Житие на преп. Йосиф Песнописец

Отечеството на свети Иосиф е Сицилия^[1]. Родителите му, Плотин и Агатия, били хора благочестиви и добродетелни. Заради техния богоугоден живот Господ им дарил такъв син, знаменит творец на канони, който украсил Църквата, за нейно благо, със свещени песнопения. Юношата бил добре обучен на книжни науки и благонравие и още в детските му привички се виждали доказателства, че когато стане мъж, ще достигне съвършенство в добродетелите. Кротък, тих и смирен, той отбягвал детските игри, от малък възлюбил поста и въздържанието, не търсел вкусни ястия, хапвал само хляб и вода, и то вечер, а Божественото Писание изучавал твърде успешно. Така Иосиф възраствал телом и духом, когато варварите нападнали сицилийската страна и родителите му се принудили да бягат от отечеството си в друга страна. Първоначално Иосиф се отправил с тях към Пелопонес, но после оставил родителите си и отишъл в Солун, столицата на Македония. Тук постъпил в манастир, постригал се в монашески чин и учел постническите трудове, преминавайки прилежно всички видове на подвижническия монашески живот и добродетели. Така той станал мъж съвършен и опитен монах. Земя, покрита с кожа, му била постелята, а дреха – вехтото рубище; постът му бил велик; храната му била парче хляб, а питието – малко вода; стоял изправен по цели нощи, а коленопреклонната му молитва била непрестанна; устата му били заети с пеене на псалми, а ръцете – с работа. Прилежно четял Божествените книги, изпълвал се с премъдрост и духовен разум и сияел сред братята като Божий ангел, за пример на чист и свят живот. Не е възможно подробно да се разкажат добрите му дела и многото му подвизи.

Така благоугодно се трудел той за Бога повече от другите. По настояване на игумена и братята приел сана на свещенството и бил ръкоположен за презвитер от епископа на Солун. Като станал презвитер, още повече усилил трудовете си и подвизите и често служел Божествена Литургия, като със сълзи се молел за себе си и за целия свят. Веднъж в този манастир пристигнал преподобният Григорий Декаполит^[2]. Видял преподобния Иосиф и много го обикнал, защото бил мъж свят, и в него намерил другар и съжител. След известно време Григорий се отправил за Византия в подкрепа на вярващите, които еретиците смущавали, и помолил игумена и братята да пуснат с него Иосиф, за да му помага: той просто не искал да се разделя с него. Братята и игуменът също не искали да се разделят с такъв съжител, истински Божий раб; но като уважили молбата на великия старец и съобразявайки се с нуждата на църквата, вълнувана от еретическата буря, те пуснали блажения Иосиф със свети Григорий Декаполит във Византия.

След пристигането си Иосиф и Григорий се заселили при църквата на светите мъченици Сергий и Вакх и в съревнование повели суров, изнурителен живот; особено блаженият Иосиф, подражавайки на по-стария подвижник, великия отец Григорий, решил в сърцето си непрестанно да се усъвършенства в добродетелите. Двамата се трудели, прилежно поучавайки благочестивите да се пазят от вредните ереси, без да се смущават и съмняват в догматите на правата вяра, и да бъдат твърди в изповядването на истината. По това време нечестивият цар Лъв Арменец бил възобновил осъдената вече^[3] иконоборческа ерес и надигнал страшно гонение срещу Църквата. Извличал от Божиите храмове светите икони и безсрамно ги тъпчел с крака. Поставил свои съмишленици еретици на престолите на православните пастири, които свалял и по най-различен начин измъчвал, а някои от тях и погубвал. Тогава свети Григорий и свети Иосиф взели щита на вярата^[4], започнали да обикалят градските улици, площадите и къщите на вярващите със съвети, увещания и молби – да не се прелъстяват от еретическото лукавство. Думите им били като утринната роса, която съживява цветята и полската трева, повехнала от дневния зной. Съживявали малодушните, съмняващи се човешки сърца, повехнали сякаш от зноя на еретическите учения. После мнозина монаси се обърнали с молба към преподобния Григорий да изпрати блажения Иосиф – изкусен в словото, телесно здрав и поради това способен да предприеме дълъг път – в древния Рим при православния папа Леон Трети^[5] и при всички тамошни православни, за да извести за гонението срещу светата Църква, надигнато в Цариград. Те разчитали, че православните от Рим ще окажат помощ на гонените, ще опровергаят неправилните догмати и ще затворят хулните уста на еретиците. Преподобният Григорий в разговора си с блажения Иосиф му давал такива съвети:

