Автор: ПЛАМЕН НИКОЛОВ, СУ „Св. Климент Охридски“
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
Навикът да четем библейските разкази като обикновени истории ни лишава от техния пулс. Затваряйки ги в херметичната рамка на хилядолетното минало, ние ги превръщаме в затихнало ехо от чужд живот, вместо в жива среща, в която да разпознаем собствената си духовна парализа. Неделя на Разслабения (Йоан 5:1-15) е болезнено напомняне, че човек може да прекара целия си живот в притвора на вярата и светостта, парализиран от грехове и духовна самота, докато не осъзнае, че никога не е бил сам – Бог никога не е напускал страната на одъра ни.
Тридесет и осем години…
Тридесет и осем години…
Това не е срок. Това е цял човешки живот, проснат в калта. Присъда за престъпление, което никога не е извършил. Никой не го е съдил, но никой не го е и помилвал.
Разбирате ли какво е да прекараш тридесет и осем години, повален в праха? Това не е просто болест. Това е пълно, абсолютно заличаване на човешкото достойнство. Този човек не живееше – той съществуваше като твар, прикована към земята, захвърлена в ъгъла на Петте притвора като непотребна вещ, която всеки заобикаля с погнуса или с пренебрежение.
Знаем, че „Витезда“ означава „Дом на милосърдието“ (Йоан 5:2, Bet Hesed), но това ли е „дом на милосърдието“?! Гледката е била ужасяваща – пет притвора, пълни със страдащи хора, зловоние и болка. Петте притвора са като петте книги на Мойсей – те дават структура, дават правила, отреждат „място“ на болния, но не му дават изцеление, липсва нещо. Човек може да прекара целия си живот в „Дома на милосърдието“ – в храма, в правилата, в традициите – и пак да си остане физически и духовно парализиран. Трагедията не е в болестта или в греха, а в това, че те са станали приета от нас част от обкръжението ни.
Сега погледнете очите на страдалеца. Не ги виждате ли?! Сигурно сте много изправени… Погледнете в ежедневието си около вас и ще видите много такива очи. Странно е, но в духовния свят е обратно – душата трябва да се наведе, за да вижда по-добре.
Очите на разслабения са на нивото на чуждите сандали. Това е неговата неизменна гледна точка вече 38 години. Неговата вселена свършваше там – в калта, в миризмата на болни тела и в праха, която преминаващите вдигаха с нозете си. Прах, който пълнеше очите му, докато той се опитваше да зърне поне едно лице, което да му се усмихне. Но никой не гледаше надолу. Също като днес. Кому е нужен такъв човек? На кого му трябва същество, което не може да даде нищо, което е безполезно за света, което е само излишен товар и грозна гледка?
Той беше сам. Ужасяващо, непоносимо сам. Безполезен за обществото, необичан от никого, забравен дори от близките си, които вероятно отдавна бяха престанали да идват. Тридесет и осем години той не беше чувал името си, изречено с нежност. Беше просто „онзи парализираният“. Нечия сянка, нечия досада.
Числото 38 е важно, не защото е просто статистика, а защото напомня за онова 40-годишно лутане на евреите в пустинята. Само че тук пустинята е вътре в човека. Той не се лута – той дори лежи пред Обетованата земя, пред водата, която може да го изцери, но не стига до нея, както евреите, родени в робство, не достигат до Обещаната земя. Парализираният от грехове също е изгубил Пътя.
Когато Христос го пита: „Искаш ли да оздравееш?“, въпросът изглежда абсурден до крайност. Дали иска „да оздравее“?! Нима този човек е имал друга мечта в живота си?! Нима е искал някога нещо повече от това – да стъпи на нозете си? Нима не е оплаквал години денонощно своето състояние?! Нима това не е най-безсмисленият въпрос, който е можел да бъде зададен? Не. Именно този въпрос е най-важният. След 38 години човек свиква с одъра си. След множеството грехове ние свикваме с тях. Болният се научава да определя себе си чрез своята немощ. Изцелението е плашещо, защото то изисква да „вземеш одъра си“ – т.е. да поемеш отговорност за движението си оттук нататък, да поправиш себе си.
