Автор: Сергей Десницки
Новият Завет при всички християни съдържа едни и същи 27 книги, но що се касае до Ветхия Завет, няма пълно единство. Православната Църква признава 50 Книги, но протестантите признават само тези 39 книги, които влизат в иудейския закон- може да се каже, че просто са го взаимствали.
Но защо ситуацията при православните и католиците е такава? Прието е да се смята, че най-важните решения са се вземали на Църковните събори. Във връзка с Библейския канон обикновено се споменават Лаодикийският Събор на Изток (ок. 360 г.) и Третият Картагенски на Запад (397 г.). Но всъщност дейността на тези събори са далеч от окончателното разрешаване на всички въпроси.
Постановленията на Лаодикийския Събор са дошли до нас от няколко текста. Едни от тях съдържат 60-то като последно правило със списък на библейските книги, а други завършват на 59-то. Това дава повод за съмнение в истинността на 60-то правило, което определя ,,книгите, които трябва да се четат“- краткия списък на книгите на Ветхия Завет с добавени книгите на Варух и Послание на Иеремия, и 26-те книги на Новия Завет без Откровението. Четиридесет и седмо правило на Третия Картагенски събор постановява ,,освен каноническите Писания, нищо друго да не се чете в църква под името Божествени Писания“ и изрежда познатия ни пълен списък на книгите на Ветхия Завет и 27-те книги на Новия.
Много дълго време това разногласие не пречело никому. Когато в 691–692 г на Трулския Събор епископите се заели да събират и кодифицират постановленията на предишните събори, те потвърдили авторитетността и на Лаодикийския, и на Картагенския поместни Събори, но не посочили кой списък от книги трябва да бъде признат. Освен на тези два Събора, те се позовават и на текста под название: ,,Апостолски постановления“. В тяхното последно 85-то правило се представя списък от каноническите книги, като Новият Завет е без Откровението, но пък с две послания на Климент Римски.
Възниква усещането, че Отците не са поставяли на челно място въпроса с точния състав на книгите на Библията и дори не са се стараели да отстранят явните несъответствия. Правилата на Лаодикийския и Картагенския Събори не очертават никаква граница между истинските и еретическите книги, а само определят какви книги могат да се четат в църквата в качеството на Писание. Ако в една църква се четяло Откровението на Йоан Богослов, а в друга -не, то в подобно разминаване нямало нищо страшно, освен ако мястото на тази книга не се заемело от някое еретическо съчинение.
Ожесточени спорове се разгорели на запад едва в епохата на Реформацията и те касаели само Ветхия Завет. Впрочем, това били спорове не само за точния състав на Библейския канон, но и за неговото значение. При това, протестантите говорели за изключителния авторитет на Писанието, принципиално отличаващо се от всички останали книги. И следователно въпросът какво влиза и какво не влиза в Писанието, става жизнено важен. Например, католическите богослови в поддръжка на идеята за чистилището ( и въобще на идеята за това, че земната Църква може да повлияе на посмъртната участ на нейните членове) привеждат разказа от Втора книга Макавейска (2 Мак.12:39-45) за принасянето от Иуда Макавей на очистителна жертва за умрелите събратя. За католиците тази книга влиза в състава на Писанието, и следователно, молитвата за умрелите е предписана от Библията. От гледна точка на протестантите, тази книга не е библейска, и макар и сама по себе си да е добра и интересна, то твърденията на нейния автор нямали вероучителен авторитет.
Православният свят не познава толкова мащабни и принципиални спорове по повод достойнствата на книгите Товит, Иудит и др. В резултат се е създала ситуация, когато православните, следвайки Лаодикийския Събор, признават за канонични същите книги, които и протестантите, но включват в своето издание на Библията и неканонични книги като католиците. По този начин Библейският канон се оказва по-малък от самата Библия.
Това може да се стори странно само в контекста на западната Реформация, но не и на Изток, където никога не е стоял въпросът за отделяне на Писанието от Преданието. Често православните богослови ги изобразяват във вид на концентрични окръжности- в центъра е Евангелието, по-нататък – библейските книги ( разбираемо е, че за нас Посланията на ап.Павел са по-важни от Левит), след това – определенията на Вселенските Събори, творенията на светите Отци и другите елементи на Преданието. И не е толкова важно къде завършва Писанието и откъде започва Преданието, къде да бъдат отнесени Макавейските книги или Посланията на Климент Римски. Границата между истината и лъжата, между вярата и суеверието, между църковността и ереста е много по-важна от границата между Писание и Предание, които, както и много друго в Църквата, служат за свидетелство на ,, един Дух и една мисъл“ (1Кор.1:10).
Говорейки за Библията, християните я наричат Свещено Писание и я поставят на първо място. Но за всички е очевидно, че християнските общини се регулират не само чрез Библията. Покрай Писанието православните говорят и за Свещено Предание. Какво представлява то и каква е връзката между двете понятия?
Какво е Преданието?
Ще започнем с въпроса как е дошло до знанието на хората Писанието? Някакви ангели ли са им спуснали книгата ли? Не – всичко е било по друг начин! В живота на различни хора, започвайки с Авраам, са се случвали разни събития, които са се възприемали като Божие Откровение и били разказвани на деца и внуци. После част от тези разкази били записани, а към тях постепенно се прибавяли и други. Но и това, което било записано, се нуждаело от различни пояснения: в края на краищата, всяка книга е много букви и някой трябва да ни научи да четем тези букви и да образуваме от тях думи. Тези писмена съдържат запис на разказите за Откровението, но самите още не са Откровение, още повече, че и самото Откровение не се ограничава само до тези разкази. Казано простичко, главните от записаните книги са наречени Свещено Писание, а всичко останало е предание.