– Чедо, сега настана времето да проявиш твоята сърдечна любов към Бога и ревността си към благочестието. Иди в древния Рим и извести главата на тамошните християни и на всички православни на запад каква беда е докарал на източната Църква нечестивият цар с име на звяр, как е оскърбил и потъпкал иконите на Христа и Неговата пречиста Майка, отнел е на църквата нейното украшение, изгонил е невинните добри пастири и е връчил Христовото стадо на лъжепастири наемници, хищни вълци и как сега овците се разпръскват и прогонват. Извести им как ден след ден яростната буря, надигната от държавниците, вълнува Христовата Църква и страшния Лъв, дошъл от Армения, изригва заплахи и поглъща мнозина с еретическата си лукавщина. Извести, убеди и умоли православните да извадят меча на Божието слово и да се изправят срещу онези, които ни гонят.

Така и още говорил свети Григорий. Блаженият Иосиф, от младини навикнал на послушание, ни най-малко не му възразил. Смирено преклонил глава, изпросил от Григорий отеческите му молитви и благословение за пътешествието, качил се на кораб и отплувал за Рим.

Но друго било угодно на непостижимите Божии съдби. Бог всичко устройва за полза, и нерядко чрез такива обстоятелства, които ни се струват неблагоприятни и жестоки, извършва дивни и пречудни дела, за прослава на Своето Свято Име. Тъй, по Божия наредба, се намерило препятствие и за пътешествието на Иосиф в Рим. Съмишлениците на царя, слугите и помощниците му при изтезанията, като разбрали, че мнозина, гонени от иконоборството, отпътуват от столицата за други страни, започнали тайно да устройват по пътищата, сухопътни и водни, разбойнически засади, залавяли бегълците и ги връщали в ръцете на иконоборците. Не останало тайна за тях и това, че православни монаси изпращат преподобни Иосиф на запад, в Рим. Те наговорили морските разбойници да го нападнат и преподобният попаднал в ръцете на враговете. Те разбили кораба, заловили и всички спътници на преподобния Иосиф и ги откарали в Крит, при иконоборците, където преподобният, окован в тежки вериги, бил хвърлен в тъмница. Тук ден и нощ той утешавал с боговдъхновените си речи своите другари по затвор, които немалко страдали заедно с него за православната вяра. Като се радвал, че е във вериги за Господа, той говорел на другите:

– Може ли да има нещо по-радостно и по-сладко от тези вериги, с които сме натоварени заради любовта към Христа и Неговата свята икона? Дори краткотрайният затвор да ни причинява някаква мъка, то за тези страдания трябва да благодарим на Бога, като взимаме за светъл пример свети Павел, който неописуемо се радвал, че е удостоен за Името на Иисуса Христа да страда в окови, и ги е ценял също като скъпоценни камъни и златни украшения. Още повече, че “и Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му; Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му; …кога Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; кога страдаше, не заплашваше”^[6], според думите на върховния апостол свети Петър. Наистина, телесните страдания причиняват известна мъка, но не можем да кажем, че носи Христовото иго онзи, който не тръгва след Него, и не понася, макар и частично, страданията, които Той понесе заради нас. Като всесилен Бог Той можеше и по някакъв друг начин да спаси човека, но Той благоволи чрез труд и страдания да се роди онази сила на добродетелта, която да бъде в състояние да отвори отдавна затворените небесни двери. И Той не ни е показал друг път към спасението освен пътя на труда и скърбите. Защо да се смущаваме, че погубваме здравето си в страданията за светите икони на Спасителя и Неговата Пречиста Майка? Като се възпротивим на безчестната заповед на царя, ще получим Божията благодат и навременна помощ.

