ХIII век от турците и след това отново бил построен и днес има няколко хиляди жители гърци, мюсюлмани, римски католици и други; намирайки се под покровителството на християнски консули, служи като място за поклонение от всички страни на християнския свят.
[24] Мат. 12:46-50; Марк. 3:31-35; Лук. 8:19-21.
[25] Мат. 26:15.
[26] Мат. 8:20.
[27] Иоан. 6:9. Ечемиченият хляб бил хлябът на бедняците, и на римските войници се давал само като наказание, например за загуба на знамето. Евреите смятали ечемика за храна на конете и магаретата.
[28] Мат. 11:19.
[29] Лук. гл. 5, 7 и 10.
[30] Иоан. 12:6; 13:29.
[31] “Да – казал Иисус на Петър, – макар и Аз да съм свободен от плащането на дидрахма, защото Аз съм Син Божий, а дидрахмите се вземат за храма на Моя Отец. – Но за да не ги съблазним, иди на морето (Генисаретското езеро), хвърли въдица и първата риба, която се улови, вземи; и като ѝ разтвориш устата, ще намериш статир (сребърна монета от 4 драхми); вземи го и дай им за Мене и за себе си…” (Мат. 17:24-27).
[32] Сирия (висока) в еврейския текст се означава с думата Арам, под която се разбира Сирия и Месопотамия взети заедно. Цялото пространство от река Ефрат до Средиземно море и от Тавърските планини до Арабия представлявало Сирия. Долините на Сирия са много плодородни, изобилстват с пшеница, грозде, маслини, портокали, фурми и пр. Климатът е много здрав и приятен. Нито една страна в древността не е била толкова известна, колкото Сирия, даже със своята цивилизация. От Галилея славата на Иисуса Христа като велик чудотворец се разпространила по цяла Сирия… В пределите на Сирия се намират девет десети от местностите, свързани с различни събития от Свещената История. Сирия била място, където били запазени Божиите църкви, и светилник, чиято светлина сияела в мрака на света в продължение на дванадесет века. Всички части на Сирия били осветени от стъпките на Христа Спасителя, Неговите апостоли и изповедници. Цялата тази страна представлява огромно живо свидетелство на Словото Божие, отворено за нравствено четене през всички времена и за посрамване на невярващите на Свещеното Писание…
[33] Мат. 4:24, 25; Лук. 6:17; Марк. 3:7 и 8.
[34] Лук. 8:3.
[35] Лук. 8:2.
[36] Мат. 26:56.
[37] Разпъването на кръст, тоест кръстната смърт, от древни времена и у римляните, служела за робско, най-позорно, най-жестоко наказание, на което били предавани само изменниците, убийците и най-големите злодеи. У иудеите тази смърт се признавала за “проклета” (Второз. 21:22 и 23 и 1 Кор. 1:23 и пр.). По римски обичай престъплението на разпнатия се изписвало кратко на дъсчица, прикрепена отгоре към самия кръст. Смъртта на кръста включвала в себе си всичко най-ужасно и най-мъчително в изтезанията и смъртта, без лишаване от съзнанието и чувствата: противоестественото висене на тялото на гвоздеите правела мъчително всяко, дори и най-малкото движение; възпалените и все повече разширяващи се рани близо до гвоздеите разяждала гангрена; артериите, особено на главата и на корема, се подували и се наливали с кръв, предизвиквайки страшна горещина и непоносима жажда. Страданията на разпнатите били толкова големи и ужасни, понякога продължаващи няколко дни, че у римляните обикновено ускорявали настъпването на смъртта с удари и пронизване с копие. На иудеите, по силата на Моисеевия закон (Второз. гл. 21) било позволено да съкращават страданията на разпнатите преди залез слънце и имало обичай да дават на разпнатия да пие вино, смесено със смирна (Марк. 15:23), или с жлъчка (Мат. 27:34), което замъглявало съзнанието, за да облекчи страданията; но Иисус Христос не приел и не пил такова питие, облекчаващо страданията. Богатите иерусалимски жени доставяли такова замайващо питие за своя сметка, без да обръщат внимание на личността на разпнатия. Възмутителната кръстна смърт в Римската империя премахнал едва император Константин Велики, а в Римската империя разпъвали даже и деца…
[38] Мат. 27:41-43; Марк. 15:31, 32; Лук. 23:35.
[39] Лук. 23:36, 37.
[40] Лук. 23:39.
[41] Мат. 27:39-40; Марк. 15:29-30.
[42] Марк. 15:40; Лук. 23:27.
[43] Лук. 23:44; Мат. 27:45; Марк. 15:33.
[44] Лук. 23:45, 44. Тази тъмнина не била обикновено слънчево затъмнение, според известните естествени закони на движение на слънцето и луната. Това било свръхествествено явление, което, заедно с последвалите особени знамения в природата, свидетелствало за изключителното значение на събитието на Изкуплението. Необичайността и достоверността на тази тъмнина била засвидетелствана от трима езически писатели от това време: от римския историк и астроном Фрегонт, от Юлий Африкан, от историка Тал и от неспоменатия по име от историка Евсевий четвърти езически историк. В техните записи напълно съвпадат и часовете на този мрак с апостолските указания, че се виждали звезди на небето. Свети Иоан Златоуст, Теофилакт и Евтимий предполагат, че тази тъмнина била предизвикана от силното сгъстяване на облаците между земята и слънцето по действието на свръхестествена сила, като знамение за Божия гняв заради нечестието на хората. Смятало се, че денонощието започва в шест часа вечерта и завършва в шест часа на другия ден. И че денят започва в шест часа сутринта. От шест до девет часа сутринта била първата част от деня, която наричали трети час; от девет до дванадесет часа – втората част, наречена шести час; от обед до три часа следобяд – третата част, наречена девети час; от три до шест часа вечерта – четвъртата част, която се наричала дванадесети час от деня. Нощта също се раздеяла на четири стражи, всяка по три часа.
