Изтегли в PDF форматТемите в брой 8 за 2026 г.:
ПОКАЯНИЕТО Е ЖИВОТ, В КОЙТО ВСЕКИ ДЕН ЧОВЕК СЕ ОБРЪЩА С ЛИЦЕ КЪМ ХРИСТОС
ЙЕРОМОНАХ ТИХОН
КАК ДА ОТЛИЧИМ ИСТИНСКОТО ВИЖДАНЕ НА СОБСТВЕНИТЕ ГРЕХОВЕ ОТ ВСЕВЪЗМОЖНИ ФАЛШИФИКАТИ?
Дякон Сергий Михайлов
НЕИЗМИТАТА ПОСУДА
Татяна Шишкина
ЧУДОТО НА СТАРЕЦА ВИСАРИОН
АРХИМАНДРИТ ДАМАСКИН
ПОКАЯНИЕТО Е ЖИВОТ, В КОЙТО ВСЕКИ ДЕН ЧОВЕК СЕ ОБРЪЩА С ЛИЦЕ КЪМ ХРИСТОС
ЙЕРОМОНАХ ТИХОН
На Атон особено ясно започваш да разбираш, че времето се измерва не с календара, а с празниците, богослуженията и вътрешните промени на душата. Минаха вече няколко седмици, откакто съм тук. Постепенно свикнах с нощните служби, с дългите преходи по горските пътеки, с манастирския ред. Но заедно с това все по-често усещах в себе си странно чувство. Външно животът ставаше по-спокоен, а вътре все по-отчетливо виждах неща, които по-рано почти не забелязвах. Молитвата преставаше да бъде само утешение. Тя ставаше светлина, чрез която започнаха да се откриват най-скритите ъгълчета на собственото ми сърце.
Веднъж след вечернята останах в храма. Братята вече се разотиваха по килиите си, кандилата осветяваха древните икони с тиха бледа светлина, а в полумрака все още се усещаше мирисът на тамян. Един стар монах бавно отиде до аналоя, направи земен поклон и дълго време остана така. В движенията му нямаше нищо необичайно. Ала имаше нещо, което ме накара да спра. Това беше поклонът на човек, който стоеше пред Бога без свидетели, без да мисли за това, как изглежда отстрани.
На следващия ден ми казаха, че този стар йеромонах вече 60 години се подвизавал на Атон. Почти целия си живот живял в една и съща килия. Познаваха го като немногословен човек. Рядко приемал поклонници, но понякога се съгласявал да поговори, когато виждал искреното желание на човека да търси не отговори, а истината.
Благословиха ме да го навестя. Килията му се намираше малко встрани от манастира. Край нея имаше старо бадемово дърво и шумолеше малко ручейче, което се спускаше по камъните към горската пътека. Когато влязох, старецът четеше стария Миней. В отговор на моето приветствие той затвори книгата, погледна ме в очите и с жест ми предложи да седна. Известно време мълчахме. Стори ми се, че тук даже мълчанието беше част от разговора.
Накрая казах:
– Отче, колкото повече се старая да се моля, толкова повече виждам греховете си. Понякога ми се струва, че преди бях по-добър.
Старецът внимателно ме погледна.
– Не – произнесе той спокойно, без сянка на осъждане – по-рано просто си виждал по-зле.
Замислих се.
Той продължи:
– Когато в стаята е тъмно, на човек му се струва, че всичко е чисто. Но стига да отвори кепенците и веднага се забелязват и прахът, и паяжината, и мръсотията. Светлината не създава нищо. Тя само открива това, което вече го е имало.
Тези думи неочаквано ми донесоха облекчение. Аз наистина все по-често се притеснявах за това, което в началото приемах за духовно падение. Струваше ми се, че с всеки изминал ден забелязвам в себе си все повече тщеславие, раздразнителност, самолюбие, скрита гордост. Понякога възникваше даже изкушението да мисля, че молитвата ме прави по-лош. Сега ставаше ясно: тя не ме правеше по-лош. Тя ме правеше по-искрен.
След известно време попитах:
– Но защо, понякога след изповед, остава чувството на тежест? Изповядали сме греховете, получили сме опрощение, а сърцето все пак не се чувства свободно.
Старецът дълго не отговаряше.
После тихо произнесе:
– Защото ти възприемаш покаянието за чувство.
Слушах внимателно.
– Покаянието е живот! – рече той.
Помолих го да обясни.
Старецът се замисли за кратко.
– Ако човек се е загубил в гората и е разбрал това, достатъчно ли му е само да съжалява?
– Не.
– Какво трябва да направи?
– Да търси начин да се върне.
Монахът кимна.
– Ето това е покаянието!