С такива слова утешавал и подкрепял преподобният Иосиф своите съкилийници, затворени с него в тъмницата заради почитането на светите икони. Техният затвор споделял и един православен епископ, който заради почитането на светите икони също бил предаден на страдания. Той, като се чувствал безсилен да понесе лишенията на тъмницата, по човешки се смущавал от помисли: поради желанието да се освободи от оковите и страданията, вече бил започнал да клони към иконоборската ерес и като кораб при силно вълнение, не бил далече от потъването. С какви само увещания не се обръщал към него преподобни Иосиф, когато научил за смущението му! Колко сълзи пролял с молби да го увещава без колебание да умре за Христовата икона, като за Самия Христос! И неговите боговдъхновени слова не останали напразни: епископът се изпълнил с такава твърдост, че и при най-страшните мъки не се отрекъл от благочестието си и с мъжествено величие на душата изтърпял всичко докрай. Изведен на разпит, при вида на мъчителите и оръдията за изтезание, той ни най-малко не показал страх, но сам свалил от себе си одеждите и се предал на изтезанията, като искал хиляда пъти да умре – ако това би било възможно – за Христа Бога, изобразен в плът на иконописа. Провесен гол на мястото за мъки, целият пронизан със стрели, най-накрая замерян в главата с големи камъни, епископът предал духа си на Господа. Като научил за мъченическата кончина на епископа, блаженият Иосиф много се зарадвал на неговото непоколебимо мъжество и въздал благодарност на Христа, утвърдил за такъв подвиг Своя избран воин, който, макар че в началото показал известна слабост, след това напълно се изправил и победил врага. По същия начин преподобният Иосиф спасил и други от душевна гибел и ги обърнал към Христа, непрестанно насочвайки всички към спасителния път; а самия него Бог спасявал от смърт, като запазвал живота му за полза на мнозина.

Преподобни Иосиф прекарал в тъмницата шест години; и ето че страшна смърт постигнала безчестния цар Лъв Арменец: през нощта в навечерието на празника Рождество Христово той бил убит от своите войници в църквата, по време на утренята. А в същия този час преподобният Иосиф в критската тъмница бил известен за гибелта на мъчителя и по чудо освободен от веригите от свети Николай, който му се явил. Цялата тази нощ свети Иосиф прекарал без сън, като непрекъснато пеел празнични песнопения и се молел; на разсъмване ярко сияние озарило тъмницата и пред него застанал, облечен във владишки одежди, благолепен свят мъж, със сребърни коси и светло лице, и му казал:

– Дойдох при теб от Мир Ликийски, пратен от Бога, по-скоро да ти донеса радостната вест: врагът, който смути Църквата и разпръсна Христовите овци, загуби и царството, и живота си, и е призован на Божия съд. Сега ти трябва да се завърнеш в Константинопол и да утвърдиш мнозина чрез обитаващата в тебе благодат на Светия Дух.

След това светителят му дал един свитък и казал:

– Вземи този свитък и го изяж.

А на този свитък било написано: “Не се бави, Щедри, и побързай, понеже си Милостив, да ни помогнеш, защото можеш, ако искаш”. Иосиф взел свитъка, прочел го и като го изял, радостно изрекъл:

– Колко са сладки на гърлото ми тези думи^[7].

Тогава онзи, който му се явил, му заповядал да изпее тези думи. Свети Иосиф радостно запял и веригите и оковите му се разтворили и паднали от врата, ръцете и нозете му, а светителят му казал:

– Стани и ме последвай.

Той станал; вратите на тъмницата от само себе си се разтворили и той излязъл, без тъмничната стража да разбере. Видял как някаква невидима сила го носи по въздуха. Скоро се озовал близо до Константинопол, на големия път, който води към града, и прославил Бога за това предивно чудо.