[45] Мат. 27:45; Марк. 15:33; Лук. 23:44.
[46] Лук. 23:49; Мат. 27:55; Марк. 15:40.
[47] Мат. 27:56; Марк. 15:40.
[48] Надписът над кръста с вината на Христа гласял: “Иисус Назорей Цар Иудейски” – Назорей означавало Назарянин – местността, откъдето бил разпнатият Иисус, така наричали Иисуса Христа поради произхода Му от Назарет.
[49] Иосиф от град Ариматея или Риматаим, богат човек с твърд характер и безукорен живот, бил почетен член на иерусалимския синедрион; поради стеснителния си нрав по-рано не се решавал да се обяви за почитател на Христа, но и не вземал участие в съда против Иисуса. Негодувайки срещу разпятието Му, той искал с почетното погребение на Христа да изрази своята преданост като към мъченик и жертва на зли замисли.
[50] Никодим бил знаменит фарисей и член на синедриона. Той посетил Христа Спасителя в Иерусалим през нощта, с цел по-подробно и свободно да се запознае с Христовото учение, и Господ му открил основните истини на Евангелското учение (Иоан. 3). Той бил много богат, и отдал почит на Христа с погребение, донасяйки около 30 кг благовония от смирна и алой за помазване на Тялото Христово. Впоследствие приел кръщение от апостолите.
[51] Гроб тогава наричали иудейските гробници или пещери, изкопани или изсечени в скалисти хълмове, в които устройвали ложе за погребвания. Близо до мястото на разпятието на Христа Спасителя се намирала градината на Иосиф Ариматейски и в скалата имало нова гробница, която той бил приготвил за себе си. Иудеите благоговеели пред своите гробници, но Иосиф без колебание я дал на Невинния Страдалец, бързайки да завърши погребението, тъй като настъпвала пасхалната Събота.
[52] Мат. 27:61; Марк. 15:47.
[53] Лук. 23:56.
[54] Мат. 28:1; Марк. 18:1; Иоан 20:1.
[55] Иоан. 20:1.
[56] Лук. 23:56; Марк. 16:1. Миро, смирна – благоуханна смола от балсамово дърво, растящо в Арабия, Египет и Абисиния. Тази смола отчасти сама изтичала от дървото, отчасти се добивала посредством разрязване на кората на дървото. Сгъстявайки се, тя добивала бяложълт цвят; втвърдявайки се, ставала червеникава, вкусът на тази смола е силно горчив, ароматът ѝ е особено силен, дотолкова, че предизвиква виене на свят и загуба на съзнание. Мирото или тази смола, поради способността си да противодейства на всяко гниене, у иудеите и египтяните се използвала за мазане и балсамиране на телата на мъртвите (Иоан. 19:39). Във Ветхия Завет мирото за свещено помазване се състояло от смирна, тоест самотечна смола, благовонни канела и тръстика, касия и маслинен елей (Изх. 30:23-25). С това миро, по Божие нареждане, били помазани Скинията на Завета, след това Аарон и синовете му за свещено служене на Бога, а по-късно се помазвали с миро и царете и пророците. Помазването с миро е външният, видим знак на освещаването на предмета и свързването на помазания човек с даровете и силите на Божия Дух. И в православната християнска Църква от времето на апостолите съществува тайнството миропомазване, чрез което на вярващия чрез помазване с осветено миро на главата, гърдите, очите, ушите, устните, ръцете и краката в името на Светия Дух се дават даровете на Светия Дух, хранещи и укрепяващи в духовния живот. Със свещено миро се помазват християнските храмове и царете при коронясването им за великото царско служение… Освен миро при погребението на починалите евреите използвали и ароматни прахове, с които поръсвали повивките и самото легло, на което полагали тялото. Такива аромати на прах, освен мирото, били приготвени и за Христовия гроб от мироносиците.
[57] Мат. 27:62-66.
[58] Марк. 16:3.
[59] Иоан. 20:1; Марк. 16:4.
[60] Иоан. 20:2.
[61] В описанието на обсадата на Иерусалим в 70 г. от Тит Флавий Веспасиан, провъзгласен тогава за римски император, гробницата на Иосиф Ариматейски била спомената, като устроена по типа на обикновените единични пещерни еврейски гробници. Това допълнително потвърждава, че Гробът, в който бил погребан Христос, бил изсечен в природна скала, във вътрешността на невисок хълм в две части: входна и собствено погребална. Входът на пещерата бил устроен по обичая на изток и се затварял от голям камък. Мястото за погребение във втората част на пещерата било изсечено във вид на легло, или одър към стената, от дясната страна на входа. Височината на гробницата била малко по-голяма от човешки ръст, а височината на входа около една трета от човешки ръст. Разстоянието между гробницата на Иосиф и Голгота било около 35 м… В средата на II век римският император Адриан, решавайки да елинизира иудеите, заповядал да запълнят всички неравности на иерусалимските местности и хълмове и след това на мястото на християнските светини били издигнати езически капища на Юпитер и Венера. Но в 333 г., по заповед на император Константин Велики, тези капища били сринати, насипите разчистени, и тогава пещерата с Христовия Гроб била открита неприкосновена. Великолепен богат храм обградил тази християнска светиня, но външността на пещерата на Светия Гроб била изменена: за да се помести удобно храмът в нея, отделили самата гробница от скалата и от входната част, така че била запазена само погребалната част на пещерата… След това от седмото столетие персите, евреите, арабите и турците, побеждавайки гърците, използвали всички средства да изтрият от лицето на земята погребалното ложе на Богочовека, и макар че голяма част от стените и върха на пещерата били разрушени, самото ложе и долната част на стените на пещерата непоколебимо устояли до ден-днешен, като истинни и несъмнени паметници, осветени от пребиваването на Христа Спасителя в тях. И до края на дните на тази многогрешна земя това осветено каменно ложе ще привлича към себе си вярващите, ще им дава радост, успокоение и ще отпуска с примирена душа прекланящите колене пред него…
[62] Лук. 24:12.