Въпросът за съотношението Писание – Предание остава винаги актуален – той се трактува по различен начин в различните християнски деноминации, и отново, и отново се налага да се разисква при решаването на практически проблеми, възникващи в живота на Църквата.
Често този въпрос се засяга в диалозите между православни и протестанти; протестантите упрекват православните в това, че са заменили Писанието с множество свои измислици, които не се срещат в Библията, и са ги нарекли Предание. Православните пък отговарят, че от най-древни времена те са се опирали не само и единствено на Писанието, но по свидетелството на свети Василий Велики: ,, Из съхранените в Църквата догмати и проповеди някои са от писмени наставления, а други са приети от апостолското предание… Например, кой е учил чрез Писанието, че уповаващите се на името на нашия Господ Иисус Христос, трябва да изобразяват върху си образа на кръста или че трябва да се обръщат на изток, заставайки на молитва? Според кое Писание благославяме водата на кръщението и мирото за помазване? Не ли според Преданието – тихо и тайно?“
И тогава протестантите обикновено възклицават: ,,Да, къде е това ваше тайно Предание, покажете ни списък с книгите, които го съдържат?“
Но ето как отговаря на този въпрос игумен Петр Мещеринов: ,, Църквата няма догматично богословско определение, точна формула на това, какво е светото Предание. Няма книга, озаглавена ,, Свето Предание“… Православната Църква е свободна, за разлика от латинската Църква. Те определят всичко точно, всичко формулират, всичко схоластически догматизират и записват в тлъсти катехизиси. При нас няма такова нещо – в Православната Църква точно зафиксирани са само някои изключително важни неща, които са основа на нашата вяра. Много неща са оставени на свобода, на самия опит от живота на Църквата. В това е и дълбокото уважение към човека“.
Означава ли това, че Преданието е всичко, което ни е угодно? Разбира се, че не. Негова основа са решенията на Вселенските Събори, които формулират най-важните положения в християнското богословие. Но тези положения не са гола теория, а намират своето въплъщение в богослужебните текстове, в иконописта, даже в храмовата архитектура.
Самата икона заема толкова важно място в храма, защото след като е бил приет догматът за съчетаването на Божествената и човешката природа в Христос, се изобразява се човешкият Лик, Който той ни свидетелства и за Бога. Накрая и многочислените разкази за живота на ранните християнски общини и различни светии също са част от Преданието.
За православните Преданието по своята същност е многовековният опит на Църквата. Но ако Писание наричаме книгата с напълно определено съдържание, то Преданието е невъзможно да бъде определено в такива рамки, както е невъзможно, примерно, да определим семейните традиции. Ако кажа на страничен човек: ,,В нашето семейство е прието да се постъпва така и така“, той може да ме попита; ,,А къде точно е записано това?“. И всъщност аз не бих могъл да му отговоря.
Писанието е в центъра на Преданието. Може днес да ни се струва учудващо, но първите десетилетия Църквата е живяла дори без писмено Евангелие. Както отбелязва евангелист Лука в самото начало на повествованието си, той се захванал с този труд, именно защото са съществували немалко устни разкази и в своето Евангелие той записал ,, след като грижливо проучих всичко отначало“ (Лк.1:3).
Видимо, нещо подобно е ставало и с Ветхия Завет: Моисей, спускайки се от Синайската планина, не е седнал и написал наведнъж цялото Петокнижие, или пък Исайя, получавайки откровението, незабавно е създал своята книга от първа до последна страница. Такова няма да намерим никъде в самата Библия. Напротив, в нея се срещат ясни указания, че всичките й книги са се формирали постепенно. В Притчи Соломонови, например, има такова подзаглавие: ,, И това са притчите на Соломон, които ги събраха човеците на иудейския цар Езекия“ (Притч.25:1). Но между Соломон и Езекия има времеви отрязък от повече от две столетия!
Тоест, през цялото време тези изречения на Соломон са съществували или в устна форма, или във вид на някакви отделни документи, но не са били оформени още тогава в една книга Притчи.
По този начин, можем да кажем, че Писанието е възникнало постепенно от дълбочината на Преданието. Което не означава, че между Писание и Предание няма известно напрежение. В Евангелията неведнъж четем, че Христос е изобличавал книжниците и фарисеите, които са подменяли Писанието с ,,предания на старците“ и които са възлагали на хората ,, непосилни бремена“. И подобни неща, разбира се, са се случвали не само тогава , но и в следващи, а и в днешни времена: Човешките традиции стават самодостатъчни, понякога те просто засенчват всичко останало. Именно заради това в зората на Реформацията, отците на протестантизма отказват да видят в Преданието нещо равноценно на Писанието.
А за православните Писанието е централна и най-важна част от Преданието, неотделима от всичко останало. Но при това трябва да се разграничи неговата част, която действително е станала достояние на цялата Църква и която смело може да бъде наречена Свещено Предание, от различните обичаи, макар и полезни, но нямащи общоцърковно значение.
На Картагенския Събор 257г. един от епископите отбелязал: ,, Господ е казал: Аз съм Истина. Не е казал: Аз съм обичай!“. Съвременният богослов епископ Калистос Уеър коментира тези думи така: ,, Има разлика между Предание и традиции – много наследени от миналото традиции имат човешка и случайна природа. Те могат да са благочестиви или пък неблагочестиви мнения, но не са истинската част от Преданието, което е основа на християнската вест“.
Превод от руски език: Валя Марчелова