Иосиф влязъл в града, но не намерил сред живите своя любим отец Григорий Декаполит – той бил заминал при Господа, – видял само неговия ученик, блажени Иоан, и заедно с него много скърбял на гроба на свети Григорий, че не е удостоен да завари светия отец сред живите. Не след дълго и Иоан заминал при Господа и бил погребан близо до свети Григорий. След това преподобни Иосиф се преселил на друго място, уединено и безмълвно, което се намирало извън града, недалеч от църквата на свети Иоан Златоуст. Заселвайки се тук, съградил църква в името на свети Николай, пренесъл в нея мощите и на двамата отци, Григорий и Иоан, устроил манастир и събрал братство. Тук при преподобни Иосиф непрестанно се стичали множество духовни и светски люде да слушат неговото боговдъхновено учение, защото благодатта на Светия Дух се леела като река от устата му чрез неговите сладостни речи. Веднъж, като бил в Тесалия, преподобни Иосиф получил от един познат нему добродетелен мъж значителна част от мощите на свети апостол Вартоломей^[8]. Той я занесъл в своята обител и като съградил отделна църква на името на свети Вартоломей, с почести положил частта от неговите свети мощи. Понеже изпитвал голяма любов и вяра към светия апостол, често бил удостояван да го вижда в съновидения. Искало му се да украси празника на светия апостол с хвалебни песнопения, но се съмнявал дали такова дело ще бъде угодно на светия апостол, и усърдно молел Бога и Божия апостол да му открие това и да го дари с премъдрост свише, за да създаде достойни за свети Вартоломей хвалебни стихове. Преподобни Иосиф се молил четиридесет дена с пост и сълзи и когато наближил денят на паметта на светия апостол, в навечерието на празника видял, че в олтара се е явил свети Вартоломей, облечен в бяла риза, отворил е олтарната завеса и го вика при себе си. Когато преподобни Иосиф се приближил, светият апостол взел от престола светото Евангелие и го поставил на гърдите на Иосиф с думите:

– Да те благослови десницата на Всесилния Бог и да се излеят върху езика ти водите на небесната премъдрост: сърцето ти да бъде храм на Светия Дух и твоите песнопения да насладят вселената.

Това казал свети апостол Вартоломей и станал невидим, а преподобни Иосиф, усещайки в себе си благодатта на премъдростта, се преизпълнил с неописуема радост и благодарност. Оттогава започнал да пише църковни химни и канони, с които украсил не само празника на свети апостол Вартоломей, но и на мнозина светии, като с най-много канони почел Пречистата Божия Майка и светителя Николай. Той изобилно украсил светата Църква с песнопения и получил името “песнописец”.

През царуването на Теофил^[9] отново се надигнала срещу Църквата бурята на иконоборството, отново мнозина били подложени на гонения и мъки. Тогава и преподобният наш отец Иосиф песнописец заради безстрашното и открито изобличаване на ереста бил прогонен в Херсон, където престоял във вериги и страдания до смъртта на Теофил. Царица Теодора, която след смъртта на Теофил приела престола заедно със сина си Михаил, и която заедно със светейшия патриарх Методий възстановила православието^[10], възвърнала Иосиф в Цариград. Свети Игнатий^[11], който приел престола след преставянето на свети Методий, направил преподобния Иосиф съдопазител на великата Божия Константинополска Църква. Заради добродетелния живот и заради изливащите се из устата му премъдри и душеспасителни речи, които обръщали мнозина в пътя на спасението, преподобният Иосиф бил твърде любим на светейшия патриарх и на целия духовен и мирски чин. Изминали няколко години и преподобният Иосиф заради изобличаването на беззаконието отново претърпял изгнание от брата на царя, Варда, пръв владетел след него. Като не се боял от Бога и не се срамувал от хората, Варда тежко нарушил законите на църквата, разделяйки се със законната си съпруга без вина от нейна страна и вземайки за жена една своя роднина. Преподобният Иосиф го изобличил открито, както някога свети Иоан Предтеча Ирода^[12], поради което Варда го преследвал и му правел зло. Същата участ постигнала и светейшия патриарх Игнатий, който претърпял от беззаконника Варда изгнание и много беди. Когато пък слугите на царя убили Варда (и той загинал с шум), а след него и цар Михаил също загубил живота си от своите приближени и царството получил Василий Македонецът^[13], свети Игнатий и преподобният Иосиф били върнати в Цариград и Игнатий отново приел своя престол, а Иосиф – предишната си длъжност – съдопазител. Не само светейшият Игнатий, но и неговият приемник Фотий^[14] обичали и почитали свети Иосиф Песнописеца. Фотий връчил на преподобния цялото църковно управление, нарекъл го човек Божий, ангел в плът и отец на отците, и наредил на целия си клир да приеме преподобния Иосиф за духовен отец, всеки да разкрива пред него съвестта си и да изповядва прегрешенията си. Като притежавал прозорливост, преподобният виждал скриваните грехове, но не изобличавал грешника, а го наставлявал с увещателни слова, докато изповядващият се, умилен, не изповядал тайното си беззаконие. Иосиф бил силен в боговдъхновените си речи и можел лесно да обръща грешните към покаяние.

