Автор: В. П. Лега
В съвременното общество твърдо се отстоява мисълта за независимостта на нравствеността от религията. Към днешния ден атеизмът е разработил цяла система от антирелигиозна аргументация, която се свежда до отрицателен отговор на следните въпроси:
- Необходимо ли е да си вярващ, за да бъдеш нравствен?
- Нравствено учение ли е Християнството?
- Дава ли Християнството свобода?
- Необходимо ли е съществуването на Бога и свръхчувствения свят за обяснение на самото съществуване на морала?
Да разгледаме последователно доколко убедителна е атеистичната аргументация във всяка от посочените области.
НЕОБХОДИМО ЛИ Е ДА СИ ВЯРВАЩ, ЗА ДА БЪДЕШ НРАВСТВЕН?
Съгласно атеизма, нравствеността не зависи от религията, и затова да бъде нравствен човек, е напълно възможно, без да принадлежи към която и да е от световните религии. При това атеистите се позовават на факта, че порядъчни хора има и сред атеистите, както и подлеци- сред християните. Уви, за съжаление, някои християни или по0тчоно наричащи себе си християни, но на практика не явяващи се такива, дават много поводи на атеистите да бъдат уверени в своята правота. Начинът на живот на подобни ,,християни“ се различава от идеала, който ни е завещал Господ Иисус Христос, и любовта в техните дела е много по-малко, отколкото фарисейството. Нали и апостол Павел казва: ,, Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм“ (1Кор. 13:1-2).
Очевидно е, че най-добро доказателство за необходимостта от религия за нравствеността би бил образцовият живот на самите християни. Необходимо е разбирането, че със своето безнравствено поведение хората, наричащи себе си християни, погубват не само своята душа, но и нанасят огромна вреда на Църквата и отвръщат от нея много хора, готови да се приближат до Бога, но смущаващи се от това явно противоречие между вярата и безнравствеността.
Всъщност, възледът за независимостта на морала от религията е доста нов. Даже в XVIII век, такъв противник на Църквата като Волтер, пише, че ,,ако не съществуваше Бог, то Той трябваше да бъде измислен“. Великият френски просветител прекрасно е разбирал, че народът, оставен без нравственото ръководство свише, е обречен. И едва в XIX век се разпространяват мисли за възможност за създаване на атеистическо общество. И дори фактът, че изграждането на такова общество е коствало на човечеството десетки милиони човешки животи, ужасни войни и тотален терор, не е успял да убеди атеистите, че грешат. Е, какво можем да кажем?.. „Ако фактите противоречат на моята теория, толкова по-зле за фактите“.
Разбира се , нравственото поведение не е прерогатив само на вярващия човек и животът го потвърждава. Но свежда ли се нравствеността само до човешкото поведение? А какъв е списъкът с нравствени изисквания? И тук атеистичната нравственост в сравнение с християнската прилича на начално училище в сравнение с висшето: Такива изисквания за формирането на вътрешния свят на човека, каквито са в християнството, атеизмът не познава. Да се убеди в това може всеки, дори само надничайки в популярна брошура, където се говори за това, как човек трябва да се приготви за изповед. Списъкът с назовани грехове наистина впечатлява!
НРАВСТВЕНО УЧЕНИЕ ЛИ Е ХРИСТИЯНСТВОТО?
Популярен аргумент срещу християнството е мнението, че, видите ли, то е безнравствено, поради изгодата, която поставя на първо място??? Човек, така да се каже, се съгласява да води нравствен живот заради очаквана награда на Небесата и поради страх от вечни мъки. А атеистът е морален, понеже той не гони изгодата от това, да получи някаква награда, тъй като не разчита на такава. Така може да разсъждава само човек, кой абсолютно не е запознат с християнското учение, който не е чел Евангелието, нито отците на Църквата, нито дори някакъв учебник по нравствено богословие. Защото, даже на новия във вярата но християнското учение за трите типа служение Богу – на раба, на наемника и на сина. Именно служението на сина е свободното, съзнателното служение с любов е истинското служение Богу: ,, Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа“ (Гал.4:7). Главният критерий за нравственост е любовта, а не изгодата, и то любов жертвена, не търсеща своето, нито някаква полза. ,, Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина“ (1Кор.13:4-6). Пример за такава любов ни даде Иисус Христос, принасяйки Себе Си в жертва на Кръста за цялото човечество. Такава любов очаква и от нас: ,, Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан15:12-13).