След тези думи в килията отново настъпи тишина. Спомних си как много пъти възприемах покаянието преди всичко като силно преживяване на собствената ми виновност. Ако сърцето ми беше съкрушено, струваше ми се, че покаянието е истинско. Ако чувствата бяха по-спокойни, възникваше съмнение: нима съм станал равнодушен? Но старецът говореше за съвсем друго нещо. Той не отричаше сълзите. Не отхвърляше съкрушението. Ала ясно показваше, че нито сълзите, нито преживяванията сами по себе си все още се явяват покаяние. Истинското покаяние започва тогава, когато човек променя посоката на своя живот.
Старецът сякаш почувства моите мисли.
– Иуда е съжалявал.
Той произнесе това много тихо.
– Петър се е върнал.
Не каза повече нищо. Но тези две кратки изречения ми бяха достатъчни още дълго да си спомням за нашия разговор. Действително, чувството на вина, само по себе си, все още не приближава човека към Бога. Понякога то даже го затваря в самия него. Човек непрекъснато разглежда своето падение, своите грешки, своята болка и постепенно престава да гледа към Христос. Покаянието пък винаги обръща поглед напред. То не отрича миналото, но не позволява на миналото да стане последна дума за човека.
Връщайки се в манастира, дълго вървях по горската пътека. Вятърът тихо поклащаше върховете на елите. Между стволовете на дърветата просветваха слънчеви лъчи. Мислех си за това, че целият ми живот нерядко се нареждаше около желанието да стана по-добър. Но старецът незабелязано ми откри друга перспектива. Христос дойде не за това, човек постоянно да измерва степента на собственото си усъвършенстване. Той дойде за това, загубеният човек да престане да бяга от Отца и да започне да се връща към Него. Именно затова покаянието никога не завършва с отчаяние. То винаги ражда надежда.
Вечерта, по време на повечерието, неочаквано чух думите на 50 псалом по друг начин. Те престанаха да бъдат само молба за прошка. В тях зазвуча молба за нов живот. “Сърце чисто създай в мене, Боже…” – тези думи вече не ми се струваха поетичен образ. Почувствах, че те говорят за най-дълбокото чудо, което Господ извършва с човека. Той не просто изтрива миналото. Той постепенно създава в човека ново сърце, способно да живее чрез Неговия живот.
Тогава ми се откри още едно разбиране за покаянието. То започва не тогава, когато човек престава да бъде грешник. То започва тогава, когато човек престава да защитава своя грях. Докато оправдаваме сами себе си, сърцето остава затворено. Но когато преставаме да спорим с Бога и се съгласяваме да вървим след Него, сърцето започва да оживява. Бавно… Почти незабележимо. Така през пролетта оживява дървото, което през цялата зима е изглеждало мъртво. Отначало никой не вижда това, но животът вече е започнал своето тихо движение.
Покаянието на човека не е живот, обърнат към неговото минало. То е живот, в който човек всеки ден отново и отново се обръща с лице към Христос.
Превод от руски език: Валя Марчелова
КАК ДА ОТЛИЧИМ ИСТИНСКОТО ВИЖДАНЕ НА СОБСТВЕНИТЕ ГРЕХОВЕ ОТ ВСЕВЪЗМОЖНИ ФАЛШИФИКАТИ?
Дякон Сергий Михайлов
Истинското съкрушение на духа се характеризира с три особености, които лъжливото покаяние не притежава:
Първа особеност: Истинското виждане на собствените грехове напълно и всецяло довежда човека до най-велико блаженство, възможно за тялото и духа, така че и на мислите, и на тялото се дава способността да заживее в Блажената Природа, в Божествения покой, в Любовта на Иисус Христос и да се храни от тях. И това подхранване с Духа Божий, човек съвсем естествено усеща вътре в себе си – не хипотетично, а изключително ясно.
Втората особеност: Истинското съкрушение прави ума на човека почти напълно и съвършено безмълвен. То въвежда човека в несловесния вид на молитвата, която вече се произвежда не от собствените сили на душата, а от живото присъствие на Духа Божий вътре в човека.
Третата особеност: Истинското съкрушение на духа непременно изисква от човека устойчиво постоянство в помненето на Бога, на Евангелските заповеди и в неудържимия стремеж към покаяние. Тоест, човекът сам ще принесе в жертва на покаянието любовта към развлечения, личните горделиви мнения за каквото и да било, излишното робуване на земната суета и въобще на абсолютно всичко, което може да му попречи за изпълнението на Евангелските заповеди.