Иосиф живял много години и достигнал дълбока старост, докато паднал в телесна немощ от многото трудове, в които се подвизавал от младини – от поста, гоненията заради правдата, от веригите и тъмницата, от грижите за уреждането на църковните дела, от украсяването с песнопения на празниците и паметта на светиите и от голямата грижа за спасението на човешките души. Преди да си тръгне от света, в края на светата четиридесетница, той се разболял и в сънно видение получил от Бога известие за своето скорошно преставяне. В светия Велик петък на доброволните Христови страдания той описал всичките поверени му църковни вещи и дела и ги изпратил на патриарх Фотий. След това, като се готвел да си замине, започнал да се моли на Бога с тези думи:

– Благодаря ти, Боже мой, че ме пазеше през всички дни на живота ми в сянката на Твоите криле! И сега, опази до край духа ми и ми дари безбедно да премина князете на тъмата и въздушните страхове и да не послужат за радост на врага прегрешенията на моя живот, извършени от мен по незнание. Слово на Отца, съхрани Твоето стадо и защити до края на времената създанието на Твоята десница. Бъди помощник на възлюбените синове на Твоята църква. На Светата Църква, Твоята невеста, дари вечен мир и несмущавана тишина; просвещавай царското свещенство^[15] с Твоите дарове; покори гордия Велиар^[16] под нозете на защитниците на православната вяра, отклони от Църквата всички вредни за душата ереси. А на моята душа дари мирна и кротка раздяла с тялото. Недостоен съм да принадлежа към числото на Твоите свети угодници, у които е обитавал Дух Свети – защото осъзнавам, че съм грешен пред Тебе, – но Ти, безкрайно Благият, не гледай греховете ми, но ме направи достоен за участта на Твоите синове.

Като завършил молитвата и се причастил с Божествените Тайни, преподобният Иосиф благословил всички, които били при него, въздигнал ръце към небето и със светло и радостно лице предал на Бога светата си душа.

Отвсякъде се стекли множество монаси и миряни; мнозина плачели, едни наричали починалия свой отец, други – възпитател, някои благодетел, други – утешител, а някои учител, наставник и водач към спасението. С прослава го изпратили до гроба и с почести го погребали: но още по-честно и славно била изпроводена неговата свята душа до небесните обители от безсмъртните духове. Това бил удостоен да види с очите си един негов любим приятел, мъж праведен и богоугоден, който се намирал на значително разстояние от мястото на кончината на преподобния. В часа, когато възлюбената от Бога душа на Иосиф, разделена от тялото му, се възнасяла към небето, споменатият мъж чул глас свише, който му казвал:

– Излез навън и ще видиш дивните Божии тайни.

Той излязъл и като погледнал нагоре, видял небесния свод разтворен и лика на светиите, които излизали оттам: отначало апостолския лик, после мъченическия, пророческия и светителския. Този мъж бил почуден и ужасен от чудесното видение и недоумявал какво ли означава то. И отново чул глас: “Гледай внимателно и ще разбереш значението на всичко, което виждаш”. И видял четирима юноши, по-светли от всички, а сред тях Дева в неизказана чистота и слава: това била Пречистата и Преблагословена Дева Мария, Майката на Христос, нашия Бог. В шествието си тя повелила на воинствата свети мъже да приемат святата душа, която прославила в песнопения техните деяния и памет и подражавала на тяхното житие. И всички те посрещали с неописуема радост и приемали с усърдие и любов някакво достойно за почит лице, възвеждано към небето. Мъжът, който съзерцавал това, мислено се питал:

– Кого ли удостояват войнствата на небесните жители с такава голяма чест?

И чул силните гласове на ангелите, които възвеждали светата душа:

– Това е Иосиф Песнописецът, украшението на цялата Църква, който беше удостоен с благодатта на Светия Дух, който подражаваше на живота на апостолите и мъчениците, и описа делата им, за което сега приема почест и похвала от тези светии. Така душата на преподобния Иосиф Песнописец била въведена тържествено в небесните обители. Това преславно видение изпълнило мъжа очевидец с голяма радост, а също и с огромно съжаление, че не се е удостоил да види след това и славата, с която благословената душа е влязла в небесните обители, застанала е и се е поклонила на пресияйната светлина на триединния Бог. Има и друго едно известие за съпровождането на преподобния Иосиф на небето. В Цариград имало църква на свети мъченик Теодор Фанерот, което значи “обявител”, или “откривател”, тъй като на онези, които идвали с молитва, той откривал откраднатите им, скрити или загубени вещи. На един човек му избягал робът, който му бил от голяма полза, и този човек в скръбта си дошъл в църквата на свети Теодор Фанерот, отслужил молебен и молил Христовия мъченик да му открие неговия роб. Три дена и три нощи прекарал той в църквата и като не получил откровение, понечил да си тръгне скръбен. На утринята, когато в църквата се четяло слово, той задрямал за мъничко по време на четенето, и видял да му се явява свети Теодор, който му казал:

