Изтегли в PDF форматТемите в брой 11 за 2025 г.:
ЕВАНГЕЛСКИТЕ ПРИТЧИ- ГЛАС ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ
ПРОТОИРЕЙ ВЛАДИМИР ХУЛАП
БЕЗКРАЙНИЯТ ПРОГРЕС – ВОПИЮЩА ЛЪЖА
ПРОТОИЕРЕЙ АНДРЕЙ ТКАЧЕВ
ЗА УЧИТЕЛСТВУВАНЕТО
АРХИМАНДРИТ ЛАЗАР АБАШИДЗЕ
OT КАКВО СЕ БОЯТ БЕСОВЕТЕ?
СВЕТИТЕЛ НИКОЛАЙ СРЪБСКИ
ЕВАНГЕЛСКИТЕ ПРИТЧИ- ГЛАС ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ
ПРОТОИРЕЙ ВЛАДИМИР ХУЛАП
Независимо от привидната си простота, Евангелските притчи невинаги лесно могат да бъдат разбрани. Ние трябва дълбоко личностно да ги осмислим, доколкото по този начин те могат да ни променят. Именно заради това, по-голямата част от тях е оставена от Христос без обяснения – за да се привлече вниманието на слушащите, да ги научи да мислят, да ги изведе от нивото на земните реалии в света на духовния живот. Само в два случая Той прави изключение и обяснява смисъла на разказаните от Него притчи на учениците и по тяхна молба – това са Притчата за сеяча в Лука 8: 11–15; и за пшеницата и плевелите — в Матей 13: 37–38.
Христос ни призовава: ,,… бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби“ (Мат. 10:16). Така обединяването на духовната мъдрост на Църквата и простотата на вярващото сърце се явяват залог за разбирането на онова, което иска да ни каже Христос. Ако днес не разбираме една или друга притча, това не означава, че няма да я разберем п-късно. Ако имаме най-искрено желание да разберем Евангелието и да живеем с Христос, то Той ще ни даде не само разбиране на текста, но и ще ни открие пътя към по-дълбокото му усвояване и прилагане в целия наш живот.
Притчите ни помагат по-лесно да разберем и да внедрим в живота си учението на Христа, заради което сме длъжни да се обръщаме към тях в различни жизнени обстоятелства. Например, когато ни е тежко, можем да си спомним Притчата за блудния син, в която Небесният Отец очаква нашето връщане към Него. Ако пред нас стои необходимостта да окажем на някого помощ, а ние се съмняваме дали си струва да направим това, можем да се обърнем към Притчата за милосърдния самарянин, където е обяснено кой е нашият ближен, и тогава много въпроси, които ни мъчат, ще отпаднат от само себе си.
Ярката образност и ясна повествователност на притчите позволяват по-дълбоко да се усвои и затвърди в паметта ни съдържащият се в тях урок. Те се запомнят лесно и дори да не разбере слушателят от първи прочит цялата им дълбочина, то после винаги може да се върне към тях и да открие други, незабелязани преди аспекти.
Социалните и обществени проблеми идват и си отиват. Проповедите, произнесени няколко столетия назад и касаещи исторически обусловени въпроси като: робство, античен театър, принасяне жертви на идоли и др.подобни стават неактуални. Но Евангелските притчи съдържат основополагащи за духовния живот на човека принципи, които остават неизменни през всички векове.
Притчите продължават да живеят и в XXI век — век на компютри, нанотехнологии и генно инженерство. Много континенти бяха открити, направени бяха множество научни открития, извършиха се кардинални обществено-политически промени, но тези текстове продължават да вълнуват сърцето и ума, което свидетелства за непреходността на съдържащите се в тях вечни ценности.
Евангелските притчи не са идеология на определена група хора и не са философска концепция, но обърнатият към всеки от нас глас Божий, Който е неизменен, независимо от изменящите се реалности в окръжаващия свят. Заради това притчите винаги ще съхраняват своята универсална и вечна ценност.
Превод от руски език: Валя Марчелова
БЕЗКРАЙНИЯТ ПРОГРЕС – ВОПИЮЩА ЛЪЖА
ПРОТОИЕРЕЙ АНДРЕЙ ТКАЧЕВ
Пропити сме от зловещата идея за непрестанен прогрес.
Незабелязано тя ни обзе на основата на нашия живот в една второкласна епоха. Пиехме чай и гледахме телевизия, дъвчехме сандвичи и четяхме учебниците, ,,лапахме“ въздух и слушахме радио… А в това време и чаят, и сандвичът, и въздухът се пропиваха с бълнуванията за безкраен прогрес, звучащи от радио, телевизия и написани в учебниците. Така неусетно с въздуха и храната в кръвта ни нахлу убеждението, че светът се развива постъпателно от лошо към добро по строга права линия и по никаква друга. И че предишните човешки поколения са били по-глупави и по-нещастни от днешните по определение. И че човечеството трябва да се развива безкрай, без спадове и спирания. Наука, техника, суетата, шума, пазара, непрестанна суматоха, главозамайване от успехи, печалби, печалби,.. ръст на ликвидност… Всичко това е в кръвта и подсъзнанието ни.