ДАВА ЛИ ХРИСТИЯНСТВОТО СВОБОДА?
Още по-сложен и заради това още по-популярен сред атеистите е въпросът: има ли свобода в християнството? Изглежда, че няма. Нали дори самите християни наричат себе си ,,раби Божии“. Но и как може да бъде свободен човек, ако Бог е всемогъщ и всичко зависи от Него, в това число и самото бъдеще на човека. Най-ярко тази мисъл изразява Жан Пол Сартър, който казва, че дори и Бог да съществува, това изобщо не би повлияло на човека по отношение на неговата свобода и отговорност. Накратко, ако човек е свободен, значи за него няма Бог. Заради това, пише Сартър, ,,екзистенциализмът не е нищо друго, освен опит да се извлекат всички изводи от последователния атеизъм“. По този начин атеистът заключава, че православието подтиска свободата, с твърдението, че човекът е раб Божий, което му забранява да върши много от нещата, които са напълно достъпни за атеистите. А там, където отсъства свобода, липсва и етика.
Както често се случва, атеистическите спекулации по проблема за свободата, са предизвикани от недостатъчното разбиране за това, що е свобода. Като правило, разсъжденията на философите и на обикновените хора не стигат по-далеко от повърхностните представи, че свободен е този човек, който има възможност за избор. Оттук се прави и изводът, че доколкото християнинът е ограничен (вследствие на Божието всемогъщество или от догматите и каноните), то следователно, той не е свободен.
Заедно с това, в историята на философията въпросът за същността на свободата, когато е поставен сериозно, винаги е довеждал до противоположни резултати. И дори тези философи, които се отнасяли твърде критично към Църквата, разсъждавайки надълбоко за свободата, са стигали до религиозни изводи.
Преди всичко да изясним как са отговаряли философите на въпроса: що е свобода? На пръв поглед отговорът е ясен: свободата е възможност за избор. Човек е свободен, когато може да да прави това, което иска, и обратно – не е свободен, когато е лишен от този избор, като например – в местата за лишени от свобода. Но такъв отговор би бил доста повърхностен. Защото е ясно, че изборът е свойство на това същество, което притежава свобода. Следователно, свободата не е самият избор, а определено онтологично свойство, което притежавайки го, човек може да прави избора си.
Един от първите, обърнал внимание на това свойство на свободата, е гръцкият философ Плотин ( да не се бърка с Платон! – бел.прев.). Неговата философия по-често се асоциира с учението за еманацията от Единия, произтичаща не по Неговата Една воля, а по някаква необходимост, доколкото Единият е толкова препълнен с енергия, че не може да не я излива.
Очевидно е, че идеята за това, че в еманацията Единият не е свободен, също е основана на обикновена представа за свободата: Единият би бил свободен, ако можеше както да излива, така и да не излива енергия – напълно човешка представа!
Същевременно, самият Плотин разбира свободата другояче и пише за тази цел трактата: ,,За волята и свободата на Първоединия“. За плотин свободно е не това същество, което може да избира, а това, което не звиси от нищо. Съществуването на Единия не е обусловено от нищо, Той съществува по силата на Своята собствена природа, поради което е абсолютно свободен. Защото Единият е над всичко, над Него няма нищо, нищо не Го подтиква към действеност и Той действа единствено по силата собствената Си природа.А именно това е истинската свобода.
,,Що се отнася до това съмнение, дали може да бъде свободно същество, което се подчинява на своята природа, то ние на свой ред ще попитаме: може ли тогава едно същество да се счита за зависимо, когато отвън с нищо не е принудено да следва нещо друго? Нима съществото, стремящо се към добро, се намира под натиска на необходимостта, при положение, че този стремеж произтича от неговото собствено желание и от увереността, че предметът на неговите желания е нещо добро? Обратно, нежелателно е отделянето му от това благо, принуда е да се стреми към това, което не е добро и да бъде в робство означава не друго, а да се лиши от възможността да следва своето добро заради подчинение на някаква сила, която го отделя от него… Даже за такова същество не може да се каже, че действа според природата си, защото действеността в него не се различава от същността, тъй като да съществува, означава за него и да действа, и ако действа не заради нещо друго и не в зависимост от нещо друго, то как това същество да не е свободно?!“
Да направим следното сравнение, което пояснява мисълта на Плотин. Например, културният човек никога няма да посегне на дете. Ще се оправдае, че не може да удари дете, не защото няма физическа способност за това, и не защото някой му забранява, а защото той напълно е освободен от ниски страсти и се подчинява единствено на истината и доброто, които са станали част от неговата природа.