– Защо скърбиш, човече? Разделяше се от тялото Иосиф, творецът на свещени химни, и ние бяхме при него. Той се престави в тази нощ и ние, всички, които сме почетени от него с канони и песнопения, съпровождахме душата му към небето, и го преставихме пред Божието Лице. Ето защо се забавих да ти се явя. Сега съм тук и изпълнявам молбата ти: иди на еди-кое си място – и назовал името на мястото – и там ще намериш твоя роб, когото търсиш.

Тези две известия ни убеждават каква велика слава е получил преподобният Иосиф за своите трудове от Бога и каква почест и похвала от Божиите Светии. Сега, като предстои в небесните селения пред Божия престол, той пее ангелските песни, като прославя и възхвалява Отца и Сина и Светия Дух, триединния Бог навеки. Амин.

След мъченическата кончина на персийския епископ свети Симеон^[17], с която той пострадал от ръцете на цар Сапор^[18], двете негови сестри: едната девица, на име Фервута, другата – вдовица, останали живи, а с тях и една робиня.

Светата дева Фервута била още много млада и се отличавала с необикновена красота. Като чула за нейната красота, персийската царица, жената на Сапор, заповядала да я доведат при нея. И така, след като изминала една година от убийството на светия епископ Симеон, царските слуги довели светата дева Фервута заедно с нейната сестра и робинята при царицата. Като видяла с очите си чудната красота на Фервута, царицата се обърнала към нея със следните думи:

– С твоята красота, девойко, трябва да бъдеш господарка на много хора!

А света Фервута ѝ отвърнала:

– Аз си имам жених – Христос, заради Когото пострада и моят брат; за друг жених дори не искам да помисля!

Без да разпитва Фервута повече за нищо, царицата ѝ заповядала заедно със сестра си и робинята засега да останат в царския дворец.

На другия ден сутринта царицата внезапно се разболяла. За нейното лечение в двореца пристигнали персийски влъхви^[19]. Един от тях, като видял в палата на царицата прекрасната Фервута, останал поразен от красотата ѝ; веднага след като излязъл от царицата, влъхвата изпратил при светата дева да ѝ кажат следното:

– Ако се съгласиш да станеш моя жена, ще помоля царицата да те пусне на свобода и ще притежаваш големи богатства.

А света Фервута му отвърнала:

– Аз съм християнка и не мога да встъпя в брак с езичник.

Влъхвата, пленен от красотата на Фервута, се почувствал търде унизен от този отговор и се разгневил. Като се представил на цар Сапор, той му казал:

– Болестта на царицата не е случайна: на нея ѝ е дадена някакава отрова. В палатите на царицата има две сестри християнки, чиито брат – християнският епископ Симеон – беше убит по твоя заповед. Без съмнение, сестрите на убития епископ, които живеят в двореца, от злоба към тебе, са поднесли отрова на твоята царица.

Царят веднага заповядал да доведат сестрите на разпит.

Когато трите жени – света Фервута, сестра ѝ и робинята – били въведени в царския палат, то по заповед на царя при тях влязъл за разпит началникът на влъхвите Мавптис заедно с двама други сановници. Когато тримата съдии влезли и седнали на местата си, споменатите три жени били изправени пред тях за разпит. Но призованите съдии, щом зърнали необикновената красота на света Фервута, пламнали от похот към нея, като същевременно криели един от друг своите мръсни помисли. След това съдиите започнали да разпитват доведените жени:

– Защо сте отровили царицата, владетелката на вселената? За тази постъпка заслужавате смърт!

