Житие на
Свети Атанасий Велики

Св. Атанасий е роден в град Александрия между 293 и 298 г. от родители християни. Като дете той е претърпял жестокото гонение на християните при император Диоклитиан в 303г.

Повече

 
Уникални посещения:
Днес 265
Вчера 228
Общо 731730 за 5189 дни
Средно дневно 142
Рекорд 596 на 18.01.2018 (23:57)

 

Новини


ЗЕМЯ ИЛИ ОГЪН
2018.06.10 - 12:00

За кремирането
Автор:  Ставрофорен иконом Дончо Александров

Едно явление започва да набира скорост в последните години. Свързано е със смъртта на човека. Постепенно християнското погребение с полагане на тленните останки в гроба се заменя с кремиране на тялото. Тази нова за нас тенденция идва от различни краища на света, където е възприета и разпространена. Обяснението /а дали не и оправданието/, че ''така се решава проблемът със земята и с недостига на гробни места в големите градове'', също набира привърженици.

Дали православната Църква гледа благосклонно на кремацията? Може ли християнската вяра да приеме тази практика? В следващите редове ще се опитам да дам отговор на тези въпроси. Те вълнуват мнозина.

Като разгръщаме страниците на Свещеното писание, никъде няма да срещнем ритуал за изгаряне тела на починали. Напротив, това било осъдителна постъпка, присъща за невярващите в единия Бог. Божието повеление към човека е: ''Защото пръст си и в пръст ще се върнеш''(Бит 3:19). Йосиф заповядал на израилтяните да пренесат костите му от Египет. В Стария завет откриваме, че наказанието за голям грях било изгарянето на провинилия се.Това се смятало за най-жестокото, най-позорното отношение към човешкото тяло. В Евангелието и в книга ''Деяния на светите апостоли'' намираме сведения, как християните се отнасяли с телата на починалите. Умивали ги, помазвали с благовонни масла, завивали в чисти повивки и после ги полагали в подготвения гроб. Той бил в скала, пещера или изкопан в земята в зависимост от самата местност. Така е погребан и нашият Господ Иисус Христос. В първите векове, когато Църквата е била гонена и преследвана, много от християните са подлагани на мъченически подвиг чрез изгаряне, но това е било акт на насилие. Въпреки това оставали частици от костите, които християните с благоговение събирали и запазвали като светини.

Изгарянето на телата се наблюдава още в древността сред езичниците. То също се съпровождало с религиозен ритуал, но никога не се е извършвало пълно изпепеляване. Останалите кости се събирали и погребвали. Днешната практика на кремация в пещи, на пълно унищожаване на тленните останки, е абсолютно нововъдение. За християнството изгарянето на човешкото тяло в древните времена е варварски акт, а колко в пъти повече се отнася това за съвременното кремиране!

След като повечето народи приели християнството, тази практика изчезнала от земите на Европа. През 785 година Карл Велики забранил напълно кремацията и тя била забравена в продължение на повече от хиляда години до настъпването на така наречената ''европейска култура'', която отстъпила от християнските си корени по отношение на погребването на покойниците.

От една страна, погребението на мъртвите не е догматичен въпрос, но пък има пряка връзка с християнската догматика. Ние вярваме във възкресението на мъртвите и то ще се случи независимо от това как човек е починал. Бог има всемогъществото да възвърне тялото от пепелта, или ако е разкъсано от звяр, снаряд, каквото и унищожение да е претърпяло. Погребването на мъртвите обаче има връзка с вярата във Възкресението. Отхвърлянето на кремирането и предпочитането на погребението е цялостно свързано с учението на Църквата за човека и целта на съществуването му.

Човекът е Божие творение – има начало, но няма край. Той отобразява Бога с душата и тялото си. Те са свързани много силно не само в живота тук и сега, но и при смъртта, а след това и в очакването отново да се съединят при второто Христово пришествие. В беседата си с преподобна Макрина, св.Григорий Ниски говори за тайнствената връзка между душата и тялото на починалия. Той казва, че душата не само знае мястото където са положени останките от цялото тяло, но и го посещава, за да е в близост до него. Св. Иустин Философ разсъждава за човека по следния начин: ''Какво е човек, ако не живо разумно същество, състоящо се от душа и тяло? Нима душата сама по себе си е човек? Не, тя е душа на човека. А нима тялото може да бъде наречено човек? Не – то е тяло на човека. Единствено същество, състоящо се от съединението на едното и другото, се нарича човек''. Независимо от разделянето на душата от тялото не се разрушава и не изчезва личността на човека. При второто Христово пришествие телата ще възкръснат преобразени и обновени, неподлежащи на болка и страдание.