[63] Иоан. 20:11.
[64] Иоан. 20:12 и следв. Думата “ангел” означава вестител, пратеник и се използва в Свещеното Писание с различни значения. Но в тесния смисъл на думата “ангели” в Библията означават лични, духовни същества, по-съвършени от човека и сътворени от Бога, които възвестяват на хората Божията воля и изпълняват Неговите нареждания на земята. Ангелите са сътворени от Бога преди творенията от видимия свят, те са духовни и ако не са безтелесни, то имат особено леко, ефирно тяло. За ангелите не съществуват човешките пространствени условия, но те са вездесъщи. Те са ограничени в съвършенството си и, независимо от бързината и дъблочината на разбиране, не са всезнаещи; независимо от чистотата и светостта си, ангелите могат да бъдат подложени на изкушения, защото са сътворени свободни, затова и са могли свободно да устоят в доброто, както светлите ангели, и да паднат, както ангелите – зли духове. Ангелите предстоят пред Лицето Божие, непрестанно Го славят, изпълняват Неговата воля и се насаждават на блаженство. Ангелите са неизброимо множество, и между тях има различни достойнства и степени на съвършенство. Цялата история на човечеството и на Божия народ се твори при служението на ангелите, и те се явяват във важни моменти от историята във Ветхия и Новия Божий Завет, служейки на Иисуса Христа и Неговата Църква, за което ангелите приемат видим, достъпен за човека образ. Поради това евангелистите Марк и Лука, разказвайки за явяването на ангели на мироносиците, ги наричат “мъже” (Лук. 24:4) и юноши (Марк. 16:5), по вид и образ на явяване, в който ги съзерцавали мироносиците. Ангелите се почитат от православната Църква като приближени на Бога служители и изпълнители на Неговата воля.
[65] Иоан. 20:12, 13.
[66] Иоан. 20:14.
[67] Лук. 24:13-23.
[68] Иоан. 20:15.
[69] Иоан. 20:15.
[70] Иоан. 20:16.
[71] Иоан. 20:16.
[72] Иоан. 20:17. В същия ден, но известно време след първото явяване на Мария Магдалина, Спасителят Христос не ѝ забранил, както и на другите мироносици, да се хванат за нозете Му, нозете на Спасителя Христа (Мат. 28:9 и др.; Лук. 24:10 и др.); също така вечерта на същия ден Христос предлагал на учениците Си да се допират до Него, показал им раните на ръцете и нозете Си (Лук. 24:39 и др.). От тези обстоятелства следва да заключим – предполагат отците на Църквата и тълковниците, – че забраната за допиране при първото явяване на Мария имала за основание простотата на тогавашните ѝ мисли, с които се устремила към Господа. Подобно на другите ученици, тя не очаквала и не разбирала възкресението на Спасителя Христа и изведнъж Го вижда пред себе си жив. Какво смущение в мислите и какво душевно вълнение трябвало да предизвика у нея явяването жив на този, когото смятала за мъртъв – и тя се устремява към Христа, за да се увери чрез допиране в това, което виждат очите ѝ, за да задържат Него, така пламенно търсения… А Христос, знаейки какво ставало тогава в мислите и в душата на Мария Магдалина, кротко отстранява искреното, но неуместно в мислите ѝ желание, а законното ѝ желание да се увери – Той ли е пред нея – удовлетворява с думи и с поръчението да възвести за възкресението Му на апостолите… (Тълковно Евангелие, изд. на епископ Михаил).
[73] Иоан. 20:17. От тези думи на Възкръсналия учениците трябвало да разберат, че царството на Иисуса Христа не е земният свят, че трябва да го отличаваме от земните царства, и във възкръсналия Христос да виждаме не земен Цар, а небесен; но апостолите и след това разяснение и предупреждение на Господа все пак не изоставяли своите народни несбъднати надежди и даже преди възнесението Го питали: “в това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?” (Деян. 1:6).
[74] Иоан. 20:18.
[75] Марк. 16:9; Иоан 20:14-17. Светите Евангелисти не казват нищо за явяването на Възкръсналия на Божията Майка, но в църковното предание съществува вярването, че на Божията Майка преди жените мироносици било съобщено от ангели за Христовото възкресение и че Христос, след като възкръснал от гроба, се явил първо на Нея. Това вярване на Църквата намира израз в пасхалните богослужебни песнопения.
[76] В Иерусалим апостол Иоан Богослов имал свой собствен дом на планината Сион. Там се намирали и всички други апостоли. И след възнесението на Спасителя там бил съсредоточен новият християнски живот. Към този нов Сион се обръщали всички християни за разрешаване на недоуменията си…
[77] Марк. 16:10 и 11; Иоан 20:18.
[78] Лук. 24:9-11 и 4-8; Мат. 28:5-7; Марк. 16.
[79] Лук. 24:9-11; Марк. 16:1; Мат. 28:1.
[80] Мат. 26:56; Марк. 14:50.
[81] Иоан. 20:19.
[82] Лук. 24:21.
[83] Второз. 21:23 и 1 Кор. 1:23.
[84] Лук. 24:19.
[85] Марк. 5:41.
[86] Лук. 5:11-17.
[87] Иоан. 11:44 и др.
[88] Лук. 24:34; 1 Кор. 15:5.
