Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил
В името на Отца и Сина, и Светия Дух!
Съгласно църковния устав, тази неделя се чете евангелската притча за талантите (Мт. 25:14-30). Всички, които редовно се черкуват и четат Евангелието, добре познават тази притча. В нея се разказва за един господар, който тръгвайки за чужбина, раздал на слугите си таланти – на един-пет, на друг-два, на трети-един. И когато след време, господарят се завърнал и поискал отчет за използването на талантите, се оказало, че този, който получил един талант, изобщо не го е използвал, а го е закопал в земята. С думите от тази притча Господ осъдил всеки, който заравя своя талант, който го скрива, който не го използва за създаване на блага- духовни или материални, в полза на ближния.
Много често наличието на таланти предизвиква в околните чувство на завист. Ако някой, който не притежава особени таланти, се срещне с особено надарени хора, може да развие комплекс за непълноценност. А човек, надарен с таланти, обратно – може да изгуби чувството за самоконтрол и да възприеме получения от Бога талант като своя собствена добродетел, като резултат от собствените си трудове и да се превъзнесе над околните, особено над тези, които не са толкова надарени.
Размисляйки над тази тема, свети Василий Велики казва, че човек, който няма таланти, не бива да презира себе си, а този, който има – да не презира бездарния. В никакъв случай нашите способности и това, което се е получило в резултат на тяхното развитие – положение в обществото и в държавата, наличие на материални блага, не бива да бъде причина да гледаме отвисоко на тези, които не са получили подобни дарове от Бога, както и не бива успехите, произтичащи от талантите ни, да приписваме на самите себе си и да пропускаме да благодарим всеки ден на Бог за тях.
И още нещо важно е казал св. Василий Велики, разсъждавайки над днешната притча – че човек, който притежава таланти, но ги използва единствено за собствена изгода, а не принася от плодовете им за благото на други хора, заприличва на тези, които са напълно са лишени от таланти. Ние познаваме много, несъмнено, талантливи хора, които народът не уважава – политици, обществени деятели и други, които независимо от своята надареност, не намират поддръжка в човешките сърца.
Талантът е от Бог и Той може да го отнеме във всеки един момент. Ако ние, имайки талант, не го използваме за благото на хората, а сами се наслаждаваме на ползите от него, то нашата участ е печална. Познаваме примери за такива дълбоко нещастни хора— властимащи, богати, известни… Всичко имат, но щастие – не. Нито душевен мир, нито радост. Талантът като дар Божий не бива да бъде заравян, но и с него не бива да бъде злоупотребено, действайки противно на Божията воля.
На всичко това ни учи тази забележителна притча за талантите! Нека тя ни помага на първо място правилно да оценяваме себе си. Молейки се пред лицето Божие, пред домашния иконостас, всеки един от нас – дори и най-талантливият и успешен, е длъжен да си направи самооценка и колкото повече са възможностите и талантите му, толкова по-високи изисквания трябва да има към себе си.
Но и този, който няма талант, който живее скромно, който няма възможност да гради кариера, а просто се изхранва с труда на ръцете си, не бива да завижда на този, който има талант, а да разбира, че от този, комуто много е дадено, много и ще се изисква. Защото не се знае кой ще застане по-близо пред лицето Божие – който има десет таланта или този, който има само един. Тогава ще е окончателният съд, но той започва тук – в сегашния ни живот, чрез състоянието на ума ни, на душите ни. Ако човек губи покой, ако от живота му изчезва радостта, значи талантът му не му помага да се чувства щастлив, значи неугодно е това, което върши този талантлив човек и Господ го лишава от естествения резултат на дара – мирът и радостта.
Познаваме и хора, които нямащи някакви особени дарове, живеещи изключително скромно, по удивителен начин съхраняват радостта и мира в сърцата си. И когато се срещнем с такива простички, обикновени хорица, виждаме в очите им човешко щастие, мир, благост, спокойствие… Това, което е предопределено от даровете, човек може с разума и волята си да насочи към своето щастие, към пълнота в живота си, но може и да разруши.
В Словото Божие няма нито една мисъл, която да не е насочена към нас-хората, макар и ние сега да сме отдалечени на две хиляди години от раждането на Спасителя в плът. Всичко, което е казано, е било актуално тогава, актуално е сега, и ще остане такова до свършека на човешката история.
И да ни помага Господ да възприемаме словото Му като най-велик закон, чрез чието осъществяване единствено можем да достигнем истинско благополучие и в този живот, а и в Царството Небесно след свършването на физическото ни битие. Амин!
Превод от руски: Валя Марчелова