Църквата учи, че ''тялото е храм на Светия Дух'' (1Кор.6:19). Ние сме призвани да изобразим в себе си образа на Христа. Ето това е целта на нашето съществуване - спасението ни. То се отнася както за душата, така и за тялото. Тайнствата на Църквата са обърнати към човека в неговата цялост. Възродени и живеещи в Духа, сме членове на Тялото Христово. В този смисъл св. апостол Павел категорично предупреждава: ''Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свят; а тоя храм сте вие'' (1Кор.3:17). Тези думи ясно свидетелстват против каквото и да е разрушение на телата. Ние сме свидетели колко тела на святи хора остават нетленни. Как светите им мощи благоухаят, от тях изтича миро, извършват се чудеса. И не само чрез нетленните, но и чрез тези, които са претърпели тление. Благодатта е пропита и в костите и продължава да действа. Затова почитаме и се прекланяме пред останките от телата на светиите, които са запазени и ги наричаме свети мощи.

За разлика от християнството, в източните религии и в езичеството на тялото се гледа с отвращение. Някои го смятат за зло. Други за тъмница, в която душата живее или разпознават в него само зловещ труп. Естествено е при тези възгледи да се цели пълно унищожаване на тялото. Изборът на кремация изповядва пренебрежение към тялото, отрицание на съществуването на душата след смъртта, неверие във възкресението. Кремирането има връзка и с възприятието на смъртта.

Мнозина от съвременните хора не искат да се сещат за нея, отбягват разговори за нея, стараят се нищо да не им напомня за съществуването и. Всичко, което помага да се премълчава смъртта, влиза в действие. Днешното общество предоставя такива механизми чрез кремацията. В този контекст следствието е тялото да бъде заличено напълно. Когато според християнската традиция то се полага в гроба, се запазва не само паметта за покойника, но и за смъртта. Съхраняването на тази памет е немислимо без вярата в победата над смъртта. Иначе болката и скръбта са твърде тежки. Ние, християните, вярваме в победата и очакването на Възкресението, което засяга целия човек. Тази вяра формира и отношението ни към смъртта и мъртвото тяло. Именно тя е родила традицията векове наред по нашите земи починалите да бъдат погребвани в земята с християнско опело. Изгарянето на телата въвежда нещо ново, чуждо на нравствените принципи на нашия народ, на неговата народопсихология.

Когато през 80-те – 90-те години на двайсти век в Гърция започнала подобна мода, старецът Паисий взел отношение. Той не изтъквал богословски и догматични тези. Основно отбелязвал нравствения упадък, нанесен на християнската душа, отбелязвайки, че кремирането е преди всичко проявление на неуважение към предците ни.

Паметта за починалите напомня за традициите, корените, но и за нашия дълг към тях. В някои големи градове гробищните паркове се намират в централните им части, за да напомнят за предците, за това, че сме смъртни и е нужно да намалим оборотите, да използваме времето си пълноценно, изпълвайки го с дела на вяра, любов и мир. Обществото и животът ни са немислими без спомена за покойниците. Те ни завещават вярата, езика, културата, обичаите. Кремирането не може да не се отрази на завещаното от тях духовно и нравствено богатство.

Има един светия - Даниил Переяславский, който с голяма подвижническа любов се отнасял към починали бедни, бездомни и самотни. Когато чуел, че някой е починал пребит от разбойници, в дома си или замръзнал на улицата и няма кой да го погребе, той по всякакъв начин се стараел да пренесе мъртвото тяло, да го подготви и погребе, а после поменавал името на светата литургия. Така преподобни Даниил погребал през живота си стотици, може би и хиляди. Смирено изпълнявал християнския си дълг да не остави мъртвеца непогребан и без молитва.

Църквата е възприела и запазила погребването, намирайки основание в думите на нашия Господ Иисус Христос: ''Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод''(Йоан. 12:24). Също и св. апостол Павел, който го сравнява с житното зърно и свързва с очакването на новия живот: ''Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое'' ( 1 Кор. 15:35-37). Когато липсва тази вяра и очакване, погребването губи своето значение.

Ето защо Църквата не може да разреши и благослови кремирането на починалите. Тя вижда човешкото тяло като храм на Светия Дух, съставен елемент от човешката личност. Кремацията е насилие над природата, а разлагането на тялото е естествен процес. Опелото като служба е свързано с тялото, а не с пепелта. Всички текстове говорят за умрелия, за тялото му, което стои пред нас, за последната целувка, с която трябва да се разделим. Службата има ясна, недвусмислена връзка с полагането в гроба на тяло, а не на пепел. Следователно опело е недопустимо както преди кремацията, така и след това.