[89] Даже след явяването на Възкръсналия Христос в Емаус, засвидетелстван от още двама ученици, много “не повярвали” и на тях, докато същата вечер, в самия дом на апостол Иоан, където се събирали учениците, въпреки затворените врати, им се явил Христос и ги упрекнал за неверието и жестокосърдието им, задето не повярвали на ония, които Го видели възкръснал (Марк. 16:13 и 14). Това обстоятелство е изключително важно в повествованията за възкресението на Господа именно като неопровержимо доказателство за истинността на Неговото възкресение. Ясно е, че апостолите не са сбъркали в тази истина, не са могли да се излъжат, и че това не е тяхна мечта, не е плод на възторженост или на разстроено въображение. Апостолите не вярвали и имали нужда от упреците на Самия Възкръснал и позволението да Го докосват и да яде с тях, за да победи това неверие, и ако след това апостолите повярвали и проповядвали за действителното възкресение на техния Учител и Господ, то това възкресение е несъмнена истина и вече никой не може да упрекне учениците в лековерие… (тълковно Евангелие, изд. арх. Михаил, 1871 г.).
[90] Свещена История на Новия Завет, проф. М. И. Богословски, изд. 1859 г.
[91] Спасителят Христос казал: “Царството небесно, Царството Божие прилича на синапово зърно, което, кога се посее, е най-малко от всички семена, но кога израсте, става дърво, тъй че птиците небесни прилитат и се подсланят под клоните му.”… (Мат. 13:31, 32; Марк. 4:31; Лук. 13:19). Тук Христос говорел не за зърното на обикновения синап, а за особения източен многогодишен синап, обилно растящ в Палестина. В Северна Америка дървесният многогодишен синап се нарича горски синап… Евреите, когато искали да кажат, че нещо е много малко, казвали, че то е голямо колкото синапово зърно. С гореспоменатата кратка притча Господ показал как ще се разпространи евангелската проповед. Макар и Неговите ученици и ученички да били най-безпомощни и унизени от всички, силата, скрита в тях, била голяма и проповедта им се разпространила по цялата вселена. И Христовата Църква, в началото малка, незабележима за света, се разпространила по земята така, че множество народи, като птици в клоните на синапово дърво, се подслоняват под сянката ѝ. Същото става и с царството Божие в душата на човека: полъхът на Божията благодат, в началото едва забележимо, при усърдие от страна на човека, все повече и повече завладява душата му, която след това става храм Божий, вместилище на всякакви добродетели… (Тълковно Евангелие, архим. Михаил, 1870 г.)
[92] Деян. 1:8.
[93] Евр. 13:7.
[94] Евр. 6:12.
[95] Марк. 12:30-33; Мат. 22:37-40.
[96] Рим. 8:38, 39.
[97] Думата предание означава разказ, повествование, памет за събитието, предадени устно от предците към потомците; също и поучения, наставления, житейски правила, предадени от едно поколение на друго – глас на древността, предание на старината. – Книжниците и фарисеите казват на Иисуса: “защо Твоите ученици престъпват преданието на старците?” (Мат. 15:2). – “Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал” – пише свети апостол Павел (1 Кор. 11:2). “И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” – поучава пак той (2 Сол. 2:15). И от преданието – поучава светителят Филарет Московски – можем да се ползваме наравно със свещеното Писание само в този случай, ако, подобно на преките ученици на апостолите, сме имали пред очите си непосредственото, истинно апостолско предание… Но и християнските предания вече са минали през много страни, народи, езици и през много векове. Към първоначалните апостолски предания са се присъединили отеческите предания с различна степен на древност, и различията между тях достигнали до противоречие. Ето защо, за да се ползваме от преданията като от източник, е необходимо изследване на истинността и достойнството на преданията, за да отстраним от тях неправите изменения и чуждите примеси… И православната Църква признава преданието не за самостоятелен, а за спомагателен източник на християнското учение. (Догматическо богословие Филарет, митрополит Московски).
[98] Лук. 7:37, 38 и др.; Марк. 14 и Мат. 26.
[99] Лук. 10:39; Иоан 11:28 и др.
[100] Иоан. гл. 11, 12, 19 и 20; Марк. 16:3; Мат. 27:7. Някои отци на Църквата и учени предполагат и учат, че светото Евангелие във всички повествования за гореспоменатите три жени разбират една-единствена личност, която в младостта си вероятно била отдадена на разврат, и заради порочния си живот била обладана от седем бяса. Като чула за чудесата на Христа, тя отива при Него в дома на Симона фарисея: за живото ѝ съкрушение за греховете ѝ тя получила прошка от Спасителя и вследствие на това се освободила от седемте измъчващи я зли духа, тогава тя би могла да остави Галилея, заедно с близките си Лазар и Марта, и да избере за свое жилище Витания, където Иисус често удостоявал дома им с посещения. На това мнение били свети Климент Александрийски, свети Августин, свети Григорий Велики и други. Такова било до настоящото време и мнението на западната римокатолическа църква. Но по-голямата част от новите западни учени различават Мария Магдалина от Мария – сестрата на Лазар. Те казват, че Магдалина не оставяла Спасителя в последните години от живота Му и Го следвала от Галилея в Иерусалим, когато Той дошъл тук на последния празник на иудейската пасха, тогава, когато Мария, сестрата на Лазар, по това време останала с брат си и Марта във Витания, защото нито един от Евангелистите не споменава името ѝ, посочвайки жените, които тогава последвали Иисуса и пристигнали с Него в Иерусалим. В действителност тези две благочестиви жени се явяват в Свещеното Писание носещи напълно различни признаци: едната винаги се нарича Магдалина и се причислява към жените, следвали Христа от Галилея; докато другата се споменава като сестрата на Лазар от Витания. Такова постоянно различие в името им не би могло да бъде без значение при светите Евангелисти и по необходимост навежда на мисълта, че не бива да ги смесваме. Свети Ириней, знаменитият Ориген, свети Иоан Златоуст и много други отци на Църквата и учени отличават света Мария Магдалина от света Мария, сестрата на Лазар, но признават каещата се грешница, спомената от свети Лука в края на седма глава, за едно и също лице със света Магдалина. Но и това мнение не се доказва със сигурност с нищо… А свети Григорий Велики и някои други тълкуватели на Свещеното Писание, които признават света Мария Магдалина за едно лице с каещата се грешница в дома на Симона фарисея (в Наина), под седем бяса, изгонени от Христа от Магдалина, разбират различните грехове, в които живеела, и които след покаянието ѝ пред Спасителя я оставили. Но такова тълкуване на думите от светото Евангелие е напълно произволно и противоречи на общото значение, с което се употребяват тези изрази в Евангелието, където под тях навсякъде пряко и определено се разбира вселяването на нечистите духове в човека, които, по Божие допущение, влизали в тялото на нещастните не само по един, но даже и цял легион. Много от по-късните западни тълкуватели на Свещеното Писание приемат, съгласно с източната православна Църква, думите на Евангелистите Лука и Марко за изгонването на седем бяса буквално.
