Покаяние и пост, част ІІ, (Слова в св. Четиридесетница)
Автор: Свети Теофан Затворник
Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо, казал Господ на разслабления след изцерението му (Йоан 5:14). И ние всички чухме този утешителен и вразумителен глас, когато при изповедта получихме опрощение на греховете си. На всички покаяли се и опростени сега е възвърнато духовното здраве. Прочее, какво се иска сега? Иска се да се пазим, за да не паднем отново в онова нещастие. Ние съкъсахме с греха, да не се връщаме при него. Получихме помилване, да не се подхвърляме отново на гнева и осъждането. Тръгнахме по правия път, да не се отклоняваме от него. Сатаната отново ще ни привлича в своята област на тъмнината, да не му се подаваме. Той ще прибягва до хитрости, за да ни замае с лъжливи обещания – небива да се лъжем. Ние знаем, колко е зъл грехът, знаем колко е трудно да го победим – не бива да влизаме в нов съюз с него. Господ ни помогна, ние станахме – да стоим бодро и мъжествено.
Сатаната ще ни нашепва: ако паднете, пак ще станете. Но ние можем да му отговорим: ние станахме благодарение на Господа, но ако отново паднем, не можем да кажем, ще станем ли. Не искаме да останем завинаги в ръцете на падението, не искаме да бъдем роби на греха. Така ще отблъскваме хитростта на врага. И с тоя страх от ново падение в грях ще отрезвяваме нашите души и ще ги въодушевяваме да вървят по пътя на самоизправлението, което сме започнали.
Нека утвърдим в себе си мисълта, че ако отново паднем, кой знае ще станем ли? А ако останем в греха, ще погинем. Врагът ще ни обърква с уверение, че Господ е милосърден. Той ни е прощавал и пак ще прости. Наистина, Господ е милосърден, но тая милост към нас има все пак граница. Има граница Божието дълготърпение. Прощава, прощава, а накрай, като види, че грешникът отново се подава на греха, оставя го в ръцете на неговото падение. Разтворете книгата на пр. Амоса и четете. В 1. и 2. глави се описват Божиите присъди над Дамаск, Газа, Идумея, над юдеите, израилтяните и други народи. Към всички тях е отправено едно и също слово Господне. Дамаск съгреши един, два, три пъти. Аз му прощавах. Когато и четвърти път прояви своето нечестие, да не се ли отвратя от него? Отвратих се и му изпратих наказание. Един, два и тръи пъти Аз прощавах на Газа, но четвъртият път де не се ли отвратя от нея? Отвратих се и изпратих наказание. Един, два и три пъти Аз пощадих юдеите и израилтяните, четвъртият път да не се ли отвърна от тях? Отвратих се и ги наказах. Така става и с нас. Някой съгреши и се покае. Господ му прости. Пак съгреши и се покае, Господ пак прости. И пак прости и пак прости. Накрай, виждайки, че ние повтаряме все едно и също нещо, произнася такова решение: Аз толкова пъти прощавах, ако и сега започне да върши същото, ще се отвратя от него. Нека запише тая присъда в сърцето си всеки, който пак се увлича в грях. Господ прощаваше до сега, а сега ако паднем, Той би се отвратил накрая от нас. Колко пъти Бог прощаваше упорството на фараона? Накрая Той го изоставил и заповядал на израилтяните да напуснат Египет, без да дочакат неговото съгласие. И макар после фараонът де се опомнил и бързо наредил: идете, кажете им по-скоро да си отиват, това не му помогнало и не отклонило Божията присъда над него. Така, Божието милосърдие може накрая да се изчерпи към всекиго. И най-лошото е, че ние не можем да кажем, кога именно ще удари часът на неговото изчерпване. Онова Божие наказание след четвъртото престъпление, което се съобщава у пр. Амоса и наказанието над фараона след десетократното противене на Бога, не означават, че можем спокойно да се предаваме във властта на греха, като нарушаваме обещанието до два или три пъти, а означава само, че Божието прощение има граница, която е неизвестна за нас. Ако ние утвърдим в себе си мисълта, че за нас часът на наказанието ще последва веднага след падението, на което сме готови да се предадем, с това ние ще отрезвяваме нашата мисъл и ще придаваме мъжество на сърцето да се противопоставя на възникналите пориви. Нека спомним за нещастието на Самсона. Няколко пъти той получавал сила да разкъса веригите, с които го свързали филистимците по предадетлството на Далила. Но и последният път, когато били остригани косите му, той не очаквал, че няма да дойде в него същата сила, а станало иначе. Господ отстъпил от него и го предал в ръцете на неговите врагове. Сам Самсон не мислил, че го е постигнало Божето наказане, напротив, като се събудил, казал: ще отида, както и по-преди, и ще се освободя, т.е. ще строша тези вериги, ала не знаеше, че Господ отстъпи от него (Съд. 16:20). Ето Господ милва, милва юдейския народ, а накрая какво каза? Ето, оставя се вам домът ви пуст (Мат. 23:38). Но нито първосвещениците, нито книжниците, нито някой друг са помисляли, че вече ги е постигнало това жестоко определение.