Има и някои по-сложни ситуации, свързани с кремацията. Например, приживе човек е изразил волята си да бъде изпепелен след смъртта си, но изпълнителите на това желание – близките, не споделят този възглед. Как да постъпят? Желанието на мъртвия нарушава тяхната вяра и принципи.

Има един случай, описан в Юстиниановия кодекс. Римски гражданин направил друг човек свой наследник при условие, че хвърли останките му в морето. Когато настъпил този момент, наследникът не пожелал да изпълни завещаната воля, а го погребал в земята. Повдигнал се въпрос, че желанието на римския гражданин не е изпълнено и завещанието било оспорено. Съдът обаче счел, че изхвърлянето на тялото в морето е безнравствена постъпка, а погребението, което извършил наследникът, е дело, заслужаващо похвала, защото отговаря на добрите нрави.

В този случай християнската вяра ни подсказва, че трябва да угодим на Божията, а не на човешката воля. По-сложен е казусът, когато християнин си отиде от тоя свят, а роднините, живеещи в безверие, поради лични, понякога финансови и всякакви други причини, решават да кремират тялото въпреки волята на отишлия си. После обаче идват в храма и казват: ''Този човек прекара целия си живот в Църквата, живееше с вяра, сега трябва да опеете пепелта в урната''. Безспорно, грехът на роднините е голям. Християнинът не е виновен, че са се отнесли така кощунствено с тялото му, но това е голямо изкушение за Църквата, която в определени случаи е готова да прояви крайно снизхождение. Това обаче не може да е правило и не трябва да се превръща в масова практика. Недопустимо е свещениците - под какъвто и да е предлог - да го въведат в действие. Не бива да се поддават и на натиска на траурните агенции, които често се опитват да налагат свои правила. Чуват се и гласове, че хората са ощетени от атеистичния режим и не познават добре каноните и учението на Църквата, ето защо било нужно Тя постоянно да прави компромиси. Категорично смятам, че това е лековато оправдание. Незнанието също е грях. Днес обаче, преди да вземе решение за починалия свой близък, всеки може да влезе в храма, да потърси там свещеник и да се консултира с него.

Съвременната цивилизация дава приоритет на максималното опростяване на живота, на стремежа към комфорт и удоволетворение на страстите. Следствие от това е и отношението към мъртвия човек. Всичко да бъде много опростено и да не създава грижи на близките. Да се изхарчат по- малко пари, да се спестят трудности и време, да не се търси гробно място, което после изисква поддръжка. След като кремацията предлага тези възможности, защо не? А вярата и традициите нямат значение, защото не носят удобство.

Правдиво отбелязва по тази тема Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел следното:

''Разбира се, традицията ни казва, че ние изгаряме само боклуци. Не изгаряме хората. Напротив, смятаме изгарянето на човека за престъпление и осквернение. Тогава какво ще правим, ще рециклираме и човешките тела? Телата, на чийто останки, т.е. св. мощи се покланяме? И следователно вече нямаме да имаме светци? Защо трябва да се вслушваме в тази абсурдна заповед на онези, които не искат да решат един проблем, а да откъснат нашия народ от неговите традиции? Това е реалната причина и тя не е от днес''.

Несправедлива и крайна ли е Църквата в тази си позиция? Всъщност Тя не я натрапва на никого. Не изисква съгласие по този въпрос от онези, които не са Нейни членове и не вярват във Възкресението. Който желае нека да избере кремацията, но да няма претенции да се извърши християнско погребение. Има граждански ритуали за целта. Църквата не бива да се съгласява с прищевките и своеволията на определени хора, погазващи вярата и традициите. Не да се поддава на светския дух, а да отстоява и преподава Истината. А който има уши, да чуе и очи да види. Всеки има свободна воля. Може да направи своя избор след смъртта си - земя или огън.








Още новини от енорийски живот:

ЗЕМЯ ИЛИ ОГЪН
ПОЗИЦИЯ НА ВАРНЕНСКИЯ И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКИ МИТРОПОЛИТ ЙОАН ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПОЛАГАНЕТО НА ПЪРВА КОПКА ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА НОВ КРЕМАТОРИУМ ВЪВ ВАРНА
ПРАЗНИК ЗА ДЕЦАТА ОРГАНИЗИРАТ ОТ ВАРНЕНСКИЯ ХРАМ ''СВ.АТАНАСИЙ''
ПРЕДСТОЯЩО: РАННА ЛИТУРГИЯ НА СВЕТИ ДУХ
ИЗЛЕЗЕ НОВИЯТ БРОЙ 5 НА ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС ЗА 2018




Архив
 

Copyright © Храм Свети Атанасий Варна - Created & Powered by Studio IDA