[101] Италия (Деян. Гл. 18 и 27, 28 и Евр. гл. 13) – общоизвестна европейска страна със столица Рим. В Новия Завет с Италия се означава Италийският полуостров, от Алпийските планини на север до остров Сицилия на юг. От най-дълбока древност страната се славела със своята просвета и изкуства. Италия била една от първите европейски страни, в която било проповядвано Евангелието. По времето на Спасителя и апостолите в Италия живеели много иудеи, въпреки че скоро преди това бил издаден императорски указ на Клавдий за изгонването им от Рим. И още преди посещението на апостол Павел в Италия учението на Спасителя Христа вече било проповядвано там от Христовите ученици.
[102] Тиберий кесар (Лук. 3:1) бил римски император, приемник на Октавиан Август, който го осиновил, оженвайки се за майка му Ливия Друзила; царувал от 14 до 37 г. след Р. Хр. Бил хитър, прикривал действията си с решенията на Сената, бил притворен, жесток и деспотичен; той бил удушен в постелята си по заповед на началника на неговите телохранители. При царуването на Тиберий протекъл целият земен живот на Спасителя Христа от 14-годишна възраст. В 15-ата година от царуването на Тиберий, след кръщението от Иоан, Христос започнал Своето открито служение за спасението на човечеството и умрял и възкръснал от мъртвите. Римски управител на Иудея (от 26 до 36 г. след Р. Хр.) бил Пилат Понтийски. Забележителни са така наречените Актове на Пилат, или съобщение на Пилат до император Тиберий за живота, осъждането на смърт и възкресението на Спасителя Христа и за чудесата Му. Иустин, Тертулиан, Евсевий и други древни историци пишат, че Тиберий, като прочел съобщението на Пилат за Христовите чудеса, предложил на Римския сенат да включат Иисуса Христа в числото на римските богове, но Сенатът не се съгласил само защото сам не бил изследвал това дело и сам не одобрил Христа. Актовете на Пилат съставят първата част на така нареченото евангелие на Никодим.
[103] Бит. 43:11; 3 Царств. 10:2. В древния, а даже и в съвременния Изток явяването на подчинените пред властелина, и изобщо на по-нисшите пред по-висшите без подарък се смята за израз на невежливост и даже непочтителност. Така например е казано, че при избирането на Саул само “негодниците… го презряха и му не поднесоха дарове”… (1 Царств. 10:27).
[104] Влъхва е дума от персийски произход, влъхви се наричали мъдрите хора, притежаващи обширни, и даже тайни, знания, в частност астрономически и медицински. Те се ползвали с голямо уважение и в голямата си част били служители на религията, жреци.
[105] Витлеем Иудейски бил неголям град, намиращ се на около 10 км южно от Иерусалим. Думата Витлеем означава “Дом на хляба”, това място е получило името си поради необикновеното плодородие на почвата наоколо. В древността той се наричал Витлеем Ефрафа, а за разлика от Витлеем в Галилея, го наричали иудейски; след раждането на царя пророк Давид в него, се наричал и “градът Давидов” (Лук. 2:4). Витлеем бил разположен на висока планина във вид на амфитеатър и заобиколен от плодородни поля и хълмове, представлявайки много живописна местност. На двеста крачки от града, на един от хълмовете посочват, според преданието, пещерата, в която се е родил Спасителят Христос. В IV век гръцката императрица Елена построила храм над пещерата на Христовото Рождество, чийто среден олтар се намира над самата пещера. От него, по 15 мраморни стъпала, има вход в подземната църква, която е самата Пещера Вертеп на Рождество Христово… Във всички християнски времена, както и до днес, Витлеем се посещава от множество богомолци.
[106] Иерусалимският Синедрион бил върховният съд на иудеите, състоял се от 72 членове, предимно фарисеи и садукеи, избирани чрез гласоподаване и отчасти чрез жребий. Синедрионът се събирал при Иерусалимския храм, но в особени случаи и в дома на първосвещеника, неговия председател (Мат. 26:3; Иоан 18:24). На решението на Синедриона били длъжни безусловно да се подчиняват всички. След покоряването на Иудея от римляните властта на Синедриона била ограничена и за изпълнение на произнесените от него смъртни присъди се изисквало съгласието на Римския управител. След разрушаването на Иерусалим Синедрионът вече не бил съдилище, а само училище по иудейския Закон.
[107] Пилат бил наречен Понтийски по името на блатистата италианска Понтийска провинция, на която бил управител преди това. От 27 г. след Р. Хр. Пилат бил управител на Иудея, но ненавиждал свободата, обичаите и религията на иудеите; той не се колебаел да раздава правосъдие и предавал на мъчения и смърт невинни без съдебно разследване, затова и десетгодишното му управление било крайно неприятно на иудеите и предизвиквало народни вълнения; веднъж той не се побоял да предаде на смърт множество галилейци в самия иерусалимски храм даже по време на жертвоприношение, така че кръвта им се смесила с жертвите им (Лук. 13:1).