Превод от руски език: Валя Марчелова
НЕИЗМИТАТА ПОСУДА
Татяна Шишкина
До Бога стигнах чрез неизмитите чинии, колкото и нелепо да звучи! Повечето жени ще ме разберат, защото много често се оказват в подобна ситуация. Обикновено след работа жената обикаля магазините, за да осигури продукти за домакинството и като изстискан лимон, с увиснали по ръцете пазарски торби, се прибира в къщи. А на прага вече я чака домочадието със своите проблеми – някой някого не слушал, друг не могъл да си реши задачите, трети получил двойка… И всичко това ти се стоварва накуп, и едва успяваш да се опомниш. Но като опитен вратар, отбиваш всички топки, летящи към теб. В движение помиряваш враждуващите, проверяваш тетрадките и оправяш грешките, успокояваш някого и бързо се заковаваш в кухнята… Но изведнъж се усещаш на предела на силите си! А като съзреш в мивката и камарата мръсните съдове, чашата на търпението просто прелива! Започваш да обвиняваш домочадието си, но основният гняв се стоварва върху неизмитата посуда…
Започваш да търкаш, да миеш, но с такава злост, като че ли мръсните чинии са виновни за всичките ти беди. В такъв момент се чувстваш толкова нещастна и болна, нервите ти така са опънати, че само малка искра и ти би се възпламенила като буре с барут, от което би пламнало всичко наоколо. Домашните ти чуват как тракаш чиниите и не смеят да се приближат до кухнята. В това състояние започваш да приготвяш вечерята, но ясно е, в подобно настроение няма как да направиш нещо вкусно! И в крайна сметка с какво вечеря семейството ти ?! С твоята злоба, умора, обида, раздразнителност. Като капак, на масата всички се изпокарват помежду си, вечерята остава недоядена, а на сутринта се събуждаш с тежест в корема и с оплакване от безсънна нощ…
Постепенно започнах да се замислям защо именно мръсните съдове в мивката ме довеждат до оня момент, в който губя контрол над себе си? Нима този факт има толкова голяма власт над мен!? Разбира се, че не. Каква власт могат да имат над мен едни мръсни чинии?
В няколко поредни дни започнах да се насилвам да смирявам гнева си, убеждавайки сама себе си, че камарата чинии в мивката нямат вина, че са мръсни и докато не бъдат измити, са по-скоро едни нещастни предмети, от които никой няма нужда. Така, с тази мисъл започнах да се усещам по-спокойна. След още няколко дни вече извършвах рутинното действие с мир в душата. А след няколко седмици се случи чудо! Както винаги, преди да приготвя вечерята, се запътих към мивката, но.. замръзнах на място! Тя беше празна – децата бяха измили всичко! И тогава нещо в мен се преобърна, което сложи и началото на промяна в моя живот! Изпитах в един и същи момент блаженство, покой, радост. Усетих силен прилив на любов, която едва можех да поема в себе си. Замислих се – какво е това?
От този момент започнах да внимавам над себе си. Стараех се да не се дразня, да не повишавам тон, да върша всичко с любов. И започнаха да ми се случват удивителни неща! Престанах да се напрягам, да се чувствам изтощена – изобщо настроението ми се стабилизира. В минутите за почивка започнах да изпитвам усещането, че Някой ме обича – такава, каквато съм, с всички мои странности и недостатъци – мен, слабата, безпомощната, самотната и нещастната…
Кой беше Той? Търсех отговора в себе си… И отговорът се роди от дълбочината на моето съзнание и си дадох сметка, че подсъзнателно винаги съм Го усещала. Да, това беше Бог!
Ето така става с нас – търсим отговора, а после се оказва, че сме го знаели още от детството си, когато душите ни са били чисти! Знаели сме, но сме Го забравили. Бог е Любов! И от този момент започнах непрестанно да Го търся! И постепенно целият мой по-нататъшен живот се изпълваше с нов, съвършено друг смисъл.
А всичко започна с неизмитата посуда!
Превод от руски език: Валя Марчелова
ЧУДОТО НА СТАРЕЦА ВИСАРИОН
АРХИМАНДРИТ ДАМАСКИН
При отварянето на мощите ( нетленни и ухаещи) на архимандрит Висарион от гръцкия манастир Агатон през 2006г, митрополитът покани патологоанатома Панон Джаматело да направи оглед.
Когато лекарят се опита да вземе от ръцете на стареца малкото Евангелие, за да провери доколко е износено, старецът не го пусна. На няколко пъти лекарят продължаваше да опитва, но безуспешно. Накрая прошепна:
,, Боже мой, никога не съм виждал подобно явление през цялата си съдебна практика! Човекът, който е умрял преди 15 години, така здраво се е вкопчил в Евангелието, че по никакъв начин не мога да го освободя от ръцете му.“.
В следващия момент с изключително удивление и възхищение той се обърна към светия старец като към жив: ,,Отче, дай ми само да погледна Евангелието и после ще ти го върна!“.
След което видяхме как ръката на стареца се разхлаби и отпусна и лекарят можа да вземе Евангелието, като при това толкова се втрещи от случващото се пред погледа му, че трескаво се прекръсти. Убедил се, че Евангелието е неповредено от времето, той го върна в ръцете на светия старец, който отново го стисна здраво и така го пази до ден днешен.
Превод от руски език: Валя Марчелова