Всеки път, когато водата в къпалнята Витезда се раздвижваше от ангела, в тези очи, пълни с прах, лумваше поредната искрица надежда. И всеки път се случваше същият раздиращ сърцето ужас. Той забиваше нокти в камъните, влачеше мъртвото си тяло, кървеше, пъшкаше, бореше се за всеки сантиметър пръст… и гледаше как, за пореден път, някой друг, по-силен, по-малко самотен, бива спуснат във водата преди него. Виждаше как повърхността утихва, как чудото се затваря за пореден път, а той остава там – на крачка от спасението, потънал в собствената си пот и отчаяние.
Във Витезда всички чакат „раздвижването на водата“, точно както ние безсмислено чакаме, пропилявайки времето си за „подходящия момент“, „щастливата звезда“ или „птичката да кацне на рамото ни“. Ние търсим външно, магическо решение, слепи за простата истина, че всеки удар на сърцето ни е „подходящият момент“, в който душата ни може да пресече границата от греха към Бога.
„Нямам си човек“… В тези три думи е събрана най-страшната болка на човечеството. Да нямаш никой. Да си сам. Никаква ръка, която да те подкрепи. Никакъв глас, който да ти каже: „Спокойно! Аз съм тук“. Животът му отминаваше в това влачене по земята, в подигравките на здравите, в безмилостното безразличие на света. Тялото му беше мъртво, ставите – вкочанени, надеждата – превърната в пепел.
Но дали наистина беше сам?
Христос идва и показва, че Източникът на живота е Той, а не някаква си водна процедура. Спасителят не раздвижва водата – Той раздвижва човека, събужда заспалата му душа. Когато Христос се спря пред него, не видя „безполезен инвалид“. Той видя човек, пръст от пръстта, върната в пръстта, но още дишаща и богообразна. Бог не търсеше здрав атлет, Той търсеше това малко, незаето от гордост и суета място в сърцето на страдалеца. Място, пречистено от тридесет и осем години скръб, където можеше да влезе само Той. Милосърдието не е съчувствие от разстояние, а вярност, която те намира в най-застоялия момент от живота ти.
„Стани, вземи одъра си и ходи!“ (Йоан 5:8) – тези думи не бяха просто заповед. Те бяха прегръдка. Те бяха отговорът на вечното сиротство. В този миг пръстта пусна своята плячка. Тялото, което почти се беше върнало към земята, изведнъж се изправи. Гръбнакът, свикнал да се влачи по камъните, се разгъна към небето. Животът потече по вените му, а краката, които никога не бяха носили тежестта на живота, стъпиха здраво. Този, когото никой не искаше, беше поискан и потърсен от Самия Бог. Този, когото никой не обичаше, стана обект на най-великата Любов.
Възлюбени в Господа братя и сестри,
Неделята на Разслабения е тук, не за да ни разплаче, а да ни изцели. Тя ни подтиква да се изправим от греховете и вредните си навици. Тя ни пита: вярваме ли наистина? Имаме ли в сърцата си поне малко свободно място за Спасителя, незаето от нашите егоистични желания и страхове? Защото истината е една: религията не е стационар, в който грешниците просто изчакват края си, а духовна лечебница, която ги вдига на крака, за да ги върне в пътя към Бога. Тялото може да боледува, светът може да ни изхвърли, хората могат да ни забравят, но никой, никога няма да бъде изоставен от Бога. Дори когато си мислиш, че си „нямаш човек“, пред теб стои Този, Който е станал Човек и заради теб, Този, Който вижда сълзите ти в праха и чака само да Му позволиш да те вдигне. Не си сам и никога не си бил сам. Гласът Му ехти през вековете и днес зове твоето име: „Стани и ходи!“
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!