[108] Галия била страната на галите или франките, покорена от римляните; това е днешна Франция. Град Виена се намира на река Рона, край пътя за град Марсел, окръжен град на изерския департамент на днешна Франция. На събора във Виена в 1312 г. папа Климент V обявил духовния орден на тамплиерите за еретически. Според преданието Лазар и неговите сестри Марта и Мария били пуснати в морето на волята на вълните и вятъра. Тази лодка било изхвърлена на брега в Южна Галия, и тези, които били в нея, обърнали в християнската вяра жителите на град Марсел, Екса и други.
[109] Така гласи една от редакциите на “Послание на Пилат до Кесаря Тиберий”, представляващо част от апокрифното, така наречено Евангелие от Никодим, с добавката, че след отсичането на главата на Пилат, осъдил Иисуса Христа, първосвещеника Анна зашили във волска кожа и обесили, а Каяфа убили със стрела в сърцето.
[110] Марта и Мария – две сестри, живеещи със своя безбрачен брат Лазар в подножието на Елеонската планина във Витания. Това било благочестиво семейство, с което Спасителят Христос поддържал дружба, и отивал да си почине в дома им, посещавайки Иерусалим (Лук. 10; Иоан 11 и 12; Мат. 26; Марк. 14). Когато Лазар умрял, Спасителят Христос го възкресил на четвъртия ден, проявявайки пълното Си могъщество над смъртта, след което членовете на Синедриона решили да убият и Лазар. Но според преданието той живял още 30 години и бил епископ на остров Кипър, където и починал. Паметта му се чества от Църквата на 17 октомври.
[111] Това съобщение е поместено в славянските редакции под заглавието “Възношение” или “Послание на Пилат до кесаря Тиберий”, в така нареченото “Евангелие от Никодим” непосредствено след първата част на това Евангелие и представлява нейно заключение; но освен това, във вид на отделна и по-подробна статия, то се среща в ръкопис по-често от Евангелие от Никодим; също така това съобщение е включено в пълния му вид в книгата, наречена “Страсти Христови” или “Страсти Господни”. Тя описва страданията, смъртта, погребението и възкресението на Спасителя, заемайки голяма част от съдържанието си от Евангелие от Никодим. Първата част на Евангелие от Никодим в древните списъци се наричала “Актове на Пилат, или записки за Господа Иисуса Христа”, в които е описано осъждането на Спасителя от Пилат, Неговата смърт и възкресение. В главните си черти тази част се съгласува с четирите канонични Евангелия, с изключение на някои подробности, които липсват в четирите канонични Евангелия. Втората част на Евангелие от Никодим съдържа разказ на двама възкръснали при Христовото възкресение синове на Симеон Богоприимец за слизането на Спасителя в ада, основавайки се на думите в Първото съборно послание на апостол Петър 3:18, 19. В едно известно слово, приписвано на епископ Евсевий Александрийски, това слизане било изобразено художествено и обширно. Евангелие от Никодим е много древно по произход, на него се позовават писателите от II век; то се ползвало с голямо уважение и се съхранило в гръцките и латинските списъци; влиянието му се разпростира върху много произведения на византийската и западната литература и върху църковните проповеди и песнопения.
[112] Писанието на Пилат до император Тиберий за чудесата, смъртта и възкресението на Спасителя Христа се посочва безспорно от древните писатели, като Иустин Философ, който дълго преди това бил езичник, в началото на II век; Тертулиан, римски юрисконсулт, и историка Евсевий Памфил от II век, които са имали достъп до архивите на държавните дела. – Свети Иустин, отец и учител на Църквата от началото на II век, наречен философ, не заемал длъжност в църковната иерархия, а като обикновен мирянин бил ревностен проповедник на Христовата истина в Азия и Европа, в Рим основал школа по християнско вероучение; в две отделни апологии защитавал християнството пред съда на римското правителство, с изящество на речта и дълбочина на философския анализ. Бил наказан със смърт за разпространяване на християнството в 166 г. Паметта му се чества на 1 юни… Тертулиан Флоренс, прочут философ и отличен юрист, бил презвитер; неговите съчинения са много важни за историята на Църквата, имат практическо битово значение и се делят на исторически, апологетически и догматически. Епископ Евсевий Памфил бил един от най-учените епископи от III и IV век. Влиянието на Ориген много се отразило в догматическите му възгледи, така че неговото предложение за символ на вярата било отхвърлено от Първия Вселенски събор в 325 г. Несъмнено е пристрастието му към арианите, а влиянието му върху император Константин било много голямо. Тъй като имал огромна ерудиция като историк, той се ползвал от множество материали на някои писатели, чиито съчинения се запазили само в Евсевиевите съчинения, тъй като той преписвал от тях цели раздели. Поради близостта си с императора Евсевий се ползвал и от държавните архиви. Наричат го баща на църковната история.