Това откритие на Плотин по-нататък се използва за решение на различни философски и богословски проблеми. Използвайки това определение за свободата, отците на Църквата успяват по-нататък да преодоляват съблазните на ересите ( както например на блажени Августин това разбиране за свободата ще помогне да преодолее грешните изводи на ереста на Пелагий, а на преподобни Максим Изповедник – неправилността на монотелитството). В Новото време философите обясняват как може да се мисли за свободата в рамките на природния детерминизъм ( Спиноза, например, ще покаже, че истинската свобода е възможна единствено по пътя на познаване на Бога) .
Да разгледаме аргументите:
Печалните последствия от разбирането на свободата на волята като избор между доброто и злото, посочва блажений Августин в полемиката с известния ересиарх Пелагий. Според Пелагий излиза, че ако свободата е избор между добро и зло, то самият човек е неутрален по отношение на тези категории. Оттук произлизат и главните изводи за пелагианството: за неповредеността на човешката природа от първородния грях, за ненужността от Църквата за спасението на човека и др. В отговор на това блажений Августин твърди, че свободата не е избор сама по себе си, а някаква дълбока сила, способна да направи този избор. В творбата си ,, За свободата на волята“, Августин пише: ,, В края на краищата нашата воля не би била воля, ако не беше в нашата власт. А щом е в наша власт, то значи тя е свободна“. Казано другояче, Августин, както и Плотин, считат, че свободата е независимост. Именно заради това и Бог е свободен: всичко е в Негова власт, нищо не Му оказва натиск. Бог не зависи от нищо и от никого , доколкото Той е субстанция, или както е казал на Моисей: ,, Аз съм вечно Същестуващият“ ( Изх. 3:14) . Бог е любов, Той е абсолютно свободен и именно заради това не може да греши. Човек също има тази способност, бидейки образ Божий, но доколкото не е всемогъщ, то тази способност се проявява като избор. Човек може да придобие голяма свобода единствено в Бога, в пълно послушание Нему!
За опровержение ереста на монотелитството, на преподобни Максим отново му се налага да се върне към въпроса за съотношението в свободата на волята на човека и Бога, поставен и по своему решен от Августин, както и въобще към въпроса за свободата. Свободата на волята е свойство на природата на човека, а не на неговата ипостас, защото свобода на желанията има във всеки човек, но какво точно желае конкретният индивид – е друг въпрос. Ако свободата на волята би била свойство на ипостаса, тогава един човек би могъл да притежава свобода, а друг – не. Но свободата на човека е негово същностно свойство, колкото и дълбоко да е проникнал грехът в неговата природа. А вече как конкретният човек ще се възползва от своята свобода, зависи от неговите знания, възпитание и т.н. Така свети Максим Изповедник разработва учението за двете воли в човека – природната и гномическата( богосл.термин, обозначаващ колебанието в избора между добро и зло в резултат на грехопадението- бел.прев.).
Природната воля е същностното свойство на човека, на образа Божий в него, а гномическата е проява на природната в конкретни обстоятелства. Наистина, гномическата и природната воля в Христа са едно цяло, защото Христос не е възприел човешкия грях. Затова и пътят на спасението за човека е в следването на Христос, а именно подчиняване гномическата воля на природната, т.е. на божествената и да стане свободен, както свободен е Бог.
