Вярващите често имат усещането, че в духовния си живот стоят на едно място, като в продължение на години изповядват едни и същи грехове. Има ли външни признаци, по които можем да оценим преобразяването на душата, които да са вектор на това преобразяване или обратно – на падението ни (например, според преп. Варсонуфий Оптински, охлаждането към храмовата служба е признак за умъртвяване на душата)? Как изобщо може да отсъдим дали сме се придвижили напред в духовния си живот? Или оценяването на постигнатите успехи автоматично се смята за изпадане в прелест?
Имам ли напредък в смирението?
Свещеник Сергий Бегиян:
– Може и е необходимо да се оценява личното духовно състояние и тук съвременните християни няма защо да се опасяват да изпаднат в прелест. Оценката е много лесна. Имам ли напредък в смирението? Как се отнасям аз, когато ме оскърбяват, и незаслужено ми се скарат, или не забелязват усърдието ми в работата, а издигат и награждават други? Ако реагирам с мълчание, благодарност, без ропот и гняв (дори вътрешен), без опит да се оправдая, тогава се движа в правилната посока. Ако постоянно изпадам в раздразнение и осъждане, тогава подвигът ми още не е навлязъл в стадия на „противление до кръв” (срв. 12:4) и живея в отпуснато състояние.
Вторият признак е молитвата. Ако е дълбока, внимателна и събрана, ако ни носи радост и благодат, това е добре. Ако пък е само изчитане на молитвите, тогава и храмовото богослужение се превръща в тегота и след молитвата се усеща само студ и празнота.
Този, който се спасява, живее винаги в напрежение и постоянно умиране за света, за което получава неизказани състояния на сърцето.
Затова изповядваните грехове не винаги показват напредъка на човека. Разбира се, ако човек всеки път идва на изповед с тежки грехове, това е признак за духовно умъртвяване. Но има грехове, които изповядваме постоянно, но които не са знак за духовна деградация. Това важи за раздразнението, гнева, нетърпението, тщеславието, похотта. Понякога те не се изливат във видими постъпки, но постоянно гъделичкат душата с въжделенията си. Борбата с тях е именно духовен живот, но в същото време се налага пак и пак да ги изповядваме като греховни помисли.
Най-голямата прелест е да казваш, че не си в прелест
Свещеник Димитрий Шишкин:
– Когато някой се оплаква, че има „пак едни и същи грехове…”, това ме развеселява страшно много и искам да попитам, дали иска „разнообразие”. Шегувам се, разбира се, но ако разсъждаваме логически, точно за това става дума. Да, нашите грехове са такива, каквито са, при всеки – различни, и дори при внимателен и трезвен живот ще ги има, и то немалко. Какво да направим: нашата природа е такава, каквато е. Всички сме болни, живеем в свят, който се къпе в злото и всеки човек, ако е внимателен към себе си, има свое собствено и особено поле за борба с греха, и на това поле у всеки растат неговите собствени плевели. Не говорим сега за някакви явно смъртни, тежки грехове, които отчуждават човека от Живота и които безусловно изискват моментално изкореняване. Като правило, постоянните миряни нямат такива грехове, но имат страсти, действащи в една или друга степен, в различни проявления и разклонения. Тоест има с какво да се борим, а следователно и какво да изповядваме. И самото това разбиране: самата тази борба, самото осъзнаване на собствената немощ – всичко това са необходими и задължителни условия на духовния живот.
Именно степента на борбата с греховете и стремежът да ги победим определят духовния ни живот
Тук, на земята, никога няма да дойде момент, в който да кажем: „Най-накрая се освободих от всичките си грехове!”. Да пази Бог да си помислим такова нещо, защото това е истинската прелест, духовна смърт. Както казва св. Игнатий (Брянчанинов): „Най-голямата прелест е да казваш, че нямаш прелест”. И нашият стремеж към съвършенство, към святост в този живот, неизбежно до последното ни издихание ще бъде свързан с необходимостта да се борим с греха, с битката на личното поле, и именно степента на тази борба, силата на желанието и стремежът да победим заедно с Христос и в Христа, определят духовния ни живот. За мярка на нашия напредък ще считаме искреното разбиране на своята немощ, осъзнаването на греховете, покаянието за тях и съкрушението на сърцето, всецяло устремено към Бога. Един е Победителят на греха в пълен и съвършен смисъл на тази дума – Господ!