За пореден път враговете на християнството откраднаха идеята за безкрайното усъвършенстване на личността и я принизиха, като от религиозните висоти я спуснаха право в монтажния цех на завода «Renault» или на сондажната платформа на Вritish Petroleum, или в офисния център на някой от мегаполисите – както искате…
Откраднаха от християнството представата за безкрайността на духовното усъвършенстване и я внедриха в идеята за безкрайния ръст в областта на печалбите.
Да, християните говорят за вечна любов, за непрестанно духовно извисяване в желанието си да се уподобят на Отца на светлините, за добродетелите на безграничното търпение и милосърдие. Те не говорят за необходимостта икономически растеж, за безкрайни богатства, пораждащи алчност, за висока степен на комфорт, стигаща до абсурд. И не смятат всичко това за норма.
Идеите за свръх производство, за свръх печалби се превърнаха в нов идол, пред който бият тъпани и се палят жертвени огньове. И димът от тях отравя въздуха на не едно поколение.
О, вие, желаещите безкраен икономически растеж, послушайте! Когато вашето дете расте и расте и вие радостно отбелязвате чертички на стената – радостта ви е разбираема. Но когато надмине вашия ръст и започне да докосва с главата си касата на вратата и въпреки това растежът му не престава, вие започвате да се тревожите и търсите помощ от лекар. Вашият случай започва да се тиражира от медиите в раздела ,,Сензации“. В този случай е ясно, че нормата не е безкрайният ръст, а неговото забавяне и спиране в даден момент, за да се даде превес на нравственото и умствено развитие.
Или да вземем един спортист – ето той, обливащ се в пот и мъчейки се на всяка тренировка, започва да бяга все по-бързо и по-бързо… Значи ли, че до безкрайност ще развива способностите си, за да изпревари, може би, скоростта на светлината?! Има граници физическият ресурс – природни граници! И пренебрегвайки ги, става смъртно опасно за човека. Всеки спортен гений разбира това и в даден момент окачва шпайковете на стената и се отдава на бизнес или треньорска работа, или нещо друго.
В живота на човека има 7 плодородни години за натрупване на мазнини и 7 оскъдни години, когато тялото се изхранва от запаси. Затова не бива да се боим от трудните години.
Такъв всъщност е животът. Безкрайният ръст в него е възможен само отвътре, но не и отвън. При растежа отвън има много ограничители, сред които не само природни и ресурсни, но и волята Божия. Във вътрешния живот винаги има 7 тучни години и 7 оскъдни – четящите Библията хора (Битие 41 глава) би трябвало да го знаят! Даден им е разум и вяра, за да не се гордеят в ситите си години и да не се отпускат, а да събират запаси. И в оскъдните години да не се отчайват, преживявайки с тези запаси. Така ненапразна е пословицата: Ден година храни! Пролет и лете човек се понапряга, а зимата почива, очаквайки отново благоприятното плодородно време – това е като един аналог с онези две ,,египетски седмилетки“, към които народът е привикнал от незапомнени времена. Следователно няма повод за шум при спадове и кризи. Цялата планета живее в ритъма ,, ден-нощ“. И даже там, където денят е неописуемо дълъг (зад Полярния кръг), там и нощта е необичайно дълга. А вечният ден – без сумрак и тъмнина, ни очаква само в Небесния Йерусалим и не по-рано!
Отново ще подчертая – опитът да се предвари Царството Божие и да се въплъти в земни форми, се среща на всеки ъгъл в живота. И се получава нещо уродливо и карикатурно, а понякога – и смъртоносно! Вечният покой става вечна празнота. Вечната радост – кръчмарска въртележка и разпалени похоти. Ако свети апостол Павел казва: ,, няма мъжки, ни женски пол“ в смисъл на равна святост и права, то днес не можеш да разбереш къде е мъж, къде е жена поради други причини… И вечният нравствен прогрес е заменен от вечната жажда за печалба и материални придобивки. С една дума – велика измама, наложена ни лека –полека, която стана нещо естествено.
Разширяването на външното могъщество, без противодействието на вътрешен духовен труд и смирение, ражда проявата на конкретен сатанизъм на основата на самоопиянение. Дали това е Тамерлан или Александър Македонски, или пък семейството на банкерите от Уолстрийт – няма значение. Важно е, че на Бог това никак не му се нрави, съдейки по определени места в Писанието. Превъзнеслия се в мислите си за собственото си величие Надуходоносор, Господ заставил да яде трева като вол, за което ни разказва пророк Даниил. Гордата Вавилонска кула Господ оставил недостроена и разпръснал строителния мравуняк, защото цялото това начинание било гордо и дръзко от самото начало.
Когато на фасадата на цивилизацията е изведена безкрайната жажда за власт и печалба на всяка цена, то отвътре цари само пълно развращение и вражда с Господ Бог.
