Из „Покаяние и пост, част ІІ, (Слова в св. Четиридесетница)“
Автор: Свети Теофан Затворник
Нашият Господ Иисус Христос е казал: който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси (Марк. 8:35). Тези думи трябва дълбоко да запечатат в сърцето си ония, които след като са постили, покаяли се и се причастили със св. Христови Тайни, са встъпили в борба със себе си, със своите страсти и с греха, който живее в тях. Знайте, борци Христови, че когато сами себе си побеждавате, когато сами на себе си причинявате труд, болка и скръб, не вършите никакво зло срещу себе си, а устройвате вашето спасение, не губите, а придобивате.
За да ви бъде това по-ясно и за да не отслабва вашето мъжество в борбата със себе си, ще ви поясня, по какъв начин, когато губим себе си, ние не се погубваме, а се спасяваме.
Вие ще разберете това, когато си припомните, какво е станало с нас при падението. Тогава се е положила основата на този загадъчен начин на нашето действуване по отношение на сами нас. Св. Макарий Египетски в своите беседи често се спира на този предмет и с разни сравнения се старае да го доближи до нашето разбиране. Той казва, че в своето първоначално състояние човек е бил чист, съвършен и украсен с всички добродетели – със страх Божи, вяра, кротост, смирение, милосърдие, въздържание, чистота, безкористие, братолюбие, с една дума: с всички съвършенства, в които е блестял в него Божият образ и подобие. Но когато послушал внушението на лукавия и пристъпил заповедта, тогава в него влязъл друг човек, във всичко противоположен на първия, който, съразтваряйки се с него, го закрил, притеснил и задушил със себе си, като че ли член се наложил на член, глава на глава, гърди против гърди, ръце против ръце и пр., всеки член против съответния член: така че първият човек се изгубил, а се изявил само този нов човек, във всичко, така да се каже, противоположен на първия – нечист, горд, злобен, користолюбив, завистлив, невъздържан, порочен, изпълнен с всяка нечистота и неправда.
Така човек станал двоен. Собствено, човек има човешко естество, както е излязло из ръцете на Твореца. А това, което е придошло, нечистото и порочното, не е човекът, а е само призрак на човек, но действува умъртвително по отношение на истинския човек. Струва ми се, че ние самите, нашата личност, би трябвало да стоим на страната на истинския, първоначалния човек. Но не се знае какво е станало с нас, ние сме го изоставили и сме взели страната на придошлия порочен човек и то дотолкова, че само него считаме за себе си. Поради това става така, че от каквато и страст да бъде овладян човек, той държи за нея като за себе си. Нему и на ум не идва, че той тук действува не за себе си, а за някого другиго против себе си. Например, когато някой се разгневи и по внушение на гнева се нахвърли против някого, той чувствува, че това е той, че себе си иска да защити, когато нито гневът, нито каква да е друга страст – това не сме ние и не принадлежи към природата на човека. Всичко това е придошло, чуждо, враждебно нам, което ни погубва.
Ето тоя порочен човек, чужд нам и придошъл, когото обаче поради съблазън ние считаме за нещо свое, за нашата душа, Господ заповядва да погубим и умъртвим, ако иска някой да спаси душата си, оная душа която е притеснена, затворена и задушена от този друг човек, от тази друга порочна душа. И наистина така става. Така ще бъде и с нас. Защото ако ние започенм на дело да постъпваме така, да започнем да погубваме душата си, т.е. порочната душа, то като следсвие на това ще се получи, че истинският човек в нас ще се освободи от гнета на придошлия човек и ще заживее свойствения нему духовен живот. А придошлият човек, който живее призрачно, ще изчезне в нас и в цялото ни същество ще настане истински живот, който произлиза, както виждате, от самоумъртвяването и самопогубването.