[113] Римският сенат се признавал за учреден от самия основател на римската държава Ромул. Сенатът се смятал за носител на народния разум и пазител на държавните традиции, бил зависим от царя и той назначавал сенаторите. Всяко решение на народа в републиканския и в царския период от римската история се нуждаело от авторитетното потвърждение на неговия Сенат, свидетелстващ за съответствието на решенията на основните религиозни и политически устои на държавата. Особено при император Тиберий влиянието на народа върху Сената се прекратило, и на Сената била предоставена даже съдебна и законодателна власт заедно с императорската; на теория се оказало “двувластие”, но в действителност цялата власт се намирала в ръцете на императора, издаващ едикти, укази, конституции, така че за Сената по-скоро оставала ролята на узаконител на фактите; той бил място само за утвърждаване на императорските закони…
[114] За потвърждение, че този обичай води началото си от поднасянето на червено яйце от света равноапостолна Мария Магдалина на Тиберий, служи освен еднаквостта на преданието по всички християнски църкви и това, че в древен ръкописен устав на пергамент, който се пази в библиотеката на манастира на света Анастасия близо до Солун, след молитвите за деня на светата Пасха е записано следното: “Чете се и молитва за благословение на яйцата и сиренето, и игуменът, целувайки братята, им раздава яйца и казва: “Христос воскресе!”… Така ние приехме от светите отци, които са съхранили този обичай още от апостолско време, защото света равноапостолна Мария Магдалина първа дала на вярващите пример за това радостно дароприношение”…
[115] Рим (Деян. 28:16-31) – столица на тогавашната велика Римска империя; град, разположен на брега на река Тибър. Според преданието бил основан от Ромул в 750 г. пр. Р. Хр. Отначало заемал само един хълм, по-късно седем, а накрая – 15. Имал до половин милион население, половината от което се състояло от роби. Езическите храмове били 420, жителите били много суеверни и най-груби идолопоклонници, а в изкуствата и войните решително господствали над целия свят. Римската империя включвала в себе си целия тогавашен известен свят, наброявайки до сто милиона жители. Иудеите тогава били част от Римската империя, поради което в Рим живеели много иудеи, и християнството се разпространило сред тях скоро след Възнесение Христово. Жестоките императори Нерон (54-68 г.), Домитиан (81-96 г.) и Траян (97-117 г.) и други повдигали яростни гонения срещу римските християни… В 67 г., на 29 юни в Рим били умъртвени светите апостоли Петър и Павел.
[116] Рим. 16:6.
[117] Творения на свети Иоан Златоуст.
[118] Ефес (Деян. 19) бил най-известният град в Мала Азия на река Канстра, в него била съсредоточена търговията и особено се славел със знаменития храм на Артемида-Диана, езическа богиня, служенето на която се извършвало от евнуси, с особен блясък и великолепие. Този храм бил толкова красив и обширен (около 200 м дължина и 100 м ширина), че се признавал за влизащ в числото на седемте чудеса на древния свят. При построяването му се трудили най-добри майстори повече от 200 години и макар че в 356 г. след Р. Хр. злият безумец Херострат, за да стане известен, запалил този храм, гърците отново го построили с още по-голямо великолепие. Малки сребърни модели на този храм се продавали в такова огромно количество, че били доходен занаят за много ефесяни, и затова проповедта на апостол Павел в Ефес против езическите богове предизвикала упадък на тази търговия и негодувание на простия народ, усмирено от пазителите на реда (Деян. 19). Апостол Павел няколко години проповядвал с голям успех в Ефес, извършвайки много чудеса. Апостол и евангелист Иоан Богослов също се подвизавал много години в Ефес, преди и след заточението си на остров Патмос, и починал в Ефес. Близо до града имало пещера, в която, според преданието, седем свети отроци проспали 187 години, от времето на жестокото гонение на Декий срещу християните до благочестивия император Теодосий. В 431 г. в Ефес бил свикан третият Вселенски събор против учението на Константинополския патриарх Несторий. В Ефес се състояли и поместни събори.
[119] Лъв VI – гръцки император (886-912 г.), наречен философ или мъдри заради любовта му към науките и познанията му по астрология; бил ученик на патриарх Фотий; но противно на църковните правила, четири пъти встъпвал в брак; водел неуспешна политика и войни. Особено известен е с изданието “Базилик”, тоест всички гръко-римски закони в 60 книги, от които към Църквата се отнасят I, III, IV и V книга.
[120] Константинопол, на славянски Цариград – бил основан под името Византия в 658 г. пр. Р. Хр. на европейския бряг на протока от гърците на търговския град Мегара в Средна Гърция. Византия имала голямо търговско-промишлено значение поради своето разположение на тесния проток между Черно и Мраморно море. В първите векове на християнството, макар и да се смятала за второстепенен град, имала както преди много преимущества поради своето положение. Това мъдро оценил император Константин Велики, който в 330 г. след Р. Хр. пренесъл във Византия столицата на Римската империя, преименувайки Византия в Константинопол и Нов Рим, украсявайки я с храмове, дворци и произведения на изкуството; той привлякъл многобройно население и като цяло я направил могъщ център на гражданския и църковния живот на гръко-римския свят… В тясна връзка със състоянието на държавата тогава се намирала и съдбата на християнската Църква: процъфтяването или упадъкът на империята предизвиквали съответни явления и в живота на Църквата, отразявайки се върху нея. Няколко века целият живот на обновената от християнството империя носел църковно-религиозен характер и тогава процъфтяло богословието, църковното изкуство, силно процъфтяло богослужението, обогатявайки се с дивни допълнения на предишните си форми, както и църковната проповед, а църковната поезия достигнала съвършенство в силата, живостта и висотата на творчеството. Появили се велики богослови, като светите Атанасий Александрийски, Евстатий Антиохийски, Григорий Богослов, Василий Велики, Иоан Златоуст и много други, също и съставители на песнопения, като свети Иоан Дамаскин, Андрей Критски, Роман Сладкопевец, Козма Маюмски и други, и множество високоталантливи деятели във всички области на живота на християнската Църква…
[121] Кръстоносни походи – военни експедиции, предприети от християнските народи на Западна Европа от края на ХI до края на ХIII век за отвоюване на Гроба Господен и Палестина от мохамеданите; участниците в кръстоносните походи носели червен кръст, пришит към дясната страна на дрехата си, и били под особеното покровителство на Църквата; кредиторите не можели да изискват от тях дългове през цялото време на кръстоносния поход и греховете им се прощавали от църквата. Начело на това движение стояли Римските папи заедно с цялата църква. Кръстоносните походи не били случайност, а се проявили неизбежно като сблъсък между двата крайни свята: християнския и мюсюлманския, всеки от които еднакво смятал себе си за призван да господства над целия свят. Бедственото положение на Гръцката империя, от която турците вече били завоювали цялата Мала Азия и застрашавали Константинопол, а също така и вътрешното религиозно и гражданско състояние на Западна Европа способствали за възникване на борба, а тласъкът бил даден с молбата за помощ от гръцкия император Алексей Комнин и проповедта на папа Урбан II на Клермонския събор в 1095 г. за освобождаване на Светата земя и Гроба Господен от неверниците. Всичките действителни кръстоносни походи били седем. Първият поход завършил със завладяването на Иерусалим в 1099 г. и учредяването на иерусалимското кралство, но почти столетие по-късно турците отново превзели Иерусалим и никой от кръстоносните походи не постигнал целта на освобождаването на Светата земя. – А четвъртият кръстоносен поход, вместо Палестина, се ограничил с превземането на Константинопол от гърците в 1204 г. и формирането на смесената Латинска империя, просъществувала 56 години. През това време били разрушени много прекрасни здания, погинали множество паметници на изкуството, известни древногръцки скулптури, заедно с други скъпоценности, били отнесени в Италия, във Венеция с тях била украсена катедралната църква на свети Марк. Плячката, взета от тези кръстоносци в Константинопол, била твърде голяма, тогава е възможно да са били пренесени в Рим и мощите на света равноапостолна Мария Магдалина.