Така че няма да униваме, че „греховете ни са все едни и същи” и че „тъпчем на едно място”. Няма да униваме, но и няма да се оправдаваме, като считаме, че това греховно блато е място на нормалното ни пребиваване. Обичайно – да, естествено – уви, но нормално – не! Защото сме призвани с Божията помощ да излизаме от това блато. Нека насочим всичките си усилия към това, а в останалото да се доверим на Господ, който повече от самите нас ни желае спасение, вечен живот, радост и любов и по-добре знае по какви пътища да ни доведе до Небесното Царство.
В признаването на собствената праведност се крие слепота, а в покаянието – прозрение
Свещеник Валерий Духанин:
– Духовният живот се гради върху парадокси. Така, преди да се обърне към Бога, човек не забелязва в себе си грехове и дори не предполага, че трябва да се кае за нещо; а след обръщането се признава за грешник. Преди да се обърнем към Бога, ние виждаме в себе си мнима праведност; а когато намираме Бога, започваме да виждаме своята греховност и немощ. Получава се, че докато душата не се озари с Божията светлина, самооценката на човека е много погрешна.
Напредък има само тогава, когато чувстваме колко сме немощни без Бога
В признаването на личната праведност се крие слепота, а в покаянието – прозрение. И всъщност, напредък има само тогава, когато най-накрая усещаме, осъзнаваме доколко сме немощни, неустойчиви без Бога. Парадоксът се състои именно в това, че душата, която се признава за загинала, се спасява, а тази, която се счита за спасена, загива.
Грешно е да се оценява напредъкът по външни признаци. Така ще започнем да забелязваме в себе си мними успехи, ще започнем специално да пресмятаме всяко добро нещо, което сме направили: дали сме милостиня на бедняк, помогнали сме на възрастна жена да пресече, отдавна сме престанали да псуваме, да се напиваме, да пушим, никого не бием – направо сме готови за Рая. След подобни статистически пресмятания в душата навлиза самомнение, а след самомнението – падение.
Например, един младеж решил да спре да пуши. Направил го в първия ден на Великия пост – чудесно! След това залепил на вратата на тоалетната, където преди е пушил, цигара и написал: „Сам го направих”. С това той искал да подчертае, че е намерил сили да победи своята немощ, станал е напълно равнодушен към цигарите. Но след две години, когато се появили най-различни проблеми, той отново започнал да пуши, при това – повече. Ето, това означава „сам го направих”, това е да считаш себе си за силен духом. Именно затова евангелското съвършенство започва със заповедта: „Блажени нищите духом…”. Всичките ни духовни победи могат да бъдат постигнати само с Божията сила и не бива да се доверяваме на себе си.
Трябва да изграждаме духовния си живот, не чрез преброяване на добрите си дела, а чрез откриване в себе си на конкретни немощи, които преди не сме забелязвали и над които трябва да работим. Погледни вътре в себе си и виж, какво се случва със сърдечните ти чувства, когато са те обвинили несправедливо, когато са предпочели друг пред теб. Тогава ще видиш, дали в теб има много християнски неща.
В „Достопаметни сказания” се разказва, как братята на авва Антоний възхвалявали един монах. Когато монахът дошъл, свети Антоний решил да го изпита дали ще понесе оскърбление и след като не го понесъл, му казал: „Ти приличаш на село, което на външен вид е красиво, а всъщност е разграбено от разбойници”. Така е и при нас, когато външно всичко е благоприлично, а вътре се раздираме от страсти: обиди, негодувание, търсене на личната ни „истина”.
Ако губя самообладание от нечия шега или упрек, това значи, че в мен няма никакво духовно израстване. Ако дори само думите на някого могат да ме лишат от душевно равновесие, къде тогава е духовната ми крепкост и зрялост?
Движим се духовно напред, когато упреците на ближните, тяхното раздразнение не погасяват любовта ни към тях
Духовно напредваме тогава, когато негативът от другите, техните упреци, негодувание, раздразнение вече не погасяват любовта ни към тях. Когато душата обича до такава степен, че е невъзможно да я раниш с никаква обида. Когато започваме да се радваме на успехите на ближните, забравяйки за себе си – това, може би, са първите прояви на доброто в нас. Но това става само в светлината на стремежа ни към Бога и искреното покаяние за душевните ни немощи.
В този смисъл и изповедта трябва да представлява не формално изброяване на общите за всички ни недостатъци, а преди всичко изповядване на конкретните ни духовни проблеми, болни точки, които е трудно да премахнем изведнъж. Погледни по-внимателно в какво се спъваш постоянно, което навярно те е срам да признаеш – това трябва да изповядваш и тогава със сигурност няма да стоиш на едно място.
Господ да помогне на всички нас да не грешим по пътя на духовния живот!
Превод от руски език: Дияна Янчева