Философията на Спиноза обичайно се определя като пълен детерминизъм. А самият Спиноза е мислил другояче, че неговата философия е път към истинската свобода на човека. Спиноза изхожда от същата традиция на Плотин и Августин, и посочва, че ,, свободно е това, което съществува единствено поради необходимостта на своята собствена природа и е предопределено да действа само по себе си“. Иначе казано, свободен е този, който сам определя себе си в своето собствено действие. И Спиноза прави следния извод: свободен в истинския смисъл е само Бог, Който се явява Сам на Себе Си причина; Бог Сам определя Своите действия и действа в съответствие единствено със Своята собствена природа.
Човек също може да действа свободно, но неговата свобода се осъществява не в своеволието, което, както посочва Спиноза, не е нищо повече от зависимост от страстите, а по пътя на познание на истината. Човек може свободно да избира, свободно да действа, единствено ако се уподоби на Бога. Доколкото един от атрибутите на Бога е мисленето, то придобиването на свобода от човека става възможно само по пътя на разума, по-точно на разумното познаване на Бога. По силата на това, че в края на краищата всички явления по причинно-следствена връзка възхождат към Бога, то ,,колкото повече опознаваме отделните неща, толкова повече опознаваме Бога“. Когато човек започне да разбира, че е част от природата и е включен в необходима връзка с явленията, когато започне да разбира тази връзка, тогава действително става свободен.
Спиноза често бива обвиняван в пантеизъм, даже в атеизъм. Но самият той е смятал, че учението му е истински религиозно, основано на правилното разбиране за Бога. ,, То учи, че ние действаме само по воля Божия и сме причастни на божествената природа, и колкото по-съвършени са нашите действия, толкова повече и повече опознаваме Бога. Следователно това учение, освен че дава съвършен покой на духа, има и друго преимущество – учи ни в какво се състои най-великото щастие или блаженство, а именно – в познаването на Бога, водещо ни към онези действия, които са вдъхновени от любовта и благочестието. От това ни става ясно колко далеко от истинските добродетели са тези, които очакват от Бога голяма награда като за огромни заслуги за проявените собствени добродетели и праведни действия – като че ли самата добродетел и служение Богу не са били за този човек най-велико щастие и свобода“.
Подходът на Спиноза може да бъде полезен за по-дълбоко разбиране на християнството- например при отговора на въпроса: защо християните считат себе си за раби Божии? Действително, това може да се приеме за противоречащо на духа на християнството, защото нали Христос донесе на хората истинската свобода: И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго“ (Гал.5:1), – пише ап. Павел. В действителност това противопоставяна на свободата и робството произтичат от недостатъчното разбиране за това, що е свобода.
Християнството твърди, че свободата може да бъде придобита само в истината: ,, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32). Греховното своеволие винаги е робство на греха: ,, всякой, който прави грях, роб е на греха“ (Иоан 8:34). По този начин свободата в Бога се противопоставя на робството на страстите. Страст е нещо изстрадващо се, пасивно възприемащо се. Човек не може да се избави от страстите си, но може да им се подчинява ( и тогава е несвободен, роб техен) или да господства над тях ( и тогава става свободен). Като правило, страстите действат заради подчинението на човека на чувствените удоволствия, на тялото. Тялото е механизъм, то не е свободно, и човек, подчинявайки себе си на тялото, изгубва свободата си. Истинската свобода се достига тогава, когато човек действа не както му се иска (защото по правило това го иска тялото), а така, както трябва, т.е. подчинява себе си на Истината.
Свободата, според християнството , а и според Спиноза, се придобива не по пътя на своеволието, което води единствено към робство, а по пътя на познаването на Истината и подчинението си на нея. Свободата е позната необходимост – така много преди Маркс би могъл да каже Спиноза.
Действително, в нашия научен и технологичен век може да се види как се увеличава свободата на човека в света за сметка на опознаването на законите на природата и използването им в различните технически устройства. Но в основата на тези преобразувания лежи убеждението на човека, че законите на природата не зависят от него, че човекът, както се казва, е ,,роб“ на тези закони. Наистина материализмът твърде стеснил разбирането разбирането на света и християнското разбиране за него е твърде по-широко от тясно-атеистическото. Освен материалния свят, в който действат законите на природата, съществува и духовен, който си има свои ,,закони“- преди всичко нравствени принципи, разбирани в християнството като заповеди. Те също трябва да се познават. Познавайки ги и постъпвайки според тях, човек също става по-свободен, подобно на ученият, който става по-свободен, опознавайки законите на природата. В този смисъл е евангелската фраза ,, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32) , иначе казано, свободата е опознатата истина. А този, който не познава истината и се бунтува против нея, винаги ще бъде роб – в случая, роб на греха. Макар и да си мисли, че действа свободно. А този, който постъпва в съответствие със законите на природата и християнските заповеди, ще бъде действително свободен, макар и постъпките му отстрани да изглеждат несвободни!