– Защо – отговорила света Фервута от името на трите жени – сатаната е сложил в сърцата ви тази неправилна мисъл и за какво искате несправедливо да ни обезчестите? Ако сте жадни за нашата кръв, няма кой да ви попречи да я пиете. Ако искате да ни умъртвите, нямате никакви пречки: нали ежедневно с това осквернявате ръцете си. Ние като християни умираме за Христа – нашия Бог, без да се отричаме от Него, защото Той е нашият живот; като е предписано да се покланяме и служим на Единия Бог, така и ще постъпваме. В нашите книги пише също и това, че влъхва и магьосник не трябва да живее, а да бъде умъртвен от ръцете на съплеменниците си^[20]. Как бихме могли да приготвим отрова за когото и да било, щом като знаем, че такава постъпка никак не е по-малко престъпление от това – да се отрече някой от нашия Бог, защото и за двата тези гряха еднакво го очаква смъртно наказание!

Така говорела света Фервута, а съдиите с удоволствие я слушали, дивейки се на нейната красота и мъдрост, и се чувствали безсилни да възразят каквото и да било на нейните думи. Всеки от тях си мислел: “Аз ще измоля от царя да освободи тези жени от смърт и ще си взема девицата за жена”. И единствено Мавптис успял да каже:

– Дори и законът да ви забранява да чародействате, въпреки това бихте могли да сте го направили като отмъщение за смъртта на вашия брат.

На което света Фервута отвърнала:

– Наистина, брат ни пострада от вас; но дори като възмездие за неговата смърт да бяхме пожелали смъртта ви, бихме погубили своя живот пред нашия Бог. Въпреки че разпалвани от ярост вие убихте брат ни, той е жив и се радва с Христа в Неговото небесно Царство – в сравнение с това Царство вашето е нищо!

Когато светицата изрекла тези думи, князете заповядали да отведат и трите жени в тъмницата.

Рано сутринта на другия ден началникът на влъхвите Мавптис тайно изпратил слугата си в тъмницата при света Фервута, като му поръчал да каже следното:

– Ето, готов съм да измоля от царя ти и тези, които са с тебе, да останете живи, ако само се съгласиш да ми станеш жена.

Светата дева дръзновено отвърнала на това:

– Ти си враг на Бога и на всяка истина! Затвори си устата и повече не се осмелявай да ми говориш такива безчестни думи! Не мога вече да ги слушам! Никога няма да стане това, което искаш! Веднъж завинаги съм съчетала себе си с моя Господ Иисус Христос, заради Когото пазя своето девство и заради Когото се старая да опазя чиста вярата си. Единствено той, свободният от грях, е силен да ме освободи от ръцете на вашето безчестие и може да ме избави от коварствата, които ми устройвате. Аз не се страхувам от смъртта и не се боя от кръв. Пътят, по който искате да ме поведете, ще ме отведе при моя обичан брат, светия епископ Симеон. Там ще намеря утеха от моята скръб и печал, които особено силно изпитвам след смъртта му.

По такъв начин светата Христова невеста Фервута дръзновено отпъдила от себе си пратения от Мавптис човек и накарала самия Мавптис да се засрами. По същия начин постъпила и с другите двама съдии, пленени от красотата ѝ. Всеки от тях също изпращал тайно в тъмницата своите пратеници, като се опитвал да съблазни света Фервута да встъпи в брак с него. Но никой не постигнал успех и били посрамени от светицата.

След като и тримата съдии забелязали у всеки от тях страстта към светата дева, като видели, че всичките им опити да я завладеят остават безуспешни, решили на всяка цена да погубят тази света девица и жените с нея. За тази цел отишли при царя и му доложили, че трите жени християнки са вълшебници и магьосници и поради това заслужават смърт. Царят казал, че те трябва да се поклонят на слънцето, ако искат да останат живи.

Светите мъченици отново били изведени на съд пред същите съдии и като изслушали царската заповед – да се поклонят на слънцето – отвърнали:

– Ние се покланяме на Бога – Творец на небето и земята; а пък на слънцето, творение на нашия Бог, не можем да отдадем такива почести, каквито въздаваме Богу. Никакви ваши заплахи няма да ни принудят да се откажем от любовта към нашия Господ и Бог Иисус Христос.

Докато още светите жени произнасяли тези думи, Мавптис и другите двама съдии с него на висок глас завикали:

– Нека да изчезнат от лицето на земята тези три жени, които са дали отрова на царицата и са причинили страшната болест!