Затова и ви разказах за плодородните и за оскъдните години. Това е нормалното! Желаещият вечно да придобива без разумни граници и разумни цели, а просто заради процеса на растеж, се оприличава на жабата от приказката, дето искала да стане кон и започнала да се надува, докато накрая не се пукнала. Така изглежда и идеята за безкраен прогрес.
Превод от руски език: Валя Марчелова
ЗА УЧИТЕЛСТВУВАНЕТО
АРХИМАНДРИТ ЛАЗАР АБАШИДЗЕ
Често заради гордост, тщеславно разгорещение и самомнение, недуховната ревност се превръща в страст към учителстване. Стана обичайно в наше време всеки да наставлява и нравоучителства над ближния си, макар често сам да не е направил дори няколко крачки в християнския живот, а просто да е надникал през открехнатата врата на вярата. Колко често се случва днес, човек прекарал целия си живот в неверие и грехове, след като се покае и донякъде се опита да попромени начина си на живот, няколко пъти да отиде на църква или да остане в манастир за няколко дни, да разбере няколко закона и християнски виждания, да се запознае с някои правила и църковни порядки, и на тази основа напълно неоправдано да се възгордее и да започне да учи, да обвинява своите близки, приятели, роднини – да ги изобличава в неверие, в нецърковност, та дори и в служение на сатана.
Нерядко се наблюдават и такива случаи, когато новообърналият се, започва да се опитва насила да обръща близките си към вярата, да се хвърля да спасява душите им, но скоро сам се препъва, пада и се връща в състоянието на предишния си греховен живот. А тези, които е изобличавал, виждайки го в това жалко състояние, приписват безполезността и безпомощността му на християнството и така още повече се отвръщат от Църквата и Бога.
Повечето от нас, като прочетем нещо поучително или някоя интересна мисъл, духовно разсъждение от книга, веднага бързаме да я преподнесем на ближния си, за да го вразумим, да му дадем съвет да се ползва от едно или друго правило на отците, дори ние самите да не сме ползвали никога тези правила и да нямаме и намерение.
Колко често повярвалите днес не живеят вярата, а само разбират отделни моменти от християнската наука, претълкуват ги, съобщават ги на ближния си, без сами да се ползват от това богатство?! Колко често е разпространено явлението целият религиозен живот на човека да започне и да завърши в главата му, без да докосне сърцето му. Религиозните познания влизат чрез слуха, чрез разума, завъртат се в ума му, преразглеждат се, преосмислят се, често се преправят по собствено виждане и чрез езика излизат навън, представят се пред околните като нещо извлечено от духовен опит или от самия живот. Но такова знание – не изпитано, не изстрадано в действения живот, в борбата, е празно. Човек, който поучава не от собствения си опит, а от книжно познание, по думите на свети Исаак Сирин, е подобен на художник, който, обещавайки вода на жадния, я рисува на стената. Бедата е и в това, че преждевременно посветилият се на учителстване остава сам безплоден, защото увлечението се превръща в силно препятствие такъв човек да се занимае със себе си, да види себе си, своите немощи, и да търси собственото си излекуване.
Превод от руски език: Валя Марчелова
OT КАКВО СЕ БОЯТ БЕСОВЕТЕ?
СВЕТИТЕЛ НИКОЛАЙ СРЪБСКИ
Веднъж, когато подвижникът Йоан Вострский се молел, му се отворило духовното зрение и той видял около себе си множество бесове. Те не смеели да приближат този Божий човек, но и не си тръгвали. Виждайки ги, със страх ги попитал от какво най-много се боят. Те отговорили:
– От тези три неща: от това, което християните носят на гърдите си; от това, с което се поръсват в църквата и от това, което вкусват в нея.
– А от тези три неща кое за вас е най-страшното?
– Това, което вкусвате в църквата – отвърнали му служителите на ада.
Има ли нещо, което да не е ясно? Това, което християните носят на гърдите си, е кръстът. Това, с което се поръсват в църква, е светената вода. А това, което вкусват в църквата, е Светото Причастие. Кръстът е знамение за победата на любовта, преминала през страдания. Светената вода очиства и означава духовна и телесна чистота. Причастието е Небесната трапеза, в която на душата се предлагат Тялото и Кръвта на Господа. Нима е учудващо, че бесовете треперят пред тези три светини?
Треперят и нашепват на хората точно противоположни съвети:
1) на всяка цена да избягват страданията (желаейки по този начин да изкоренят от човешкото сърце любовта и човеколюбието);
2) да живеят в греховна нечистота ( за да превърнат хората в свои роби и близки сродници, и да ги откъснат от Бога);
3) да морят и умъртвят душата си, като я лишат от Божествената храна, за която по своята природа всяка човешка душа жадува, а да я хранят само с материална храна като животно (адските духове най-вече се боят от Причастието, понеже именно то увенчава човешкото издигане към Бога и го съединява с Него) ..
Превод от руски език: Валя Марчелова