НЕОБХОДИМО ЛИ Е СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БОГ И СВРЪХЧУВСТВЕНИЯ СВЯТ ЗА ОБЯСНЕНИЕ НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА МОРАЛА?
В отговор на този въпрос атеистическата философия е натрупала известен потенциал. Отговорите са различни, но като цяло могат да бъдат сведени до два типа: нравствеността е или елемент на организацията на обществото, или резултат от еволюцията на човека.
За опровержение на тези атеистични теории, е необходимо да се ориентираме в самия феномен на морала. Преди всичко забелязваме, че нравствеността е свързана със свободата на човешката воля. Този факт е бил известен още на античните философи. Така Аристотел пише: ,, добродетелта, както и порочността, зависят от нас. И както имаме власт да извършим дадени постъпки, така имаме властта и да не ги извършим“. Никой не вменява на неодушевена вещ вина, че е извършила едно или друго действие – никой няма да обвини урагана, бурята в безнравствено поведение, защото те не са свободни и не е в тяхна власт да отменят своите действия, в които се проявяват законите на природата. Малко по-сложно, но принципиално така стои и въпросът с поведението на животните – те също не са свободни в своите действие, иначе щяхме да даваме на съд примерно кучето, че ни е ухапало, а не стопанина му, който го е водил на разходка без повод и намордник.
Основен принос в обосноваването на етиката внася Имануил Кант. Той следва същата традиция в разбирането за човека като свободно същество, идваща от Плотин, Блажений Августин и Спиноза, които отбелязват ясно, че свободата на човека не е всепозволеност, не е избор между добро и зло, а независимост, самодостатъчност. Анализирайки феномена на нравствеността, Кант достига до извода, че свободата в този смисъл притежава разум, имащ свое собствено законодателство. Практически разумът не зависи от външния свят, от света на явленията ( етиката е автономна, а не хетерономна) – значи, разумът е свободен. ,, Но тази независимост е свобода в негативния смисъл, а собственото законодателство на чистия и като такъв, практически чистият разум, е свобода в положителния смисъл. Следователно, моралният закон изразява не нещо друго, а автономия на чистия практически разум, т.е. на свободата и тази свобода е формалното условие за всички максими“.
Наличието в нас на категоричен императив показва, че разумът е свободен, колкото и на някои да им се струва противоречиво, че разумът се подчинява на дълга и едновременно с това е свободен.
Свободата у човека е възможна, защото човекът е не само явление, но и ,, нещо само по себе си“, което, както казва Кант в ,,Критика на чистия разум“, не се подчинява на времето и пространството. Причинно-следствените връзки, ограничеността от природата винаги действат във времето и пространството. Свободата е независимост от детерминизма на природата, заради това и човек като свободно същество действа извън пространството и времето, и следователно не е подвластен на ограничеността от природния свят.
Разсъжденията на Кант изглеждат особено важни в наше време, когато доверието в разума е по-голямо от когато и да е. Със своята строга логика Кант показва, че разсъдъкът, изследващ само причинно-следствените връзки, е безсилен в областта на нравствеността. Действително, ако целият свят е подчинен на причинно-следствените отношения, то свобода няма и съответно няма нравственост. А ако все пак има нравственост, то има и свобода, така че не всичко в този свят е подчинено на принципа на детерминизма. Материалният свят се намира в пространството и времето и следователно е подчинен на детерминистични закони. Тогава се налага да се признае наличието на душа и духовен свят, в които се корени нравствената причинност.