Предполагам, че ви стана ясно, какво значи да погубим душата си, за да я спасим и защо това спасение иначе и не може да се устрои, освен чрез погубване себе си, т.е. порочния човек в нас. Но трябва да ви бъде ясно още това, че в духовния живот главното и начално наше действие трябва да се състои в това, да се разделим с придошлия в нас порочен човек, да го отблъснем от себе си, да съзнаем, че това не само не сме ние, но той е и наш враг, който ни погубва. Когато в нашите обикновени отношения не започваме да действумаме срещу когото и да било, ако не скъсаме дружбата си с него и не съзнаем неговата враждебност към нас, така и в нашия духовен живот, докато не скъсаме дружбата си със страстите и не съзнаем тяхнятя враждебност към нас, не ще започнем да действуваме срещу тях. Ако не започнем да действуваме против тях, няма и да ги умъртвим. А ако ние не ги умъртвим, те ще умъртвят нас. И така, ние трябва да се раздвоим. Да поставим себе си на една страна, а порочния човек да отблъснем друга. Да поставим срещу себе си и да започнем с него борба, та отсичайки в него член след член накрая съвсем да го убием и изхвърлим вън от себе си и да останем чисти и съвършени, както иска Господ и както Той ни е създал.
Напомням ви, че раздвоението трябваше да стане във вас, именно чрез силата и действието на покаянието. Защото какво е покаяние? – Човек започва да се гнуси от всико нечисто и греховно, и желаейки да се избави и очисти от него, твърдо решава да посвети живота си на доброто да живее съгласно заповедите на словото Божие, да не отстъпва в нищо на страстите и да не се подава повече на техните увлечения. Ето какво е покаянието! То е оня вътрешен поврат, чрез който човек се раздвоява вътре в себе си съзнателно и свободно, преминавайки от страстите на страната на светостта и правдата.
Така раздвоението във вас вече е станало. Внимавайте да не се сдружите отново. Защото, щом се сдружите ще се спре духовният напредък. А той сега е главното наше дело, в него е нашият живот. Поради това трябва постоянно да подновяваме и оживяваме първоначалното раздвоение със страстите, да подсилваме омразата към тях. Макар и отблъснат, порочният човек е още жив и ще привлича към себе си със съблазън и заплашване. Ние трябва да стоим на своя пост, без да влизаме в каквото и да е съгласие с него и винаги предразполагайки събе си към противното на онова, което той ни внушава. Например, той ще ни влечи към похоти, но ние трябва с усилия да се стремим към чистота. Той ще разпалва у нас гняв, но ние трябва да запазим нашата кротост. Той ще ни внушава гордост и пустославие, ние обаче трябва да се учим на смирение. И така във всичко. Да се противим на злото и да се принуждаваме към добро. И както това е наша главна работа и в процеса на духовния напредък, така то е и главно условие за нашия успех и за нашето вътрешно омиротворяване. С такъв труд над себе си ние ще постигнем това, че порочният човек все повече и повече ще слабее, не само като не получава храна и удовлетворение, но и бидейки постоянно поразяван. А духовният човек все повече и повече ще крепне, докато другият съвсем умре и остане само този последният.
Само това исках да ви поясня днес, та когато сатаната започне да ви съблазнява със сладки думи: защо се мъчите и лишавайки се от всичко, погубвате себе си, вие, въодушевявайки се с мъжество, да му отгворите: ние не себе си мъчим, а тебе, не себе си погубваме, а тебе поразяваме по главата, наш враг ласкател и губител и да продължите безжалостната към себе си борба със старстите, без да отстъпвате в нищо и не давайки им отдих от непрестанно противене срещу тях и тяхното поразяване.
В заключение, ще прибавя моето благопожелание, да умъртвите земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот и користолюбие; отхвърлете от себе си също: гняв, ярост, злоба, злоречие, сквернословие от устата си (Кол. 3:5,8). Така вие ще съблечете ветхия човек заедно с делата му и ще се облечете в новия(9). И към вас могат да се отнесат думите на Апостола: умряхте – но така, че преминахте от смърт в живот (І Йоан 3:14), и този живот е скрит с Христа в Бога (Кол. 3:3).
Нека това стане, по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, Който чрез Своята смърт ни оживи и в нашето самоумъртвяване възражда и утвърждава в нас Своя живот. Амин.