Нека се страхуваме от тая жестока присъда, когато грехът отново започне да ни увлича. Нека се страхуваме, да не би Господ и за нас да каже накрая: ето, твоят дом се оставя пуст. Господ е милостив към всички грешници и ни уверява, че не иска смъртта на грешника, но да се обърне и да бъде жив. Но ние сами с нашите чести падения ще достигнем до там, че с нас нищо не ще може да се направи. Издигането от падение прилича на поправка на дреха, или на друг някой предмет. Случва се така, че поправят някоя вещ и накрай я хвърлят, защото не може повече да се поправя. Същото може да се случи и с душата. Господ я попрявя, поправя, а накрая съвсем я изоставя. От своите чести падения тя накрая така се разстройва, че не може вече да се поправи.
Защото, на какво се основава възможността за нашето поправяне? На доброто, което е останало в нас, без оглед на това, че служим на греха. Божията благодат слиза върху това добро, оживява го и му дава превес над злото. И човек се издига. Но всяко ново падение все повече и повече изяжда нашето добро, след всяко падение то остава в нас все по-малко и по-малко и, следовнателно, все по-малко и по-малко остава място, дето благодатта би могла да слезе, за да ни вдигне. Чудно ли е, че накрая ние изразходвахме всичкото си добро в робството на греха и така изгубваме възможността да станем. За нас не остават никакви средтва за това.
Нека се припомним нашето последно поправяне. Дойдоха спасителни мисли и ни отрезвиха. Или страх от смъртта и съда, или пагубността на греха, или срам пред Господа Спасителя, или друго нещо силно подействуваха на душата и я отрезвиха. Душата дойде в себе си и с Божията помощ изостави греха, покая се и сега твърдо е решила да не оскърбява повече Бога с грехопадения. И ако отново паднем в грях, то после с какви мисли ще се стреснем, когато всички, които са могли да се стрестнат, са изпробвали и са изразходвали своята потресающа сила за сегашното ни ставане? За следващото ни стресване в тях не са останали сили. Със спасителните мисли става същото, както с лекарствата. Както чувствителността на организма към лекарствата се притъпява от честото им употребяване, така и по отношение на подбуждащите и отрезвяващи истини – душата накрая губи всяко чувство. Ни заплашвания, ни обещания, ни смърт, ни ад, ни рай, нито ядът и горчилката на греха – нищо не пробужда и не раздвижва душата. Тя става като камък. И какво ще стане с нея? Същото, което св. Апостол отсъжда за земята, която е попила много дъжд, а е дала само тръни и бодили: тя е непотребна и близка до проклятие, което завършва с изгаряне (Евр. 6:8).
Нека прибавим към това, че честото падане в грях създава навик да грешим, който свързва бедната душа и тиранично я държи в свое подчинение. Дори само един грях да стане навик, то пленява цялата душа и властвува във всичко над нея. Вижте, какво прави паякът със своята плячка? Малко по малко той я оплита с тънка паяжина, докато я омотае цялата. Жертвата прави опити да се движи, но е безсилна да се освободи. Така и грехът, към който човек привиква с честите си падения, прониква в него все по-силно, докато изпълни и душата и тялото и наложи веригите на своето робство над всичките им функции. Макар после човек и да помисли да изостави греха, но душата, виждайки как много се е оплела в него, не се решава да вдигне ръце, за да се освободи и се отказва от надеждата да победи греха, като пише св. Апостол за езичниците, които като дошли до безчуствие, предали се на разпътство и ненаситно вършили всяка нечистота (Еф. 4:19). И както евреите, измъчени в египетското робство, дори тогава, когато Моисей им дал от името на Бога обещание за свобода, не вярвали, че това може да стане.
И така, всички, които сте се покаяли и сте тръгнали по добрия път внимавайте да не паднете отново в грях. През измамата на греха, който се опитва отново да увлече, вижте вашата решителна гибел. Не гледайте на него леко, а като на зинала пропаст, като на отворен ад, готов безвъзвратно да ви погълне. И чрез страха от такава горчива участ, отрезвявайте вашата мисъл и отклонявайте вашите сърдечни чувства от греха. Разбира се, борбата е неизбежна. Но за стоящия е по-лесно да се бори, отколкото за падналия. Вие сте станали? Стойте прави и се борете. Господ да ви помага. Ден след ден борбата ще става все по-лека. Накрая тя и съвсем ще стихне. Доброто ще вземе преобладаващ връх и вашият живот ще потече мирно, по пътя на богоугодното добротворство и ще ви доведе до блажен земен изход от тук към вечните райски обители. А ако отново паднете, пак ще настъпи смущение в мислите и чувствата, отново мрак и терзание, отново страх и измъчване на съвестта, отново тъга и всяко несъгласие. Ще започнете пак да се измъчвате в робството на греха, може би, без край.
Господ, Който ви помогна де се освободите от дяволските мрежи, да ви усъвършенствува, утвърди, укрепи и направи непоколебими (І Петр. 5:10). И така ще бъде, ако и вие трезвеете и бодърствувате, знаейки, че вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да погълне (І Петр. 5:8). Амин.