Тези разсъждения винаги поставят в задънена улица учените-атеисти: или съществува нравственост, което означава, че съществуват душа и Бог, или няма Бог и душа, което означава, че няма нравственост. Откъдето следва един съвсем абсурден извод: ако светът е само материален, то е невъзможно да се подходи към човека от морална гледна точка, защото той не действа свободно, а според законите на природата; т.е. той не подлежи на осъждане, нито пък награждаване, защото все едно е да бъде осъден за това, че падайки в пропаст, се е свлякъл надолу, а не е полетял нагоре. Заедно с това, цялата организация на съвременното общество се базира на прикрито признаване неправотата на материалистите, за която е писал Волтер: ,, Още повече на тях (материалистите) им се налага да твърдят, че не съществува никаква свободна воля и на тази основа са принудени да разрушат всички обществени връзки, а също и да вярват, че предопределението е толкова трудно за разбиране, колкото и свободата на волята, макар и на практика те самите да го опровергават. Нека безпристрастният читател, след като в зряло размишление претегли всичките ,,за“ и ,,против“ относно съществуването на Бога- Творец, сам разбере на чия страна е вероятността за истина“.
Съвременният атеизъм е чувствителен към този проблем, но няма да се откаже от стремежа си да сведе свободата до материалната причинност на съвестта. Например, известният учен –биолог Конрад Лоренц, създател на етологията – науката за поведението на живите същества, разсъждава по този повод по следния начин: ,,Второто препятствие (много пагубно) за себепознанието е емоционалната антипатия към признанието, че нашето поведение се подчинява на законите на естествената причинност. Смътното и приличащо на клаустрофобия усещане за несвобода, което изпълва много хора при размисъла над всеобщата причинна предопределеност на природните явления, разбира се, е свързано с оправданата от тях потребност от свобода на волята и от също толкова оправданото желание, действията им да бъдат определяни не от случайни причини, а от високи цели“.
Опитвайки се да преодолее Кантовата логика, ученият пише: ,, И моралния закон разглеждаме не като нещо дадено a priori, а като нещо, възникнало по естествен начин – точно така, както и Кант разглеждаше законите на небето. Той нищо не знаеше за развитието на органичния свят – иначе може би щеше да се съгласи с нас?“.
Понякога свободата се свързва с физическата картина на реалността, откривайки основите й в квантовия индетерминизъм. Дори има такъв феномен, наречен ,,свобода на волята на електрона“. Но и този отговор е неверен. Първо, електроните и в парче желязо, и в човешкото тяло са еднакви, но желязото не разполага със свобода, а човекът-напротив. Второ, така наречената свобода на електрона в действителност се явява проява на вероятностни механизми на функциониране на микросвета, а вероятността и свободата далеч не са едно и също. Докато вероятността се подчинява на математически пресмятания, свободата на волята няма никакво касателство към математиката.
Може да се каже, че отговор на Лоренц и другите материалисти дава самият Кант: ,, Но мнозина все още мислят, че могат да обяснят тази свобода по емпиричен път, както и всяка друга природна способност, и я разглеждат като психологическо свойство, обяснението на което е възможно при особено задълбочено изследване природата на душата и мотивите на волята, а не като трансцендентален предикат на причинността на съществото, принадлежащо на чувствено възприемания свят ( а именно в това е същината). По такъв начин те обезсилват великото откритие, което чистият практически разум прави за нас чрез моралния закон, а именно откритието на умопостижимия свят чрез осъществяването по същество на трансцендентното понятие за свобода, като с това отричат самия морален закон, който изобщо не допуска никаква емпирична основа за определяне“.
Разбира се етологията на Лоренц има огромно значение: покрай научната ценност, тя позволява да се определят тези постъпки, които са продиктувани от биологията на човека, а не от свободния му избор, което е особено важно, например в съдопроизводството, когато е нужно да се определи дали извършеното престъпление е съзнателно или е резултат от неконтролируем афект. Очевидно е, че етологията на Лоренц има смисъл само в съвкупността с учението за свободата, защото само разграничаването на хетерономната от автономната етика позволява действително да се различи свободната постъпка (и, съответно морално вменяемият) от принудената, несвободна и следователно не подлежаща на осъждане постъпка.