Царят незабавно издал смъртна присъда над светите мъченици, според която трите жени християнки трябвало да умрат от такава смърт, каквато персийските влъхви пожелаят да изобретят за тях. А нечестивите влъхви казали:

– Ако тези жени не бъдат разсечени на две половини и ако царицата не мине през разсечените половини на техните тела, тя няма да може да оздравее.

След това, като повели светите мъченици, за да ги разсекат на две, Мавптис отново изпратил при светата дева Фервута слугата си, да ѝ каже от негово име:

– Ако поискаш да ме послушаш, няма да умреш; няма да умрат също и жените, които са с тебе.

– Защо ти, нечестивецо – го укорила гневно светата дева, – ми говориш това, което не мога да слушам? Аз силно желая да умра за Христа, моя Бог, та да получа от Него вечен живот. Нима ще възлюбя временния живот, за да умра за вечния?

След това нечестивите мъчители извели светите мъченици извън града и там приготвили за всяка от тях по два забити в земята стълба.

После привързали светата дева Фервута към единия от стълбовете за шията, а към другия за краката. По същия начин привързали и другите две свети мъченици към стълбовете. След това с голям трион разрязали на две половини светите мъченици. Така те, Христовите невести, предали чистите си души в ръцете на своя безсмъртен Жених.

Мъчителите пък, като забили шест големи стълба – по три от всяка страна на пътя, – окачили на тях разрязаните части от телата на светите мъченици. Това било зрелище, изпълнено с ужас и достойно за плач. После по същия път пренесли между окачените тела нечестивата персийска царица, след която вървяло огромно множество народ. След това хвърлили честните тела на светите мъченици в един ров.

Така света мъченица Фервута заедно със сестра си и робинята им завършили на четвъртия ден от месец април^[21] своите страдания за нашия Господ Иисус Христос, на Когото възнасяме слава, чест и поклонение във вечните времена. Амин.

Преподобният наш отец Зосима от детство почувствал желание да служи на Бога. Още в млада възраст отишъл в манастир и приел монашеско пострижение в Тир^[22], в Палестинската страна. Като живял почтен монашески живот, той станал опитен монах и се удостоил с много откровения от Бога. Прекарвал времето в молитва и със сълзи постоянно се занимавал с ръчен труд. Но веднъж го споходила мисълта – дали ще се намери сред пустинножителите мъж, който с подвизите си да бъде по-високо от него. Тогава му се явил един непознат и казал:

– Зосима! Ти, бидейки човек, достигна висока степен на подвижничество, но никой от човеците не може да е съвършен; и за да разбереш колко много различни пътища има към спасението, излез от мястото, където се подвизаваш сега, и иди в манастира, който се намира край река Иордан.

Зосима направил така, както му било наредено, и се отправил към посочения манастир^[23]. В този манастир имало обичай, според който през Великия пост всички монаси излизали в пустинята на молитва, като оставяли в манастира само един вратар, а след това на Велики Четвъртък отново се събирали, за свето Причастие. Когато дошло време, Зосима заедно с другите монаси излязъл в пустинята. Тук той видял преподобната Мария^[24] и затичал след нея, но тя му казала:

– Зосима! Ако искаш да ме видиш, хвърли ми твоята дреха.

Зосима изпълнил молбата на Мария и тя, като се покрила с дрехата, му разказала за себе си всичко, което извършила от младостта си – как отначало водила живот на блудница и как след това дошла в пустинята. После помолила Зосима на другата година да иде край Иордан със Светите Дарове. Когато минала годината, Зосима отишъл там с Тялото и Кръвта Христови. Той видял как преподобната дошла при него през Иордан, като по сухо, и я причастил. На третата година отново отишъл в пустинята и намерил преподобната вече мъртва^[25]. От старост нямал сили да я погребе, и като видял един лъв, му казал:

– Погреби преподобната Мария, защото аз съм стар и не мога да копая.

Лъвът изровил ямата и Зосима погребал святото тяло. Като се върнал в манастира, той разказал на игумена Иоан и на всички братя за преподобната Мария и как я прославил Господ. След това нашият свят отец Зосима продължил да се подвизава в молитва, сълзи и различни други подвизи и се преставил в дълбока старост^[26]. Монасите с почест погребали тялото му.

В същия ден се празнува паметта на преподобния Георгий Безмълвник.

В този ден се чества и паметта на свещеномъченик Никита Сярски.