[122] Под думата мощи в светата Църква в най-широк смисъл се разбира тялото на всеки починал християнин. Така в чина на погребението на починалите се казва: “Вземайки мощите на починалия, отива (с тях) в храма”. Но в по-тесен смисъл под мощи се разбират “честните останки на светите Божии угодници”. Обаче и тук думата мощи има различно значение. Така древните християни почитали “костите” на светите мъченици Игнатий Богоносец и Поликарп Смирненски. Църковният историк Евсевий, говорейки за пренасянето на мощите на свети апостол Лука и Тимотей в IV век, добавя, че “патриархът ги държал на коленете си в неголеми ковчежета или сандъчета”. Очевидно в тези ковчежета можели да се вместят само костите на светите апостоли. Думата “мощи” у нашите предци означавала най-вече “кости”… Някои от мощите на светците представляват цели тела на починали и запазват толкова естествен вид, че даже се отличават с мекота и гъвкавост на членовете, например на о-в Корфу мощите на свети Спиридон Тримитунтски повече от хилядолетие лежат при влажен и горещ климат, запазвайки гъвкавостта на членовете…
[123] Древният храм на името на свети Иоан в Латеран близо да Латеранския дворец на папите в Рим съществува от времето на император Константин Велики и го наричат “майка и глава на всички църкви”, разбира се римските. Вътре в него има много скъпоценни старини от мрамор и мозайка, работи на известни художници… Латеран – дворецът на папите в Рим. Той принадлежал на римския род Латерани, а от III век, когато станал императорска собственост, бил подарен от жената на император Константин Велики на римския епископ и служел за резиденция на папите до преселването им в принадлежащия на папите град Авиньон в Рим. В Латеранския дворец до ХVIII век се състояли единадесет събора на Западната Църква, някои от които се смятат за вселенски в римокатолическата Църква. През 1843 г. в Латеран бил устроен богат музей на езически и християнски старини.
[124] Папа (от гр. дума “παππάς” – отец) – титул, който до края на V век се употребявал като почетно наименование на епископите, след това се отнасял предимно към римския архиепископ, а от 1075 г. – изключително към римския, като върховен глава на цялата Западна църква; макар и Вселенската Църква да не давала особени преимущества на папата, всички духовни лица в католическия свят били задължени безусловно да се подчиняват на волята на римския папа. Върховенството на папата се опирало на политическото обаяние на “вечния” Рим, столицата на света, и на приемствеността от апостол Петър. Особено с разпадането на Западната Римска империя целият авторитет, който Рим имал през вековете, се съсредоточил върху Римския папа, който останал първото лице в Рим, а, от друга страна, като приемник на апостол Петър, проповядван на Запад като глава на целия християнски свят. – Римските папи приписвали на себе си и ръководството на целия свят, и безусловното подчиняване на всички християни и всички църкви… Но това противоречи на свещеното Писание, на свещеното предание и на учението и историята на Христовата Църква.
[125] Хонорий III, папа Римски от 1216 г., безуспешно проповядвал нов кръстоносен поход след неудачния четвърти; коронясал Фридрих II за император на Рим, а за император на Латинската Константинополска империя – Петър Куртене, внук на Людовик Френски. Хонорий III имал миролюбив характер, много покровителствал бедните монашески общини и утвърдил Доминиканската и след това Францисканската монашеска община.
[126] Марсилия – крайморски град в древната обширна Прованска област на Югозападна Франция в департамента на устието на Рона. Разположен е в източната част на Лионския залив в подножието на скалисти планини. Има около половин милион жители, предимно работници; плажове и много забележителности, пристанища и много басейни, укрепления и цитадели. В древността Марсилия бил гръцка републиканска колония, покорена от римляните. Оттук християнството се разпространило из цялата Южна Галия, днешната Франция.
[127] Западните християни твърдели още, че светите мощи на Мария Магдалина почиват в Бургундия, в абатството Вьозле, и там им се покланяли, докато не променили това мнение, поради откритите в Прованс, Южна Франция, мощи на една светица, смятани от прованското предание и някои църковни писатели, смесващи Мария от Витания, сестрата на Лазар, и наинската грешница в дома на фарисея със света Мария Магдалина, за светите мощи на Мария Магдалина. Но тези и подобни сведения на западната римокатолическа Църква за живота и почиването на мощите на света Мария Магдалина и всичко истинно и достоверно в тези предания на западните църкви най-вероятно се отнася към някоя от другите светици с името Мария, споменати в светото Евангелие, за чиято дейност след Христовото Възнесение Източната Църква няма никакви несъмнени сведения.