Учението на Кант за дълга като основа на етиката е предизвиквало нееднозначната реакция на философи и особено на богослови. Най-популярен остава възгледът, че Кант, в своето нравствено учение напълно се отказва от религията. Архимандрит Платон (Игумнов) пише по този повод: ,,Полагайки идеята за дълга в строгите рамки на интелектуалния процес и игнорирайки при това вътрешния религиозен опит, Кант, по думите на Н.О.Лоски, обедини света и чудовищно обедни понятието за Бог“. В.Ф. Асмус в предисловието към публикацията ,,Критика на практичния разум“ също пише: ,,Кант преобърна отношението между морал и религия, признато по неговото време не само от богослови, но и от философи. Той призна морала за автономен, независим от религията. Още повече, постави самата вяра в Бога в зависимост от морала – човек е морален, не защото Бог му е предписал този морал“.
Действително, Кант не пише за необходимостта от вярата в Бога, за да бъде човек нравствен. Но е необходимо да бъде разбран замисълът и методът му. Причина за подобни твърдения е объркването при определяне жанра на Кантовия труд по етика. Той пише не богословски, а по-скоро – научен труд. Кант е учен и изследва само това, което може очевидно да бъде признато от всички и от всеки. Такова е нравственото чувство, съществуващо във всеки човек, независимо от неговите религиозни възгледи, и изведеният на основата на неговия анализ нравствен закон, дълг, категоричен императив. Какъв е източникът на моралния дълг? – отговорът на този въпрос излиза извън рамките на кантовото изследване, защото на него е невъзможно да се даде строго разсъдъчен и научен отговор. И заради това, да упрекнем Кант в отсъствието на религиозен отговор за източника на нравственост е толкова нелогично, колкото и да упрекнем автора на труд по физика, че не е поставил на религиозна основа описаните от него закони на природата. Заедно с това, Кант прекрасно разбира необходимостта от отговор на този въпрос, както и, че да се даде абсолютно изчерпателен отговор е невъзможно. В цитирания патетичен откъс, Кант поставя този патетичен въпрос по отношение на дълга: ,, къде е достойния т за теб източник и къде са корените на твоя благороден произход?“. И дава отговор, който по неговото мнение е възможен, без да изменя на научния метод: ,, Това може да е само това, което издига човека над самия него (в качеството му на част от сетивно възприемания свят), което го свързва с порядъка на нещата, който единствено разумът може да измисли и на който, заедно с това, е подчинен целият сетивен свят… Това не е нищо друго, освен личността, т.е. свободата и независимостта от механизма на цялата природа, разглеждана заедно с това като способност на същество, което е подчинено на особени, дадени от собствения му разум чисто практически закони: следователно лицето, принадлежащо към сетивно познаваемия свят е подчинено на собствената си личност, доколкото принадлежи и на умопостижимия свят“. Кант дава философски отговор на основата на разума, а не на вярата: Фактът на съществуване на нравствеността ни принуждава да признаем съществуването на Бога и безсмъртната душа. А това е важен извод, изцяло значителен принос в християнската апологетика.
Необходимостта от именно такова решение на въпроса за произхода на нравственото чувство в човека потвърждава със своите разсъждения и известният руски философ на XIX в. В.Д. Кудрявцев-Платонов, който развива мисълта на Кант в следната посока: човекът като нравствено същество притежава свобода, но ,,ако човекът беше безусловно автономен и сам си даваше закона, то очевидно, би си издал такъв закон, който напълно би съответствал на даденото състояние на неговата природа, би бил изпълним за него закон, и на който би се подчинявал напълно доброволно и свободно. Но такъв ли е нравственият закон? В своята реална форма той поставя такива изисквания, които според съзнанието на всеки човек, никога не биха могли да се изпълнят изцяло.“
НАЛАГАТ СЕ СЛЕДНИТЕ ОСНОВНИ ИЗВОДИ:
Християнската нравственост превъзхожда атеистичната и я включва в себе си.
Истинската свобода се достига само в Бога. Материалистът, живеещ по законите на тялото си, никога не може да придобие истинската свобода – той всякога ще се подчинява на детерминистичните закони на природата и ще намалява дадената му от природата свобода. В областта на нравствеността това се проявява като следване на страстите и похотите.
Материализмът и атеизмът не могат принципно да обяснят факта на съществуването на морала, доколкото се основават на материалистическия детерминизъм, който изключва свободата.
Превод от руски език: Валя Марчелова